Академичният разказ срещу чалгата и деконструкцията

Маргинализацията на академичния исторически разказ

 

Димитър В. Атанасов

* Текстът е представен на конференция, организирана от Института за литература към БАН. 

Според консервативното си (само)разбиране историята превръща в свой обект миналото. Подобна нагласа дава основание за дискусия представлява ли исторически жест в научния смисъл на думата опита за изследване на процеси, които все още не са приключили. Консервативният отговор тук навярно е ясен от само себе си: логиката на научното откритие предполага ясно дефиниран обект като първо условие, задвижващо правенето на научно изследване. Доводите тук често пъти се илюстрират с примери от естествените и точните науки, смятани за науки сами по себе си поради представата за максималната си доближеност до позитивното знание. Проучвайки живота на морските бозайници, едва ли извадка, която включва само началните етапи в развитието им, би свършила работа. Същата представа мотивира и разбирането за историята като мрежа от динамики, представими като раждания, развития и затихвания – понятиен ред, изглеждащ досущ като логиката на естеството.

Конкурентно на това е релативното схващане, според което историкът е напълно свободен да обективира всичко, което е в състояние (теоретически) да удържи. В рамката на този комплекс от концепции процесът на превръщане на даден предмет в научен се осмисля не като почиващ на реални основания, не като продиктуван от действително и универсално възприемаемия релеф на обекта, а от оптиката на изследователско гледане, носеща върху реторическата си конструкция дадено легитимиране или делегитимиране. Ето защо дори и онова, което се случва днес, тук и сега, може да бъде история, правейки възможно говоренето за съвременна история, чак и за историческо бъдеще.

Всяко усилие за анализ на актуалните образи, произведени от исторически текстове и автори, съдържа риска да влезе в лични пространства, поради което прочита му да остави не поставени въпроси, евентуално доведени до някаква степен на обясненост, а да провокира емоционални реакции, външни спрямо вложения от автора замисъл. Това е един от доводите на консервативно определящите историята като наука само за миналото – не всеки значим детайл би понесъл на всички засегнати, а първа сред ценностите е човешкото достойнство.

Разрешението на тази проблемна ситуация от позицията на всеобщата свобода като ценност, в това число и тази на изследователския избор, едва ли изглежда удовлетворителен довод. В епоха като настоящата, в която свободата е превърната в либерален диктат, в антипод на тоталитаризма, който сякаш все повече започва да си присвоява поведението, срещу което принципно застава, този аргумент по-скоро би провокирал спонтанно негодувание, ако не е последван от логично обяснение, даващо действителна интелектуална плътност на стореното. Трудно ми е да си представя по-логична реакция от заставането срещу клишето, било то етическо, политическо, научно или принадлежащо към сферата на изкуството. Ето защо тук е мястото свободата на научното дирене да бъде поставена в своя действителен контекст, в който тя е част от етоса на учения, а именно – заедно с отговорността. Отговорността не само на анализиращия даден тип исторически разказ, наличен в повече или по-малко достъпни четива, а и тази на създателя на въпросния наратив, с който той влиза в полето на публичността, пред която всъщност е главно отговорен.

Така поставен, проблемът има нужда от поне едно уточнение. Говорейки за кое да е процесуално явление, както аз си представям маргинализацията на академичния исторически разказ, без съмнение коректността към обекта налага в самото начало да бъде очертана една по-широкоформатна картина, от която би станало ясно кои са останалите агенти, доколкото не става дума за самомаргинализация. Все още не.

Навярно няма да намеря значим брой опоненти, ако заявя, че един от факторите, водещи до изтласкването на академичните изследвания на историческа тема, произвеждани от традиционните образователно-научни центрове към периферията на общественото внимание, е паранауката, която в последните две десетилетия се възражда. Изглежда, че след падането на държавния социализъм резултатите от академичното правене на история се оказаха в крайно неравностойната конкуренция на изследвания, прилепващи се към академичния дискурс, употребявайки привидно жанровите конвенции на дадения тип писане, които заявяват претенция да бъдат работещата алтернатива на продукцията на БАН, СУ и др., които според широко използваното презентационно клише чисто и просто замъгляват инак добре видимия смисъл, използвайки сложни думи и изрази, изплитайки витиевати теории, които, вместо да правят миналото по-ясно и познаваемо, го обричат завинаги да остане „чужда страна” за широката публика.

Една от вероятните причини за тази нагласа е дълбокото убеждение, битуващо в нашите географски ширини, според което историята – това е едно от най-пречистените въплъщения на народния дух, който на свой ред се поддава на (само)разкриване не пред професионалиста, не в анализа на специално обучения да си служи с историческа материя, склуптирайки от нея разказ, а тъкмо от представителите на народа, които по мистичен начин са в състояние да се озоват в общение с намиращите се извън времето и пространството национални устои.

Този модел полага фигурата на историка като ненужен посредник, който, вместо да предава коректно и в рамките на универсално в рамките на националната група разчитаеми послания, прави всичко по силите си, за да преработи ясния (само)изказ на историята (разбирай – на идентичността) в нещо сложно, което видимо не съвпада с простотата на материала, използван от него като градиво. Казано с други думи, на изследователя на миналото в тази популярна парадигма е отдерена ролята на пасивен медиум, превеждащ дадена група смисли от музея и архива до книжарницата. Нему е съвършено отказана функцията на генератор на смисли, а онова, което по същество се признава за негов дял във веригата на комуникирането на историята, е подредителството. Той е онзи деятел, който организира хаоса в ахривохранилището и музейния депозиториум в космос, в който на всяко парче от големия смисъл е намерено точното място, за да бъде картината на онова, което ние сме, плътна и завършена, лишена от напреженията, които произвежда неизвестността.

Тъкмо с този довод с един замах бива денонсиран професионалния статус на историка в популярното мислене – та кой не е способен да подреди даден обект? Нима всеки от нас не го прави ежедневно?! Мимоходом ще отбележа, че ненапразно Вера Мутафчиева обръща внимание на факта, че в сравнение с останалите професии, тази на историка сякаш изглежда особено рехава в основанията си – всеки е безкрайно склонен да даде съвет на занимаващия се с миналото, но за сметка на това едва ли някой би настоявал, че изглежда достатъчно сериозно, предлагайки експертността си на инженера, архитекта или хирурга, без да принадлежи към даденото професионално поле[1].

В това отношение философите и литературоведите са равно пренебрегнати като специалисти – у нас на задълбочено мислещите и/или на стремящите се да описват многопланово често пъти се залепва занемяващия етикет „дървен философ” – понятие, непреводимо дори на близки езици; а професионалният литератор бива замерван с клишета от типа „литература, изкуство, ала-бала” – терминологичен ред, приравняващ трите понятия към значението на последното от тях, отразявайки идеята за нещо, което е съвършено лишено от смисъл, следователно без което може, че и повече.

Историята се докосва, чува, вижда, усеща; литературата се чете, ето защо нужда от филтър, способен сам по себе си да произвежда значения, а оттам и дискусии около тях, няма. Подобно схващане заобикаля една от базисните характеристики на научното познание като такова, която далеч надхвърля обхвата на хуманитаристиката. За разклика от ежедневното съзнание, което борави с абсолютни стойности, академичното познание си служи всякога с условности. В академии и университети се работи в рамките на свят, имащ ясно съзнавана феноменална природа, в който субектът и изследването се случват не в идеалната стерилност, излъчвана всякога неизменна от националния дух, а в конкретна среда, имаща свои параметри, които по един или друг начин, с или без желанието на учения, биват включени в крайния продукт. За разлика от обясняващия в безотносителни критерии, релативното мислене на професионалиста полага преди всяко свое усилие разбирането за науката като входно-изходно устройство, което не само преакцентира и премодулира, но и произвежда на изхода си реалност, каквато не изглежда да е влизала през неговия вход. Този принцип може да бъде опростено изобразен в следния модел – изходният материал се филтрира през дадена идеологическа матрица, в резултат на което се получава научно знание.

Тук е мястото да отбележа, че въпреки относителната яснота на споделеното дотук, говоренето за паранауката представлява опит за придвижване по тънък лед. Без съмнение, въпреки наличието на общосподелено съгласие около принадлежността на дадени имена и текстове към паранауката, въпреки възможно дискусионното разположение на други вън от научния дискурс, то едва ли би било откритие заявлението, че по всяка вероятност най-високото препятствие по пътя на анализа изглежда, че е очертаването на дефиниционните множества на наука и ненаучни опити, имитиращи академично изложение.

