Историята на един син


Историята на един син

Той е син. На майка си и на баща си. Също като тях е бил чавдарче, пионерче, а навярно би израснал и повече в йерархията на социалистическата младост, ако почти полувековният тоталитарен режим не бе колабирал в ръцете на собствените си деятели. Биографична бележка, която не индивидуализира обекта, поради което съвсем не би следвало да бъде четена като биографична.
Той е дете, подобно на всички деца. Палаво момче, живеещо в идеалния център на София. В близост дотогавашния дом на Партията – сграда, изпълнена в типичния тежък, смазващо-монументален стил, характерен за късните години на другаря Сталин. Архитектура, известна като „Сталински Барок“. В близост до Мавзолея на Георги Димитров. Ударението, разбира се, пада на второто „и“. Димѝтров, тъй като Димитрòв – това не значеше нищо. Не отличаваше, тъй като по силата на българската именна система сигурно всеки десети носеше подобна фамилия. Той живееше близо до дома на вожда и учителя…
Пардон – на Вожда и Учителя: „Гордо знаме ни е Ботев, пръв учител – Димитров…“. Песен на българската социалистическа младеж, изпълнявана с гордо изпъчени гърди и особен акцент върху името на другаря Димитров. На това на Димѝтров, въпреки че се пееше за Димитрòв, сякаш става дума за обикновен човек. Защото Ботев някак си беше даденост. Заради историческата дистанция или заради течащия подповърхнинно, неусетно, но неумолимо, процес на банализиране на ценностите, Ботев не беше толкова интересен, освен като знаков предтеча на социализма, в чието тяло според апологетите на комунистическата историография и литературна критика живееха двама. Единият бе поет и революционер, истинска емблема на Възраждането (епоха, за чието наличие самият той дори не бе подозирал, сиромахът, въпреки че я беше живял); другият също така бе поет и революционер, но неговата кауза бе не национална, а социална. Социалистическа. За нейното съществуване той навярно също не бе дръзвал дори да фантазира, но нейсе.
Той, нашият малък герой на име Алек (или Сашко, както го наричаше баща му, но това е друг разказ), без съмнение е пял тази песен по същия начин, както тя се е пяла с усмивка и възторжен марш на 1-и май и на 9-и септември от неговите родители, приятели и съученици.  От неговите другари, защото висшата форма на заедност – това беше другарството. Класовата солидарност, която не знаеше граници, възвисявайки се над народи и държави, преодолявайки всички различия в доказателство на непригодността и крайната отживялост на националния колектив. Все неща, които Алек/Сашко изпълнявал със старанието, присъщо на всяко малко дете, което чрез подражание на онова, което правят големите, пораства в ума си, уеднаквявайки се с мама и татко – моделите на своето поведение. Тъй като всички родители още от деца пеели песни и ходели на манифестации, славещи паметта на своите предци и на тези, към които учебната програма ги е насочвала в търсенето на точната рецепта на социалистическия гражданин.
Малчуганът прекрасно знаел какво представлява мавзолеят на Георги Димѝтров. Той бил съвършено наясно за какво служат храмовете на комунизма. Няма никакво съмнение, че той, подобно на всички останали свои връстници, бил виждал нетленните останки на партийния светител не един път, воден кога от прилежни учителки, устремени да изпълнят плана за идеологическо образование не за пет, а най-много за четири години, кога – от съвестни родители, в чиито задължения влизало точното запознаване на малчугана със света наоколо, включително и на този на идеологията. А той беше толкова мощен, че в очите на някои чак заместваше реалния свят.
Никой не желаеше да се черви от срам поради незнанието на детето си, поради което на младежта се обръщаше особено внимание. Това внимание беше толкова грамадно, че даже вътреутробното развитие бе подчинено на идеологията. Не се раждаха просто деца, а човешко тесто, от което се замесваха и изпичаха комунисти, смели съградители на бъдещото безкласово общество. И как да бъде другояче – репресивно-агресивното политическо отдавна бе пояло и публичността, и частната сфера, обръщайки и двете с хастара навън. Вследствие на това то бе преяло до пръсване и изглеждаше гротесково-заплашително в своята всеобемаща, арогантна сериозност. Подобно на зловещо-карикатурното присъствие на една мумия със скъпа (буквално и преносно) поддръжка в центъра на столицата.
