Призраците на социализма: ден предпоследен


Призраците на социализма: ден (пред)последен

(Настоящата статия е представена на научна конференция „Езици на културата, организирана от Катедра „Културология“ на Югозападния университет „Неофит Рилски“)

До каква степен можем да считаме скоро приключилото събитие за история? Сякаш от само себе си е ясно, че не всяко минало е история. Причините за това са много, но в основата им по всяка вероятност е разположена една. Историята е част от идентичността. Ние се саморазказваме, стабилизираме се чрез разказа за себе си, придобиваме очертания на личности. А след това – на групи, на общество. Ето защо инстанциите, свързани с изковаване и разпространение на разказа за това какво съм/сме са тези, които задават рамката на индивида/обществото, очертавайки основните отношения, посоките и типологията на техните съдържания [1].
Отговорът на въпроса: „Кой съм аз?” предполага изложение в разказна форма, тъй като – както е казал философът Витгенщайн, онова, което не може да се изкаже, може да се покаже. Ето защо историята е казване-показване, разказ за онова, което сме само ние и никой друг. За това с какво и как съм уникален, защо аз съм тъкмо този аз, а не някой друг. Факт, който може да бъде обяснен чрез позитивния идеал за историята като усилие за максимално приближение до факта, за работа не с образи и идеи, а с историческа материя сама по себе си, сетивно осезаема като предметите от веществен порядък. От тази позиция тъкмо в разказ се разкрива онази нуклеарна същина, която представлява неповторимото и присъщото само на дадената личност и/или група. Уникалност, която се мисли извънвремево и извънпространствено.
Историята на социализма, редом с факта, че е история на един социален и политически строй, е и разбягваща се към бекрайността поредица лични истории, тъй като е живяна от личности, имащи тъкмо личен хоризонт на осмисляне на случилото се. Тази памет за нстоящето, разбира се, се отпечатва и върху версията на миналото, преформулира я, придава ѝ нови акценти и формира разказ с множество лични вариации, който навярно бихме могли да назовем с термина на Хейдън Уайт [2] „практическо минало“ – решение, което би отправило изследователските усилия към равнището на микроисторията. Теоретически ход, който, макар на пръв поглед да изглежда неимоверно мъчен и практически неосъществим, без съмнение има своето място в процеса на изграждането на наратива за епохата на социализма, пък макар и мислен като перспектива и с ясното разбиране за невъзможността да бъде осъществен до самия си предел. Въпреки споделеността на време и пространство, рефлексът към тази епоха е крайно противоречив.
Статутът на близкото минало е тема, очертана от две полярни граници. От една страна, тя бива страстно отхвърляна като страдаща от академична недостатъчност. Според по-консервативното разбиране миналото, подлежащо на научно изследване, е достатъчно отдалеченото минало. Онова без живи носители, в което следователно не се срещат интереси, свързани с непосредствено моделиране на актуалното. Това минало, чиито изходен материал би могъл да бъде трансформиран в част от опита на обществото (казано по-наивно – да донесе поука), но не носи непосредствен ангажимент към конкретна жива фигура. Според разбирането на класическия немски историзъм история може да бъде само онова минало, в което не са намесени нишките на днешния ден, което не би могло да възвеличи или омаскари никого. Онова минало, което никой не може да употреби за лична облага. Не тук е мястото да бъдат посочвани празните места в подобна логика.
Често пъти тази консервативна нагласа е злоупотребявана с чисто политически цели и превръщана в част от призив за радикално забравяне на миналото, за пренебрегването всяка мислим стъпка на терена на опита, тъй като прагматичните решения и осъществяването на проектите за общество и държава налагат мислене в категориите на днешното, разбирай – сетивно-вещното, към което търсенето на основанията и усилията за проглеждане на света в дълбочина изглеждат като ялов интелигентски напън, който принася само частна полза на своя автор, без да има отншение към обществото и неговия дневен ред. Едва ли би било откритие, ако заявя, че опитите за бодряшко-здравеняшко погазване на задълбочената мисъл и обявяването на умствения труд за ненужно разточителство с просто махване с ръка е характерно изобщо за тоталитарните идеологии и за политическите системи, причиняващи хронична недостатъчност на свобода. Историята на тази нагласа към близкото минало не прави изключение, нейните корени са ясно проследими тъкмо в това близко минало.
В този ред на мисли се вписват клишета от порядъка на назоваването на учените с презрителното „чантаджии” – презрително определение, събиращо в себе си факта, че съществуват хора, които в епоха на строителен възход, граничещ с пан-строителство и дюлгерска вакханалия, си позволяват да съществуват крайно луксозно вън от сферата на ръчния труд, привидян от идеологията като единствено легитимна форма. Макар дните на левия тоталитаризъм да свършиха, неговата лозунгово-площадна култура продължава да работи чрез дълбоко имплантираното клише за „светлото бъдеще”, което след половин век изглежда като един успял проект. Тук е мястото, разбира се, и на Вапцаровата утопия, смислово побрана в стиха: „Какво ще ни дадеш, историйо / от пожълтелите си страници?” [3]. Ще отбележа, че тази реторическа фигура също се нуждае от специално изследователско внимание, поради което тук тя няма да бъде разгръщана до дъното на своя смисъл.
Именно поради ясната си политическа ангажираност и врастналостта си в терена на миналото-травма този тип мислене на социалистическата епоха не успява да се превърне в консенсуален – от страна на противниците на тоталитарния режим на него се гледа като явена в друга форма соц-носталгия, която е заплаха за обществото и личността, тъй като зад него се привижда усилие за реставрация на не-свободата и принудителното лишаване от ценност на човешкия живот.
Важно е да се отбележи, че на дъното на призива за радикално отчуждаване на неотдавно минало и настояще далеч не стои само политическо пропагандно клише, а и научна парадигма, релативизираща един от начините за есенциално мислене на различните категории на времето [4]. Тя съответства на съвременни тенденции в полето на теорията на историята, които на пръв поглед се нареждат перфектно в рамката на евро-коректното либерално говорене, свързано с усилието за скъсване с национализма, нацизма и другите травми значими исторически травми.
Историята на близкото минало е невъзможна поне по още една причина: онова, което все още се намира в процес на изграждане, едва ли би могло да бъде обобщено в каквато и да било историческа (равно)сметка, тъй като работните проекти все още не са преминали през всичките си фази на осъществяване, следователно наборът от произведените от тях ефекти подлежи на актуално допълване – аргумент, връщащ ни отново към идеите на класическия историцизъм, характерен за XIX век.
От друга страна, ред учени и обществено значими личности се впускат с не по-малко емоции да изградят образа на една реалност, в която местата на сакрално и профанно са обърнати. В нея всичко свято е опростеното до опростаченост, до един масов вкус, който всякога мирише на развалени яйца в очите на елитарната култура (конструираща емблемите на обществото); а принадлежащото към низовите социални регистри (намиращи се често пъти много вън и от „културната интимност“ [5]) е обект на освещаване. Върху такава логика се би могло да израстне настояване соц-периодът да бъде изхвърлен от разказа за миналото. Смятан за безостатъчно лош пример, той не следва да бъде даже показван от дистанция, тъй като би могъл да бъде заразителен, а мултиплицирането му би ликвидирало постигнатото от обществото по пътя му към свободата.
