Не подценявайте другарката Нинова! (отново за чалгата в политиката, но с научни средства)


„Демокрацията много ни отне!“ предизвика поредна буря в социалните мрежи и активира водопад от словесни клишета, подобни на прежде употребеното от мен, в опит с бомбастична лексика да бъде продадена поредната глупост за новина.

Зад подобна формула изобщо не се крие чиста проба глупост. Репликата не е изтървана по силата на инцидент, на лоша връзка между мозъчните процеси и говорния апарат, нито е плод на lapsus linguae. Другояче не би могло, доколкото подобно „прозрение“ влиза в плътна сглобка с носталгията по социализма и пълзящата реставрация на положителния му образ на ежедневно равнище. Факт е, че корупцията и владеещата несигурност предизвикват рефлекс у по-широко слоеве от обществото. В съчетание с помненето на събитията с позитивен емоционален знак като механизъм за самосъхранение, то обяснението не е толкова сложно: спомените за несвободата са забравени, защото мнозина до днес не знаят как да използват свободата си. Мълчанието по определени теми, за които се награждава с пътешествие до Белене без завръщане, за мнозинството е била цена, платима на фона на обстоятелството, че има хляб, а понякога – и салам. Ежедневният хоризонт на живеене измива идеологиите. На тази плоскост техните автори изглеждат като луди, които се напъват безплодно – и слава Богу, защото инак биха бутнали порядъка, който не е съвършен, но алтернативи сякаш няма. Или не будят доверие.

Социализмът отгледа една специфична група – провинциалната средна класа и интелигенцията извън големия град. Първата група се състои от счетоводители в ТКЗС, служители на партийни комитети по места, секретарки в кметства, пощи, читалища, полицейски, горски и полски редоопазващи сили, продавачи на билети на гари, кантонери и други железопътници и т.н. Все хора, радвали се тогава на приличен жизнен стандарт, успели да вдигнат къщи на по няколко етажа, да си купят преди пенсия кола след чакане от 15-ина години. Нека бъде ясно – по силата на всички определения за средна класа те би следвало да бъдат оценявани като работничество. Поради спецификата на обществения строй и заради отсъствието на възможност за предприемачество разпознавам тъкмо това провинциално чиновничество и хората на заплата въобще, носители на някакво образование – основно или по-високо – като среден социален слой. Да, това е по-прецизното определение. Подобни люде често пъти дори са ходили на екскурзии из близките страни от Източния блок. По-заслужилите стигаха чак до ГДР, където купуваха миризливи сапуни и си прибираха приборите за еднократна употреба в чантите, за да ги донесат в България и с гордост да ги показват на всички, без да ги употребяват – тъй като недостъпните стоки бяха третирани като музейни експонати.

Втората група включва местния поет, краеведа, даскала, началника на читалището, хореографа на самодейния фолклорен състав, кмета (разбира се!), ръководителят на ОФ-клуба и др. Тези фигури до една бяха професионално ангажирани в системата на социализма. Бяха им делегирани дребни привилегии. Поетът обикновено печели местния поетически конкурс, след което става председател на журито му. Краеведът разказва историята на района на Първи май и на Девети септември, когато хората трябва да чуят наратива за приноса на градчето или селото в разгръщането на партизанското движение. Или за поредното неизвестно укритие на Левски – революциите се преплитат идеологически с ясната цел престижът да бъде прелят от Възраждането към социализма, мислен като второ възрождение. Групата за народни песни и танци беше удостоявана с не особено значими призове на регионални и национални състезания по надпяване, надсвирване, надиграване. Началникът на партийния клуб беше отглеждан като самодържец на полето на идеологическата чистота. В съюз с шефа на милицията – друг административен аристократ от местен мащаб – решаваха да наградят или накажат съобразно поведението в хода на партийното строителство, бдейки за спазването на инструкциите на пленуми и конгреси на Партията. Съществено беше и мястото на най-дребната фракция агенти на Държавна сигурност – те държаха информационните складове и бяха в състояние да въздигат и да съсипват човешки съдби, пленени предварително в папки с надлежно събрани документални свидетелства за биографиите на хорат от местните общности.

Не на халос въведох обществените групи на служителите и на водачите почти заедно и с преднамерено размита различимост – всички те бяха обединени от „служенето на родината“ и от ситните привилегии, с които режимът бонифицираше усърдието им. Те бяха капилярите, по които протичаше сякаш по силата на осмотичното налягане волята на единния команден център, низпослана до всеки кът на държавната територия – повече или по-малко тъмен. Участието в системата и редовно полученият дивидент, наличният резултат от работата на всеки, предизвикваше усещане за изпълненост, за осъществен дълг и за полза, надминаваща тази на личния интерес, макар че и това служеше за кауза на мнозина. Социалната значимост като добавена стойност, прочее, не следва да се подминава.

Служебното представителство и ползата за обществото, мислена през критериите на репресивната власт, които мнозина бяха осиновили успешно, защото бяха могъщ генератор на смисъл (на живота (им)), беше комплектовано с други дребни предимства, даващи шанс да бъде преодолян стоковият дефицит и стеснената консумация, инак доминирана от лозунга „Всекиму – според потребностите“. Доброто разположение на личността в системния организъм даваше шанс системата да се разположи реципрочно в полза на охотно даващия своята лична лепта в развитието ѝ. Местните лидери имаха възможност да получат апартаментче в градчето, в което живеят. Или да си купят без ред строителни материали, за да си построят къща. Или да съкратят значително чакането за личен автомобил. Лидерите. А служителите биваха запознавани с точни човек, който да им продаде плат за костюм за абитуриентски бал на сина. Или ги въвеждаха пред онзи, който ще ходи в чужбина и ще им достави лекарство за близък човек. Случаят с нивалина от филма „Понеделник сутрин“ (1967 г.) е илюстрация на тъкмо този зрителен ъгъл, от който дефицитът бива представян за даденост, а механизмите, създадени и управлявани от партията – като единствен способ за неговото ситуационно надмогване. Ситуационно, а не системно: конкретен човек, обладател на точон определен ресурс, съдейства на друг, а в замяна получава онова, с което самият той не разполага. Другарство, отгледано под крилото на режима като еманация на неговата благост.

Тази реалност, макар и силно потискаща за едни, за други беше не просто приемлива, а желана. Животът си вървеше, усилията им най-често се отплащаха прилично, а в което не сполучеха, пробваха отново, търсеха нови алтернативни методи за преобръщане на даденостите и в крайна сметка бяха по-скоро удовлетворени, отколкото фрустрирани. Свободата беше формулирана така, че тясната като каньон ивица за социално движение да не бъде пречка за мнозинството, което така или иначе плуваше в статуквото, снабдявайки се с липсите чрез разнообразието от алтернативни, ненормирани начини, които бяха елемент от социалистическата нормалност. Както беше нормално да работиш в цех за производство на мокет и да осигуриш на продавачката в магазина за месо да си закупи, без да чака ред, парче за хола, а тя да ти избира все най-хубавите късове животинска плът, изваждайки дори от дълбоките запаси на магазина за теб.

Режимът съществуваше благодарение на това, че беше единствен управител на насилието. Прокарваше червената линия между нормалното съществуване и страданието, било то физическо, липса на свобода поради затваряне в затвор или лагер, било консумативна несвобода и страдание от недостъпност на крайни необходимости като жилищна площ, креват, медикамент. Биваш добро момче – получаваш желаното. С или без чакане на опашка – зависи от степента на старание към системата и от общественото положение и мрежовата свързаност на личността. За лошите остава да патят. Горчиво и за назидание. Да нямат и да сещат празнина. Липса. Техните деца също са виновни, ето защо няма да учат в университет. Нито ще получат жителство и гарсониера. Титлата „враг на народа“ се предава генетически, подобно на сините очи и тръпчинката на брадичката. Не, не е просто ефектно сравнение за привличане на читатели, а акцент върху реификацията като стратегия за представяне, присъща на тоталитаризмите въобще – не само, че социалният строй е „естествен“, ключовите неналичия в бита и отвъд него са „по природа“. Позицията в обществото също е обект на натурализация – враждебността към партия и общество се предава по наследство. Да имаш дядо-фабрикант от преди 9.09 е престъпление, чиято вина носят поколения, докато споменът за този „прогнил буржоа и експлоататор“ се затрият напълно, а ако баща ти е бил царски летец или полицейски служител преди сепремврийския преврат – то ти си направо за генетическо препрограмиране в лагер по метода на тоягата.

Тази фигура допълнително убеждаваше идеологически коректните в полезността и здравословността на техния избор. И в справедливостта му от гледна точка на морала – след като едни не желаят да късат синджира на (не)свободата си, те получават. А стремежът към разкъсване на ограниченията всякога влече след себе си отговорности – звучи етически приемливо, правдиво, чак достойно.