Алек (…или Сашко) беше едно от тези деца. Нормално, комунистическо дете, растящо в жизнерадост и дръзновение – точно така, както идеологическата машина очакваше от него с оглед мисията, за която го беше предназначила още преди да се появи на бял свят. Впрочем особена персонализация на предназначението нямаше – слабо изобретателна, тоталитарната система си представяше всички еднакви, а заедно – клонинги на идеалния образ на вожда и учителя. На Вожда и Учителя. Премълчавайки, разбира се, особеното му рвение към градусовите течности и причастността им към личния му екзистенциал с акцент към неговия край.
Така изглеждат нещата, ако се доверим на общосподеления хоризонт на помнене на социализма. Дотук свършва потенциалът за изграждане на разказ от страна на историята, мислена като всеобща обяснителна и слабо прекомпозируема с оглед на анализирания случай логика на миналото социално битие, за която принасянето на детайлността на изображението в жертва е елемент, нормален като хода на естеството. Така вероятно би следвало да бъде написана кратката история на Сашко, който вече е пораснал и с гордост носи името си в пълнота – Александър Христов.
Александър обаче има да ни сподели още нещо. Системата на левия тоталитаризъм, стриктна в контролирането дори на собствената си сериозност, определя твърде тясна ивица, нарочвайки я твърде амбициозно за универсален жизнен хоризонт. С пълното съзнание за невъзможността за изнамиране на всеобщо валидно решение тип „хапче за глава“ за каквото и да било, да продължим нататък. В това крайно стеснено поле нещата обикновено имат само по една възможна употреба. Всяко мислимо предназначение вън от официално заявеното е обект на преследване, тъй като създава предпоставка за пробив в монолитния корпус на правилността.
Тя на свой ред беше стабилизирана и фиксирана в една безвъпросна форма, която полагаше човека не като цел (както гласи императивът на И. Кант), а като обект, комуто трябваше да бъде внушена субектност. Някаква форма на квази-свобода, подобна на всички полувъзможности, които бяхме принудени да наричаме с понятия, нарушавайки по този начин целостта на техните значения, давайки приоритет на битието пред възможностите на съзнанието. Полудоброволен, разбира се, беше и принцпът на посещение на всички светини на идеологията. От зрителния ъгъл на широкото обобщение това изглежда безвъпросно вярно.
Всеки свободен интерпретативен ход, водещ до изнамиране на подтекстово или изначално не заложено, но възможно приложение, бива поставен вън от правилата, а всяко престъпване на границите на пространството, определено от силово поддържаните прегради на идеологията, беше обект на преследване. Ето защо всеки „втори план“ беше обявяван за вражеска диверсия, имаща за цел да подкопае здравите основи на социализма.
Независимо как изглежда дадена нормативна система, индивидът винаги намира свой, неповторим и не повторен начин да се позиционира спрямо нея, отговаряйки в различна степен на приемливост от страна на системата на заложените в нея дефинитивни очаквания. Така прави и малкият герой на настоящата история. Не трябвало много на него и на приятелчетата му, за да разберат, че в камерата с парадигматичния мъртъв се поддържа една и съща ниска температура през цялата година, независимо от сезона – условие, наложено от специфичните нужни на технизираното нетление. Тук идеята за внушаване на рационална хладина и морална дистанция от авторитета, пред чиито завети можем само да рухнем в морално безсилие, няма общо.
Мимоходом и без видима връзка ще споделя, че лятото е най-детският сезон. Това е времето, в което училището е приключило, а следващата учебна година не е дошла. Тогава тъкмо децата са в състояние да се изразходят до пълно изтощение в игри, за да сторят на следващия ден същото. Време, свързано с едно от наслажденията, докосващи дълбинно сетивата дори на възрастните, привидяно в контакта на топлите устни с разхлаждащото тяло на сладоледа. (Тук съзнателно ще откажа правото на изказване на З. Фройд.) „Сладолед, сладолед!“ – викаха радостно децата, когато видеха двуколката, тикана от познатия чичко, да се задава по алеята.
Какъв е проблемът на всяко дете през лятото? Ами разбира се! – Сладоледът се топи твърде бързо, поради което трябва да се изяде колкото може по-бързо, намазан веднъж от сладоледаджията. А колко вкусен беше онзи сладолед – продължава да си спомня Сашко (Алек). Имаше даже два вида – сметанов и шоколадов, които чичкото-продавач мажеше с лъжица във вафлената чашка, измерваше на кантарчето и го подаваше с леко навеждане на очакващите деца. Единият струваше 38 стотинки, а другият – 42.