Крайно негативното осмисляне на полувековния тоталитарен режим у нас поражда и импулса към неговото по-бързо музеифициране. Съгласно тази представа възможно скорошното попадане на това минало зад музейна витрина би довело до откъсването му от реда на актуалните неща, обезвреждайки го по начина, по който опасни оръжия не служат за заплаха, след като бъдат поставени в умиротворяващата среда на музея на военната история или така, както инструментите на нацистките лекари-мъчители не престават да излъчват зловеща хлад[6], но не сами по себе си, а в рамките на реконструиращото въображение на застаналия пред тях като експонати-свидетелста.
Ако дотук стана дума за усилията за модулиране или смълчаване на така или иначе налични гласове на/за социалистическото минало, наред с тези настроения и принципни разсъждения съществува и глас, проявяващ склонност към тотално пренебрегване на периода между 09.9.1944г. и 10.11.1989г. Навярно не би било необосновано, ако се предположи, че това е резултат на дълбинна травма, която психиката компенсира така, сякаш за почти половин век у нас нищо не се е случило, сякаш миналото не е било никога, ето защо няма да бъде и част от настоящето ни. Ситуация, за която навярно аналитичната психология би могла да сподели много, но за целите на настоящето изследване вероятно метафората със специализираното заведение с доминиращ бял цвят в интериора, където владее терапевтичната тишина, макар и крайна, би задала търсената смислова посока.
Съществува, разбира се, и малцинство от носталгици (а дали са малцинство?!), за които 45-те години държавен социализъм представляват връх в развитието на България и точка на максимален социален комфорт, от който на свой ред трябва да следва безостатъчното лично благоденствие, макар че „бяха допуснати и някои грешки”[7]. , които (отново според речите и писанията на въпросните люде) довели до краха на системата, пренебрегвайки възможността тя да е имала заложени още в замисъла си нелогичности, които по-късно довели до израждане и разпад.
Твърди се, че за осмисляне на соц-епохата е още рано, тъй като историята би трябвало да бъде само нашето минало. Рано било, смятат не един и двама, да превръщаме в част от актуалното си самоопределение нещо, което виждаме не само като останки в полето на материалната (и на словесната) археология. Мисъл, която още в самото начало възбужда питането за смисъла от наука, ограничена в анализа само на онова, което няма актуален допир с настоящето. На възможните обвинения в краен релативизъм тук бих отвърнал в аванс, че именно консервативното схващане за връзка между различните модуси на времето е основание за едно по-гъвкаво разчитане на границите на историческото изследване – ход, от който науката само може да спечели.
Довод от чисто практическо естество срещу подобен избор на позиция към близкото ни минало е и фактът, че част от онова, което инак бихме превърнали в история, е безвъзвратно загубено поради небрежността на (всяко от) следващите поколения, за които често пъти случилото се половин век назад не е част от онова, което сме, а от онова, което искаме по-бързо да престанем да бъдем. Основанията на тази позиция са положени между полюсите на непреднамерената небрежност и усилието за очистване на личната съвест. Съществена част от архивните документи, свързани с дейността на БКП, бяха унищожени при палежа на бившия „Партиен дом“ (26 август 1990г.) – събитие, което според мнозина изобщо не представлява взрив от площада, пренесен в кулоарите на обезсиления враг в лицето на партията-държава, а режисиран от самите бивши носители на властта акт, в който хвърлени в огъня се оказват изобличаващи документални свидетелства[8].
Така се ражда онова минало, което не е съвсем отминало във физически аспект, но не е и пълноправен дял от настоящето. Казано с други думи – това е минало, на което предстои да се превърне в минало, полуминало. Подобно на книгата, издадена преди две десетилетия, то не може да бъде открито на пазара на нагласи и действия, но истинските ценители на антикварната стока също не проявяват интерес към него, защото не е натрупало достатъчна допълнителна стойност, каквато произвежда параметърът „древност”. Една особена историческа категория, намираща се на предела между минало и настояще поради обстоятелството, че става въпрос за време, живяно от мнозина свидетели, имащи актуален личен опит и собствен разказ за него. Миналото, написано с ръкописа на личния спомен, по определение се отедалечава от идеала за научна обективност. Миналото, употребявано като „скелет от гардероба“. Като исторически значимо с оглед историцисткия идеал следва да се окачествява само онова минало, изписано с неутралния шрифт на пишещата машина, универсално възпроизводимо в рамките на общността, която го припознава и която то прави разпознаваема.
Разказът, който все още има живи носители, лесно влиза в ролята на унизено (в строго ценностен смисъл, на който са базирани и неговите превъплъщения в широката публичност и специфичните публични терени) слово. За разлика от отдавна миналото, което няма живи свидетели-разказвачи – обстоятелство, което по-скоро го превръща в екзотика, макар да не престава да бъде част от идентичността (а може би тъкмо поради това се и превръща в желана Аз-представа на групата).
Излиза, че антикварният прах охранява отминалото битие от подобни крайни оценки, на каквито е подложено това на социалистическото време в България. Никой не укорява княз Борис за жестокото потушаване на бунта на 52-мата боили, избухнал в средата на 60-те години на IX век, макар със сигурност да има достатъчна причина за това, но всички дружно и основателно говорят с нестихваща емоция за трудово-възпитателните общежития за обществено опасни лица, известни в съвременния сленг като „лагери на смъртта”. Смъртната присъда срещу Трайчо Костов е поредното доказателство за (зле скриваната) кръвожадност на режима, а „здравицата”, която вдига хан Крум след битката при Върбишкия проход, триумфално отпивайки вино от обкования със сребро череп на Никифор, все още буди у мнозина патриотичен прилив – aко мога така да нарека заканите за възмездие с хилядолетна давност, придружени със стиснат юмрук и мрачно скърцане със зъби към южната ни граница.
На този фон съвсем не изглежда своеволно поставянето още веднъж на проблема за нормите на осмисляне на близкото минало. Още повече, че миналото на епохата на социализма у нас не е доведено до стабилизирана форма, възприемаема и (общо)призната. То все още прилича на епос в неговата автентика: пее се от носителите си, има още много вода да изтече, докато бъде записан в книга и продаван по книжарниците в омекотена и безвредна форма, в която всеки потенциален читател би могъл интелектуално да го храносмели, без да претърпи ущърб. За разлика от останките от Античността и Средните векове – част от градската ни среда или обект на специална грижа в музеи – останките от соц-времето все още се свеждат до призраци в съзнанието. Казано другояче – символният им заряд не е утаен, не е унифициран в социално приемлива форма – процес, който националната идея извършва за далечното ни минало, било то средновековно или възрожденско [9].