Малцина бяха онези, които си задаваха въпроси за моралните основания на монопола над насилието изобщо. До каква степен модерната държава, която така или иначе си служи с нормативна сила, би могла да я употребява? Какви са невидимите граници, които не бива да бъдат прекрачвани, за да не се превърна държавата от неутрална и предсказуема система от институции и правила в полудял деспот, обладал цялата унищожителна мощ и готов да я приложи тук и сега, без стореното от него да е ни най-малко прогнозируемо? – Не, Партията е строга, но справедлива – клише, което е вградила дълбоко в мисленето на своите питомци.

Днес ситуацията е променена. Хора с дребни партийни привилегии на практика няма. Останаха само тези с едрите преимущества – синове и дъщери на някогашната върхушка, или старателни кариеристи, успели да избутат от коловоза по-малко агресивните. Да си печелил три пъти конкурса за поезия „Хасковска пролет“ в края на 60-те вече не е гарант за прилична пенсия и място на обществен лидер. Бившите дребни риби от йерархията на репресивната власт не само, че са загубили господството си върху конструирането на публичните образи в общността, но още – на тези техни обективации се гледа с нексрито презрение. Не всякога, нека бъда максимално ясен. Именно техните козни служат за обяснение на дадени лични провали на техните съседи – факт, който прокарва вътрешни граници на местен терен.

За тези групи, някога „служили на родината“, за които да си част от насилническата властова конфигурация е било справедливо и морално превъплъщение, равно на патриотизма им, тъкмо за тях социализмът се оказва извор на носталгия. На болка по отминалото с неговите предимства. Да, днес можеш да си купиш автомобил, но той струва много над възможностите на местния жизнен стандарт. Няма да чакаш 10 години за него, предоставяйки на държавния търговец вноска в аванс, но няма и да го изплащаш 10 години по 20 кинта на месец. Щерката и синът могат да учат, но какво от това, след като реализация на локално равнище няма. Оставайки в големия град или мигрирайки в митичната чужбина, те оставят родителите си практически без деца. Защото българинът е свикнал снахата и зетят да са на горния етаж и да чуват нощем скърцането на спалнята. Или най-много през 2-3 села. Наблизо, че да се виждат честичко и да им помагат със селскостопанска продукция за отхраната на внуците. Няма ги привилегиите. Няма и работни места. Няма ги децата. Внуците вероятно ще пораснат, но като испанци. Или каквито и да е, но граждани на други държави, които едва ще сричат български. Които вече са „други“.

С падането на социализма цялата прослойка от провинциална служебна класа и обществени водачи останаха в празнината на безсмислието. Бяха вложили всички, а сега нямат нищо. Ето защо за тях демокрацията е щета. Заради нея те загубиха всичко. Както някога не са си давали сметка, че Партията не е изворът на благото, а насилникът, който нарочно държи системата на стоковия недостиг – консумацията стимулира нагласи против идеологията, така днес те няма да се задълбочат във въпроса колко точно демокрация сме имали и в какво качество. Кои са нейните архитекти и главни носители? Кой застана начело и какво получи в замяна? Онези, които атакуват „прехода“ – вън от натрупаната му сметка ли са или тъкмо напротив: те изконсумираха онова, което не им се полага, но ние така или иначе ще платим?

Тези хора бяха жертва на илюзията, насаждана и от образователната система в България. Защото в часовете по история се учеше, че висш и последен стадий в общественото развитие е комунизмът, а ние сме на прага му. Инициацията, прочее, изисква жертви. Преки и косвени. Които ние трябва доброволно да дадем. Като лагерите, Народния съд, дефицита, списъците със забранена литература, жителството… Те правеха всичко спред предписанията и в рамката на системата се чувстваха добре. Днес, след пропадането ѝ, те са обезсмиелени. Занулени. Идеологически, социално, дори като родители – една фундаментална роля, заложена твърде дълбоко, за да бъде нейният крах лесен за преглъщане.

На тези, на тези хора Нинова заяви, че са загубили много, проявявайки съпричастие към травмата им. Тях активизира. Те са адресати на нейното послание. В това отношение тя опитва да играе ролята на Бойко Борисов – на национален психотерапевтичен модел. На всеобщ утешител с потенциал за ангел-хранител, ако не сбъркат след седмица. БСП като Параклет! Тази партия, която твърдеше, че „религията е опиум за народите“, днес има поведение на църква. Или по-скоро на секта от най-зловреден тип. От онези, чиито вождове през 90-те примамваха хора с нестабилна психика и ги принуждаваха да има правят крупни дарения.

Или по-скоро на чалга-изпълнителка – народът иска да му пеем „Карай бясно, на червено…“, защото след петата ракия през нощта се прави именно това – безсмъртието се установява с продължителни тестове. Водката върви с утеха, когато е двойна и за негова сметка. Нищо, че мръсникът се натиска на съседната маса с най-добрата ѝ приятелка! Важното е да има водка и чалга! Важното е песента да отразява живота и да го засилва по трасетата, по които движението освобождава енергия, която на свой ред се осребрява майсторски. От „Пайнер“. Или от политическия пайнер, локализиран на „Позитано“ – 20. Защото отказът от реална политика в името на реторическата реализация на очакванията на масите е именно това – поп-фолк. Както гъзотресението в чалготеката носи моментно охлабване на страстите за вършителите си, но не произвежда дълготрайни смисли и като цяло не трае, така и политическата чалга и ораторските напъни на равнището на говорене, съответно на телесната долница, водят до ефекти, които не надминават еуфорията от победата на „нашите“. Махмурлукът от евтината водка и сърцеболът от тенекиената утеха не се различават особено от новото потапяне във фрустриращата действителност, след като Парламентът гласува новото правителство и обещанията му преминат от твърдо в газообразно състояние.

Монополът над насилието се превърна в монопол над лъжата. Някога съпартийците на Нинова насилваха. Единствени. Това ги конституираше. Затова те бяха личности, скрити зад престижна групова идентичност. Днес те опитват да заместят агресията с нов вид монопол. С лъжата, превърната в норма. С културата на лъжата и монопола над говоренето на лъжи, представяни за свети истини посредством активиране на популярни нагласи.

Играта на подобни тънки струни безспорно носи електорален успех. Подмяната на насилниците с лъжци обаче не е в полза на никого. Освен на самите тях.

Нека този текст не се приема за (анти)политическа пропаганда, а като усилие. Като вложение в рационалното и критическото начало. В мисловния процес, повдигнат в качество и водещ до информиран избор. Такова качество, в което БСП не инвестира и няма да го стори, защото това би и изтеглило килима изпод краката. Няма да го стори никой от досегашните участници в плолитиката – ресурсът е поделен още преди изборите. Преди миналите и по-миналите избори. Победителят не е известен, но всички знаят възможните сценарии до какво водят. Задкулисните договорки са направени. Исторически погледнато, изходът е един: добре образовани граждани и избиратели със съзнание за отговорността, мислещи в нужната дълбочина. Кой предлага това? Кой? Моят отговор е ясен.

 

Моят първи поетически опит


Факултетът

 

Три пъти по три в едно:

Академични беззначения,
служебни назначения,
политически поръчения.

Колективни унижения,
но големи учени с убеждения,
и огромни самомнения.

Исторически дръзновения,
от комунизма въжделения,
и щения, щения, щения…

 

15 март 2017, София

Конструиране на националната идентичност на Косово днес: между паметта и историята


Как се създава нова държава? Какъв е механизмът, по който една нова политическа структура може да получи битие?

Защо Косово все още не се признава от значителен брой държави?

По какъв начин се съгражда общество?

Как се изгражда национална идентичност? Кои са нейните основни символи?

Каква е ролята на историята в процеса на обществено строителство? Защо е толкова важно за нациите да бъдат шампиони по древност?

Как звучи един национален химн без думи и какво налага един от основните символи на националната заедност на Косово да бъде конструиран само наполовина? Колко точно е важен езикът за нацията и по какъв начин битката за символите обхваща и езиковите представяния на колектива?

Има ли българи в Косово?

 

На тези и на още ред въпроси опитахме да отговорим в студиото на „Мултикултурни диалози“ с водещата Ася Чанева. Предаването бе излъчено на 25 февруари 2017 г. по случай изпълнените 9 години самостоятелна държавност на Косово.

С особена гордост заявявам, че музикалният подбор беше в значителен дял моя идея – роля, която бях позабравил и удоволствието от която имах шанс да актуализирам, за което покорно благодаря на екипа!

