Наградени с презрение. Учен на годината на БАН 2013


Има моменти, в които едва ли има достатъчно коректен начин за начеване на размисъл. Или по-скоро обектът с нищо не е заслужил такова усилие. Има мигове, в които прикриването на възмущението води до неутрализиране на ефекта от него. Ето защо – направо.

Навярно на фона на вихъра от събития, сътворен от поредицата нагли решения на новото правителство, случващото се в домена на българската наука би се сторило някому нищожно. Особено когато работата се отнася до младите, които в последните години се употребяват мантрически, когато нечие безумно дело се прикрива с мисъл, прицелена в тях и в развитието на човешкия ресурс. Едва ли някой би възразил съществено на мнението, че говоренето за младите напоследък е добило формата на познатата ни от социализма ювенилност, употребявана по-скоро идеологически-заклинателно, отколкото със смисъл, от който изхождат реално ефективни особени права и задължения.

Тъкмо по този начин стоят нещата и в Българската академия на науките. Атакувана заради застаряващия си състав, БАН се прикри ловко зад младите: за тях, за тях беше направена атестация от Европейската научна фондация; в тяхно име бяха засмислени грандиозни реформи, които – както може лесно да се предположи – не само, че не бяха доведени до край, а дори не започнаха.

Думата ми не е за несъстоялите се реформи – по всичко личи, че подозренията на мнозина скептици са съвършено верни, а именно: Академията няма капацитет да се самореформира. Няма го не само тя. Колко тъжно!

От известно време насам младите в БАН са предмет на особена почит –провежда се конкурс за „млад учен на годината” в различни научни направления, а спечелилите биват наградени на специална церемония, която често пъти е уважавана и от фигури с държавно значение. Както подобава, присъстват представители на медиите, а събитието получава скромно присъствие в някои (не във всички) новинарски емисии. Да, отразяването е в едри щрихи, събрано в няколко секунди, в пълно съответствие с периферното място на науката в обществото.

Наградите: обикновено към социалистическите потупвания по рамото пред строя, така характерни за битието в и на БАН, придружени с връчване на грамота и негарантирана възможност за изричане на шаблонна благодарност пред пълната зала, ръководството добавяше и сума, съпоставима със средна българска заплата под формата на материален стимул. Това – до тази година. Церемонията вече я няма. Няма го ламинираният лист хартия с името, институцията и постижението. Няма го шансът младите хора да бъдат опознати от колегията, споделяйки няколко думи от катедрата. Липсва и финансовият стимул, защото Академията страдала от недостиг на средства.

А инак всичко се прави в името на младите!

Малко предистория: наградите за млади учени на годината по традиция се връчват на или в близост до 24-ти май. Няма по-логично от това решение – достигнатото от начеващите изследователи да бъде до-положено до стореното от светите братя преди повече от хиледолетие. В крайна сметка едва ли някой би могъл да изкове по-престижна връзка от тази със създателите на славянската писменост.

Тази година беше нетрадиционна. В самото начало призьорите бяха известени, че награждаването е предвидено да се осъществи във вече казаната церемониална обстановка, а определената дата беше 24-ти май. Няма спор, всички се радваха. Макар БАН да се намира в състояние на клинична (а много институти – и в интелектуална) смърт, все още имаше хора, които не спираха да работят и да правят наука. Част от тях отгоре на това са млади, сиреч със залог за развитие и дълъг биографичен и кариерен хоризонт.

Не след дълго двадесет и четвъртият май беше преместен. Новата дата беше 20-ти май. Посочените причини – неотложни обязаности на председателя на БАН, чието календарно битие е фиксирано. Навярно тук мнозина биха се засегнали, тъй като не е лесно да си представим, че главата на Академията превръща в приоритет дипломатическите си пътешествия, а не отдаването на заслужено уважение на онези, благодарение на които има БАН и българска наука.

Два дни преди новоназначения ден 24-ти май отново беше предислоциран. Този път само с два дни – на 22-ри. Церемония обаче все още се предвиждаше: ПиАр отделът на БАН, вероятно най-слабо ефективното звено в цялата структура на Академията, дори си направи труда да приготви презентация (чиито качества няма да коментирам, тъй като продуктът е наистина извън всички стандарти за отвратително и непрофесионално изпълнение), която беше изпратена циркулярно до всички наградени. Заявеното намерение беше всеки да проследи своето представяне и да нанесе поправки, ако има такива. Съвършено излишно е да отбелязвам, че никой нямаше нагласата да се съобрази със съветите на младите, които видимо бяха по-опитни в представянето, ето защо презентацията остана в началния си вид, лъхаща на онзи тежък и жилав социализъм, на който миришат коридорите на доста от институтите на Анадемията. Причината за поредното преместване на събитието: препълненият график на председателя акад. Стефан Воденичаров, в който има място за представителни визити, коктейли и други безспорно важни мероприятия, на които – не се съмнявайте – е решено част от бъдещето на науката у нас, но за младите – разбира се, че няма нито време, нито място, още по-малко – добро желание.

