Родът Дуло и християнството. Опит за контекстуален прочит

Настоящата статия е представена за първи път на национална конференция с международно участие „Човекът и вселената“, организирана от Съюза на учените в България – клон Смолян, 6-8 октомври 2011г.

Разсъжденията за началото на българската държавност през Ранното средновековие възникват почти с раждането на академичното писане на история у нас. Още тук ще споделя една своя водеща интуиция. Смятам, че проследяването на траекторията на изследователския интерес и научните резултати по въпроса ще роди повече от предварително предполагания пореден досаден историографски преглед. Още във въведението на настоящата работя държа да направя една уговорка, която смятам за съществена – опитът за вникване в изследователските усилия по проблема няма за цел да създаде плътна фактологическа поредица от имена, заглавия и дати. Подобна задача би била достойна за каталог от типа на телефонния указател. Прилаганият тук аналитичен подход представлява опит за контекстуален прочит, който, навярно противно на очакванията, ще опита да улови и отчете не само съдържателните научни гласове по въпроса за ранната християнизация на отделни представители на първата българска управляваща династия, а и съществените замълчавания, някои от които са направо знакови.

Един от родоначалниците на научно функциониращата историография у нас – Марин Дринов, обръща внимание на появата на българското ханство[1], наред с което се фокусира в подробности върху въпроси като произхода и прародината на славяните[2], етническите корени на (пра)българите[3] и редица още други. Макар хан Кубрат да е известна за него фигура[4], в текстовете му не личи усилие към вглеждане зад видимата повърхност на изворните изложения, ето защо той дори не счита за нужно да поставя подобен въпрос. Ход, с който Дринов без съмнение се присъединява към доминиращото очакване относно религиозната принадлежност на хан Кубрат, а именно неговата принадлежност към езичеството.

Важно е обаче да се отбележи обстоятелството, че в последната четвърт на XIX век, когато българинът, заемащ руска катедра, се намира в активния си период като изследовател, съкровището от Малая Перещепина все още не е открито (това става чак през лятото на 1912г.), а до неговото категорично свързване с личността на владетеля на Велика Стара България Кубрат предстои още около столетие.

Ритъма на изследване на раждането на Средновековна България се задава и от факта, че моделът на национална идея, произхождащ от Немския романтизъм и възприет от дейците на Българското възраждане, включва като необходима част фигурата на основателя. Обикновено той не е просто някакъв образ, застанал в началото на дадена поредица, а онзи, положил фундаментите на зданието, актуално и към условното настояще на авторовото писане. Той е първият, освободил пространства във физически и духовен смисъл, които неговите последователи ще разширят и обогатят. Делото му обикновено се възприема като завет, който не подлежи на развитие, а само на доразгръщане от следващите поколения. Тъкмо по този начин се създава традицията, която на свой ред обраства с исторически митове.

Един от тях се отнася пряко до българската версия на културния герой-основател, въплътен в личността на хан Кубрат. Навярно всички знаем случката със стария господар и неговите петима синове, събрани около смъртното му ложе да изслушат последните думи на баща си, в които според една схема, характерна за фолклора, се съдържа особено голяма ценност, имаща непреходно значение. Накратко – на наследниците си гаснещият български хан обяснил с пример ефекта от заедността. Той накарал най-големия от тях да вземе и да опита да прекърчи на две пръчка. Силният българин не видял трудност в това. След това бащата-хан помолил Баян да повтори експеримента с две пръчки – препятствие, което било съвсем малко по-трудно за него. Накрай родоначалникът на рода Дуло настоял синът му да пробва силата си върху цял сноп пръчки. Последният се подчинил на бащината воля, но неговите могъщи ръце не успяли да преломят мощните енегрии, стаени в множеството.

