Национализмът на националните символи: флагът


Национализмът на националните символи: флагът[1]

Сред първите ходове на всяка новосъздадена държава е усилието към изобретяване на символични опори, маркиращи нейната идентичност. Факт е, че балканската история в последните две столетия дава обилие от примери в това отношение. Ето защо няма да се спирам на дискусията по въпроса за принципата на политическата рамка или на идентичностните съдържания – смятам, че едно първо приближение в случая би звучало приблизително така: формиралите се преди наличието на национална държава елити произвеждат символични потоци, претендиращи да улавят специфичното, характерното за дадената общност, формулират версии на миналото, които лягат в основата на исканията им за права, едно от които е и отделянето в собствена политическа структура. На свой ред държавата премоделира множеството съдържания и насоки на идентичността, част от които биха могли дори да бъдат разноречиви и/или не достатъчно кохезивни спрямо други от същия логически ред.

Ето защо, макар да не може и да не трябва да се отрича наличието на идентичности преди държавите на Балканите, модерните национални определения не следва да бъдат мислени като прости, механични техни продължения. Често пъти под влияние на едни или други фактори сложилата се през додържавния период идентичност бива нормирана и нормализирана по начин, който не изглежда най-логичният с оглед състоянието на нещата.

Сред първите елементи, прокарващи символната демаркация между свое и чуждо, са флагът, гербът, химнът и собственото минало. Няма съмнение, че държавното знаме има ключова роля в процеса на национално хомогенизиране на жителите на дадена територия. Ненапразно в държавите, в които живеят представители на повече от един етнос, един от основните въпроси, обект на спорове, свързани с началното държавно строителство, е този за флага. Знамето не само означава значимите за държавата и държавността места като сградите на институциите, неговото определение обикновено се чете в конституциите и/или в други законови актове. Оттук следва, че флагът е част от нормативно различимото поле на политическия и обществен живот. Той въплъщава усилието към подреждане на социума, отвоювайки чрез власт и ред жизнено пространство. Ненапразно в някои от езиците на Античността думата за „власт“ и „ред“ е една и съща.

Какво, прочее, трябва да изобразява той? Какъв символен капитал трябва да побере?

В последните две десетилетия в региона се появиха цяла поредица нови държави, част от които представляват и особени казуси с оглед знамената си. Правят впечатление няколко закономерности. На първо място, тези политически формирования, които приемат за свой фундамент принципите на мултиетничността, мултикултурализма, религиозното многообразие и толерантността, създават флагове, ценностно неутрални към символите на съставните народи. Пример в това отношение е федерацията Босна и Херцеговина, чието знаме представлява стандартно правоъгълно поле в тъмносин цвят, разделено от косо врязан жълт правоъгълен триъгълник, символизиращ трите етнически компонента, споделящи новата държава – бошняци, сърби и хървати. Хипотенузата на този триъгълник е обрамчена с редица от бели петолъчни звезди.

Нека разгледаме различните предложения за флаг на Босна, дадени през 1998г., когато дебатът за този национален символ е бил активен. Бързам да споделя, че между 1992 и 1998г. за знаме е използван символ, включващ хералдическата лилия, която е била герб на средновековната босненска държава на Твъртковичи. Както не е трудно да се предположи, този знак не е разпознат като свой от сърби и хървати. Първата възможност била за флаг на Босна да се възприеме т. нар. чешки тип, наречен така поради факта, че единствената разлика с  държавния символ на Чехия била замяната на белият трапец, със зелен.

Втората алтернатива била изключително семпла – на светлосин фон, заимстван от знамето на ООН, централно била поставена жълта маслинова клонка, обърната наляво и под 300. Очевиден тук е стремежът към доближаване към символиката на световната хуманитарна организация, в чиито обхват влиза грижата за опазване на мира и справянето с последиците от военни действия. Може да се каже, че в този проект ясно се четат усилията на босненските политици към ликвидиране на образа на държавата им като източник на нестабилност, като експеримент с предизвестен неуспешен край и барутен погреб – популярна метафора за балканските работи, който всеки момент можел да избухне.

Третият проект бил сходен с вече описания, но в средата на визуалното поле на същия светлосин фон била очертана с бял контур картата на Босна и Херцеговина. Част от аналитично постижимия отговор за наличието на географски елемент на националния флаг дава методът на сравнението. Знамето на Косово, което ще бъде в центъра на изложението, оставям за десерт.

