„Блажени са вярващите…“

Свидетели сме на поредното горещо лято за българската археология! – Така би прозвучало досадно-лепкавото журналистическо клише, сглобено с цел търсене на евтини сензации. Тъй като скъпите изненади са елитарна стока, която малцина биха могли да си позволят.

Едно от ключовите събития обаче заслужава искрено внимание, защото концентрира по особено привлекателен начин няколко смисъла: то е част от религиозната идентичност на българите и Европа; появата му е плод на вярата в чудото, на което се е основал и някогашният вярващ, който го е заровил в земята; самото то представлява чудо както в строго религиозното четене на този термин, така и по силата на медийното си наличие, което събира небивал интерес от страната, а и от чужбина. Твърде рядко публичността произвежда съвпадение на няколко типа чудесност, които на свой ред произвеждат нова реалност, не по-малко чудесна – тази на всеобщия празник. Време, в което всички се стремят да бъдат по-добри, да помагат на ближния си, родено от рефлекса на малкия човек, окрилен от факт, който препотвърждава широко насаждани твърдения за неговата колосална цивилизационна роля. Обстоятелство, което му гарантира придобиването на особено дефицитната стока, наречена „уважение“.

До този момент съвсем преднамерено съм оставал писмовните си опити доста встрани от актуалния научен дебат в България, а причините за това са няколко. Първата – качеството на науката, а оттам – и на генерираната от нея диалогична среда. Няма спор, че у нас наука и ПиАр се сливат парадоксално, но не единението им е проблематично, а фактът, че често пъти тяхната среща е на един сивкав на цвят терен, намиращ се под контрола на трета сила. Не един и два бяха напъните, довели до фактическото легализиране на частни колекции, съдържащи предмети, придобити по откровено незаконен начин. Та, това и днес е територията, на която науката и публичните образи (както на самата нея, така и културния имидж, произвеждан предимно „за износ“, който усърдно градят неколцина мисловно по-гъвкави, за които всичко е позволено, стига да е възможно) си дават среща. Трудно е да се очаква, че подобно разположение на силите ще роди дебат, различаващ се в основанията си от свадата за разпределение на (не дотам) оскъдните финансови средства, че драматургичната структура на тази полемика ще бъде като тази на академичния спор, а основен инструмент ще бъде аргументът. Не, не и пак не!

Втората причина: в значителна степен участието в подобни свади е съмнително от гледна точка на собствения интелект. Казано направо – от тях мислещият излиза не обогатен с чутите нови факти и становища, не доводите и ловкостта на ораторите го вдъхновяват, а тъкмо напротив – действащият в режим на академичен диалог приключва подобни начинания умствено ограбен. Обир, в който участват отговорни, държавни мъже, които десетилетия наред са част от ключовите йерархии, създаващи образ на културното ни наследство и отговорни за неговото пласиране. Докато български министър, опит от собствената си властова подплата, си позволява наглостта да ругае колегията, която го е произвела като специалист (или като „специалист“, макар че в този случай това едва ли има толкова голямо значение – този човек продължава да се привижда като последната инстанция на научната истина), докато подобни лица, доказали своята недиалогичност, продължават да бъдат част от елитното общество на управляващите и от това на знаещите, логиката не сочи възможност за промяна на изходните диспозиции в сферата на актуалната научност изобщо.

На трето място – подобни инициативи, за добро или за лошо, възпрепятстват собствената работа, развитието на собствените академични проекти. Без да бъда говорител на мнозина, без съмнение това е част от основанието на разпознаваеми и дисциплинарно причастни на проблематиката субекти, които също запазват мълчание. За всички е ясно, че то не е целебно, а напротив – това и чакат агресивните кресливци, които с охота запълват празните акустични пространства. Ще си призная, че настоящият момент ме поставя в привилегировано положение, тъй като най-голямата ми обязаност, свързана с времеви срок, беше изпълнена. А какво да стори академично безработният, освен да се втурне в полетата на науката, да се отклони от траекторията на познанието в изследване на въпросите за нейните аберации и замяната на научното познание в очите на масовия му потребител с нещо, което изглежда досущ като него, в което непрофесионализираният ум лесно лесно се препознава?!

Сред основанията на моята лична безсловесност обаче съвсем не е пиететът към работата на колегите. Първо – мнозинството от медийните учени нямат активна научна кариера. Обстоятелство, което намира потвърждение във факта, че част от стоящите пред имената им букви са или узурпирани, или дадени от никому неизвестни университетоподобни печатници за дипломи (благодаря на проф. Георги Каприев за този ефектен и не по-малко ефективен израз). Второ – научният принос се измерва не с друго, а с текст. А авторите на подобен тип информационни бомби, в повечето случаи са известни със своята неизвестност. Популярните статийки из вестникарската преса и интервютата, дадени пред чаровни репортерки с младежки плам в очите, все още не са част от бройния научен принос на когото и да било. Трето – като правило, което все пак търпи и изключения, говорим за хора с неакадемични разговорни навици. Както знаем, диктатурата на мнението на едного и налаганаето на нечии доводи от позицията на властова надпоставеност или просто на агресивен нрав, нямат масто в научния етос. Ето защо „работата на колегите“ не е работа на колегите, следователно няма основание причината за пощада на некадърността и пошлите намерения да бъде принадлежността към една и съща професионална група. В този случай тя е чисто формална.

