Политическият глас на тялото. Злободневно


Повече от десетилетие темата за гласуването е особено актуална. Едва ли би изглеждало като неоправдан песимизъм да се заяви, че освобождаването на тоталитарната власт все още не се е състояло, а едно от основанията на това твърдение е фактът, че българското общество все още не е изнамерило адекватната формула за излъчване на властово представителство и неговото възпроизводство. Говоренето за избори далеч надхвърля изборните периоди, когато практиката го превръща в гореща точка, в дебат на деня. Базата на демократичния процес – представянето на народа като носител на суверенитета в институциите – е поставена под все по-голям въпрос. По всичко личи, че травмата не се изцелява, а напротив – болезненото усещане за провал се задълбочава.

Факт е, че спазвайки формално механизмите на демократичния избор, власт получиха съвършено неполитически субекти, чиято цел не е била, не е и няма да бъде управлението, усилието за принос в подобряването на заедното ни живеене и сремежът към общото благо. Партии и коалиции като НДСВ, „Атака“, „България без цензура“, „България на гражданите“, „Патриотичен фронт“ и други успяха да получат институционално представителство, без зад него да стои реално намерение за действие „на полза роду“, а проект за извличане на облаги за групата, която се докосва до властовите лостове.

Дори повече – уклонът към популизъм, към усвояване на политически постове след легитимен изборен процес, осъществен след формулиране на послания, желани от електората, но неизпълними или вън от намеренията на подалия ги – постепенно обхваща и партиите, смятани за традиционни. Социалистическата партия, бидейки на власт, стори няколко десни и съвършено непопулярни мерки, сред които плоският подоходен данък особено изпъква. Днес от креслата на парламентарна опозиция същите политици призовават за ревизия на експеримента, за обявяването му за неуспешен, социално несправедлив и настояват за преминаване към добре познатото прогресивно облагане.

Не за това обаче е думата ми.

Само преди няколко дни бе предложена съвършено различна изборна формула. Именно – изборите да бъдат обявени за задължително мероприятие, а участието в тях да се поощрява чрез наградна игра, в която печалившите се избират от списъците на упражнилите своя вот. Думата ми не е за преднамерено въведената яснота, за замъгляването на разликата между право и задължение – за това вече е писано достатъчно. Всички знаем, че неизпълнението на задължението влече наказателна отговорност, а неконсумираното право – не. Свободен съм да не участвам в демокрацията, но имам обязаност да си плащам данъците. Бих могъл да живея и като съвършено развързан от валенциите си към демокрацията субект, без това да увреди гражданския ми статус. Няма съмнение, че тъкмо така трябва и да бъде, макар че – нека признаем – с това допускане изневеряваме на императива на Кант, според когото хоризонтът на всяко лично дело е общото правило. Ако стореното от мен не би било търпимо като отворена за всички възможност, то тогава не би следвало да правя намисленото. Например, рамка на моето пренебрежение към политиката в изборен формат би следвало да бъде хипотезата за това какво би се случило, ако никой не гласува. Веднага се съгласих, че подобно допускане е само теоретична възможност, ето защо съм склонен да смиря началното си недоволство и да се съглася компромисно всеки да бъде в състояние да участва или не в изборите.

Съществува, разбира се, поне още една възможност: да нямам кого да избера, въпреки желанието си да бъда активен гражданин. Тук също неучастието ми трябва да бъде признато за валидно, за съзнателен избор, за обяснима санитарна дистанция от случващото се и форма на несъгласие с него. Ето защо правото да не се избере е равно по логическа тежест и би могло да бъде еднакво достойно – не всякога то е знак за пасивност, за леност и нежелание за замисляне и вникване, за съзнателен и информиран вот.

Дотук изборите бяха купувани и продавани. Многократно. Неведнъж се проговори за корпоративен вот, а примерът със заснетите агитатори в предприятия на лицето Христо Ковачки беше емблематичен. Пред него всяка прокуратура би довела случая до ефективна присъда. Това не само, че не стана, но доказано заподозрените в изборна търговия са на свобода и в пълна готовност да пристанат на онзи, който демонстрира достатъчна финансова привлекателност.

Твърди се, че довеждането на повече избиратели до местата за гласуване би намалило влиянието на контролирания вот. Тази предпоставка съдържа поне една манипулация – тя почива върху предпоставката, че до урните ще се донесат само граждани с морални подбуди и висока политическа култура, на фона на които неавтентичните гласове ще олекнат, сиреч изборният пазар ще стане безсмислена операция, особено на фона на разпоредбите в Наказателния кодекс.