С цел оптическо приближение ще си позволя да въведа още една величина – тази на откровено ненаучните четива, ситуирани в сензационния сегмент, които по същество представляват поредната метаморфоза на т. нар. бърза литература – книжки, често пъти с крещящи корици, с бомбастични заглавия, които се купуват заедно със сутрешната преса, четат се на път за работа, в обедната почивка и на връщане, след което бързо биват забравени в някой тъмен кът на домашната библиотека, тъй като тяхното значение прилича на силно летлив газ – изгубва се за време, несъпоставимо кратко дори с актуалността на кратко живеещи литературни форми. Сходни по същество са и изданията от т. нар. жълта преса, чиито описания са положени върху утвърдени матрични схеми, върху които са вторично насадени лични имена, географски понятия и други реалии, имитирайки по този начин жанровите конвенции на журналистиката, която според читателските рецептивни очаквания произвежда информиращи и коментарни текстове, част от реално протичащ процес на информационно посредничество.

„Бързата литература“ във всичките си разновидности се възприема без особено усилие, поради което бива поглъщана от публиката си на големи порции. Това важи с пълна сила и за историческата по характер „бърза литература“, ето защо тя се създава и продава в големи количества. Факт, който на свой ред създава представата за обръщане на логиката на процесите на научно писане. Според общоприетата визия академичната история се произвежда в рамките на продължителна интелектуална аскеза, свързана с прецизно общение с книжна и архивна материя до постигането на критична познавателна маса и превръщането на читателя-специалист в автор. Тъкмо напротив – в случая на ненаучните публични наративи за историята изглежда, че писането на техните ковачи изглежда, че изпреварва процесите на натрупване на професионална експертиза. Шеговитото подмятане, според което дори мисловните динамики на този тип автори не може да се сравнява със скоростта на тяхното писане, изглежда повече от уместна.

Един от големите проблеми при изграждането на повече или по-малко ясна критериална схема, служеща за различаване на резултатите от научни усилия от тези, имащи за цел просто да произведат книжна маса и да я продадат добре, се състои във факта, че поради редицата формални сходства и флуктантната граници между собствено научното знание и уплътнените данни, предназначени за заинтересованите непрофесионалисти, продължава да стои въпросът дали имаме работа с едно поле на публичността, в което съжителстват (конкурентно или не) два типа дискурси, или става дума за отделни сегменти, различни начини на говорене, произвеждащи различаващи се наративи – не, но и възпроизвеждащи фундаментално различни теоретични визии за света.

Изглежда логично да се предположи, че в очите на изследователя популярното писане и това, прицелено в академичната зона на публичното, едва ли биха могли да бъдат мислени като превъплъщения на едно и също основание. Както вече бе отбелязано, подредбата на учения и неговият анализ са всякога условни, тъй като начин за директно общение с обекта на изследване все още не е изобретен. Дори само езиковото посредничество да остане, дори всички останали (идеологически) филтри да бъдат заобиколени или елиминирани, няма никакво съмнение, че това едва ли ще приближи логиката на научното дирене и откритие кой знае колко към идеала за обективност.

Ето защо в академичните исторически научни изследвания доминират конструкции, фиксиращи дадена възстановка като авторово мнение, плод на уникална гледна точка, което би могло в други теоретични рамки изобщо да не се валидизира. За сметка на популярните текстове, в които подлежащите на дебат сюжети намират място не като отворени научни зони, в които всеки, чувстващ се достатъчно подготвен, би могъл да допринесе, а по-скоро като реторически инструмент, употребен като част от презентационната стратегия на науката пред външни спрямо самата нея фактори.

Именно поради този отчасти подражателен характер на популярното писане в съзнанието на широката публика сложните анализи, предназначени за по-тясна аудитория и тези, писани с научен квазиинструментариум, изглеждат като различни степени, влизащи в обхвата на едно и също понятие – това на науката. Ето защо пред очите на неспециализиран читател полетата на научното и на популярното не са диференцирани, те представляват едно и също, изразено от различни автори в различни текстове, които по същество принадлежат към един и същи ред.

Оттук до формирането на предпочитанията към по-лекото, по-лесно смилаемото, дори към по-лековатото, изглежда има не повече от една стъпка.

В такъв смислов код е изпълнена особено известната поредица от няколко тома на поета Стефан Цанев, озаглавена „Български хроники“[2]. Макар в не едно свое публично заявление самият автор да твърди, че излезлите изпод перото му букви нямат претенциите да пренаписват българската история, нито представляват историческо съчинение в професионалното значение на това понятие, а белетристично, ясно различимо е усилието му за прилепване към популярните образи на дадени правила за писане в рамките на историческия разказ. На първо място, още заглавието свидетелства за причастност към специфичното писане на историка – поетът пише не роман на историческа тема, а „хроника“ – средновековен жанр, характерен с фактоконстативните си конвенции, през който съвършено прозрачно се провижда замисълът за сглобяване на история сама по себе си, лишена от посредничеството на многопосочните анализи и витиеватите коментари.

И друго – съвсем преднамерено още на заглавните страници на четирите обемисти тома присъстват точни хронологически ориентири, също характерни за нормите на историческото писане в една по-консеративна негова версия, която на свой ред е друг дял от популярната представа за историята – разказ, опрян върху дати. Представата за историческо четиво от фактоизлагателен, а не от фикционален тип може да бъде изолирана и в преднамерено сглобените подзаглавия, които напълно провалят многобройните опити на Цанев чрез собствените си думи да преразположи текста си в полето на художественото слово. Едва ли формула от типа „История на нашия народ от 2137г. пр. Хр. До 1453г. сл. Хр.“ би оставила у някого съмнение относно жанровото разполагане на стотиците страници, чиито прогрес започва зад въпросната корица.

Топлият, емоционален епитет „нашия“, употребен за пояснение на понятието „народ“, също издава чувствена свързаност, далеч надхвърляща възможностите за езиково изразяване. Подобни апели към ирационалните зони на личността са като цяло характерни за парадигмата на етнонационализма. Чрез тях на езиково равнище се препотвърждава почти любовната свързаност между единицата и групата, която имитира семейните и родствените отношения, преполагайки мисленето на колектива в рамката на една заедност, положена отвъд конкретното „тук и сега“, чиито параметри не се изменят във времето и пространството, макар неговите лица да се сменят непрестанно. Тази техника представлява още един елемент от презентационния арсенал на паранауката, чрез който феноменалната конструкция на изградения от науката свят бива заменен от непосредственото общение с материята, което бива отелесено до алюзия с консумацията на брачна връзка[3].

Едва ли само идеята за иман предвид и осмислен свят, изпълнен с ограничения, част от които са обусловени от лимитите на способността за съждение, би могла да представлява критерий, оразличаващ наука от популярна наука. Не по-малко съществено ми се струва тук разбирането, че, за разлика от ненаучните усилия, маскиращи се зад жанровите специфики на традиционното академично изследване, науката използва прозрачно определими, макар и не всякога еднозначни, термини, разположени в различима измерителна скàла, посредством чиито принципни дефиниции всеки професионалист би следвало да е в състояние да верифицира произведените от нея твърдения.

Навярно това би било по-лесно обяснимо чрез пример. Пространството на днешната широка публичност у нас е травматично чувствително към понятията, гравитиращи около опозицията „лъжа – истина”. След десетилетия на перманентна икономическа криза, на липса на правила и на тотален провал в политическата и социалната сфера, едва ли има по-логично следствие от това, оглеждайки се в близкото си минало, обществото да произведе свръхреактивност по въпросите на искреността. Особено на тази, свързана с напрежението между актуален и желан Аз-образ. Факт, който на свой ред ражда устойчив стремеж към търсене на втори план, на разбулване на действителността, която дадени отговорни фактори съзнателно и старателно прикриват с цел провеждане на мащабна манипулация. Казано направо, приблизително на тази механика се подчинява и появата на всякаквите теории за заговор срещу обществото, плод на козните на определени негови елементи, обръщащи ловко липсата на правила в полза на своите частни интереси.

До известна степен по този начин може да се обясни появата на забележим брой „истински” истории, истории „с премълчавани досега факти”, претендиращи да са тъкмо онези гласове на миналото, които досега поради изцяло користни причини, макар да са известни дори на непрофесионалиста, са насилствено сподавяни и занемявани. Замисли, които залагат на опита за установяване на пробойни в механизма на смислозадаване на академичния наратив, които го обезсмислят в единствената му общосподелена функция – на трансмисия между изначалния хаос, царящ в склада на миналото, и общественото съзнание, което се нуждае от добре структурирана и организирана версия на разказа за това кои сме, какви сме и каква е причината да сме тъкмо такива, каквито сме. За разлика от научната истина, която бива явена след процедура по доказването ѝ, имаща ограничената валидност, обусловена от позицията на наблюдаващия, истината на ежедневното мислене и на ненаучните тесктове предполага смислово заковани стойности, които рядко познават степенуване и нюансиране.

