В плен на удвояващите се образи: историческият аргумент в конфликта между сърби и албанци за Косово


Няма начин още първите букви на работа, посветена на историята и нейните образни превъплъщения, гледания и виждания, в които двата субекта причиняват ясно видим конфликт, да не зададат двуполюсна структура на света, който представлява синкретичното взиране в позициите на спорещите. Рационалните опити за проникване в тъкънта на проблема „Косово” днес по необходимост удвоява не само доводите и резултатите[1]. Сякаш негативно отразени една в друга (но не само една в друга и не само негативно отразени) се оказват предпоставките за съждение, удвоени са аксиоматичните бази, пораждащи различните осмисляния на Косово като място с особена ценност.

От близо век, сиреч – приблизително от началото на Албания като независима държава, възползвана от разпадането на Османската империя, Косово принадлежи на Сърбия. Или на формите и названията, под които това политическо формирование се подвизава в общоприетата терминология на политическата география[2]. Всичко това – до 1999г., когато започва последният (поне засега) епизод от драмата на разпарчетосването на бивша Югославия. Факт, който прави стожера на някогашната балканска миниимперия – Сърбия – все по-малка и по-малка, както гласи текстът-обяснение под една хърватска карикатура[3].

За всичко, разбира се, е виновна историята на Балканите, закодирала такива противоречия, които самите съвременни Балкани не могат да понесат[4]. Всъщност, идеята за бремето на историята далече не е нова и съвсем не е интелектуален монопол само на поставените на запад от линията Петербург – Триест, нито поле на действие й е само Югоизточна Европа. Нека като начало приемем тази мисъл за част от входно-изходното устройство на изследователския процес тук, тъй като нейният смислов потенциал дава възможности за анализ, които без нея биха останали вън от рамката на настоящия текст, и да погледнем фактологичната страна на събитията.

Азбучна истина е, че осмислянето на даден исторически проблем започва от установяването на неговата хорнология. Въпросът за развитието във времето на даден спор в най-честия случай има лесно установими детайли, а оттам лесно става и проследяването на неговото разгръщане.

Сблъсъкът между сърби и албанци за Косово обаче предлага проблемност и на нивото още на установяването на последователността събитията. Това на свой ред поражда изначално разминаване на доводите в двустранния диалог. Още тук образите се удвояват, но не само по очакваната ос на твърдо срещуполагане, макар на пъръв поглед нещата да изглеждат тъкмо така. Ако си позволя да избързам, тъкмо на това дължим факта, че съвременната ситуация в Косово е застинала в състоянието на нерешеност, в което я виждаме дори и с простото око на неангажиран наблюдател. Сърби и албанци желаят едно и също, но по различен начин – гласи тук клишето, което обаче ми върши работа, защото уточнението, правещо го смислено звучаща формула, гласи следното: техните основания не просто се различават, те на практика не се срещат, техните аргументационни логики изграждат различни светове, от които на свой ред самите те се оказват моделирани.

Национализмът борави особено чувствително с категорията „време”, ето защо спорът за историята на сръбско-албанското противоборство включва не само първенството на етническото присъствие (и представата за него) и владеенето на областта (и представата за него), и реда на изгражданите представи за него, а и историята на постепенното разработване на националистически претенции и изобретените в тази посока доводи.

Водейки се от абсолютната хронология, би следвало за първи обитатели на Косово да бъдат обявени представителите на албанският етнос в лицето на своите предполагаеми предшественици – древните илири, които населявали части от Балканите, за които би могло да се приеме, че до известна степен съвпадат със земите, които са обитавани днес от албанско население. Това обаче – само ако представянето на проблема за античната география на региона бъде провидяно в глобус в едър до научна безполезност мащаб, произведен (почти) задължително в Съединените американски щати или в някоя западна либерална демокрация. Повече либерална, отколкото информирана. Според самите албански историци[5] техните прадеди са населявали територии, далеч по-обширни от това, което днес виждаме заето преимуществено или изобщо от албанци, сиреч – едва ли не като жест на добра воля трябва да се възприема използването на една осъвременена и поради това пренамалена версия на „естествената” албанска етническа карта. Премостването на националистическата „натуралност”, на привидяната „обективност”, разкривана систематично в термините на природния свят[6], към дадения като рационален мисловен дискурс, имайки идеята именно универсалността на дискурса-цел да поеме тежестта да легитимира осъществената интелектуалната процедура, е налице, макар логически нишки от подобен характер да са лесна плячка за експертния ум[7].

Друга една хронология обаче дава значителен аванс на сръбската гледна точка и това е тази на националните държави в техните реални и въобразени граници. Имайки предимство от близо век, Сърбия успява далеч по-рано да изкове своята национална програма, а принадлежността на Косово към сръбската териториална рамка е аргументирано от едни от най-изтъкнатите учени в края на XIX и началото на XX век[8]. Йован Цвийч доказва, че извън етническите домогвания на националните държави съществуват редоца антропогеографски основания областта да бъде част от Сърбия. Косово е онзи локален геополитически кръстопът, от който младата държава със столица Белград има възможност да излезе на море – обстоятелство, към чието ключово наличие без съмнение аспирации имат повечето европейски страни, защото то дава достъп на малките играчи на политическата сцена до позиции в морската търговия, а на големите, най-малко от началото на XVI век – до търговски пътища и колонии.

На прага на двадесетото столетие сръбското желание за акваториален излаз по най-прекия тогава път – през Босна и Далмация, влиза в тежък сблъсък с плановете на Автро-Унгария, чиято цел продължава да е не просто анексията на планинската област, а превръщането й в трайно владение на двусъставната монархия. Дори за най-големите оптимисти става болезнено ясно, че заставането насреща на подобна сила не е в полза на здравословното битие на териториално и политически малка държава[9], но и преди този епизод за мнозина посоката на бъдещо териториално разширение е повече от предначертана – не срещу все още достатъчно жизнената Хабсбургска монархия, а срещу „болния човек”, срещу Османската империя, чието прогонване от региона, макар и в онзи момент да е било само в сферата на възможно мислимото, води до лавинообразно нарастване на териториалните апетити на всички балкански държави, травматично отделили се от нея, възвърнали загубената в края на Средновековието държавност, но все още твърде подвластни на представата за тази трагедия.

Ето защо единствената възможна посока е на юг, към Косово, а оттам вече възможностите са две: още по-на юг, към Македония и Егейско море през естественото дебуше на областта – Солун. Заслужава да се отбележи, че част Македония по това време е населена със славяноезични, обект основно на два типа осмисляне. От една страна, македонските славяни са считани от Й. Цвийч за население, нямащо национална идентичност[10]. Според тази гледна точка на очакваното разпределение на османското териториално наследство между балканските държави се е гледало като на историческо състезание. Онази държава, която има късмета да завладее населената със славяни част от Македония, щяла да има успеха и да ги приобщи към своя национален корпус, превръщайки ги от „славяноговорещи” в „ прави сърби” или „чисти българи”. От друга страна, следвайки идеите на Стоян Новакович, за македонците следва да се застъпи, че те са представители на една от регионалните нации на Балканите. Срещайки обективна трудност да влее славяните от Македония в сръбската нация, Новакович концептуализира наличието на малки, регионални нации, имащи свои фолклорни традиции, полагайки ги в контактните зони между утвърдените в Югоизточна Европа българи и сърби.