Тук е мястото да припомня, че дотук за парична репресия върху изборни права има единици уловени, още по-малко осъдени, а онези от тях, които виждат света на квадратчета през решетката на килията си, са брой в рамките на статистическата грешка. Тук премиерът би изстъпил юнашки, че щом няма хванати, значи няма подобен род престъпления. Подобен гьонсуратлък е наистина забележителен! Още повече – на фона на обстоятелството, че едва ли има българин, комуто на някакво равнище да не е търсен или предлаган незаконен стимул за извършване на дадена работа.

Обвързването на изборите с томбола би могло да повиши активността, но от това по никакъв начин не следва освобождаване на вота от зависимости, даже повече. Оттук нататък, вместо партиите да поддържат безотчетни ресурси, незнайни за данъчни власти, те ще си служат със законно отделеното, предназначено да бъде импулс по посока демокрация. Лидерите на общности с нисък образователен и социален статус вече няма да раздават банкноти, няма да организират гощавки с бира и кебапчета, защото няма да им се налага. Наместо това те ще си служат с държавно определените призове. На едно семейство – хладилник, на друго – печка, на трето – пералня. И т.н. Както каза председателят на така наречения Патроиточен фронт Валери Симеонов – „40 джипа, 1000 плазмени телевизора…“. За всекиго по нещо, защото никой не трябва да си отиде с празни ръце!

Тази мярка, подкрепена тъкмо от политически субект, назовал се с реториката на националното, има няколко цели. По този начин се акцентира върху една показна грижа за най-нуждаещите се, в чиито очи предметните награди от изборната игра биха били най-значими. По този начин за мнозина изглежда, че и те са включени в раздаването, че са участници в държавната трапеза, която в България всякога е изглеждала най-богата и сигурна. Убеждение, което особено се засили по времето на късния социализъм, когато контрастът между празните безнадеждно празните рафтове на магазините и системата за преференциално снабдяване на властовите беше смазващ и фрустриращ.

У нас корупцията е неотнимаем фон на социалното битие. Не защото българинът не е научен на дисциплина, още по-малко поради заключения като това, че „такава ни била народопсихологията“, зад които прозира есенциалистка телеология, която е по-скоро въпрос на вяра, отколкото на рационално разбиране. Спонтанно, нерефлектирано, но устремно, голяма част от сънародниците, сблъскани с морален казус, го решават не в полза на принципа, а на деформацията в нечия лична изгода. Защо всекидневно търпим тарикатите на пътя? Каква е причината да гледаме с блогосклонност, а понякога и с нескрита симпатия, на хора, които са успели вън от рамката на закона или законно, но без връзка с етическите правила на общото живеене? – Поради факта, че често пъти възприемателят проектира себе си на мястото на нарушителя. Операция, която всякога води до интуитивно оневиняване на нарушители и престъпници с аргумента, че става дума за възможности, от които всеки би се възползвал.

Ето поради какво „държавната работа“ е всякога привиждана в близкия хоризонт и като шанс, който не бива да бъде оставен да се изплъзне просто ей така. Вземането на поощрение в името на конкретен вот се мисли като дан, който държавата и политиците – мислени най-често като едно – са длъжни да дадат, но систематично не правят, ето защо изборите са шанс за оправяне на тази несправедливост. По същия начин би била осмислена и изборната наградна игра – управлението така или иначе ни ощетява, нека поне излизането до избирателната урна да не е съвсем на халос. Нека поне един политически жест да бъде добре платен, подобно на лобистките закони, за които добре им се отплащат. Реториката е основана на старозаветното „око за око“: след като Делян Пеевски може да получи обществена поръчка с печалба стотици милиони, каква е причината аз или ти да нямаме право да се обзаведем с нов телевизор, чиито екран редовно да ругаем, виждайки одиозните физиономии на управляващите?!

Вън от всичко това има и още нещо, което смятам за несравнимо по-съществено. Политиката като цяло е дейност за благото на всички. Проект, от който всеки има полза. Смисълът на изборите е да излезем да гласуваме, за да получим по-добро управление: да го изберем, след като сме го излъчили. Да повдигнем определени от нас в служебно качество, за да разгърнат талантите си на мениджъри и да допринесат. Изборите в този ред на мисли са процес, стъпващ на вярата. Ако не вярвам, че може и по-добре, просто няма да гласувам. Смисълът на критиката към властта на свой ред се състои в обастоятелството да бъдат осветлявани от нисък ракурс явления, които управникът не всякога е в състояние да забележи, защото няма поглед към всичко. Дори идеалният представител, отдаден изцяло на каузата на общото благо, не е в състояние физически да покори всичко, което би могъл да усъвършенства в рамките на връчената му обществена сфера.