Държа да е ясно, че опитите за внедряване на тракийски сюжети в историческия ни канон е различен случай, който лесно се обяснява, имайки предвид разстоянието между „идентичност и публичност” от една страна, и „историческо инженерство с цел материални облаги” от друга. Мое (и далеч не само) мнение, с което не желая никой да се чувства обвързан.
Една от причините за все още доста ръбестата и плашеща форма на неотдавното се състои в обстоятелството, че ако гоненето на вещици и пророкуването със задна дата успяха да превърнат дадени хора в герои на деня, то управлението на културни паметници съгласно закона все още няма своите милионери… или поне се счита, че това е така. Още по-малко такива имат приеманите като даденост на територията, като част от онова, с което се раждаме и умираме, без то да зависи от нас. Така гледа на паметниците на социализма последното поколение.
Тъкмо с това отчасти се обяснява историчността на далечното минало – то не е в състояние да нарани никого (, макар мнозина да са били ранявани заради него). Статус, който решително бива отказан на близкото минало тъкмо поради факта, че никой не желае доброволно да бъде увреждан повече от него – все пак 45-те години държавен социализъм са травматично установими в близка ретроспектива у почти всеки български род. И поради основанията на все още господстващото определяне на историята като изследване само на онова, което не се вижда през все още гледащи очи.
Логично е да се запитаме на кого и как влиза в правомощията да превърне чистото минало, безформената маса на времето, което сме задминали, в подредено и възможно за разказване, в история. За тази цел модерната държава е изобретила поне няколко институции.
Държа още тук да застана срещу легитимността на усилието за търсене на съгласие с политически произход по темата. Не защото политиците изначално са „маскари“, а поради факта, че спецификите на българския политически живот поне засега не дават да се разбере, че в рамката на политическото съществува кръг от въпроси, които са обект на политическа регулация, но лежат отвъд конюнктурните прения не днешния ден. Примери в това отношение са несръчните опити за преакцентиране на българския „Гранд наратив“ чрез обявяването на загиналите в Баташкото клане българи за християнски мъченици, търсенето на електорална подкрепа чрез заканите към съвременна Турция и кампанията за обявяване на османското владичество за „турски геноцид над българите“ и др. Факти, който сигнализират потискането на дебата за идентичността и замяната на отговорността пред самоопределението с частния интерес, възлизащ към поредното пускане на бюлетина.
На този фон апологетите на социализма не отстъпват от своята ретроутопия със рвение, наподобяващо сюжета на филма на Волфганг Бекер „Сбогом, Ленин!“ (2003г.), в който синът на тежко разболялата се източногерманска комунистка прави всичко възможно да не натовари нейното едва оцеляло тяло и ранимата ѝ чувствителност с новината за паднането на левия режим и обединението на Германия. Според него тя, бидейки отдадена на политическата кауза без остатък, няма да понесе краха на смисъла, произвел собствения ѝ живот. В очите на крайните отрицатели на полувековния тоталитаризъм – напротив – всяка следа трябва да бъде заличена. Проект, който на свой ред води към алюзия към друга ембелматична лента – антиутопията на режисьора Франсоа Трюфо „451 градуса по Фаренхайт“ (1966г.), посветен на идеята за всеизгаряне на книгите и подхвърляне на изпепеление на паметта на обществото, на радикалната забрава в името на живота само в настоящето.
Немислимостта на политическото съгласие около смислите на социалистическата епоха като музеен обект е симптом за моментната неосъществимост на идеята за дебат по този проблем въобще. Навярно логиката на очакванията подсказва, че затворените врати пред политическия диалог биха преформатирали начина на говорене по тази силно чувствителна тема и биха преразположили дискусията в полето на експертното. Последните двадесет години обаче разминават и тази възможност с действителността. Факт е, че отговорността на голяма част от академичните люде, професионално причастни към научното мислене, което на свой ред би трябвало да е чуждо на площадния градус, се реализира не на терена на науката, а в сферата на ежедневната врява, на безотносителното мърдуване чрез неумели „морални прочити“, облечени във фалцетни гласове. Обстоятелство, което доведе до значително намаляване не доверието към мнението на специалиста изобщо – в очите на слушателите си той изказваше малко по-сложно всичко онова, което беше вече изкрещяно под прозорците на някоя държавна сграда. В допълнение, академичният исторически наратив, произвеждан в традиционните институционални фабрики, в последните две десетилетия беше силно маргинализиран от настъпващите параисторически дискурси, от навлизането на либералните научни парадигми, обединени около стремежа за проглеждане на аксиоматичния базис на научното изследване, не на последно място – от мълчанието на научното мнозинство, предпочело уюта на аудиторията и лабораторията пред отговорността на мотивираната и реторически стабилна лична позиция[9]. Всичко това – на фона на общата криза в хуманитарното знание, от което по предзададеност се очаква да излъчи способните да решат подобни заплетени казуси[10].
Дотук бяха фрагментарно и екземпларно представени два възможни източника на консенсус – пространството на политиката и областта на експертното, научно осмисляне. И двата се провалят в изковаването му, макар на теория да биха се намерили доводи за тяхната легитимност и потенциална ефективност. В основата си те залагат на убеждението, че обговарянето трябва да предваря осъществяването и вероятно тъкмо поради това не преодоляват тази фаза[11]. Това ме кара да мисля, че разсъжденията за уместността на даден метод и неговото прилагане трябва да следват системната логика, която полага въпроса като изначално емпиричен. Прочее, историческият канон – такъв, какъвто се е сложил в края на XIX и първата половина на XX век, също е резултат от правене, синхронизирано с осмислянето си, а не – на реализация, предшествана от изградено описание, с което са предварително съглас(е)ни всички засегнати.
Ето защо, струва ми се, без да се тълкува като липса на достатъчна решителност, крайностите трябва да бъдат демонтирани от концептуалната основа, върху която навярно ще порастне наратива за епохата на държавния социализъм у нас. На какво, прочее, трябва да стъпи такова едно разказване? Какви/кои институции биха могли да го произведат?
На първо място това са тези, които съхраняват миналото с оглед неговата ползваемост в дадено условно настояще. Музеят, архивът, библиотеката, картинната галерия, изобщо – всяка форма на складиране на следи на миналото представлява (опит за) централизираното му нормиране. Историята е част от системата на всеобщо обучение и елемент от изсикванията за придобиване на задължителните според действащата законова регулация в България образователни степени. Тя е учебен предмет, част от цикъла дисциплини, които, освен познавателни, имат и граждански функции. Заедно с литературата и географията, историята е предназначена да формира не само образовани хора, но и осъзнати граждани. Обстоятелство, което изостря въпроса за социализма с още една степен, свързвайки останките му в градската среда с написаното в учебниците.
Кой обаче трябва да отсъди кое да бъде запазено и кое – изхвърлено от склада, от който ще бъде сътворен разказът за историята? Този въпрос дава основание времето на половин-вековния тоталитаризъм да бъде мислен интензивно, но и тотално отмислян. Социализмът трябва да бъде бързо и старателно забравен – крайно, но налично мнение. Само зло би произвело задълбочаването в него. Той не би могъл да бъде мислен нито като цел (левият социален експеримент се провали), нито като средство, тъй като ползата от него е изключително спорна – продължават крайните му отрицатели.