Този ход отварял пътя на друг тип политически проекти. За разлика от Цвийч, чиято парадигма осмисляла държавите в постосманското пространство като еднонационални по определение, то идеите на Новакович давали основание да се мисли, че държавните граници не по необходимост трябвало да съвпаднат с националните, даже напротив. Единението на няколко народа в една държава се привиждало като инструмент, наложен сякаш по естествен път от логиката, полагаща само голямата по площ политическа цялост като жизнеспособна. Смятало се, че ясно различимата на картата държава е в състояние да издържи икономически и да отстоява с полагащото се достойнство своето мястото в международните отношения. Ето защо потенциалите за развитие пред малките нации, сред които били македонската и шопската, били неизбежно обвързани с планове за създаване на мощна държава заедно с някоя от числено и териториално по-значимите групи в региона – довод, който на практика легитимирал по-късните експерименти като Кралството на сърби, хървати словенци, създадено след Първата световна война, и отчасти Югославия на Тито – концепции, базирани на принципите на съюза на няколко нации в една държава.

Изглежда съвършено обосновано да се заяви, че появата на свещения образ на Косово в сръбското национално съзнание е в известна степен мотивирана от политически и геополитически съображения, чиято актуалност датира към края на XIX и началото на XX век. Косовският случай в сръбската история е плътно проникнат от времето, което го произвежда. Не става дума за народната вяра в изключителността на тази територия, фискирана във фолклора за битката на Косово поле, нито за религиозния култ към княз Лазар – загиналият сръбски княз, в чиято гибел сърбите виждат края на сръбската държава. Няма съмнение, че народното творчество и християнската служба предхождат драстично появата на политическите проекти за Косово, на които служи държавната канонизация на косовския мит, унифицираща локалните версии и вери, включвайки ги в учебни програми и национални чествания.

Плановете за създаване на мощна държава на южните славяни, сглобени от академични и управленски умове в края на Века на национализма, когато етническият белег работи на пълни обороти, налагат отхвърлянето на невписаните народности от идеите за държава. Нещо, което именно сполита албанците в състава на КСХС и Югославия.

След като през 1912г. Косово бива отново присъединено към Сърбия, това открива още една възможна посока на разширение към излаз на икономически значима акватория – през Черна гора към Йонийско море. Там пречките от етнически характер на практика съвсем не съществуват, тъй като тогава черногорците говорят език, който по неподлежащо на проблематизация определение е сръбски, а в добавка на това мнозинството от населението няма против да бъде с регионалната си черногорска идентичност и част от политическото цяло Сърбия едновременно. Ситуация, която може в общ контур да бъде наблюдавана и днес – според преброяването на населението в малката, планинска държава, проведено през 2003г., самоопределящите се като сърби са близо 1/3[11], а черногорците са малко над 12%[12] повече от тях, без да имат абсолютен превес. За сметка на това смятащите сръбския за свой майчин език са близо 2/3[13], а като принадлежащи към черногорската езикова общност се числят едва под 22%[14] – факт, който сериозно разколебава вижданото от дистанцията на Западна Европа и САЩ непременно и отчетливо различие между сърби и черногорци. Тогава, а и днес.

Но, да се върнем на абсолютната хронология на събитията. Съвсем не без(при)страстно може да бъде прието схващането, че албанците са търсените продължители на генетическата линия на илирийското население. Ненапразно сръбската историография (а и не само тя) разглежда този казус, фокусирайки се върху очевидния хронологически дисбаланс – между последните споменавания на илирите в исторически извори и появата на албанците у средновековните автори има пет столетия и нещо. Хиатос, които не може да запълни нито логиката на умозрителните построения, нито търсените археологически свидетелства[15], нито доста фриволното въображение на не малко учени (и доволно много откровени „учени”), прицелени да разгромят сръбските национални митове (и да ги заменят с албански). За съжаление свободата на словото, доведена до абсолютизирано твърдение със статут на религиозна мантра, дава право всекиму да говори или пише, без да му се търси сметка за (научна) коректност, още по-малко – за чиста съвест. Макар да е саморазбиращо се положение, държа да е ясно, че съществуват достатъчно експертно написани текстове, обговарящи проблемите на двустранните претенции на сърби и албанци, в които не личи никакъв или почти никакъв ангажимент, освен към вярното и верифицируемо представяне, макар то да не е безусловно постижимо[16].

Резутатът от това привидно морализиращо отклонение (вън от спонтанния ми протест срещу „упражненията в писмовна техника”): няма изобретен инструмент, който да докаже при липсата на исторически извори, че илирите и албанците стоят от двете страни на уравнение, в което корекционен коефициент е само факторът „време”. Вярвам, че ако бъде намерена информация от обективно естество, този казус би могъл да се придвижи в някаква посока. Засега обаче той се намира тук и нищо не е в състояние да го помръдне.

Какви средства взима на въоръжение сръбската национална пропаганда, имаща в състава си и логиките на научното дирене?

На първо място и тук следва да бъде разположена абсолютната хронология, според чиято сръбска версия Косово е люлката на сръбската цивилизация. Подминавайки не само неточния, а направо нахален термин „сръбска цивилизация”[17], който сам по себе си заслужава отделно изследване[18], следва да се отбележи, че Косово не е и никога не е било родителната територия на сръбската средновековна държавност, а до този извод възлиза именно чистата хронология. Областта влиза в състава на Сърбия на Неманичи близо половин век след инициализирането на светородната династия, на която предстои да се превърне в метонимично название на цялата сръбска държава и държавност. Казано направо – между 1166г. и 1216г.[19] – времето, заключено между началото на управлението на родоначалника на Неманичи – Стефан Неманя (1166 – 1196г.), и завладяването на Косово, разликата е точно шестдесет години. Не са пет века, но този времеви луфт също никой не е в състояние да обере, ала този път не поради липса на историческа информация, а поради нейното обилно наличие.

Понятието „сръбска цивилизация” в сръбския национален исторически разказ е изковано с цел да бъдат побрани културните богатства на Косово, плод на дейността на държавата на Неманичи. Всички православни църкви и манастири, гледани като архитектура на сградите, като вътрешни и екстериорни стенописи, като средища на книжовен и „духовен”[20] живот, изобщо – цялата ценностно обагрена, артефактуална видимост на Косово, носи следите от сръбско, православно присъствие – идея, която бива разширена до сръбска по характер обживяност, осъщностена до изконна сръбскост, до „без Косово няма Сърбия”[21].

Ненапразно традиционно седалище на Сръбската патриаршия е Печ – град в Западно Косово, известно още като Метохия – название, което дължим тъкмо на изключителната наситеност на областта с предмети от всякакъв мащаб (физически и символически), възлизащи към сръбската ортодоксия и част от културното наследство на днешна Сърбия. Макар това също да не е факт откакто сръбският свят светува. Вероятно няма да сгреша, предполагайки, че славянското население в Косово[22] начева да се идентифицира като сръбско едва при вида на грамадните за времето си християнски строежи, а този процес без съмнение продължава чак до държавния събор в Скопие, състоял се на 9 април 1346г. На него за пръв сръбски църковен предстоятел с ранг патриарх е прогласен дотогавашният печки архиепископ Йоаникий II, бивш логотет в двора на Стефан Душан (1331 – 1355г.). По това време голямата част от ансамблите на ортодоксалната архитектурна мисъл вече са факт, също както в ход е и процесът на натрупване на имагологични пластове върху реалната, сетивна география на Косово, доводи в полза на което са именно номинацията и избора на Йоаникий II и утвъдилия се топоним, задаващ на Западно Косово неразривна връзка с източното християнство. Ето защо може да се твърди, че сакралният статус на Косово не е дело на днешния ден, или поне – не само на него.