До ден-днешен този сюжет се предава от дядовци на внуци, допълнително подправен с лозунги от типа на „Съединението прави силата”[5], целящи да възпитат у младите съзнание за общностна принадлежност. Не са толкова много обаче са онези, които са наясно с историята на тази история. Намираме се в края на XIX век, българското княжество току-що е получило своята политическа автономия, а идеята за постигане на съвпадение между реални и въобржаеми държавни граници, подчинена на представата за обединение на всички българи, се превръща в обществена кауза номер едно. Ето защо по-малко от десетилетие автонимия трябва, за да бъде осъществено Съединението с Източна Румелия – първата стъпка към реализацията на националния проект. В подобни моменти постигането на максимално вътрешно сцепление в обществото и насочването на разнородните интереси на различните групи към една общосподелена ценност – тази на заедността, може да се постигне чрез изобретяването на лесни за заучаване сюжети с ясна дидактическа насоченост, които се въприземат като едно със собственото си тълкуване, което е врастнало в тях още от появата им.

Контекстът на това време ражда и сюжета за хан Кубрат и неговите синове – история, която не е засвидетелствана в нито един автентичен текст, принадлежащ на средновековната епоха. Факт, който не пречи на авторите на един от най-новите опити за систематизиране на българската история в едно книжно издание, състоящо се от няколко тома, да прокарват последователно и убедено мисълта за мъдрия държавотворец, начертал пред синовете си пътя на идеалното политическо развитие в термините на съхраненото единство[6].

В учебника на Стефан Савов Бобчев, където за първи път е срещната тази притчова история, не се споменава нищо за вярата на първия български владетел. И няма за какво, доколкото религиозната принадлежност на хана не е необходима на разказвача, нито би била от полза на учителя за осъществяване на възпитателната задача на образованието, съдържаща ясни граждански послания. При наличието на политическа кауза, корепосндираща с мисълта за възстановяването на мистичната заедност на българския народ, нарушена само от случайни колебания на историческия процес. Тя обаче, бидейки част от националната идея – величина, намираща се извън време и пространство, няма начин да не сработи в полза на българите, тъй като според теорията на национализма единността е естественото състояние на нещата, ето защо на постигането ѝ  се гледа като реставрация на загубената хармония.

Тук е мястото да бъде припомнено, че историята се появява като наука, обслужваща в значителна степен дневния ред на обществото, което тепърва се конструира във вид на национален колектив, оформен от идеите на Хердеровия романтизъм. Ето защо позитивната историческа наука от своето начало е предназначена за каузата на нацията. Ненапразно Марин Дринов на не едно място директно заявява, че от всички науки на най-голям интерес би следвало да се радва историята, защото тъкмо тя посочва уникалните черти на всеки народ, изграждайки рамката на неговото самоопределение.

Верен на тази представа, Васил Златарски, професор по средновековна история в Историко-филологическия факултет на Софийския университет, възпитаник не на друга, а на школата на немския позитивизъм, се заема със задачата да събере и разкаже в цялост историята на Българското средновековие – епохата, служеща за модел на националните борби по времето на Възраждането. Именно посредством примерите, извлечени от времето на българските ханове, князе и царе, би могъл да се посочи модел на успешно противопоставяне на сравнително малък народ, изправил се срещу Византия – империя-носител на цивилизацията на православния европейски изток и законодетел в областта на военното дело. Ситуация, която, ако бъде разчетене формално, типологически силно наподобява на амбициозното противопоставяне на нищожната по територия и ресурси България, дръзнала да застане срещу интереса на огромната и неизчерпаема мощ на Османската империя и влиянието на Великите сили, допълнително подкрепящи сатуквото на Балканите.

Годината вече е 1919, а излизането на първата част на първия том от значителния труд на Златарски, озаглавен „История на българската държава през средните векове“[7] уцелва едно от най-сериозните пропадания в новата ни история – националната катстрофа след загубената Първа световна война, гигантските репарации, дължими на съседните страни и униженото национално самочувствие, намиращо се вероятно в своята най-ниска точка от 1878г. Макар публикуван в края на второто десетилетие на XX век, текстът на монументалното изследване е подготвян продължително време – принцип, характерен за позитивната историопис изобщо. Не е трудно да си представим, че замисълът за него датира от поне десетилетие по-рано – време, съвпадащо с обявяването на независимостта на България, превръщането ѝ в царство и придобиването на пълен политически суверенитет. Период на патриотичен възторг, пряк ефект от победите на българското оръжие срещу Османската империя, мислена като вековен враг, в Балканската война, и срещу вероломните гръцки и сръбски съюзници в Междусъюзническата война, които само случаят успява да спаси от пълен разгром в теснините на Кресненското дефиле.