Ето защо такова третиране на миналото опитва да отмени като цяло историчността му, каквато се очаква да има всяко едно минало. Казано на езика на всекидневието – всички допускаме случки, от които след това не се гордеем и които желаем да забравим, а и да бъдат забравени от другите, за да не бъдат част нито от самоопределение, нито от външно определение на личността.
Дори в рамките на мисловен експеримент не е възможно да се предположи такова време, което трябва да бъде забравено без остатък. Пример в това отношение, както вече бе споделено, е Холокостът[12], който се изучава във всички учебници по история, макар наличният инструментариум за неговото анализиране да подлежи на доосмисляне. Тук без съмнение веднага бих попитал съществува ли историческа територия, която е стабилизирана в окончателна версия, която навеки няма да претътпи промени. Не само това – по света има не един музей, съхраняващ експонати от времето на националсоциализма, които носят травмата на опита човечеството да бъде разделено на няколко човечества, само едно от които е оригиналното. Нещо, в което войнстващите критици на проектите за запазване на следите от социалистическото почти половин столетие също така здраво се впиват.
И социалистическото изкуство, подобно на всяко друго тоталитарно, е изкуство. Не само заради често срещаната през 45-те години гледка на тълпящи се в спонтанно умиление хора, които си спомнят пред портрета на другаря Георги Димитров за своя личен допир до него. Навярно мнозина от нас помнят окичените с многобройни ордени възрастни мъже, които на важните за идеологията празници бяха демонстрирани в училищата в опит за създаване на усет за история и традиция между гледащия строго или благо от стената социалистически вожд и звучащия кратък разказ за него от устата на все още живия свидетел – пропаганден метод, който о-ежедневяваше изкуството, вграждайки в неговите образи ясно и еднозначно четима програма за гражданско образование. Вероятно предположението, че по този начин се цели създаването на общосподелен хоризона на „практическа памет“ като универсално средство за придаване на смисъл, не би прозвучало толкова абсурдно, колкото самото съчетаване на идентифициращ разказ, и лична опитност и исторически наратив, взаимно прецедени един през друг.
Факт, който, държа отново да отбележа, ни най-малко не трябва да води до подценяване или унижение на този вид художествени произведения, а причина за това е дори само обстоятелството, че в такъв случай би трябвало да денормираме Мадарския конник, да денонсираме настоящия му статус в свода на културното наследство и да го сортираме в порядъка на идеологически ангажираното изкуство. Какво, прочее, бихме могли да кажем за църковната живопис, за украсата на храмовете изобщо?… Тези примери са резултат тъкмо от логиката на казване-и-правене.
Деконструктивните парадигми, макар и силно привлекателни и изключително модерни, би следвало да бъдат използвани с повишено внимание, особено в случаи като гореописания. Макар аналитичните инструменти на деконструкцията да правят достъпни не-очевидни обяснения, предоверяването в тази насока крие рискове, които, струва ми се, е в полза на общото благо да не си позволяваме – твърдение, което също призовавам да не се абсолютизира, защото напълният отказ от даден тип мислене съвсем не е безопасен.
Всички материални свидетелства на епохата следва да бъдат признати за минало, подлежащо на историзиране в институционалния, музейния смисъл на думата. Няма начин практически да бъде изпълнено условието за половин век тотално лишено от ценност време. Въпреки наличието на определение, което да го изхвърли от борда на историята. (Ето защо съвършено логично звучи интуицията, че то също би могло да бъде показвано на местата, които общественият сговор е предназначил за целта, а не от нов институционалне играч.)
Може да се каже, че посочените по-горе полюси, между които се побира отношението към епохата на социализма като цяло, скáлата, на която среден регистър й липсва, могат да бъдат сведени до културните граници на социума, формирани от срама и страха, които охраняват живеенето от неговите собствени маргиналии. Именно те пораждат противоречиви реакции и отношения. Отношения, през които се прочита опит 45-те години социализъм да бъдат изтикани вън от социалното развитие (било то мислено като еволюционно или – обратното – като инволюционно), а с това – да бъдат обявени за непринадлежащи на нито един свят, макар по всичко да личи, че формират тъкмо свят. Някакъв особен вид недоразумение, което дори физиците, изследващи условностите и кривините на времепространството, не са в състояние да обяснят.
За жалост подобни експерименти носят заплахи, които не могат лековато да бъдат подминати. На първо място това е рискът невинни хора да се окажат жертва на новото. Операция, подобна на идеите, на базата на които крайно десните идеологии подлагат на редукция определението за човека, оставяйки по този начин под чертата на собствената субектност значими човешки маси, групирани по някакъв формален признак. Никой не може да бъде обвиняван за това, което е по силата на своето рождение, а тази епоха е сътворена от всички, които са я живяли, в това число – и от несъгласните.
Ако разказът за миналото не инкорпорира периода на социализма, то континуумът на историята би се оказал драматично скъсан. Акт, след който цяло едно поколение би се оказало без смисъл, тъй като една от основополагащите конвенции на историята, мислена в рамката на класическия историцизъм, би била отменена, а с това самата история би престанала да бъде себе си. Тъй като няма никакво съмнение, че въпреки атаките от всевъзможни страни[13], тъкмо наративът, построен върху фундамента на историцизма, се оказа най-жизнеспособен и оцелява, без дори да дава признаци на умора.
Всяко следващо поколение се стреми да научи (повече, достигайки често пъти до крайното и отиващо към безсмисленост „все повече и повече на всяка цена” за това) как са живяли хората преди него – европейският културен модел е точно такъв, модел на бавното натрупване върху заварена основа. Ако дадено време бъде механично извадено от историята, то познание за хората, които са го пренесли, чисто и просто не би имало. А това е равносилно на мисълта, че родителите ни са водили напразен живот – трагедия и за самите тях, защото намерените смисли са онзи културен багаж, който всяко поколение предава на следващото, но и за нас, потомците, в чиито очи всеки опит за възстановяване на традицията би изглеждал съвършено безмислен. И друго – кой гарантира, че нашите собствени потомци няма да сторят с нас същото? Как, прочее, да повярваме тогава, че животът изобщо има някакъв смисъл?
Европа е Европа тъкмо заради последните 3500 години културна история, в които всеки следващ слой е полаган с повишено внимание върху предходния, а всеки трус е водел до непоправими последици. Варварите, завладяли Рим в края на Античността, правят възможна приемствеността, която, както гласи клишето, да бъде превърната в идеал от дейците на Ренесанса, за да бъде днес тя част от културното наследство на Стария континент. Разказ, нанизан на оста на времето, но заедно с описанието си, а не след него.