Примерите тук клонят към плюс безкрайност, но въпреки това може да се каже, че опитите за сглобяване на исторически разказ с цел одревняване на българската държава и/или на българския народ обемат най-голямата част от видимата област. Не един и двама автори, възползвайки се от постоянно провалящите се очаквания на съвременното българско общество, от нарастващото недоверие в традиционните институции, в това число – и на тези, произвеждащи историческо познание, без кой знае какви скрупули монетаризират тези нагласи, обяснявайки от страниците на своите писания, че няма по-старо племе от българското, че най-големият принос в световната цивилизация е този на българите, макар в много случаи ценни културни съкровища да са присвоени и/или унищожени от вероломни комшии и силни на деня, че, както гласи попупярната шега, на света първо се появили българите, а след това – амебите.

В този специфичен нео-митопоетичен жанр удобно са се позиционирали имена като това на Божидар Димитров – лице с професорска титла, доказващо днес с всеки свой ход невъзможен диалог, едностранно прекъснат тъкмо от него, и трудна причастимост към етиката на учения, чито настоявания за наличие на българи по времето на Александър Македонски са меко казано смехотворни[4]. В границите на националистическата паранаука се разчитат и писанията на Петър Добрев[5] – икономист, решил чрез средствата на езикознанието да намери от българска слава останки навред, без да си дава сметка за ефектите от работата си, освен за финансовите, разбира се. Тук е и Николай Овчаров[6] с опита му да преформулира разказа за българския етногенезис, връщайки лентата на историческото минало към дълбоката древност на тракийските племена, възползван от находките си в една родопска крепост, която само в неговите представи принадлежи към културата на траките. Тракийският ключ беше обект на особено целеустремена свръхинтерпретация и от покойния Георги Китов[7]. Възползван от множеството неизвестни по отношение на траките, той изфабрикува цяла поредица разкази за златооблечени царе, жреци и юначни вòйни, посещаващи храмове, които едва ли са били тъкмо храмове; посвещаващи в мистични ритуали, за които явно самият Китов беше информиран по свръхестествен път; и пиещи в транс вино из предмети, които и най-развинтената фантазия не би предназначила за това. Не на последно място, в този специфичен паранаучен сегмент присъстват и люде като Иван Петрински[8] с неговия опит за „истинска” история на България, Петър Константинов[9], самопредставящ се с опит да говори там, където досега преднамерено се е мълчало.

Прави впечатление, че повече от половината от тази представителна извадка са хора, непричастни към професията на историка, които сръчно заобикалят необходимостта от него като инстанция, намираща се на ключово място в процесуалната верига на правенето на познание. Този род писания се отличават със силния си полемичен заряд. Казано още по-радикално – обикновено техните автори поради различни причини се виждат срещу академичната традиция, а не в нейната рамка, поради което те често пъти не просто създават алтернативен разказ, претендиращ за по-висока степен на автентичност, а направо осъществяват опит за взривяване на академичния наратив, обявявайки го за негоден, тъй като е „неистинен”, мълчи там, където следва да се уплътнява с говорене, или заради факта, че се подчинява не на „истината на факта”, която трябва да съвпада с истината на научното дирене, а на някакви извъннаучни императиви, който не издават нищо друго, освен копварена съвест. И нормално – все пак входният билет за членство в гилдията на професионалните историци се нарича диплома за завършено висше образование по специалност история. Атрибут, който малцина от позиционираните в паранаучната зона на познанието имат.

Подобни случаи далеч не са български патент, подобно, разбира се, на паранауката. В Сърбия по същия начин се спекулира с термини, възлизащи към кръга на насилието, особено на жестокостите, упражнявани върху невинни. Ето защо в Белград не една и две публикации, прицелени в заиграване с читателските рецептивни очаквания, вплитат още в заглавието си знакови понятия, сигнифициращи много повече от чистото си речниково значение и отпращащи вън от полето на рационалната логика. Обговаряйки войните, довели до разпада на Югославия, определена серия автори, опряни на стратегията за търсене на виновните извън своята общност – естествен психологически механизъм за съхранение на относителната цялост на личността, не се поколебават да поставят свръхакцент върху това, че всъщност не сръбският екстремен национализъм в своята комунистическа версия донесе всичките беди, на които и ние сме свидетели. Според техните писания отговорността за това разделяне на бивши братя пада върху другите.

Тази презентационна стратегия в сръбска среда е често използван прийом за публично иницииране дори на изворови публикации. Пример в това отношение са колекциите, издадени от Ненад Антониевич, в чиито заглавия всякога фигурират думи като „усташки лагери на смъртта”[10], „хърватски геноцид”, „албански злодейства”[11] и т.н. – все формули, които крещят на публиката си, че хърватите са до един насилници, прицелени в идеята за изтребление на сръбския род, че всички албанци без изключение са фундаментално злонамерени към сърбите, ето защо вината за цялото насилие, разразило се основно през 90-те години на миналия век, следва да бъде приписана тъкмо на тях – на хървати, на албанци.

Вероятно тъкмо тук е мястото да бъде откроена втората дистинкция между академичния исторически наратив и словесните потоци, утоляващи глада за историческа информация в общественото съзнание с твърде пикантните блюда на паранауката. Писанията, разположени в тази специфична зона, до едно си служат с едромащабни конструкции, контрастни констатации и широкоформатни, многоцелеви понятия, употребявани без характерната за академичния дискусрс прецизност за обяснение на коренно различни исторически реалности с ясната цел да служат за общ знаменател, организиращ под едно твърдение-лозунг целия ход на миналото, случил се до днес. Терминология от този тип, амбициозно посягаща към референтен кръг, по-голям от обхвата на прецизните ѝ употреби, наричаме простичко „клишета“. Думи, които, в опита си да кажат, укажат и покажат всичко, всъщност не означават нищо.

Форматът на рамкиращите твърдения, изковани от клиширани, широкоспектърно прилагани понятия, обикновено рефренно повтаряни, е пределено ясен: и ний сме дали нещо на света, но зли люде са си го присвоили, представяйки го за свой принос; ние сме велики до дълбочина, която не знае дъно, ала настоящите ни окаянства се дължат на чуджи интереси, приети от калпави лидери за наши собствени; в резюме – били сме, не сме, но трябва да бъдем тъкмо защото сме били. А няма начин да не бъдем, защото народният дух тогава, сега и някога е константа. Все идеи, които влизат в плавна сглобка, изтласквайки настоящето живеене към парагигматичното минало, към изгубения Рай, който се очаква да бъде реставриран в бъдещето – класически за психологията случай на изтласкване.

Подобни несъвпади между жанровите правила на научното писане и дадени текстове, отправящи предизвикателство към причастните към полето на академичното писане, биха могли да бъдат привидяни поне от още една гледна точка. Невписани в конвенцията на света на феномена (преднамерено или неосъзнато), авторите паранаучните опити почти по правило безпогрешно улавят тенденциите в читателските нагласи и сръчно успяват да ги оползотворят. Вън от научната мода, вън от темите, които академичното познание актуално анализира и полемизира, рецептивните очаквания на аудиторията представляват насока, която по правило не подлежи на моделиране от страна на науката. Даже напротив – проблемите и обяснителните модели, използвани от изследователите, доколкото често пъти не са четими до дъното на смисъла си от неспециалисти, остават извън фокуса на общественото внимание. Един от сериозните фактори, определящи насоките на интереса на масовия потребител на историческа литература, е развитието на самото общество и кризите, през които то преминава.

Тъкмо на свръхпродуктивността на параучените се дължи честото объркване, свързано с припознаването на паранауката като явление, причастно към графоманията – авторите, създаващи текстове в паранаучен ключ създават впечатлението, че са физически пристрастени към писането. Те не спират да пишат, сякаш работят на заводски конвейр. Тези две понятия имат дефинитивни несъвпади, един от които представлява условие, без което говоренето за паранаука би било невъзможно – имлицирането на рецептивни нагласи, характерни за целевата група на даденото четиво. Изглежда трудно да се усъмним в представата за графомания като самовъзбуждащо се и самодостатъчно писане, което не е непременно свързано с получаване на каквато и да било публичност. Ненапразно чекмеджето на графомана е дълго и едва побиращо непрестанно нарастващия брой съдадени текстове, а това на автора на чалга-история – късо и полупразно, тъй като всеки текст, който бъде завършен, тутакси бива публикуван, тъй като всяко забавяне би могъл да скъса крехките му връзки с актуалните социални процеси, превръщайки го в непродаваема стока. В този ред на мисли за графоманията връзката с настоящето съвсем не е непременна. При паранауката тя е императивно задължителна, тъй като само поставянето на написаното в пряка зависимост от темите на деня позиционира издадената книга в логиката на пазара.

Казано в конспективен вид, научната чалга не се различава особено от своя музикален протообраз. Тя представлява пазарен феномен, прекрачващ и/или предефиниращ научни норми, залегнали като принципно основание на процеса на производство на наука, който се разполага в точно определена социална ниша – тази, която е празна в дадения момент. Доколкото авторите на този продукт не се нуждаят от професионална подготовка, подобно на паралелите си от арт-сферата, процесът на направа на паранаучния текст е силно скъсен във времето, създавайки усещане, че перото изпреварва мисленето. Служейки си отлично с безотносително употребена и/или манипулативна терминология, давайки лесно разбираеми решения с оглед на настоящето, актуализирайки и (пре)откривайки точни до препинателен знак рецепти за справяне с него, проектирайки в бъдещето едно идеализирано минало, тези текстове се пласират твърде добре на пазара.