Пардон, по социалистически почин индустриализацията беше засегнала дори най-детската храна и тя вече излизаше от машина. Процесът на намазване върху фунийката, претегляне и размяна на хладната сладост срещу стотинките, които Алек стискаше в детската си ръчичка, изглеждаше безвъзвратно деритуализиран, но никой не съжаляваше за това. Общението с него продължаваше да бъде особено, почти свещено дело, макар идеологията отдавна да беше свалила всички богове на земята. Или поне така твърдеше официалната ѝ пропаганда.
Стремежът към удоволствие, към удължаване на постигнатата наслада и накрай – към спояване на миговете наслаждение в безкрайна удоволствена коагулация са изначално вградени в човешката природа. С риск да бъда обвинен в детерминизъм ще отбележа, че вероятно равнището на сетивността е единственият хоризонт, от чиято позиция дадено субстанциалистко говорене би могло да придобие плътност, макар и това да не го прави неуязвимо.
Тъкмо това двояко естество на сладоледа е драмата на детското живеене през лятото. Съзнанието на детето напълно изключваше възможността все пак начинът за по-дълготрайно съхранение на ледената сладост да се окаже неоткриваем. Обстоятелство, което обричаше децата на социализма, живеещи в близост до мазволея, на една неравна борба. Една непрекъсната, епична битка, пред която в техните очи Курската дъга изглеждаше като съседска свада. Перманентно сражение, който отприщваше неподозирани енергии, насочени към неосъзната ревизия на света наоколо и в частност – на функциите на достъпните предмети и места, подобно на първите хора и процеса на откриване на огъня, но с тази разлика, че жизнената среда на Сашко вече беше працелирана, изучена и предназначена. Ето защо нему беше останало да разлисти, да раздвижи игрово слоевете на света, проглеждайки през ненужните до така необходимия, който затваря ножицата, зейнала между приятността и немощта пред нейната кратковременност.
Историята продължава. Малчуганите на свой ред, след като до един се окажеха въоръжени с факела на сладостта, се отправяха радостни към (не)тленните останки на Вожда и Учителя. Те нямаха никакво намерение да съпричастяват Димѝтров към детското им наслаждение. Тази трапеза си беше само тяхна. В детските им очи хапването на сладолед в компанията на труп не беше нито притеснително, още по-малко зловещо или перверзно. Не се страхуваха от лежащото тяло – социалистическото дете нямаше интернет, нито видео, то не гледаше хоръри и не гледаше канала на мивката с уплаха, очаквайки оттам да изпълзи нещо гадно и екстремно опасно. И друго – Сашко и неговите другарчета бяха виждали другаря Димѝтров десетки пъти, ето защо изобщо не се съмняваха, че мъртвецът може да оживее и да им изяде сладоледите. Той просто беше част от пейзажа, подобно на люлките, пързалката и катерушките във форма на кълбо и кораб, по които играеха по цял ден.
А когато строгият пазач ги спипаше, че не се кланят и не благоговеят в трагически оптимизъм (тъй като, въпреки кончината си, лявата пропаганда (си) представяше, че политикът на Комунистическия интернационал пребъдва, оставил своята етика като завещание), а просто си ближат сладоледа, те заобикаляха обекта на поклонение и излизаха, за да се върнат отново след няколко минути, без да зарязват своята първоначална цел. Все пак сладоледът си беше важен, а родителите едва ли щяха да дадат на Сашко стотинки за още една доза студена сладост днес.
Безспорно за добро в следващите няколко изречения ще изплува отново онзи наративен пласт, свързан не с разказвача, а с деятеля. Всичко в името на обективността, колкото и невъзможна да е тя! Не всички деца, а само Алек, известен още като Сашко, дръзваше да употреби „убежището на мумията”, както сам днес нарича мавзолея, за място на своята трапеза. Парадоксално, но факт! – за него не православният храм (нито един от намиращите се наблизо), не католическата катедрала, дори не и синагогата, а тъкмо капището на комунизма изглеждаше най-безопасно и навярно вдъхваше най-малко респект, поради което тъкмо нему детското съзнание трайно беше сменило предназначението.
Малкият беше изнамерил съвършено незаконно приложение на мавзолея на Георги Димитров – като място, което лятно време удължава рехавото битие на сладоледа, сковано до загуба на форма от шанса за близка среща с неговия екзистенциален враг – слънчевите лъчи. Изначално предназначен да се разтопи в нечии уста, сладоледът получаваше рядката възможност да оцелее по-дълго, за да бъде употребата му още по-интензивна. В хладната камера никому не се налагаше да бърза, нарушавайки естетиката на храненето в предрешено състезание с неумолимо напредващата трансфигурация на сладкия лед в капки, които далеч не бяха толкова вкусни. Единствената заплаха тук беше чичкото с униформата, който също бдеше за каузата на единствената употреба. Правилната. Идеологически дефинираната, която беше задължителна, макар не всякога да носеше приятно преживяване. (Пак добрият, стар Кант изплува отнякъде!)