Ето защо тъкмо Европа (продължава да опитва да) нормира Холокоста. Помненият Холокост, Холокостът на образа в съзнанието на днешните, но и този, жив в паметта на преживелите го, отдавна не съвпада с онзи в текстовете[14]. Разлика, която е донякъде видима в понятията „исторически факт” и „исторически мит”, макар контрастът между двата термина в популярното съзнание не веднъж и дваж да е причинил скандали с трайни последици.
Няма повод същото да не бъде сторено и със социализма. Все някога настъпва мигът, в който бившето „днес” трябва да се озове по лавиците и зад витрините, за да бъде съзерцавано и обгрижвано от публика и академични умове, правещи го да звучи още по-красиво, отколкото то е било в неговата си действителност.
Коректното питане тук се отнася до разпознаването на институция, която не би се подвела от постоянните опити за актуализация на сенките на миналото (например напъните около досиетата и проблема с агентите на ДС) и би останала вярна на идеята за съхранение, нормализиране и показване на реминисценциите му.
Отваряйки безкрайната тема за институциите, съществено е да се отбележи, че мисленето за миналото на социализма като за все още болезнено горещ картоф се дължи поне на още няколко обстоятелства. Сред тях особено драматично личи институционалният вакуум в сферата на политическото – за две десетилетия не се появи управленска (в широкия смисъл на думата) институция, която е способна да трансформира революционните енергии на прехода в сили, употребими от обществото в името на плавното изграждане по модела, свойствен за историята на Европа като цяло. Нито една институция, била тя държавна или гражданска, не успя да събере около себе си критична маса доверие, около което да бъде завъртяна оста на настоящето – съждение, което до някъде обяснява и характерният за последните десетина години (всъщност са много повече) „политически исихазъм” – затвореното, бездеятелно очакване на отвъден спасител, който да нареди онова, в което ние, местните, се проваляме години наред. Тук – и разхвърляното ни близко минало.
Нямам за цел да критикувам политиката на дългия (по отношение на двадесетте години) ред български правителства, но трябва да се признае, че не малка е тяхната заслуга за разпространението на слухове относно козни на „силните на деня“ и техните дребни, но вредни сателити, насочени право срещу България, глобални конспирации с участници от всички точки на света и т.н. – все обстоятелства, които активират представите за все още поплъзващите призрачни пипала на вече провалилия се полувековен политически и социален проект.
Дали трябва да изобретим нова институция или да търсим цял нов институционален тип – вече извън терена на държавното управление? По всичко личи, че настоящите специализирани институции, подобно на всички други, принадлежащи към това понятие, мъчително вършат работата си (а според не малко направо се отдали на бездейно вцепенение), която в конкретния случай е превръщането на (близкото) минало в история.
Струва ми се, че именно последните три хилядолетия и половина изграждана европейска идетичност са довод, тежащ достатъчно с теглото на всички онези, които са допринесли по някакъв начин днешният ден да изглежда така, както изглежда. Макар да изглежда, че имаме всички доводи да отнемем на традиционните институции (музей, архив, университет, академия) функциите по изковаване на нормите за историята и историзирането на миналото, още по-трудно би се сторило реализирането на цял нов институционален проект – не само поради възможното отваряне на нови проблемни зони, които вече биха изисквали коренно прокрояване на модела.
Ако останем на територията на мисълта за частично функционално преопределяне на съществуващите институционални играчи, то явява се питането кой, прочее, да бъде този музей, който да покаже онова, от което мнозина отвръщат взор? Или – още по-утилитарно погледнато – на кого ще бъде демонстрирано то?
Сред функциите на музея са събирането, съхраняването и правенето достъпни онези факти от миналото, които ни карат да се чувстваме именно такива, каквито сме. Примери за подобни музеи са не само музеите на революционното движение, в които могат да се видят фотографии на заслужили българи, борци за национално освобождение, техните униформи, оръжия и детайли от бита им, но и всяко пространство, отделено с цел етическо и естетическо преживяване на миналото. Все факти, които създават усещането за общност с всички други българи, изградена около биографията на личността-емблема и/или предмета-знак. Такива са къщите-музеи на писатели и поети, пресъздаващи автентичната атмосфера, в която са се родили каноничните текстове, интегрална част от българския национален проект.
Всички те обаче са обединени от обстоятелството, че експозициите им представляват част от желания Аз-образ на гледащия. Казано другояче – всеки, застанал пред револвера на Левски, си представя неговото романтическо величие и спонтанно се идентифицира с него.
Кой би се отъждествил обаче със социалистическото наследство?
Освен, че пази собствената идентичност, във века на комуникациите и в условията на напредваща (въпреки всички напъни да бъде спречена) глобализация тази институция търси сполучливата форма, в която културно присъщото да бъде направено достояние на чужда публика. Музеят гради имиджа на родното, който ние с охота изнасяме зад граница, за да се върне той обратно под формата на ахнали англичани, възторгнати германки на преклонна възраст и едва прозиращи зад светкавиците на фотоапарати японци. Накрай всички тези носят не само слово за нашата локална култура в своите си родини. Не само славят онова, което са видели. Добрият имидж води до по-угледно място на пазара на културна стока, а това на свой ред – до реализиране на по-големи продажби.
Не е без значение фактът, че не една и две държави от бившия соц-лагер след кратък революционен устрем и известно количество разрушения успяха да станат част от пазара, създавайки свои културни марки, показващи тъкмо соц-наследство[15]. Тук е мястото да се запитаме струва ли толкова скъпо социалистическото наследство, че да го търпим като елемент от градския пейзаж още и още в името на няколко банкноти. Дали трийесетина сребърника биха стигнали, за да бъдат обезгласени и сподавени и най-гласовитите противници на идеята дадена зона от кривото огледало на идентичността ни да бъде отдадена за ползване на социалистическото минало „срещу известен наем”?
Този въпрос, а и не само, изглежда не особено логичен. Защо? – Поради простото и безкрайно прагматично основание, че вероятно (твърде) не еднозначно са възприемани от съвременици и монументалните градежи на Симеон Велики, на чийто имидж дължим без съмнение парче от културния образ на България „за износ”, но никой не дръзва да проблематизира твърдия курс на този дял от наследството на Средните векове както на вътрешния пазар, така и извън него. Макар в момента да звучи еретично, чак кощунствено, едва ли третият син на княз Борис е решил да създаде нова столица с коренно различен имидж от старата единствено с намерението да си вдигне по-уютен дом. Няма съмнение, че неговите планове са резултат от осмислена политическа идеология, съдържаща намерение за изграждане на още един център, алтернатива на Константинопол. Проект, който в голямата си част несъмнено е бил предназначен за консумация оттатък пределите на българската държава, в чието осъществяване са оставили костите си не един и двама анонимни строителни работници. Разказът за историята на управлението на Симеон обаче не предизвиква негативни реакции нито от страна на политическите сили, нито в широката среда на обществото. Даже напротив – до днес туристически стоки, продавани пред вратите на важни за средновековното ни минало обекти, съдържат картографско изображение, съпътствано от надписа „България на три морета“, над което сърдито, но монументално гледа ликът на княз Симеон, представен с царска титла[16].
