Една история за роми без роми


Годината е 2004. Тогава тъкмо моята личност, която изобщо не страда от синдроматична скромност, се реши, подтикната и поканена, на пътешествие, което на мнозина изглежда чисто безумство – както гласи добре огладеното клише. Веднага изниква питането с какво точно съм съществен, та моят опит и простото „Аз мисля…“, често пъти резултат на прищявка и част от ирационална последователност от мисли и действия, да са дотам значими, че да бъдат споделяни пред аудитория, по-широка от тази на личния дневник.

Този въпрос обаче е в състояние да преобърне замисъла на всяко едно изложение. С какво, прочее, е полезен всеки един анализ? Дори повече – такава атака направо би спряла процеса на писане (изобщо?), тъй като в условията на свръхпродукцията на текстове и информационната преуплътненост на постиндустриалното общество малко са онези приноси, чиято разпознаваемост им осигурява имунитет срещу подобен род критически задълбочаващи питания.

От друга страна погледнато, още Витгенщайн е отбелязал, че онова, което е в състояние да бъде изказано, без съмнение трябва да може поне да се покаже. Бележка, екстремно полезна при опити, чиято полза, както вече стана дума, не е самоочевидна.

Та, имало едно време… едно пътуване до Европата, което било свързано с прекосяване на множество граници. А по това време българското гражданство все още представлявало една от (особено) обидните думи в речника на европееца. (Не, че днес не е…) Ето защо общуването на групата пътешественици със служителите, охраняващи правото на териториалните предели на своите държави, на моменти беше проблематично.

Тъкмо за един подобен случай ми е думата. Но преди това – кратка предистория. Моят воаяж се осъществи през късната пролет на 2004г. – момент, свързан с поредното разширение на Европейския съюз, в резултат на което най-после беше призната европейската идентичност на словенци. И не само, но в случая ни интересуват само те.

Нищо от митичното зло на сръбските пътни полицаи. Нищо и от епическите разкази за претърсвания на българско-българската граница – защото между Драгоман и Цариброд аз не усетих промяна на типа население, нито политическият Аз беше различен, а от езиковата ми неефективност в сръбска среда нямаше и следа. Но не това е обект на разсъждения, а именно прекрачването на линията, разделяща бившите сънародници от Хърватия и Словения. За всички, които скърбят по загубата на Югославия и социализма, вперили заканителен поглед на Запад, ще споделя, че няма по-голямо изпитание за народите от това един ден да се събудят в обща държава. Мнозина не го издържаха, а от това следва да заключим, че е имало защо това да е точно така, както се е случило.

Какво станало по-нататък?

Премеждията неочкавано дойдоха там, където никой не очакваше. Бяхме излезли от хърватска територия и ни предстоеше да стъпим в Словения. За мен това беше първият досег с държавата, която до този момент ми беше твърде бегло позната – няколко исторически факта, зимни курорти и претенция за принадлежност към Централна Европа вместо към нашите тъмни Балкани.

Да се пренесем директно във вихъра на случващото се. На втория етаж на двуетажния автобус, където беше моето място, влезе доста едър словенски граничен служител (не беше точният момент да търся по униформата му данни за принадлежността му към граница или митница), който захвана да снове несръчно между седалките и да оглежда паспортните снимки и да сравнява видяното в документите и в действителността, сгънат на две поради исполинския си ръст. Клишето тук би намерило за значима осанката му, приличаща по представителност дори на политически лидер, изопната му униформа, хладния до почти пълна безсловесност маниер, кореспондиращ с каменното изражение на лицето му, пред което монументалната гримаса на революционна ярост на паметника на Ленин срещу Партийния дом изглежда като детска усмивка.

