Тютюнът като социален проблем


Темата за пушенето в затворени помещения тресе вече достатъчно дълго, ето защо не смятам да обосновавам раждането й като проблем, изискващ аналитично усилие.

Първо – намирам за повече от нелепи усилията на обществени фигури да защитят идеята, че в заведенията трябва да има възможност за пушене. Всеки, който се е запознал с нормативната документация, уреждаща този въпрос, е съвършено наясно, че законодателят е оставил шанс това да се осъществи, отреждайки цялото място като такова за пушачи. Факт, който по никакъв начин не забранява достъпа на непушачите до него, разбира се. Ето защо появата на хора, изтъкващи себе си като лидери, задаващи нагласите на публичността, с надписи, от които трябва да разберем нелепостта на отказа от употреба на тютюн, е повече от несериозно.

Второ – подобен тип мерки никога нямат за цел да бъдат атакувани тези, които в момента са пушачи. Доказано е, че намаляването на броя на пушачите след такива забрани става бавно и изисква време, а причината е много проста: пушенето по заведения е пример, който създава ценностни ориентации. Младият човек, видял майка си и баща си нахилени и с цигари, логично свързва факта, че те са големи – какъвто самият той желае да се поучвства, с опита им по отношение на „забранените“ неща, които изглежда са вън от полето на позволеното само докато той не е порастнал. На пушенето започва да се гледа като на своеобразна инициация, с която младежът прехожда към числото на зрелите хора, за които всичко е разрешено, тъй като те умеят да дозират дори отровите така, че да ги заплашат жизнено. Ненапразно пушенето е социално мероприятие и едва ли има пушач, започнал да пуши с друга цел, освен да се социализира с по-големите, с „готините“, с тези, за които „глупавите“ правила не важат.

Трето – ако не беше поощрителната политика на редица правителства към контрабандния внос на цигари, повишаването на техните цени също щеше да доведе до спадане на числото пушачи. Лично съм бил свидетел как служител на държавата срещу един стек позволява влакът, пътуващ от Белград за София, да бъде почти разглобен, вагоните да бъдат натъпкани със евтини цигари от Сърбия, а от Цариброд до крайната спирка половината от тях да бъдат разпродадени от пренасящите ги цигани и албанци. Тук, ако смятаме мярката в нейната цялост, заложаният ефект не е да бъдат нападнати и притиснати пушачите, а учениците – прослойка, която по определение няма свои доходи, да предпочете сандвича в голямото междучасие пред кутията цигари. Когато закуската струва левче, а 20-те папироси – 5-6, тогава нормално в голяма част от случаите изборът пада върху утоляването на глада.

Няма да коментирам съмнителни сентенции от типа: „Отделянето на зони за пушачи в заведенията силно наподобява принципа за определяне на зони за пикаене във водата в басейните.“. Дебатът все пак трябва да бъде удържан на терена на сериозното.

Изобщо няма да обърна внимание на опити за решаване на проблема с нихилистичното заявление, според което на българска територия пушенето в заведенията заемало 999-то място в йерархията на обществено значимите теми, нуждаещи се от осмисляне и действия. Няма съмнение, че катастрофиралият жизнени стандарт е драма за почти всеки; че проблемите с платената, но неуспешна интеграция на малцинствата, тегне като Дамоклев меч, а отговорните фактори се стремят да полепнат по джобовете си колкото може повече банкноти, докато нишката се скъса; че съдебната система прилага закона с двоен и троен аршин с оглед извънюридически фактори, имащи материално изражение… и какво ли още не! Това обаче по никакъв начин не денонсира отговорността ни към актуалното, част от което е пушенето в заведенията, нито легитимира отлагането на неговото осмисляне.

Четвърто – за мен е повече от странно, че никой от лицата на протеста срещу наредбата за забрана на пушенето в закрити пространства не взе отношение по ред други въпроси от несъмнено по-голяма важност за обществото. Безкрайно любопитно е, че онези, които инак всеки ден явяват физиономиите си по медиите и щедро низпослават мъдрости за духовна отхрана на нацията, не намериха за подходящо да се намесят, прецеждайки през ниската си толерантност към нарушението на правата какъв да е друг казус от социална значимост.

Пето – позоваването на гражданското общество с оглед охрана на изконни права е жест, зад който отдавна не може да бъде привидян никакъв здрав смисъл. То по-скоро прилича на магическа евокация, на призоваване на инобитийни същества, чието местообиталище по принцип е някъде другаде, а тук биват само по изключение, с цел да бъдат мигом разсечени противоречия, които инак биха стрували премного време, усилия и навярно двустранни щети.