Струва си да се отбележи, че като цяло за традиционния човек пространството притежава различен сакрален интензитет. Тази е причината дадено място да е в способност да устои на свещената тежест на храма – неговата субстанция се различава от тази на битуващите само в хоризонта на ежедневното локуси. По този признак, съдейки от количеството култови сгради и свети места, Косово би следвало да е безспорният шампион в състезанието с всички останали сръбски земи.

Сърбите също така твърдят, че още преди завладяването на Косово от страна на Стефан Първовенчани (1196 – 1228г.), областта е плътно заселена със славянско население. И това – поне от VII век, когато според разказа на Константин Багренородни[23] (913 – 959г.) на границата на Източната римска империя се появяват последователно сърби и хървати, които неговият дядо Ираклий (610 – 641г.) великодушно настанил срещу определени обязаности. На тази теза са подчинени и резултатите от археологическите проучвания в Косово – наистина земята е съхранила следите от славянско население, което обаче в този начален период нито е информирано за сръбската си етничност, нито подозира за бъдещите монументални градежи на православна Сърбия.

На този фон логичен изглежда въпросът за демографското превъзходство на албанците в Косово днес – факт, който на терена на днешния ден никой не би се одързостил да отрече. Той влиза в най-агресивните текстове на кресливия национализъм, произведени и от двете страни на спора, а такъв на Балканите има в преизобилие. Консенсусно обаче е само наличието му. Албанската интерпретация го посочва като ключово с оглед решаването на проблема за принадлежността на Косово – който го е заселил, нему то би следвало да принадлежи. Също както частно притежаваното принадлежи на онзи, който може да докаже документално собственическите си права над него.

Какъв по-неоспорим документ от най-обективната графика – начертаната върху земната повърхност посредством живеещите върху й? – още един довод, който в същината си би могъл да работи ефективно (и го прави), ако не бяха опитите за неговата натурализация (но продължава да работи, независимо от тях), сиреч – за посочване на съдържащото се в него състояние за естествено, за изначално и присъщо по силата на повелята на естеството. Интелектуална операция, всякога следвана от (съзнателно или не усилие за) реификация[24] – механизъм за осъществяване на преход от текста към действието, за превръщане на имагинерните съдържания действителни обекти с материални измерения – катастрофален именно от позиция на логиката ход, който води чисто и просто до затваряне на херменевтиката в кръг, от който няма излаз, тъй като основанието се явява следствие от своите последици[25].

Сърбите приемат днешната демографска картина за недоразумение, част от веригата нелепици и липси на исторически шанс, започнали на Косово поле още на 15/28 юни 1389г. Събитийна верига, в която неизменно пострадавш е сръбският народ. Бил той жертва на османските варвари, на лакомите си комшии, на несговорчиви и/или неверни съюзници, на международното положение, на фашизма, на комунизма или на американския империализъм, сърбину всякога се пада да търпи – модел, чиито акценти са изработени в епохата на Възраждането, който далеч не е чужд и на българи, а и на албанци, които се считат за екстремно онеправдани поради факта, че на тях последни съдбата се усмихва, давайки им самостоятелна държава чак през 1912г., докато другите балкански народи вече имат зад гърба си политически живот от по няколко десетилетия, а сърбите – почти век.

Сърбите смятат албанците за пришълци – тяхното присъствие в годините на разцвет на Сърбия през Късното средновековие е едва доловимо в официалната документация, в началните османски векове те също сякаш почти отсъстват, появявайки спорадично, несистемно, от което би трябвало да се направи изводът, че тяхното демографско присъствие е рехаво и далеч от това да определя облика на областта. Така сръбската национална идея доказва, че чисто и просто Косово не е принадлежало на албанците, ето защо и днес не следва да бъде тяхно. Сръбската позиция е безкомпромисна – тъй като континуитет между албанци и илири няма[26], то допускането, че земите на областта имат актуален наследник, способен да докаже присъствието си там преди Великото преселение на народите, е безсмислица, спекулация, заблуда и опит за създаване на исторически митове, в които албанската „демографска агресия“ придобива историческа плът чрез разказа за миналото[27].

Още нещо – настояването на илирийската генетика на съвременните албанци в очите на сръбските изследователи ражда нестабилност от политически порядък и произвежда негативни образи не само на спорещите страни, но на региона като цяло. Усилието към придобиване на земя, принадлежаща другиму, е сигурна предпоставка за конфликт, за защитна реакция от страна на нападнатия. Това е, твърдят в Белград, класическата механика, произвеждаща митове за регионала употреба и стереотипи за износ, които, поради липсата на уплътнена информационна среда, лесно се превръщат в негативни определения, чиито период на разпад надхвърля живота на своите автори[28].

Демографското първенство се доказва по всевъзможни начини, в това число и със методите на историческата лингвистика – славянският топонимичен пласт в Косово и в Северна Албания според редица сръбски изследователи предхожда албанският, а аргумент в тази посока е наличието на албанизирани славянски топоними и пълното отсъствие на славянизирани албански реалии[29]. На въоръжение са призовани и езиковите влияния – инструмент, който историците препоръчват да бъде употребяван внимателно и винаги в комбинация с коректив от страна на автентичните извори. Лингвистичната осмоза, твърди се, се осъществявала от сръбската към албанската езикова среда, ето защо голям дял от лексиката на съвременния албански език е славянска по произход. За особено мощни аргументи в този случай са приети личните имена от сръбски произход в Северна Албания и в Косово, мислени като част от най-стабилния езиков пласт[30].

Изразът, доказващ сръбския характер на Косово, привлича като аргумент и фолклора. Според изследователите на народното творчество песните, съставени от 10-срични строфи (т. нар. десетерац) са изконно присъщи на сръбския народ. Това е формата на юнашкия епос, поради което няма начин тя да не принадлежи на тези, които спасили европейската цивилизация, заставайки на пътя на опасността със собствените си тела. Значителна част от Косовския епос – цикълът, разказващ историята за подвига на сръбските войски на Косово поле, избрали Небесното царство в достойнство вместо земните си дни,  преживяни в срам, е изпълнена в поетиката на 10-сричния стих. Ето защо наличието на албанска територия на песни в тази формална мярка, пресъздаващи фрагменти от сюжета за падането на сръбското царство през Средновековието, няма начин да не е доказателство за изконната сръбска принадлежност на цяла Северна Албания[31]. За Косово в този случай няма никакво съмнение.

Сръбската национална идея държи да се знае, че отчуждението между сърби и албанци има виновник и той се намира от албанска страна. Няма начин, настояват от Белград, предателското покоряване на албанското население пред вековния потисник да формира положително отношение и приемане от страна на народ от юнаци, извеждащ моралната си генетика от Милош Обилич и княз Лазар. Ето защо Косовската епопея в съвременното сръбско съзнание е не само събитие с особен знак, но и етически еталон, а „прави србин“ може да се нарече само онзи, който признава в пълнота неговия императив. Косовската епика се превръща в косовска етика. Тук паралелът с християнския „Символ на вярата“ се налага сякаш от само себе си.

