Националистите взеха на абордаж и „Библиотеката“ по БНТ


Остана само Kултура.БГ – културен слот, БНТ1. Последният смислен телевизионен формат, в който национализмът, взет на въоръжение от служебно назначени културни фигури от времето на Людмила Живкова и техните ученици, се поствя под въпрос.

Днес, 9. юни 2019 г., „Библиотеката“ по БНТ1 падна. Преди малко гост беше Милен Врабевски, представен от водещите (както всякога и навсякъде) с докторска титла. Доктор по медицина, нямащ нищо общо с историята. Чухме реторика в стил „дедите ни“, приказваше се как България била сред най-големите създатели на цивилизация в света (тук моделът отпраща към Петър Добрев, Йордан Вълчев, Божидар Димитров и др., голяма част от които – дълбинно свързани с ДС възпроизводители на надлуната паранаука на Людмила Живкова), обясняваше се как новоиздаденото помагало по история „за млади читатели“ ни помага „да бъдем горди“ във вид „трябва да се гордеем“, „длъжни сме да се гордеем“. Парадоксално е да дирим емоция по повеля. Как ви звучи: „Ти трябва да я обичаш!“, „Ние сме длъжни да го мразим!“, „Те няма начин да не го обожават!“? Абсурдно е, нали?

Дискурсът „дедите ни“ силно напомня на рефрена „Хиляда и триста години минало незабравимо“[1], чийто автор е (очаквано!) Людмила Живкова. Реторически комплект, пасващ в идеологическата сглобка и на „държавата на духа“ на съветския академик Дмитрий Лихачов[2] и други езотерични спекулации с академични претенции. Националистически речник, внедрен с две основни цели. Първо – да замени така или иначе неуспешния като самостоятелно обяснение на света пролетарски интернационализъм. И второ – да отговори на напредващия стоков дефицит през 70-те и новините за потребителското изобилие на Запада с мита за шеметно дълбоката българска култура. Те имат Coca Cola,  а ние имаме траки, прабългари, Кирил и Методий, „държава на духа“.

Текстът е насочен към „млади читатели“ – фигура, присъща на тоталитарните пропаганди, за които любима е тъкмо младежката публика: тя има най-дълъг среден жизнен хоризонт, най-енергична е, често пъти е склонна на радикални действия, все още късият ѝ опит дава шанс на лидерите да поведат разгневената тълпа и да я управляват по изгоден за тях начин. Нацимзът се уповаваше на „Хитлер югент“ – нацистката младеж, обучена на специални просветни мероприятия във вярност към режима. Комунизмът имаше чавдарска организация, пионери, ДКМС – все институции, призвани да възпитават младите, превръщайки ги в биологични роботи на служба на режима. Самият Врабевски превърна това в мощен акцент – младите, подкрепени от неоромантическия речник, обговарящ миналото като „изгубен Златен век“, биват доведени сякаш по естествен път до „гордостта“: съзнанието, че след като „дедите“ са се справили с далеч по-големи заплахи от тези днес, ние, техните последователи, в които тече тяхната кръв, няма как да не сполучим.

Историята не е гарант за настоящето. Разказът за миналото е психотерапевтично средство за общества, обзети от усещане за постоянен и непреодолим провал, впрягано за каузите на милионер-популисти. Историческият наратив, изпълнен в ключа „и ний сме дали нещо на светът“, днес не гарантира нищо, освен стабилността на позициите на онези, които са решили да го употребят в своя полза. Зад патриотизма често пъти има незаявени намерения – под лозунгите за единство и гордост едни работят, а други ги направляват, за да печелят добре от действията им. Беден параисторик няма. Врабевски е пример в това отношение. Божидар Димитров, Николай Овчаров – също.