Как, прочее, бихме могли да обясним процеса на изграждане, уплътняване и използване на ценности, една от които безспорно е положената в нарочно построена и съоръжена с подходящи средства сграда мумия на Георги Димитров. Не тук е мястото за издирване на „реалните“ параметри на неговата личност в историята. Не само поради обстоятелството, че това вече е до голяма степен сторено, нито заради факта, че по този въпрос все още не е произведено нито едно построение с удовлетворителна информационна и аналитична стойност, но и поради още нещо – едва ли има по-мъчна задача от изнамирането на „обективния“ образ на даден исторически обект, макар че позитивната историография с присъщото си нахалство все още продължава да си присвоява подобни проекти, претендирайки чак за монопол над тях, сякаш те са предмет на постоянни посягания от разни посоки!
Децата не знаят нищо за историческата роля на Г. Димитров. Децата са добре информирани за това кой е другарят Димитров, когото виждат изопнал се в капището на комунизма. Детските реакции са първични, нито един филтър не ги прецежда, ето защо чрез тях лесно се чете конструираността на стойностите – извод, който беше възможно достижим и по друг път. В съзнанието на Сашко (този път само Сашко) скъпо струващият (буквално и преносно) Димѝтров (буквално и преносно) все още не се беше състоял, макар той да знаеше перфектно онази малка порция история, пропита със смазващата мощ на тоталитарната идеология, която му бяха разказвали при всяко посещение в мавзолея, а той охотно рецитираше като ревоюционна поема при наличие на повод. За нея той също все още не знаеше нищо, тъй като опитът му от неколкократните срещи с бдителния другар, контролиращ правилното случване на идолопоклонските ритуали в малката сграда, беше екзистенциално нищожен. Дори детското мислене безсъмнително признаваше слабостта на своята позиция – тя принася приятно усещане, официално забранена е, което я прави допълнително привлекателна, но универсалното осланяне на нея води до светкавична и неизбежна капитулация в морален аспект. Ето защо Сашко обикаля саркофага леко притаен и готов да отговори на евентуална заплаха, побягвайки.
Дори повече – вероятно някъде в мисленето на малкия човек забраната действа като подтик за особена демонстрация, извършена с ясната мисъл за оскверняването на паметта на „комунистическия фараон” (така се изразява един истиснки син, какъвто до ден-днешен е Александър Христов). Тази, на която свидетел е само самият той. Тази, която провокира детето да се равнява по възрастните по храброст и води до дела, които често пъти наричаме пакости. Кой знае?…
Трудно би било да се настоява на идеята, че детското съзнание отразява един по-изчистен от всякакви наслоения (на мисълта) свят, поради което не схваща съвсем представата за битието като онтологически нееднородна маса, в която съществуват зони с по-голяма гъстота, нарочно стабилизирани в социално употребима форма, които наричаме ценности. Това, разбира се, изглежда вярно, но само на пръв поглед и не в рамките на нстоящия (опит за) размисъл. Ако това би било така, то тогава всички изгаряния на книги и нарочни кампании по унищожение на културни богатства трябва да бъдат квалифицирани като жестове на детинско, неосъзнато отношение към битийното разнообразие и културните относителности.
Струва ми се, че интуицията за наличие на подобна дистанция най-малкото не обяснява всичко. Ако заобикалянето на ценностите можеше да се гледа изчерпателно от позицията на наличното разстояние между идеята и реципиента, било то от какъв характер (възрастов, културен, цивилизационен…), прибавянето на нейния негатив – съвършено осмисленото съдържание, което на свой ред генерира отношение спрямо зоните с високо онтологическо налягане, би решило проблема съвършено. Изглежда вън от съмнение, че нещата се случват такива, каквито са, поне поради още едно основание.
Автоматизиращият ефект на навика е сред от най-трудно уловимите фактори, оформящи нагласи и поведения спрямо света около нас. Подобно на проблеми като този за времето по думите на Августин Блажени, определени аспекти на ежедневното срастване на субекта с обекта трудно се поддават на обговаряне, а причина за това не е само невъзможността да бъдат регистрирани и дефинирани от множеството по изчерпателен и евристичен начин. Инерцията на банално присъстващото, част от хоризонталния ред на живеенето, в който нищо не е повече и нищо не е по-малко, задава екзистенциалните траектории, преминаващи през един свят с едноизмерно дъно, в който всичко се свежда до сетивните си очертания и всякога е само това, което е. Релеф липсва. Идеята за многослойната структура на света и откриването на различните възможности за нейното обглеждане не се състояват в ежедневието. Още по-малко – в това на Сашко. А на Алек – хич.
