Националистите отвръщат на удара

Сайтът „Маргиналия“ беше нападнат отново

 

 

„Маргиналните“ паднаха и станаха

 

Ден след публикация на сайта „Маргиналия“ хакерска атака го спря. Текстът беше огласен на 10 декември 2018 г., а посланието му съдържаше концентрирана критика на българския национализъм, изричан от високи властови позиции, включително и от университетски катедри. Цитирани бяха нагласи, които няма как да бъдат приети за градивни в едно общество, което търси пътища за развитие. Обект на анализ бяха поведения на лидери, които залагат не на конструктивния диалог вътре в обществото и навън с играчите извън границите на България, а обратно – с цел запазване на привилегии, често пъти придобити още по времето на социализма и под личното покровителство на Людмила Живкова, у нас се отглежда омраза към всяко различие. Академици на БАН се обявиха срещу документ, насочен към усилията за справяне с домашното насилие[1]. Видимо е, че български учени и обществени фигури с разпознаваемо присъствие в публичността застават зад статуквото, а то произвежда новина за пребити или убити жени и деца почти всяка седмица. Навярно не би било нелогично да предположим, че за тази група хора, назначени за интелектуалци по времето на късния социализъм и по линия на ДС и национал-комунизма, нямат нищо против агресията в дома. По всичко личи, че те за нищо на света не биха предали правото си на шамар. Или повече. – Защото в текста на документа няма и съмнение относно наличието на повече от два пола, ето защо доводи от този порядък не са приложими.

Това се случи преди малко повече от месец. Публикуван тогава беше мой текст[2]. Не свързах нападението над сайта с този опит за размисъл, насочен към разглобяване и обяснение в по-голяма дълбочина на опитите за говорене от позиция на университетски авторитет и високи управленски постове. В изложенито си отбелязах изрично връзката с ДС. Тези хора са били назначени за отговорници за исторически и географски зони от разказа за българската история с цел да го бранят от попълзновения в модела „Врагът бди!“, вършили тази работа убедено и срещу тази своя преданост са получавали добри службици и достъп до ресурси, които са оставали далечно-недостижими за неангажираните с репресивния апарат на тоталитарната система и неговите планове за възраждане на национализма като алтернатива на икономическия провал. Наивно би било да смятаме, че същите днес възпроизвеждат овехтелия и безвкусен дискурс на противопоставяне с цел, различна от „Разделяй и владей!“. Повече от ясно е, че тази реторика, привидно насочена срещу статуквото, в действителност го стабилизира, и печели привърженици. След като ВМРО – партия, възглавявана от агент на ДС и пълна с подобни нему люде, се оказа в Парламента по силата на националистически послания, след като преди нея „Атака“, в която също личат имена на старателни някога в службата си на силовите органи на социалистическата държава, то съмнение във възможността национализмът да се осребрява по този начин не би следвало да има.

 

Академици и ченгета – в лоното на истинската любов

 

Съюзът между националистическите геронтократи, сложени често пъти по силата на ДС-зависимостите си за академици и член-кореспонденти на БАН, и държавните мъже с национал-популистки профил, функционира перфектно. В схемата, разбира се, са въедени и любими ученици – позициите в обществото се наследяват, а регистрите на площадния национализъм изискват ежедневна поддръжка, за да носят благината на материални и символични дивиденти.

Датата вече е 21. март 2019 г. Публикуван беше друг мой опит за критика на етнонационализма[3]. Твърдя, че ислямофобията предизвиква насилие. Призивите за връщане на мюсюлманите оттатък Проливите е устойчива фигура в посланията на националистическите партии: Валери Симеонов нито за миг не изоставя темата за оградата по българо-турската граница. Твърди, че тъкмо тя спирала пълчищата, натълпили се в готовност да залеят България и да разградят българската национална идентичност. Идеологическата сглобка, почиваща върху мита „пет века ни клаха“, е очевидна – идат азиатски орди, мюсюлмани, чужди на българската култура. Ако не се вземат мерки веднага, те ще изнасилят нашите жени и щерки, които ще родят техните деца и по този начин ще ерозират българщината. В обществото циркулира мълвата, че зад гръмките фрази за защита на отечеството се укрива комерисиален интерес, свързан с реализиране на повече нощувки в хотели близо до границата, в които се настаняват длъжностните лица от полицията и жандармерията, изпратени да бранят обществото от въображаемото нашествие. Не вярвам на информационната агенция „Една жена каза“, но още по-малко убедителен в очите ми е В. Симеонов.

