Портрет на поета Мехмед Карахюсеинов

Ранни години

Мехмед Хасанов Карахюсеинов е роден на 8.10.1945 г. в село Севар, Разградско. Баща му Хасан Карахюсеинов (1925-1990 г.) е писател, осъществил се най-вече под псевдонима Асен Севарски, произлизащ от българизираната версия на личното му име и родното му място, написал множество стихотворения, разкази, есета и вестникарски статии на български и турски. Комунист по убеждения и дори депутат в последния състав на Парламента преди падането на тоталитарния режим. Факти, които ще повлияят и на живота на неговия син.

Още като ученик той и семейството му се преместват в София. Мехмед завършва руска гимназия и техникума по полиграфия задочно. Като ученик той рисува. Без школа, той не спира да рисува. Желае да продължи образованието си в Художествената академия, но не успява. След няколко несполучливи опита се насочва към специалност руска филология във Великотърновския университет. Влиза, учи, но така и не се дипломира. Работи в строителството, като осветител в киноцентъра в Бояна, а след това – и в Полиграфическия комбинат като словослагател, уредник на списание „Нов живот“ и други. Превежда поезия от турски. През 1978 г. по време на снимките на филма „Чуй петела“ се запознава със сценариста му – поета Константин Павлов. Той е сред малцината, на които Мехмед чете свои стихове.

Концепцията за българските турци на идеолозите на „Възродителния процес“

В средата на 1980-те, когато комунистическата държава начева насилственото преименуване на българските граждани с турски етнически корени и на българските мюсюлмани, той няколко пъти успява да се измъкне от това унизително задължение. Ала на 1.02.1985 г. на работното му място е проведено партийно събрание, на което му е заявено, че с оглед „единението на българската нация“ вече няма турци и той трябва да „върне“ българското си име. Важно е да се отбележи, че по това време българските турци са смятани за турцизирани с насилие бивши българи, към които институциите биха могли да подходят с легитимен натиск, представен като усилие за „възвръщане към корените“.

Кампанията по принудителната смяна на имената е подготвена внимателно от БКП. Нейни съучастници са не само политиците на власт по онова време, но и хора на науката и изкуството. Важно е да се знае, че историци събират и издават два обемисти тома със заглавие „По следите на насилието“, представящи документи за насилствени обръщания на християни в исляма по време на османското владичество. Водеща фигура е професорът от Историческия факултет на СУ Петър Петров, който до днес не се е разкаял за стореното. Значим дял от свидетелствата са с повече от спорна автентичност, а за един от носещите разкази, представен за автентично свидетелство за насилствено помюсюлманчване – хрониката на поп Методи Драгинов от с. Корова – и тогава се е знаело добре, че е късен фалшификат. Съмнения в автентичността му са изказани още през 1960-те от проф. Вера Мутафчиева, а през 1985 г. Илия Тодоров публикува статия, в която убедително доказва, че по всяка вероятност текстът е създаден в самото начало на 1860-те години като част от раждащата се национална пропаганда, нямащ общо с контекста на третата четвърт на XVII век, на което време го приписват.

Част от научната подготовка на „Възродителния процес“ е и създаването на тезата за тюркското население, останало непокръстено и носител на езическата си култура в средновековна България чак до завладяването от османците – средство, с което се обясняват както липсата на съпротива срещу завоевателите на някои места, така и приетата за факт повече от несъстоятелна хипотеза, според която тези нехристиянизирани българи лесно се уподобили на културния модел и на езика на османците, оставайки в дълбочината си етнически българи. Автор на тази абсурдна гледна точка е османистът от Института по балканистика към БАН Страшимир Димитров.

В разгара на антитурската политика на БКП през втората половина на 1980-те се появява и филмът „Време разделно“. Той също е част от пропагандата, узаконяваща смяната на имената. Една от видимите му цели е да подсигури положителното отношение на мнозинството към насилието спрямо малцинствата: показаните картини на турски зверства следва да убедят българите, че т. нар. Възродителен процес, освен всичко останало, е и закъсняло, но справедливо възмездие за претърпените страдания с вековна давност. Демагогска теза, която не отговаря на основната предпоставка за личното носене на вината в правото.

