Ченгета с късмет


Ченгета с късмет

Вероятно няма да бъде пресилено, ако споделя, че в последните две десетилетия ченгетата в научните среди са хората с най-голям късмет. От пръв поглед тази констатация би се сторила на мнозина невярна, а някой със сигурност би прозрял и скандалност в нея. Подобна интуиция лежи поне на няколко довода. Първо: вместо още в началото на опитите за прехождане от ляв тоталитаризъм към демократично общество техните роли да бъдат нормирани в специален закон така, както бе сторено в достатъчно държави[1], у нас те бяха целенасочено подминати. За част от тях това беше елемент от стратегията за запазване на позициите, които те имаха в бизнеса и обществото. Ето как мнозина се инфилтрираха мирно в новата власт, осигурявайки континуитет, но не по законите на историческия консерватизъм, накланящ всякога предпочитанията към еволюционните преходи вместо към революциите. Всеобщо известен факт е, че бившите соц-номенклатури успяха ловко да се внедрят в новите ръководства, заставайки начело на процесите на демократизация и декомунизация. Те нареждаха с тържествен трепет новите лозунгови клишета на политиката със същото старание, както някога са крачели на първомайска манифестация с гордо вдигната глава под зорките очи на другаря Георги Димитров, гледащ ги строго, но справедливо от портрета. Не е тайна и няма да бъде откритие твърдението, че мнозина от активните участници в строежа на безкласовото общество, някои от които дори сееха из знайни и незнайни партийни школи вярата си в комунизма като висш и последен стадий на демокрацията, намериха начин да осъществят тези свои принципи, окупирайки не дотам видимите властови позиции, осигуряващи им контрол в сферата, където той им беше екзситенциално и материално необходим.

Освен политици и бизнесмени, ченгетата, както се оказа, виреят практически навсякъде. И няма как да е иначе – обществото като цяло трябваше да бъде охранявано от хтоничното архизло на идеологическата неправилност. Мнозина от тях се оказаха дълбоко проникнали в университети и Академия – местата, от които обществото очаква да се излъчват не само образовани люде и научни открития, но и стабилна, ясно проследима в основанията си, морална позиция.

Да, в очите на обществото ученият е не само откривател, но и пазител на ценности. Онзи, чието споделено мнение по съществен въпрос на следващия ден предизвиква дискусии на пазара и в трамвая. Другото, несъвпадението между академичен и морален облик, се приемаше драматично-напрегнато, подобно на гледането на телевизия на руски телевизор – звук и картина всякога се разминават, ето защо или слушаш, или гледаш. Сиреч избираш или да възприемаш акустичните послания на блестящ изследовател, или да бъдеш свидетел не дотам впечатляваща личност, която често пъти не беше (и не е) нищо повече от обикновена свиня. Обикновено този анималистичен пейоратив получават личностите, погазили общосподелени ценности в името на службогонство, например. Макар въпросът за етиката в науката да е силно дискусионен, особено откак бившите сътрудници, впримчени в умнословни опити за придобиване на така желаната оправдателна присъда, обявиха обществото за сбор от интелектуални слабаци, отчаяно вкопчени в усилие да компенсират този дефицит с евтино морализаторстване, което отразявало, видите ли, повишените нравствени очаквания като ултимативен опит за прикриване на силно занижените аналитични способности.

Да,  тъкмо по този начин един от осветлените бивши сътрудници на ДС опита да докаже своята изначална невинност, противопоставяйки я на едно изначално, дълбоко и погубващо всеки „голям смисъл“ неразбиране, свойствено за опериращото на повърхността на баналните клишета на евтиното морализаторстване, ежедневно съзнание. Тук трябва да призная, че настоящият опит в известна степен (без да мога да отсека точната ѝ големина) е предизвикан тъкмо от словесното съвършенство, намерило последното си убежище в нарцистичното пренебрежение към общосподелените дефиниции, демонстрирано ни за пореден път умело, твърде умело. Действие, което досущ прилича на усилието за смяна на местата на обяснителната теория и факта, характерно за философстването на Хегел – ако теоретичното задълбочаване се отдалечава от позитивно констатирания факт, то грешката в уравнението трябва да бъде търсена не в сферата на интелектуално конструираното обяснение, а на територията на фактологията. Но и от мълчанието, спотайването в затъмнените полета на обществото с ясното намерение да се изчака отминаването на напрегнатата ситуация, причинена от поредната доза разкрити ченгета, и превръщането ѝ в поредната буря в чаша вода.

Нямам никакво намерение да резюмирам текстове, произведени с цел на не дотам настойчивите обществени очаквания за моралния облик на тези, които се сами се главят за авторитети, да се отговори с изпреварваща и обезоръжаваща агресия. Подобен план е извън центъра на замисъла ми. Изобщо не смятам за съществено колко и по какъв начин е сътрудничил на ДС даден обществен авторитет, пък бил той и носител на най-авторитетното име в българската наука, преподавател и изследовател с неоспорим талант, осъществен не само в сферата на удвояването на биографиите и утаяването им в дебели и не дотам дебели папки с цел именно те да бъдат номинирани за автентични, а животът на техните обекти извън тях – за чиста проба заблуждение. Да, това са правили мнозина, макар и не всички. И за това обаче не е думата ми. Не само поради нетърпимостта ми към полярните обяснителни модели. По обидно прост за интелекта начин те разделят света на две половини, едната от които трябва да е населена с гадове, а другата – с божи кравички.

Днешната приказка, както вече опитах да покажа, е приказка за късмета. За сляпото щастие, което изглежда, че спохожда все едни и същи, без самите те да имат особена заслуга за това. Или поне на мнозина така би се сторило от пръв поглед. Главни герои в следващите редове са агентите на Държавна сигурност от средите на висшето образование и науката. Ето защо ще започна от по-далеч.

Науката е един от стожерите, на които се обляга всеки тоталитарен режим. Авторитетът на научното познание в очите на масите е смазващ, а от устата на учения сякаш се излива самата последна истина, изписана с главна буква. Макар и систематично подривана, макар и обявявана за луксозно нищо-не-правене, тъй като изследователят по драматично очевиден начин не е и не би могъл без физическо насилие да бъде натикан в конвенциите на работническата класа, не е човек на ръчния труд и поради това принадлежността му към класата на строителите на комунистическото общество е проблематична, науката не спира да бъде обект на процеси, създаващи ѝ образ на престижно занимание, свързано с изковаването на познавателните ориентации и на ценностните нагласи на обществото.

Учените на свой ред добре се отплащаха за това. Къде формално, къде съвършено искрено, те потвърждаваха и препотвърждаваха тезите на макрсизма-ленинизма, обявявайки комунизма за най-съвършената форма на човешко общежитие. Ето защо службите, които денонощно бдяха за правилността на идеологическата просвета, трябваше практически да срастнат с тези, които обосноваваха предварително продиктуваната от държавната система мода на мислене.

Един от инструментите за това беше превръщането на съществуващите изследователи в ченгета. Факт, който за определен брой от тях до ден-днешен предизвиква гордост, защото били „служили на държавата“ – клише, представляващо не особено сръчен опит за оневиняване, тъй като и за интелектуано ощетеният беше ясно, че всички „заплахи за националната сигурност“ ги генерираше не някакъв реален или въобразен противник, а самата тоталитарна пропаганда, която по този начин легитимираше онова, което нормалното съзнание категорично отказваше да приеме без допълнителна обосновка. За всички е ясно, че не един и двама с трепет са дочакали зачисляването си в структурите на ДС, тъй като демонстрирането на подобен статус често пъти е имал влиянието на царска инсигния – без оглед на актуалното си социално положение, новоприсъединеният е имал прекрасния шанс да се издигне над лихата врява на деня, обявявайки на сърдитите си комшии, че за разлика от тях, неговият живот има висша мисия, защото самата държава е разпознала у него върховния потенциал на жрец-пазител на идеологическата правда.