Неловкото му придвижване го доведе до мен. Съгледал снимката на паспорта ми, сравнена с образа на двадесет и нещо годишния младеж в реалността, той изведнъж прогърмя с въпрос, който за мен беше шок, за който и до днес не намирам с какво да съизмеря. „Имаш ли паре?“ – попита той. За тази фраза, признавам, съвсем не бях подготвен, поради което изстрелях първото, което ми дойде на ум, а то беше контравъпрос относно причината да бъда подлаган на подобно изпитание. Чиновникът обаче беше непреклонен. Повтори въпроса си по-високо и с видима досада, съдържаща ясно заявена заплаха към усложнение на положението. За слушалия всякакви разкази за граници българин, който има-няма тринадесет века (почти) навсякъде пасва като недодялан камък в настилка от паваж, в който се спъва всеки минувач, подобна ситуация граничеше с екзистенциална опасност. За миг в съзнанието ми пробяга мисълта, че има сила, която да ме върне от почти осъщественото ми намерение да разгледам красотите на Средиземноморието в европейския му териториален дял. Това далеч не беше „черешката на тортата“ – стори ми се, че някъде на хоризонта светкавично се появи, за да препусне право към мен, шансът цялата група от няколко десетки човека да бъде обърната към родината в срам. Е, такъв позор едва ли щях да понеса!

Запитах се дали това не е отражение на прословутата славянска гостоприемност, част от която е и прибирането на известна сума в брой от всеки чужденец, желаещ да преживее няколко мига извън пределите на страната си. Не, няма начин – изобщо не бях точното лице за целта. По нищо не личеше, че на моите крехки двадесет и няколко годишни рамене финансовата отговорност за групата пътуващи би се усетила уместна.

Не, не и не! Първоначалните ми подозрения не се потвърдиха, макар от обсянението на основанията унижението да не стана по-леко. Тъй като пътувах с ученическа група, а по видима и фактическа възраст се намирах между двете ясно изразени възрастови граници – на учителите и на техните питомци, по всяка вероятност бях разпознат от едрия словенец като „багаж“. Като апендикс към основната човешка маса, който при подаден знак или предварителна уточненост ще бъде изхвърлен някъде из просторите на бленувания Запад, където да мечтае за успех, миейки чинии в някое заведение за (бързо) хранене. Оказах се буферът, обиращ травматичния луфт между биографичните въжделения на служителя и начина, по който до този момент се е стекъл животът му, но нейсе! Не за това е приказката ми.

За мен стана повече от ясно, че няма друга причина за недружелюбното отношение и видимо личния въпрос, повторен натъртено (защото само аз съм субект на материалното си състояние и паричният ми баланс не следва да бъде интересен за никого), освен старанието на „новия човек“. На homo novus, както са казвали древните римляни – с пълното съзнание, че подобен превод на реалията е некоректен до скандалност.

В този момент се сетих за холандските чиновници от турски произход, третиращи посещаващите Холандия турски граждани като хора, но в кавички. Дали от страх, Божем, да не бъде бутнат собственият им имидж на европейци, на интегрирано малцинство, което вече е част от „добрите“, от мнозинството, или поради реални опасения за здравословното съществуване на новата си родина, или водени от синдрома „пази, Боже, сляпо да прогледа“ – това и до днес не мога да си обясня, но вероятно, подобно на целостта на света, на битието, на кренвирша, който, за разлика от всичко друго, имащо начало и край, има два края, но това не го прави по-малко цял, и в тази ситуация униформеният словенец намираше мотивация и в трите горепосочени направления, че и в повече.

Чевръсто станах, извадих портфейла от единия си заден джоб и със свъсен и с премерен жест го отворих. Пред очите на служителя на държавната граница се разкри може би малко очаквана гледка – известно количество банкноти в общата валута на Евросъюза, чиито сбор надвишаваше (може би в пъти, но спомените ми вече не са толкова силни) дните от пътуването, умножени по санитарният минимум от 30 евро, под който се смята, че контингентът се превръща в криминогенен.