Същата лепкаво-погубваща, аморфна каша на битието, която по най-досадния начин държи всички изправени и без шанс да се издигнат или да пропаднат, ампутирайки постепенно и напълно безболезнено чудото и скопявайки вярата в един процес на обезценностяване на всички пространства, принадлежащи на физическата и духовната география. В нея няма герои, нито мерзавци, защото и хората са еднакви, част от плоския, хоризонтален порядък, който приравнява всеки към всички и обратно към всеки. Тук именно се състои драмата на възприемането на символите от всякакъв характер – неусетно техните вертикални профили се смиват в нищото, превръщайки се в елемент от нямата трагедия на ежедневното живеене. (Тук вече Сартр трябва да бъде поне споменат по име!)
Обект на невидима ерозия са всички топоси на идентичността – разказът за побиващия копието си хан Аспарух, който с гръмовни слова основава българската държава;историята за Крума Страшний, който в стиховете на Вазов Никифора Горделивий победи и от черепа му руйно вини пи; фактите относно далновидният Борис-Покръстител и стореното от него епохално дело; информацията за неговият син Симеон, страшилище за високомерните ромеи и съградител на „Златния век на българската писменост и култура“… И така нататък.
Тези представи работят в мисленето на порасналия вече Александър Христов. Ето защо той продължава да бъде син. Макар вече не на родителите си, подобно на всяко момче, превърнало се в мъж. Днес той е син, но в съвършено друг смисъл. Като всеки един убеден демократ, той вярва, че цветът на небето и безкрая ще спаси света. Макар и не чак толкова сантиментално. Днес той знае историята на мавзолея. Именно заради това, макар да беше част от онези, които с идеите си щурмуваха капището на червеното, кръвожадно божество, погълнало в търбуха си цялото общество, той застана против разрушаването на неговия материален символ – мавзолея. Викал с цяло гърло в подкрепа на идеята за изваждане на (не)тленните останки на социалистическия лидер, той пожела не спонтанно и губително скъсване с онова, което е било, а нещо много простичко и сякаш възможно както в научен дискурс, така и в ежедневен разговор – отвръщането на центъра на нашата столица от образа на представително гробище.
Едва ли някому би се сторило особено проблематично, ако заявя, че градската среда е изначално десакрализирана. Не възнамерявам да доказвам това твърдение чрез примери от историята на градовете, тяхното възникване и характеристиките им, оразличаващи живеенето в тях от това в аграрните пространства на традиционното. Навярно би било достатъчно да припомним, че в центъра на столицата всеки би могъл да се озове практически по всякаква работа или поради нейната липса. Това е мястото на живите, което не следва да бъде населявано от покойниците – факт, заради който са изобретени безброй легенди, свързани с наказване на престъпилите границите между тези два човешки свята. Ето защо общуването с мъртвите е подчинено на строги правила, за чието прекрачване нарушителят бива санкциониран.
Ето защо откак свят светува храмовете са в градовете, а гробищата – всякога извън техните черти. Ако все пак площта, отредена на мъртвите, някъде е част от селището, то тя е ясно отделена от възможните реални и въображаеми траектории, преминавани от живите. Пример в това отношение е самият град Сердика, чиято зона, посветена на почитта към предците, се намира оттатък крепостните стени. Тъкмо това осмисляне, разделящо радикално, същностно и безостатъчно живи от мъртви, макар те все пак да продължават да пребивават в някаква форма на заедност, на която религията припознава трансцендентни характеристики, а светски настроеното съзнание нарича традиция, ражда и бунтът срещу изпънатия, мумифициран вожд на червеното племе, но категорично отхвърля решението сградата-бивш храм да последва съдбата му в реално и символическо отношение.
Това здание, плод на доброволен труд, беше символ, който можеше да заживее по-различен живот – този на опитомения, музеифициран предмет. На оръдието, бълвало огън срещу стените на Сталинград, до което днес туристите се снимат с жизнерадостни усмивки, макар информационната табела ясно да посочва какво е сторило това едрокалибрено желязо. На адските инструменти, служили на нацистките лекари в експериментите им върху „низшите раси“, които посетителите гледат през витрината, въобразявайки си къде са влизали и откъде са излизали разните остриета, закривени шила, заострени или умишлено затъпени куки и т.н. Фантазми, плахо контролирани от чувството на срам и спонтанно възникващата жал, но разпалвани от любопитството в една негова форма, извираща изначално и сякаш от самото естество.