Тъкмо така ни отвръщат днес значим брой разкрити ченгета – те, видите ли, служели на държавата, на обществото, че дори и на родината… пардон, на Родината. Ход, който също изглежда прозрачен – едва ли има по-успешна реторическа стратегия за снемане на личната отговорност чрез вписването ѝ в значимо цяло, уголемявайки я до размерите на видима част от общосподелена кауза. Охранявайки дадена висша цел от заплаха, за която всеки средно аналитичен дори по времето на държавния социализъм прозираше, че е изкуствено създадена и поддържана, имаща съвършено различна цел на съществуване, тези дръзки смелчаци, поставящи гърдите си на амбразурата, изплащайки с кончината си бъдещото добруване на цялото общество или просто отдавайки професионалните си компетенции на тези, които би следвало да ги употребят там, на фронтовата линия на идеологическото противопоставяне, всъщност пробват степента на задълбоченост на същата тази публика, която изисква спазване на строги морални правила от онези, които се обявяват за нейни лидери. Тъй като другата възможност е ефективната работа на пропагандната машинария да е успяла да обработи дори и тях, за които и до днес се твърди експертен потенциал.

Тази посока обаче поставя по въпрос не дозата поето идеологическо лъчение, а именно личната аналитика и ескпертност, тъй като безпрекословната вяра в истинността на партийната повеля е мислима в рамките на широка обществена перспектива и от позицията на липса на задълбочено вчитане във видимото зад завесите на идеологическата правилност. Факт, който на свой ред ни връща обратно към идеята за изконната неразбраност на гениалния ум от масата. Кой, прочее, е общественият лидер тогава и какво действително легитимира претенцията му да бъде различен до степен неговите дела да са всякога произведени от смисъл, който широката публика не може да разумее даже и да го види написан черно на бяло?! По всичко личи, че ченгетата от бившата ДС, самонаметнали се с лъскавата мантия на елитарността, не са чак толкова интелигентни, тъй като са хванали вяра на доста елементарна схема за манипулация.

Тук също има още една интерпретативна възможност. Предвид факта, че мнозина от тези агенти, опитали се да се оневинят, подпъхвайки представата за стореното от тях под всеобемащото тяло на някаква „гранд идея“, те така или иначе остават не докрай искрени и не докрай съответни на образа, който съзнателно си изграждат. Ако позицията им в битието им на принадлежни към апарата за внушения от втори порядък е била искрената и тази, която те обвързват с каузата с главно „К“, за която си заслужава да се даде несравнимо повече, отколкото си представяме, то как тази мисия кореспондира с днешното им превъплъщение на убедени демократи, отстояващи с всички части на личността си идеите за свобода на словото, печата, волеизявлението, за неприкосновеността на определени лични пространства? Изобретяването на модел, съчленяващ безконфликтно в една парадигма две толкова крайни крайности от дадена биография, верифицирайки ги еднопосочно и положително през понятието за искреност, изглежда толкова изпълнимо, колкото възможна е гледката на дете, сричащо старателно предписанията на „Майн кампф“ в градския транспорт в израелската столица Тел Авив.

С други думи, зад подобно твърдение стои или кариеристична безкомпромисност, или безостатъчна глупост (тъй като телешкият възторг пред пропагандните щампи е сигнал именно за това), или част от симптоматиката на шизофренността, тъй като при ясно видимата разлика между „тогава“ и „сега“ пренасянето на идеологически правилности изглежда лишено от друга логика. Тъкмо поради това сред възможните прочити е този през термините на медицинската психология, според която слабата приспособимост към условията на социалната среда и обезличаванета на индивидуалните черти, съпроводени с раздвоение на личността, се окачествяват като психоза от типа на шизофрениите[2].

Струва ми се, че тук далеч по-често срещаният случай е първият: този на добре планирания кариерен успех без оглед на дължимата за това цена. Факт, през който може да бъде осмислена намесата на късмета – бидейки някога от онези, които са бдяли за чистотата на хумора на комишията (особено след употреба на няколко ракии от страна на обекта), ползвайки всички щедрости на системата, с които тя е обдарявала тези реални и метафорични амбразурчици, днес те остават без потърсена отговорност, защото ние трябва да им повярваме, че те не са накисвали съседа и/или колегата, изобщо не са били част от подобна дребнавост, а са спасявали отечеството[3], докато други са се смеели жизнерадостно на политически вицове (Колко безотговорно от тяхна страна!). Няма спор, че днес подобни техники за изпиране на лична съвест без накисване продължават да работят, особено ако бъдат потвърдени от заявлението за липса на съжаление от направения тогава избор. Някои стигат и по-далеч, изразявайки и днес същата си някогашна готовност да бранят ценностите на обществото от посегателства – твърдение, пред което обикновено масовият зрител капитулира в реторическа безпомощност.

Извън всяко съмнение е обстоятелството, че добре обучените в методите на ДС са усвоили до съвършенство практиките на манипулацията, в това число и въздействието върху завишените морални очаквания на тъплата, поради което те лесно получават написана и подписана индулгенция не само за вече стореното, но и за греховете, които възнамеряват да извършат. Каква по-голяма сполука от това?!

Няма спор, че преходът се е осъществявал и в обратна посока – ченгета с осъществена кариера са получавали научна катедра като последен пристан, в който те кротко и без излишни фанфари да бъдат пенсионирани, съхранявайки високия си престиж и обръщайки подповърхнинното си влияние в напълно явен авторитет на преподавател и изследовател, а чина си от ДС – в доцентска или професорска титла. В редица случаи такъв трансфер между тайните служби и науката е бил считан за достойна отплата към многозаслужили кадри. Какъв точно трябва да бъде натрупаният професионален актив в сферата на репресивните служби, за да доведе той количествените натрупвания до качествени изменения (както гласеше едно от най-идиотските клишета на марксизма-ленинизма), разположени вече на терена на науката, до днес остава загадка. С пълното съзнание, че заслугата е лична величина и няма две еднакви заслуги.

Късметът тук работи и в двете посоки: ученият, комуто е възложено отговорно държавно поръчение да бди за коректността на възгледите в един или друг план, е бил безспорно успешен, пък дори и да е написал за частните нужди на ДС само няколко анализа на текстове с терористични заплахи, както твърдят някои носители на академични звания. Той получава възможност за ново начало. Да се прибере вкъщи във вечерния здрач и гордо изпъчен от голямата чест, да заяви на съпругата си, че от този ден нататък той вече не е просто един от многото съпрузи и бащи, а човек с мисия, чийто тежък товар не всеки може да поеме. Макар и учени, според пропагандния печат на комунизма всички трябваше да бъдат работници, ето защо част от тях просто бяха атрибуирани като „научни работници“. Факт, който превръщаше изследователя в част от сивеещата, хоризонтална маса на битието, от екзистенциалната погнуса, свързана с обезценностеното преминаване през живота ден-след-ден, в което сякаш нищо не се случваше, защото нищо не можеше да бъде нито повече, нито по-малко от това, което партията държава беше повелила.

Попадането в научните структури беше щастлив епизод и за ченгето. Това беше шанс за легализиране на авторитета, за превръщането му от мрачна и подмолна инженерия, опитваща се върху съдбите на мнозина, положена от тоталитарната система като необходима и полезна за обществото като цяло, в напълно прозрачен в основанията си престиж, изграден върху постигнати резултати в някоя от сферите на интелекта, поради които никой не би бил гледан нито със завист от тези, които не са успели да се внедрят в структурите на Държавна сигурност, нито с едва сдържана агресия от онези, чиито съдби достатъчно дълго са били извън техния собствен контрол поради намесата на репресивните органи.

Докато принадлежните към ДС в държавните институции с известни вариации гравитират около десетте процента, то тези, обитавали кабинетите на Висшата атестационна комисия – държавната, над-институционална служба, раздавала научни степени и звания от 70-те години до края на 2010г., са цели 15 на 100. Както и да го гледаме, това число свидетелства за далеч по-голяма концентрация на люде с информиращи и контролиращи функции там, където се е ковала идеологическата матрица на режима. По-точно – където тя е била многократно доказвана и изказвана с авторитетните уста на учения, след като нейната формулировка предварително е била низпослана от равнищата на политическото.