Той махна с ръка, без да сменя маската си, подобна на каменен монумент, и отвърна с характерното за балканските славяни „Добро.“. Охрабрен както от резултата на бързо доказаната си правота, така и от адреналина, резултат от преживяното и освободен като танков залп на Курската дъга в кръвообръщението ми, аз съвършено нахално попитах дали има нужда да бъркам и в другия си джоб. Репликата-отговор се повтори, но без прежната заплашителна тоналност. Нямаше и следа от състрадание, от широката душа на варварина, от благородния дивак, наводнил Балканския полуостров и превърнал го в „скитска пустиня“ за около 2-3 столетия между четвъртото и шестото. Този сякаш нямаше душа! Очаквах от него поне една усмивка, индулгираща поведението му като нелицеприятна форма на служебно задължение, на неотменима обязаност към европартньорите (тази мисъл и реторическият й облик, разбира се, са резултат от днешния ден, а не от размислите ми през 2004г.), тъй като всеки от нас ежедневно извършва дела, които видимо не са в полза на всички, но едната усмивка веднага успява да дистанцира човешкото същество от плът и кръв от административната машина, която за всеобщо съжаление има човешки ръце и крака, които отгоре на това са нашите собствени.

Сякаш безсъмнително изглежда, че ние не сме желани тук, където пребиваваме. И няма начин да бъдем, тъй като всеки от нас не е повече от отправен към своята смърт атом. Ако ни желаеха, ако Той искаше нас тъкмо тук, едва ли би имало по-логично решение от това вечно да бъдем именно в актуалната си светова локация. Да пребъдем тук, а не някъде другаде! Ние обаче рано или късно умираме. Всеки от нас го прави, макар мнозина (основателно!) да отказват да повярват, че това „просто се случва“.

Неподправен цинизъм извира от подобен довод, изтъкнат в полза на изгонването дори на един човек от мястото, което заема. Подобно на извършването на убийство с аргумента, че все пак ние рано или късно умираме. Ход от такъв порядък мигновено би легитимирал Холокоста, тъй като чудовищното изтребление на групи хора би се сторило просто като ускоряване на пътуването към неизбежното. Или за довод в полза на лъжата да бъде използвано принципно вярното съждение, според което абсолютната истина е постижима само в хоризонта на метафизичното. Това на свой ред би о-ежедневило политическите режими, захранвани от грандиозни измами, какъвто – няма спор – е, например, управлението на комунистите в СССР, България, Куба, Северна Корея и т.н.

Ето защо трябва да се признае, че такъв тип доказателства за правилността на дадени действия, положени в регистъра на насилственото, не намират основателност в хоризонта на инобитието, а на съществуването-тук-и-сега, в рамките на което животът е ценност на ценностите, а преживяването му в не съвършена безукорност, но по начин, доказващ стремеж към причастност към дадени морални норми, е цел на целите. Всяко нещо тежи на мястото си, включително и животът „тук“, който едва ли има потециала да твори смисли „отвъд“.

От тази зрителна позиция гледана, ситуацията зазвучава така: няма сила, която да има в обхвата на легитимните си действията промяната на условията на съществуване, дефинирани от елементарните човешки права – изречение, представляващо първия камък в зданието на либерализма. Не е ли вярно, че всеки, независимо от личните си характеристики и груповите особености, които носи, трябва да има еднакви изходни права и задължения?!

Изглежда, че това е точно така, но с необходимото уточнение, че сферите на права и задължения произтичат от наличието на базисно неотнимаема лична територия, намираща се в динамични отношения с множество други, принадлежащи на други хора, групи, институции и т.н.

Но, да се върнем на случката със словенския граничен служител. Вън от характерното за новобранеца престараване, в което конспективно се чете комплексираността на до скоро правонямалия, тъкмо думата за правата е съществена. Още на прага на неговата Европа той беше длъжен да провери има ли защо да посетя местата, към които съм се отправил. Отговарям ли на нужните условия, тъй като тук той беше в състояние да ме спре и върне, а ако (случайно) не открие доводи за това, поне ще ми бъде посочен пределът, оттатък който системата започва мерки срещу личността, чиято градация не свършва, а едва започва с бой през пръстите.

Ето защо далеч по-разумно изглежда изтърпяването на интроизиращата доза насилие с оглед избягване на по-нататъшни сблъсъци. На границата заплахата ми бе само демонстрирана, за разлика от потенциалните конфликти с европейското правораздаване на територията на ЕС, които биха довели до щети върху личността ми.