Представен бе и научният проект на моя милост (постдокторант) и доц. Марияна Стамова (научен ръководител), озаглавен „Конструиране на националната идентичност на Косово днес: между паметта и историята“, финансиран от Министерството на образованието чрез Българската академия на науките по мярка за подпомагане на изследваният на млади учени.

Запис на цялата дискусия пред микрофона можете да чуете, кликайки тук.

„Националният проект на Косово днес“


Днешното издание на предаването „Мултикултурни диалози“ по програма „Христо Ботев“ на Българското национално радио е посветено на изграждането на косовската нация. Гост е моя милост, а водеща – Ася Чанева. В студиото ще си говорим за това как се създава държава, как се гради нация, какви са нейните символи – все въпроси, до които допирам в проектното си изследване, финансирано от Българската академия на науките по програмата за подпомагане на младите учени, което също възнамерявам да спомена в разговора. Прочее, научните изследвания, особено тези, провеждани от традиционните фабрики за познание, следва да служат на обществото – да информира, да предизвикват мсловен процес и по този начин да генерират своята добавена стойност.

Предаването е специално посветено на наченатата десета годишнина на държавата Косово.

От особена значимост за всяка нация е погледът в миналото. На Балканите доминират исторически базираните идеи за нация, ето защо съществен за управляващите в Прищина е разказът за отминалите времена, протекли в заедност и в борба за каузи, чиито проекции са привиждани като валидни и днес. Ненапразно косовските албанци смятат себе си за наследници на дарданите – илирийско племе, прочуто още през Античността с бробата си против римската власт. Основополагащ наратив, който задава идентичностния код на днешните обитатели на Косово като нация от герои, легитимирайки борбата за независимост и собствения принос в създаването на държавата им.

Как се създава национален химн без думи? По какъв начин нацията получава своята основна ембелема – националното знаме? Какви конфликтни зони се очертават между държавно регламентираната символика и общностните знаци, разпознати за „свои“ от гражданството? – течи питания ще бъдат само част от смисловите възли на предаването.

Бъдете на честотите на програма „Христо Ботев“ между 15 и 15:30 часа, за да споделите преживяването ни.

Публична лекция на тема: „Мултикултурализмът на Балканите: теории, преводи, практики“


Секция „Сравнителни фолклористични изследвания“ има огромната чест да Ви покани на поредното събиране на семинара

Потиснати гласове“

посветено на темата: „Мултикултурализмът на Балканите: теории, преводи, практики

Лектор ще бъде Димитър В. Атанасов, ИЕФЕМ, БАН

Денят е 10.01, вторник, а началният час – 17:00. Мястото – зала 19 в сградата на ИЕФЕМ на ул. „Московска – 6А“

 

invitation-form-seminar-cfs-10-01-2017-iefem

Текстът, чието представяне ще бъде обект на събитието, вече има своята биография – той е част от научния проект „Ислямът на Балканите: неугаснала надежда“, в който участват изследователи от Турция, България, Гърция, Румъния, Албания, Косово, Босна и Херцеговина, Хърватия, Словения, Унгария, Австрия, Полша, Германия и др.

Студията, посветена най-вече на превода на мултикултурните идеи на балкански терен, на историята на този модел за социално планиране, и на възможностите за неговото прилагане върху реалности, различни от Запада, вече получи първите си оценки. Подобно на мултикутурните теории и практики, те също бяха полярни, произведоха и конкретни действия, а част от тях бяха ситуирани в полето на класическите властови отношения – обстоятелство, което прави още по-актуален въпросът за толерантността и подхода към различията, употребата на сила и злоупотребата с нея, принудата и т.н. От позицията на текста и неговия кратък, но вече наситен живот си струва да се постави и проблемът за правдата и справедливостта, гледани откъм взаимоотношението „свое“ – „чуждо“, както и да положим още веднъж старание да се вгледаме в собствените си понятия, в това число – да прогледаме и страховете си като учени, но този път – в пълно откровение, без лицемерие. Прочее, въведената от Цветан Тодоров фигура „предатлството на интелектуалците“, видяна от тази гледна точка, съвсем не изглежда неприемлива, даже напротив.

Връзка към обявлението на сайта на ИЕФЕМ – БАН.

 

Заповядайте! 🙂

 

Кръгла маса в памет на проф. д.ф.н. Евгения Мицева


ИНСТИТУТ ЗА ЕТНОЛОГИЯ И ФОЛКЛОРИСТИКА С ЕТНОГРАФСКИ МУЗЕЙ – БАН

СЕКЦИЯ „СРАВНИТЕЛНИ ФОЛКЛОРИСТИЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ“

КРЪГЛА МАСА

В ПАМЕТ НА ПРОФ. Д.Ф.Н. ЕВГЕНИЯ МИЦЕВА

16.12.2016 г.,

ИЕФЕМ – БАН, ул. Акад. Г. Бончев, бл. 6, ет. 7, Заседателна зала

 

 

09:00 – 09:10 ОТКРИВАНЕ

 

СЛОВЕСЕН ФОЛКЛОР

Водещ: Радост Иванова

09:10 – 09:25 Доротея Добрева. Индивидуализиране при разказването

09:25 – 09:40 Станой Станоев. 10 години по-късно. Вицовата етнична картина днес

09:40 – 09:55 Богдан Дичев. „Лафът“ като съвременна фолклорна форма – един труден опит за  жанрово обособяване

09:55 – 10:10 Стоянка Бояджиева. Паметни места и медии: тема с продължение

10:10 – 10:25 Милена Беновска. Наративи за религиозна конверсия в средата на харизматичните християнски общности в България

10:25 – 10:40 Галина Лозанова. Мюсюлманските религиозни легенди и международните индекси на наративните форми

10:40 – 11:00 Дискусия

11:00 –11:15 Кафе-пауза

 

 

БАЛКАНСКИ И СЛАВЯНСКИ ФОЛКЛОР

Водещ: Галина Лозанова

11:15 – 11:30 Любомир Миков. Старостта и смъртта: тъждество и метаморфози (Марта и Аджуз: балканско-азиатски паралели)

11:30 – 11:45 Божидар Алексиев. Към символиката на меда в религиозните разкази на турците хетеродоксни мюсюлмани

11:45 – 12:00 Катя Михайлова. Гадания за женитба в Дните на св. Андрей и св. Катерина в Полша

12:00 – 12:15 Владимир Пенчев. От балканския орел до европейския просяк – образът на българина в чешкото общество от XIX в. до днес

12:15 – 12:30 Димитър Атанасов. Паметниците на новите косовски национални герои и битките за историята

12:30 – 12:45 Дискусия

12:45 – 13:30 Обедна почивка

 

 

МИТОЛОГИЯ И ДЕМОНОЛОГИЯ:

Водещ: Катя Михайлова

13:30 – 13:45 Георг Краев. Вампирът

13:45 – 14:00 Вихра Баева. Стопанин и юнак. Воински характеристики в образа на змея във фолклорната проза от Сакар

14:00 – 14:15 Евгения Троева. Празникът на слънцето в Брезовско

14:15 – 14:30 Цветелина Димитрова. Образът на „Црна Бугарина“ в песента „Женидба Душанова“ – демонология и история

14:30 – 14:45 Ирина Коларска. Нави и орисници. Защитни практики

14:45 – 15:00 Борислава Петкова. „Митичното“ наследство на проф. Евгения Мицева в Пловдивския университет

15:00 – 15:15 Дискусия

15:15 – 15:30 Кафе-пауза

 

 

АРМЕНЦИТЕ В БЪЛГАРИЯ

Водещ: Ирина Коларска

15:30 – 15:45 Радост Иванова. Арменците през погледа на Евгения Мицева

15:45 – 16:00 Сирануш Таниелян. Арменците в България в посттоталитарния период – институции и проблеми

16:00 – 16:15 Такухи Тавитян. Форми за поддържане на колективната памет на арменската общност в Пловдив

16:15 – 16:30 Константин Панайотов. Фото „Пилибосян“ – фотографската памет за гр. Варна

16:30 – 16:45 Дискусия

 

 

НАСЛЕДСТВА И ИДЕНТИЧНОСТИ

Водещ: Владимир Пенчев

16:45 – 17:00 Лина Гергова, Яна Гергова. Културно наследство зад граница: фолклорните танцови групи като консолидиращ фактор

17:00 – 17:15 Мариянка Борисова. Български учебен център „Знание“ – Чикаго: интеркултурни специфики

17:15 – 17:30 Таня Матанова. Украинското неделно училище в София – институция и посредник на украинско културно наследство

17:30 – 17:45 Радка Братанова. „Старината оживява на сцената“ или още за професионалната музика на фолклорна основа

17:45 – 18:00 Дискусия

 

 

СРЕЩИ С ЕВГЕНИЯ МИЦЕВА

Водещ: Станой Станоев

18:00 – 18:15 Валентина Ганева-Райчева. Евгения Мицева и съвместните ни проучвания в  Сакар

18:15 – 18:30 Велислав Алтънов. Евгения Мицева и моята среща с фолклористиката през 1998 г.