Едва ли бих намерил аргументирана опизиция, ако заявя, че за мнозина симбиозата между научен статус и принадлежност към Държавна сигурност е била безостатъчно полезна. Макар не един и двама да опитаха да извинят пред обществото миналите си дела с всесилието на тоталитарната политическа машинария, която имаше във властта си практически всички сфери на живота. Това – след падането на режима. Няма спор, че такива е имало, макар че реалният им брой стремително намалява. Ето защо истински късмет имат все още тези, които притежават в ползваемия си обхват идеята за нищожността на личността пред държавата – довод от арсенала на античната трагедия, на който все по-малко се вярва, въпреки вечността на сблъсъка между индивида и системата.

Трябва да се съгласим с предположението, че в структурите на Държавна сигурност е имало звено, заето да доказва неправилността и екзистенциалната отговорност на онези, които са дръзнали да (опитат да) се отлъчат от нейното всепоглъщащо лоно. Инак случаи като убийството на писателя Георги Марков с „българския чадър“, опита за покушение срещу журналиста от радио „Свободна Европа“ Владимир Костов и ред още други биха останали необяснени. Трудно е да се повярва, че толкова добре подготвени и проведени акции са плод на еднократна организация от страна на хора, които се занимават с подобна дейност за първи и последен път в живота си.

Трябва обаче да се съгласим и с друго – едва ли внедряването на личността в работата на апаратурата за репресии е могло да се случи без желанието на потенциалния сътрудник. Инак пък случаи като този на Георги Каприев биха останали неразбираеми[4]. Зад непопълнените папки с неговото име стои не реална агентурна принадлежност. Не, че един студент, изучаващ коронната идеологическа дисциплина – философията, не представлява интерес за тайните служби. Лицата Ахмед Демир Доган, доктор именно по философия, Васил Костадинов Проданов (агент Иванов, служител на Първи отдел на Шесто управление към ДС[5]), професор по философия и дългогодишен директор на Института за философски изследвания на БАН, а и дузини други, са повече от доказателство за това.

Дори острата настойчивост на опитни във оперативната работа агенти обаче би могла да бъде притъпена. Без съмнение в някои случаи протакането не е било успешна тактика, особено когато пред режима стои перспективата на още едно-две десетилетия власт. Дори и най-изкусните вербовчици обаче са хора – обстоятелство, което в една сръчно направена презентационната стратегия би могло да се обърне в полза на обекта, който инак се намира в позиция, която е по дефиниция по-слабата. Дори и желязното търпение на комуниста, преживял идеологическа и доверсионна работа в нелегалност, разпити, побои в полицията, но останал безмълвен като камък, познава предел. Колкото и високо да се намира той. Не само пределът.

Ето защо в незнаен и неузнаваем момент навярно офицерът, отговарящ за протяжната и до известна степен изнервяща вербовка на Георги Каприев, е решил, че въпреки всичко неговата работа не трябва отива на халос. Или поне не следва да бъде регистрирана документално като провал. Затова била подготвена и папката с името, известните данни и детайлите около разработката, допълнени с неголям набор от откровени измислици, попълващи още няколко полета и правещи досието да изглежда като истинско, на които така или иначе никой не обръщал внимание. Така при получаване на скъпоценното съгласие оставало само полагането на няколко дати, подписи и определяне на позицията в структурата на ДС. Поради падането на комунистическия режим и благодарение на тактическите маневри от проектирания за агент Георги Каприев останали само няколкото листа хартия, представляващи не действащи документи, а заготовки за такива, направени от нетърпеливи агенти, които са си въобразявали, че поради всесилието на ДС обектът на оперативна работа от какъвто и да е порядък не е имал къде да иде.

Още нещо – говоренето за безграничните възможности на Държавна сигурност от позицията на днешния ден без съмнение трябва да има предвид още една често срещана деформация. Днес, захласнати в опит да ни убедят, че друг избор обективно не е съществувал, група бивши ченгета опитаха да обяснят принадлежността си към тайните служби, обявявайки ги за въплъщение на силата, за силата сама по себе си, за факт, на който дори и диамантена твърдост не би могла да противостои, камо ли човек със род, семейство, близки и приятели, особено ако те бъдат гледани като звена, подхождащи специфично към дадено твърдоглавие и умножаващи определени лични уязвимости.

Съществува набор от витринно показвани случаи, в които това е тъкмо така, а предположението за наличие на специална структура, определена за отдаване на възмездие на отвърнали се бивши сътрудници, дори и в своята фактологически не достатъчно уплътнена, хипотетична, форма, служи добре на каузата за вадене на скелети от гардероба и използването им като универсални плашила. Ако това беше вярно във всички жизнени случаи, случката с професора от Софийския университет Симеон Хаджикосев[6] едва ли щеше да бъде дори мислима. Ето защо ДС, макар и чудовище, подобно на всяко зло, дори и на самото архизло, познава начини за противопоставяне.

Неговият случай изглежда, че доказва именно това, тъй като, както споделя и самият той[7] – макар и привлекателен за Държавна сигурност, тогавашният старши асистент от Софийския университет едва ли е бил безалтернативен като кадър в системата на подслушване и донасяне. Ако един е имал дързостта да откаже с нужната деликатност, друг без съмнение ще се съгласи, тъй като според клишето подобна работа е престижна. Дори и дадена личност да не разпознае върховния авторитет, който носи агентурната работа, няма съмнение, че неговият колега, седящ на съседното бюро или обитаващ кабинета оттатък коридора, ще се окаже идеологически по-правилно форматиран, по-слабо интелигентен, а по всяка вероятност и готов да плати по-високата стойност за професионалното си осъществяване. И тъкмо той би бил нужното приближение към първоначалната цел. Тъй като никой не е безгрешен, тук сработват и механизмите на принудата, привидяни в практики като систематичното дебнене, опитите за незабелязано промъкване в нечие лично пространство, издирването на знакова фактология и надлежното ѝ описване в текстове, които популярно наричаме доноси.

Тук трябва да добавя, че вероятно този друг в конкретния случай се е казвал Валери Стефанов. Това – без никакво намерение да търся в образа на този изтъкнат преподавател, учен и самонзаначил се за ментор и морален авторитет действия, свързани със съзнателно или не нанасяне на щети на колеги. До скоро всепризнат капацитет, днес тъкмо заради агентурното си минало в очите на мнозина той вече изглежда като фалшив, самообявил се за академична инстанция и пример за професионална етика.

Излиза, че единствените без капка късмет са тези, които, макар и разработвани, остават по една или друга причина вън от структурите на социалистическата сигурност, нарекла се чак „Държавна”. Истинските ченгета, верни на всички техники за влияние, на които бяха прилежно обучени, успяха да анихилират агентурното си минало, а не малко дори го превърнаха в актив. Било как, с действията си те дадоха да се разбере, че създадената ДС-матрица продължава да работи достатъчно ефективно. Толкова, че да бъде умело употребена като пералня за лични съвести.

Някои нямали друг избор заради подмолното всесилие на системата, която не се спирала пред нищо; за други съществена била перспективата за развитие в професията, а това не ставало само с цитати от марксически авторитети[8]; трети пък съвсем искрено били служели на онази родина, формулирана от левия тоталитаризъм, макар да били и да претендират, че все още са интелектуалци, ето защо те и днес щели да изберат пропагандното клише пред това да останат самите себе си; имало и такива, които се надявали, че с делата си са в състояние не да вредят, а да съдействат на колеги и приятели. Всички те обаче са хора с толкова грамаден късмет, пред който шестицата от тотото изглежда като част от рутината на ежедневието, която никой не си дава труд да помни, тъй като се случва поне по три път на ден.