Ето защо в очите на мнозина съвременни българи, непричастни към етоса на историка, най-добрият изследовател на националната ни история е Стефан Цанев, който е популярно увенчан за най-обективния изследвач, а историците от БАН, СУ и останалите традиционни места за правене на научен исторически разказ не успяват да надхвърлят аморфното си назоваване като колективен образ, в който потъва неизвестността на всеки един от работещите в тях специалисти.

Далеч не така стоят нещата, заговаряйки за другият фактор, чиято активност води до маргинализация на обичайните топоси на науката. Става дума за често пъти появяващия се в еврокоректната форма на фондационната неолиберална деконструкция[12]. За разлика от чалга-историята, тук автори на тесктове и научни проекти са професионалисти, които често пъти са получили квалификацията си в най-модерните световни университети и университетски центрове.

Както се установи, паранауката в най-честата си разновидност си служи с простото твърдение, че традиционната наука не изпълнява мисията си, тъй като е загубила своята кауза, а тя няма начин да бъде друга, освен национална. В този ред на мисли „гранд наративът”, плод на дейността на държавно поддържаната научна среда, не е достатъчно „гранд”, ето защо той е просто разказ в ежедневния смисъл на думата – някакъв сюжет, който би могъл просто да бъде разказван, за да запълни дадено комуникационно време. Учените не си дават труд да маркират ясно „добрите” и „лошите”, посочвайки в рецептурен вид пътя от текста към действието, ето защо друг трябва да свърши тяхната работа, следвайки безвъпросно онова, което в очите на ежедневния човек би следвало да бъде идеалната траектория на историческото изследване.

Говорейки за институциите, създаващи алтернативно осмисляне на историческото минало от позициите на деконструкцията, нищо от гореказаното не е в сила. Освен силната професионализация на този тип инстанции на историческия разказ, чиито деятели като правило са по-насочено образовани от принадлежащите към традиционните звена за правене на исторческа наука, натискът, който те реализират по посока на „големия разказ”, е насочен към неговото денонсиране като социална конвенция, а с това и опразването му от съдържание като научен обект.

Тук на въоръжение идва крайният релативизъм и доказването на несъстоятелността на големите проекти на националната идентичност на всякакво равнище. Научните инструменти, за разлика от тези в случая на чалга-историческите опити, са употребени безкрайно прецизно, настройката на всеки аналитичен детайл е деликатно изработена, доближавайки се до самото съвършенство.

Съвсем обяснимо е, че в рамките на деконструкцията в работа са впрегнати сложно субординирани понятийни системи, стриктно придържащи се към академичната мода и даващи ясно разпознаваем в рамките на либералната наука приноси. Ето защо често пъти трудовете на учените, принадлежащи към този сбор от теоретични направления, съдържат още в заглавието си конкретизации, отпращащи не към идея за разкриване на скрито епистемологическо съкровище, а към алтернативно тълкуване на вече наличен и широко известен на академичната публика материал[13].

Употребената в този слуай терминология е прецизна, даже повече – често пъти авторите държат сметка повече за узусите, значенията и оставащите под първата видима повърхност на историческия разказ установки, които произвеждат рецептивни нагласи, измествайки фокуса на анализите си извън полето на наратива. По този начин често пъти изглежда, че алтернативното нареждане на пъзела на миналото остава остава някъде там, в сферата на теоретичните логики и деликатно прокараните обяснителни различия, които в очите на популярния читател поставят въпроси, без непременно да търсят отговорите им, доколкото ежедневното съзнание пита какво и как, а задаването на въпрос върху вече формулирано питане изглежда излишно хабене на усилия и „дървено философстване“.

Това е една от причините за пренебрежението на масовия читател към четивата на деконструкцията.

Бидейки рефлексивна по своята природа, неолибералната наука твърде рядко или почти никога не изнамира нови факти за миналото – роля, която в очите на широката публика е резервирана за историка. Този, който диша праха на архива и библиотеката, този, който копае съкровищата, скрити от отвека в земята, нему се полага да изнамира нови детайли и да допълва дефиницията за това какви сме, служейки на каузата на нацията си. Доколкото този тип „големи“ каузи са разпознати от методите на деконструкцията не като цел, а като обект на изследване, логично е, че опитите за алтернативно разкодиране на съдържанията на миналото не правят гръмки открития, не обогатяват с нови подробности наличната фактологическа канава. Ерго, пред широката аудотория от неспециалисти признакът, който инициира историкът като такъв, не работи, а по тази логика деконструктивистите не следва да бъдат мислени за професионални историци.

Казано иначе, за деконструктивните изследвания науката е положена не като процес, свързан с чисто описателство на минала действителност, общуването с която става непосредствено-сетивно, а представлява процес на производство, идеологически обусловен и поради това съдържащ в себе си поне още едно описание – това на устройството, което явява факта в нормиран, нормализиран и социално значим формат. Ето защо масовият потребител на историческа информация е перманентно възмутен от постоянните промени в учебниците по история. Според неговата нагласа фактът не би могъл да бъде друго, освен себе си, а отношенията между историята в архива и тази, сготвена от историка и сервирана за консумация, са подчинени на права и единвствено възможна логика, наложена от естеството на материята, в която ролята на посредник е не идеологическата матрица, а фигурата на историка. Подобно схващане залага на интуицията, че историческият разказ не подлежи на конструиране, както твърдят неолибералните еврокоректни модели, а се саморазкрива в различна степен, зависеща единствено от усърдието на заровения в нея историк и остротата на неговото опитно сетиво.

Дотук направих опит в няколко щриха да идентифицирам в обобщен и до голяма степен насипен вид агентите на маргинализацията на историческия разказ, продуциран в традиционните, държавно узаконени и финансирани институции. Струва ми се, че тази част на анализа беше фиксирана върху далеч по-лесни за обхващане проблеми. Тук примери – бол, а аргументация, изхождаща от емпирично дадени обекти, по-трудно се натъква на възражения, освен такива, доуплътняващи свода от представени примери.

Убеден съм, че истински значимото препятствие е не очертанието на сближаващите се полюси, които стесняват периметъра на влияние на академично построения разказ за миналото, а самото това случване като такова. Какво, прочее, създава благоприятна среда за развитието на историческата чалга и деконструктивистките подходи до такава степен, че местата на маргинално и централно в един момент да се окажат обърнати – твърдение, в което също едва ли биха се усъмнили мнозина.

Вероятно коректността към предмета би продиктувала признанието, че дискусиите и предефиниранията на полето на академичната история не са като киселото мляко или компютъра, сиреч не са българско откритие. В съседните нам държави глобалните очертания на ситуацията, характерна за цялата хуманитаристика, са почти същите – от едната страна са обвинителите, според които изследванията изпускат фундаменталните си каузи, а от другата натиск оказват особено техничните деконструктивистки методи, които разтварят напълно всеки текст поради факта, че няма изследване без неявена в прав словесен ред аксиоматика, която не подлежи на доказване.

Една от причините в този случай е чисто историческа. Това е крахът на комунизма в България и радикалната смяна на типа публичност, а оттам и на режима, в който тя работи. Вероятно няма да бъде само интуиция, ако заявя, че тоталитаризмът, колкото и да е дискусионно това понятие, присвоява всички пространства, смесвайки частна и публична сфера в името на каузата да бъде генерирано ново общество, изнедрено от политиката и посредством политически управляваната машинария на социалното инженерство.

Премоделирането на полетата според новата методология, разбира се, не подминава и хуманитарните науки. На тях се отрежда ключова роля. Престижността на научния статус и авторитетът на учения като социална фигура са факторите, превръщащи науката в един от стожерите на тоталитарното политическо, ето защо тя бива превзета с устрем и на абордаж. Ето защо сферата на производство на хуманитарно знание беше приравнена до всяко едно заводско производство – тя беше призвана да задоволи конкретна потребност на комунистическото общество, тази от знания. Знания, служещи на новата кауза, формувани спрямо нейните нужни, подобно на детайл, обработен до необходимта форма на най-прецизната (идеологическа) машина. Тъкмо на това се дължи и обстоятелството, че всеки научен труд (не само исторически) по силата на неписана, но по-твърда от диамант конвенция, трябваше да съдържа съществен брой позовавания на автори и текстове, които в логиката на режима се осмисляха като източници на аналитичния модел, който на свой ред можеше да бъде само един и единствено правилен.