18:30 – 18:45 Дискусия

 

18:45 ЗАКРИВАНЕ

 

19:00 КОКТЕЙЛ

 

Съобщението и програмата на кръглата маса на сайта на ИЕФЕМ – БАН.

Научен проект „Конструиране на националната идентичност на Косово: между паметта и историята“


Научен проект „Конструиране на националната идентичност на Косово: между паметта и историята“

 

Финансираща организация: Министерството на образованието и науката на Република България чрез Българска академия на науките, мярка за стимулиране на научните изследвания на млади изследователи

Изследователски екип: Димитър Атанасов, ИЕФЕМ, БАН – млад изследовател; Марияна Стамова, ИБЦТ, БАН – научен ръководител

Времетраене на проекта: дванадесет месеца (2016-2017 г.)

 

Актуалност на темата:

 

Въпросът за груповата идентичност след разпада на бивша Югославия придоби особена острота. „Национализацията“ на културното наследство се превърна в един от водещите неразрешими проблеми, пред който обществата, получили държавности, се изправиха. Историческата дълбочина на националното застана на възможните пътища за диалог, а събития и личности от „големия разказ“ трябваше да бъдат поделени между новопоявилите се претенденти, създаващи нови „големи разкази“. В тази насока може да се заяви, че диагнозата на Лиотар за скоро очаквания колапс на гранд наративния модус на историята, се оказа прибързан ход.

Един от особено интересните случаи в тази насока е този на косовските албанци, които последни получиха право на съществуване в своя държава. Вън от юридическата страна на въпроса, тук също стоят редица „горещи“ проблеми, първият от които е прокарването на ясна демаркация между настоящите господари на Косово и бившите управници на областта. Първият проблем в тази насока се явява подялбата на историческия разказ и наследството. Казано по друг начин – изпълването на класическите стълбове на нацията, следвайки определението на Ренан, се оказа не събитие, а процес, съпътстван със своя драматургия, която подлежи на проследяване.

Изследването се вписва в контактния периметър на няколко полета от съвременната хуманитаристика: антропологията на историята, идеологическото моделиране на историческия разказ, разпадането на „гранд наратива“ и появата на историята в множествено число, отношението между памет и история, националната идентичност, културата на паметта, монументализацията и мемориализацията, религията и мястото ѝ в обществения живот и др. Ето защо не би било прекомерно да се заяви, че предложеният замисъл представлява построение, отговарящо на съвременните тенденции в знанието за обществото.

 

Състояние на изследванията:

 

Предвид актуалността на явленията, научните подходи към въпросите в състава на настоящото проектно предложение в по-голямата си част са проучени отчасти или периферно. Пролиферацията на проучванията в политологически ключове е налице, но въпреки това при доминираща липса на поглед „отвътре“, сиреч от перспективата на заедното – повече или по-малко проелемно – минало, без плътна локална опитност, генерираното познание продължава да бъде белязано от известна незрялост.

Появата на все повече текстове, издържани в жанра „спешна антропология“, въпреки че в накои случаи се смята за единствен начин за придобиване на актуална картина за дадено явление, също притежава достатъчно негативи.

Сред малобройните изследвания, посветени цялостно, а не частично или периферно на въпроса, могат да бъдат посочени следните: Silvia Salvatici. “Public Memory, Gender, and National Identity in Postwar Kosovo: The Albanian Community”, както и Robert C. Austin. “Greater Albania: The Albanian State and the Question of Kosovo, 1912–2001.

Една от големите липси в това споделено изследователско поле все още е комплексното изследване, базирано върху съвременността и издирването на генеалогията на проблемите в дълбините на историята, традициите, фолклорното наследство, държавните политики от миналото и рефлексите на общностите на всичко това. Тъкмо в нея прави успешен опит да се разположи настоящия проект.

Въпреки това, частични научни приноси са сторени и наблюдаваните явления са анализирани задоволително или поне е положено начало, което би могло да бъде абсорбирано и употребено плодотворно.

 

Цели и задачи на изследването:

 

Настоящото научно изследване е съсредоточено в няколко основни направления. Първото от тях е проучването на историческите разкази – академични и за широка обществена консумация – повествуващи историята на Косово и разкриващи с исторически средства идентичността на косовските албанци. Проектът за идентичност, базирана на общо минало, е част от изграждането на всички нации на Балканите, а и далеч не само. В този контекст ще бъдат прокарани успоредици с разгръщането на историите на българи, сърби и албанци, ще бъдат привлечени примери, свързани със случаите на румънци и гърци.

Отношението между памет и история тук би могло да бъде обследвано в множеството борби между фамилиите на локални герои, претендиращи за място в национално значимия пантеон на косовските герои. Градове и села в новата държава, все още неразпозната от цялата международна общност, са обраснали с черни паметници от гранит, изпълнени в строга стилистика, напомнящи както за траура на близките, така и за заслугите на паметувания. Феномен, който би могъл да се тълкува както като усилие за създаване на нови „места на памет“ (по Пиер Нора) и прекрояване на символичната карта на Косово като стъпка по превръщането на областта в държава – от „чужда“ в „своя“; така и като материализация на паметови енергии, като вклиняване на символичното във физическото пространство (по Джеймс Янг).

Втората посока е музейният разказ, демонстриращ чрез най-обективното – оцелелите фрагменти от веществения свят – кои са косовските албанци и защо са тъкмо такива, каквито са. Ненапразно Л. Витгенщайн настоява, че онова, което не подлежи на разказване, би могло да бъде показано. Ето защо историята и наратива в музеите, представящи историята и традициите на Косово, представляват логическа и рецептивна цялост. Ще бъдат проследени в детайли концепциите за показ на културното наследство на Косово и вложените в него идеологически послания, както и – доколкото това е постижимо – степента им на четимост от различни музейни публики. Ще бъде направен опит на базата на броя продадени билети и мненията в книгите за похвали и оплаквания да се проникне в темата за посещаемостта на косовските музеи на националната есенциалност, в отношението на зрителя и в е по-малко същественото питане за отношението на публиката и послевкуса, който общението с артефактите и тяхното излагане оставят.

Особен пример в тази насока е концептуализирането на историческата роля на САЩ в постигането на косовската независимост. Вторият етаж на Музея на Косово в Прищина е изцяло посветен на американския принос – както на политиците от Вашингтон, така и на албанските общности оттатък Атлантика. Важно е да се отбележи, че притегателната сила на световните свръхсили, възприемани от доста по-малобройни и не дотам влиятелни в международната политика нации, би могла да бъде непреодолима. Подобни ситуации на крайни пристрастия към играчи вън от собствената територия познава и българската история – паралел, който ще бъде направен на дълбинно, съдържателно ниво. По този начин явления от българската история ще получат многопосочно обяснение – така, че моделът на анализ и резултатите от него да бъдат ползваеми с оглед социалния проект на българската нация днес.

Третото съществено равнище е въплътено в популярната култура. Няколко са съществените тематични ядра тук. Не може да се пропусне националната идея „за изяждане“ – изграждането на кулинарни традиции и въ-образяването им като косовски, появата на „Големия брат“ отвъд Океана като хранителен етикет, знак за престиж. Особено любопитни са примерите от сферата на популярната музика с национално ангажирано съдържание, от чиито послания биха могли да се изолират смисли, относими към проблема за паметта като лична величина и историята като обществено значим ресурс, лишен от индивидуализиращи потенциали. Балканските паралели в този случай също идват сякаш от само себе си. Последно, но не по значение, ще бъде обърнато на култа към милитаризма и отношението към Армията за освобождение на Косово на нивото на масовата култура. Ще бъдат включени и примери за усилията на косовската власт за „одомашняване“ на обществените енергии, водещи към ирационални крайности в тази насока.

 

Очаквани резултати:

 

Осъществяването на замисъла, залегнал в основата на настоящото предложение, ще доведе до няколко ключови следствия. Ще бъдат публикувани ред статии и студии в национални и международни издания на български и английски език.

Плод на усилията на екипа ще бъде архивна колекция от снимки, заснети в Косово – уникален извор за историята на изграждането на местната идентичност, уловил момент в период, когато усилията към социално строителство в тази зона на Балканите са най-мощни.

Националният етнографски музей ще приюти част от това събрание на фотографии във вид на изложба, чрез която и съвсем незапознатия зрител би могъл да придобие начално знание относно конфликта в Косово и съпътстващите феномени.