В този ключ говори вече години наред „продавачът на Апокалипсис“[4] Иво Христов, на когото този реторически стил се отплати с депутатство. От името на партията, която инак се самоопределя като защитница на справедливостта и страдащите – БСП. Фактът, че на „Позитано“ – 20 идеологическата приемственост сочи не към левите политически проекти, а към национал-комунизма и ДС, се оголи до болезнена яснота.

Заплахата от бежанци, джендъри и мюсюлмани е основна част от речника на Волен Сидеров. Връзката между ислямофобията и „Даваш, ли, даваш, Балканджи Йово“, трудно може да бъде оспорена. С уточнението, че става дума не за народна песен, а за авторска идея, вторично фолклоризирана в началото на ХХ век. Време, когато на българска територия няма турци, дето да режат ръце, крака и глави в името на смяната на вярата. Ако някой все още продължава да смята, че това са просто приказки, невинни лакърдии, разменени от хора с нечисти политически помисли, бих припомнил датата 20. май 2011 г. В случай, че любезният читател има не дотам любезна памет, ще дотуря: по време на петъчна молитва група хора със знамена на националистически партии атакуват мюсюлманите в джамията „Баня Баши“. Нападнати са и служители на полицията, а лидерът на „Атака“ ги нарича „еничари“ и напомня, че техните деди са приливали кръв срещу турците, а те днес крайно недостойно ги защитават[5].

Навярно някой остър ум и тук би заявил, че травматичната митомания на българската историография в лицето на нейните институционални представители няма общо с конфликта, защото лумпенизирани групи, готови да изпуснат напрежението в един уличен бой, има навсякъде по света. Ако приемем това тълкуване, предлагам още да заявим, че всеки луд има право да тълкува миналото така, както болният му мозък диктува, а историците – те нека се чувстват свободни от всяка отговорност към обществото, което им плаща заплати всеки месец. Професионализмът, прочее, да се ликвидира, а назначените за учени и преподаватели да не бъдат безпокоени относно възпроизвежаднето на безсолен национализъм, който съвсем случайно се оказва по върховете на копията на онези, които все така агресивно нападат – тук или някъде.

 

Сайтът бе атакуван втори път: поводът изглежда същият

 

Вчера, 22. март 2019 г., сайтът „Маргиналия“ падна отново. Случилото се беше плод на злонамерена намеса, станала само ден след появата на текст, насочен косо срещу национализма и неговите представители. Има цитирани имена – настоявам на тази форма на директност до дъно. Заставам не само срещу тоталитаризмите, но и против опитите за говорене без детайли и без имена. В плана на принципния разговор често пъти диктаторите звучат почти приемливо. Режимът „да няма обидени, те са наши колеги“ няма как да бъде кредитиран повече. Всеки проблем от подобен порядък има свой причинител. Както зад манипулацията с етнонационализма, сторена с цел успех на пазара или в кариерата, стоят имена на хора, а не абстрактни тенденции, повеи и свръхсубекти като хронологията (отгласяващо особено силно в универсални оправдания за терор от вида „Такова беше времето…“), климата или международното положение.

В българската наука дебат няма. Не съществува подобна практика и в публичността. Живяла десетилетия в безостатъчен критически комфорт, българската академия не понася алтернативни мнения. Авторитет се получава не заради постижения, а по наследство и чрез телешко цитиране под линия на всичко, писано от учителя. Онзи, който пише със зелено мастило, подобно на византийския патриарх. Да речем. Но не само. Липсата на лидерство в областта на културата на диалога води до болезнената празнина по отношение на използването му като средство за „общото благо“. Няма дискусия. Има само преклонение пред „отците-основатели“. Нерефлективно, ирационално, религиозно, проскинезно, достигащо до състояние на доброволна деиндивидуализация и затриване в непребродимите дебри на чуждия престиж.

В българската политика сблъсък на идеи не се наблюдава. Липсва примерът, който обикновено дават интелектуалците. Няма коректив, освен настръхналата опозиция, с която зад кулисите на медиите сделките вървят гладко, защото изгодата е за всички страни. Културата на диалога е сведена до махленска драка пред камера. Понякога – до непочтени, откровено мърляви атаки и удари под пояса. Тогава, когато трябва да бъде конструиран скандал, за да се използва медийният пушек за прикритие на по-съществени и печаливши мероприятия. Или в случаи на намеса в далаверата на външни субекти – било с цел вписване в дележа на присвоените ресурси, било за осветляване на случки, за които в нормалните държави прилагат Наказателния кодекс съвсем успешно.