Картографско очертание съдържа и флагът на друга държава от региона на Югоизточна Европа, а именно на Кипър. Тук трябва да се отбележи, че като цяло не са много знамената, които съдържат каквито и да било конкретни изображения и като цяло може да се каже, че избягването на подобни детайли е тенденция в дизайна на национални символи в световен план. Не само това обаче е причина за замисляната ревизия на кипърското знаме. Какво представлява самото то? – На бял фон е отпечатана медножълт елемент, съвпадащ с формата на Острова на Афородита, който е фланкиран отдолу от две на брой тъмнозелени маслинови клонки. По еднозначно тълкуване те въплъщават пожеланието за мир – идея, която дълго остава далеч от кипърци.

Погледнат в дълбочина, кипърският случай представлява пример за травматично преживяване на държавната територия като своя и за символичното настояване именно върху факта, че обитаваната земя е тъкмо своя. Което на свой ред отпраща към мисленето, че тя не би могла да принадлежи другиму.

Историята на флага подкрепя валидността на подобно наблюдение – той е възприет от през 1960г., а автор на проекта е местния учител, художник и карикатурист Исмет Гюней. Едно от предваритените условия в конкурса за флаг на Кипър било обстоятелството в него да не присъстват нито кръст или полумесец, нито цветовете червено и синьо, функциониращи в съзнането на местните жители като символи на Турция и на Гърция. Макар да е изобретен от кипърски турчин и избора му да е плод на консенсус между президента архиепископ Макариос III и вицепрезидента Фазил Кючук, този флаг не е припознат от  Севернокипърската република, която след разделянето на острова през 1974г. използва друг символ – бяло знаме с две хоризонтални червени ивици, между които лежи червен полумесец с поставена насреща звезда – елемент, произхождащ от исляма и характерно видим на флаговете на държавите, в които тази религия доминира. Пример в това отношение е знамето на самата Турция, също така и на Тунис, Либия, Алжир, Мавритания, Коморските острови, Западна Сахара и др.

Интерес предизвиква актуалният проект за нов национален флаг на Кипър, предложен в плана на генералния секретар на ООН Кофи Анан. Той представлява правоъгълник, разделен на пет зони – по-тясна синя от горната страна, бяла ивица, широко поле в средата, оцветено в медножълто, следвано от нова бяла ивица и червена зона в долния край. Символиката изглежда ясна – обединяващият фактор е медножълтото, запазена марка на острова и използвано широко за негов символ. Ето защо тъкмо този елемент доминира гледката на предложеното знаме. Обрамчващите детайли представят символично двата етноса на Кипър – гърците и турците. Макар и разделени – факт, който може да бъде прочетен в белите линии на евентуалния бъдещ флаг, те все пак са едно цяло, доколкото обитават споделено пространство. Именно на териториалната общност се гледа като на залог за съвместно безконфликтно бъдеще, макар и маркирано от етнически и религиозни различия. Според смислите на националния символ той: едно – предстои да бъде общ за двете групи, нселяващи острова на Афродита; и две – кодира едно либерално предстояще, проектирано през обектива на взаимната толерантност.

Да се върнем на босненския казус. Следващият проект за национален флаг, подаден през 1998г., е основан на диагонално разтроено правоъгълно визуално пространство, оформено по типа, познат от флага на Република Конго. Тук цветовете са червен в горния ляв ъгъл, бял, запълващ средната част на знамето, и тъмносин откъм долния десен ъгъл. Върху бялото поле е разположена оцветена в аквамарин карта на Босна и Херцеговина, очертана с жълто, около която са изобразени в кръг десет или дванадесет звезди. Петолъчките са въпзприети, използвайки за модел флага на Европейския съюз. Ето защо в единия вариант те са дванадесет на брой – точно толкова, колкото са и върху синия фон на европейския флаг.

Маркирам факта, че мисленето на небето, иносказано чрез звездите си, е без съмнение знак, трайно стабилизиран в интерпретацията, вписваща съдържанията на всецялостта и общността. И това – още от епохата на Античността, надхвърляйки далеч границите на Европейския континент. Доказателства за това се намират в поезията на Китай, в тибетските изображения, в символиката на индийските светилища, а по-късно и в художествената украса на ислямските храмове. Последното – без никаква претенция за изчерпателност.