Самозапалването и преименуването

Само ден след събранието в Полиграфическия комбинат Мехмед Карахюсеинов решава да посегне на живота си. На 2.02.1985 г., в условията на държавно организирана принуда и крайно негативно обществено мнение той, оказал се в практическа безизходица, решава да свърши със себе си. Без героични пози и без показно търсене на съучвствие. Денят е събота. Карахюсеинов се качва в Княжево, където на една от последните малки улици преди началото на гората семейството държи малък парцел с едностайна сграда. Къщичка с креват, няколко земеделски сечива и печка на твърдо гориво току до гората. Тъкмо там Мехмед обичал вечерно време при ясно небе да съзерцава звездите с дъщеря си – факт, който отново демонстрира емоционалната му природа.

Излиза от къщи без портфейл и без пари – няма намерение да се връща жив. Наоколо няма жива душа. Там той се полива с бензин и се самозапалва. Пламтящ, успява да излезе от малката къща. Пада в дълбокия сняг и това по всяка вероятност спасява живота му. Официалната версия настоява, че се е спънал, докато е пренасял бензин в шише. За комунистическата държава жестовете на опозиция, особено – тези с екзистенциален заряд, са знак за краха на идеологията и политическата ѝ практика, който трябва да бъде укрит дори на цената на откровена лъжа.

Поетът Мехмед Карахюсеинов не търси публичен ефект. Жестът му няма за цел да бъде видян и повторен, каквото е намерението на самозапалилия се на 16.01.1969 г. чехословашки студент Ян Палах, протестирал срещу бездушието и безразличието на съгражданите си във връзка с нахлуването на войските на Варшавския договор (без тези на Румъния) в Чехословакия през август 1968 г. Неговия пример следват само в рамките на дни Йозеф Хлавати, Ян Береш, Евжен Плоцек, Ян Заийц, Шандор Зауер и др. Самозапалването на българския поет от не е последвано от никого. Така, както той е пожелал и предначертал. Българското общество се намира в почти пълна парализа на съвестта. Единици осъзнават какво наистина се случва и разбират мащабите на насилието, но разговорите за това се водят прикрито и далеч от широката чуваемост – ДС бди, а взаимодействията с репресивния апарат са непрепоръчителни.

Случайно го намира шофьор на такси, който навярно е търсил природно място, което да употреби за естествени нужди. След като успява да угаси горящото тяло, търкалящо се безпомощно по наклона, той го откарва в „Пирогов“, където Карахюсеинов е приет с над 50% изгаряния. До входа на болницата е в съзнание. По-късно споделя, че докато е пътувал в таксито, е чувствал как плътта му се подува от огъня. Засрамил се, защото се сетил, че няма пари да плати за превоза – това си спомня жена му. На прага на спешното отделение рухва. Следват няколко спешни, животоспасяващи операции. От дима са увредени и белите му дробове. Налага се голям дял от тях да бъде отстранен.

Семейството му научава за случилото се с два дни закъснение – след като Мехмед Карахюсеинов не се прибира, близките му започват да го търсят. От болницата с неохота ги известяват за трагедията.

Поддържат го в кома за 20 дни, а през това време името му е сменено на Методи Асенов Караханов. Актът е улеснен от собствения му баща, писателят Хасан Карахюсеинов, популярен с псевдонима Асен Севърски. Той взема паспорта му и този на чакащата в болничното фоайе съпруга на Мехмед Шемсие (Шери), докато той не е в състояние да се съпротивлява, и няколко часа по-късно връща личен документ с друго име. Пред стаята му денонощно стои пост на ДС, който възпрепятства дори роднините, които желаят, да го посетят. Позвлоляват само на баща му да достигне до него, за да съучаства лично в преименуването му. Охраната се налага с оглед запазването на инцидента в тайна и опасността от поява на последователи, която би разклатила допълнително и без това силно дестабилизирания социалистически строй. Въпреки това радио „Свободна Европа“ се добира до информацията и я споделя в своя ефир.

Дъщеря му помни как след училище е заставала под прозореца на болничната стая на баща си, а той, след като се е възстановил до възможност да се изправя и да държи химикалка, ѝ е писал писма, които се сгъвал на самолетче и ѝ хвърлял от горе.