Представянията чрез различни информационни посредници ще доведат работата на проекта до различни среди от възприематели – факт, който ще допринесе не само за общата информираност на научната и популярната публика, но и за продължаващото създаване на мисловни навици, част от концепцията за продължаващо обучение.

Завършеното изследване ще представлява единен текст в монографичен обем (над 100 стр.), който ще достигне до читателя чрез книгоразпространението и библиотечната инфраструктура у нас и на Балканите.

 

Приноси за развитието на младия изследовател:

 

Постдокторантското изследване ще допълни експертизата на младия изследовател, чиято докторска дисертация е посветена на историята на Косовския мит. Чрез това интелектуално усилие той ще продължи изграждането си като комплексен познавач на отношенията между сърби и албанци, а в по-широка рамка – на историята и културата на Централните и Западните Балкани. Този професионален формат би бил полезен както на БАН като водещо изследователско средище в България, така и на българското общество като цяло.

Тази цялостна проектна инициатива ще разгърне заложбите на младия учен за работа с визуални материали и осмислянето им в рамката на музейна експозиция.

Управлението на проект от такъв мащаб несъмнено влече след себе си развитие на мениджърски таланти, които в средата на БАН и от гледната точка на младите са все по-остро необходими.

За какво служи науката? Кому? Как? А как трябва?


Настоящият размисъл е предизвикан от изказването на министъра на финансите, според когото науката следва да бъде изначално свързана с бизнеса. Веднага държа да отбележа, че подкрепям с две ръце такова мислене, но не и на равнището, на което го изказа авторът му.

Според висшия държавен чиновник изглежда, че научното знание следва да бъде стока. Да се купува и продава. Да принася полза на бизнеса. Да произвежда. „Да строим за родината!“, но формулирано с несоциалистическа фразеология. Въпреки това моето опасение е следното: словесната опаковка покрива съдържание, според което всички създатели на знание бяха третирани като „научни работници“, сиреч като част от работническата класа – силата на триумфиращата пролетарска революция. Клише, което отпраща към ранните десетилетия на социализма, когато хората на интелектуалното усилие бяха „чантаджии“. Когато всички даваха трудови дни на т. нар. Софийско море – неосъществената идея за придаване на морски излаз на столицата, чиито недовършени канали до днес личат в покрайнините на града. Няма да напомням на г-н Горанов факта, че пролетариите са люде без имот, които имат само труда и класовия си интерес.

Навярно мнозина ще ми опонират – около нас гъмжи от постижения на науката, които са видими именно като средства за подобряване на материалния свят. Возим се в технологични превозни средства, употребяваме мобилни телефони, които вече са джобни компютри, плащаме без наличност в брой, общуваме по интернет, лекарите надзъртат по разнообразни начини в телата ни без нарушаване на плътта, произвежда се наденица без месо, но с вкус почти като на месото и в съгласие с всички стандарти за качество… и т.н. Изглежда, че голяма част от цивлизацията днес лежи на плещите на постоянния напредък, който на свой ред е функция на натрупването на знанието, както отбелязва Карл Попър.

Всички тези технологии подлежат на купуване, продаване, замяна, завещаване. Те произвеждат пазарни отношения. Генерират пари. Стоките и услугите се обръщат в пари, за да бъдат те отново конвертирани в стоки и услуги – елементарен кръговрат на консумацията, който е основан на бизнеса, който произвежда, печели и отново влага.

Изглежда, че науката може да бъде внедрена в условията на бизнеса и да се влезе в релациите на пазарното пространство.

Запитал бих господина министъра дали, прочее, познанието е това. Дали е единствено това? – по-точно казано. Няма да давам примери кой и как е продавал Платон, да речем – несъмнено книгоиздателите днес реализират добри печалби от неговата философия. Дебелашкото подръпване на чергата към себе си е проява на лош вкус. Така оценявам говоренето на едро с клишетата на късния социализъм и настояването на „високи стойности“, „духовна култура“ и производните им. Реактивирайки тази реторика, влизаме право в капана на министъра: кръгът около Людмила Живкова си представяше науката като кула от кристал, в която биваха затворени изключителни таланти, подбрани преди това чрез механизми като асамблеите, обучени в училища със специален статут и въведени в „храма на познанието“ – Българската академия на науките.

„Духовната култура“ отдавна изветря, а причина за това е липсата на връзка на понятието със света. Оказа се, че то служи за етикет на реалност, която не подлежи на установяване, измерване и обработка. Терминът започна да излиза от употреба, когато генерирането на ефектна реторика без смисъл, на словесна маса, предизвика рефлексия и постепенно отхвърляне.

Макар „духовната култура“ да не означава нищо вън от мъглявите въжделения на езотеричните домакини, то нужда от назоваването на гледането на света и отвъд него по-иначе продължава да стои. Тук е мястото на критическото мислене – една функционална, проследима замяна, отговаряща както на неотнимаемия коефициент на абстрактност на светогледната нагласа, така и на стремежа тя да бъде все пак мислена в категории, да пасва на критерии и да бъде целеполагана.

Сциентичният мироглед, характерен за все по-размагьосания свят, в който чудото бавно се огъва под натиска на логиката, е основан именно върху критическото мислене. Върху вглеждането в нещата и установяването на закономерностите им – с цялата условност на метода. Върху провиждането пред обектите и предположенията за техните невидими качества. Мисловен модел, който, прочее, включва неизбежната проверка на полученото отвън знание на базата на вече изработени критерии за истинност, оперативност, адекватност и т.н.

Критическото мислене се постига чрез внедряване на научни диалози в образованието. Разказът за хан Аспарух е сам по себе си безсмислен. Той е част от едно мъртво минало, което оживява посредством гледната точка, която би могла да бъде построена чрез него по отношение на настоящето. Ако просто рзкажем, че някакъв предводител е дошъл и е основал България, няма как да очакваме друго, освен примтивен национализъм от Бай-Ганьовски тип, залагащ на могъщото тупане в гърдите на фона на полуживотински звуци. Ханът-първосновател се е разбунтувал срещу баща си – значи собственото мнение и индивидуалното начало са важни и остават в историята. Той обаче е съхранил всичко онова от Велика Стара България, което би му влязло в употреба в новия политически проект – изглежда, че не всичко старо следва да бъде заклеймено и отмито в канализацията.

Това знание би съдействало за ориентация в динамиката на социалното от гледна точка именно на въпроса кое трябва да остане актуално и как да се подходи към инструмента, който доказано не работи или не го прави по начина, заложена в намерението на ползващия го.

Васил Левски, разказан фактологично, е скучен. Наративът за него дава импулс на национализма от маймунски тип, който води до сбивания и жертви по футболните мачове. До разделение. А миналото е общо, защото е призовано да участва в изграждането на общо настояще. Левски е бил диктатор. Управлявал е организацията си без никаква търпимост към алтернативни идеи. Факт е, че след залавянето му се оказва, че друг подготвен ръководител няма – резултат от потискането на всички прояви на лидерство, които не започват и завършват с неговата личност. Дали този управленски подход е адекватен? Дали Вътрешната революционна организация би могла да стори повече, ако в нейната идеология беше имплантирана идеята за плурализъм и демокрация? – Навярно не, защото демократичните процедури искат висока степен на запознатост и образованост, а края на 60-те и началото на 70-те години на 19 век са време на почти гол ентусиазъм. Демокрацията обикновено стига бавно до решенията си. Във време, когато трябва да се действа светкавично, това често пъти би означавало блокиране на инициативите още във фазата на дебата.

С какво все пак Левски е ценен? – Навярно именно с вярата си в смисъла на една „демократска република“, в която спазването на законите превръща всеки в пълноценен гражданин, независимо от етническия произход. Извод, който би следвало да постави под въпрос присъствието на лика на Апостола във визуалната символика на организации, настроени към етнически национализъм и омраза към всички „други“. Самият той, въпреки деспотичните си методи, показва ясно, че историческата перспектива принадлежи на власт, в която едно образовано представителство се излъчва от грамотно мнозинство, а интересът на малцинствата не бива смазан. Един от архитектите на свободата не поставя под съмнение факта, че Османската империя е пред провал не защото е „турска“, а поради обстоятелството, че всички поданици на падишаха са част от потиснато малцинство, чиито глас не се чува. Малцинство, което е принудено да търпи. Да сърба попарата на унижението, защото е имало нещастието да бъде малцинство, макар и количествено да преобладава.

Това мислене лесно проблематизира и границите на понятията за мнозинство и малцинство: мнозинството може и да не е бройна категория, защото в рамката на демокрацията говорим не за числа, а за представителства.