Колкото и тривиално да звучи, урокът от стъпването си в Словения помня и до днес. С респект към правилата и обяснение на цялото коравосърдечие на човека, през чиито очи ме гледаше кристално ясната система от принципни положения, с които се задължава да се срещне всеки, решил да се нарече европеец.

Споделям това с пълното съзнание, че европропагандата (, въпреки целия си лъстив блясък,) едва ли е в състояние да сътвори Европа, освен тази в очите на безкритичните поглъщачи на политически и геополитически клишета. И с не по-малко осъзнатата мисъл, че всенормираността също представлява в не малка част „образ за износ“ (или оптическо изкривяване), който, ако не е произвеждан целенасочено с идеята да оставя значими човешки маси и пространства, принадлежащи към континента Европа, извън символичната й география, то без всякакво съмнение подобно намерение присъства някъде в гънките на аналитично забележимите й начала.

Стремежът към придобиване на европейска идентичност в очите на нейните политически пазители се доказва не със стародавен произход, не със „синя кръв“, а с уважение към създадените вече правила. С осмислено отношение към фундаментите на порядъка. А това, че в Европа също има места за лишаване от свобода, не доказва нито съждение от типа: „И те са като нас, всички сме едни и същи!“, което често може да се чуе в трамвая или на пазара, нито изказвания като: „Ние сме варвари-ориенталци, а те, те са цветът на цивилизацията!“, чуващи се често от устата на медийни пророци в опита им да размият някой нелицеприятен аспект от биографията си чрез новоизобретен имидж на „раздирани от мъка по народа си интелектуалци“.

По Европата е пълно с души, пъплещи кротко из дебрите на градове и села, които нямат нито замък в Бавария, нито родственици из средите на властващите монарси.  Повечето фамилии, не само на Балканите, трудно проследяват генеалогията си 4-5 поколения по-назад от актуалното. И те, именно те, са европейците. Те са масовият случай на европейски граждани. Не защото имат или нямат, а защото са възпитани в порядък. Всичко извън това логично бива окачествено като ориенталщина, диващина, всичко това остава вън от модела на цивилизацията. На тяхната цивилизация, пред която падаме ничком в опит да докажем старание в аванс, Божем, да бъдем и ние претворени в част от „тях“.

Пътят към Европа не минава през Цариград. За всеобща покруса измамите, макар и налични навсякъде, само тук са избуяли до степен да определят пейзажа на видимото и невидимите. Жал ще попари очаквалите друго, но става безпощадно ясно, че макар Европа да има достатъчно недъзи, няма сила, която да накара „онези там“ да приемат да им бъдат възложени нашите проблеми „тук“. Не само защото те си имат достатъчно, а най-вече поради обстоятелството, че подобно пасивно лечение, подобно на хирургическа намеса, в социалната сфера не дава трайни резултати, ако изобщо даде някакви.

Нежелание сме. Всички сме нежелани. Защото сме смъртни. Умираме. Струва си поне да вярваме, че отиваме другаде, на по-хубаво място. Не изтляваме в нищото.

Европа обаче, макар да е според всички слухове тук една наистина по-добра локация, не е нашето умиране. В Европа трябва, трябва да сме живи. Да живеем. А това там има по-различно значение, а именно – живеене по строго определени правила, които не подлежат на проблематизиране, характерно въплътено в чисто българското понятие „дървено философстване“. Впрочем, едва сега си обясних и този фрапантен пропуск на всички не-български езици – в тях никой не философства дървено, защото няма нужда дискурсът на облечено в спекулативни доводи рациоидно доказване на (единствената!!!) правота на дадена позиция да бъде назован. Това явление, макар безспорно да съществува, не представлява собствено дефиниран, ясно изолируем хоризонт на мислене, а оттам и неговото говорене-обговаряне е не си струва да бъде ословесявано в самостоятелно понятие. Казано с други думи – ниският процент на „дървените философи“ ги прави незабележими в езиците на Европа. В това число и в сръбския.