Албанците смятат сърбите за пришълци, тъй като техните деди – илирите, са населявали тази земя повече от хилядолетие преди идването на славяните в Югоизточна Европа. Събитие, което ги принуждава да се качат в средния планински пояс, изчаквайки да отмине бурята на ранните варварски нашествия, белязала прехода от Античност към Средновековие, след което нападатели и жертви да установят общ ежедневен хоризонт, да се съ-общят. В този ред на мисли агресори са не албанците – теза, в името на която сръбската национална идеология изобретява неизброими доказателства, а самите сърби, част от Великото преселение на народите, което е доказано като разрушителен феномен с потресаващи последици върху демографията, селищната мрежа, крепостните строежи и цялостния живот на Балканите[32]. Така днешните албански историци обясняват късната поява на албанците в историческите извори, датираща едва в XI век.

Тези доводи, признавани от косовските албанци, далеч не представят целия аргументативен спектър, употребен от тях в защита на правото им на самостоятелност, изхождащо от уникалната им историческа съдба. Илиро-албанската свързаност е изобретение на теоретици и политици от Тирана, ето защо тя експлицитно явява идея, конкурираща се със сръбското виждане в рамките на един и същ концептуален порядък – този на етническите държави, зад които стоят адекватни етнически и исторически права. Ето защо тук състезанието е основно по хронологическата ос, а въпросът опира основно до доказване на първенството на единия народ пред другия, считайки, че тази логика изчерпва питането за актуалния владетел на областта.

Тук е мястото да се отбележи, че аргументите в сръбско-албанския горещ диспут за принадлежността на Косово до преди около две десетилетия се водеше без участието на самите косовски албанци. Те приемаха пасивно и употребяваха по вече утвърдени начини идеологическите оръжия, изковани в Тирана. С повишаването на градуса на исканията им и раждането на идеята за самостоятелна косовска държава се наложи зад този политически проект да застане исторически наратив, който видимо да отграничи не само албанци от сърби – разлика, която навярно е достатъчно прозрачна, но и албанците от Албания от тези, населяващи бившата югославска автономна област. Той съдържа елементи от вече наличното построение, съградено в академичните средища в Тирана, но концептуалната рамка е собствено косовска, също както и значим брой от елементите, изграждащи образа на косовските албанци по начин, характерен само за тях.

Ненапразно в програмата на специалност „История“ в Университета в Прищина е нарочно обособен предмет, част от основния курс на обучение, в който се разиграват отново всяка година безбройните доказателства относно илирийско-албанската връзка, изобретени от албанската национална пропаганда. Деконструирането на тази родителна последователност денонсира всички претенции за исторически права на албанците в региона. Ето защо за нея са отредени специални научни, а и образователни усилия. Новата национална идеология обаче поставя акцент не върху етническото първенство, а върху мултикултурното осмисляне на този факт. В този ред на мисли косовските албанци би следвало да бъдат мислени за живата историческа връзка между днешния ден и загубената по време на варварските нашествия Античност. Доколкото според вижданията на теоретиците на косовската нация тази характеристика е определяща не за албанците като такива, а само за тези на Косово, то подобно насочване се превръща и в довод за обособеността на тази област още от времената на зараждането на обществата.

За сърбите Косово е и трябва да бъде част от сръбската държава – там според фолклора загива последният сръбски средновековен владетел[33], спрял с кръвта си нашествието на османците към Европа и с това спасил цивилизацията на Стария континент от сигурна гибел. Съждение, което също е исторически непрецизно, доколкото последната сръбска крепост пада точно шейсет години по-късно. В очите на средновековният човек обаче началото на сръбската история представлява възшествието на „светородната динасия” Неманичи, ето защо нейното изчерпване е сигурен знак, сигнализиращ края на политическата традиция като цяло. Тъкмо тази е причината Косово в сръбското съзнание да се мисли всякога като дял от Сърбия. Като идеологическият носител на сръбската месианска идея, доколкото сърбите били избрани от Бога, а техният господар, подобно на Христос, загинал, но с тази смърт победил смъртта, тъй като възлязъл отдясно на Отца[34].

Ето защо фолклорният творец отдава толкова голямо значение на юнака, пробол смъртоносно османския султан на Косово поле – този образ трябвало да се превърне в емблема на цялото сръбство, маркирайки цялата сръбска нация с изначален героизъм, себеотрицание и принципност, които били по-ценни дори от собствения живот. Според народните песни той се казвал Милош Обилич. За разлика от албанците, които в сръбската политическа и научна национална пропаганда са считани еднозначно за предатели, тъй като първи се покорили на султана и войските му, приели исляма и в историческа перспектива се превърнали в най-дългите ръце на османското правителство. Тъкмо тази е причината сърбите да гледат на албанците като на част от системата, която отнела собствената им държава, превърнала ги от народ в стадо и векове наред ги измъчвала[35].

В този ред на мисли разрушените църкви и поруганите манастири от последното десетилетия на Косово не са резултат от неадекватната политика на югославските политици-националисти, а факт, който представлява поредното потвърждение на агресивната същина на албанците. Първата им поява в историята на Средните векове била свързана с насилие. Не едно и две са сведенията, доказващи от първо лице сътрудничеството между албанци и османци, чиято цел според травматичното здание на националния исторически наратив несъмнено била окончателното заличаване на сърбите от лицето на региона, тъй като дори един сърбин да остане, по силата на героичната си натура той, подобно на своя последен средновековен владетел, би опитал с тялото си да спре завлавяването на собствената свещена земя.

Допълнителни доводи в тази насока дава фактът, че през целия XX век сред албанците съществува тенденция към турчеене, която се дължи на обстоятелството, че, от една страна, албанците наистина били сред най-добре асимилираните от Османската империя балканци, но и на това, че албанският език в сравнение с останалите езици в региона бил най-късно нормиран и най-късно малката територия на албанската държава била лингвистично хомогенизирана. Късно била приспособена и албанска азбука, която постепенно елиминирала писането на албански език с букви от арабицата, с гръцки букви и с латиница, всички те – настроени към специфичната фонетика.

За сърбите няма съмнение, че идеята за самостоятелност на Косово е рожба на последните десетилетия от историята на Югославия, когато задъхващата се комунистическа държава прогресивно изпускаше нишките на властта, а създалият се политически вакуум плодеше местните национализми едни по един. Тук и само тук анализът, произведен в Белград, посочва вина от сръбска страна за положението в областта днес, но нейни носители са не сърбите, а техните несръчни лидери, които за пореден път водят държава и общество към катастрофа, подчинявайки националния интерес на собствените си ламтежи за господство.

Според версията на косовските албанци, която продължава интензивно да се изковава в Прищина и в либералните научни средища на Западна Европа и САЩ, Косово – напротив – всякога е било земя обособена[36], която не е била част нито от Албания, макар да заедно да принадлежат на една по-широка албанска културна общност, още по-малко – от Сърбия, тъй като историята на сърби би следвало да се мисли като низ от постоянно сменящи се конфликти, породени от усилието за хомогенизацията на една по същество мултикултурна среда.