У нас, за жалост, нито очистителният устрем, последвал колапса на тоталитарния режим и падането му от власт, беше устрем, нито разрушенията бяха причинени от него, нито се чува каквато и да било мисъл по посока на обръщането на соц-миналото ни от травматична зона в част от позитивния образ на България зад граница.
Мавзолеят беше само опразнен от обитателя си след изблик на бунтовни настроения – дело съвършено обяснимо, нормално. То не противоречи на разумно мислимата рамка на евентуалния проект за оползотворяване на реминисценциите от социализма в градската среда. Едва ли би се сметнало за част от одомашненото в социален смисъл минало наличието на човешки труп, лежащ в центъра на европейска столица.
Това е и думата ми – не революцията, не спонтанният антисоц-рефлекс на дълго потисканите от системата доведе до разрушенията. Част от тях се случват напълно естествено, тъй като законът за всемирното тление не знае милост. Немарата води до там, тъй като овластените не виждат смисъл в поддържане на онова, което е знак за „лошото” минало. Например – шестокрилият пето-еди-какво-си, както го назовава градският жаргон, изправил се пред НДК, за който не се намери адекватна формула, та се стигна до там знакът на миналото да бъде физически опасен за днес живите. Паметникът на съветската армия оцелява цял до днес, но как?! – Покрит с безпорядък от всевъзможни графити, тотално несвързани с неговата социалистическа идеологическа природа, яхан от тийнейджъри, за които той е просто грамадата каменни стъпала, подходяща за утоляване на младежките пориви към самопричиняване на контузии и (зло)употреба с определени вещества.
Съвсем резонно изглежда питането за облика на подобен музей. Как, прочее, биха се оказали на едно място всички тези предмети, част от които физически не биха могли да се преместят? Излизайки извън затвореното разбиране за музея като сграда и подредба на предмети, не едно и две места в столицата са обозначени с табели, посочващи важността им. Как се нарича това, ако не музей на открито?! Зданията, плод на архитектурата на различните епохи, местата на памет в градската среда, заедно формират облика на града като музей под открито небе. Тъкмо това решително разширение на обхвата на мисленето на музея прави възможно отделяне на части от околното пространство, етикирането им и превръщането им в повече от това, което изглежда, че са. А именно – в символ.
Тъкмо символ беше и мавзолеят. Взривен с фиаско, подобно на плоския замисъл да бъде унищожена сграда, която е перфектна експозиционна площ за творби на соц-реализма. Соц-реализъм в соц-реализъм – едва ли би се намерила по-уместна формула за потенциална културна марка от подобен калибър. Тогава, когато никаква революция нямаше. А само такава би легитимирала насилието над паметниците на миналото. Демонстрацията на „мъжка сила”, която сякаш по-скоро усъмнява в наличието на такава у дълго потисканите, но не дотам, „герои на деня”. Мнозина от тях с картончета от ДС станаха първи демократи!
Питам се какво ли бихме имали от средновековното ни минало, ако всеки следващ владетел, обладан от пристъп на умопомрачение и комплекс за всесилност, заповядваше всичко, съградено от неговия предшественик, да бъде сравнено със земята. Подобно варварско поведение е неадекватно и немислимо на фона на европейските ценности, в които дружно се кълнем в последно време.
Предметите, носители на соц-смисли, част от градската ни среда, оцеляха. Това стана благодарение на срастналостта им с пейзажа – и през 1989г., и през 1997г., те просто не бяха четени като знаци на недовършеното очищение на живота от тегобите на миналото. Още тогава някои ги схващаха като символи. Но въпреки всички атаки те продължават да надничат в прозорците ни, обрулени от нехайство. Какво нелогично има в това именно същите, заедно с успоредно протичащите проекти за конструиране на история от безформената маса събития, принадлежащи към други периоди, соц-остатъците също да бъдат обърнати в полза на актуално живеещото поколение. Което включва и тези, с чиито усилия са построени. Режимът е бил престъпен, оставил е хиляди страдащи под лицемерния лозунг за всеобщо добруване. Потенциалите за неговото показване ясно личат в много хиляди страници текстове от всякакъв характер. Влиза ли това в противоречие с намерението неговите осколки поне частично да овъзмездят жертвите му, пък било и под формата на „култура за износ”, на апетитен за чужденците облик на страната ни?
Музей на негативния пример? – Та що от това?! Без съмнение „политиката” на голяма част от промакедонските организации у нас може да се окачестви като чист тероризъм. Примерът за покушението срещу сръбския крал Александър през есента на 1934г. в Марсилия е съвършено достатъчна илюстрация. Той обаче, било с какъв знак, продължава да е част от обществено значимия разказ за историята (на бившата югорепублика Македония – съвсем), която нито се прескача стратегически, нито някой заобикаля от тактически съображения.
Фактологическата критика тук би могла да продължи до безкрай. Едно обаче е ясно – онова минало, което страховито наднича от социалните тъмни полета, се нуждае от настройка, която да го филтрира, оставяйки потенциално вредните му субстанции вън от употребимия за целите на идентичността разказ. Първото условие по този път обаче е съхранението на неговите веществени следи – не само поради обстоятелството, че днешните технически средства разрушават без остатък. Картина, която един ден дори въображението на археолога няма да бъде в състояние да възстанови. А това би могло да стане именно в нарочно отделено пространство, което дори не е нужно да има покрив. Табелката „Музей” като начало върши работа. Гледано от позицията на енергийната ефективност – така модерна напоследък тема – подобен ход (поне временно) ще ни освободи от отговор на отговорния въпрос относно това какво точно следва да правим с тези предмети. Някои го наричат традиция. А някои дори твърдят, че културата на цял един континент се базира на това. На Стария.
Възниква, разбира се, питането кой все пак е способен да действа и да разсъждава, мислейки проблема за историческия наратив, дефиниращ обществото, като емпиричен проблем. Струва ми се, че отговорът вече се подразбра – това е самото общество. Генерираният „отгоре“ консенсус на политици и/или учени едва ли би се случил скоро, а дори да стане факт още утре, то няма никаква гаранция, че ще бъде разпознат в предназначението си от целевата си група. За разлика от направеното „отдолу“. Все пак демокрацията винаги е за предпочитане от диктата, пък макар и негови автори да са просветени люде! Това – в отговор на тези, които биха ме обвинили, че подменям утопия от политически или научен порядък с такава, в чиято основа привиждам мечтаното, но травматично непостижимо на този етап в България гражданско общество.
На финала искам да се извиня на уважаемия читател за насипността на настоящия текст – той е породен от емоционалност, твърде подобна на тази, която авторът (осъществява опит да) анализира. С тази разлика, че акцентът е друг – на патетичните призиви към забравяне на миналото тук се отвръща с опит да се намерят основанията на подобно мислене и да бъде заобиколено пагубното действие на изкряскалите се за отмиване на част от биографичния багаж на обществото ни. Товар, който е най-голямата ценност за европееца, доколкото съдържа онова, заради което сме това, което сме.