Още помня комичните си опити да обясня на български, сръбски и английски последователно този български феномен на приятел от Белград. Той така и не схвана какво точно имам предвид и кому е нужно да нарича спекулацията другояче. – Да, но не е точно спекулация. – Тогава трябва да е откровена лъжа или измама! – Не, не е и точно това. – Тогава истина ли е? – Ето, и това не е, но се представя за истина. – Значи трябва да е спекулация, лъжа или измама… – приблизително така изглеждаше крайно мъчителният за мен разговор по темата.

Ето защо за онези оттатък Петербург – Триест всичко, което не е по правилата, което за нас е чиста проба „дървена философия“, е просто вятър и мъгла. За разлика от безразличното махане с ръка, фискиращо досадата от повторителността на събитията, която разтваря смисъла им, и желанието най-после под слънцето да се появи нещо ново, има места по света, където – напротив – на всичко това се гледа като на нежелан прецедент, водещ дори до присъда. Или до отказване на достъп до нещо. Било то държавна територия или някакъв конкретен ресурс. Макар и извън Балканите да се случват нарушения и престъпления, по тези места на подобни явления се гледа тъкмо като на единична случка, която не следва за нищо на света да се повтаря.  За разлика от нашите географски ширини, където чувствителността към измамата е подобна на тази на дебелокожия тапир към нежното докосване на копринено платно.

Не са добре дошли в тази Европа, която е обект на размисъл тук, факторите, които носят хаос и безредие със себе си. Не, не са добре дошли! Нямаш ли нужната минимална сума при туристическо посещение, ти или ще си доставиш недостигащото чрез незаконни действия, или възнамеряваш да останеш там, където би могъл константно да запълваш тази липса в портфейла си, работейки също така извън правилата на легалния пазар на труда. Дори и най-честните сини очи биха могли да прикриват потенциален нарушител!

Няма държава, която да обгрижва вноса на люде, живеещи извън закона – има ги достатъчно дори и на най-малкото парче зема, имащо политически граници.

Няма да направя откритие, ако споделя, че от българският гражданин все още има какво да се желае по отношение на въпитанието му в ценностите на реда. Включвам в това число и себе си. Няма ден, в който да няма емпирични доказателства за това, че у нас властва не нормата, а „дървеното философстване“, опитващо непрестанно да прелети над нея нескопосано на глинените си криле. Това продължава драматично да разделя българина от европееца. От средния европеец, не от мегазимамнка, лъжеца „на едро“ и гигантския престъпник – тях ги има навсякъде. Като среден българин опитах да прекося границата на Европа и хоризонтът на средния европеец ми отговори, намествайки малка доза напрежение понятията ми за ред и хаос.

Това прави и ще продължава да прави Старият континент за всеки, желаещ да бъде част от него временно или постоянно. Първият тест е още на границата.

Днес обаче граници между България и ЕС – (част от) Европата на европееца – няма. Разликата между хората „отсам“ и „там“ в политически аспект продължава да разтяга мисловния процес и практиката в невъзможни геометрични форми.

Една от тях беше регистрирана неотдавна. Реч иде за експулсираните от Франция български и румънски граждани от ромски произход. Да, тук вече историята за роми престава да бъде без роми. Държа веднага да отбележа, че не отдавам значение на цвета на кожата или на етническите корени, ето защо тези хора не са нищо друго, освен български граждани. Дори и поради обстоятелството, че безброй българи с български произход правят същото – напускат родните предели в търсене на щастие някъде, където са по-малко желани, но по-високо платени. Място, което, както и да го гледаме, е една идея по-далеч от бленувания Рай, но това не по никакъв начин не иде да рече, че там битовите условия са по-лоши, отколкото в собствената земя, обещана не знам от кого някога си, но миг след това осъзната, подобно на всяко актуално и „свое“ местопребивалище, като най-лошият от всички локуси на нашата планета.