За разлика от баща си, Мехмед Карахюсеинов е критичен към режима, макар и тези свои убеждения да е споделял без патос и само с най-близките си хора. Възраженията му са принципни, а не партийни. Прозрачно четими са и в поезията му:

Къде да денем очите си, не знам,

където някъде настъпва мор от глад,

когато подлост, наглост и терор царят,

а ний се мъчим да излезем сухи,

а ние сме бездушни, неми, глухи.

„Срам“ (1988)

По ирония на съдбата Ахмед Карахюсеинов, бащата на Мехмед, е сред поддръжниците на смяната на имената. Даже повече – той е сред първите, които дават пример, отказвайки се от своето ислямско име, заменяйки го с утвърдения си вече литературен псевдоним Асен Севарски. Известно е, че покрай заниманията си като писател и журналист той познавал фигури като Георги Джагаров, Пенчо Кубадински и самия Тодор Живков. Покрай насилствената смяна на имената Мехмед, който и друг път е чувал критичния глас на баща си, насочен срещу себе си, отново получава упреци. На тях отвръща хладнокръвно с довода, че нито пише по поръчка, подобно на баща си, нито би могъл да програмира достойнството си по инструкции на когото и да било.

Дъщеря му Севара, появила се през 1970 г. и именувана на родното му място, споделя години след кончината на баща си спомени за последните месеци от живота му. Неговото нарастващо напрежение не остава невидимо от нея въпреки усилията му да не му дава външен израз – Карахюсеинов слуша по цяла вечер „Кони привередливые“ на Висоцки в усамотение. Помни още портрета на турския поет Назъм Хикмет, когото той е превеждал, висящ в стаята му, в иконография с обвито от пламъци лице. В нейните очи това е повече от метафора.

Чувството за безнадеждност, за смазващо тежката отговорност, надхвърляща пределите и всичките капацитети на личността, която не подлежи на изкупване, част от съвършено разнебитената и невъзвратима справедливост, намира израз в стихотворението „Вина“:

Ако някой е пълен с омраза,

ако подлецът е с миро помазан,

ако някой никого не обича,

ако има двуличник,

ако мерзавец пълзи нагоре,

аз съм, аз съм, аз съм виновен!

Кончината на поета

Мехмед Карахюсеинов не доживява да върне името си. През 1987 г. той е диагностициран с рак на белия дроб, причинен навярно до голяма степен и от пораженията от изгарянето. На 3.05.1990 г. той умира. Последните 5 години от живота си той преживява силно обезобразен и в усилия за възстановяване, съчетани със срама от смененото име и видимите следи от неуспешния опит за самоубийствен бунт. Прикрива отчасти белезите си с голяма шапка с периферия, която сам си ушива. Споделя с приятелите си, че пътувайки в градския транспорт, чува зад гърби си как майките плашат с него децата си. Етнически различният става и визуално отблъскващ. Приема тези реплики с чувство за хумор и без озлобление. Често пъти се шегува относно шапката с периферия, която носи, за да смекчи визуалния ефект у околните от нелицеприятната гледка, която е представлявал. Силуетът на този аксесоар, превърнал се в неизменна част от вида му в последните години от неговия живот, той скицира още докато се намира в болницата. Широкополата шапка използва и за подпис на картините си.

От поезията му разбираме, че през 1989 г. той вече е съвършено наясно с предстоящия фатален изход. В стихотворение, озаглавено „1989“, четем: „Известно е, и ние ще умреме,/ но много трудно, бавно, постепенно…”. Кончината му заварва съпругата му бременна със сина им Аспар, който никога не вижда баща си, освен на снимка. Една от мечтите на Мехмед е да има син.

Стиховете на Мехмед Карахюсеинов

Най-ранните му запазени стихове са от средата на 1960-те, когато той е на двадесетина години. Пише по начина, по който и рисува, общувайки със себе си. Не търси публика, не се стреми към обществена видимост. За него това е форма на изява, насочена навътре. „Добрите хора си отиват незабележимо, / без шествия помпозни, / без пищни некролози…“ – заявява самият той в стихотворението си „Добрите хора“. Ето защо дълго време единственият читател на стиховете му е и техният авторът. Прави един-единствен опит да издаде стихосбирка. С огромно закъснение от издателство „Народна култура“ получава отговор, че поезията му е твърде лична, твърде ангажирана със субективния му емоционален свят, а целта на всяко творчество в епохата на соцреализма е то да бъде насочено към съдбините на народните маси и ръководната роля на партията.