Конго-стилният проект за босненско знаме има и алтернатива – с по-широка бяла лента, върху която картата на държавата е жълта, обрамчена с ясно видима зелена линия и с маслинови клонки от долната страна вместо вписана в звезден кръг. Ако предишните два варианта бяха коректни към актуалната европейска символика, то този репродуцира елемент, през който може да бъде провидяна претендираната от европейската култура, но от Блаканите – по особено драматичен начин, културно-историческа дълбочина, свързваща в едно мирното развитие и победата на културата над природния рефлекс към звладяване и принадлежността на Босна към тази свръхценност, която е една представлява едно от определенията на Европа. Ето как тази представа за национален символ побира и тушира друго травматично преживяване – това на балканеца, мислен често пъти през призмата на „балканизма“ – външна дефиниция, към която той навярно изглежда, че е осъден да остане завинаги външен.

Последните три проекта за босненско знаме предложени от Карлос Вестендорп, върховен представител на Международната общност в Босна в периода 1997 – 1999г. Всички те са изпълнени в цветова гама, отпращаща към смислите на универсалното – слънчево жълто, небесно синьо и бяло. Припомням, че жълто-син флаг има и Украйна – държава, в която също всеки регионално значим символ е обагрен с етнически или религиозни съдържания, рефериращи към едно не-общо минало, за което все още не е изнамерен начин да бъде нормализирано по адекватен за заедността начин. Факт, който автоматично го прави неприемлив с оглед успешното осъществяване на прехода от съветската комунистическа интернационалност към модерната нация, основана на либералните ценности, сред които първа е взаимното признаване и логично подразбиращата се търпимост към различията. Любопитно и достойно за отбелязване тук е обстоятелството, че настоящето знаме на федерацията Босна и Херцеговина се основава именно на едно от предложенията на Вестендорп, възприето с незначителната корекция, потъмняваща с няколко нюанса синия фон.

Но, на другите идеи на този автор. Частично допиращите се разноцветни линии на фона на синьо като небето също предполага интерпретации в духа на мултикултурната евролиберална политическа коректност. Трите цвята биха могли да бъдат прочетени като трите етноса, които заемат различни територии, имат различна численост, но въпреки това символически образуват едно общество, в което никой не губи различията си, тъй като така повелява тонът на мултикултурна толерантност.

Етносите са представени, както вече бе маркирано, от трите страни на жълтия триъгълник на настоящия босненски флаг. Евроориентацията тук е подчертана още повече – универсалността на светлосиньото е заменена от тъмносиния фон, превзет директно от символа на европейската общност. Факт, свидетелстващ още веднъж за усилие по посока на стаблизиране на определена представа, която тук ще се рискувам да предположа, че е предназначена за износ, в която господства (само)мисленето на държавата като безсъмнително причастна към фундаментите на европейската цивилизация, един от които е тъкмо стабилността. Тъкмо тя предпоставя плавното постъпателно развитие, прието като ценност на реторическо въоръжение и от европейските либерали.

Нека за миг да се отделим от пространствата на „тъмните Балкани”. Изключително любопитен случай представлява островната държава Кабо Верде, на чийто флаг основно място заема също кръгът, образуван от десет звезди – отново символ, смислово възлизащ към хоризонтите на универсалното. Това е единствената африканска  държава, която традиционно получава максимални оценки за религиозни свободи и етническа  толерантност, макар там да живеят 71% мулати, 28% чернокожи и около 1% бели. Във верско  отношение картината също е разнообразна: на фона на католическо мнозинство съжителстват  адвентисти, мормони, евангелски петдесятни църкви, нова апостолическа църква, мюсюлмани,  свидетели на Йехова, бахайска общност и други. Именно поради безконфликтното съществуване в  заедност на толкова различия, носителите на модата на евроатлантическия либерализъм гледат на Кабо Верде като на осъществен идеал за мултикултурно, многоетническо и религиозно разнолико общество, в което различностите допълват един цялостен образ на нация.

Погледнато от друга аналитична перспектива, Кабо Верде получава независимост едва през 1975г., бидейки векове наред преди това португалска колония. Ето защо единствената възможна политическа формула пред нея е тази на мултикултурализмът. На свой ред липсата на възможност за изграждане на исторически разказ и изобретяване на културно-исторически ценности, различни от тези на бившия португалски господар, прави заедността на жителите на Зелени нос възможна единствено посредством търсене на всеобщо валидно най-малко общо кратно, макар и влизайки в рисковата територия на нищо-не-казването, на не-оразличаващото различие, което на балкански терен поражда идентичност, която не идентифицира никого и нищо.