Важно е да се знае, че правилата търпят и изключителни случаи, които излизат извън хипотетичния обхват на прогнозираното в нормата развитие. Тази мисъл в пълна сила важи и тук – не всички колеги са „колеги“ така, както, ако заявим, че в Англия лебедите са само черни, а в центъра на Лондон видим бял лебед, то този факт не следва да усъмнява гледащия нито в цвета на птицата, нито в актуалното му местоположение.

Настрана личните драми на моето мълчание. Настрана и картината на научното изследване и откритие у нас.  Тук се видях сериозно провокиран в качеството ми на православен християнин, поставен пред проблемна ситуация, засягаща обект на моята вяра. Дали трябва да повярвам безрезервно на изказаното от научен авторитет съждение, позициониращо в обхвата на веровите ми усилия нов елемент, който не бих могъл да подмина? Ето защо пиша. А който вземе да ми се довери изцяло, отгатвайки само заявените основания на писането ми, по-добре да спре дотук.

Предмет на настоящия опит е конкретната находка на мощехранителницата с надписа, за която бе обявено, че съдържа нетленни телесни реминисценции на св. Йоан Предтеча. В очите на мнозина това събитие се превърна в точка на пресичане на различни интерпретации и/или интереси в науката. Случи се така, че откривателите, разбира се, настояваха на това, че е сторена грамадна находка, че е открита културна ценност, далеч надминаваща локалните, български значения, тъй като Кръстителят на Иисус Христос е личност със свещен авторитет в целия християнски свят. Срещу тях веднага застана група от отбрани скептици, според които в скъпоценното ковчеже са положени останките от друг носител на името Йоан, който обаче принадлежи към българския локалитет на православието и няма нищо общо с Предтечата, умил в Свето Кръщение Спасителя във водите на река Йордан. Дори всякога и по всички въпроси осведомени (това съвсем не е комплимент!) историци – една особена група, генерираща профетически фигури, гадатели-шамани, чуджи на научната етика,  взеха да придирят, че днес имало поне пет версии на мощите на този св. Йоан. Следователно, нямало как да се появи шеста бройка от тях. Не защото статусът на „истински“ дотук е научно доказан и гарантиран от академични авторитети на даден екземпляр мощи. Поради какво, прочее, питам аз.

За мен повече от странно, но в тази свада залог е не друго, а историческата истина. Истината на факта, на позитивно констатируемото положение, от което израства историческото познание, което ползва разказът за миналото, който консумираме в учебници, книги, музеи, галерии и т.н. Истина, която, не щеш ли, се отнася не до друго, а до вярата. Не се сещам за научна парадигма, която да търпи като едноредови понятията „позитивно познание“ и „вяра“. Там, където свършват предпоставките за познание, където спират моите познавателни способности, тъкмо в тази точка започва моята вяра, тъй като вярата е онова, което емпирично не може да бъде доказано – е споделил Кант преди има-няма две столетия и нещо отгоре. Ето защо първото ми съображение срещу подобна полемика изобщо е фактът, че науката няма място на терена на религията.

Не от вчера академичните умове, устремени от панрационалната болест на изследователя към всеобяснение на света, срещуполагат вярата и познанието на науката, считайки първата за терен, който трябва да бъде изпитан старателно, да бъде вкаран в правилата на научната истина, а онова, което не подлежи на верификация, да бъде изхвърлено от склада на вярата.

Кой е този, който би могъл да определи за мен, за теб, за всеки, в какво е „правилно“ да се вярва? – Въпрос, зазвучаващ с непремерената доза инфантилизъм на хванатия в заблуда или откровена лъжа, който продължава да упорства в нея. Вярата, не на последно място, винаги е повече от неверието. Ако аз считам, че има в какво да вярвам, има нещо, на което основавам вярата си, то всякога имам едно повече от онзи, който смята, че религията е сбор от стародавни предразсъдъци, които пречат на съвременното общество по пътя на неговото развитие. Вярата, гледана от тази позиция, е едно от убежищата на свободата, гледането в трансцендентния мир предпоставя поне още няколко възможности за избор: една – направена с избора на вярата пред неверието и най-малко още една, тъй като активно и тревожно носената вяра е и това – една възможност повече, един ракурс към съществуващото свръх онези, които са видими само от плоскостта на феноменалния, изначално безценностен свят. Та, кой, прочее, е в състояние да застане срещу тази именно свобода, разглобявайки вярата ми на рационално кохерентни компоненти и обявявайки всеки един от тях за различно причастен към истината?