Библиография:

Александрова, И. „1989-а. Разговор с Малина Петрова“ – в Литературен вестник, 40, 9 – 15.12.2009г.
Алексиева, А. (2011). „Съвременната криза в хуманитарситиката и българските й измерения“, под печат.
Атанасов, Д. (2011). „Академичният разказ срещу чалгата и деконструкцията“, под печат. Текстът е досъпен на адрес: https://dimitaratanassov.wordpress.com/2011/06/23/acad-deconst-chalga/
Вапцаров, Н. (1973). Избрани творби, С., с. 124.
Владимирова, П. „Документален филм изнася непозволените истини за пожара на Партийния дом“ – във в-к Дневник, 16.04.2009г.
Гинев, Д. „Прекъснатият разказ“ – в Култура, 46 (2659), 02 декември 2011г.
Кьосев, Ал. „Чудовища“ и „хорица“ на везните. Българската дискусия за сътрудниците на комунистическите тайни служби и възможността за морална оценка, прошка или заклеймяване“ – първа част в Християнство и култура, 4 (61), 2011, с. 106 – 117; втора част пак там, 6 (63), 2011, с. 123 – 140.
Лоуентал, Д. (2002). Миналото е чужда страна, С.
Наке, Пиер-Видал. (2005). Убийците на паметта. „Айхман от хартия” и други есета върху ревизионизма, С.
Попър, К. (2000). Нищетата на историцизма, С.
Тренчев, К. „Партийния дом беше умишлено запален от самите комунисти“, интервю за агенция „Фокус“, достъпно на адрес: http://www.malkiobyavi.com/pro/pic-news/news.php?newsid=11273.
Уайт, Х. „Практическото минало“ – в Социологически проблеми, 3-4, 2010, с. 122 – 140.
Хърцфелд, М. (2007). Културната интимност. Социална поетика в националната държава, С., изд. Просвета.