Ето защо Александър желаеше един ден да бъде в състояние да обясни на своите наследници света, в който се е родил и живял. Цел, която е все по-мъчно осъществима без съдействието на визуални средства, тъй като онова, което не може да се изкаже, без съмнение може да се покаже.
Ако изходим обаче от предпоставката, че става дума само за отношението само към един вече приключил исторически период, с който мнозина са травматично свързани, а други – привързани, то дебатът би се решил изключително лесно – чиито доводи надделеят, неговият проект ще бъде осъществен. Дали ще съхраним остатъците от епохата на левия тоталитаризъм или ще дадем всичко от себе си да изтрием това време от обществената памет, начевайки тази своеобразна лустрация от материалната среда – това е питане, което в тесния контекст на изключително проблематично поддаващото се на архивиране и музеифициране наследство на социализма изглежда напълно ирелевантно към живота на гражданското общество или към която и да е форма на солидарност.
Изглежда, че случката на Сашко далеч надхвърля тясната проблемна окръжност, дефинирана от въпроса за потенциалните възможности за справяне с товара на паметта за социализма. Струва ми се, че призмата на детето, държащо сладолед в хладината на мавзолея дава шанс за нестандартен поглед изобщо към проблема за историята на ценностите и тяхната употреба.
Ето защо, прочее, този разгърнат пример би послужил за много повече. Освен за източник на по-софистицирана аргументативна логика срещу извършването на действие, което вече се е случило, примерът със Сашко има поне още едно приложение, а навярно и много повече. Тук е мястото да отбележа също, че аналитичните заряди на преразказаната едромащабна картина всъщност дори нямат общо с дискусионната аура, генерирана от интерпретацията ѝ. Твърдение, с което бих желал още веднъж да подчертая опита си за отворена и многопластова интерпретация на инак прозаично изглеждащия кратък разказ, принадлежащ към жанра „моментна снимка в няколко кадъра“.
Детето в мавзолея, държащо сладолед в ръка, възползващо се от „втория план“, изнамерен от самото него, сигнализира изобщо проблем, свързан с процеса на смислозадаване, осъществявано целенасочено чрез медийните канали на модерната държава. Изразено отново в пример, тук ясно личи едно от „тесните места“ в онзи сегмент от системата, определен да реализира чрез стандартизирано съдържание даден проект за гражданско общество, отговарящ на условия, отговарящи на предварително дефинираната норма в рамките на съответната парадигма за социално строителство.
За социализма проблем беше втората употреба, а това изобщо не се дължеше на факта, че обществото беше въздържано от консуматорски нагласи посредством поддържането на постоянно пълен хоризонт на очакване, ефект от постоянния дефицит на всичко, което можеше да се превърне в обект на желание. Перментентната липса на свой ред отприщваше енергийни потоци, които разрушаваха онзи слой на живеенето, въведен от идеологията като единствено съществуващ и обезпечаваха мислимостта и осъществимостта на един различен избор, който приоритизираше някой друг елемент от битийната стратиграфия, без да влиза в разрез с очакванията на системата към действията на нейните човешки атоми… Трудно намирам израз, който да отрази пълния смислов обем на десубективизираните хора – доминиращ човешки вид по времето на социализма, без да позволи да се промъкне през задната врата излишната пейоративна конотация или спонтанно съжаление.
Затвореното общество генерираше фиксирани първи употреби, които очакваше да бъдат единствени – практика, плод на усилието към домогване към свръхресурса, наречен „голям смисъл“. Той именно беше основното средство за въздействие върху масите, на което бе вменено да превръща идеологически аморфните единици в единно социално цяло. Всеобщата тежка предопределеност в условията на тоталитарна система не оставяше нито един обект вън от правилата на употребата. И как да бъде другояче – хроничният недостиг на всичко пораждаше глад към употреби, който поглъщаше буквално всичко. Неща извън употребата нямаше, а за това имаше поне още една причина – на самоцелното се гледаше като на безполезно, а то на свой ред беше мислено като възможно укритие на буржоазни ценности, борбата с които се водеше безкомпромисно и до пълно унищожение на реда, привиждан като принадлежащ към един остарял и несъвършен свят. Ето защо дори в естетиката, в сферата на съзерцателното, трябваше да има все някакъв утилитарен елемент.