Навярно също така няма да бъде пресилено, ако тук заявя, че в условията на държавен социализъм малцина майстори на перото имаха сполуката да надмогнат клишето на идеологията, оставайки формално в неговите сковаващи рамки.  За непокорните, разбира се, най-хуманното наказание беше изхвърляне от науката. Опитите за отклоняване на академичната продукция от правия курс бяха всякога считани за вредни, тъй като заплашваха съюза между наука и партия, а последната, разбира се, е олицетворение на държавата, която на свой ред е напълно тъждествена с обществото.

Влиятелната позиция на научния етос и престижа на пазителя на познанието за миналото, макар и систематично подривани, бяха едновременно и съзнателно поддържани, тъй като, подобно на всяка система от този порядък, левият тоталитаризъм също се ласкаеше от мисълта, че историята може да бъде лесно ревизирана и преподредена така, че всичкото развитие на човечеството преди възшествието му на власт да изглежда като предистория, подготовка, предвещаваща неизбежността на неговото тържество.

Ето защо, от една страна, ученият беше поддържан в ревниво охранявана среда на социална стерилност, където всеки знаеше, че се извършват неща, които само хората със специална подготвеност и титли пред имената са в състояние да разберат, доколкото пребивават в нея, работейки над проблемите на науката. На това се дължи и твърдението, че университетите са пространства за обучение, даскалоливници някакви, в които просто се произвеждат, опаковат и щамповат бъдещите учителски кадри. Истинската наука, смятаха комунистическите водачи, се прави в Българска академия на науките, където учените пребиваваха в научната Светая Светих, без да бъдат ежедневно въвлечени в осквернителна преподавателска дейност, която, макар да е обществено полезна, е вредна за науката, защото разхерметизира затворените пространства, предназначени само за трупане на научна опитност и текстове един върху друг.

Публичността на науката беше формулирана като такава от партията-държава с цел да бъде захранено обществото с правилните знания. Те на свой ред достигаха до публиката си след щателно филтриране, тъй като всеки пробив в корпуса на историческия разказ, сочещ транспарентно единствения път на развитие – този на комунизма, можеше да доведе до системен срив. Поради това историческият наратив по времето на 45-те години тоталитарен режим в България силно приличаше на лошо заснет филм с предизвестен край – всичко всякога водеше до заключението, че победата на левите сили е прогресивният изход за цялото човечество от кризата, до която то е доведено от капитализма.

Излиза, че историческата наука, подобно на другите полета, натоварени с бремето на идеологията, трудно е успявала да прави нещо различно от това да препотвърждава съжденията на политическата норма, обличайки ги в примери от миналото. Историята, също както и другите научни дисциплини, излагащи в модуса на универсално четимия текст знание за това какви точно сме, каква е актуалната физиономия на нашата заедност, бяха целево подчинени на клиешето за възхвала на властта в достъпна за нея форма – факт, който на свой ред регламентираше начините на възпроизводство на научните колективи. Съществени бяха не измеренията на професионализма, а причастността към философската матрица на диалектическия и историческия материализъм.

Десетките години на пролетарски интернационализъм извикаха отново на живот своя антипод – национализма, който предлага по-разбираема и по-обхватима заедност. Нацията е общност на хора по език, вяра, минало, за разлика от принадлежността към една и съща класа, която едва ли е в състояние да направи братя от хора, които не са в състояние да се разберат един-друг поради изпъкващите културни различия, които на свой ред още веднъж левгитимират уместността на нацията като рамкова концепция на груповата лоялност.

В българския случай замяната на политически коректното социално сцепление, основано на класовия интерес, с нова, но не особено различна редакция на националната идеология, се дължи и на причини от историческо ествство. След гражданската война в Гърция (1946 – 1949г.) в страната надделяват силите, с политическа ориентация към модела на западните демокрации. Въпреки активното съдействие, оказвано от правителствата в Белград, Тирана и София, гръцките комунисти губят и битката за бъдещето на гръцкото общество. След горещото лято на ключовата 1948г. от лагера на комунистическите държави изпада и Югославия, макар малко преди това пътят на Тито да е посочен за образцов. Справки – учредителната конференция на Коминформбюро, проведена в полския курорт Шкларска Поремба през есента на 1947г. За Турция, която не участва във Втората световна война, комунистическата алтернатива не е била на дневен ред, ето защо на югоизток идеите за изграждане на общ фронт на класова основа не прекрачват държавната граница на България. Това обстоятелство, гледано в комбинацията му с все още силно доловимия травматичен антиосмански рефлекс в българското общество, очертава картината на невъзможното друго въ-образяване на турците в очите на българското общество.

Въпреки усилията си, комунизмът не успя да наложи интернационалното мислене на обществото чрез категориите на класовата парадигма. Едва ли в очите на масовия консуматор на идеологията имаше смисъл да се изобретяват нови концепти с цел обяснение на поведението на съседните държави, след като вече националната пропаганда беше изковала сърбите като универсални злодеи, гърците – като еманация на самата лукавост, на турците беше отреден образът на варварина, а румънците бяха натикани в определението „разбойници“.

Наложена отгоре-надолу, инвестицията в пролетарския интернационализъм се оказва преходна, тъй като с оглед сложилите се исторически обстоятелства далеч по-близък се оказва обяснителният модел на националното и неговото агресивно налагане и отстояване, характерен за деветнадесетото столетие, отколкото този на класовата осъзнатост, въпреки политически наложеното му осмисляне като по-прогресивен. Постепенно принудата намалява, а събитията в Прага през лятото на 1968г. концептуализират и ускоряват клиширането ѝ и превръщането ѝ в досадна, но задължителна формалност. В България това време до известна степен съвпада с периода, самопредставящ се като завръщане към изначално присъщите български ценности, въплътени в националния характер, чийто флагман е Людмила Живкова. Факт, който потвърждава легитимността на твърдението за случилото се в средата на соц-епохата съюзяване между държавната идеология и национализма, след като последният осъществява поредната си мимикрия.

Годината вече е 1989. Източна Европа с усилие започна да къса с комунизма, а това на свой ред налагаше всичко да бъде изградено отново. Да бъдат сменени местата на държавата и обществото, на мястото на старите компрометирани смисли да бъдат генерирани нови, свързани с отвореното общество и ценностите на демокрацията.

Обект на реформи станаха и институциите, традиционно произвеждащи знание. БАН закри редица институти, за които и преди смяната на режима на всички беше ясно, че не принасят полза, освен на малобройни групи луксозно мързелуващи, които наричаха това „академичен трудов стаж“. Бяха сторени цял ред мерки, имащи за цел оптимизиране на бюджетите на университети и Академия, които обаче не доведоха до кой знае колко забележими резултати.

Какво стана междувременно с научната публичност? Държавно породената среда на научна комуникация, външна спрямо самата наука, остана в историята, заедно с политиката, която я създаде. С нея обаче се изпари и най-важният параметър на научното знание – смисълът. Това състояние днес с особена острота сигнализират учебниците по история. В тях може да бъде прочетено добре сглобено, структурирано по възприемаем начин, а понякога и увлекателно написано изложение, което предлага набор от факти за нищо. Няма смислова нишка, която да удържа сюжета на разказа, ето защо той изглежда безоснователен. Пренаписан, но не достатъчно фундаментален, както впрочем изглежда и научната ни историография – макар и предмет на преосмисляне, тя продължава да се проваля пред най-важната си задача – да генерира научна публичност, за да бъде във възможност в средата ѝ да предложи своята продукция на онзи, който би желал да я изконсумира.

След колапса на идеологически дирижираната публичност, част от политическия проект за развитие на обществото, историческият разказ не намери изход от тази твърде сложна ситуация. Отвореното общество, пазарните норми и възможностите за продажба на знание се оказаха трудни за съчленяване с една среда, която четири десетилетия и половина е действала, без да бъде отговорна за своето опубличностяване. Тъкмо на това се длъжи и фактът, че в сравнение с разказът за миналото, който в своята комунистическа версия беше универсално валентен – той обясняваше всичко и всички, макар и по един-единствен начин, днес той е безвалентен и тотално обезсилен тъкмо в обяснителната си функция. Удържането на собственото наличие в рамката на дадена зона на познанието без съмнение става след доказване на смисъл, на тежест от класически епистемологически тип, която на свой ред генерира влияние и престиж. Цел, пред която българският научен исторически наратив бавно гасне[14].

Навярно няма да бъде нелогично, ако предложа, че за прогресивно овакантеното поле, оставено от академичната историопис, бързо са се намерили кандидати. Това са тъкмо историческата паранаука и деконструкцията. В България, за разлика от другите близки случаи, историята на миналото социално битие, разказвана от традиционните си институции, беше предадена, казано на военен език, без генерално сражение. След като идеологическата трансмисия между наука и общество пропадна в небитието на историята, практиката на академичното разказване остана затворена в стерилната среда на университеската аудитория, кабинета и конферентната зала – места, където по определение публичността е херметична, та чак езотерична, тъй като никой външен не е наясно какво точно се случва по тези топоси. Ето защо възникването и светкавичният възход на паранаучните опити за руиниране на професионалните исторически четива беше прието от позицията с монументално мълчание от тези, които инак определение трябва да участват в динамиката на предефинирането на границите на познанието и неговото съдържание.