Призраците на социализма: ден (пред)последен
(Резюме)

Текстът има за цел да фокусира вниманието на изследователи и широка публичност върху въпросите, пораждащи проблемния статус на паметниците на социализма и начините за възприемането им като елемент от съвременната градска среда.
Вън от чисто идеологическия сблъсък, през основанията на горещ дебат като този могат да бъдат привидяни фундаметнални за историческата наука дискусии, свързани с дефинициите на основната работна терминология на историка.
Дълбоко под повърхността на политическото, сблъсъкът на идеи относно наследството на миналото в града включва и ясно доловими усилия за конструиране на теоретични рамки, обхващащи и обясняващи полето на историята в различни езици, представителни за различните дискурси, конструиращи история от набора факти за миналото.
________________________________________

[1] Драматично и свързано тъкмо със социализма изложение, проблематизиращо изграждането на личността чрез личното разказване вж. у Гинев, Д. „Прекъснатият разказ“ – в Култура, 46 (2659), 02 декември 2011г. Текстът е достъпен в глобалната мрежа: http://www.kultura.bg/bg/article/view/19098 (15.12.2011г.).

[2] Уайт, Х. „Практическото минало“ – в Социологически проблеми, 3-4, 2010, с. 122 – 140.

[3] Вапцаров, Н. (1973). Избрани творби, С., с. 124.

[4] По въпроса вж. Лоуентал, Д. (2002). Миналото е чужда страна, С.

[5] Вж. Хърцфелд, М. (2007). Културната интимност. Социална поетика в националната държава, С., изд. Просвета.

[6] Според Александър Кьосев именно примерът на нормализирания нацизъм трябва да проработи и у нас, за да имаме не тоталитаризъм, обект на актуални дискусии, често пъти блокирани от призрака на могъщата реставрация, а епоха, отделена от нас чрез витрина, откриваема на дистанцията на учебникарския наратив, който я одомашнява, придавайки ѝ статут, подобен на този на всеки друг елемент от разказа за историята в неговата канонична версия. Вж. Кьосев, Ал. „Чудовища“ и „хорица“ на везните. Българската дискусия за сътрудниците на комунистическите тайни служби и възможността за морална оценка, прошка или заклеймяване“ – първа част в Християнство и култура, 4 (61), 2011, с. 106 – 117; втора част пак там, 6 (63), 2011, с. 123 – 140.

[7] Нека напомним, че още реториката на Априлския пленум – един от топосите на българската соц-пропаганда, си служеше с презентационната стратегия за „новото начало“, което всякога представлява връщане към автентично социалистическото, което е изгубено някъде из кривините на пътя към развито социалистическо общество.

[8] В свое интервю за агенция „Фокус“ Константин Тренчев стига още по-далеч, вменявайки на самите комунисти пряката отговорност за пожара – вж. http://www.malkiobyavi.com/pro/pic-news/news.php?newsid=11273. В документалния филм „Приключено по давност“ (2008) авторът и режисьор Малина Петрова настоява, че зад този безспорно варварски акт стоят не само комунистически интереси, но и такива, свързани с последвалата мутризация на бизнеса у нас. От екрана се лансира и не особено изненадващото твърдение (чак дежурно в някаква степен), че в подготовката и осъществяването на подпалването са участвали и агенти на чужди разузнавания – вж. Александрова, И. „1989-а. Разговор с Малина Петрова“ – в Литературен вестник, 40, 9 – 15.12.2009г.; както и Владимирова, П. „Документален филм изнася непозволените истини за пожара на Партийния дом“ – във в-к Дневник, 16.04.2009г. Всичко това иде да рече, че подреждането на паметта за близкото минало е задача, далеч надхвърляща замисъла за построяване на приемлив за всички разказ за него.

[9] Макар историята на Средни векове и Възраждане също да е обект на сериозни дебати и преосмисляния, те слабо засягат формиралия се исторически канон, в който именно все още не е отворено място за соц-миналото.

[10] По въпроса за постепенното обезгласяване на академичния исторически разказ вж. Атанасов, Д. (2011). „Академичният разказ срещу чалгата и деконструкцията“, под печат. Текстът е досъпен на адрес: https://dimitaratanassov.wordpress.com/2011/06/23/acad-deconst-chalga/

[11] Макар по въпроса много да е писано, достъпно и същевременно изчерпателно изложение вж. у Алексиева, А. (2011). „Съвременната криза в хуманитарситиката и българските й измерения“, под печат. Специално благодаря на автора за предоставения ръкопис преди издаването му.

[12] Тук старшината от родната казармата би се почувствал интелектуално реабилитиран и триумфално би потворил няколко пъти житейската си максима: „Мисълта убива делото!“.

[13] Тук, разбира се, трябва да се държи сметка и за още една крайност, а именно – индустриализрането на травмата. Процес, който не можа да бъде овладян тъкмо на терена на Холокоста. По въпроса вж. Наке, Пиер-Видал. (2005). Убийците на паметта. „Айхман от хартия” и други есета върху ревизионизма, С.

[14] Чудесно резюме на доводите срещу историцизма вж. у Попър, К. (2000). Нищетата на историцизма, С.

[15] Говоря за създадената от институционализацията на паметта версия и разликата ѝ по отношение на множеството разбягващи се лични опитности по въпроса, а не за „истинската“ история и нейните индустриални образи – опозиция, която сякаш по естествен начин повлича след себе си осмисляне в друг режим и търсене на втори план, което достига до крайност в теориите за световния заговор на един етнос срещу всички останали.

[16] До днес мнозина твърдят, че туристическите атракции, възлизащи към соц-а, сред които обиколка на града зад волана на автомобил „Вартбург“ или „Трабант“, хранене в метални съдове като в социалистическа столова, нощуване върху пружинени легла – една от марките на източноевропейския тоталитарен режим, предлагани от няколко хотела в Германия, са насочени към онази група потребители, за които 1989г. беше лична трагедия, а онова време – идеал, в който те до днес мислено живеят. Факт е обаче, че сред клиентите на тези места са в мнозинството си млади хора, които, поради късата си биография, гостуват не с цел припомняне, а забавление. Навярно в йерархията на мотивациите им някъде присъства и плана за за-помняне, за лабораторно и контролирано причастяване към „онази“ действителност, а вероятно – и безопасно преживяване на част от разказите, споделени от техните родители, баби и дядовци.

[17] Такива могат да бъдат закупени дори в идеалния център на София – в подлеза, свързващ Министерския съвет и Президентството, в който е еспонирана една от портите на антична Сердика.

Posted on юли 22, 2010, in Наука, Публицистика. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s