Разгласата пречи на схемите да работят според очакванията. Създава тревоги на участниците. И отключва агресията им. На тях и на техните екстензии в лицето на преките изпълнители на височайшите им воли за разправа с противниците.

Конкурентен разказ и алтернативно обяснение няма. В коментарите на верни последователи в социалните мрежи личи единствено чинопреклонение и верноподанически рефлекс – за тях всяко разсъждение, което не повтаря по същество вече изразените мнения на техните покровители, се дисквалифицира като проява на лично негативно отношение. Всичко е лично, а мястото на професионализма е поядено от хищният егоцентризъм на кариерно и властово залязващите „бащи-основатели“. Неотдавна, макар и в умишлено запазена анонимност, самият акад. Васил Гюзелев заяви, че някои „млади колеги“ проявяват „дързост“ спрямо своите учители, чието безкористно съдействие в много ситуации били забравили. Пак според него „от всички добродетели най-бързо остарява благодарността“ – твърдение, зад което се чува крясъка на несъгласието с всяка проява на автономия. Науката в неговите разбирания няма общо със съмнението в дадеността на знанията за света и опит за самостоятелно съчленяване на картина на биващото в дълбочина, изобретена след значителен интелектуален път, а немощно копиране на вече измисленото от величията на миналото. Срещу всеки опит за свободно мислене трябва да застане рискът от публично назидание.

Методология, присъща на институции като Народната милиция и Българската народна армия, основана на авторитета на пагона и пълното подчинение на низшите чинове. По същият начин действа в мнозинството от случаите и ДС – изслушването е подменено от светкавично смазване, защото всеки подтик към мисловен процес извън партийно-политическото клише трябва да бъде сподавен дори на цената на живота, свободата и достойнството на човека.

Словото на Васил Гюзелев, представляващо своеобразна „критика от катедра“, четимо навярно и в сравнение с папското безгрешие ex cathedra, бе поднесено на събрание на членовете на Асоциацията на медиевистите и византинистите в България. Слушатели на изказването на академика, чиято биография е преплетена и с органите на ДС, бяха десетки колеги. Знаково: този ораторски епизод бе посрещнат от всички с гробовно мълчание и известна уплаха. Не един и двама от присъстващите, които говорещият интимно припоизнава за свои питомци в различна степен на близост (не според кадърност, а по готовност за коленопреклонение), се огледаха с тревога, видимо усетили спонтанно чувство за вина – пред деспотичният авторитет всички са потенциални виновници. Мнозина спонтанно се поставиха на мястото на безименния непокорник. Образуването на страх гарантира запазването на лидерството от страна на неговите актуални носители и бетонира създадените отдавна йерархии в главите на признаващите ги.

 

Болезнено-несбъднатата култура на диалога

 

Сайтът „Маргиналия“ бе свален. Диктатурата ползва един и същи методи – насилие до онемяване на отсрещната страна. Борба с всички (непозволени от закона и морала) средства. Без дебат. Без сблъсък на логики. Без право на съществуване на друга картина на света. Според Боян Манчев университетът е „неприсвоима празнота в сърцето на публичността“. „Критическото пространство…. е по дефиниция празно пространство“ – продължава той. Поле, в което всеки критически проект получава възможност да отекне в мярата на своята логичност, смисленост, обществена полезност, убедителност. „Публичното пространство е публично именно защото е ничие пространство, защото не е частно пространство. То не се усвоява, а притежава иманентна резистентност към всяко присвояване.“[6].

Ненапразно изглежда настояването ми, че лидерите на обществото, особено на научния сегмент, в големия си дял се намират чувствително под стандартите за възпитание и професионализъм. Бих прибавил тук и най-видимата група от българските политици. Всички те по един и същи начин приватизират публичното за лични цели, използвайки властови поставености като средство за насилие. Ситуация, която води към няколко аналогии.