Ето защо може да се твърди, че социалистическата употреба беше прагматична. Всеки детайл служеше за осъществяване на конкретна цел. Където официално закованите употреби не удовлетворяваха, биваха изобретени алтернативни. Привидно изключение от това правило представляваше гръмкото заявление за възможна двойно предназначение на разпада на атома. Зад лозунга „атома за мирни цели“ лесно се разчиташе обстоятелството, че за истинския комунист, живеещ в свят, в който човешкият живот е ултимативна ценност, енегрията на атомния разпад би могла да бъде впрегната в полза на прогреса. Фактът, че флагманът на социалистическите държави – СССР – притежаваше навярно най-големия арсенал от ядрени оръжия се обясняваше с пропагандното твърдение, че злите сили на световния антикомунистически (следователно противочовешки) заговор са изобретили и вече притежават подобна унищожителна мощ, чието сдържане може да се мисли само чрез адекватно противодействие.
Отвореното ползване беше нож с две остриета – от него често пъти се раждаха изобретения и рационализации, които, поради неспособността на индустрията да удовлетвори цялото пазарно търсене и скъпия внос, се поощряваха, макар и не на всяка цена. Ролята на рационализатор пасваше само на онези, които вече бяха доказали верността си към партия и общество. Това в съществена степен обяснява наличието на идеологически препятствия пред желаещите научна кариера – знанието, което биха могли да обладаят, лесно може да бъде употребено не по предназначение от социално неосъзнатия, както гласеше идеологическото клише.
Струва ми се, че този кратък спомен на Александър Христов е показателен поне в още едно отношение. Популярно се твърди, че една от базисните разлики между левите и десните идеологии се състои в принципното полагане на човека спрямо греха. Според ляво мислещите човекът бил изначално достатъчно силен, за да противостои ефективно на негативните влиянията, но изкривеното устройство на света го превръщал в експанзионистично, егоистично и накрай зло, потънало в неправда същество, което отгоре на това не я изправя, а я възпроизвежда, тъй като изкривяването на интереса, който по определение се дефинира през обществото, по посока на личността, води тъкмо до това. Ето защо социално настроените са склонни – продължава това обяснение – да надценяват ролята на групата за сметка на индивида. В рамката на тази логика механизмите на обществена солидарност са привиждани като източник както на порядък, водещ към правилен живот, така и на хаос, а той на свой ред поражда грешни решения, а често пъти – направо грехове. Виновен за всичко е не конкретният вършител на дадено действие, а колективният субект, наричан още класа.
Същото популярно схващане настоява, че десните социални проекти полагали човека като изкони неустойчив, крайно нестабилен източник на основания за праведно или грешно живеене, ето защо били изобретени правилата и законите, а начело на обществото били поставени онези, чиято отговорност било удържането на баланса. Те обаче, бидейки плод на работата на овластените, носели неизтриваемото родилно петно на техния интерес. Колко деформирана била поради това тази хармония!
Това обстоятелство налагало спешната интервенция на левите, които с вярата си в човека били призвани и призовани да създадат нов социален ред, в който няма класи и в който никой никого не експлоатира. Този популярен анализ продължава с факта, че изхождайки от принципното схващане на левите социални идеи за виновността на обществото пред личността, то следва да приемем, че стабилната единица, от която би следвало да начене мисленето на всеки проект, инжениращ социума. Оттук на свой ред би следвало да се заключи, че левите вярват в способностите на индивида, положен в рамката на правилния социален ред, да живее праведно и съобразно неписаните закони на етиката. Нещо, което в рамките на класовото общество е немислимо, защото десните, доколкото издирват ключа към обяснението на обществото в класата, разполагат човека в херметикума на едно безгранично неверие, подхранвано от самите тях чрез несправедливото устройство на света. Казано другояче – човекът само изглеждал социална суб-единица, тъй като зле построените идеологии на дясното го полагали под прага на верова регистрируемост.
За разлика от всеверието на комунизма в човека, чието предназначение от Сътворение мира било постигането на идеала, въплътен в утопията „безкласово общество”, в което няма угнетители и угнетени, защото всеки бил равен на всеки.
Тук е мястото да направя едно признание. Същинският замисъл на настоящия текст не е решаването на повече или по-малко значими въпроси от кръга на помненето на социализма и/или задълбочаването на обяснението за определени аспекти на неговата механика и идеология. Струва ми се, че настоящето аналитично усилие би могло далеч по-полезно да бъде използвано за платформа, от която да бъдат зададени редица въпроси, обвързващи тематичните пространства на ценностите и техните употреби.
Изглежда труизъм, но въпреки това ще споделя, че значимостта на даден обект е величина, зависима от неговата потенциална ползваемост в/от различни контексти. На колкото повече ситуации приляга, толкова по-висока е стойността му. Правило, което на пръв поглед съвсем не изглежда абсолютно.