Струва ми се логично да се предположи, че националните флагове, съдържащи особено акцентирана символическа насоченост към утвърдените като шаблони знамена, възлизащи към представи, имани като характерен елемент от актуалната международна политическа действителност, сред които е петолъчната звезда, биха могли да бъдат мислени по-скоро като произведени да изнасят коректен спрямо определени политически желателности имидж, отколкото като национални символи от консервативен тип. Като тези знамена, които целуват националните армии и чиято загуба – била на бойното поле или не, е равносилна на трагедия, съпоставима с разрушението на своето от чуждото.

Ето защо в моменти на екстатични преживявания, било от крайно позитивната или от пределно отрицателната част на емоционалния регистър, като елемент от спонтанното екстериоризиране на националността подобен тип политкоректни знамена не присъстват. Ненапразно по време на войните на Балканите символите, зад които се разпознаваше всяка армия, бяха национални, независимо от факта, че последните издания на конфликтите се случиха след приемането на политкоректни флагове. Същото важи и за големите спортни успехи на балкански спортисти – непринудената и неконтролирана радост от постигнатото беше демонстрирана от хора, развяващи националните знамена, а някои от тях дори бяха обгърнати в тях. Гледка, която сама по себе си заслужава отделно аналитично усилие и самостоятелен текст.

Новите знамена все още са чисто и просто неми късове плат, никому непонятни комбинации от цветове и форми, зад които не може да бъде провидяна спецификата на групата. Макар да се развяват показно от фасадите на сградите, побиращи ключовите за държавата и държавността институции, те манифестират една политически значима, но социално неприета съгласяемост с определенията на международно признатите играчи. Макар да отпращат към общочовешки значения, може да се каже, че тъкмо отвореността на съдържанието го прави идентичностно неефективно. То не успява да различи груповият „Аз“ от „Ти“ и „Той“, а това обяснява и провалът му в опита да построи „Ние“.

Казано направо – балканците все още пет пари не дават за политическата вписаност на региона в голямото европейски семейство, живеейки своя живот, в който място имат опорите, които ги правят наистина устойчиви, макар и атакуеми за тези свои заставания от позицията на консенсусно достигнатото положение, играещо роля на универсална политическа коректност.

С това ни най-малко не изявявам лични прострастия към едната или към другата крайност. Длъжен съм обаче да отбележа, че националните знамена, подобно на целия набор от национални символи, е плод на социална съгласеност около значимостта им. Казано с лексиката на модерната деконструкция, те са плод на социално построение. Твърдение, което по никакъв начин не фискира желание за спиране на процеса на изграждане на жалони, плод на обществен договор. Последното – с пълното съзнание за изтъркаността на понятието и за уязвимостта на концепцията, особено от страна на деконструктивитски и постмодернистки аналитични модели. като такова имат своя история, която само на пръв поглед изглежда гладка и безпроблемна.

Ето защо настоящите наблюдения следва да бъдат тълкувани като снимка на реалността, като мигновено уловено състояние на нещата, което подлежи без всякакво съмнение на развитие. Кой знае? Навярно един ден общозначещите символи ще заменят национално удържаните именно поради факта, че са плод на модерна нагласа, която по определение филтрира като съществени различията, а не общите места, а границите, които прокарва, продължава да мисли в абсолютни критерии.

Бакланите от последните двайсет години предлагат поне още един емблематичен пример и това е Република Македония. Употребявам конституционното й име, с което тя е призната от българската държава. Флаговият казус там изглежда далеч по-избистрен – същественият символ, който представя държавата в очите на македонците, е звездата с 16 лъча от Вергина, ето защо тъкмо тя заема центъра на инак смеплата композиция на първото знаме на незасивима постюгославска Македония. Възприет през 1992г., само 3 години по-късно този национален символ е заменен със знаме, в което от положен в геометричния му център кърг започват осем широки лъча, достигащи съответно до страните на правоъгълното поле и до неговите ъгли. Приема се, че след протестите на Гърция относно употребата на принадлежащ й културен знак от чужда държава и търговската блокада на Македония, скопските политици призвеждат компромисното решение флагът да бъде променен, но не толкова радикално, колкото е настояването на гръцката страна. На мястото на звездата, интерпретирана от учените като соларен символ, е изобразено самото слънце, което отново е жълто, насочващо по този начин към цвета на златото, от което на свой ред е направена звездата – обект на междудържавни спорове.

