5 по Рихтер съвсем не е силно земетресение. Особено за тези, които са се подсигурили със здрав основи. Обикновено след пета степен се оцелява. Ако междувременно не се случи нещо, което да доведе иначе кроткото разтърсване до потрес.
Това беше целта и на екипа на „5 по Рихтер“ по ТВ7. В събота сутрин обикновено по-добро от сутрешно кафе няма, а за който не пие кафе като мен – каквото там пие. Мисля, че тук е мястото да посегна към един личен спомен. Някога, във все по-бавно вече отдалечаващата се 2004г., се озовах във Венеция. След една мъглива, но вдъхновяваща сутрин слънцето изгря и площад „Сан Марко“ изглеждаше като след баня – сгради изведнъж сякаш светнаха, а цветовете станаха по-ярки от тези в обичаен, слъчнев ден. Тъкмо тогава моя милост седеше в близост до точката на своето сетивно-душевно блаженство в едно от кафенетата, а по диагонал отзад свиреше… симфоничен оркестър. Музиката не беше приятна, лесно смилаема, като за сутрин след мъгла придаваше на атмосферата още от онази лека, щипеща острота, която изпитваме, попаднали на чисто ново място, за което преди това много сме слушали. Да, ако италианците не знаят подходящото време за музика и уместния жанр, то кой?
Тази идилия, разбира се, нямаше начин да не бъде разрушена. Това се случи, когато един от седналите наоколо българи поиска сметката, а гледката на мъничката хартия, изплюта от касовия апарат, му подейства сякаш току-що му бяха отсекли главата. Разбрах добре човека – той все пак идва от Балканите, но независимо от това спонтанно се вкопчих в този малък оазис на спокойствието, красивите и сякаш запечатващи се директно в подсъзнанието образи и облечените във фракове музиканти. В този миг като успокоително по вените ми пробяга спасителната мисъл, оставяйки след себе си нежна отпуснатост и леко премрежен поглед като на току-що взел дозата си наркоман, който ей сега ще полети. „Та какво са няколко кинта повече?! Може би никога друг път няма да доживея да пия сутрешното си кафе на фона на симфоничен оркестър, който да свири сякаш специално за мен?!“.
В последните девет-десет месеца бях част от един музикален проект. В него имаше и литература, и митология, и кино, театър. Цялото това множество свиреше веднъж седмично, а авторите бяха ограничени до четирима наведнъж, за да не превърнем полифонията в какафония, макар че със сигурност не сме успяли напълно да избягаме от нея. Поне аз без съмнение не успях, но ен съжалявам, тъй като целите осмислят живота.
Но нашият оркестър далеч не работеше само за публиката, застанала пред екрана. Звучи егоистично, но да работиш в медия и да се появяваш с образ и глас пред публика изисква и доза егоизъм. Няма начин камерата да те разпознае като някой, ако всъщност ти си роден за идеалния никой. А ние се бяхме сглобили все някои.
Не, това не е поредното оплакване, защото „5 по Рихтер“ престава да добавя захар или допълнително грочив вкус в кафето ви… в кафето ни. Чисто и просто искам да се върна отново към това състояние – на упоения, но съзнателен и наслаждаващ се с лек декадентски уклон на наркозата, която бавно разгражда телата ни. Защото животът е най-широко ползваният наркотик, защото всички живеем… Или най-рядката, най-дефицитната дрога, защото единици знаят как да се надрусат с него истински.
От венецианската утрин, носеща звуци на позната симфония, до вечерите, прекарани на мостовете на Нева в Петербург; от изгрева над японските острови до запеза над Ванкувър… не, нека да бъде над нос Сунион. Да видиш как триъгълният силует на покрива на храма на Посейдон постепенно се врязва в потъмняващия слънчев диск, докато го глътне окончателно, за да го изплюе над фронтона на Партенона… Не, аз не знам за какво пиша. Не знам нито какво пиша.
Блогът на Димитър Атанасов 