Ето защо моят глас: първо – е гаранция за почтеността на замисъла и осъществителите му, които подкрепям. Второ – е вяра в ефективността на общуването ни, защото без мен управляващият едва ли е в състояние да стори много. Прочее, това е смиълът на гражданското общество – плодотворна симбиоза между власт и граждани. Трето – вотът ми изхожда моята фундаментална положителна нагласа. От надеждата, че по-доброто предстои, че то е възможно и тъкмо аз, избрал тъкмо това политическо представителство, ще работя за каузата му. Четвърто – гласувам, защото не ме напуска увереността, че самият аз знам и мога, че позицията ми в света е на субект, а не на обект, че не вярвам в теории на конспирацията и на глобалния заговор срещу обществата, че не гледам политиците мрачно и неудовлетворен, пречупвайки образа на телевизора през стъклото на полуизпитата бутилка ракия на масата. Изборът ми е активен и информиран. Пето – моят глас е договор, за чието неизпълнение бих могъл да търся сметка на онези, които са обещавали, преди да се настанят в удобните кресла на властта. Още: за тази цел има и съдебни органи, които биха се включили, ако се окаже, че общото е изкривено към частното, а обществните средства са поели нехайно към нечии джобове, но далеч не само в такъв случай.

Сиреч, участието в избори е процедура, чието най-дълбоко съдържание е обществото. В изборите се отразява самото общество – каквото е било с традициите и политическата култура на миналото, с изборните навици днес, с проекта за утрешния ден. Политиката и груповата идентичност са неотделими, а смисълът на гласуването е самото общество. Да гласуваш е и проява на идеализъм. На онази доза ежедневна мечтателност, която ни кара да вярваме, че можем повече и ни подтиква да се развиваме. Всеки – според възможностите си. Вярвам, та подавам кредит (на латонски credo означава вярвам) на онзи, който го заслужава. До-верявам се. По-верявам бъдещето на обществото в ръцете на конкретен политически колектив.

Ето защо материалните стимули за полагане на вот са мощен сигнал. Превръщането на изборите в игра, в която печалбата е предметна, иде да рече, че грижата за обществото се е материализирала болезнено. Вече не подпрепям идеологията на политическа партия или група, защото не виждам почтеност у никого. Настоявам да получа не светло бъдеще, а хладилник сега. Комуникацията между граждани и политици и травматично скършена. Преди близо три години протестиращите срещу правителството на Пламен Орешарски бяха наречени „умни и красиви“, а другаде „платени“ и „соросоиди“ от една съвършено глуха политическа класа, устремена в това да свърши не общата, а своята работа, преди да настъпи неизбежният момент на оттеглянето от властта. Днес натискът срещу корупцията и в полза на почтеността от страна на гражданите се сблъсква с бодряшката самоувереност на премиера, пред чиято пълна липса на саморефлексия всеки опит за общение се разгражда на състави части. Изглежда, че все по-малко гласуват, защото смятат, че следващият мандат ще реализира по-добър обществен сценарий от преходните. Базисното позитивно мислене на политическото представителство се е изпарило, а с него ни е напуснала и надеждата, че винаги ще има утре. Предстоящите дни са като всички останали – сива, лепкава маса от инерционно вършени дейности, в които смисъл няма, освен консумативното преживяване на нова марка ракия или нов вид салам. Или мимолетната радост от придобиването на нова печка, на която жената ще прави мусака.

Да, ориентирането към лотарийна изборна система има и такъв ефект – преобразуването на негативната психическа енергия, натрупана през баналния делник, ипълнен с невъзможности и затворени врати, в моментна позитивна нагласа, филтрирана през най-низовите регистри на телесната долница, през консуматорството, през хладилника и представата за ледената бира, през печката и бляна по соматичната разюзданост на добре сготвените пълнени чушки, през атавистичното мечтание по големия фалос и у двата пола, материализирана в изяждането на леко закривената македонска наденица, предварително опечена на новоспечелената електрическа скара.