От особено значение е обстоятелството, че в средата на 90-те Македония все още не е открила серозните си вътрешни противоречия, произтичащи от етнически и религиозни крамоли, поради което политиците, утвърдили и единия, и другия вариант на македонското знаме, все още залагат на кохерентността на символа за националната публика, макар да е извън всяко съмнение фактът, че за Скопие звездата на Вергина е и желана външнополитическа идентификация. Гражданската война все още е вън от прогнозите на вземащите решенията в държавата, ето защо ораторските апели към мулти-култи общество са вън от възможно помислимото.

У нас са христоматийно известни примерите, свързани с търсене и претърсване на балканското минало за стъпки на македонци, които веднага биват обявени за част от монументалното здание на македонската идентичност, макар един национално неутрален прочит на свидетелствата за миналото да сочи съвсем друго. Нямам никакво намерение да влизам в дребните детайли, свързани с претенциите на македонските историци към чуждо минало. С пълното съзнание за риска и възможните последици ще споделя, че всяка новопоявила се държава се изправя първо пред огледалото на своята идентичност. Образът в него обаче трябва да бъде тепърва начертан. Справянето с предизвикателство от подобен калибър, ако приемем, че самоопределението е нещо повече от споделена пожелателност, която навярно никъде не е изчерпана чрез довеждане на реалността до вид, съответен на нейното понятие, не е по силите на една генерация. Това – съвсем не в ролята на съждение, призовано като заклинание да извини хуманитарните учени, които видимо нямат особена сполука в опитите си да дадат своя дан в процеса на изграждане на новите нации. Не само в региона на Югоизточна Европа. Общественият договор – отново това ретроградно понятие! – е мислим в перспектива, която надминава многократно чиято и да е кариера.

Подобни усилия са правили представители на всички нации на Балканите, ако приемем за нещо особено симптоматично драматичното интериоризиране на общо разпознаваемото като ценност минало и опита то да бъде превърнато в собствена история.

В началото на 2007г. се появи последната (засега) европейска държава – Косово. Като такава на нея също й се наложи да утвърди своите национални символи, чрез които да бъде припознавана вътре и вън. В този случай предложените проекти, изключвайки разликите в не особено значителни за едно интерпретативно усилие подробности, са около десетина. Веднага прави впечатление, че на половината от тях присъства емблемата на албанците, приета за смислово носещ знак върху знамето на Албания – оцветеният в черно двуглав орел. Като цяло този знак се радва на обща споделеност от всички албанци по света, а навярно роля за това изиграва настояването, че етнонимът на албанците (на албански – „shqiptar“) произлиза от думата за орел, която в албанския език е shqiponjë.

Тъкмо поради това един от най-употребяваните знаци, явяващи националната принадлежност, е именно флагът с двуглавия орел.

В значителен брой от предложените идеи за национално знаме на Косово фонът е червен – също присъщ на албанците елемент, който в собствените им очи означава, от една страна, кръвно-родственото общество, а от друга, но отново без да се напуска това семантично поле и неговите близки разклонения, задава изначално присъщата на албанеца емоционалност, която във фолклора в представена чрез метафората на заигралата или кипващата кръв.

Преходът от национална ангажираност към еврокоректност е представен от един замисъл, в който върху характерната червена основа са разположени двойка черни птици, обрамчени от седем черни звезди. Всички тези елементи са обрамчени с бяла културна линия, издържана в стилистиката на плавните извивки, избягващи напълно ръбестата геометрия. Прозрачно четима е връзката с белите гълъби, символизиращи благата вест. Ненапразно в евангелската история често пъти ангели и архангели като бели гълъби снизхождат от Царството Божие, за да възвестят на човеците Божието Слово. Част от тази линия на смислово разплитане е и „Мир Вам“ – пожелание, характерно както за християни, така и за мюсюлмани, представителите на двете основни вери в Косово. Доведено до предел, такова тълкуване привлича и иконографското въплъщение на инак неизобразимия Бог-Отец като бял гълъб.

В оригинал, бил той върху от вътрешната страна на храмовия купол или върху знаме на мироопазваща организация, фонът всякога е бял или светлосин. Снежната, пречиста белота на бога, слизащ от дълбочината на сините небеса. Според канонично приетото самите птици също са изобразени бели – та цяло кощунство е да си представяме Бог-Отец по начин, който не пресъздава ултимативната чистота!