Подобно настояване открива още една смислова посока, оцелостяваща албанския косовски национален проект – разрушенията на храмови сгради по време на войната през 1999г. съвсем не е резултат от албанската агресия към всичко сръбско и рефлекс, насочен към символическото усвояване на територия, която носи чужда сакралност. Руините са плод на войната – едно състояние, изначално чуждо на местните албанци, които изкони живеят в мултикултурна среда, признавайки за равно значими различията и правата на Другия[37]. Разрухата е следствие не от усилие към десърбизация на територия, която е само демографски плътно заселена, но нейните маркери, придаващи й статус, различен от този на коя да е друга земя, а представлява печалния резултат от действието на сръбските националисти, на чиято съвест трябва да лежат осквернените православни паметници и помляните гробища.

Това, както може лесно да се предположи, важи в пълна степен и за документираните прояви на враждебност към веществените културни маркери на Косово по време на османския период – за един народ, появил се в лоното на мултикултурализма, неуважителността към останките на миналото е немислима[38], макар те да свидетелстват за едно чуждо минало, което свидетелствало от първо лице за врастналостта в земята на друг народ. Последното, разбира се, е мой опит за дописване на пропагандното клише, довеждащо смислите му до онзи предел, който прави ясно различима тяхната безсмисленост.

Тъкмо тези опити за създаване на моноетническа държава или на проект, в който място имали само славянски населения, направили от косовските албанци жертви на политиката на модерната и съвременна сръбска държава – те просто се оказали от „неправилния” етнически вид. Тази реторика отрича статуса на Косово като „люлка на сръбската държавност” и оборва твърдението, че късният югославски комунизъм и липсата на достатъчно силна държава раждат албанския национализъм в областта, за да се превърне тя в огнище на напрежение. Така биват обезличени и исторически факти като колаборирането на албански групи с фашисти и нацисти на Балканите в травматичен ущърб на славянските жители на Сърбия и Македония[39], това е и начинът да бъде дестабилизирано по същество емоционалното и твърде непрецизно твърдение на сръбската идеологическа матрица относно фаворизацията на косовските албанци от страна на югославския комунист Тито[40]. Основание за подобно убеждение е дори само обстоятелството, че въпреки дефинитивната си етническа неуместност в идеята за Югославия, те не получават отговаряща на очакванията на националистите доза сърбизиращо или изключващо насилие.

От своя страна сръбските политически кръгове легитимират усилията за деалбанизация на косовските албанци с довода, че историческата дълбочина не дава основание те да бъдат мислени за изначално принадлежащи на албанския народ, а са резултат от поалбанчване на славянско население, случила се във времаната на османското владичество и особено след т. нар. Велика сеоба – миграцията на сърби от Косово оттатък Дунав заедно с оттеглящата се австрийска армия по време на поредната война между Хабсбурги и османци[41]. Тъкмо седемнадесетото столетие, заявява сръбската наука, е онова драматично време, в което сръбските жители на Косово, обитаващи областта по определението на историческото право, били прогонени от османските турци, тъй като във връзка с войната между Австрия и Високата порта сторили поредния си опит за национално освобождение[42]. И какво да се очкава от народ от юнаци, освен бунтове и пак бунтове?!

Тази теория е произведена в края на XIX и началото на XX век – време на интензивна концептуализация на сръбските териториални домогвания и изобретяването на националните им основания, а нейни автори са Милош Милойевич[43] и Спиридон Гопчевич. Според техните настоявания всички северноалбански кланове трябва да бъдат мислени като бившо славянско население, разбирай – албанизирани сърби. Основавайки се на редица исторически примери, в които ислямизирани славяни възприели албанския език, Милойевич, Гопчевич и техните последователи твърдяли, че това явление не търпи изключения на цялата територия на Северна Албания, Косово, Черна гора, Санжак и Южна Сърбия.

Рационалният отговор на тези претенции, актуализирани многократно до ден-днешен, включително и на научни форуми, е даден отдавна – процеси на взаимно проникване са регистрирани по целите Балкани – власи усядат и приемат идентичността на българи, сърби и гърци; албанци биват славизирани и постепенно забравят албанския език; цигани биват всмукани от някоя от нациите в региона и превърнати в част от нея[44]. По подобен начин и в съвремието границите между народите са в известен смисъл относителни, защото смесените бракове продължават да откъсват човешки атоми от националните колективи и да им придават други. Нито една от посоките на този процес обаче, оставайки на балкански османски терен, не може да бъде безсъмнително и всеобщо приоритизирана вън от доминиращото направление на бавно покачване на броя на мюсюлманите, свързано с факта, че малцинствените идентичности, подложени на ерозия и политически непредставени, са били уязвими на ислямизация. Достатъчно са обаче и примерите на население, преминало в новата вяра и съхранило езика си. Такива са бошняците, такива са и българските и гръцките помаци.

Именно с принципите на мултикултурализма, изконно присъщи на областта Косово, днешните косовски изследователи обясняват факта, че сред косовските албанци, а и сред тези в Албания, имало както мюсюлмани, така и католици, и православни християни[45]. Ето как косовската албанска евристична мисъл декомпресира идеята за сръбския православен характер на емблеметичните манастири и църкви, особено на тези в Западно Косово – подобно твърдение не само влиза в разрез със старателно доказваната културна многоизмерност на областта, но и отрича правото на албанците, принадлежащи на източното християнство, да общуват със своя Бог в Неговите домове.

В рамките на тази парадигма фактът, че албанците били шампиони по бързо и плътно приемане на исляма след появата на османците, се тълкува тъкмо от позицията на генетически заложения албански мултикултурализъм, а не приспособимост, още по-малко – на предателство, породено от стремежа към физическо оцеляване[46]. Принцип, който според сръбския национализъм изисквал непосилна жертва – тази на националното достойнство.

Данъкът „девширме”, чрез който до началото на XVIII век османската държава е формирала еничарския корпус – войска от бивши християни, попаднали в Цариград още като момчета, обърнати във вярата на своите господари и превръщани в елитен отряд, предан на падишаха, се разглежда не като форма на насилие и метод за постепенно отстраняване на мъжкото население, което обикновено организирало бунтове срещу Империята, не като технологичен процес, довеждащ до допълнително изравняване на и бездруго силно уравнената рая. Този способ, характерен за по-ранните векове на османската власт на Балканите, не бил прилаган с цел разобщаване на мъжете, традиционни носителите на държавната традиция и на спомена за битки и войни, от социума, а като сигурен път за кариерно развитие, което другояче не било възможно[47]. Мисъл, която предизвиква скандал в средите на балканските националисти, привикнали да се настаняват удобно в дефицитното откъм критичност травматичното самоопределение, базирано на антиосмански рефлекс.

С оглед на това албанското население, водено от присъщото си по естество съзнание за равенство между различните култури и културни маркери, частично приело исляма, а отчасти запазило християнската си религия, превръщайки се в умален модел на балканското общество, в което също доминираща черта била пъстротата на етноси и вери.