Зад всичко това застават:

  1. Издателство „Просвета“ – неколкократно бяха подчертани добрите връзки с фондацията на Врабевски. Дори повече – всяка стъпка по подготовката на помагалото била координирана с „Просвета“. Напомням, че става дума за едно от най-авторитетните издателства на учебна и научна литература.
  2. Частното му училище, което (разбира се!) се нарича „Цар Симеон Велики“. Дори само названието му дава да се разбере за какъв тежък неоромантически национализъм от монетарен тип става дума. Подобна нагласа е била продуктивна в периода, когато българската държава се е създавала, а обществото е имало нужда от смисъл, изразен основно в прокарването на граница между османското минало и българското настояще. Българинът е имал нужда от опора, за да осъзнае, че собствената държава е ценност, че свободата по свои закони е огромен залог, който изисква ежедневни усилия. Днес усилието в посока „Долу византийците!“, възпроизвеждащо „робства и тиранства“, е безсмислено, вредно, водещо до прокарване не на демаркационни линии между „нас“ и „другите“, а между българи и българи, между човеци и човеци.

Нека да е ясно и друго: титулатурата е белегът за разпознаване през Средновековието. Царят е владетел на царство – високо в йерархията на международните отношения, вождът е начело на племе – ниско положение в международната политика. Титлата функционира, ако носителят ѝ бъде припознат. Ненапразно Лъв Хиросфакт заявява на Симеон, че е свободен да се нарече и халиф на сарацините – в практиката на българския владетел „цар“ е декорация, а не реална титуларна формула. Лекарите няма как да го знаят, за това са историците. Лошото е, че и за тях излиза по-изгодно да изпълнят поръчката и да вземат хонорара – факт, за който самият Врабевски спомена: плаща се.

  1. Тук са и академични лица – доц. Веселина Вачкова (моя учителка от НГДЕК, от чиито странно-езотерични изказвания (надявам се в полусънено състояние) в последно време се срамувам), доц. Лизбет Любенова (Институт за исторически изследвания – БАН), проф. Пламен Митев (ИФ на СУ, бивш декан на факултета два мандата, кадрови офицер от ДС[3]) и проф. Пламен Павлов (адепт на ракиения национализъм, който неотдавна обяви Дракула за българин). Когато следващия път някой заяви, че академичните среди са съучастници на параисториците и имат видима роля в насаждането на ракиения патриотизъм за обществена норма, нека първо проверим фактите. А те, за жалост, звучат така.
  2. Не бе пропусната и връзката с държавните институции, а персонално бяха споменати функционери от управляващата партия, в това число и евродепутата Андрей Ковачев и неговите асистенти. Дори повече – Врабевски имал „каузи в Европейския парламент“. Остана неизвестно как точно ги реализира, след като нито е депутат, нито е ръководител на партия с педставители в институцията. Навярно по задкулисна линия, възползвайки се от каналите, прокарани по времето на ДС?
  3. Да, беше направен „мост“ (както гласи клишето) и към инициативата за изграждането на комиксовия паметник на цар Самуил в центъра на София – идея, в която активно съучастват Министерството на културата и Столичната община. Светът е цялостен. Национализмът – също. Атаката в дискурса на „дедите ни“ идва по всички медийни линии. Спасението е едно и се нарича критическо мислене. Професионализъм. Обществено планиране в рамката на „общото благо“.
  4. Пропускам не една и две престижни референции.

Ако още някой твърди, че национализмът бил в периферията, че гласът на националистите не се чувал, че Гейропа/еврогейовете били окупирали цялото публично поле – отговорът е по-горе.

Говореше се за „историческата истина“, за „Истината“ с главна буква, за „само истината“. Никакъв компромис със „истината“. Историята е „истина“, защото само чрез „истината за дедите ни“ ние „можем и трябва да се гордеем с тях“. Ако неграмотността сред неистириците е обяснима (както медицинската неграмотност сред нелекарите, да речем), то некомпетентността сред доценти и професори по история е укорителна. Есето на Пол Рикьор „История и истина“[4], преведено на български преди повече от 25 години, м? Няма оправдание необразоваността на професионалиста. Инженерът, проектирал сграда, която е рухнала, ще бъде съден. А историкът, който съдейства на националистическата пропаганда и руинира обществото; онзи, който подменя критическото мислене със стадното чувство, насочено срещу всички различни, нему какво е отредено? Може би тлъст хонорар и добра поставеност в публичността.