За разлика от отхвърлилите нейната кауза. Можем да твърдим, че тъкмо към тях системата за репресии се оказва екстремно отмъстителна. След като веднъж са отказали да участват в удвояването на биографии и обявяването на хартиените образи за автентични отражения на нечии животи, жертва на тази практика стават самите те. Техните имена и лични данни биват трагически включени в списъците, в които те с ясното си волеизявление отказват да бъдат вписани. Личната трагедия наистина е безгранична, тъй като подобни сюжети доказват в пълнота факта, че личността наистина е безпомощна срещу системата. И никакъв морален избор, и никакви свободни воли тук не играят.

Казус, силно наподобяващ случилото се с много български офицери след края на Втората световна война. Отличени с ордени за храброст по време на изтикването на немците от Балканите, герои от Страцинско-Кумановската, Косовската и Дравската операция, след завръщането си са срещнати не с почести, а с ефективни присъди, защото са били част и от армията на Негово величество, която, да речем, е отбранявала държавната ни територия от нападенията на англо-америнакските бомбардировачи през зимата на 1943 срещу 1944г. Присъди, издадени в тяхно отсъствие, без право дори на изслушване – обстоятелство, което по недвусмислен начин показва преднамереността на подобни съдебни институции и предварителната режисираност на процесите, осъществявано от тях.

Неподчинението на заповед в армията по времето на който и да било режим се тълкува по един-единствен начин, а интерпретаторът е военна съдебна инстанция, чиито анализи са всякога в тежък ущърб на застаналия срещу висшестоящия. Ето защо изборът пред тези достойни мъже в униформи се е свеждал само до обстоятелствата около осъждането им, а разликата в действията на царския Военен съд и революционните трибунали, наречени високопарно „Народен съд“, едва ли съдържа потенциал за отплащащи се аналитични усилия.

Ненапразно след осъждането си тези войници, сторили всичко по силите си, за да защитят българските граждани и да опазят от нежелано присъствие на чужди войски земите на България, биват за дълго забравени – подобни сюжети не следва да бъдат част от колективната памет в едно развито социалистическо общество. Те, въпреки всичко, трябва да бъдат посмъртно жигосани до кокал като „врагове на народа“, а най-доброто, което можеше да сполети подобни елементи, беше забравата, тъй като паметта възкресява не само добрия, но и лошия пример. Тъкмо поради това въздушните тарани на капитан Димитър Списаревски, поручик Неделчо Бончев и цял ред още действия, съдържащи потенциал да усъмнят обществото, отклонявайки го от „правилното“ тълкуване на царския режим като „човеконенавистнически” и „монархо-фашистки“, оставаха вън от учебниците по история. Дори и след подмяната на комунистическия интернационализъм с национал-комунизма, свързана със събития като Пражката пролет от 1968г. и с фигурата на Людмила Живкова в България, техните имена не бяха изровени от прахта. Паметта им не беше възкресена, макар аз трудно да се сещам за по-сполучлив пример, служещ за патриотично възпитание на младите.

Избрали или не, известен брой български интелектуалци, но не от самоинтронизиралите се като такива, бяха принудени да изтърпят още веднъж преследващите ги дълги сенки на Държавна сигурност. Независимо от стореното от тях, те също бяха натикани там, където сами бяха отказали доброволно да влязат. Какво по-долно дело от това?! Каква по-драстична степен на не-свобода от мълчаливото пояждане на правото на заявление, за което заявителят дори не подозира?! Силно се съмнявам обаче подобни решения да са вземани без участието на услужливи колеги, които вече са били причастни към системата от репресивни механизми.

Някои биха контрирали с довода, че закономерностите в подобни структури поставят успешната работа като резултат от усилията на всички, а несполуките лепваше директно на техните автори. Обстоятелство, което мотивираше манипулирането и на резултатите от верборъчната дейност с цел запазване на възходящата линия на нечия агентурна кариера, която признанието за неуспех би обърнало в друга посока. А това никак не беше за предпочитане, защото никой не би се наел да предскаже колко точно би била жестока системата спрямо негодните от своите. Справки – търсенето на „врага с партиен билет“ по времето на „чистия Сталинизъм“ в България (1948 – 1953г.).

Опасявам се обаче, че дори и подобно тълкуване, наглед поне частично оправдаващо подобни действия, не прави проблема по-малък. Той видимо е част от практиката в тоталитарна България. Благдарение на подобни пробиви в системата куп некадърници и/или напористи службогонители са получили шансове за изява, превръщайки други в залог, в инструмент на своя успех. Факт, който, както и да го мислим, смислово изравнява тоталитаризмите, конструирани вляво, с тези, които произхождат от дясната половина на спектъра на политическото. По този начин късметът за едни се превръщаше в незаслужена несполука за други, а балансът между двете се формираше не от личностни качества, умения и заслуги, а от височината на нечии положености в дадена паралелна йерархия, удвояваща личности, заключвайки ги в папки с претенцията тъкмо в купищата хартии да живеят автентичните хора.

Двадесет години след тоталния провал на лявата идеология от съветски тип късметът на бившите ченгета-учени или учени-ченгета (колкото и абсурдно да звучат и двете) все още работеше безотказно – разкрити бяха агенти от сферата на държавното управление, от областта на културата, спорадично излизаше и по някое популярно лице, свързано с един или друг сегмент на публичността, но тези в науката сякаш останаха вън от обхвата на злобата на роба, а и от полезрението на стремежите към отмъщение спрямо конкуренти в политика или бизнес.

Едва ли имаше начин за лустрация на научните среди от ченгета, който да не отпраща обратно към методологията, характерна за тоталитаризма. Подобно основание безспорно е извикано от интелектуалните територии, свързани с опита за удържане на разбягващите се смисли и социални играчи, стремително насочени към състояние на изплъзваща се от контрол ентропия, която според визиите на същите тези, достигайки до крайност, можеше несравнимо повече да навреди, отколкото да съдейства за декомунизирането на българското общество и скъсването с онова минало, което произвеждаше досиета за всеки, претендирайки, че в тях е заключен екстрактът от истинския живот.

Късметът на ченгето с академичен статус имаше и съвършено прагматична причина – в условията на главоломно спадащ авторитет на науката, дамгосана като един от стълбовете на човекомразкия режим, при заплащане на преподаватеслкия и изследователския труд, което едвам стига за физическо оцеляване, подобна атака трудно можеше да бъде мотивирана пред обществото, което се приспособяваше мъчително към свободата… или към това, което тогава се наричаше така. Травмата, причинена от живота зад идеологическите решетки, забулен от и в множество завеси, една от които беше чак „желязна“, беше допълнително възбудена от материалната нищета и липсата на сигурност, разразили се спонтанно и всепомитащо. Факт, който вероятно обяснява неколкократното олевяване на българите и константното присъствие в родния политически живот на партията, наследила директно политическата сила, която стои пряко зад всякакви „народни съдилища“, осъдили без законово основание значителен брой инакомислещи на смърт или дълъг престой зад решетките; създала „лагерите на смъртта“, в които са пребивавали, редом с криминалните престъпници, и част от дръзналите да не нахлузят на мислите си доста неогладената униформа на комунизма, произведена от нея като задължителна.

Има и още нещо. Мнозинството учени и преподаватели, доколкото загубиха създадените от тоталитарната държава валенции с обществото, доколкото техните занимания останаха затворени в кабинети и аудитории без какъвто и да е излаз в широка, обществена публичност, интересът към тях спадна до точката на замръзване[9]. Ето защо теренът на университети и Академия се превърна в естествено убежище на тези, които имаха от какво да се срамуват – те можеха да съхранят част от фрагментите на своя престиж, държейки в ръцете си съдбата на своите студенти и/или участвайки в процедури, свързани с кариерното израстване на колеги. Все факти, които симулираха статус на значимост и материализираха още един път „плодотворното“ съжителство на позавателната сфера и нейните радикални отрицатели, за които тя не беше цел, а просто някакво средство, подобно на корупционните схеми, които направиха мнозина от тях отново известни, но и този път не с интелект. Сиреч, късметът на агентурните кадри и тук проработи, донасяйки на някого дребен властови лост, а на друг – регламентирано или откровено престъпно влияние върху дадени процеси, далеч надминаващи контурите на личностните им тела.