Един от стожерите на националния исторически разказ е наличието на герой с парадигматична биография, изпълняваща функциите на етически код, отличаващ нацията от другите човешки групи от този смислов ред. Връхната точка в пейзажа на косовската героика заема Милош Обилич. На неговото дело – убийството на султан Мурад, са посветени не една и две народни песни, не едно и две локални предания описват негови подвизи по места, които той лично едва ли е подозирал, че съществуват. Ако, разбира се, приемем, че той е историческа фигура, а не фикционален персонаж[48]. Тук е мястото да бъде отбелязан фактът, че на Обилич са посветени както сръбски, така и албански народни песни, но поради по-ранното отделяне на сръбската държава от османска власт и вероятно заради конкуренцията на Скендербег той прехожда от традиция в модерност като сръбски национален символ. Макар да не е непознат на албанците, тъкмо сърби успяват да го превърнат в национална марка.

Било поради спомена за албанския фолклор, възпяващ косовския герой, който са издадени в предов на сръбски преди близо век, било заради обстоятелството, че едва ли географските предели на държавата Косово могат да родят образа на друг юнак, който да преакцентира културната карта на региона, Милош Обилич претърпя „възродителен процес”, а новото му име е Милос Кобиличи[49].

По подобен начин считаният за исконно албански герой Скендербег, емблема на това сурово, планинско население, предало се след всички балканци под ятагана на османците, вероятно поради статуса си на фундаментална културна стойност, задаваща ориентациите на останалата част от историческия разказ за албанската нация, се оказва моделен не само за албанското население. Макар в Западна Македония етническия мир да се намира в състояние на напрегнат баланс, макар спомените от скорошната гражданска война, противопоставила македонци и албанци, все още да е актуален като гледан снощи впечатляващ филм, представителите на македонската нация, македонските патриоти, според които Александър Велики е родоначалник на тяхното величие, приемат безкритично в наративния свод, който ги откроява, в историята си, Скендербег за „македонски јунак”.

Разделени от стената на национал-комунистическия режим, превърнал в цел конструирането на неонационална държава на сърби, противопоставяйки ги на всички останали нации в Югославската федерация, сърби и албанци се оразличаваха ясно и травматично чрез историческите си наративи. Миграции на герои липсваха напълно – Милош Обилич беше оставен на сръбското население, никой не посягаше към сакрално значимия за албанците Скендербег, а македонците не пестяха усилия да докажат, че личността-знак на тяхната нация е Крали Марко – османският васал, който с предаността си успява да гарантира сигурност на поданиците на своето княжество около град Прилеп.

Променените политически граници и резултатите от последните динамики на етническите процеси на Балканите доведоха до споделяне и на героиката – Обилич проговори на албански, след като косовските албанци получиха своя държава на територия, имаща сакрален статут за сърбите; македонците прегърнаха Скендербег, чиито образ преди последното десетилетие индексираше само смислите на албанската идентичност; а Александър Македонски, част от учебниците по история и от културното наследство на Гърция, беше изключително бързо македонизиран, въпреки енергичните и безкрайно упорити протести на предишните му монополисти на имиджа му. Марко Кралевич изпадна от топкласацията на балканските национални герои, а навярно роля за това има внезапно стихналата тристранна свада между София, Белград и Скопие за притежанието на лика му, удавена от по-актуалните проблеми. Фокусът на сръбското внимание беше запълнен от разпадащата се Югославия, за македонците важност придобиха мъчнотиите с агресивно настояващите за признаване албанци от Западна Македония, а за българите непреодолимо препятствие се оказа декомунизацията. Казано в рамките на шегата, навярно сега е моментът ние, българите, да си вземем обратно унизения син на крал Вълкашин Мърнявчевич и никога повече да не дадем друг да употребява подвизите му за ползата на своята национална дефиниция!

Подобна логика на усвояване на културни пространства и премоделиране на регионалните въображаеми карти прозира и зад стремежите на група български националисти, окопали се зад твърдението, че античната цивилизация започва не от Елада, а от Тракия, по-точно – от тази найна част, която се намира на българска територия.

Производството на история също има своята история. Изковаването на национални символи също се ражда от конкретен времеви контекст, който генерира своите съдържания през филтъра на дадена идеологичска система. В края на XIX век, когато сръбската история се завърта около Косово, оценностено като axis mundi Serbici, твърдолинейната представа за еднонационална държава ражда исторически разказ, който оставя зад борда на политическия проект всички непричастни към идеята за южнославянското обединение в една държава. В началото на третия милениум под ясно разпознаваемото влияние на евролибералната коректност се роди идентичността на косовските албанци, в която свръхстойностните маркери, указващи нейните дълбинни параметри, произтичат от стожера на европропагандата – мултикултурността. Характеристика, която навярно нито един анализ, правещ достатъчен смисъл, не би могъл да докаже като присъща на епохите, доминирани от традицията.

Ненапразно Косово в пълно съгласие с принципите на мултиетничността, религиозното многообразие и всеобщата толерантност – все евроклишета, наметнати върху една нестабилизирана и неутаена действителност с цел да й придадат приемлив за институциите, които оценяват напредъка на обществата и го обръщат в парична маса, си изобрети европриемливо знаме, възпроизвеждащо в почти пълно отражение еврофлага. Изобрети си и герб, в който няма и следа от национална символика, която би задълбочила и без това наличната пропаст между албанците и останалите народности. Накрая въведе и химн – национален символ-уникат, в който звучи само музика, защото текстът, за да не бъде смешен, би бил написан само на един от езиците на новата държава – обстоятелство, което би го ограничило до химн на съответната общност (разбирай – на албанците).

От дотук предложените факти лесно би може да се заключи, че в националната митология има повече история, отколкото настояще, защото корените на актуално случващите се са конфликти намираме подтиснати от масата на няколко века.

Погледнато с по-голяма прецизност, в целия фактологически корпус история в консервативния смисъл на понятието почти няма, за сметка на информацията, която опитва да се доближи до статуса на историята и да се представи за самата нея. Както стана ясно, историята е коректив на претенции, но успоредно с това – източник на сюжети, които доказват домогвания. Кое, прочее, е история, и кое трябва да бъде считано за нейна сянка, която опитва измамно да я замести? Къде е оригиналът и откриваем ли е изобщо автентичен образ, без да напускаме полето на историята?

На Балканите провиждането на миналото претоварва настоящето, което се оказва заключено между примамливото величие на отминалите векове и лелеяното щастие в евентуалния бъдещ момент, който по митологичен начин ще затвори времето в кръг, сбъдвайки отново вече случилото се. Счита се, че именно преливането на този коктейл, в който актуалността присъства с болезнената си липса и отсъства с болезнената си наличност прави от региона „буре барут”[50].

Предзадава се, че историята е именно безсъмнителната истина за случилото се, събитието такова, каквото е то само по себе си, ето защо национализмите опитват да я завладеят, монополизират, след което – да я формулират така, както тя би изглеждала най-привлекателно-справедлива за „своите”, „добрите”; и най-заплашително-агресивна за „другите”, „лошите”.

Ако всичко дотук споделено беше тъкмо така и отвъд тези думи нямаше нищо, то конфликтите биха били твърде лесно разрешими. Според Едуард Саид[51] националото самоопределение, макар и изтъкано от съждения, на които просто се вярва, не се свежда по класическата познавателна схема към категориите на истината и лъжата[52]. Не само защото подобна интелектуална операция би доубила все пак малката възможност за диалог между спорещите.