За Васил Златарски личността на Кубрат[8] има особено значение не само поради факта, че тъкмо този български хан застава в началото на държавната ни традиция, която политиците в началото на двадесетото столетие си представят, че продължават. Комплекс от причини насова неговото внимание към първия представител на рода Дуло. Тук вероятно бих могъл да изброя само част от тях. От една страна застава идеята за етническите корени на българското племе – въпрос, в който се оглежда проблема за коректното разполагане на българите по скáлата между варварство и цивилизация. Оттук решение би получило и питането за характера на ранносредновековна България, в чието заплитане са отразени както чисто научни дебати, така и възможности за по-дълбинен прочит на културната история на българската държава – процес, който би доставил нужната легитимация на претенциите на актуалните политически мъже и общество към османското териториално наследство на Балканите.

Появата пред публика през 1919г. на първата част от замисъла на Златарски постига още една цел – след като величието на българите към онзи настоящ момент не може да бъде ясно показано, след като актуалността трудно би могла да мотивира обществото към дискусии, имащи за цел консолидиране около даден проект за развитие, то миналото лесно би могло да се употреби като естествен резервоар, предоставящ примери за онова, което днес не е налично наблюдаемо. Което не може да бъде показано, може да бъде разказано, ако си позволя да преобърна популярната сентенция с автор Л. Витгенщайн.

Какво споделя в текста си Васил Златарски относно хан Кубрат? – Ползвайки основните писмени извори по въпроса, той е несъмнено наясно с факта, че българският първи владетел е бил християнин[9] от детството си, част от което прекарал в Константинопол, където всъщност се сприятелил с бъдещия византийски император Ираклий (610 – 641г.). Именно с получаването на Св. Кръщение историкът свързва увеначването на хан Кубрат с почетната титла „патриций“[10]. Усилията на професора обаче са концентрирани не върху придаването на дълбочина на разбирането на християнската причастност на създаделя на Велика Стара България, а към идеята за изначалната вплетеност на българите и държавността им в моделите на средновековната цивизация – обстоятелство, което е привидяно през идеята за равнопоставен контакт, основан на взаимно разпознаване и признаване[11].

Изложението по-нататък дава възможност да се предположи, че според разсъжденията на В. Златарски зад покръстването на хан Кубрат стои не лична убеденост, а действие, възпроизвеждащо елемент от политическата идеология на византийците, ето защо този жест трябва да бъде осмислен именно през една призмата с общокултурен профил, в която религията присъства не като себе си, а като начин за допълнително ритуализиране на дипломатическото общуване, което по същество има само политически, а в случая и лични съдържания. Казано най-направо, това схващане господства сред историците до ден-днешен. Отново напомням, че Перещепинското съкровище, макар и вече известно на науката, все още не е свързано с погребението на хан Кубрат.

Междувоенният период явява още един замисъл за съставяне на пълно събрание на средновековната ни история. Този път автор е професорът по история на Византия в Историко-филологическия факултет на Софийския университет Петър Мутафчиев[12]. Както не е трудно да се предположи, той също е възпитаник на немската позитивна школа в академичната историопис. За разлика от своя предшественик и учител Васил Златарски, Мутафчиев успява да погледне зад и през историческия факт, насочвайки усилия към по-мащабни обобщения, които той дръзва да нарече философия на историята – предмет, който в неговите очи също трябва да се мисли през оптиката на национално специфичното.

Именно този метод го довежда до един от съществените въпроси от ранносредновековното ни минало, а именно този за ролята на християнската религия и ефектите от Покръстването. Разсъждавайки относно залеза на ранносредновековното българско царство, изследователят достига до едно по същество безкомпромисно заключение, според което пряка вина за попадането под византийска власт носи именно налагането на христовата вяра у нас – акт, който нарушил естественото развитие на българското ханство, полагайки го върху основи, изобретени от и за друг, върху принципи, които му били неприсъщи и чужди, с които българите не успяли да изградят симбиоза[13]. Макар да е съвършено наясно, че християнската история на българските земи започва далеч преди Великото преселение на народите[14], чиито финални епизоди довели до настаняването на аспаруховите българи на Балканите, той настоява на мнението, че все пак делото на княз Борис било подранило, ето защо религиозната преориентация на държавата не била докрай разбрана нито от населението, което все още живеело в своята езическа вяра, нито нобилитета, който чрез новата религия изпаднал под византийско влияние.