Само ден преди последно насроченият ден бе получено ново писмо – церемонията се отлагала за не съвсем определено време, а причина – съвсем изненадващо! – този път дори не беше посочена. В крайна сметка на кого му пука за някаква си награда, за някакви си млади хора! Отношение, чийто най-близки паралели, за жалост, са доста извън терена на науката, а именно – във войската. Институция, която след въвеждането на заместник-командирите по политическата част (ЗКПЧ) никога не се е славела като интелектуален стожер на нацията. С този жест реторическото здание, градено с видимост „за младите”, рухна. Не, че преди това имаше наивници, вярващи на глуповатите клишета от Людмилието… и на техните плоскоглави изговорители.

Доводът: нямало пари. Универсално оправдание в последно време, прикриващо далеч по-грозни гледки и мисли. Да, наистина БАН няма пари. Поради какво – най-вече поради калпаво управление. И поради мързел, некадърност и интригантство, превърнати в норма. Нито един от последните четирима председатели не успя да защити учените с техните постижения. Видимо такива няма. Нито някой стори усилия да направи професията на изследователя по-привлекателна, за да преодолеят влиянието на старите ДС-ченгета и професорите с приноси в маркс-ленинизма.

Постижения обаче имат тъкмо тези, които биват наградени, но реално недонаградени. Те, тъкмо те, работят в международни контексти. Именно те публикуват работите си на места, където науката е и културен факт. Където трудът на хората на интелекта е ценен за обществото. Защото у нас видимо не е. И как да бъде другояче, след като не един и двама са се издигнали в тази сфера не заради ума си, а посредством преките пътища на идеологическата машина, един от които е Държавна сигурност?!

Тези млади хора, родени в късните 70-те и ранните 80-те, рожби на всеобхващата криза, решени да правят научна кариера, без да имат подкрепата на служби, власти и т.н., са успяли. Или поне са дали всичко от себе си, залагайки достатъчно стабилни основания на бъдещия си успех.

Тях разпознаха там, където за научните им ръководители достъп или нямаше. Отново по идеологически причини – тъмно червените и професионалните интриганти не са харесвани в нито едно общество. Или го имаха, бяха канени в центровете на научната мода, но с ясната презумпция да бъдат използвани за репрезентативни случаи по отношение на производството на политически ангажирана наука, сиреч през тях да бъдат прогледани евентуалните щети, които нанася ленинският социализъм на академичния етос, на интелекта и на морала. Не на последно място.

Тези хора продължават да работят за заплащане, не в пъти, а в порядъци по-ниско от това на колегите им в нормалния свят, където комунизъм е имало само по страниците на вестниците, а науката е обект на уважение, защото е резултат от особен талант – този на задълбоченото мислене. Заплащане, което в края на всяка година намалява от принудителни неплатени отпуски, мотивирани от безпаричие. Нямало пари, затова БАН няма да освободи никого поради лентяйство или депрофесионализираност (а кандидати за това – достатъчно).

Нека да не забравяме, че Академията само се нарича така, но не отговаря на понятието си. Там до съвсем скоро людете не се пенсионираха. Някои дори се водеха на работа след смъртта си. БАН е луксозен социален дом. Старчески. Академиците – поредната осколка от епохата на съветско идеологическо (и не само) господство у нас, макар и отдавна непродуктивни (ако някога са били такива вън от ДС и марксизма-ленинизма), се радват на заплащане, съпоставимо с това на българските депутати. Не, не се шегувам. За младите – нищо, защото лейтенантът няма нужди, дори морални няма, но за генерала – всичко, защото още класиците на марксизма са заявили, че всекиму се полага според потребностите.

Да си призная, трудно ми е да повярвам, че лице с пагони, бил той и с научна титла, може да се откъсне от военщината и да приеме етиката на академизма. В последния половин век, че и повече, българската армия е имала множество имагинерни врагове. И един реален, който е победен без остатък – културата на диалога. Задълбоченото мислене няма място сред фуражките. И сред тези, които (не) прикриват пагоните под сакото си.

Младите, те тъкмо не следва да бъдат смятани за мъченици на науката. Ниското заплащане води до лошо качество на живота, но не винаги – и до влошени параметри на интелекта. Да работиш в БАН не е жест на романтическа саможертва. Малцината ефективни там не са себеотречени академични аскети, които са изобретили начин да съществуват без средства, още по-малко – сборище на мазохисти, за които върховно удоволствие е споделянето на претърпените ощетения.

Те са ентусиасти. За тях изследването носи удоволствие. Същия онзи кеф, който е изпитал Колумб на 12 октомври 1492г., чувайки един от своите моряци да вика: „Земя!”. От тях няма да чуете, че науката им е нанесла ущърб. Те не говорят за лишения, а за приятни мигове. За тях академичната аскеза е безсмислица, защото онези, които се чувстват онеправдани, занимавайки се с интелектуална дейност, следва просто да потърсят друго поприще. Защото осъщественият не е онзи, обладаващ висок пост или престижна длъжност, а този, който се занимава с онова, което желае, правейки го кадърно и професионално.