Най-важното – с подобни примери се провокира мисловен процес и интелектуална чувствителност, за да бъде способна личността да усети Левски и хан Аспарух, да проследи генеалогията на техния принос, за да си представи какво имаме днес заради тези люде и какво бихме могли да предложим самите ние, за да бъдем адекватни членове на обществото. Сърцевината на нещата е питането-провокация как Левски бива интериоризиран, как изглежда „моят Левски“, как ти виждаш „своя хан Аспарух“. Средство, което дава приоритет на мисловния експеримент: в пространствата на интелекта, в условията на една обезопасена среда, всеки би могъл да отиграе своята гледна точка, да я разгърне, да я доведе до предел, за да установи до кава степен тя е полезна.

По този начин могат да бъдат мислени повечето понятия, чиито определения се мислята за даденост. Ето това науката не приема и едва ли някога ще приеме – факта, че нещо би могло да бъде окончателно установено. Обстоятелство, което води до постановление на истината за нещото и до затваряне на главата за науката. Научното познание приема света за условност. За не-даденост. За плод на взаимодействието между гледащия, гледането, и видените образи. На начина, по който обекта и инструмента определят картината пред зрителя. Научният дискурс борави със света не като сам-по-себе-си, а като феномен. Като явяващ-се в рамките на взаимодействие. На гледна точка. Пример: опитът ни сглобява листа хартия до разбирането за лист хартия, макар да го виждаме от различни гледни точки. Без опит той би изглеждал веднъж правоъгълен, друг път неправилно четириъгълен, триъгълен или дори като черта, съзерцаван откъм дебелината си. В този ред на мисли науката е и опит. Подкрепа на опитността, която трудно бихме придобили инак.

За разлика от ежедневното мислене, за което доматите и краставиците винаги са шопска салата. В което границите между думите и нещата винаги са твърди – защото усъмняването в шопската салата крие риска да останем гладни, макар и на терена на рационално плътни разсъждения.

Мисленето за света като за не-даденост ражда новите идеи. Някога някой си представил, че кръглата форма би могла да се употреби, за да бъде облекчено ежедневното физическо усилие по премъкването на улова в пещерата. Или на събраните плодове. В резултат на това хрумване днес се возим на автомобили. Ако този незнаен изобретател не беше дръзнал да погледне оттатък границите на видимото, не беше отворил вратите на чисто мислимото, ако никой не го беше направил за всичките хилядолетия, днес вероятно щяхме все още жизнерадостно да висим по дърветата, полюлявайки се на опшаките си.

Критическото мислене като качество е потребно не само на философа. Не само литературознанието, историята, културните изследвания и всички хуманитарни и социални науки ползват интерпретацията като метод. За да се появи успешният бизнес продукт, е нужна идея. На едного тя ще хрумне за решаването на проблема с набавянето на питейна вода в недоразвитите зони в Африка. Друг ще измисли гениално прост начин за шиене на чорапи. Трети ще се сети как да примири противоречието между безкрайно голямото и безкрайно малкото. Всичко това – защото някой си е дал труд да приучи всички тези люде на проникновение, което наричам критическо мислене.

Научните изследвания би трябвало да са част от учебните програми под форма, адекватна за възприемане именно с оглед постигането на критическо мислене. Гражданското образование, което бегло демонстрирах с примери, се обогатява, добавяйки и историята на идеологическото моделиране на миналото. Важно е да се види как различните времена въобразяват груповата идентичност. По този начин лесно се дисквалифицират глупостите на куп популистки политици, които се уповават на полуграмотността и критическата импотентност на мнозинството. Така става ясно кой политик лъже и с каква цел. Проглеждането зад реториката на медиите е важна част от изграждането на собствена позиция.

Това не е факт. Учебници най-често се пишат от слабо кадърни представители на университетските гилдии, които не споделят маркираните ценности. Наративите за историческото минало са потресаващо неефективни – и като средства за изграждане на критически рефлекс към настоящето, и като проекти за гражданско образование. Разказът е представен като проста поредица от нанизани един след друг факти, на които не е придаден никакъв ценностен смисъл. Диалогично напрежение няма и това превръща учебните текстове в дъно, утаяващо една ултимативна досада.

Фигурата на учителя също работи слабо и по изключение, а не по заложеното в нормите на системата. Добрите и мотивиращи даскали са единици. При заплащане като настоящото няма как да бъде иначе – към професията на учителя се насочват онези люде с дипломи, които инак биха били абонати на трудовата борса. Сиреч, достигнахме и до отговорността на политическата класа, която не финансира образование и наука. Не защото иска да ги опропасти, защото лесно е да управляваш невежи, както гласи клишето. В сферата на знанието проектното финансиране е най-много със седем цифри. а в строителството – с доста повече. Лесно е да отделиш корупционен дял от отсечка на магистрала и всички да бъдат доволни. От образователна или научна инициатива сумите не биха били такива. А малкият рушвет е обида и за двете страни.

Проучванията на учените следва да бъдат интегрирани и във висшето образование. Научните дискусии следва да отправят предизвикателства към студентите и те постепенно да отглеждат критическо мислене у себе си. Да, но образователните формати са застинали преди десетилетия. Замръзнали са и лекционните курсове. В конспектите и списъците със задължителна литература влизат заглавия на добре поставени, лично свързани, а не непременно на интелигентни изследователи. Сещам се за достатъчно примери, в които образователно ценни се оказват не интелигентно написани, атрактивни и предизвикателни, естетически вкусни текстове, а такива със спорни качества, чиито автори са социални концентратори.

Можем с чиста съвест да заявим, че академичните мафии си промотират продукцията, без да дават шанс на никаква алтернатива, а това често пъти води до драстично падане на качеството на продукта, който образователната система трябва да създаде. По този начин, вместо критически ориентирани личности, университетите произвеждат дипломирани полуграмотници, част от които след това се вливат в редовете на академичната гилдия, превръщайки се в следващата генерация академични интриганти и насилници. Някои от тях дори застават на ръководни постове – не по силата на избор, а на зависимости – от чиято влстова висота започват да репресират работещите. Практика, която води често пъти до демотивация. До съсипване на малкото останало здраво и критически нагласено ядро в списъчните състави на научните институции.

Липсата на държавна политика води до привличане на неподходящи учени. Ниските заплати са привлекателни или временно за ентусиасти, които бързо охладняват и се пренасочват професионално, или за такива, чиято реализация инак е повече от спорна. в резултат на това качеството на научното знание катастрофира и то се проваля в мисията си да създава критически мислещи личности.

Разбира се, дори и в система, жертва на пълен блокаж, продължава да има функциониращи членове. Проблемът се състои в обстоятелството, че изнамереното от тях познание се изсипва в нищото. Остава неупотребено за целите си. Имаме нужда от системен подход. Всяка друга стратегия би причинила временни и неудовлетворителни резултати. Философът Мартин Хайдегер и физикът Алберт Айнщайн живеят почти по едно и също време, бидейки емблеми в областите си. Академични марки. Защото обществото, чиито образователни политики създава критическо мислене, обезпечава разгръщането на техните таланти по начин, та всеки да допринесе за общото благо.

Ако желаем наука от личности, а не от ниско платени зомбита, формулата е вложения срещу повишено качество на резултатите, срещу реформи и срещу критерии, според които неефективните да отпадат. Финансовата инжекция без изисквания и без налагане на правила би довела до стабилизиране на позициите на носителите на днешното неприятно статукво. Вместо ниско платени зомбита – средно високо платени зомбита. Самостоятелният повик за реформи би демотивирал и малкото все още днамични и креативни учени.

Ако обществото желае образование на средно поне равнище, инвестициите в наука са задължителни, защото това означава подготвени учители и смислени учебници.

Ако бизнесът е настроен към успех, всичко това трябва да се финансира. Ето защо заявих в началото, че индустрията и пазарът няма как да бъдат отделени от знанието и неговото производство. Връзката обаче не е права. Не е повърхностна и не следва да бъде мислена в циничния модус на стоки, пазари и пари като средства за още стоки, по-широки пазари и по-големи печалби. Всичко това е следствие от критическата нагласа и възпитаната креативност, превърнати от обществото в норма. Финансирането на научното нищожество не би ликвидирало интелектуалната мизерия, която днес в известна степен властва в традиционните академични центрове. Нула плюс пари прави лъскава нула. Невежата в скъп автомобил е в най-добрия случай претенциозен невежа.

Научна конференция „Миналото на Балканите: подходи и визуализации (XVIII – XIX век)“


Българско общество за проучване на XVIII век

Миналото на Балканите: подходи и визуализации (XVIII – XIX век)

Интердисциплинарна конференция

24-25 октомври 2016 г.