Емблематичен пример е случилият се неотдавна челен сблъсък, в съцето на който се оказа деконструктивитски проект, имащ за цел да открои процесите на пренос на информация относно Баташкото клане и обрастването ѝ в общественото съзнание с елементи, които са идеологически потребни[15]. Срещу този замисъл застанаха представители чалга-историята, на политически партии и държавни институции. Важно е да се отбележи, че гласовете на академичните исторически изследвания, правени в БАН и в държавните университети, практически на практика заеха страната на забранителите на научната конференция, на чиито участници дори не беше даден шанс да споделят схващанията си. Разменени бяха местата на изказването и рефлексията – верига, характеризираща научния етос като такъв. Подобно на някогашната ловка рокада, осъществена между общество и държава.

На страната на диалога на свой ред застанаха изследователи, намиращи се вън от консервативния модел на правене на наука без публичност, мнозинството от които нямат общо с държавния модел на научно производство. А съпротивата бе оглавена от хора с академично минало, които употребиха авторитета на титлите си, за да се преопределят към чалга-историята, формално без да напускат статуса на изследователи, тъй като тъкмо той гарантира публика на техните текстове. За тези люде не представлява никаква трудност да актуализират съюза между комунизъм и национализъм, настоявайки за носталгично липсващата им държавна регулация на научното знание като единствен път обратно към историческия разказ на големите каузи на нацията.

Случката с Баташкото клане и забранената конференция, на която самата Българска академия на науките отказа да домакинства, след като веднъж по-рано я беше приела, далеч не е единичен брой. Малко по-рано във фоайето на Историческия факултет на Софийския университет – мястото, където според очакванията се изковава интелектуалната мода в сферата на историческата наука, беше направена изложба, представяща резултатите от учебна практика на студенти-магистри, специализиращи история на България през османския период. Кадрите на младите хора бяха запечатили забележителни гледки от различни краища на българската територия, съдържащи информация за османското наследство, отношението към него, (пре)употребите му днес, а за множество от тях можеше да се предположи и арт-стойност, без това да звучи ни най-малко прекалено. Експозицията, за жалост, оцеля в първоначалния си вид само една нощ. Въпреки охраната на сградата на Ректората, фотосите осъмнаха облепени с националистически надписи и нарочно направени лепенки, призоваващи към физическа разправа с остатъците от османското владичество у нас.

Дотук – нищо кой знае колко интересно. Безкрайно люботитни бяха реакциите на голяма група преподаватели, които се разхождаха с маниер, подобаващ на Наполеон след Ватерло, сред увредените снимки, обяснявайки с приповдигнатост, че у нас има институт за иследване не историята, а в съседните страни – институти за фалшификация на българската история. Съждения, които като рефрен биваха повтаряни и на лекции пред студенти, а без съмнение и пред доброволни слушатели, тъй като подобно слово, предлагащо „лесни“ и абсолютни истини, винаги намира последователи. Тези убеждения бяха обилно гарнирани с героична жестикулация и закани за уволнение към организаторите на изложбата, които на свой ред бяха закичени с богата гама от определения, сред които „национални предатели” звучеше като целувка за лека нощ. Един от авторитетите на тази група, застанал сякаш по естествен път начело на  беше Димитър Гоцев – тогава все още преподавател в Историческия факултет на Софийския университет, титуляр на лекционен курс по история на България в периода от Освобождението до деветосептемврийския преврат, директор на Македонския научен институт[16] и горд носител на професорска титла. Съвпадението на неговата кариера в Историческия факултет с възхода на национализма в комунистическа среда едва ли е плод на случайно стечение на обстоятелствата[17].

Едва ли е чисто съвпадение фактът, че Д. Гоцев присъства с името си в индекса на людете от академичните среди, за които е документално установена принадлежност към органите на Държавна сигурност. Имайки предвид хронологията на кариерното развитие на въпросното лице, тезата, че ренесансът на национализма в средата на социализма, неговото професионално израстване и проникването му в средите на тайните служби, се случват едновременно, е плод чиста случайност, просто не издържа на критика.

Вглеждайки се в последователсността на зачисляване на актуалните български учени-историци към структурите на ДС, няма да бъде пресилено да се твърди, че в голямата си част те са вербувани тъкмо с идеята да обслужат дебатите между българската наука и анализите на съседните държави, гледани през 70-те и 80-те години на ΧΧ век като чиста проба опити за кражба на българската история. Дали това е греховно и колко точно е морално тук и сега не представлява проблем, но такъв безспорно представлява фактът, че през принадлежността към репресивните механизми на комунистическата власт би могъл да бъде съзрян именно фактът на лишената от естествена диалогична среда наука, на обезпубличностен научен дебат, който представлява пародия на самия себе си, тъй като е впрегнат в идеята на всяка цена да докаже правилността на предварително формулирани истини, плод не на културата на диалога – основен инструмент за достигане до валидно научно познание, а низпослани от хоризонтите на политическия терен, който има общо с научното само по силата на спорадични биографични преплитания.

Ето защо говоренето за Людмила Живкова като за личност, допринесла за намирането на една по-окултурена форма на социализма, съврзана с появата на елит, отделен решително от работническата класа още в определението си – наблюдение, в което биха могли да се разчетат дори десни политически принципи, доколкото идеята аа елитарност трудно остава в една и съща теоретическа парадигма с левите идеологии, всичкото претендиране за заслугите ѝ в областта на популяризирането на българската култура извън пределите на България, навярно трябва да бъде далеч по-предпазливо, тъй като именно тази „културна струя“ предпостави сговарянето и съ-говарянето на комунизъм и национализъм, легитимирани вече не само чрез съвпадението на капиталистическия класов противник и бившия комшия, мислен като „съюзник-разбойник“, но и мислени като престижна, нова идеология, доколкото неин основен проводник беше не кой да е, а лично дъщерята на Първия.

Тези две десетилетия превърнаха държавно формулираната наука, на която учените в общия случай само донастройваха словесната фризура, в орган на национал-комунизма – нагласа, така характерна за днешната чалга история. Достатъчно е да погледнем кое да е нейно четиво – ясно явените леви формули на заедност, откровено комунистическите идеи за солидарност, отказ от свобода за сметка на повишена социална сигурност, съжителстват безпроблемно с призиви към „истински патриотизъм“, към скъсване с „фалшивите ценности“, които водят до обезбългаряване на България и обезличаване на представителите на българската нация, избрали да останат да живеят на българска територия. Тук сякаш цитат не е потребен.

Стоварването на обвинение към тайните структури на апарата за принудително влияние относно превръщането на традиционния исторически разказ, на консервативния „Гранд наратив“, в националистически чалга-текст, едва ли би могло да бъде удържано в проследима логика. Едно – защото ДС, въпреки дължината на пипалата си, не беше всичко. Друго – науката и преди появата на „културната струя“ на „Людмилието“ беше отрязана от публичните пространства, в които тя преди това пребиваваше. И трето – поради обстоятелството, че не бих искал да правя комплименти на хора, които с нищо не са ги заслужили. Макар да имаше неоспорима роля в този процес на преобръщане на скучния разказ за миналото, сглобен по канона на ортодоксалния маркс-ленинизъм, в национално оцветено слово, легитимиращо отново националната солидарност, но този път в рамките на един ляв политически и социален проект, Държавна сигурност беше всесилна само в емоционалните метафори на фалцетните антикомунисти. Бидейки елемент от механизма за контрол и влияние над обществото, органите на тайната принуда бяха в състояние да пречупват лични воли, но това в никакъв случай не ставаше вън от повелята на Партията-държава.

Виновен, разбира се, не е и режимът като цяло. Не само защото подобна генерализация не носи никакво познание. Не и поради незначителността на индивида, озовал се пред безчувственото туловище на системата – конфликт, познат още от античната трагедия. Простото обстоятелство, че въпреки всички опити за униформизиране на мисленето и смазване на всяко различие, съществуваха определен брой автори, които не цитираха авторитетите на идеологията, без да го правят срещу добро заплащане като част от замисъла на властта да създаде „опозиция за износ“, доказва по категоричен начин, че правилото, ако и да е рестриктивно, независимо дори от засилените конролни мерки, търпеше изключения, които не бяха толкова малко.

Прочее, няма никакво съмнение, че между произвеждания днес академичен исторически разказ и този на паранауката съществуват поредица допирни точки, които по всяка вероятност биха могли да се отдадат на специфичната среда, произвела в края на 60-те, през 70-те и 80-те години статистически тежката част от професионално пишещите историци. Тъкмо поради това за част от тях вливането в редовете на ненаучната, „бърза литература“, не представляваше преход, съпроводен с екзистенциални колебания. Пример за това е лицето Божидар Димитров – поредният награден с професура, доказано причастен към структурите на Държавна сигурност, формиран като изследовател по времето на културното строителство след Пражката пролет от 1968г., изтъкнат член на кръга около Л. Живкова.