Те дават част от себе си. Без патос. Но с кеф. Насреща си не получават нищо. Дори инструменти за ежедневна работа, в това число и интелектуални като достъп до важни онлайн библиотеки, без които колегите от нормалните общества не минават. Но те не се отказват. Без оплакване. Мотивацията не зависи от обстоятелства, тя е качество на личността. Или я имаш, или я нямаш. Възпитава се с усилия. Лесно се унижава, но мъчно се унищожава. Тя е част от носителя си, срастнала субстанциално.

Мнозина са им казвали, че не могат и нищо не зависи от тях. Не един и двама са ги изправяли – реално или виртуално – срещу всемогъщата апатия на системата, която преработва всичко до необходимия формат. Няма сантименти, статуквото е във всички нас и ние сме елемент от него. Неведнъж тези млади хора са заставали насреща на анонимната, аниконична, хладна жестокост на съждението: „От теб нищо не зависи.”. Напротив, че и напук: всички те доказаха, че именно от тях зависи. Без излишни фанфари. И без излишни реторически жестове. Те просто го правят.

На тях академикът с пагоните отказа да даде не пари. Да, и пари – саможертвеното безсребреничество не би могло да бъде повече от евтина поза, особено в свят, в който всички има финасов еквивалент. Но най-вече уважение. Онази доблест, с която се съобщава и най-лошата новина. Навярно няма причина да се заблуждаваме, продължавайки вярата си, че в БАН това качество не е далеч по-дефицитно от оскъдните финанси. Материалното благосъстояние и достойнството нямат допирни точки. И в двата смисъла: човек може да бъде преял мерзавец, а по всичко личи, че образът на порядъчния човек, страдащ от оскъдица, е също толкова възможен, колкото този на оскотелия тарикат. Или – още по-лошо – на обезчувствения към хуманните ценности, причастил се към пагона, едрокалибрените железа със зелен цвят. Справки – акад. Стефан Воденичаров, председател на БАН, който с бодряшки жест, характерен за плаца, а не за пространствата на диалога, взе решение младите в Академията да останат такива само на книга. И тогава, когато трябва да бъдат излъгани дадени европартньори, че в БАН феодалните старци не са абсолюто мнозинство.

Оставени в периферията на управлението – властовите органи на Академията изключват почти всяко представителство на не-хабилитираните, осъдени на финансова маргиналност, дължаща се отчасти и на факта, че академиците имат депутатски заплати, младите учени са обречени да останат маргинални и спрямо изворите на достойнството. Едва ли някой би се усъмнил, че тъкмо моралната позиция е едно от фундаменталните качества на учения и на човека на умственото усилие в по-широк смисъл.

Не и тези млади хора. Не и те. Те са там, където са, спрявайки се със значителна съпротива. Част от тях целенасочено са унижавани от бивши ДС-ченгета и други недоразумения години наред. Не са толкова много тези, които се пречупиха. Те могат, защото имат гласа си. И мнението си. Основни средства на научното дирене и гражданското мислене. Все неща, които никой не би могъл да им отнеме. Възпитани да действат в диалогичен режим, тези хора едва ли ще се откажат тъкмо сега.

Коя е БАН? – Тази, която унижава ли? Кой е председателят? – Човекът, според когото научните резулати не са важни и не следва да бъдат поощрявани ли? От позицията на поста си той би следвало да служи за пример. Не само на младите си колеги, но и на децата изобщо. Прочее, какво би могло да се илюстрира с поведението на г-н Воденичаров, освен неуважението към ценностите, които конструират обществото – знанието и уважението?! Кои са колективните органи на управление на Академията? – Гузно мълчащите, изпаднали в (старчески) тремор, еманация на тяхната безволевост, загрижени не за себе си и за своите колеги, а за възможния негативен образ на БАН в медии и в общество. Не е важно да мислят, че съм добре, а да се чувствам реално така. Къде по-лошо може да бъде? Какво имате да губите? Ceterum censeo Carthaginem esse delendam.

Posted on юли 16, 2013, in Публицистика. Bookmark the permalink. 3 коментара.

  1. Ермак Димов

    Мите, нещата са далеч по-сериозни. Както знаеш, има нов председател/президент от половин година, който даде много обещания, но единственото, което направи, бе да се дискредитира със своето министерстване / и на своя заместник/ и да сложи под свое разпореждане едни седем милиона лева. Та затова няма пари за младите учени. Има и още някои неща, но друг път ще товорим.

  2. Браво! Заставам зад всяка една дума и всяко едно изречение. Като млад човек и учен, преживял всичко това.

  3. Леле каква логорея…
    Ако това са младите, тежко и горко на БАН

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s