За мен


Моята автобиография

(автобиография)

Животът ми започва във все по-отдалечаващата се 1981г., но за това едва ли на някого му пука, освен на роднините и близките ми познати, за част от които датата 30 септември е знак за допълнителни финансови разхищения.

Същественото вероятно започва в гимназията, която в моя случай беше НГДЕК „Константин-Кирил Философ“ – място, в което постъпих чист като сълза на сърна в малко по-близката 1995г., а напуснах с противоречивите чувства на селянина, взел отговорно решение да се пресели в Големия град. Не знам кой беше Градът… а може би гРАДЪТ?…

Биографията на моята кристална кат’ мастика душа продължи (сякаш го прави независимо от самия мен!) в Университета, по-точно в неговия Исторически факултет, откъдето през 2004г. получих диплома за бакалавър-историк, а през 2005г. – за магистър, пак такъв. Тогава романтически вярвах, че университетът, за да бъде истински, трябва да бъде Университет, а като такъв разпознавах Софийския университет. Заблудата си осъзнах по-късно.

Тялом и духом принадлежа на Балканите, поради което се занимавам без прекъсване с историята и културата на региона, а поради Бог знае какви причини избрах да бъда медиевист – да, звучи гордо, но аз мисля, че вече поне донякъде мога да се нарека такъв. Именно защото звучи гордо.

От началото на 2006г. се подвизавах като докторант по средновековна балканска история – битие временно, с което отговорните хора късат колкото може по-рано. Ето защо четири години по-късно и моите писания минаха през месокомбината, наречен Висша атестационна комисия, а като следствие изпратих 2010г. като истински доктор, който никога повече няма да се завърне към бившето си битие на проста, медицинска сестра.

Да бъдеш доктор изобщо не прилича на това да си лекар – лекуването е дейност полезна, а докторуването, особено след като вече всеки, турил името си върху някакъв безпорядък от букви, бива награден с научен статус, се оказа съвършено безсмислена работа. Добавките към заплатата, различаващи доктора от този, който е не повече от магистър, са наследство от соц-времената, сиреч са такива, че да не нарушат финансовата уравниловка между „чантаджията“ и „ватенката“.

Част бях и от „Движението на младите учени в България „Когито“ – организация, която имаше добрата идея да групира интересите на младите в образованието и науката. Малкото нейни членове си бяха поставили амбициозната задача да направят научното ни производство ползваемо, а с това да сторят областта привлекателна за инвестиции от извънакадемични фактори, което да донесе така лелеяните в последните не знам колко години пари. А всички знаем, че социалният престиж на дадена професия е функция от стандарта на живот на практикуващите я, сиреч – от заплатеността й.

Подобно на всеки млад революционер, късно разбрах заблудите си. Едно – статуквото е непоклатимо и вина за неговите криви правила няма нито държава, нито международно положение, а нашего брата-учения. Две – не един и двама от младите бяха такива само по възраст, а сега и този критерий все по-ускорено им се изплъзва, в това число и на мен. Ето защо през 2010г. аз и група рационално мислещи (и до днес не мога да приема това за твърдо доказателство, че мога да мисля рационално, но нейсе!), бидейки категорично против отстъпването от изходните договорености, с които организацията бе създадена, доброволно напуснахме.

В резутат на щастливо стечение на обстоятелствата работих в предаването за култура „5 по Рихтер“, което се излъчваше по ТВ7. Сляпата Фортуна не просто ме прати на правилното място в уместното време, преди това тя направи към мен незабравим жест – запозна ме с хората, които се озовават там, където трябва, имайки ме предвид. Не знам с точност какво означава думата „култура“, но както и на мнозина днес, не виждам това като пречка да говоря за нея. Все пак, това е едва втората ми работа в качеството ми на историк. Първата беше краткото, но емоционално напоително бачкане като хоноруван асистент по средновековна балканска история – обективация, която на този етап за мен е рекордно кратка, по-къса дори от прежде казания период на докторантура.

Битието ми на екранно лице продължи има-няма малко по-малко от година – телевизията смени собственика си, купувачът бе фигура, напазарувала преди това множество други медии и имаща силни връзки в средите на лявото политическо пространство, ето защо екипът на предаването вкупом стана жертва на комунизма. И това – 20 години след колапса на тоталитарния режим у нас! Все още мисля дали все пак не ми се полага статус на репресиран от комунистическата власт, но се разколебавам от факта, че у нас чиновникът е всесилен и обикновено изпортва даже най-хубавата работа, обявявайки някакъв давностен срок за изпуснат.