Съдбата помогна ефективно и на ред личности, представляващи особен комплект с властово поставените ченгета, които някога бяха внедрени от тях с цел оформяне на сплотен антураж, подкрепящ своя вожд и учител във всички органи на университетско и академично управление, които решават по силата на мнозинството. Днес от това първо поколение ченгета са останали само некадърни асистенти, значителен брой от които все още не са преминали това професионално стъпало, макар да не подхождат с възрастта си на такъв нищожен преподавателски статус; и поостарели, но все още предани любовници – едно тежко наследство, свидетелстващо най-пряко за губителните ефекти смесване на наука и ченгеджийница. Ако актуализираме отново дебатът за необходимите мерки срещу все по-некачественото ни образование (, устремено към следващия епитет – „злокачествено” в собствено медицинския смисъл на думата), и затъващата в безполезност наука (там, където все пак я има), то вземането предвид на тези свързаности от втори порядък и техните все още живи остатъци би било само от полза.

Споделям това с пълното съзнание, че откритото заявяване на наблюдения от подобен характер трудно би могло да доведе до повече от влошаване на дадени лични взаимоотношения. Вярвам обаче, че не всички академични люде живеят със светлата цел да не обидят никого, готови да заплатят за това с цената на собствената съвест.

Тези социални мрежи, изтъкани от формална колегиалност от поне два порядъка (наука и Държавна сигурност) и/или неформална свързаност, изнедрена съвсем не от академични характеристики, властват до ден-днешен в университети и Академия. До днес те превръщат с високонаучни приказки собственото си луксозно нищо-не-правене в дейност, пред която поддържащият на плещите си света Атлас изглежда като дете, играещо си в пясъчника пред блока. Това, прочее, е един от ключовете към осмислянето на процеса, довел до трансформирането на научната продукция в нищо. В най-добрия случай – до провеждане на експерименти с предварително известен (дори за най-невежите) резултат, в безсмислено струпани букви, до които никой никога не би се допитал.

Обстоятелство, което още един път превръща бившите ченгета и техните свити в късметлии, низвергвайки онова малцинство случайно попаднали, които доказват себе си само чрез работата си. Едните паразитират върху статуса на учения, превръщайки го в ефектно, но кухо понятие, служещо да отнема думата там, където трябва, и да дава думата там, където се налага това да става не според нормите на диалогичната култура. За другите това е равносилно на лична трагедия, на крах, а причина за това не е само обстоятелството, че помръкващият имидж на науката равно повлиява на всички. Погледнато в дълбочина, тук прозира още едно доказателство за крехкото битие на личността пред системата, защото системата – тя е построение на мнозина, резултат от принципите на гласа на мнозинството. На същото това мнозинство, завъртяно около дадено ченге, което изпълнява стриктно неговите повели, а в замяна получава отворена вратата, водеща от докторант през асистент към доцент, а отттам – към професор. Системата е плод не на интелектуално противопоставяне, надделяване с логически издържани доводи между различни проекти за същността и дейността ѝ, а на малцинство плуващи във власт люде и мнозина тълпящи се около тях дребни подлизурковци, чиито (реторически) оръжия побеждават само тогава, когато зад тях се изправи по-могъща сянка.

И тогава, а и сега, тези, чиито биографични инвестиции са обявени за нищожни за сметка на издигането на дребосъци, покатерили се върху железните плещи на безразличната система, не мълчаха. Макар и тогава, а и сега, мнозина да опитваха да им отнемат думата. Стъпването в диалогични полета обаче крие рискове. Винаги. Опасности да бъдеш надмогнат от нечие красноречие и да останеш прав, но словесно сразен. Е, тези без късмет, не защото нямат нищо за губене, а тъкмо напротив, решиха да поемат този риск. Рискът на говорещия, на носителят на собствено мнение.

Въпреки заплахата от попадане на доводите на терен, на който те не предполагат да бъдат разбрани, Георги Каприев сам публикува копие от своето досие – единственият начин за верификация на собствените думи е прецеждането им през ситото на документа. Съществуват, разбира се, и такива, на които тази история изглежда подозрителна. Струва ми се няма да изненадам никого, освен самите тях, ако предположа, че дори и те са калкулирани в расъжденията, предходили акта появата на документалния материал и аналитичния поглед към него.

Сред говорещите умишлено се разположи и Симеон Хаджикосев. Той рискува дори повече, тъй като в неговия случай капанът на неразбирането е още по-страховит. Независимо от това, изборът на говорилият тогава видимо не се е променил, тъй като не е претърпял метаморфоза моралният капитал, довел и тогава, и сега, до въпросното действие. Дори и лишен от късмета на ченгетата, никой не може да е в състояние днес да изтръгне някому правото на слово, отправено в защита на славата му.

Гласовити бяха и други. Като например Валери Стоилов Стефанов (засвидетелстван в паралелното си битие на ченге с името на известния български скулптор Андрей Николов[10] – флагрантно нахален жест, слепващ хоризонтите на изкуството и на дебненето из кьошетата, зад който хич не желая да се взирам). И не само. Не се съмнявам, че в съзнанието на четящия името по-горе се допълва от други, дослучвайки списък от поне няколко. За тях трудно ще се намери критик, който да не разпознае научните им усилия като съществени. В противовес на стореното от тях в битността им на агенти на ДС, което мъчно подлежи на фактологическо възстановяване в достатъчна детайлност. Факт е, че те застанаха в реда на словесните. Такива, каквито впрочем те продължават да бъдат и като изследователи. Мнозина биха намерили опитите за оневиняване чрез авансово нападане на страната, очакваща обяснение, за чиста проба нахалство – това може да се види в коментарите, оставени от читатели под статията на В. Стефанов, в която той прави последен опит за спаси своя потъващ имидж[11].

Прежде споменатите университетски преподаватели имат поне една обща черта, която навярно би обяснила факта, че в определени случаи те се озовават от една и съща страна. Те са филолози. Но не само. За тях би било дори слабо казано, ако се заяви, че те са пленителни със словото си. Майстори на реториката. Достатъчно обаятелни, за да бъдат случани часове наред, без да отегчат. Мъдри. Диалогични. – Все неща, които събират почти всички елементи от образа на мечтания разговорен партньор.

Такива са те обаче и за самите себе си. Който е слушал поне един път тези професори(-ченгета), трудно би намерил кураж да отрече силната им вложеност в конструирането на лъскав и привлекателен Аз-образ, който да бъде вкусен за консумация не само от публиката. Те са естети. Гледат те в очите. Винаги изглеждат добре. Дори тогава, когато видимо не изглеждат добре. Изглеждат, но биват обглеждани не само от своите диалогични контрагенти. Те ползват чуджите очи за огледало, в което отразяват имиджа си, за да го попият жадно, но без припряността на зависимия, достигайки до пълно опиянение. До естетическо самозадоволяване. Гранично състояние, свързано с постигането на последната степен на удоволствието, което може да се успореди само с напрегнатата наслада, маркираща мига на кулминация при полов акт. За разлика от соматичната интеракция, в чиято рамка кефът никога не може да бъде безкраен, при естетическото преживяване сладострастието към собствената личност не знае предел. Винаги, навсякъде, всеки чифт очи е в състояние да породи изображение, довеждащо взряния в рефлексията си почти до оргазъм. Перманентен оргазъм. Контролиран. Когато го искаш – доставяш си го.

Ето защо техните текстове, апелиращи към дадено разбиране на агентурното им минало, представлява викът на Аз-а, свидетел на разрушаващата се собствена персона. Маска, продукт на много години усилия, вложени едновременно в самоусъвършенстване и в стратегическо инвестиране. Два процеса с един и същи резултат – постепенно изгряване на един образ, желан, чак лелеян, конструиран във фантазиите на своя притежател и осъществен сто процента от неговата личност.