Продукт на крайно консервативна нагласа, вярата не е съотносима с истината, защото тя трябва да е самата истина, а според (само)определението си не само трябва да е, а безвъпросно е. Също както и историята, на която се вменява същото качество, но на терена на вече случилите се събития[53]. А в логиката на консервативните, балкански, исторически по характер, идентичности място за две истини няма.


[1] Вж. Детрез, Раймон, Косово – отложената независимост, С., 2007 – текст, в който авторът улавя недиалогичното, но отекващо между травмата и безмислеността, дублиране на словото, обговарящо Косово.

[2] Косово и Метохия, Космет (съкратено от „Косово и Метохия” и за мнозина сторено с цел размазването на сакронима „Косово”), САП Косово (Савезна аутономска покрајна Косово) – това все са метаморфози на онова, което тук е означено само като Косово. В последно време косовските сърби проявяват тенденция към употреба на термина, актуален до появата на югоконституцията от 1974г., а именно – Косово и Метохия, фиксирайки и историческата му коректност, и географската му прецизност от тяхна гледна точка: и двете понятия се срещат още в средновековните извори, „Косово” поема едновременно и свещеното значение на цялата област, и по-ненаститената с паметници на средновековното църковно изкуство нейна източна част, а западните предели биват оставени за „Метохия” – гръцки по произход термин, отправящ към духовни смисли. На свой ред албанското косовско население предпочита Kosova – понятие, което пропуска съществения за сърбите смисъл на Западно Косово като средоточие на средновековно православно наследство.

[3] Карикатурата сравнява еволюцията в размера на мобилните телефони от популярна марка с развитието на териториалната площ на държавата, започвайки от Югославия, през СР Югославия, Сърбия и Черна гора, Сърбия без Черна гора, а днес – и без Косово. За фон на изображението е избрана физиономията на Слободан Милошевич в демонична гримаса, обгърната от пламъци, а пояснителният текст гласи еднозначно, че развитието на сръбската държава напомня клетъчен телефон – все по-малка и по-малка.

[4] Виждане, лансирано от балканисти от небалкански произход. Любопитно е, че генетично принадлежащите към региона учени приемат това двояко – от една страна, особено примамливо убежище за „малкия”, балканеца, е припознаването му като по свой начин богат, пък макар и с минало; а от друга страна, доколкото подобни анализи винаги изхождат от идеята за културната дистанция между Европа и Югоизточна Европа, на местните академични люде не е чужд и рефлексът на подценения, на съзнателно оставения вън от критериите.

[5] Мете, Серж, История на албанците. От илирите до независимостта на Косово, С. 2007; Ceka, Neritan, The Illyrians to the Albanians, Tirana, 2005.

[6] Националната идея всякога е представяна като „естествено състояние на нещата”, сякаш в природата съществуват национални държави! В този ред на мисли особено любоптино звучи словосъчетанието „изкуствена държава”, което е сглобено с цел да бъде част от професионалния език на хуманитарните науки, но и на политиката.

[7] Смесването на тези два логически порядъка – на човешкото общество и неговата организирана форма, и на природата, е катастрофа, подобна на идеята да бъде написана история на въртенето на дадено небесно тяло по орбитата му.

[8] Вж. Гопчевић, Спиридон, Стара Србија и Македонија, Београд, 1890; Новаковић, Стојан, Балканска питања и мање историјско-политичке белешке о Балканском полуострво, Београд, 1906.

[9] Пример в това отношение е т.нар. свинска война – краткият период в началото на XX в., когато дуалистичната империя отказва да изкупува продукцията на сръбското свинарство – определящ отрасъл в икономиката на балканската държава. В резултат Сърбия се оказва и обедняла, и унижена, а хранителният баланс на Империята не преживява сътресенията, които са очаквали в Белград. Трябва да се отбележи и обстоятелството, че подобни събития имат двояко значение – останали без пазарите на Хабсбургите, сръбските политици се оказали принудтително мотивирани за няколко години да намерят нови пазарни терени, готови да приемат продукцията на шумадийското свинарство.

[10] Без да навлизам в гънките на спора относно националноста на македонските славяни – доказателство за сложността на въпроса за етническия им характер е фактът, че през XIX век съществуват серия примери, доказващи идентичностни флуктуации: при наличието на сръбски духовен глава то се самоопределя като сръбско, а при смяната му с българин бързо се побългарява. Това няма нищо общо с борбите между паравоенните формирования на Сърбия, Гърция и България, а по-скоро доказва, че разграниченията между различните видове славянско население на Балканите са трудни за начертаване, а днешният им втвърден идентитет се дължи на вече прокараните държавни граници.

[11] Popis stanovnišstva, domaćinstva i stanova u 2003. Stanovništvo, knj. 1 – Nacionalna ili etnička pripadnost. Podaci po naseljima i opštinama, Podgorica, septembar 2004, Zavod za statistiku Republike Crne Gore, s. 16.

[12] Ibid.

[13] Попис становништва, домаћинства и станова у 2003. Становништво, књ. 3 – Вјероисповјест, матерни језик и национална или етничка припадност према старости и полу. Подаци по општинама, Подгорица, новембар 2004, Завод за статистику Републике Црне Горе, с. 10.

[14] Пак там.

[15] Вж. Ceka, N. op. cit., както и Мете, С. цит. съч. относно албанската позиция. Сръбската историческа наука е произвела множество монографии и сборници, посветени на липсващото звено между късноантичното илирийско неселение и средновековните албанци. Вж.  Албанци – лажни илири, приређивач Весна Пешић, Београд, 2006. В числото на спекулациите, приемащи за даденост проблематичната връзката, има и българско участие – вж. Карастоянов, Стефан, Косово – геополитически анализ, С., 2007.

[16] Вж. Детрез, Р. Косово – отложената независимост, С. 2007.

[17] Същото е отношението ми и към „преславска цивлизация”, „българска цивилизация”. Всички термини от тази поредица, отнесени към някакъв културно не особено мощен локалитет, са чиста проба спекулация, макар да се радват на широка и безвъпросна употреба.

[18] Изключително деликатно окарикатуряване на твърденията на войстващия сръбски национализъм вж. у Радић, Радовој, Срби пре Адама и после њега, Београд, 2005.

[19] В сръбския исторически разказ за Косово фактът, че между началото на Неманичка Сърбия малко след средата на XII век и придобиването на власт над областта малко след началото на XIII век, не е изпуснат, но усилия за обяснение на това обстоятелство и справяне с хронологическата несъзвучност няма, даже напротив – двете твърдения съжителстват безпроблемно. Представително тук е изследването на Димитрије Богдановић Књига о Косову (Београд, 1985).

[20] Този смислово и морално остарял термин тук пасва пасва, предавайки връзката с мистичното усещане за миналото, което инак трудно влиза в думи.

[21] Един от лозунгите на националкомуниста Слободан Милошевич, използван за мобилизиране на масите, който обаче не е нито негово изобретение, нито след него бе забравен, напротив – и днес в Сърбия част от публичността е узурпирана и фактически блокирана в диалогичен ступор от подобни твърдения, които не предполагат равностоен отговор, а равнопорядково словесно насилие, което затваря омагьосания кръг. Безизлазните кръгове са особено характерни за политически идеологии, които боравят особено прецизно с автообраза си, огледан в мисленето на масите. От този род е и националната идея.