Каква е първата употреба на фрагментите от комунизма, формиращи значими зони от градската среда и дефиниращи знакови мисловни терени? Изглежда, че като цяло разказът за историята, употребяван някога активно за конструиране на колектив, днес е лишен от своята първа употреба. По различен начин и епохата на комунизма, и лелеяното от национализма българско средновековие, и идеализираното Възраждане, са се превърнали в прашни вещи, чието място е на тавана с вехториите, подхвърлени на забрава. Ето защо, макар да присъстват в учебници и дадени сегменти от публичността, те прогресивно изпадат от зоните на обществен интерес. Може да се каже, че смислотворните им потенциали са сведени до нула именно поради липсата на консенсус относно употребите им.
Колко далеч бихме могли да стигнем, проглеждайки последователно през смисловите слоеве на света, откривайки алтернативни възможности за употреба на комунистическото наследство? До каква степен липсата на договореност около използваемостта изобщо и начините на употреба след това на оставеното от един режим, обект едновременно на крайно отхвърляне и романтическа носталгия, не надхвърля самата себе си, посочвайки отсъствие на диалогични напрежения около миналото изобщо? – Наблюдение, което до голяма степен се потвърждава от динамичните и силно проблемни опити за премоделиране на картата на културното наследство, мотивирани от фактори, които далеч отстоят от традиционните източници на подобни промени?…
На всички тези въпроси малкият Сашко не би могъл да отговори. Той е само един син. На майка си и на баща си. За него тези тежки питания биха били непосилен товар. Той обаче ни е оставил спомена си. Спомен, който говори, изричайки неизмеримо повече, отколкото би се разчело в речниковите значения на малкото му думички. Неговата роля изглежда по-лесна – той само помни. Сякаш и най-изтънченият анализ струва нещо пред един цветист спомен, който пълни устата на слушателя с вкуса на сладолед, а очите му – с гледката на лежащия в паметникоподобно вцепенение Георги Димѝтров! Може би мавзолеят трябваше да бъде разрушен. Но не този, намиращ се в центъра на София, а онзи негов призрак, срещу който и днес разни партийно-цветни люде, подобни на Дон Кихот, възправен с цялото величие на шлема си-леген, цепят с карикатурно свистене въздуха, отбранявайки свободата да си въобразяват това или онова от сенките на миналото. Струва ми се, прочее, че жертвата на гражданското, на общото в името на някаква частна кауза, била тя и най-справедливата, не всякога се изплаща (морално).
Въпреки това Александър продължава да бъде син. По свой начин – както гласи клишето. Той иска да продължи да помни, за да бъдат неговите наследници такива в пълния смисъл на думата. Да продължат онова, което си струва, а друго да ревизират или изоставят, превръщайки го в част от паметта на обществото. Или на своята собствена. Има значение. За да ядат и те своя сладолед, научавайки, освен вкуса на сладостта, и този на спомена. За да разкажат това на своите синове, а и на дъщерите си, които на свой ред да дадат своя принос в традицията на помненето. Тук вече въпросът колко точно е широк споделеният периметър на помнене няма значение.
Тривиален финал, но понякога завръщането към обикновените неща би могло да бъде здравословно.

Posted on ноември 17, 2011, in Есета. Bookmark the permalink. 2 коментара.

  1. Подпоручик Ч.

    Много интересен материал. Вероятно можеше да бъде и малко по-директен.

    Проблемът, струва ми се, е, че порасналият вече Сашко не може да отговори и сега на „всичките тези въпроси“, защото той продължава да бъде само един син не само на майка си и на баща си, но и (вероятно в още по-голяма степен) на своето време.
    Аз примерно бях на годините на малкия Сашко през 90-те и също прекарах детството си в Градската градинка. Споменът ми от мавзолея (същевременно отблъскващо и интригуващо за детското съзнание място) на другаря Димитров е съответно малко по-друг – обществен кенеф и наркоманско сборище.
    У нас като че ли паметта за миналото се обръща като правило именно на обществен кенеф, който най-много да се разруши, след като вече смрадта е станала напълно непоносима. Слаба рефлексия, отбягване на полемичността и съответно практически отсъствие на дебат. И макар че всичко се върти около социализма, едва ли е възможно да вменим само на него този наш основен обществен дефицит.

    Поздрави,
    Подпоручик Ч.

  2. Абе то нямаше много за консумиране по време на социализма, но все пак се намираше по нещо.
    Доста подробен анализ.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s