Друго – за разлика от религията, в която истината винаги е една, научно валидните положения по даден въпрос винаги са повече от едно. Факт, от който следва заключението, че експанзията на разума, доведена до своя мислим предел, не само пояжда вярата, но на свой ред се превръща в религия, доколкото пропагандира едната и само едната истина за нещата. Опитът да се изгони религията през парадния вход я връща през задната врата. Но вече не като самата себе си, а под чуждо име и външност, претърпяла партизанска мимикрия. Погледнато в още по-голяма дълбочина, човешкото съзнание е програмирано да възприема и отлива в понятия – метод, на който се базира не само познанието, но ориентирането на индивидите в света като цяло. Липсата на обхватими в смислите си понятия води до дезориентация и дезорганизация на живота. Ето защо липсата на вяра, стопена като снега под лъчите на слънцето в ранната пролет, е равносилно на живот без опорни точки, на битие, в което Земята не се върти.

Кой е този авторитет, който ще застане с името си и ще бъде равен на образите, които си позволява да критикува? Кой е този върховен, ултимативно прецизен учен, който би могъл да стъпи на достойнство, адекватно на това на Христа и светиите, чиито статус подлага на съмнение? – тук вече говори православният християнин, разбира се.

Няма съмнение, че такъв не би се намерил. Човешкият род черпи своето достойнство от Богочовека и мери деянията си според Неговите. Не се е намерил такъв, който да успореди биографичната си събитийсност с тази на Спасителя и да не бъде съкрушен от резултата. Инак друг, друг би поел греховете на людете. А достойнството тъкмо, а не научната точност и личната искреност – поради простия факт, че когато се говори за религия, за православие, то теренът би могъл да бъде само този на достойнството, доведено до предел. Тъй като един от стълбовете на вярата на ортодоксалния християнин е подражанието на Христа. На онова моделно поведение, което никога не може да бъде постигнато в пълнота. В което може само да се вярва. Ето още защо фидеистът не би допуснал земен авторитет да дефинира правилата и обектите на вярата му – няма такова усилие, което да прави човека в действителност богоравен, поради което нека сциентистите, ако се чувстват такива, да хвърлят първи камък!

Крачка само остана до същинското заключение, а именно: няма познание, което да би могло да измени устоите на вярата. Вярва се в онова, което не може да се познае опитно. Религията не представя нещата, каквито те са, а такива, каквито се вярва, че са. Такива, каквито някой ги е привидял в един парадигматичен хоризонт – обстоятелство, благодарение на което се случва допълнителният избор на вярващия – този, основан на моралния еталон. Ако усетът ми е верен, все по-трудно изглежда принципното удържане на спор, отнасящ се до религиозни въпроси, в полето на науката.

Ако нещата бъдат оставени в това положение, не е трудно да бъде сторена само една либерална крачка, за да се заяви, че при това положение всеки наистина може да вярва в каквото си поиска, че всеки мислещ субект е свободен да изобрети своя религия. В този случай логическите фундаменти на вярата биха освободили експериментите от този порядък от всяка нужда от легитимност – аз вярвам, следователно за мен светът е такъв, какъвто съм го конструирал чрез вярата си.

Как, прочее, да бъде удържана вярата в система, която насочва, предписва, забранява, дава допълнителната възможност за избор, свързана с последния авторитет? Как тази стъпка по посока на крайно либералното да не бъде направена? – Тъй като факт е, че превръщането на тази хипотеза в практика би произвело същия разпад на света, какъвто стана ясно, че причинява денонсирането на идеята за религия като такава. Как аз и моят ближен бихме достигнали до консенсус, ако си служим с едни и същи понятия, употребяваме привидно една и съща система за означение, но означаемите в нея са радикално различни? Та нали тъкмо общата споделеност на смислите ражда способността за съждение!.. Вън от обстоятелството, че съставителите на речници биха останали вкупом и мигом безработни.

Решението тук, смятам, е повече от очевидно. По начина, по който отношенията между хората и живота им в качеството им на граждани се подчинява на нормите на държавното законодателство, така вярата бива насочвана от църквата. Именно православната църква е факторът, който изковава веровите поставености и въвежда нови свещени авторитети в числото на моделните по поведение, достойни за подражание мъже и жени. Ето защо никаква наука и никаква политика не следва да бъде намесвана в проблем като определението на дадени свети мощи като такива, каквито са, защото те просто са, каквото се вярва, че са. А какво се вярва за тях е питане, което следва да разреши църковната институция.