Като главни проводници на чуждите моди са посочени византийските свещеници, поканени лично от българския княз да покръстят народа му – обстоятелство, което неминуемо довеждало до прекъсване на разгръщането на България като държавен и социален организъм, привидяно от Мутафчиев като автентично само в духовната атмосфера на вярата във върховния бог Тангра[15]. От друга страна погледнато, след приемането на християнството като единствена религия, в държавата се появила нужда от незабавна реформа, синхронизираща правния ред с предписанията му. Ето защо в Плиска се озовали и чиновници-ромеи, а като резултат от това цялата княжеска канцелария възприела гръцкия език като универсално средство за комуникация. Това променило из основи модела на българското общество – на мястото на племенните противопоставяния между славянската знат и прабългарските управляващи дошъл един протокласов конфликт, базиран на неприязънта на широките народни маси спрямо неговите византийски управляващи[16]. Факт, в който изследователят съзира още аспекти на прекъснатата прабългарска традиция, края на силния хански период и пренасочването на развойните енергии на българите в едно направление, пребиваването в което било принудително и противно на логиката на времето[17].

Вероятно тук е мястото да се маркира, че изследователската логика на Мутафчиев разполага появата на богомилството и отшелничеството тъкмо в сферата на социалното – те били не опити за редакция на християнското учение, характерни за цялото Средновековие, които чисто и просто нямали сполуката да надделеят и да се наредят в числото на официалните учения на Църквата, а представлявали форми на протест срещу обществените недъзи, част от които хризстиянизацията, гледана най-вече като византинизация, задълбочила, а други направо произлезли пряко от нея[18].

Ето защо в История на българския народ хан Кубрат дори не е въведен като християнин – това обстоятелство, проектирано на фона на усилията за търсене на етническа и евгеническа автентика, белязали 20-те и 30-те години на XX век не само в българската култура, само би разфокусирало идеята за намиране на точната формула на есенциално българското. На онова, което е присъщо исторически и културно само на българите, макар и отдавна загубено.

Нито дума няма и за религията на хан Тервел – втората владетелска фигура от ранносредновековна България, за която имаме донякъде сигурни данни за християнска принадлежност. Макар пръстенът-печат с надписа „Богородице, закриляй кесаря Тервел“, да е известен в науката факт, изследователят обръща особено внимание на титлата, представляваща второто по ранг достойнство във византийската титулна йерархия[19], но на изображението на българския хан, държащ в дясната си ръка скиптър, завършващ с християнски кръст; и на обстоятелството, че не на всеки бива давана за личен закрилник Божията Майка, внимание не е отдадено. Тези детайли дори не са фиксирани в текста – избор, който изглежда логичен на фона на факта, че за разлика от проекта на Васил Златарски, възнамерил да създаде корпус на средновековната българска история, съдържащ всички факти, известни към момента на написване на работата, то замисълът на Мутафчиев бил съвсем различен. Той си поставя за цел да подбере достатъчно емблематичните моменти от българското средновековие, които биха могли да послужат за създаване на разбиране на историята на епохата, проследявайки, разбира се, флуктуациите на историческия процес, гледан през категориите на нацията.

Ето защо ученият-медиевист си позволява да назове хризстиянизацията на България директно „денационализация“ – термин от научната и широката публичност на 20-те и 30-те години на миналия век, травматично причастен към понатийния кръг, рамкиращ представите за случващото се след Първата световна война в териториите, останали вън от териториалния обхват на българската държава. Този набор от термини бележи фундаментални безпокойства и българите от това време, които прерастват в общосподелени фрустрации, смекчавани често пъти посредством взиране в героичното и величавото в миналото, осмисляни като несъмнена гаранция за по-добро бъдеще.