[22] Твърдение, което е в сила за нобилитета. Може да се предположи, че сред безписменото население процесите не са били успоредни с тези, протичащи сред нобилитета, ето защо селските идентичности са на първо място регионални; след това те са без съмнение православни; не на последно място – политически елемент в пейзажа на неаристократичните идентичности внасят данъчните сборове и военните походи. Йерархията на тези идентичностни пластове е ситуационно подвижна. Етническият маркер, характерен за пищещите люде, е най-трудно различимият вектор, говорейки за „мълчащото мнозинство”.

[23] Вж. Константин Багрянородный, Об управление империей, Москва, 1991, с. 110 – 148.

[24] Понятие на Франкфуртската школа, което може да бъде разчетено в действие у Адорно, Теодор, Културна критика и общество, В: http://liternet.bg/publish6/tadorno/kulturna.htm, прев. Мария Манчева.

[25] Като например: нацията съществува благодарение на националния дух, който произвежда уникалните черти на характера й, а нейната неподражаемост няма начин да бъде изкопирана от друга нация, както и дадената нация – да имитира чужди характеристики, защото има уникален национален дух – твърдение, в което наличието на национален дух и неподлежащото на клониране своеобразие на нацията се явяват причина и следствие едно на друго.

[26] Вж. Срби на Косово и у Метохији. Зборник радова са научног скупа одржаног у Косовској Митровици 27 – 29 маја 2005., Београд, 2006, изд. САНУ, както и Косово и Метохија. Прошлост, садашњост, будућност. Зборник радова са међународног научног скупа одржаног у Београду 16 – 18 марта 2006., Београд, 2007, изд. САНУ.

[27] Тук принос има един от забележителните сръбски историци – вж. Ćirković, Sima „The Cradle of Serbia“, In: Kosovo. Past and present, Beograd, 1989, p. 21 – 32.

[28] По въпроса вж. Станишић, Михаило „Последице митоманије о илирству албанаца“, У: Албанци. Лажни илири. Приредио Весна Пешић, Београд, 2007, с. 15 – 33.

[29] Лома, Ал. „Словени и Албанци до XII века у светлу топономастике”, У: Становништво словенског поријекла у Албанији. Зборник радова са међународног научног скупа одржаног на Цетињу 21, 22. и 23. јуна 1990. године, Титоград, 1991, с. 279 – 327. Авторът обръща внимание на спорния въпрос още в началото на статията си – вж. с. 279 – 281.

[30] Грковић, Милица „Лична имена у неким насељима северне Албаније и словенско-албанске везе у светлу антропонимије“, У: Становништво словенског поријекла у Албанији. Зборник радова са међународног научног скупа одржаног на Цетињу 21, 22. и 23. јуна 1990. године, Титоград, 1991, с. 185 – 187.

[31] Мићовић, Драгутин „Северноарбанашке и српскохрватске десетерачке јуначке народне песме”, У: Рад XIV конгреса Савеза фолклориста Југославије (у Призрену 1967), Београд, 1974.

[32] Тук вж. Викърс, Миранда, Между сърби и албанци. История на Косово, С. 2000.

[33] Мошин, Вл. „Самодржавни Стефан кнез Лазар и традиција неманићког суверенитета от Марице до Косова“, У: О кнезу Лазару, Научни скуп у Крушевцу 1971, Београд, 1975, с. 13 – 41.

[34] По въпроса вж. Атанасов, Д. „Защо Косово? (Сакрализацията на княз Лазар и Косовската битка в историята и фолклорното предание)”, под печат.

[35] Микић, Ђорђе „Османско и арбанашко насиље над србима Косова и Метохије“, Косово и Метохија. Прошлост, садашњост, будућност. Зборник радова са међународног научног скупа одржаног у Београду 16 – 18 марта 2006., Београд, 2007, изд. САНУ, с. 35 – 54.

[36] Blumi, Isa, “Is Kosova a late creation of Yugoslav state and should it be considered as cradle of Serb nation?”, In: The case for Kosova. Passage to independence. Ed. By Anna Di Lellio, London – NY, 2006, p. 5 – 10.

[37] Herscher, Andrew “Is it true that Albanians are responsible for an orchestrated campaign to destroy Kosova’s cultural heritage in modern times?”, In: The case for Kosova…, p. 37 – 42.

[38] Kiel, Machiel “Have ethnic and religious animosities caused the destruction of artistic and cultural heritage of Kosova during the Ottoman period?”, In: The case for Kosova…, p. 43 – 52; Clark, Howard, Civil Resistance in Kosovo, London, 2000, p. 24 – 25.

[39] Fischer, Brend “Is it true that Albanians collaborated with Nazi Germany during WWII?”, In: The case for Kosova…, p. 69 – 76.

[40] Banac, Ivo “is it true that Tito’s Yugoslav policies favored Albanians in Kosova?”, In: The case for Kosova…, p. 63 – 68. Clark, H., op. cit., p. 31 – 46.

[41] Богдановић, Д. Књига о Косову, Београд, 1985.

[42] Вж. Urošević, Atanasije, “Ethnic processes in Kosovo during the Turkish rule”, In: Kosovo. Past and present, Beograd, 1989, p. 41 – 48. Вж. също монографията от същия автор  Etnički procesi na Kosovu tokom turske vladavine, Beograd, 1987. Подобно твърдение в по-деликатна или по-твърдолинейна форма може да се прочете в практически всяко изследване, включващо и този проблем – вж. Михаљчић, Раде, Лазар Хребељановић, Београд, 1989.

[43] Вж. Милојевић, Милош, Одломци историје Срба и српских – југославенских – земаља у Турској и Аустрији, Београд, 1872.

[44] Malcolm, Noel, “Is it true that Albanians from Kosova are not Albanians, but descendants from Albanized Serbs”, In: The case for Kosova…, p. 19 – 21.

[45] Blumi, I. “Is Kosova a late creation of Yugoslav state and should it be considered as cradle of Serb nation?”, In: The case for Kosova…, p. 6 – 10.

[46] Blumi, I. Were Albanians always on the side of Ottoman Empire against Christian powers?”, In: The case for Kosova…, p. 11 – 17.

[47] Op. cit, p. 6.

[48] Вж. Popović, Miodrag, Vidovdan i časni krst, Beograd, 2007, s. 40. Авторът залага на предположението, че Обилич е измислен от османската историопис, тъй като по този начин смъртта на султана на бойното поле получавала логично изглеждащо обяснение. Той настоява, че фолклорните текстове са всмукали героичния образ от ранната османска историография, въвеждайки в образа му чертите, служещи най-добре на традиционното общество, пяло песните за него.

[49] Di Lellio, Anna, The battle of Kosovo 1389. An Albanian Epic, with translations by Robert Elsie, 2009.

[50] Метафора, чак превърнала се в заглавие на едноименен труд, дала заглавие на филм (Буре барута, 1998, реж. Горан Паскалевич) и още как ли не възпроизведена.

[51] Вж. Саид, Е., Ориентализмът, С., 2002.

[52] Св. Евангелие от Йоан, 20:22.

[53] Схващане, което противоречи на съвременната теория на науката история. По въпроса вж. Рикьор, Пол, История и истина, С., 2001, особено първата глава от книгата.

Posted on март 17, 2011, in Наука. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s