Десетилетните ми опити, също и напъните на хората наоколо, че и по-далеч, доказват неспобосността на личността да промени политическата реалност. На езика на популярната нагласа – нищо не зависи от мен, нито от теб. Не вярвам, че мога – вярвам, че нищо не мога. Затова настоявам да изям кебапчетата, приготвени на уреда, който спечелих от изборните си усилия. Друго явно не е останало. Защото „евреите“, „масоните“, „турците“, „руснаците“, „американците“, „Сорос“ и много други обричат на провал всеки опит за реформа. Защото битовото живуркане унищожава всяко критическо мислене и прави хората особено податливи на всякакви конспиративни сюжети с психотерапевтичен потенциал. Чрез тях драмата на проваления преход и отговорността за случилото се биват изтласкани и проектирани в домена на безлични сили, с които по определение никой не може да се бори ефективно.

Изборът ми не е активен и информиран. Той е внезапен проблясък, предизвикан от падналия от небето хладилник. Вотът ми е жест, подобен на купуването на лотариен билет – съзнавам, че само шансът може да ме доведе до добър край, но впъреки това му отправям предизвикателство. В случая малцина са останали с вяра, че политиката може да променя към добро, а изборите са процедура за рационално осъществяване на представителство. Да избереш Народно събрание се мисли в порядъка на лотарията – шансът положилите клетва като депутати да са читави е съпоставим с този да спечелиш, след като изтриеш полетата и откриеш нужните съвпадения.

Изглежда, че с този акт политиците стабилизираха и законово представата за пълната импотентност на политиката. Вече. В България.

Гласът ми не е договореност със стриктно разписани следствия от нереализирането ѝ – кой би укорил операторът на дадена лотарийна игра за това, че късметът му е обърнал гръб?! Та не отговорният за лотарията, нито отпечатилият билетите, могат да бъдат обвинени за това, че днес Фортуна не ме обича и аз съм вложил, без да получа нищо обратно! За това разбиране допринася и съдебната система, която старателно оневинява политици и изпира съвести на обществено значими фигури, позовавайки се най-вече на процедурни хватки. Методология, която всякога подбужда въпроси за йерархията на значенията и смисъла на правораздаването въобще. Ако доказателството не е важно само по себе си, а приоритет има фактът дали то е съхранявано в червена или в зелене кутийка, то как съдебните ограни да бъдат мислени като повече от система за легализиране на престъпления, която по силата на късмет, съпоставим с този да уцелиш шестте числа от тотото, произвежда и решения, съобразни на закона и морала?!

Ето защо консумацията се явява утеха. Утешение на страдащите от неефективността на институциите. Психотерапия на разбитите надежди. Малка порция красота, намерена в хармоничните извивки на новия телевизор, на фона на букета от мечти, който отдавна падна на цимента. Императивът на телесното желае всичко тук и сега. Тялото копнее. Трепери в стремленията си. Наградата идва след изборите. Почти веднага. Тя е тук. Печалбата е в ръцете – блестяща в лъскавата си опаковка, примамлива. Сетивно достъпна.

За разлика от абстрактната вяра в смисъла на социалния проект. Лептата на всекиго в процесите на демокрация, прецедена през вещественото, е сигнал не само за краха на политиката като поле на идеи, като идеална сфера, в която първо съществени са мислите, интелектуалните багажи. Материалното премиране на гласуващите предефинира политиката като игра. Управлението на обществото вече е друга работа. Не е „на полза роду“, а в облага на малка група, която благоволява да сподели ресурса в мяра на незначителност, поддържайки илюзията за взаимност. Не за общност на идеите, а за заедност на трапезата. За консумативно единение, ръфайки от току-що опечения в новата фурна свински бут. За групиране, характерно за кръчмата, където дебатите са бегли, постни отражения на истинския дневен ред на обществото, филтрирани през хранително-алкохолната презаситеност на тялото.

До вчера гласувахме за идеи. Или поне така мислехме вота си. Да, някои смятахме тъкмо така. От утре ще гласуваме с телата си. Корпулентността, взела на абордаж управлението в лицето на фигури като Делян Пеевски, постепенно пояде цялото поле на политиката. От утре ще гласуваме с телата си. Малка, нищожно малка надежда все пак остава. Затова внимавайте с кой точно телесен член ще упражните правото си на глас. Пардон – наградното си задължение на глас.

Posted on април 15, 2016, in Публицистика, Uncategorized. Bookmark the permalink. има 1 коментар.

  1. В България едва ли скоро ще има някой, за когото да си заслужава да гласува човек.. Трябва в бюлетините да има квадратче “ НЕ подкрепям никой“

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s