Тук също късмет няма. Имало го е няколко десетилетия, преди да се случи осветляването, нанесло на строения елемент по елемент имидж, заплашен да помръкне, оставяйки своя автор в сивотата на ежедневния живот, изваден насилствено от хедонистичния модус, който в собствените си представи той дължи само на себе си, който е негово чедо толкова, колкото и биологичното му потомство. Ето защо в спонтанните пристъпи на обяснителност тук се чете не логиката на рационалното желание за очистване на личното достойнство, а автосексуален рефлекс. Примитивен, атавистичен и всепомитащ, тъкмо той задвижва словесните таланти, преливащи в изострени, в агресивно насочени към публиката си текстове, бранещи онова убежище на удоволствеността, което субектът смята, че сам е построил.

В това отношение защитата чрез нападение силно прилича на реакцията, която може да бъде наблюдавана при сексуалните единаци, самозадоволяващи се по храсталаците из парковете, гледайки натискащи се двойки. Разкрити, те ни най-малко не се смущават, даже напротив – изкривената им в наслаждение мутра мигом се променя в агресивна гримаса, защото сакрумът на кефа, който те са си въобразявали като свой, но не просто като собственост, а като телесно принадлежащ, е проникнат от рушителните енергии на профанума.

Ченгета или не, или колко тъкмо, нарцистично любещите себе си люде от научните среди проговориха. Но не с гласа на разума, а на телесната си долница, която те продължително са обгрижвали нежно, докато се слее с интелектуалната им горница. Ето защо внезапното дръпване на завесата, което открива тъмните петна в техните жизнеописания, в техните собствени възприятия руинира не само моралните им ореоли, но и интелектуалните им корпуси. Затова и болезнената реакция не следва да бъде тълкувана като мерило за нечиста съвест. В това уравнение съвестта изобщо не присъства.

Наред с тях обаче мнозина не се осмелиха да говорят. На фона на само няколко речовити трицифрено е числото на умишлено пазещите тишина. Замълчаха люде като Иван Ангелов Божилов (споменат в Решение №230 от 16.06.2011г. и като агент Борислав[12]), Евгений Радославов Радушев (познат от документа и с псевдонима Радков), Аксиния Добрева Джурова (агент Анна), до съвсем не отдавна дългогодишен директор на центъра „Иван Дуйчев”, част от Софийския университет, знаковото ченге Димитър Георгиев Гоцев (служил в ДС като Соколов), принадлежал едновременно към Трети и Четвърти отдел на Шесто управление, и към Софийския университет, бивш шеф на Македонския научен институт в София, Георги Георгиев Марков (агентът Роман), професионално осъществен чак до ръководител на Института по история към БАН, Витан Стефанов Митев (когото в ДС водели като Руси), бивш декан на Философския факултет на Софйиския университет, Васил Костадинов Проданов (Иванов според картотеките на Първи отдел на Шесто управление), Валери Григоров Стоянов (известен с тайните си прозвища Парк и Бела), Иван Русев Маразов (именуван „Библиотекаря“, сякаш в руско шпионско-производствено криминале), Костадин Любенов Палешутски (носещ твърде любопитното агентурно име Захаров), Петър Димитров Ангелов (чийто румен лик съвсем подхожда на псевдонима Румен), Светлина Николова Тодорова (прозрачно наречена агент Колева) както и много други. Те мълчаха, но и за тях се мълча. Това беше техният късмет, който две десетилетия цъкаше като швейцарски часовник. Или като часовников механизъм, отмерващ времето до избухването на мощен взрив.

Списъкът не е пълен. Не се съмнявам, че всеки читател в момента мислено го дописва, включвайки още не едно и две имена. Стува ми се, че всеки редовно или задочно е имал общуване с някоя изобретена биография, която внезапно е била деконструирана от решение на Комисията по досиетата. Ето защо краят на този списък е отворен. Не само защото аз го сотавям такъв, а и поради обстоятелството, че дотук проверени са само принадлежалите към определени властови хоризонти в научното поле. Редовите университетски даскали и научни сътрудници все още не са били обект на такива издирване.

Ред в това хаотично изреждане слага една обща черта, описваща поведението на всички по-горе. Нито един от тях не се осмели да говори, прикривайки се отново зад късмета си, който до този миг без изключение го беше вадил от трудни ситуации. Още от агентурното си битие тези люде са привикнали да мъчлат, когато ситуацията го налага, макар зад стените на университети, Академия, зад катедри и в аудитории мнозина от тях да са речовити, и още как! – Обстоятелство, което би могло да заблуди наблюдаващия ги за първи път, създавайки им образ на медийни личности. На хора на общуването, влизащи охотно във взаимодействия, комуникиращи познанието им в широки контексти.

До един бившите сътрудници на ДС нямат нищо общо с подобна конвенция, полагаща науката като част от полезния на обществото ресурс, за чието производство то отгоре на това плаща. Храмовете на академизма са превърнат в херметически затворени, самодостатъчни пространства, в които, доколкото се обговарят проблеми на науката и генерират решения, то те, поради пълната си откъснатост от живота на обществото, с нищо не допринасят за неговото развиване и разгръщане[13]. Голямата част от ченгетата имат  твърде съмнителен научен принос, състоящ се в старатено замъгляване на инак ясното нищо-не-правене чрез високопарни и високомъдри слова, имащи за цел да компенсират реторически дефицитите, отворени от тя в собствените им професионални полета и биографии[14].

Това бяха факторите, определили политиката на научните центрове по време на мащабната учителска стачка, да речем. Решителни в заявленията си на софрите и пред бутилките с градусова течност, в съществените моменти те пренаселиха мишите дупки, готови да съжителстват с гризачи, нежели да застанат зад кауза, която инак „на чашка“ разпознават като значима. Те бяха тези, които при видя на задаващата се буря с цинично безразличие останаха в тъмните пространства на своите кабинетчета и аудиторийки, за да се измъкнат от тъмнината на дупките след отминаването ѝ, сякаш нищо не се е случило, актуализирайки за пореден, но не за последен, път тирадите на своя „плач Йеремиев“: обществото не уважавало труда на учения, студентите ставали все по-слаби, оцеляването на изследователя било все по-затруднено и какво ли още не. Миризмата на мишо малодушие обаче остана.

Всичко това – без капка замисляне относно отговорността на претендиращия за интелектуано лидерство. Колкото и клиширано да звучи, мястото на интелектуалецът е зад каузата. Зад една от възможните каузи на обществото, даващи перспектива за развитие. На това трябва да ни учи историята – споделят самите те. Тук е мястото да отбележа, че ченгетата от средите на историците почти без изключение попаднаха в тази категория. Всички мъчлаха като един. Склонен съм да мисля, че информираните относно хода на историята едва ли са останали безмълвни поради страха си от революции и съзнанието за вредата от насилие. Ще добавя, че не един и двама са хора, на които комитските нагласи от XIX век са житейско кредо. Справки – лицето Димитър Гоцев, разказващ миналото на самостоятелната държава Бивша Югославска Република Македония като романтична страница от историята на България, разказващ революционната митология като реално случила се действителност. Факт, който превръща неговите устни и писмени изложения във вицове, подобни на тези за подвизи в сферата на риболова.

Какво развитие, прочее, след като неспособната за адаптация от държавната соц-публичност към свободните, отворени публични полета, научна интелигенция се е превърнала в група паразити, от които днес няма дори идеологическа полза, тъй като за тях даже ролята на ДС-ченге е надценяваща?!

Не спирам да си задавам въпроса за причините за това мълчание. За тази изолация, резултат от неспособността на учените да се приспособят към новите реалности и да започнат най-накрая да сами да ги формират.