Франция си позволи да бъде обект на атаки от страна на либерални организации от всякакъв калибър, налагайки собствените си правила над тези, които веднъж системата за контрол не беше уловила. А това се бе случило, защото юридически българинът има и европейско гражданство. Инак вероятно тези групи хора нямаше да преминат граничния филтър, през който аз успях да се промуша. Филтъра, настроен да дири варварски признаци и да не пропуска носителите им. Да възпира опитите на някой „мръсен и новопоявил се народ“ (думите принадлежат на византийски историк – така той нарича българите на хан Аспарух, описвайки сражението при Онгъла) да се просмуче отсам бариерата на цивилизацията. Защото самата тя е резултат от вековни усилия, а резултатът от тях е една крехка конструкция, готова всеки миг да рухне под дори минимален натиск от страна на вншни спрямо нея.

Промъкнах се, но не заради цвета на кожата или етническата ми принадлежност, а поради факта, че срещнах необходимите минимални стандари. Да изглеждам за десетина дни като европеец и да живея по правилата, макар че няколко стотачки не те превръщат в цивилизован, а доказателствата за това се откриват всяка вечер из чалготеките. Прости, родино, триж злочеста! – би казал тук поетът Яворов, макар родината да няма никаква вина за това, че земята й бива тъпкана от субекти, за които правото е изключение, а интелектът – облечен в мизерия обект на нескопосани подигравки.

Не, няма да потвърдя очакваното от мнозина състояние на нещата с аргумента, че, видите ли, обществото ни като цяло било такова, че редът у нас е врАта у пОле. Всеки гражданин има пред себе си избор, част от който е не само безобидното отхапване от ябълката, но и братоубийството, и отцеубийството даже. Няма никаква гаранция, че онзи, който е откъснал плода на греха и е разквасил устата си с него, бидейки информиран за забраната, няма да посегне на ближния си?

На какво да се опрем, за да заявим основателно, че онзи, който днес работи незаконно и укрива доходи, един ден няма да се превърне от дребен нарушител в откровен престъпник? – Безчет примери подплътяват тъкмо твърдението, че един път прекрачен, прагът на закона никога вече не е същото препятствие, а преминалият оттатък неговия редотворен норматив остава отвъд границата, заменяйки спазването на закона с неговото реторическо доказване. С „дървено философстване“, което в България минава. Защото го правят всички.

Пресилено, та чак цинично, изглежда допускането, че укрилият някое и друго евро от държавата автоматически следва да бъде дамгосан като потенциален сериен убиец на деца. Трудно от гледна точка на криминалистиката е дори говоренето за преход от нарушения към леки престъпления и към тежки накрай – приказката за наклонената плоскост не е повече от дидактически трик, който сплашва децата, за да странят от лошата компания.

Едното стъпване встрани от предначертания прав път също не е в състояние да бутне зданието на порядъка. Защо, прочее, нашите съграждани бяха върнати в България при положение, че те вероятно нямаше да навредят никому?

Отговорът е много прост: едно нарушение е прецедент, второто е само повторение, но наличието дори на опит за трето вече сигнализира (опит за) деформация на значещи обществени нагласи. Тъкмо тези, които отеделят европейската цивилизация от варварския Ориент в очите на гражданите на Запада.  Дори и извън тежките противопоставяния на варварство и цивилизация, редът трябва да оцелее на всяка цена. Него Европа е платила с човешка кръв, пролята в няколко революции. Този социален модел е резултат от вековна опитност, а пътят до него е постлан с човешки тела.

От друга гледна точка, голям дял от потърсилите късмета си извън собствената страна обикновено са хора, които нямат какво да губят. Те имат единствено незаконната си работа, жилището, което обитават съвместно с подобни на тях нелегални трудови имигранти. В най-добрия случай – няколко елементарни придобивки, подобряващи малко доста скромното им битие. Нямат ли работа, те губят всичко. Започнат ли да играят по правилата, търпят ущърб, който ги връща в изходна позиция без шансове за социално и материално придвижване в някаква посока, освен обратно към родината.