В косовския случай обаче сякаш християнските връзки на изображението са изкуфяли, за да бъда изпълнени с национални смисли. Формата видимо апелира към съдържания, приети за част от устоите на европейската култура, но черно-червената цветова гама разрушава този логически „линк“, още преди той да се е родил. Същото се случва и с еврокоректния звезден кръг – той вече не е свидетел за антропологическия център на цивилизацията, приемайки петолъчката за пиктографско изображение на самия човек, а художествено хрумване, което сякаш просто допълва композицията, придавайки й завършен от естетическа гледна точка вид.

В един от случаите проектът за знаме включва и ислямска символика – прежде споменатата комбинация от полумесец и звезда, поставена откъм насочените един към друг негови краища. Факт е, че мнозинството албанци са мюсюлмани. Също така обаче следва да не се пропуска обстоятелството, че в количествено отношение преобладават отразените във визия намерения за косовско знаме, водени от национална символика. Предлагам да приемем това за симптом, който достатъчно ясно открива релефа на албанската идентичност, който – казано метафорично – е дефиниран не от полумесеца, а от двуглавия орел.

Също единствено е предложението за национален символ, вписващ маслинови клонки. Трудно би могло оттук да се заключи за определено отношение към мира. Водеща за неразличимостта на тази идея е по-скоро съединеността в едно на реалности, които не се търпят в една парадигма – двуглавият орел, означаващ албанския героичен характер, и елементи, иносказващи мира и съзнателното възпиране от кръвопролитни дела, свързани с поруганата лична или групова чест.

Самият Ибрахим Ругова, първият президент на Република Косово, в началото на новото хилядолетие прави опит да въведе флаг, съдържащ повечето съществени елементи – синият общ фон, червеният кръг, в който е разположен орелът с две глави, звездата над него, която този път има шест лъча. Съществено допълнение е бялата лента с надпис „Dardania“, която птицата държи в крилете си така, че да минава пред тялото й, бидейки видима за наблюдателя. Тази посока на косовската идентичност по същество отново е албанска, но този път обект на съотнасяне не е орелът, който предполага декодиране и в тотемна перспектива, а „чисто“ културно-историческо заявление, свързано със заявлението за пряка приемственост между албанците и един от най-древните митологични пластове на Балканите, свързващи местното население с традицията на Троя, от която през цялата Античност и през Средните векове племена и народи се надпреварват да изведат генеалогическите си корени.

Вярно е, че една от провинциите, оформени от римската административна система след включването на Западните Балкани в домена на Империята, е тъкмо Дардания. Без никакво съмнение част от нейната територия е покривала земите на областта Косово. Храбрите дардани – населението, чиято жизнена територия в значителна степен съвпада с идеалните граници на Албания, са водили не една война с Рим. Не един римски пълководец е усетил на гърба си тяхната войственост и дисциплина, също както и характерната им привързаност към собствената страна. Съвсем ненапразно те са един от народите, оказали най-сериозна съпротива на римското проникване в региона. Ето защо тъкмо този елемент от историческия разказ за миналото на косовските албанци бива предложен за акцент на символа на новопридобитата им държава от страна на една от персоналните ѝ емблеми – Ибрахим Ругова, възприеман от сънародниците си през значителен дял от времето на опитите за еманципация на на Косово от Югославия и от Сърбия като своеобразен национален лидер, обединяващ интересите на цялата нация на косовските албанци, надпоставен спрямо политическите крамоли на местните водачи и сякаш имунизиран срещу дребнавостта на частното.

Твърдения, които директно отправят към османското завоевание и историята на Скендербег – албанският национален герой, чиято слава още през Средновековието го превърнала в пример за подражание не само за албанци – в малката планинска крепост Круя с неголям, но добре обучен и върховно мотивиран отряд войници той успял няколко десетилетия да устои на османските нападения, които преди това били помели Търново, Видин, Смедерево, Константинопол, Белград, поставяйки в зависимост или завладявайки пряко почти цяла Югоизточна Европа. Фактът, че неговата минидържава бива усвоена от завоевателя късо време след смъртта му е съвършено достатъчното доказателство, свидетелстващо за изключителността му от първо лице. Така именно биват осмисляни събитията и образът на Гйерг Кастриоти – Скендербег, за да бъдат инкорпорирани в разказа за албанското минало като доказателство за изключителността на предците и наследниците на героя, побеждавал свирепите войници на падишаха не един и два пъти.