Според мисъл, приписвана на Айнщайн, съществуват три типа учени. Най-забележими в публичността вероятно са тези, които впрягат науката за своята кауза. Слагат ѝ юзда, управляват я във всички посоки, демонстрирайки завидна сръчност, която следва да бъде обърната в очите на гледащите в личен капитал. В престиж, във всемогъщество. В крайна сметка този тип учени черпят от науката ресурса на личното си удовоствие. С нея те се самозадоволяват душевно, изправяйки я във всевъзможни пози. Тяхното отношение към нея преминава съзнателно през целия поведенчески регистър – от спонтанния флирт и нежностите на любовното, през хулиганското намигане и деликатното подчинение до бруталното доминиране и демонстративното насилие върху нейните конвенции. Те дават всичко от себе си, за да покажат една опитомена наука, която даже може да изглежда секси. Определят се най-разнообразно, закачливо, интересно и ексцентрично. Дописвайки считаното за разгърната сентенция на знаменития физик, ще нарека тези учени „автосексуалисти“.

Те не мълчат. Те винаги говорят, дори тогава, когато са хванати натясно. Поради това понякога попадат под словесен обстрел, а се случва и да загубят някой реторически двубой. В това отношение късметът не винаги е на тяхна страна.

Те всякога изглеждат добре. Стилно. Във външния им вид личи старание, съзнателност, внимание.

Техните изследвания са четими, четени, рекламирани, цитирани, вкусни и привлекателни. Публиката им далеч надхвърля пределите на аудиторията или на академичната сграда, която побира говоренето им. Цитират ги навред, а този факт повече от логично буди всеобщата завист от страна на несръчните в областта на презентационното мислене. Те се появяват из средствата за масово информиране с предварително избрана реторическа поза, а ужасяващо интересните разговори между тях и представителите на журналистическата гилдия понякога могат да бъдат не само интелектуално възбуждащи, особено за по-неопитните и неопетнени представители на репортерската професия, особено от женски пол.

Най-незабележими, но най-многобройни са тези, които вечно страдат за науката. Подлагат се на лишения, представянето на трудовете им винаги включва детайлно описание на всичко, от което са лишили себе си и най-близките си в името на научната си работа. На тях науката им тежи, а те изглеждат така, сякаш ледващата доза академичен товар ще доведе академичната им издържливост оттатък предела. С тях науката злоупотребява, доказвайки значимостта си в сравнение с несъществеността на коя да е личност. Науката е кауза. Самите те непрестанно повтарят, че академичните занимания не са за всеки, но основание за това не е интелектуалната недостатъчност, а неспособността за физическа аскеза в името на познанието. Определят се като „научни работници“ с акцент върху втората част на словосъчетанието.

Извън аудиторията те мълчат. Всякога. Дори и тогава, когато са нарочно попитани за проблем, върху който актуално работят. От опит ще споделя, че те обикновено изглеждат зле. Видът им издава небрежност. Факт, който иде да рече, че за тях откриването на имиджа все още не се е състояло.

Ето защо за тях няма да се сбъдне и изнамирането на автосексуалността. Техният идентифициращ ресурс е не удоволствието, а страданието. Затова често пъти този тип изследователи представляват и социални случаи – те често имат семейни проблеми, зли съпрузи, живеят в нечовешки условия, жертви са на домашно насилие, никой от близките им не ги разбира… и така – до безкрай.

Техните текстове, макар и често пъти съдържащи приносни елементи, се четат с насилие над себе си. Същото, с което са и написани. Колеги нерядко определят писанията им като „мърляви“, по-дръзките дори стигат до назовавания като „непрани гащи“. Излизат в малки тиражи, а извън тясната им професионална среда никой дори не подозира за съществуването им. И на трудовете им. Техните мисли са безвкусни и блудкави, изказът им е непрцизен, клиширан, сякаш роден от безсмислената, но разкъсваща болка, съпровождаща раждането из жива утроба на остри камъни.

Поради това този тип изследователи често игнорират имащите публичност извън обичайните академични пространства с довода, че истинската наука е жадна за човешка кръв, тя изисква императивно от автора си да принесе в жертва най-свидното – своята личностност. Това е условието за мистичното слияние с Нея, с науката – да понесе върху си страданията на сключената хиерогамия. В техните очи академизмът не подлежи на одомашняване, а само на омилостовяване, хвърляйки му отвреме-навреме по някой нов изследовател, чиято (почти религиозна) инициация задължително включва абсолютно обезличностяване.

Ето защо в традиционните академични средища до ден-днешен е пълно с чичковци и лелки, изглеждащи и говорещи така, като да са произведени от някоя социологическа агенция, търсеща в масовото осивяване някаква „средна стойност“. Сякаш интелектуалната и социална недъгавост подлежи на подобен срез!

Те не общуват с никакви масови информатори. За тях медиите изобщо не трябва да присъстват в храма, тъй като сводетелството на представители на профанния свят обезсилва потенциите на свещения брак между тях и науката, който се коснумира само пред избрани.

Зад това често пъти се крие не научен дефицит, а импотентност относно вписването в и употребата на ключови ресурси на публичността. В общия случай обаче липсата на социален излаз вън от научната Светая Светих е симптом за липса на характерното за академичния човек вариативно, гъвкаво, комбинативно и технически изпипано, аналитично мислене.

Този втори тип изследователи са характерни с това, че перверзно сменят местата на страданието и удоволствието. Тяхната наслада е пуснала корени в болката. А тя на свой ред е феномен, който сме свикнали, че означава определена слабост. Признание за нищожност, вдигане на ръце, предаване под натиска на силите на отрицание. Ето защо те често са скръбни, а понякога – просто перманентно недоволни. Неудовлетворени (от себе си). Незадоволени, поради несбъднатия подсъзнателен блян по автосексуалността. Поради липса на смелост, те приличат на деца, сгащени от родителите си в първи акт на самозадоволяване – засрамени, вгледани в земята, неуместни до предела на мислимост на понятието за неуместност. Смълчани.

Те са мълчали, не говорят и по всяка вероятност никога няма да нарушат тишината – това е тяхната стратегия за приспособяване. Това е кулминацията на тяхното щастие – за пореден път да не бъдат хванати, че вършат прегрешение, подобно на мастурбиращото дете.

Късметът измъкна скрилите се зад него ченгета и сега – общественото внимание беше принудително привлечено от актуалното насилие в обществото – на пътя, в парка, в храстите, в районното управление на полицията (където, макар да твърдят, че не упражняват физическо насилие, натискът с цел прекършване на правилата е на прага на температурата на кипене). Тактиката на занемяването отново се оказа границата между победата и страданието, тъй като дори най-умелата отбрана оставя у опонента кофти привкус и миризма на морално разложение. За разлика от мълчанието, което далеч по-трудно бива разиграно и разчупено в аргументативна модалност. Никой не диалогизира без никого насреща. Никой не търси сметка на бялата стена за това, че е бяла или, че е стена.

Третият тип учени според типологията, за която предполагаме, че е изобретена от Айнщайн, тук място няма. С идея за информационна плътност ще маркирам, че това са истинските обитатели на научния храм. Без убежището на това свещено пространство те са практически безпомощни, а причина за това е тъкмо отдадеността им в едно особено гледане на и отвъд света, което често пъти води до реалната заплаха от спъване, падане и получаване на телесни контузии.

Твърде много се мълчеше. И продължава да се мълчи. И твърде неуместно се говореше. И продължава да се говори. Малцина бяха и са служещите си с ораторското изкуство и неговите техники в услуга на кауза, стремейки се към нея с отворени очи и честни средства. Някъде се мълчеше с цел да се говори другаде. Там, където това би генерирало надмощие за говорителя, унищожавайки неговия обект. И другаде тишината не беше здравословна. Тя приличаше на терапевтичната стерилност на акустичната среда в психиатричните заведения, където високата устойчивост просто удължава агонията.

Вярвам, че ако не те, той някой, някой трябва да говори. Защото инак мълчанието заплашва да превърне всички в ангета. В жертви на някаква система, външна спрямо всички ни, но по властовия си статус престъпна[15], която поставя неизпълними условия, на които биха могли да отговорят не можещите и знаещите, а онези, които ченгетата продължават да внедряват тук и там, въвеждайки ги през задните врати, които те са отворили с дадена нарочна цел.