Ето защо обвиненията за липса на фундаменталност към традиционните производители на исторически наратив изглеждат повече от обясними – в очите на параучените доведената до крайност националистическа призма на писане изглежда като форма на разгръщане на идеите на предните десетилетия в напълно очаквана посока. За разлика от преподаватели и учени от обичайни институции на историческа наука, които изпадат отсобствените си академични позиции поради представата, че те не само, че не се развиват, осъществявайки заедно научния прогрес, а тъкмо напротив – изначално отхвърлят не просто предложения им проект за развитие, а идеята, че такова е възможно. Оттук до обвинението в лентяйство, в луксозно нищо-не-правене, има по-малко от крачка, а в множеството лични случаи то не само би се сторило обосновано.

Но, да се върнем на въпроса за провалената изложба във фоайето на Историческия факултет на СУ, спонанното, процедено през зъби, искрено възхищение от сторения вандализъм на едни и публичните образи на историческия академичен разказ и нас. Мнозина биха репликирали с довода, че сходни процеси се наблюдават и у комшиите, а някъде дори откровенията на площадния патриотизъм са безвъпросно възприети за официална версия на националната идентичност[18]. На това едва ли би се намерил някой, който да опонира аргументирано. Факт е, че на Балканите често пъти разказът за историята бива подчинен на политически цели. Никой обаче не би се усъмнил във факта, че: първо – това явление далеч не е повсеместно; и второ – вероятно само в българският случай академичният исторически разказ се намира в напрегнато не-взаимодействие дори с представители на гилдията на историците.

Процесът на изоставяне на традиционните фабрики за история е ясно видим – професионалисти, притежаващи специфична подготовка, набързо прекосяват границата с паранауката, намирайки по-доходоносна социална ниша, чиято идентичност до известна степен наподобява позицията на постсоциалистическия интелектуалец, житейски и кариерно врастнал в епохата на тоталитарния диктат. Фигура на недиалогичен, меланхоличен или агресивен, но всякога щедър на мъдрости от всякакъв порядък, знаещ всичко и имащ готово решение за всеки житейски проблем, непрестанно потънал в дълбок размисъл, пред когото „Мислителят” на Огюст Роден е един безотговорен homo ludens.

От устите на този тип профетически типажи се чуват приказки за десетте лъжи на македонизма[19] – проект, съпоставим по своя евристичен капацитет с идеята за доказване на връзката между античните македони и съвременните граждани на едноименната бивша югорепублика. Те настояват, че цивилизацията на света започва от българите, подобно на босненецът Семир Османагич, за когото природният феномен „босненски пирамиди” е плод на съзнателно културно усилие, поради което босненската цивилизация трябва да бъде предатирана и успоредена с тази на древните египтяни. Изхвърляне, което на свой ред роди шегата, според която египетските пирамиди са построени от бегълци от Босна, чийто автор е византологът Радивой Радич, написал една от емблематичните деконструкции на сръбските национални митове[20].

С тази съществена разлика, че въпреки силата на „неоромантизма” и общественото му влияние, не навсякъде академични люде приемат неговия формат – сигурно свидетелство за обстоятелството, че академичната, консервативна наука запазва поне част от територията си, на която се осъществява дебатът между историческия разказ и чалга-историята. Тъй като вън от съмнение е, че подобна среща не би могла да стане на терена на паранауката, защото тя по определение не произвежда дискусионни заряди, а излъчва готови рецепти за действие.

Феноменът „наука без публичност”, колкото и абсурдно да звучи тази формула, е видим поне на още няколко равнища. За разлика от паранауката, която флиртува с институциите-посредници на информация, то консервативните академични центрове държат на своята затвореност, осмисляйки я като свръхценност. Присъствието на изследователи, принадлежащи към установения начин на правене на наука, в медиите – преса, радио и телевизия, формира тежест, отстояща далеч от критичната маса. Споредичните появи на академични лица трудно може да бъде безпроблемно смятано за действително разпознаваемо присъствие в публичността, доколкото то изглежда не като резултат от стратегическо планиране, а на инцидентна нужда на дадено предаване от човек с научна титла. Съкращението от няколко букви пред личното име продължава да въплъщава в очите на масовата публика затихващи реминисценции от някогашен авторитет.

Подобно полагане на традиционната наука изисква доказателство чрез пример. Тук годината е 2011, а случката – публична лекция в Историческия факултет, посветена на войната в Косово – актуален, чак парещ проблем, интересен далеч не само за специалисти. Използвайки ресурсите на глобалната мрежа, събитието беше подобаващо огласено, ето защо на него се озова и снимачен екип на популярна кабелна телевизия.

Вън от теоретическите основания, в които държавният университет е положен като институция, създадена от обществото, издържана с данъците на всички и поради това предоставяща тъкмо на обществото свободен достъп до мероприятията си – лекции, семинари и дискусионни формати, то публично рекламираното мероприятие не кореспондира с каквито и да било опити за ограничаване на достъпа на представители на средства за масово информиране. Дали Софийският университет е пространство, принадлежащо на едного или на група, за да бъде отказван комуто и да било достъпът до него без право на обяснение? – Без съмнение не. Трудно е да се повярва, но енергичната репортерка и операторът нямаха късмет в опита си да уловят първи знанието, произведено и предложено на публика. И това – на място, за което все още се вярва, че формира научната мода в България. Въпросите относно скандала, причинен от опита за затръшване на вратата на обществена институция, каквато е държавния университет, пред очите на данъкоплатци, от чиито вземания тя се издържа, нямат отношение към настоящия анализ.

Симптоматичен обаче е фактът, че произвеждащите академичния исторически разказ умишлено затварят подстъпите към плодовете на своята работа, принудиутелно прекъсвайки дори и тези възможности за попадане в публичността на медиите, за чието случване заслугата е на друг. Въпреки медийната си пасивност, гилдията на българските историци упорства в инерционната нагласа за вън-положеност на науката спрямо обществото – остатък от съзнателно формираното през спохата на социализма съзнание за самодостатъчност на академичната сфера, която еманира само под строг контрол. Днес обаче липсата на регулативен орган в лицето на държавата води до решителен и радикален отказ на изкования в традиционните средища на научно дирене исторически наратив извън стените на сградите, където той е станал факт.

Виртуалното пространство и наличието на наука от консервативните ѝ топоси само препотвърждават вече направените наблюдения. Интернет-форумите изоблистват от призиви към агресия, изхождащи от представи за травматично разкъсана съседска заедност в региона на Балканите, явните провокации, водещи към идеята за перманентна разправа с всякакъв вид различия са част от ежедневието на мрежата, а тълкуванията на историята от позицията на универсалната вина на „другите” обемат полетата на общосподелените смисли на историята. Липсата на дебат тук прилича на бяло знаме – сигнал, чрез който академичната наука се предава под напрежението, генерирано от напредъка на чалга-историята.

Безпощадно ясен пример, посочващ по безапелационен начин отношението на историка от академична порода към възможностите за медиализация на неговата работа, представлява сайтът на Института за исторически изследвания[21]. Вън от проблемите, свързани с дизайна на страниците, който сам по себе си би могъл да даде основа на изследване на естетическите си параметри, той съдържа информация за структурата на институцията, в която все още, след повече от две десетилетия динстанция от времето на социализма и централизирано дирижираната наука, присъства секция по изследване на националния въпрос, в която работят цели 14 учени[22]. Едва ли опитите за обяснение с наследството, традицията и други подобни индулгиращи техники, поставящи деятеля като страдател, биха послужили за нещо повече от извинение за безотговорността на традиционните производители на историческо познание към публичния си имидж, а аналогията с паранауката и движещата я тенденция на опубличностяване на всичко на всякаква цена, отпращаща към национализма на площадните прояви и ярките до заслепяване лозунги, в този случай се налага от само себе си.

Зоната на традиционните центрове за продуциране на исторически знания се стеснява поне по още една причина. Тя бива напусната от добре обучените и ориентирани в академичния фешън, които предпочитат не да бъдат вдиагнати на щит от екзалтираните тълпи, а да запазят приличния тон на изследванията си, възползвайки се максимално от динамиките на преопределянето и преоразмеравянето на научните области. Подобен род специалисти представляват естествен резервоар за еврокоректните неолиберални парадигми на деконструкцията и техните институции.

Противоположните по посока „миграции” на бившите обитатели на академичната територия не довежда до запустяване на пространствата на традицията. На тях просто се настаняват други играчи, които попълват състава на някогашния домен на историческия наратив. Ето защо моят първи отговор тук звучи така: един от причинителите на изтикването на наратива за маналото, фабрикуван в Академия и държавни университети, е саморазбирането на обичайните дотук инстанции на историческото познание, според което тяхното поле е резервирано само за тях и имунизирано срещу проникване на „външни” елементи. Тъкмо това мислене, застинало в позата на своето високопарно величие, практически дръпна ръчката, пускайки в ход конвейра на чалга-историята, а това на свой ред провокира приспособимите професионални атоми да потърсят алтернативно осъществяване, без да напускат областта си.