Ако накрая все пак трябва да кажа и нещо безмислено, но съществено – участвал съм в редица регионални, национални и международни конференции. Най-далечното място, което съм посетил с цел да предложа науката, която произвеждам, е Алжир. През лятото на 2011г. взех участие в особено престижен форум – Световен конгрес по византийски изследвания, където дори бях стипендиант на фондация „Америка за България“. Сърбия е редовна моя академична дестинация (и аз – барабар Петко с мъжете – вместо по посоки, да стана един модерно-дестинационно-мобилен тип), доколкото съм се задълбочил върху историята на Косово, употребите и злоупотребите с Косовския мит. Парадоксално, но факт – повече мои текстове има достъпни в сръбски издания, отколкто в български. Цитати от мои работи са достъпни на английски, френски, немски, испански, сръбски, турски, та чак и на говоримия на о-в Мадагаскар език, наречен малагаси.

Биографията е пропорционална на дължината на човешкия живот. Иска ми се да вярвам, че моят изтича бавно, създавайки ми илюзия за безсмъртие. Смъртността си съм опитвал многократно, засега неуспешно и навярно тъкмо това ме кара да продължавам да мисля за утрешния ден като за даденост, а не като за подарък. Та, моята биография засега е кратичка, но рамката е отворена, подобно на бутилка хубаво вино, сложена на масата.

  1. Toшко Велев

    Все пак, НГДЕК и СУ са си казали думата в изграждането на един мислещ българин. От голяма степен създаването на Съзнателния Човек зависи от неговото обучение, от неговата среда и от неговата жажда за Знание. Тук авторът на блога показва как първият тласък за научни търсения са му дали споменатите по-горе институции, а по-нататъшната скорост и хъс за научни търсения му е дала неговата натура на формиращ се български учен. Да е жив и здрав и да показва на света, че и в Българско имаме светли хора…
    Тошко Велев

  2. Митко /извинявам се за фамилиарниченето/ харесва ми стила ти и погледа върху нещата. Хора като теб ме карат да вярвам, че оставането ми тук е правилно решение. Но, ако ме питаш /не че ме питаш/, статиите ти и стилът ти са леко претенциозни. Знам, че не са насочени, да кажем редовия патрулен полицай, ама си мисля, че малко олекотяване на изказа, ще помогне. Поздрави и най-добри пожелания. Продължавай. Кефиш ме🙂

  3. Ивана Бенадиева

    Увлекателно и забавно, искаме да четем още и още!

  4. Лилиенцето Иванова

    Като споменахте Косово и се сетих да попитам – вярно ли е, че в Косово е разрешено отглеждането на ГМОрганизми и култури, и че дори внесения праз от там е ГМО?

  5. Здравка Петканова

    Случайно попаднах на тази автобиография, за което много благодаря! Не всеки ден чета текст с такъв “WOW” – стил. (извинявайте за WOW, но постоянно ни го набиват отвсякъде; и аз съм алергична …).
    Вие сте на възрастта на моите синове и аз се радвам, че има такива свестни и интелигентни млади българи (то си личи веднага! – “Не е задължително да изядеш цяло яйце, за да установиш, че е запъртък” и обратно).
    Желая Ви успех във всичко и най-вече в най-главното, което за мен е ОБРАЗованието – т.е. приближаването ни към Онзи образ, Който единствено трябва да не изпускаме от очи като Критерий!

  6. Надут, помпозен, захаросан опит да се избяга от собственото клише, а се попада в друго. Когато човек по рождение е глътнал бастуна, не му се получава, колкото и да се старае да се разчупи с разни похвати на усмивки и заигравания с читателя.

    • Радвам се, че има и злонамерени коментари. Да концентрираш негативна и деструктивна енергия е сигурен сигнал, че си вършиш работата добре. Иначе, всяко слово може да бъде доведено до каквото ни харесва. От това видимо най-добре се възползва хейт-обществото.
      Затова няма напредък у нас – всеки твърди, че не знае как е, но не е така, както този насреща заявява. За бай ти Ганя всички са маскари.

      • И пак попаднахте в клишето. :-))) Естествено, че всички коментари, които не са по вкуса Ви, ще ги категоризитаре като злонамерени. Явно тази черта е характерна и за претендиращите за изтънченост, а не само за бай Ганьовците. Останете си със здраве в блогчето!!!

  7. Коментарът ви очаква одобрение. Ха-ха. Ама разбира се, че има причина всички коментари да са също толкова захаросани, като самата автобиография. Тъкмо се чудех как в това общество от тролещи многознайници, не се е намерил ни един, на когото нещо да не му е харесало. Излиза, че не сте толкова уравновесен, колкото ви се иска, а господин Атанасов?

    Жалка картинка.

  8. ВСЕ ПАК малко жлъч, нали сме си завистливо племе, Иглика? А можете да поздравите човека…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s