Накрай – нещо за опита за анализ, случил се в и сред тези редове. За всеки автор едно от най-изтънчените изкушения е възможността за задаване не само на смисловите рамки на текста му, но и прякото заявяване на техните описания. Това явяване на текст и метатекст отваря вратите за работа не само със смислозадаващите технологии на самото писано слово, но и със съзнанието на читателя. Казано с други думи, едва ли има пишещ субект, осмислил писането си не просто като стихиен пренос на информация, а и като процес, случващ и дослучващ посланията му, отваряйки нови полета на смисъл или на неговото (преднамерено) неналичие, различаващ се с оглед всека рецептивна индивидуалност.

В този ред на идеи за някои настоящият опит за аналитично разкриване на личното ми усещане за ченгетата в науката и техните късмети би се видял твърде подобен на онези, за които самият аз пиша. Само бих се радвал, ако това е така. Подравняването ми дори в реда на посредствените изследователи звучи твърде добре за човек с моя скромен изследователски опит.

Мнозина биха положили есеистичния ми размисъл сред опитите за интелектуално-реторическо самозадоволяване. Обикновено липсата на дълбочина и осъзнатост на дискурсивния характер на писането водят и до подобни заключения. Ако светът за читателя е свят на същности, а не – на феномени в смисъла, вложен от Имануел Кант в това понятие, ако той борави не с оптически прибори, а живее с представата, че докосва пряко предметите, а не тяхната феноменална (словесна) покривка, то действително страниците дотук са чист душевен онанизъм.

С това обаче аз ще се съглася. Подобна оценка би ме разпознала редом до мисловни величини като Валери Стефанов, който само днес и само в очите на ежедневно смесващия научна кариера с лична съвест изглежда като самоназначил се интелектуалец. Едва ли има съмнение, че Валери Стефанов е равен на себе си във всичките си инкарнации, защото всички те заедно правят Валери Стефанов да бъде тъкмо Валери Стефанов. Ето защо говоренето за едно през и чрез друго негово превъплъщение не селдва да се прави чрез механично поставяне на знак за равенство, а с достатъчното внимание и вникване. Нещо, което сам не направих докрай. Не поради невъзможност, а поради нежелание. Макар и в известна степен проблематизиран в тази своя обективация, проф. В. Стефанов е и без съмнение ще бъде еталонна мярка в областта на професионалните си вложения и резултати.

Няма да са малцинство тези, за които тази статия не би била повече от поредния досаден епизод, в който някой си е решил, че би бил особено полезен с онова, което може да прави, та поради този факт го навира в очите на публичността. Подобна оценка би изравнила моето авторство с това на мнозинството академични люде, радващи се на прилична кариера, имащи достатъчно възможности да използват добре марката на институцията, застанала зад тях. Мълчащи, но реализирани според своя аршин. В арсенала от защитни средства присъства и този похват.

С подобно изказване също бих се съгласил – предвид факта, че цитираните от мен не едно и две имена са достигнали йерархическия максимум, устроили са се институционално и дори се радват на ръководни позиции, трудно бих застанал срещу подобно начертание. Намирането ми дори в реда на досадните и никому неизвестни от тази гледна точка не изглежда никак зле.

Не на последно място, бих могъл да се побера и в подозрението, че с фронталната си атака опитвам да измия собствената си съвест. Макар да съм роден през 1981г. и фактически да не съм имал съзнателно време, за да бъда вербуван, нека да не забравяме, че Павлик Морозов е жив в нас. Някъде дълбоко, вероятно старателно прикрит, но него го има. Макар и не у всички.

На всички останали мога покорно да благодаря. Дори и само за това, че четат тези последни букви. Надявайки се това емоционално, крайно и често пъти неаргументирано изложение да доведе до нещо. Каквото и да е то. Защото словото има смисъл само в прехода си към действие. Защото в темата за ченгетата място за изкуство няма.


[1] Полша, Чехия, Унгария, Албания и др. въвеждат закони, съдържащи различна степен на ограничения за бившите сътрудници на репресивните служби. Част от тях са свързани с отварянето на досиетата на всички бивши ченгета, с (временни) ограничения по отношение на заемането на държавни и академични длъжности.

[2] За по-прецизна дефиниция вж. Bleuler, E. (1950) Dementia Praecox: Or the Group of Schisophrenias. International University Press.

[3] Друг любопитен факт е смесването на терминологични плоскости, част от крайно левия и крайно десния идеен спектър. Не е тайна за никого, че национализмът, по същество дясна платформа, си служи с конвенциите на субстанциализираната своя територия.

[4] Ето какво казва самият Каприев по въпроса: http://kapriev.wordpress.com/

[5] Вж. Решение №230 от 16.06.2011г. на Комисията за разкриване на данни в наличните документи и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия.

[6] Според Решение №230 от 16.06.2011г. той също би следвало да се счита за принадлежащ към органите на ДС.

[8] Съвършено вярно! Ставаше и без подобни евтини, дебелашки трикове за засвидетелстване на политическа коректност, но го правеха само онези, които можеха да понесат отговорността и да застанат с лице зад решенията си. Само един от примерите в това отношение е Василка Тъпкова-Заимова – медиевист с публикации из най-престижните периодични списания. Важно е да се знае, че проф. В. Тъпкова-Заимова никога не е била нито ченге, нито дори партиен член. За разлика, да речем, от лицето Аксиния Добрева Джурова, известна и като агент Анна (вж. отново Решение №230), която е предпочела да стане ченге, макар навярно като дъщеря на бившият министър на народната отбрана Добри Джуров да не е била нито принуждавана, нито кариерата ѝ да е била заплашена, нито каквото и да било от кръга шаблонни оправдания, познати до втръсване на обществото.

[9] Относно маргинализацията на академично произведеното историческо познание вж. https://dimitaratanassov.wordpress.com/2011/06/23/acad-deconst-chalga/

[10] Вж. отново Решение №230 от 16.06.2011г.

[12] Вж. пак Решение №230 от 16.06.2011г. на Комисията за разкриване на данни в наличните документи и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия.

[14] Неотдавна бях поставен в абсурдната ситуация да заема позиция относно становище на чуждестранен колега, според когото за последните две десетилетия и половина българската медиевистика не е произвела нищо, което заслужава внимание, надхвърлящо непотребното цитиране под линия с цел демонстрация на библиографска осведоменост. Като доводи видях списък със заглавия на текстове, написани от бивши ДС-ченгета и/или любовници на някогашни такива, оставени на университети и Академия в графата „лоши кредити“. Избрах да замълча, за което навярно няма да бъда укорен от авторите, които самият аз съм цитирал по една или друга причина. (Прелюбопитно би било след това заявление кой ще се разпознае сред агентите и кой – сред любовниците. Но това – само в скоба.)

[15] Вж. Фуко, М. (2000) Анормалните. С.,с. 112. За цитата благодаря на д-р Анна Алексиева от Института за литература към БАН.

Posted on август 1, 2011, in Наука, Публицистика. Bookmark the permalink. 4 коментара.

  1. Още един отличен текст без излишно цепене на басма.

  2. Подпоручик Ч.

    Хубав текст. Не би било лошо разни комсомолски секретарки (особено в ИФ-то) да се напънат да го прочетат и евентуално да вденат нещо. Есеистичността и „интердисциплинарността“ са нещо, което обаче се отдава трудно на огромното мнозинство. Вероятно поради мисловната леност, откровеното ниско ниво, мишуването и стремежа към мишевъдство.

  3. Така е. Всичко е вярно. Гледам ги никави учени не са. По лошото е и ТРАГИЧНОТО Е, ЧЕ УБИВАТ учените, които не работят за ТЕХНИТЕ ТИТЛИ, защото законът на игнатов им даде титли без научни показатели и възможност с тези титли да печелят уж научно-излседователски проекти. Трагично е, гледаш го с 100 проекта, а наукометричните му показатели са = 0, разпознаваеми са. Убиват учените от позициите, които заемат, АКО НЕ РАБОТЯТ ЗА ТЯХ.

  1. Pingback: Ченгета с късмет | Bulgarian Blog

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s