Софийски университет „Св. Климент Охридски“, Конферентна зала

Програма

24 октомври 2016 г.

9.30 – 11.00
Водещ: Рая Заимова

Раймонд Детрез (Университет в Гент) – Партений Павлович, или как се борави с „новото
време“ през осемнадесети век

Драгана Грбић (Институт за књижевност и уметност, Београд) – Визуелизација владара у
делу Јована Рајића История разныхъ Славенскихъ народовъ наипаче Болгаръ, Хорватовъ и
Сербовъ

Димитър Атанасов (Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей, БАН) –
Да нарисуваш Милош Обилич: история и идеология на образа

Андрей  Бобев  (Кирило-Методиевски  научен  център,  БАН)  –  Зографският  „Царски
поменик“ – пресечна точка на черновите версии на българските памети за Историята.

Дискусия

Кафе пауза

11.30 – 13.15
Водещ: Надежда Александрова

Анна Алексиева (Институт за литература, БАН) – Христо Ботев след 1989 г.: конструкции
и деконструкции

Недка  Капралова  (Институт  за  литература,  БАН)  –  Паметта  за  миналото  през
спомоществователството за исторически съчинения (1836-1856)

Андриана  Спасова  (Институт  за  литература,  БАН)  –  Антично  наследство  във
възрожденските учебници по история

Любомила Соленкова (Институт за исторически изследвания, БАН) – Българският ХVІІІ
в. на Христо Гандев

Марта  Методиева  (Институт  за  балканистика  с  Център  по  тракология,  БАН)  –
„Христоитията“ на Райно Попович и гърко-римската античност.

Дискусия

Обедна почивка

14.30 – 16.45
Водещ: Анна Алексиева

Николай Аретов (Институт за литература, БАН) – Западната граница на Ориента

Надежда Александрова  (Софийски университет  „Св.  Климент  Охридски“) –  Български
истории за еничарите през Възраждането

Дияна Николова (ПУ „Паисий Хилендарски”) – Балканите – образи на европейското и на
другостта

Бойка Илиева (Югозападен университет „Неофит Рилски“) – Италиански реминисценции
в творчеството на Константин Величков и Кирил Христов

Любка Ненова (Югозападен университет „Неофит Рилски“) – Преписи от Житието на св.
Василий Нови от Зографската света обител

Дискусия

Кафе пауза

17.00 – 18.00
Годишно събрание на Българското общество за проучване на XVIII век.

25 октомври 2016 г.

9.30 – 11.15
Водещ: Надя Данова

Рая Заимова (Институт за балканистика с Център по тракология, БАН) – Католическите
мисии в Македония /края на 18 – 19 век/: между духовното и светското

Николай Чернокожев (Софийски университет „Св. Климент Охридски“) – Антон Лукс.
Погледът на обобщението.

Стефан Дечев  (Югозападен  университет  „Неофит  Рилски“) –  XVIII  век  в историята на
храненето на Балканите

Мина  Христемова  (Градски  музей,  Асеновград)  –  Власиос  Скорделис  и  визията  му  за
историята на траките

Григор  Григоров  (Югозападен  университет  „Неофит  Рилски“)  –  Български  старини  из
Букурещ – отсъстващи маршрути на паметта

Дискусия

Кафе пауза

11.30 – 13.00
Водещ: Надежда Александрова

11.30 – 12.00 – Проектът „Зографска кондика”, представен от Надя Данова, Олга Тодорова,
Кета Мирчева, Светлана Иванова, Андрей Бояджиев, Димитър Пеев, Румен Аврамов

12.00 – 13.00 – „Видяна България“ – кръгла маса в чест на 60-годишнината на проф. д.ф.н.
Николай Чернокожев

Разказ за политическата проституция, господине министре


Разказ за политическата проституция, господине министре

От известно време насам у нас гражданското общество започва да се създава. Да се само-създава, както е било навсякъде, дето го има. Факт е, че все повече безобразия биват осветлени, макар че в тази сфера има много какво да се желае – и от информационната наситеност, и от уплътнеността с конкретни събития, заслужаващи възмущението на мнозина.

В същия контекст може да бъде положен и последният ход на изпълняващият длъжността министър на културата. По всичко личи, че държавата е приватизирана, че волята за „общо благо“ е потисната и подменена от частния интерес. Ето защо въпросният висш държавен чиновник си позволи да напомни именно държавната рамка на журналист, служител в обществена медия.

Няколко думи за замисъла именно на медиите, свързани с държавата. Първо – дълбоко насадена илюзия е твърдението, че те са „държавни“. Ненапразно в последно време полека взе да се променя и лексиката, която ги назовава – те са „обществени“. Държавата – противно на схващанията на тоталитарните режими – не е самостояща реалност, призвана да налага волята си с цената на всичко, за да осъществи замислите на онези, които са окупирали институциите, иззели са тяхната неутралност и са ги обърнали в частен интерес. Системата, която наричаме държава, е инструмент за управление на обществото. Тя принадлежи на обществото. Поне от Френската революция насам е ясно, че статутът на поданик отрича равенството пред закона на всички, основано на здравословното, консервативно разбиране за различните таланти на всекиго. Ето защо поданството полека се заменя от гражданство, съставено от комплекс права и задължения, еднакви за всички в рамката на еднакви или близки действия и отношения. Равни са данъците, независимо от социалната позиция на задължения, еднакви наказания се предвиждат, независимо от субекта и обекта на дадено нарушение/престъпление. За разлика от средновековното право, което наказва различно в зависимост от статуса на вършителя и претърпелия действието.

Второ, информационният посредник, принадлежащ на обществото, е призван да огласява всяко становище, значимо за груповия интерес. Както казва Едуард Халет Кар, ако в дадено графство в Англия някой си Джон се разведе, този факт няма причина да бъде вписван в историческия разказ за епохата. Ако, наред с Джон, се разведат още десети хиляди души, тогава сюжетът заслужава внимание, тъй като събитието е придобило обществен мащаб. В този ред на мисли критиката към управлението на правителството и на дадени министри логично бива озвучена тъкмо в тази медия: критична маса експерти заявиха, че поправките в Закона за културното наследство са силно проблематични, създават корупционна среда и дават легален механизъм за заобикаляне на институции. Практика, която би могла да създаде юридически парадокс – институционален играч губи част от дефиниционно принадлежащия му терен, без функциите му да са предефинирани и без на негово място да е предвидено решение, запазващо обществения интерес ненакърнен. В случая става дума за фундаменталната идея за предаване на културното наследство на следващото поколение във вид, максимално близък до: 1. Оригинала; 2. Състоянието, в което е заварен от актуалната генерация.

Да оставим настрана личността и политиката на конкретния министър – ненапразно не си служа с името ми. Не, не копирам Вазов, който не въвежда името на смятания от него за предател на Левски, да не би това да оскверни „песента“ му. Смятам, че имената са последно съществени в случая. Поради същата причина не отбелязвам изрично името на журналиста – обект на министерски закани. Нито дума за подготовката му, за профила му като специалист, още по-малко – за водените от него предавания.

Предмет в случая е особеният начин на мислене, според който общественият интерес съвпада с държавата, а ако не се срещнат, то проблемът е всякога от страната на обществото. Модел, според който ние мигновено трябва да престанем да мислим държавната система като плод на усърдието на обществото да се организира на по-високо равнище, изобретявайки инструменти, еднакво отдалечени от всички, личностно, класово и изобщо индиферентни, освен към правилата – обект на еднакво спазване от страна на всички. Министърът – по характерен за него начин! – обяви края на модерната държава в България и замяната на гражданството с поданство. Следващата стъпка е да бъдем закрепостени, а за посещение на друг град в държавата да се издава нарочен документ. Може би тескере. Този метод навярно предполага и завръщане на телесните наказания като възпитателно средство. В средите на мутро-елита, чиито придворен каменоделец той бе достатъчно дълго време, тези похвати са не само познати и приемливи, но редовни, съвсем логични и приложими с оглед ефективното решаване на конфликти. Едва ли е нужно да споменавам колцина от гранд-мутрите на България вече са на два метра под земята, жертва на нечие дивашко разбиране за правосъдие. „По-добре мултак, отколкото калтак“, нали, господине министре?! Да, избягването на квалификации не трябва да бъде за сметка на смисъла и на разбирането, че нещата трябва да бъдат назовавани ясно и достатъчно отчетливо. Напомням, че на турски език „kaltak“ е едно от тежко обидните понятия със значение „проститутка“, включващо конотация „морална пропадналост“ и употребимо често пъти с укор.