Проектирана на фона на концепцията за естественото развитие, възможно единствено чрез възпроизводството и разгръщането на автентично присъщото, фактологията относно християнството в дворовете на ранните български ханове препъва авторовия анализ и повдига въпроси, делегитимиращи основната конвенция на текста – неговата обективна информационна стойност.

Поставянето на акцент върху прабългарската проблематика има поне още едно основание. След Октомврийската революция и превръщането на Русия в Съветска Русия, а впоследствие – в Съветски Съюз, отношенията с България са прекъснати. По време на дебатите, предхождащи подписването на Брест-Литовския мирен договор (март 1918г.), довел до излизането на Русия от Първата световна война, българската делегация се намира на противоположната страна на масата за преговори. Обстоятелство, което намира своите отражения и в науката посредством смяната на източниците на българската идентичност. Разчитането на българската нация през славянски ключове и имплицитно заложената идея за единство между българи и руси бива заместено от взиране в дълбините на прабългарското езичество и разсъжденията, насочени към намиране на уникално българското, което не подлежи на имитация или повторение. Можем да кажем, че една по същество лява версия на груповата дефиниция на българите като такива, причастяваща ги към по-голямото цяло на славяните, бива заменена със своята дясна крайност[20], фокусирана в изнамиране/преоткриване/изобретяване на автентично националното, ограниченото в рамките на духа на един народ, ако си послужа с термин, характерен за Хедеровия романтизъм[21].

Продължавайки наблюденията върху начините на мислене на вярата на първите представители на династията Дуло, достигаме до полувековния период на държавния социализъм у нас. Една политическа система, която успя да инкорпорира не само обществото, обръщайки закономерностите му наопаки, но наложи логиката си и върху научните изследвания – факт, който предпостави ролята на науката като инструмент за потвърждаване и препотвърждаване на партийните императиви. На свой ред актуалните до този момент изследователски моди бяха удушени от политическата машинария почти в буквалния смисъл на думата, а на нишата на идентичността беше попълнена от един радикално различен проект.

Съвсем очаквано проектите за създаване на цялостен наративен свод за историята на средновековна България бяха изтикани извън фокуса на изследванията, тъй като идеологията на национализма беше представена като причинител на всички беди и условие за сполетелите ни национални катастрофи. На мястото на националната идея беше възприета матрицата на пролетарския интернационализъм, който полагаше заедността върху класова платформа без оглед на народност, език и културни различия. Вероятно не тук е мястото да бъде отбелязана наивността на подобни схващания. Тази ситуация обхваща почти две десетилетия – време, в което българската наука не спира да изпълнява определени функции, въпреки рестриктивните и репресивни идеологически филтри или благодарение на тях.

Тези условия раждат малки по обем текстове, а пример в това отношение е статията на ортодоксалния марксист-ленинист Александър Бурмов[22], озаглавена полемично, но настоятелно „Против буржоазно-идеалистическите становища по въпроса за налагането на християнството в България“[23]. Няма съмнение, че дори и вън от идеологическото клише, обявило религията за „опиум за народите“ в противовес на здравия, класов разум, опрян единствено върху своята битност, идеята за „налагане“ на христовата вяра съдържа експлицитни отпратки към агресивния атеизъм, характерен като цяло за тоталитарните системи.

Ето защо в първите двадесет години българските учени, къде поради, къде благодарение на идеологическата критика, не успяват да произведат значим текст, третиращ ранната християнизация на българския владетелски род Дуло. Дефицит, намиращ се в пълно съзвучие с тенденцията към изоставяне на религиозната проблематика сама по себе си и размиването ѝ чрез денонсиране на собственото ѝ поле, следствие от поето е поемането на религиозните съдържания на историята от обяснителното всеоръжие на социалното-класовото, икономиката и конфликтния модел за развитие на обществото – все ключови изобретения на Лениновата редакция на марксизма.

Макар религията вече да е вън от дневния ред на обществото, институциите, изучаващи научно нейните основи и техните печатни органи продължават да съществуват, без да са докрай населени със зорко бдящи агенти на Държавна сигурност, регулиращи чрез тайните си писания съблюдаването на предписаното от идеологическия дискурс.