Подобни контингенти като правило реагират твърде болезнено на всеки опит за легализиране на дейността им. Примери в това отношение – също безброй. Казано директно, подобни маси лесно се лумпенизират и стават постоянен източник на беди, на нарушения и на негативен пример, защото медиите като лешояди са първи там, където има трупове. Франция като никой друг познава миризмата на имигрантските бунтове.

Един поглед в дълбочина дава поне още едно тълкуване на тази ситуация. Европа – това е Европа на средната класа. На хората на плавното натрупване, които във всеки миг имат какво да загубят, поради което социалните напрежения на Стария континент в последните няколко столетия, доколкото ги има, произлизат от други сектори на обществото. Европа заплаща с живота на хиляди рухването на аристократичния модел и замятана му с общество на предприемачеството и на бавното напредване. Общество, предпочело нормите на истинския консерватизъм, който единствен гарантира и социална подвижност на способните, и достатъчна подреденост, която осигурява ориентация на индивида с оглед повече от оцеляването му.

За разлика от Балканите, където до преди малко повече от век частна собственост нямаше, защото всичко принадлежеше на падишаха, а 66 години след това за още половин век имащите бяха заклеймявани като „врагове на народа“ и големите имоти им се отнемаха, защото, видите ли, всички трябвало да имат поравно, без оглед на това кой колко работи.

В България средна класа няма, а това обяснява драстичното несъвпадане между тълкуването на „правата на човека“, което предлагат адептите на деспотизма на либералното у нас – право винаги, навсякъде и без оглед на нищо. Тази мисловна парадигма стига до абсурдната крайност, според която дори опасността за обществото не е довод за нарушение на нечии свободи.

Ето защо нелогично изглежда допускането, че незаконният работник е по-близо до криминогенните групи, отколкото до средната класа. Нелогично – не, а за българския ум това е направо безсмислица! Каква средна класа, та тук има само гнусно богати и не по-малко отвратителни в интелектуално и морално отношение субекти, и маса от непрестанно притеснени за ежедневното си оцеляване люде! Та далеч по-добре е да бягаш от държавата „някъде“ и да ти се плаща прилична сума в евро, отколкото тук да укриваш от наглеците, облечени във власт, малко стотин левчета, които не стигат за нищо!

Общественият ред в Европа не е кръвожаден хищник, който поглъща всеки, сбъркал да стъпи накриво! Запазването му чисто и просто налага следването на норми. На ясно определени правила. Нищо повече. Доколкото е постигнат с достатъчно съществени усилия, неговата ценност е несъизмерима с нито една (либерална) реторика. Нито един шмекер тип „дървен философ“, скрит зад безсмислено звучащата в подобни речеви дискусри абстракция „човешки права“, не е в състояние да денонсира стойността на порядъка или да докаже легитимността на дадени групови права, които руинират фундамента, от които израстват други групови права.

Играчите в този мъртво роден конфликт дори не са видове права, а права и основания за дефиниране на такива. Изглежда, че в такъв случай сблъсъкът наистина е изобретен, а неговите архитекти имат за цел не просто придобиването на обект, за което нямат легитимни основания, но по всичко личи, че тези ловки оратори желаят да дестабилизират обществото като цяло. Обществото, базирано на ясно определени права и задължения, в което „дървеното философстване“ е маргинализирано до степен да няма нужда от наличието му в нашата мисловна действотелност, отразена в езика, който употребяваме.

Мъжествената отбрана на дадени каузи, граничещи с престъплението, е способна да създаде позитивен образ на субекта си единствено в очите на онеправданите от спазването на закона. За останалите, които се стремят да живеят според правилата, остават въпросите дали, наистина, последното разширение на ЕС не беше преждевременно.

Не, на балканските народи не са циганите на Европа! Те не са невъпзитани тълпи, които заливат прелестите на цивилизацията и удавят в безредие всяка изтънченост! Такива изглеждат те в очите на западняка. На онзи, който изгражда образите си посредством пасивна рецепция на множеството словесни потоци, които с пропагандна засиленост открояват онова, което трябва да е характерно за „тяхната“ Европа. Защо? – За да ги съхрани от влиянието на „онези“, на „другите“. Но и не само. Защото нищо не е случайно и безоснователно, както личи по всичко.