Настоящият министър – нека бъдем коректни към фактологията – анонсира, че при реставрацията на исторически места малко бутафория нямало да навреди. Пример е комплексът под центъра на София, който би следвало да представя Антична Сердика, но – жалко! – по-скоро е свободно съчинение по предварително зададена тема. Ключови епизоди от неговото разкопаване и експониране продължиха предълго, поради което мнозина граждани бяха свидетели на променящата се картина – така, все едно пред очите им не се подготвяше за показ и социализация културно наследство, а сякаш беше прожектиран филм: със сюжетно развитие, изменения, „катарзиси“ (но не по Аристотел) и край, който по нищо не личи от началото на лентата.

Това е човекът, който съучаства в събитията около КТБ, дълго оплаква колосалната си загуба, след което си придоби потъналите авоари с цесия – процедура, обявена от премиера за незаконна, но след като неговият така важен служител вече беше сторил ходовете, нужни с оглед финансовото си овъзмездяване.

Нека напомним и абсурдното изказване по адрес на хориста, който отказа да пътува извън страната с хора „Йоан Кукузел“ с довода, че людете на изкуството не трябва да се чувстват като нещастници поради хроничната недофинансираност на сферата. Министър, който в собствения си биографичен мит е човек на изкуството – няма да поставям това под въпрос, макар че има защо, изтъкна мнението, че възнамерява да подари на певеца сума, унизително дребна по всеки стандарт, за да си прибере обратно негативното мнение. Сиреч, кроеше планове с нищожна сума да направи опит да го подкупи. Да го напазарува за жълти стотинки – както гласи журналистическото клише.

Каталогът с ирационалните решения на господина, послужил по исторически шанс за министър на културата, далеч не е изчерпателен.

От този метод на работа – тъй като вече можем легитимно да предположим, че става дума за цялостен управленски стил, произхождащ от присъща интелектуална матрица (бих я нарекъл и другояче, съзнавам неуместните употреби на понятията от семантиката на интелекта, които не се търпят в заедност до означаващите въпросния министър) – прозира принципът, че където играе пачката, всички замълчават. Има ли пари, няма опозиция. Появи ли се насрещен вятър, той бързо бива елиминиран чрез финансови механизми. Когато кинтите говорят, и боговете мълчат.

Тук, за огромно съжаление, прозира не само чиста ретроградност и опит за внедряване отново на норми, характерни за сегментарните общества. Далеч не само денонсираната Модерност е рамката, в която станалото може да бъде мислено. Френската революция несъмнено не е сред събитията, за които иманият предвид е добре осведомен (отново отказвам тъкмо тук да питам къде е изобщо неговата експертност). Ако беше така, то този безумен порядък щеше да бъде обречен. Платформата на всеобщото равенство пред закона и модерните теории за държавата изобщо не са минали покрай него. Заобиколили са го от невизуална дистанция.

Няма съмнение, че водещ принцип в неговото управление е материалният. Кучешкото душене на миризмата на финикийски знаци видимо е основен мотив в правенето на бутафорни крепости и признаването на идеологията като полезна за обществото. Нездравото рвение към умножаване на паричните символи е несъмнено базата, произвела лептата му в проблема, наречен КТБ. Диалогът, воден през медиите, с изпълнителя от хора „Йоан Кукузел“, беше също центриран около финансовата тема. На оскърбително ниско равнище – и за човека на изкуството, и за „човека на изкуството“.

Изглежда, че поведението на господина, седнал по силата на инцидента „ГЕРБ“ на министерски стол, силно наподобява това на мутро-богаташите, които все още си купуват полицията, прокуратурата, съда и всички онези институции, които са им дотрябвали. Мнозина си напазаруваха общински власи и строителни инспекции, ето защо успешно заляха с бетон черноморския бряг. Не по-малко сполучиха да се внедрят социално в политическата сфера, печелейки обществени поръчки в голям мащаб и с впечатляваща ефективност. Всекидневно се информираме за поредния бандит, прикрил се от правосъдието или обявен за невинен, защото доказателственият материал е събран в прозрачен, а не в черен плик.

Държавата е обект на сериозни приватизационни мероприятия. Такива, сторени от хора със слаб морал и силен апетит към бързо забогатяване.

Ето защо, господине министре, казаното в „Денят започва с култура“ се видя Вам така нелогично – един журналист си позволи да не бъде напазаруван. Не успяхте да го направите свой клиент, както това вече е сторено с мнозина негови колеги, които пишат панегирици във Ваша чест. Малко остава да започнат да споменават името Ви само в слово с мерена реч или акростих – понятия, чиито значения по всичко личи, че не са Ви ясни. Възхвала на властта в достъпна за нея форма. Питайте придворния поет Любомир Левчев! Да, аз също си позволявам да коментирам властта в не-достъпна за нея форма.

Изкривяването на мисията на обществената медия, превръщайки я в оръжие за масово информационно поразяване, принадлежно на държавата, може да беше възможно във времената на „Мултигруп“. По всяка вероятност днес също не е съвсем непостижима цел. Не можете ликвидира до край нито една група в обществото – нито съвестните, още по-малко мерзавците. Калтаците, използвайки позната Вам дума на турски език, но без никакви негативни внушения относно езика и етноса.

В този аспект общественият информационен посредник е подобен на науката и културата – те биват платени, но не срещу подчинение, а за да бъде поддържана независимостта им. Принцип, който едва ли ще бъде проумян от личност от калибъра на актуалния изпълняващ функциите на министър на културата: по всичко личи, че моралът му – платформата, от която следва да бъдат валидирани обществено значимите ценности като свобода и достойнство – е силно проблематичен. Доминиран от изцяло материалния интерес, той трудно може да бъде различен от идеологията на онези, които продават телата си срещу пари. Дали производството на фигури за домовете и дворовете, за офис сградите и кабинетите, на знакови бизнесмени от подземието, дали да работиш за господарите на подмолите, изпълнявайки капризите им и задоволявайки стремежа им към кич, следва да се мисли на разстояние от топоса на магистралата и нощните труженички, които продават – не мутро-естетика, но тяло. На зажаднели тираджии. Кой знае? – Може пък да го правят и на добре охранени типове с черни, бронирани автомобили и черепи като на Нomo Australopithecus!

Трудно намирам различия между предварително завардените заведения, в които се развихряха показни гуляи, банкетите на някогашната соц-върхушка, и окупираната днес държава, превърната в богата трапеза от шепа насилници с ДС-връзки и слаб интелект, но отлична корупционна ориентация. Не мога да разгранича държавния контрол над медиите по времето на социализма, изкупуването на медии и превръщането им в оръжия за унищожение и масова промивка на мозъци, и наглото напомняне на министъра относно фигурата на всевластния работодател, чиято сянка – видите ли – трябвало да кара всекиго да се чувства незначителен, нищожен, абсолютно нищожество. Трик, ползван от всички тоталитарни режими. Мит, основан на идеята за всесилието на „системата“ – свръхсубект, чиито смисли и обхватни периметри надминават тези на ангажираните в нея личности. „Какво тук значи някаква си личност!“.

Арогантното актуализиране на приказката за „държавната хранилка“ търси зависимости. То форматира зависими хора. А не личности. Ясно е, че засегнатият журналист няма да бъде сред тях. Поне такава е надеждата ми. Сигурно е, обаче, че не един и двама от зрителите на конфликта допълнително ще стабилизират убежденията си, че държавата е по-голяма от всички нас, взети заедно. Че държавата не е средство, изобретено от обществото и рамкирано от обществения договор (по Русо), а хипертрофирано по размер чудовище, Левиатан (тук – по Хобс), което заплашва да пояде всинца ни, стига да го пожелае. Монстрозно същество, чиито планове сме безсилни да предотвратим, дори и те да достигат до идеи за изтреблението на (части от) човечеството. Справки – отново тоталитарните режими.

Иска ми се да вярвам, че мутро-артистът с морал на „kaltak“ няма да постигне тази далекобойна цел. Не бих желал да му я вменявам, тъй като по този начин бих сторил образът му да изглежда като тънък познавач на обществото, впрегнал най-перфидно незабележими средства в своето социално планиране. Напротив, става дума за усилие критическото мислене да капитулира пред бруталността, за страхообразуване, за практики, насаждащи поданичество, но в неговия уродлив, кичозен и чалга-формат, взел доста физически и манталитетни жетви през последните двадесетина години.

Остава надеждата, че гражданската мобилизация срещу подобни „калташки“ етики и явления ще бъде достатъчно мощна, че в този случай рефлексът към придобиване на държавата от частно лице няма да успее, че нито ще „караме бясно, на червено“, демонстрирайки нулева търпимост към подобни души „кристални кат‘ мастика“, които мислят, че онзи с парите е „номер едно, хайде да не спорим“.