Опит за издаване на негови стихотворения прави и писателят Янко Станоев, негов приятел: занесъл няколко листа в редакцията на в. „Литературен фронт“. Отново без резултат. Непубликувани остават и поетическите му преводи. До днес стиховете на Назъм Хикмет и други турски поети, преведени от Мехмед Карахюсеинов, не са се озовали между корици. Пише, но и превежда. За себе си. Интимно, присъщо на свръхемоционалните натури. Негови стихосбирки, но за фамилна консумация и самиздат, стъкмяват брат му Ахмед и племенницата му Алина. От едната се появяват всичко на всичко 11 екземпляра. Втората, отново самиздатна, е отпечатена в тираж от 40 бройки.

Първата му стихосбирка, предназначена за свободно разпространение, е издадена почти десетилетие след смъртта му – годината е 1999-а, а нейното заглавие е поетичното и леко клиширано „Не по ноти“. Автор на предговора е друг поет, известен с несъгласията си с тоталитарната система – Константин Павлов. Същият, на когото той чете свои стихове след запознанството им в киноцентъра. Още тогава Павлов е приятно впечатлен. В предисловието към стихосбирката, публикувана от Малина Томова, нарича Карахюсеинов „скъпа жертва на възродителния процес“. „Неговото самоубийство аз възприемам като най-благородна форма на инстинкта за самосъхранение – унищожаваш тялото, за да спасиш душата си“ – продължава К. Павлов. „Не препоръчвам никому такова спасение, но се прекланям пред мъжеството му. Извърши го тихо, без героични пози. В това време на фалшиви герои и показни жестове, той ни доказва, че човешкото достойнство е по-велико от пресметливата смелост. Неговото самоубийство не е патология, а крайно отрицание на патологията. Защото живяхме в система, където законите за физическото оцеляване заповядваха да се откажеш не само от име и род, но и от собствената си личност.“.

Стиховете на Мехмед Карахюсеинов са понякога не съвсем изпипани. Може да се каже, че той е представител на една т. нар. мъжка поезия – силно емоционална, въвличаща-всмукваща читателя в пълнота, понякога леко грапава стилово, написана на език, който тук и там би предизвикал усещане за лека несръчност у върховните естети на словото. Пише по начина, по който рисува в ученическите си години – без школа, без специално обучение. В поетиката му с известни уговорки би могло да се идентифицира известно влияние от неговата рецепция на съветския поет с китара Владимир Висоцки – също неподправен, директен, дръзнал да бъде демократ в условия, в които инакомислилето е страшно в екзистенциален смисъл. Със заявката, че у Висоцки неподправеността и литературната технология не си противоречат.

Поезията на Карахюсеинов не държи сметка за литературни моди и тенденции. Нефилтрирана, съвършено автентична. От сърцето – на листа. За себе си и с пълното съзнание, че стиховете му вероятно никога няма да бъдат издадени. Писана с молив и със собствен почерк, седейки на стола до прозореца. Или до грамофона. Такава, каквато му е хрумнала, плод на чувства и в много по-малка степен – на литературна направа.

За втори път стиховете му виждат публикация през 2015 г. по повод 70 години от рождението и 30 години от самозапалването му. Заглавието на стихосбирката е „Болката на откровението“. Включени са както издадени вече текстове, така и такива, издирени от личния му архив. От онези, които е писал за себе си. Месеци преди кончината си той пише едно от най-силните си стихотворения, озаглавено недвусмислено „Горене“:

Горене

 …това бучене в мойта кръв,
                       този пожар няма да се промени!
                                                  Хасан Хюсеин

Горят гърдите ми! Горя, горя…
Това не е насън, а е наистина.
Като дърво, откъснато
от своята гора
след мълния,
сред пламъци увисвам.

Горят гърдите ми! Горя, горя…
Изгарят баберките на търпежа.
Водата бистра оголя,
а в мътната вода се хвърлят мрежи.

