Историческата рубрика в „5 по Рихтер“ тази седмица е посветена на 17 декември 1949г. – датата, на която Трайчо Костов увисва на въжето, защото отказва да даде на „съветските другари“ информация по съществени въпроси на народното стопанство. Постъпка, за която той бързо се разкайва, но независимо от това стоманеният юмрук на Сталин го смачква.
Трайчо Костов Джунев, комунист далеч преди преврата на 9-ти септември, лежал още преди тази дата в затвора в очакване да бъде изпълнена смъртна присъда срещу него, която обаче го подминава заради личното застъпничество на Станислав Балан.
Интересно е, че „чуждият“, „буржоазният“ политически режим разрешава на Костов да живее, независимо от различните му политически пристрастия. Същите тези прострастия по това време, а и преди това, водят до събития срамни и човекоубийствени, които загатват онова, което ще се случи „в името на народа“ посредством Народния съд след преврата. Достатъчно е да припомним Септемврийското въстание, атентата в църквата „Св. Неделя“… Да, поетът Вапцаров бива разстрелян. Мнозина други – също. Хората не са купчина камъни, за да борим животите им с 1, 2 и така нататък. И с просто око се вижда, че и единият политически строй се разправя кърваво с различните, и другият съвсем не му отстъпва. Има обаче и една съществена отлика – докато десните идеологии водят до изтребление на „чужди елементи“ в преследване на идеала за етнически (расово и т.н.) чиста територия, то левите избиват свои, в това число – правят от хората същества, които предават най-близките си роднини, защото са политнекоректни. Справки – Павлик Морозов, който дълго време беше даван за пример, проникнал чак и в учебниците.
Не, няма да попитам кой е по-лош, защото по-лош няма. Отнемането на живот в името на норма чисто и просто превръща смъртта в норма, пък макар и в името на някаква цел, вписваща в себе си идеята за благото на оставащите живи – безостатъчен цинизъм, инструментален поглед към човека, който се очаква да бъде употребен от други, които са представители на „по-автентичното човечество“.
Няма съмнение, че убийството на дадени „лоши“ от други „лоши“ нито снема вината на първите, нито героизира вторите. Убиецът си е убиец, а това не зависи ни най-малко цвета на кожата или политическата му боя, още по-малко от наличието на претърпяно насилие в биографията му.
Думата ми обаче е за революционното право, което обикновено дарява със смъртни присъди така, както се раздават бонбони на децата пред блока. Един чисто прагматичен довод – съдопроизводството познава и грешното решение, макар по определение да се налага правилното. Ненапразно има апелативни съдебни органи, които биват призовани при несъгласие на една от двете страни с присъдата. По време на революция, дори тя да представлява няколко набега над богати мандри от лица с двусрични имена, създадените от внезапно превзелите властта съдебни органи са единствени и последни, а право на обжалване няма.
Ето защо молбата на Трайчо Костов за избягване на въжето не е уважена, макар самият той да има съществен принос в създаването и работата на същия този Народен съд. Историята познава редица случаи, в които подобен извънреден съд изрича присъди, от които след време, след нормализиране на работата на обичайните, действащи съгласно приетите от законодателен орган регламенти, се налага да се отрече.
Така се случва и с другаря Трайчо Костов, който след по-малко от 7 години бива реабилитиран, за да се превърне в несвоевременно угасналата звезда на разума, огрявала с неразбрана светлина комунистическия небосклон, който през това време другаря Георги Димитров гледал кротко с кървясалите си очи в кривото му отражение през бутилката мастика. Да, Гошо Мастиката умира по ужасяващ начин – цироза вследствие системна злоупотреба с алкохол (в СССР видимо лошите навици се усвояват до съвършенство, макар официалната пропаганда да твърди, че алкохолизмът разяжда западния строй, а съветския гражданин не близва градусова напитка), сифилис, а според официалната версия – туберкулоза, получена заради неочвешките условия, на които е бил подложен в затвора преди Лайпцигския процес, той е директно доказателство за факта, че най-лесно се приема лошият пример. В живота това е стремежа към емпирическо опитване на границите на безсмъртието чрез систематични опити за удавяне в алкохол, а в професията – най-нерефлектираното и безкритично следване на чуждите модели и заповеди, за които всяка разумна мисъл би прозряла престъпната им същина.
Да, революцията изяжда децата си. Постояната крвъожажда на революцията трябва непрестанно да бъде удовлетворявана, за да не умре самата тя. А това случи ли се, би означавало нейните „придобивки“ да бъдат подвъргнати на случайността – факт, който довел до тяхното обезмисляне предвид крехкостта на всяка една идеология, поставяща дадена кауза насреща на живота.
Погледнато дори на антропологическо ниво, животът може да бъде мислен посредством инстинктите – тези биологически вложения във всеки жив организъм, бил той разумен или не. За разлика от всяка идеология, която е творение изкуствено, изобретение на несъвършения и ограничен човешки разум, който всякога разсъждава от конкретна гледна точка и в полза на нещо или някого. Напук на тези, които твърдят, че може да се изобрети идеологическа система, която да обхваща и природно живото у човека, аз чието и просто ще ги нарека мошеници.
Коя е тази политическа система, кой е този нормативен хоризонт, който може да регулира всичко? И има ли изобщо смисъл в идеята всичко, ама наистина ултимативно мисленото „всичко“, да бъде обхванато от няколко принципни изречения, пък били те изказани и от най-големия ум?
Смисъл, разбира се, за някои има. Продължава да го има и до днес. Обикновено те говорят за всеобщост, за универсалност, за првила, които покриват целия свят и всеки един жизнен случай. За голяма жалост подобно мислене не е част от рационалната логика, а от началата на религията. На онова, в което вярваме, без да е нужно да проверяваме истинността му, защото няма начин да бъде придобит опит за емпирично проследимото в универсален мащаб, ако си позволя да преразкажа твърде елементарно И. Кант.
Ето защо не желая да живея в общество, което има себе си за „Обществото“, изписано с главна буква и членна форма. Не поради скромност, а поради осъзнатостта на лимитите на човешките възможности за познание, а оттам и за синтезиране на правила, предпочитам несъвършеното, но все пак донякъде удобно убежище на възможната за отвоюване свобода и гарантираната с лични усилия сигурност.
Блогът на Димитър Атанасов 