Първата е с цензурните институции по времето на социализма, които арестуваха книги и остракизираха автори на мнения, алтернативни спрямо режима. За подобна „дързост“ по думите на Гюзелев се лежеше и в затвора. Пример са тримата студенти-историци, търсещи не „контрареволюция“, а „комунизъм с човешко лице“, заплащат с различни срокове затвор, принудителни изселвания, постоянно подслушване и дори прогонване от България. Става дума за Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев, които се противопоставят на нахлуването на съветските войски в Чехословакия през лятото на 1968 г. В тяхното изключване от университета активно съучастват академични лица, които: едно – все още диктуват условията в научните си дисциплини, подобно на Васил Гюзелев; две – продължават потискането на тази позорна памет чрез роднини и приятели с позиции, подобно на Илчо Димитров (партиен секретар на специалност „История“, организирал и надзиравал събранието, което ги изключва от ДКМС) и Димитър Ангелов (декан на Философско-историческия факултет, предложил отстраняването им от Софийския университет).

Второто сравнение вписва атаката срещу сайта „Маргиналия“ в контекста на 90-те и масовата мутрификация на нравите. Време, в което всяко инакомислие се наказваше със строшени глави и крайници, с кражби на собственост със съвършено знани извършители, с постоянни заплахи към всичко и всички, които бяха така „дръзки“ да не се впишат в системата или да не приемат контролираната пролиферация на агресията като даденост, която, макар и отвратителна, е част от вселенската неизбежност. Бухалковидните образувания на несвободата се активират в глави, които трудно раждат самостоятелна мисъл, бидейки обсебени от блясъка на култово почитания учител. Или на онези, които са видели заплаха за скъпоценния си електорат. Или и на двата идеологически вида.

 

И все пак, #КОЙ го направи?

 

Въпросът кой опита да заглуши гласовете, получили публичност чрез идеята „Маргиналия“, засега остава. Нападенията биха могли да се тълкуват и като странно съвпадение тъкмо с момента, в който публичност получават два опита в твърде сходен смислов ключ, които са парадигмално несъвместими с господстващи начини на мислене. Академични лица дерайлират таланти заради несъгласие с автономията им. Медии с кафяв цвят атакуват публични личности, привиждани като заплаха за клептократичното статукво, с откровени лъжи. Политически лидери превдождат провокации, завършващи с физически разправи и ранени, с цитати, взети сякаш от трудовете, публикувани през национал-комунизма, актуализирани в медийните появи на престижните лица на науката у нас.

Те са близки – идейно, а често пъти и лично. Методите на насилието са елемент от манталитета им. Не един и двама са били подложени на отстрел от мръсния, подповърхнинен съюз на наука и политика. Не знам кой е извършителят. Навярно няма да го узная. Няма да спрем. Няма да се откажем. Не, не ми пука нито за ченгетата, нито за окупираните от тях властови лостове и касички. Пука ми за публичността. Част от мисията на даскала е да създава критически мислещи хора, които един ден ще се разбунтуват срещу неговия авторитет. Тази нормална генерационна смяна е възможна единствено в рамката на отворена научна и политическа публичност, чиято сърцевина не е окупирана с методите на тоталитаризма и агресията. В среда, в която йерархиите са резултат от ежедневен плебисцит, част от обществения договор, плод на меритокрация, а не на насилни монополи, които създават прекършени съвести с власт. Фигура, която лесно ги превръща в наемни академични и политически убийци, положени на пренебрежимо малка морална дистанция от мутренските групировки с три букви.

Едно изглежда несъмнено – атентатът срещу усилието за разкъсване на зависимостите идва от техните поддръжници. Всяко мълчание е форма на съучастие.

[1] https://news.bg/politics/balgarski-akademitsi-se-vazprotiviha-na-ratifikatsiyata-na-istanbulskata-konventsiya.html

[2] Атанасов, Д. „Време е да пенсионираме национализма. И националистите“ – http://www.marginalia.bg/aktsent/vreme-e-da-pensionirame-natsionalizma-i-natsionalistite/

[3] Същият. „Случаят Крайстчърч – балканските национализми продължават да взимат жертви“ – http://www.marginalia.bg/aktsent/dimitar-atanasov-sluchayat-krajscharch-balkanskite-natsionalizmi-prodalzhavat-da-vzimat-zhertvi/

[4] Знеполски, Б. „Разкази за българския апокалипсис“ – Култура, 3 (2795), 23 януари 2015.

[5] https://news.bg/politics/karvav-sblasak-mezhdu-atakisti-i-myusyulmani-pred-dzhamiyata.html

[6] Манчев, Б. „Университетът и политическото“ – Култура, 39 (2745), 22 ноември 2013.