Този проект се обаче се оказва напълно излишен. Макар да представлява реплика в един диалог на образи, значения, припознавания, разпознавания и признавания, той не е приет нито от представляващите демографското мнозинство косовски албанци, тъй като те вече имат национален символ и това е червеният флаг с черния двуглав орел, още по-малко – от сърбите и от останалите етнически общности в Косово, тъй като това не е „тяхното“ знаме, защото побраната в него представа за история е за „чужда“ история, която отгоре на това в ситуация на все още неутихнал конфликт говори, но с гласа, благоприятен за насрещната страна. Албанският национален характер е вече въплътен във флага, възприет в Тирана. Кому, прочее, е потребно изобретяването на нов национален символ в такъв случай? – питат косовските албанци.

Най-малко още един фактор моделира твърдостта на населяващите Косово при спонтанния, „народен” избор на национално знаме. Достатъчно дълго време тяхната идентичност е имала „изнесен” спрямо жизнената им територия източник – Албания. Близо век албанците извън Албания са се самоопределяли чрез символиката на държавата, към която въображаемо са принадлежали – факт, който с оглед продължителността си се е превърнал, освен в означаващ жест, и в навик.

Други два проекта приемат за основа цветовете, маркиращи албанското пространство – черния и червения, но ги обогатяват с бял, трите – разположени като еднакви по ширина вертикални ивици. От възприемаемите през национално осмислена призма сякаш тъкмо тези предложения изглеждат най-неутрални. Липсва двуглавият орел, няма нищо по въпроса за континуитета между древните илири и дардани, и днешните албанци. Версията с вписаната в бялата линия спирала, подобно на други идеи за универсално четими знамена, осъществява идейна връзка със соларния диск мислен под формата тъкмо на спирала още от древни времена. Символичните обеми на тази фигура в европейските кутлурни пространства сместват  идеята за естеството въобще, както и представата за вечността като безкрайно развиваща се спирала.

Тази визия за косовско знаме също не се приема – тя не е нито достатъчно национална, още по-малко е отворена към всеобщото толкова, колкото си представят, че е нужно, в Прищина.

Само два са напълно съобразените с линията на евроаталнтческа либерална политкорентност проекти. По същество единият е вариант на другия, макар първият да е следван от почти никакво разстояние от няколко корекции, отнасящи се до незначителна промяна на размера на звездите и/или уеднаквяването им, вариации в броя им (пет или шест) и две идеи по въпроса за големината на изобразения картографски контур. Обстоятелства, които продават различен естетически акцент, но трудно биха могли да се обвържат намерения за промяна или премоделиране на смисловите дълбини на проекта за национална емблема.

Косовските политици обаче застават на страната на политическото съгласие с международната общност, залагайки на флаг, изнасящ позитивни имаготворни сигнали там, където се коват образите на страни и региони – в света на рационализма. Ето защо за знаме лидерите на новата държава избират символ, който се различава от общоевропейския флаг твърде малко. Казано направо, косовско е само запълненото с жълт цвят очертание на карта на новата държава. Единствен този детайл свидетелства за националната принадлежност на символа. Ако и той отсъстваше, вероятно знамето щеше да бъде съвършено неразпознаваемо.

Макар албанското население да представлява демографски преобладаващия елемент в нея, макар Белград да е вън от делата на Прищина, дебатите около официалния символ улавят неустановена, нестабилизирана и ненормирана идентичност, в която доминират съдържания, емблематични за съседна Албания. Видимо в Косово все още доминира албанското самоопределение, имащо за източник не Прищина, а Тирана, което официално демонстрираната пред оценяващите очи на евроекспертите прави усилия да преформулира, залагайки във фундамента му не локално харктерното, а еврокоректното.

Факт е, че по време на дотук само няколкото отпразнувани години независимост, над главите на екзалтираните хора доминира червеният цвят на албанския флаг – този, чиито не особено ранообразни проявления надделяват с количество над останалите версии, предложени с оглед изобретяване на нова, на косовска идентичност, различаваща се от тази на албанците в Албания. Същите тези всенародни веселия, ознаменуващи скъсването със сръбската власт в областта, посочват още нещо – в ръцете на празнуващите косовкото синьо знаме се появява спорадично и всякога до червеното платно с черния двуглав орел. Няма съмнение, че първо върви собствено албанското, следвано от определено разстояние от евро-либерал-коректното, макар последното по парадоксален начин да представя собствено косовския символ – картата.