Горят гърдите ми! Гори вода.
Изтляват допотопни демагози.
Убива ли се вик за свобода!

Сложете ми на гроба
бяла роза…

1989

Гражданският патриотизъм на поета

Поезия като тази на Мехмед Карахюсеинов поставя множество въпроси. Извън художествените си качества, тя дава видимост на приноса, който българските турци биха имали в съвременната българска култура, ако бъде дадена думата на техните творчески усилия. По всичко личи, че такива има. В стиховете си той е силно автобиографичен – факт, който превръща литературата му в историческо свидетелство относно начина, по който личността преживява опитите на държавата да се наложи в частната сфера, как човекът реагира на насилието, срещу което се оказва безпомощен.

Стиховете му дават по убедителен начин да се разбере, че на равнището на емоциите българи и турци не се различаваме. Няма разлика в начина, по който смятаме свободата, демокрацията и избора за ценности, които носят моралния товар на света. Без тях няма общество, няма свят. Няма и българи, турци, няма нищо. Честността и справедливостта нямат етнос, раса, пол, партийна боя. Гражданските добродетели – също.

Поради всички тези причини навярно би било добре да се замислим и да дадем шанс за публичност на стиховете на поета Карахюсеинов. Днес текстовете му биха могли да бъдат представителни както за историческото време и (не)приспособяването на личността към насилието, така и за онази литература, чийто автори не търсят публичност, но въпреки това ги създават, имайки убеждението, че те едва ли ще бъдат четени. Подобни примери съществуват във всички антитоталитарни литератури, а сред ярките примери са разказите на Варлам Шапамов.

Карахюсеинов е и пример за представител на малцинствена общност, лишен от чувство за етнически национализъм – той пише на български и само на български език. Сред близките си е бил известен като Мето. Остава познат с този прякор и след преименуването. В работния си колектив не е познат с протурски нагласи. Няма данни да е бил практикуващ мюсюлманин. Живеел е живот на светски и градски човек, принадлежащ към работничеството, реализиращ се в България и в рамката, в която са го правили и представителите на мнозинството. Важно е да се знае, че в рода му е имало и има както привърженици на комунистическия режим, така и религиозни, традиционно настроени. Изправен пред тези два житейски примера, той създава свой. Не приема национализма дори след принудата, която неговата държава прилага, довеждайки го до решението за самоубийство. Не обвинява никоя система за страданията си. Изговаря пред познати избора си като свой. Биографията му е пример за толерантност.

Остава негативно настроен срещу т. нар. Голяма екскурзия. Отхвърля политиката на насилие, провеждана от БКП, ала не симпатизира и на онези, които изоставят всичко и не правят опит да устоят на натиска, макар да съчувства на страдащите. Настоява, че България е родина на всички, които са родени на нейната територия, по еднакъв начин – едно изцяло гражданско четене на въпроса за принадлежността, което днес би могло само да служи за пример.

Участва в масовите прояви, белязали началото на демократичните процеси в България. Води и дъщеря си на тях. Виждан е нееднократно на акциите, разиграли се на площада около катедралата „Св. Александър Невски“. Не като репресиран, за какъвто никога не е търсил да бъде признат, а като човек, консумиращ новопридобитата си свобода с удоволствие. Като гражданин, допринасящ за свободата на съгражданите. Защото свободата е общо мероприятие. За разлика от страданието, което е лично, самотно, разкъсващо.

Българските учебници по история и литература биха се обогатили значително, ако включат стиховете и личната история на Мехмед Карахюсеинов, а и на други представители на малцинствени общности, чийто културен принос е бил системно унижаван. Демокрацията изисква да признаем, че никой няма право да си присвоява обществото, в това число – и възможностите за публикации в културния му корпус. Създатели на българската култура са българи, турци, роми, арменци, евреи, гагаузи, гърци и всички граждани на България, разпознаващи себе си като елементи от българското гражданство днес, готови да допринасят за общото благо. Българското общество е културно заради всички, които допринасят за това. Без оглед на раса, пол, занятье. Българи са всички, чиято родина е България. По всичко личи, че такова е било убеждението и на поета Мехмед Карахюсеинов.