Вторият отговор: логична изглежда интуицията, че академичният исторически разказ не е жертва, обект на даден процес, протичащ вън от него и без възможност да го интериоризира и превърне във фактор на собствения проект за развитие. Българското слово за миналото, сглобено от очакваните от обществото агенти, не е превзето отвън, подобно на късносредновековна крепост под натиска на прииждащите османци. Силният натиск на параучените по посока на традиционните центрове за правене на научна история изглежда като устрем на напиращи акънджии и аскери, които отмъкват всичко по-ценно с цел преупотреба в друга среда. Така целта на историческото изследване се оказа изкоренена и насадена отново там, където нейното оцеляване в автентичен вид е поставено под голям въпрос. Главната „заслуга“ тук е на самите традиционно производители на исторически знания, в чиито очи удобството на маргиналния е за предпочитане пред социално значимата и отговорна роля на учения, имащ естествени връзки с една по-широка публична среда. След първоначалния напън, обезсилващ и обезлюдяващ териториите на историческия наратив, идват представителите на „новата власт“ в науката, на академично модерното, които с финес моделират силовите полета на академичното правене в своя полза, всмуквайки подлежащото на преизползване наследство. Това – също с мълчаливото съгласие на обичайните научни средища, за които оцеляването беше развързано от функционалните зависимости, а често пъти – и от професионалното достойнство. По всичко личи, че знанието за миналото, изковавано в СУ, БАН и останалите държавни научни институции, не е маргинализирано, а самомаргинализиращо се. Целенасочено, травматично, мазохистично, но въпреки всичко по-удобно от всяка адаптационна стратегия.

Резюме

Целта на настоящата работа е, на първо място, да изпита границите на определенията на понятията „академичен разказ” и „паранаучен текст”. Макар често употребявани в днешния хуманитарен жаргон, сякаш дефицитът от консенсус около тях продължава да създава смислов вакуум. На второ място обект на изследване ще бъде процесът на маргинализация на академичния исторически разказ като словесен поток, като явление в публичността и като (научен) дискурс. Тук е мястото да бъде засегната дискусията относно различните оптики, обглеждащи присъствието и ефикасността на научните наративи и на паранаучните им заместители. Кое довежда до маргинализацията на позитивното знание, атакувано от „чалга-историята” и от деконструкцията? Дали всички тези информационни токове споделят едно и също поле в публичността или представляват взаимодействащи си и взаимно (де)формиращи се дискурси? – въпрос, чийто отговор считам за особено съществен с оглед продължаващия монолог/диалог между тези хоризонти на смисъл, генериращи историческо познание.

---

[1] Мутафчиева, В. и др., съст. (1995) Съдът над историците. Българската историческа наука. Документи и дискусии 1944 – 1950, т. 1, с. 6 – 7.

[2] Цанев, Ст. (2006 – 2009) Български хроники, т. 1 – 4, С.

[3] Относно соматичните аспекти на национализма вж. Пелева, И. (1998) Ботев – тялото на национализма, С.

[4] Димитров, Б. (2001) Българите и Александър Македонски, С.

[5] Добрев, П. (1999) Българските огнища на цивилизация на картата на Евразия, С.; същият (1992) Необикновеното и необясненото в ранната българска история, С.

[6] Тук, за жалост, поради слабата писмовност на автора, няма да бъде цитиран текст. В безчет интервюта, разговори и научнопопулярни филми с негово участие той разкрива с желание и най-дребните подробности от тракийския разказ за българския етногенетически мит.

[7] В био-библиографията на Г. Китов фигурурат цяла серия тънки по обем туристически книжки, претендиращи да разказват историята на един или друг емблематичен археологически обект. Доколкото подобни четива попадат в ръцете както на българи, така и на чужденци, изкушавам се да мисля, че тъкмо този жанр може да бъде особено рисков, ако не се списва професионално и с пълното съзнание за ефектите, които причинява, игнорирайки най-вече финансовите.

[8] Петрински, Ив. (2007) Истинската история на България, София.

[9] Константинов, П. (2002) История на България с някои премълчавани досега исторически факти, София.

[10] Антонијевић, Н., „Акта полиције и суда НДХ у Бањалуци за 1941. И 1942г.”, В: Јасеновац, систем усташких логора смрти, Београд, Музеј жртава геноцида, 1997, с. 31-41.

[11] Антонијевић, Н. (2004) Албански злочини над србима на Косову и Метохији за време Другог светског рата, Крагујевац; Антонијевић, Н. (2008) „Холокауст на Косову и Метохији и његов контекст”, В: Израелско-српска научна размена у проучавању холокауста, уредник Јован Мирковић, Београд, Музеј жртава геноцида. (Годишњак Музеја жртава геноцида; тематски број), с. 397-426.

[12] „Деконструкция” тук ще означава не само собствено тясното си, професионално значение на теоретично направление в хуманитаристиката, а набор от парадигми, развили се основно след средата на XX век, свързани с опитите за деконструиране на резултатите на класическата наука. Сред тях, разбира се, е деконструкцията на Жак Дерида, но тук са и постструктурализмът, постмодернизмът и др.

^[13] Типичен пример в това отношение е сборникът Балканският XIX век. Други прочити (2006) съст. Диана Мишкова, С. Не по-малко характерни са студиите, поместени в Подвижните Балкани. Изследвания на проекта NEXUS (2000 – 2003). (2009) съст. Александър Кьосев, С.; В търсене на българското: мрежи на национална интимност (XIX-XXI в.). (2010), съст. Стефан Дечев. Вж. още Колева, А. (2005) Реторика на историописа. Културологични реконструкции, С., както и много други.

[14] В последните петнадесет години издадените книги от учени-историци намалява: едно – като абсолютна стойност; и две – като дял от общата продукция на агентите, конкуриращи се за придобиване на позиции в домена на историческото познание.

[15] Резултатите от проекта са издадени в книгата Батак като място на паметта (2007), съст. Балева, М. И Брунбауер, У., София.

[16] Оставям настрана уместността на присъствието на научна институция, свързана с изследването на история на чужда държава. Довод в тази посока изобщо не е инфантилния рефлекс, настояващ за възстановяване на идеалната реципрочност, проектирана евентуално в откриване на аналогично звено, обективиращо България, в Скопие. Аргумент обаче е обстоятелството, че подобен апендикс към научната инфраструктура настоява с не особено плътни доводи за разширяване на въобразената карта на България, привличайки в нея територии, части от друга суверенна държава. Напрежение, което поражда имагологично насилие, прерастващо често пъти и във физическо.

[17] Димитър Гоцев завършва висшето си образование в ИФ на СУ през 1972г. – период, дълбоко белязан тъкмо от активността на Людмила Живкова и опитите за ново дирене на културната дълбоична на националното. През 1976г. Защитава докторска дисертация, а десет години по-късно е избран за доцент. Все събития, свързани с появата и разгръщането на последната редакция на национализма у нас и неговата симбиоза с лявата политическа идеология.

[18] Подобни нагласи са ясно различими в Румъния, където книгата на Лучиан Боя История и мит в румънското съзнание разглобяваща и обясняваща румънската национална идентичност, беше посрещната с крайно негативни отзиви, а за автора последваха и заплахи за саморазправа. Вж. Боя, Л. (2010) История и мит в ръмънското съзнание, С. Същото може да се каже и за Албания, където теорията за континуитета между древните илири и албанците, макар съвършено недоказуема, продължава да бъде част от учебниците по история. Вж. изследването на най-влиятелния албански археолог Неритан Цека – Ceka, N. (2005) From Illyrians to the Albanians, Tirana. Крайни националистически нагласи в изключително пречистен вид могат да бъдат наблюдавани в Косово, където в албанско-илирийската пряка свързаност няма съмнение дори сред утвърдените учени, а събитията от историята на областта, емблематични за сръбската нация, са обект на опити за целенасочено изтриване. Тук може да се посочи мнението на Лулезим Лаичи, според когото Косовска битка през 1389г. изобщо не е имало –Lajçi, Lulëzim (2006) Studime historike, Prishtinë.

[19] Вж. Димитров, Б. (2005) Десетте лъжи на македонизма, С.

[20] Радић, Р. (2005) Срби пре Адама и после њега. Историја једне злоупотребе: Слово против „новоромантичара”, Београд.

[21] Вж. http://www.ihist.bas.bg/nachalo_obshta.htm (Линкът е актуален към 5.06.2011г.)

[22] Вж. http://www.ihist.bas.bg/sekcii/Nacionalen%20vypros/systav.htm (Връзката е налична към 5.06.2011г.)