Това не е учебник, а учебно помагало, но с амбициите да стане учебник. Формата била революционна. Очаква се писането на учебници да бъде преобърнато с главата надолу. Да се скъса с традиционно суховатия, неприятен за възприятията стил на разказване, да бъде заменен с живо изложение, посветено (няма как!) на „дедите ни“, прочетени през „историческата истина“. Оформлението му – отново на границата на абсурда – копира това на кой да е учебник от традиционния вид: текст, картинки, карета с акценти, въпроси след урока. Книжка за учебното дело, която, вместо да даде свобода на даскала в постигането на търсените знания и умения, го приковава още повече, насаждайки му в случая и задължителна интерпретация – тази на необходимата гордост.

Последно: урокът за въстанието на Асен и Петър е въведен визуално със снимка на паметника на Братята в Търново, издигнат през 1985. Същият, дето Пенчо Кубадински лично наредил на коня да се турят тестиси, защото не можело велики хора да яздят кобила. Онзи, дето стърчи като фалически символ, превърнал се в карикатурен образ чрез предозиране на сериозното. Припомням, че една от фигурите на монумента е т. нар. Оранта (молещата се), държаща дете, което силно мяза на извънземно – дали е влияние на езотериката на Людмила Живкова[5] или художествен неуспех (или форма на тънко подгавряне?) – няма еднозначен отговор.

Ако все още някой се съмнява как точно историята се използва като ресурс от страна на националистите от щампата на Людмила Живкова, как чрез монопола върху разказването на миналото се пазят днешни обществени позиции и се гарантират добри приходи (и това бе казано от говорещия) – ето как. Агент Огнян, известен още като Иван Гранитски, е един пример. Видяхме и още един. Става дума за мрежа за производство и разпространение на власт, влияние и финанси. Спирането на грабежа на държавата и обществото минава по необходимост през осветляването на финансово-политическото подземие, присвоило си говоренето за история, патриотизъм и ценности.

[1] Живкова, Людмила. „Обръщение към българския народ по случай 1300-годипнината от основаването на българската държава“ – Да пребъде във вековете нашата древна вечно млада родина, София: Партиздат, 1981, с. 8.

[2] Лихачов, Дмитрий. „Държава на духа“ – доклад, изнесен на I Международен конгрес по българистика, 23 май – 3 юни 1981. Текстът е публикуван под заглавие „Държава на духа: нови съветски изследвания върху българската история“ – Пантелей Зарев и др. (ред.) Първи международен конгрес по българистика, София, 23 май – 3 юни 1981, т. 1 – Доклади, София, 1982.

[3] Решение №2-150 на КРДОПБГДСРСБНА (наричана популярно Комисията по досиетата) от 13 март 2013 г.

[4] Вж. Рикьор, Пол. История и истина. София: Аргес, 1993.

[5] Особено сполучлива илюстрация на езотеричния уклон на тоталитарната принцеса са следните нейни думи: „Културата е „ур” – светлина. Почитане на светлината и стремеж към нея. Ще разберете какво значи култура… След 10 години България ще бъде една от най-богатите страни в света, ако се подчини на култа на красотата. Тогава няма да ни наричат фантазьори, няма да ни наричат шизофреници. За моите изказвания има такива мнения, че са шизофренични… Мен, разбира се, това не ме смущава. Аз съм ви обещала, че българският език до края на века ще бъде най-говоримият език в света.– цит. по Еленков, Иван. Културният фронт. Българската култура през епохата на социализма – политическо управление, идеологически основания, институционални режими, София, ИИБМ, 2008.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.