Шесто – да, гражданското общество не е сред нас. Не е част от нас. „Народът прост, // животът – тежък, скучен.“ (Н. Вапцаров, „Завод“. Това – за онези, които биха се вкопчили в епитетите. Не към мен, а към поета, почитаеми.). Ако трябва да търсим виновни за това, на първо място – това е извън всякакво съмнение – са онези, от които се очаква да зададат ценностните модели, които очертават основата на всяко общество. На онези, които дават пример на децата си, хохотейки се с цигара в ръка по начин, превръщащ кефа и пушенето в условия едно за друго. Едва ли някой, макар и заклет пушач, би искал да види детето си да пуши. Трудно ми е да си представя, че има родител, който би желал да даде на потомството си разрушителен пример. Не за вас, а за децата ви е тази забрана!

Седмо – изглежда, че у нас вместо гражданско общество травматично ще продължава упорито да стои празно място. Стойности като толерантността се превръщат в толерастия, повикани спекулативно да оправомощят онзи, който няма нищо друго на своя страна, освен сръчната манипулация. Въпрос на ораторска сръчност и ловко подреждане на доводите е да бъде утвърдено и най-голямото безумие. Тъкмо поради това зад всяко усилие за прилагане на правила прозира договореност, определяща базовите съдържания и техните стойности. По този начин сме се договорили за общото благо, част от което е здавословният живот, увеличаването на продължителността и качеството му, изкореняването на зависимостите (тъй като дори и най-безобидната от тях моделира волята и насочва към решения, които биха могли да бъдат безполезни или направо вредни). Безразсъдна дързост би било да се твърди, че пушенето не влиза в противоречие поне с няколко от тези изначални обществени конвенции.

Осмо – би било не излишен оптимизъм, ако се осмеля да повярвам във възможността за поява на гражданско общество, съградено от многопосочни усилия на множество равнища, но най-вече чрез ролята на интелектуалците. На тези, на които се подражава. Дори и във вредните навици. Видимо у нас такива просто няма – още един хиатус, който като черна дупка поглъща всеки рационален проект. Добре изолирани зад дебелите дувари на нихилизма, вклещени от примирението към общото, но страстно взрени в зоната на личното, тези, чиято претенция за лидерство всеки ден виждаме от екрана, от вестника (който също чета от екран), от радиото, отвсякъде, ще останат все така дисбалансирани в разбирането си на възможностите за постигане на по-плътна хармония.

Девето – личното и семейното добруване, преминали през идеята за повдигането на качеството на живеене на широката група, намират основа и основание. Индивидът, излъчен от успяващо и културно общество, договорило своите базисни ценности, има далеч по-голям шанс да живее добре, отколкото тарикатът, изскочил от безформената тълпа, в която интересите се израждат в престъпни намерения, а групите се деформират в конструктивния си принцип до банди и шайки.

Десето – не за нас, за децата си го сторете. За децата си опитайте да жертвате част от удобството си. Още нещо – аморфната сганоподобна маса се претворява в общество трудно. Процесът е скъп. Безумно скъп. Безобразно скъп. Ето защо мнозина, макар носещи с гордост модерния етикет на медийната фигура, от екрана буквално притичват в убежищата си, смятайки себе си за имунизирани срещу недоимъка, масовото опростачване, което в последните мандати превзе на абордаж и политиката (през 90-те мутри плащаха на политици за норми в тяхна полза, днес мутрите слягат костюми и ни управляват).

За тях чалгата е въпрос на реторическо упражнение, което за пореден път доказва изтънчеността им и делегитимира всеки опит да бъдат мислени в една логическа схема с тези извън стените на къщите им. В очите им пошлата журналистика и откровено корупционната държава са проблеми, през които те създават медийни образи на ангажирани и мислещи люде.

Не видях нито един от тези на протестите срещу убитите на пътя пешеходци. Нямаше ги и тогава, когато се поставяха по нетърпимо болезнен начин проблемите на децата с увреждания и неадекватността на държавата в това отношение. Те не дават сигнали и не съдействат за регулирането на системите, в които се осъществяват – ако би било иначе, други щяха да заемат местата им. Това ме кара да мисля още по-убедено, че българският интелектуалец (с няколко изключения, които потвърждават само правилото) е плод не на трайни обществени нагласи и на стремеж към реализация на идеята за общото благо, а на краткотрайни, конюнктурни причини, на спекулация и (зло)употреба. Единствено по силата на недоразумението или на съзнателно заобиколеното правило елитът би могъл да бъде този, наличният, който днес се самоназовава така. Стабилно договорените ценности раждат истински елит. А не дузина пещерни индивидуалисти, разхождащи показно стайлинга си с лозунги на гърдите в компанията на камери.