Навярно подобно обяснение побира и появата на краткия текст на Иван Снегаров, появил се само няколко години след този на Бурмов[24]. Специалист по църковна история, авторът предлага една гледна точка, ревизираща схематичната представа, според която княз Борис насадил с насилие новата вяра, потъпквайки исконните права на народните маси. Снегаров ясно заявява, че макар вярата в Христос да не е имала критична маса последователи преди Покръстването, то от много източници става ясно, че развитието на християнското мисионерство и обръщането на населението на българското ханство в православието било процес, протичащ неравномерно бързо в различните земи, подвластни на плисковския господар. Логично звучи предположението, че разселването на пленници, честите войни между България и Византия, по-голямата податливост на славянските племена към християнската религия а само част от факторите, даващи основание да се предложи подобна хипотеза, макар писмени свидетелства за това да няма.

Говорейки за всесилността на политическото, поело в себе си и подчинило до крайност сферите на общество, наука и дори на интимния живот, тук е мястото да бъде посочен един от примерите, които с успех биха могли да послужат за доказателство на тезата, според която все пак ситният филтър на идеите по времето на тоталитарната епоха у нас е могъл да бъде избегнат или преминат без личностни сътресения или компромиси със съвестта и не само тази статия на Иван Снегаров може да послужи за илюстрация в това отношение.

За Кубрат и Тервел обаче – нито дума. Факт, чиито основания следва да търсим не в низпосланото от партията-държава, а в традициите, наследени от позитивната наука от немски тип, изначално чувствителна към политическата история и тъклуванията, фискиращи и дори надценяващи ролята на държавата в историческия процес. Обстоятелство, чиито корен е положен навярно в дълбочината на един дефитиц, характерен за балканци и германци – сравнително късното сдобиване с национална държава.

След „културната революция“, иницирана от Людмила Живкова и нейните приближени, проектът за издирване и каталогизиране на характерните черти на българската нация отново придобива актуалност. В тази насока може да бъдат мислени събития като честването на 1300-годишнината на българската държава и мероприятията около него, както и мощната външнополитическа пропаганда, концентрирана в усилията за създаване на различен културен имидж на България, използвайки нейното историческо наследство.

В марксическата интерпретативна парадигма е вписана и монографията на Васил Гюзелев Княз Борис I. България през втората половина на IX век[25], излязла знаково около година след Пражката пролет и сътресенията в социаилстическия лагер, довели до намаляване на идеологическия настиск и либерализация на дадени обществени процеси, изразяваща се в малко по-далечното има наблюдение от страна на носителите на държавната власт. Макар да изглежда нормално очакването в подобен труд да намерят място наличните данни за предисторията на Покръстването – основен обект на изследване, изборът на изследователят се оказва различен. Фактологията на българското средновековие отдавна е обогатена с погребалната находка от Малая Перещепина, но връзката между нея и личността на хан Кубрат не е установена. Впрочем тя не е установена и до днес, а едва ли има начин да бъде констатирана от първо лице[26].

Макар самият В. Гюзелев да определя текста си като повлиян от изследванията на чешкия медиевист Франтишек Дворник, които той четял с интерес по време, близко до това на написването на книгата си относно Покръстването, едва ли днес има читател, който да се усъмни в съветските източници на осъществения доста преди това поврат, довел до мълчаливата подмяна на интернационализма на класовата общност с нова редакция на идеята за славянския произход на българите. Идея, чиито идеологически очертания, произведени от държавния социализъм, по определение изхвърля всеки опит за проблематизиране на религиозната история върху терените на религията и нейните собствени изследователски инструменти.