В случая обвинението към несъвършенствата на оптическите прибори е последният довод, който бих употребил, за да измия този срам. Който съвсем не е такъв за мнозина – у нас също има добре възпитани, чийто избор не ги изправя на ръба на закона.

Не смея да нарека „цигани“ дори и политиците ни (не, няма да подканя съвършеният да хвърли пръв камък!). Тези, които си позволяват да застанат зад каузата на неспазването на закона, макар инак да са първи в приказките по въпросите за върховенството на правилата.  И които продъжават да бъдат съвършените „дървени философи“, създавайки парадигмата на това явление.

Ето защо няма нищо странно, че не сме желани тук и/или там. Няма изгледи скоро да започнем да надмогваме стереотипите. Не само поради славата на балканците, държащи значителна част от бизнеса със свежа плът, наркотици, оръжие и изобщо – с всичко, което законът забранява. Щастието за едни е „щастие“ за други, макар вторите често пъти да мислят, че сделката е от взаимна изгода. Не само поради нелегалните работници, търсещи човешкото си щастие някъде, където могат, макар и без да дават своята лепта в строежа и организацията на общественото здание, да консумират неговите възможности, колкото и малки да са те за тях. Колкото и малки да са амбициите на подобни хора изобщо – тъй като покрив над главата, платени сметки, чиния храна и два-три ката дрехи е далеч от идеала за уредено битие на средния европеец. Тъкмо така обаче си представя Рая българина, сърбина, албанеца… и т.н.

Тях ги е възпитавал Декарт, а нас – Хитър Петър… Не, това е твърде тъпо за финал. И не само.  В случая срещу нас е и историята, и настоящето. Но като фатална детерминираност, от която излизане няма. Истина, векове наред българинът е бил нещо, което западнякът не е бил. И обратното. Истина, днес тези различия, макар да сме част от едно и също политическо цяло и да сме формално приети в убежището на общата европейска (политическа, но и не само) идентичност, различията изглеждат по-дълбоки от всякога. Няма по-голямо изпитание за народите от споделянето на една държава, от изграждането на общи институции и съвместен жизнен хоризонт, в който различните трябва да бъдат приравнени. Макар и не по закона на всеобщата уравниловка.

Ромите са част от българското гражданство. От българския политически Аз. И нито шансът на българите в ЕС ще се реализира като миноризиране, като адаптация на мнозинството към реда на малцинствените. Казано другояче – няма да научим европейците на „дървено философстване“ – преди столетия те са избрали друг път, а днес са възпитани по начин, който радикално изключва шмекеруването по такъв начин. Нито една от ромските възможности, свързани с десетилетието на ромската интеграция, не е работата извън закона в Европа – нещо, което те правят у нас, облагодетелствайки се едновременно и от държавните социални помощи. В Европа така не дават! Време е така да престанат да дават и в България. Но кой е готов да ритне канчето на следващия си мандат? – Може би този, който ще остане в историята като нещо повече от поредния корпус в костюм, заемал ключов пост в държавата.

Това в Европа е сторено отдавна, та чак не се помни точно кога. У нас  – предстои. Да се надяваме. А до тогава ще бъдем обекти на унизителни гранични проверки, ще ни експулсират със срам!

В следващите десетина дни от пътуването ми този епизод беше забравен без остатък. Чувствах се добре. Гледах, снимах, сравнявах. Но не парични стойности, защото е потискащо. Изпълних се с впечатления, които нищо не може да ми отнеме. Дори и споменът за граничния контрол по-скоро ме забавляваше, напомняйки ми, че по обратния път също ще прекося тази граница. Но този път нищо няма да бъде в състояние да ме спре да се върна у дома.

Европа е хубаво място. България – още повече.

Posted on септември 15, 2010, in Публицистика. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s