Единадесето – безкрайно манипулативно начинание е превръщането на обществената кауза в популистки инструмент, отбраняващ личния периметър на някой, сметнал себе си за особено значим. Лице, чиито мерки надхвърлят телесния му контур, което се саморазбира като лидер, би следвало да се държи като такъв. Кауза е здравето. Няма съмнение! Сред проблемите, чието решение би довело до дефиниране на обществения договор и проект, са образованието и науката. Едва ли някой би желал да бъде глупав и да няма шанс да се докосне до научните постижения, ползвайки тяхната културна стойност. Там обаче тях ги няма.

На 12.12.2012г. и малко след 12 часа по пладне важните неща навярно трябва да бъдат доведени тъкмо до дванадесет. С дванадесетото ще завърша: не съм враг на тютюна. Дори не смятам, че пушачите трябва да спират да пушат. Пушенето е достъпна за всички практика, навик, който всеки може да създаде. Сред приятелите ми има достатъчно пушачи, нито един от които не ми пречи. Често пъти се случва чужденец да ме попита имам ли против да запали цигара. Разбира се, че нямам. Не само защото живея на Балканите и тук такова внимание към непушача е непривично, даже напротив – „важни“ файсове настояват, че, видите ли, пушенето е норма, а не непривикналостта към него. То е в последна сметка въпрос на избор. Такъв обаче хората на 12, 13 и 14 години не могат да сторят по силата на трайни убеждения, а само заради или напук на онова, с което „големите“ дефинират хоризонта на мисленето им. Ето защо това е въпрос не просто на няколко запалени цигари или на забраната им. Тук се отразяват фалшивите принципи на лидерството у нас; тук могат да бъдат съгледани лицемерните стремления на държавата да продава тютюн, да плаща на производителите му допълнително, настоявайки за ограничаване на пушенето; този казус успява да наруши утаилите се представи за примера и ролята на порастналите в началните житейски избор на младите.

С оглед на всичко това превръщането или поне представянето на тютюна като част от идентичността е повече от обезпокоително. А как инак да мислим причините за тези протестни акции? Аз заставам зад онова, което застрашава не просто някакъв мой досаден навик, а част от мен, моята физиономия. Ако някой ми направи забележка за това, че си бъркам в носа, трудно бих решил да го замеря с контрадовод не поради факта, че не съм в състояние да намеря или изобретя такъв, а защото изследването на назалните дълбини не е част от мен. Аз не съвпадам с бъркането си в носа. Ето защо акциите срещу забраната имат още един възпитателен ефект – те в крайна сметка дават да се разбере, че вредните практики и убийствените елементи от ежедневно-баналното също подлежат на отбрана, и то каква! Обстоятелство, което води до подмяна на принципите на гражданското общество с нещо, което повърхнинно изглежда като него, но в дълбочина няма нищо общо.

С какъв авторитет родителят ще обясни на свето дете, че пушенето е форма на доброволен отказ от здравословния живот в пълнота, че е най-малкото непрепоръчително, ако самият той току-що се връща от протест, на който е размахвал плакати в защита на този навик? Това наподобява стария виц за спонтанното детинско недоволство от забраните за бъркане в носа от страна на родители, които малкият е видял в интимна ситуация, свързана с проникване на далеч по-обезпокоителни за детското око места.

Исторически погледнато, тютюнът е донесен от Америка. До 15 век в Европа са се пушили други субстанции, които не са били пригодни за масово отглеждане и широка употреба. В този ред на мисли съвсем накрая, както казват сърбите по друг повод: „Колумбе, да ти… любопитството!“.

(Предполагам, че настоящият текст е успял да притъпи чувството за хумор у не един свой читател. Това е една от целите ми – да помислим заедно по въпроса, но сериозно. Ето защо съм длъжен да забележа, че сюжетът за откриването на Новия свят беше шега.)

Posted on декември 12, 2012, in Публицистика. Bookmark the permalink. 2 коментара.

  1. С нещо съм съгласен, с друго не, но няма да правя разбор.🙂
    Само една забележка за нещо съществено: протестите не са в защита на навика, а срещу фашизирания начин на борбата с него.
    Ако „целта оправдава средствата“ защо да не го приложим при всички не по-малко опасни за живота и здравето на хората неща – например забрана за движение на автомобили…
    Заб. Не съм участник в протестите!

  2. цигари… една кутия пушек струва 10 лева!?
    ами с тези пари аз мога да направя нещо разумно – например да си ги спестя.
    мога и да си ги изхарча.
    но да си купувам пушек?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s