Тъкмо тук паралелът с флага на Кипър придобива плътност. Към него и към несбъднатите проекти за символ на Босна и Херцеговина с цел фактологическа пълнота може да се прибавят първото знаме на независима Бангладеш и това на Камбоджа от периода на краткото преходно управление на международната мисия. Какво, прочее, обединява тези казуси?

Вероятно отговорът беше вече явен частично – по всичко личи, че става дума за напрегнатост, свързана с териториалния аспект на държавата. В Кипър земята, мислена като гръцка, родина на гърци и елински богове и герои, е застрашена от целенасочената и програмирана турска инвазия, която отнема част от собственото, окултуреното и одомашнено пространство, обръщайки го в чуждо и хаотично поле, в което се съревновават не силите на цивилизоваността и човешката креативност, а стихиите на естеството. Бангладеш начева съществуването си като самостоятелна държава в резултат на драматичен политически спор с Пакистан, част от който била между 1947 и 1871г. След десетилетия дискриминация, народът на Източен Пакистан въстава и извоюва независима държава, която се именува Бангладеш. Казус, който съдържа с просто око видими териториални изражения. Камбджанската история изглежда също е белязана от напрежение по въпроса за националната, сиреч за „своята“ територия.

Тук е мястото да споделя, че вероятно най-драматичният проблем на държавата Косово е и навярно ще продължава да бъде тъкмо нейната територия. Фактът, че на националната територия стърчат забележимо-травматично чужди културни паметници, не я прави по-малко национална. Превръща я обаче в проблематична. В кауза, чието изпълнение в очакванията на косовския национален проект ще доведе до нейното пълно усвояване. В обратното й построяване в символически аспект. Това е земя, чието „свое“ минало – онова, което е нормирано като значимо за общността, разказът, който свързва мистически наслелението и обитаваната територия, сакрализирайки я по модела на старозаветната „Обетована земя“, продължава да бъде драматично късо. То не дава адекватни отговори на всякога актуалните съществени въпроси, един от които е: „Кои сме ние?“, функционално изхождащи от който са питанията, чиито отговори удържат в общностна значимост наследството на миналото, случващото се в настоящето и проектираните развития, положени в бъдещето.

Не смятам за особено постижение твърдението, заявяващо сръбския имагологичен аванс по отношение на Косово, който албанското население компенсира с предимство в една друга реалност – тази на демографията. Сърбите имат Милош Обилич, убил турския султан Мурад и сакрализирал земята на Средновековна Сърбия, заплащайки за това юначество с живота си. Княз Лазар бива трагично посечен пред палатката на издъхващия Мурад, отнасяйки със себе си цялото сръбско царство във всевечността на Небесното царство. Царството на Бог-Отец, от чиято дясна страна сяда не Иисус Христос, а неговата сръбска, национализирана версия – господаря на Крушевац и принадлежащ чрез съпругата си към последния владетел на „светородната” династия Неманичи. За сметка на това днес там живеят албанци. Които не дават никакъв дан на сръбските претенции. Макар това явление да е временно. Защото Балканите са терен на консервативни идентичности, черпещи сили от историята.

Това обстоятелство, мислено от позицията на социални теории като деконструкцията, далеч не е закован на таблото на историята факт, а е динамика, която тепърва ще търпи разгръщане и развитие. Тъй като тепърва предстои на всичко това да бъде даден албански по произход отговор. Не от Тирана, а от Прищина.

Изглежда обаче вън от съмнение, че историята на националните символи съдържа куп любопитни референции и интерференции по отношение на официално възприетата и държавно нормирана версия на миналото, която чрез общозадължителната държавна просвета и медиите се превръща в идентичност. Настоящият опит за изложение представлява предварителна ремарка. Първо усилие в рамките на по-голям замисъл, който се надявам да имам възможността да реализирам докрай. Изглежда, че най-малко идеята през дебатите за знаците на нацията да бъде прогледана динамиката на процесите на изграждане на груповите идентичности, си струва.


[1] Първата версия на настоящия текст бе представена на балканистичния форум, организиран от Югозападния университет, провел се между 24 и 26 февруари 2011г.

Posted on март 3, 2011, in Наука. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s