Очакването въпрос на вярата да бъде разрешен с научни инструменти е ход, подобен на верифилацията на коя да е математическа формула посредством молитва – вероятно ефектен поради ексцентричността си, но съвършено безполезен, тъй като мисловният опит за разместване на различните епистемологични обвивки на света довежда до хаос в процеса на натрупване на знание, породен (отново!) от проваления с насилие консенсус относно базисните значения. Нито фактологията на историята, нито позитивните констатации на биологията, нито емпирическите заключения на физиката, още по-малко – експериментите на химията, биха могли да бъдат докрай познати чрез Откровение. Съждение, равно с което е това за абсурдността на мисленето въпросите на богопознанието да бъдат съдени по критерии на науката. Там, където няма начин да зная във фактоконстативна модалност, аз се моля.

Еднакво на това, разбира се, е безумието (поне част от) моралните мъчнотии на съвременното общество да бъдат инструктивно решени от църковната институция със средствата на вярата. Вземам повод за този кратък екскурс от напъните за интервенция в процеса на съзаване на ново семейно законодателство от страна на Българската православна църква. Юридическият брак, породил водопад от думи, но нищо много повече, е обект на държавна регулация, тъй като обществото във формат на гражданско съжителство се регулира от държавата чрез ясни правила. Обект на църковните дела е духовната обвързаност, плод на доброволен избор – свято тайнство, в чиято интимна мистика държавните механизми нямат място. Също както църквата следва да бъде отпратена още от прага на гражданската съдебна инстанция.

Историчекият план на размишленията ми дава същия отговор на първоначалния въпрос. Още в Ранна Византия в нейната столица едновременно са пребивавали по няколко комплекта мощи на един и същи светия. Дублирали са се дори чудодейните телесни членове – синхронно в Града на Константин пребивавали по повече от две ръце, по няколко черепа и пръсти, надхвърлящи естественото си число. Трудно е свръхчовековостта на светиите да бъде мислена и като уродливост, тъй като близките на Христа и моделни люде претворяват не само етически идеален човешки облик, но и като вътелесени духове биват мислени само в съвършени пропорции. Това обаче не е безпокояло вярващите, които са очаквали тъкмо това – поредното чудо. Чудо, каквото представлява целият земен живот на Иисус Христос. Чудо, което далеч не се изчерпва с изцелението на болни и възкресението на мъртви. Това е чудото на вярата, според което самият наш живот е цяло чудо, в което не можем да си позволим да не вярваме, защото очите и ушите ни показват безсъмнително, че ние, да, тъкмо ние, сме именно живи, с което сме част от нещо, което значително ни надхвърля във всяко едно отношение, едновременно с това сме и запокитени сами на/със себе си, както казва проф. Калин Янакиев – сами в една шеметна дълбочина.

Сциентистките опити за целенасочено откъсване на площ от Града Божий е тенденция, която, за жалост, не могат да си припишат българските учени. Дори и тук те следват отдавна появили се и утвърдени в достатъчност тенденции, чито прояви всекидневно могат да бъдат видяни на екран по големите телевизионни канали с научнопопулярен профил. Инвестирани биват цели състояния с цел изобретяването на интересна гледна точка пресичаща общоприети схващания, проблематизираща взетите за деност на съществуването принципи. И какъв по-удобен обект от религията? – Войнстващият атеизъм е в състояние да възвърне многократно вложените средства, а войстващият теизъм вече не е интересен никому. В това число – и на мен. Ето защо многократно атакувана е историчността на Евангелията, ето защо Библията често пъти е обезпокоително разглеждана не като документ, възпитаващ вяра, а като не особено прецизна хроника, целенасочена в негативния смисъл на думата във всяка своя неточност спрямо известните от науката факти. Манипулация! Скандал!

Във всеки случай блажени остават не тези, които бунтуват духовете на слабо вярващите, а тези, които остават в своята вяра. Или тези, които гледат на нея като традиция, като част от музеифицираното ни наследство, което заслужава уважение. Гледана така, културната тежест на християнството вече не се отнася до кръга въпроси, тематизиращи вярата. Това вече не е религия, а човешко уважение. Но въпреки това не по-малко уважение от другото, мотивираното от онази допълнителна възможност за избор, която има верникът.

Дали новооткритите мощи принадлежат на св. Йоан Кръстител или на някой незнаен, но свят Йоан, живял някога по източния бряг на Черно море, е питане, към което просто уважаващият ценностите на традицията невярващ не е същностно съпричастен. За него е все едно дали ще приеме Тайството или не, то така или иначе остава външно спрямо него – избор, не по-малко валиден, нито по-недостоен от този на вярващия. Ето защо истински вложеният в „играта“ с телесните останки на светия мъж е вярващият. Този, който доверява живота си като мирянин не на политиците, а на църквата.

„Отдайте, прочее, кесаревото – кесарю, а Божието – Богу.“