Идеологически мотивирано замълчаване относно възможността за християнизация на първите владетели от първата българска управляваща фамилия регистрираме и в трудовете на Димитър Ангелов – друг праволинеен марксист, автор на няколко текста по въпросите, опиращи по един или друг начин до сведенията за Кубрат и Тервел като християни[27]. Думите относно стореното от Ангелов са малко, тъй като той е един от най-малко интересните – в неговите проучвания стандартизираната форма на маркс-ленинските учения е по-твърда от гранит, не търпи деформации дори в рамките на позволеното, което често пъти в зависимост от направата и поддръжниците си е и одобрявано. Двата цитирани академични опита са изначално белязани от стихийното и неаргументирано, но непоколебимо неглижиране на полето на религиознанието и историята на религиите. Факт, който води до преразположение на проблемите, свързани с религията, в сферата на чисто социалното, мислено като територия на извечния социален конфликт – все теоретически трикове, които нито са изобретени от станалият по-късно академик Димитър Ангелов, нито негов особен принос е доосмислянето им, още по-малко можем да дирим за любопитни изводи конкретните авторови употреби на идеологическата щампа. За сметка на това в писанията му изобилстват спорове относно фактологически детайли, които днес в повечето случай бихме преценили като дребнави.

Въпреки несъгласието на съветските другари, Българската академия на науките взема отговорното решение да инициира проект за събиране на цялото знание за миналото на българите в корпус, който е предвиден дa излезе в 14 тома. В очите на московските колеги (учени, политици и агенти на съответните тайни служби) подобен план изглеждал като опит за реставрация на отдавна заклеймения национализъм и отвръщане от началата на проекта за безкласово общество, в което националните различия се мислели като очевидна пречка.

Имайки предвид факта, че въпросната академична история на България[28] – план, стартиран като едно от събитията, генерирани с цел не само актуализиране на образуването на българската държава, но и за да бъде запаметено грандиозното отбелязване на 1300-годишния юбилей на българската държавност през 1981г., е осъществена след пряка поръчка на Българската комунистическа партия, изобщо не изглежда лишен от логика пропускът във връзка с въпроса за християнската принадлежност на хановете Кубрат и Тервел. Кубратовата дружба от детинство е маркирана с достатъчна яснота – все пак този факт доста добре обслужва централизирано осъществяваната външнополитическа пропаганда, целяща да създаде на България образ на културно място, притежаващо част от наследството на Европа, в което се възпроизвеждат и обогатяват нормите на цивилизацията[29]. Построение, което било предназначено да обезличи западното клише, според което всички държави, намиращи се по съветско влияние, били терен на социални експерименти със съмнителен изход, а човешките права и други открития на цивилизацията, превърнали се в неин фундамент, съществували само като понятие, служещо за отблъскване на критиките, отправени от лагера на демократичните общества.

Няма съмнение, че идеологически произведената наука подлежи на лесно разглобяване, а механиката ѝ е пределно опростена, тъй като само по този начин нейните съобщения биха могли да достигнат до възможно най-голям брой реципиенти и да бъдат възприети в смисловата им пълнота.

След средата на 80-те години управлението на БКП изпада в перманентна криза, причинена в най-висока степен от постепенното упадане на социалистическата икономика. Резонно отслабва и идеологическата преса над учените. Обстоятелство, което прави възможно издаването на научни книги, проследяващи историята на църквата в България. Именно това дава шанс на книгата на Тодор Събев[30] да се появи пред публика, без да се налага подмяна логиката на изследването на църковната история с тази на партийната пропаганда, нито старателно търсене легитимност по утвърдения модел, прислонявайки се зад гръмките имена на канонично утвърдените мислители[31].

Вероятно няма да бъде пресилено, ако заявя, че тъкмо проучванията на Събев и публикацията им във вид на монография представляват първия сериозен пробив, сигнализиращ пропукването на инак изключително агресивните тези а социализма, според които в обществото на светлото бъдеще място за религия няма, тъй като всяка вяра в отвъдни сили представлява чисто суеверие, пречка пред разгръщането на човешкия дух, който трябва да остане удържан в света на материално-веществените предмети, тъй като само така е възможно обективиране на опита и унифициране на неговите съдържания и потенции – мечта на всички тоталитарни теории, останала също само в сферата на теоретичното знание.

Изследователят включва в разказа си всички източници от църковен характер – жития, похвални слова, полемични съчинения, епархийски списъци и др. Така биват установени доста по-прецизно мащабите на разрушенията, причинени от Великото преселение на народите и щетите, нанесени от варварските народи на църковната организация на Балканите – все факти, чието преувеличение служи на марксическата историопис като довод за изначалната непригодност на християнството към свободолюбивя славянски дух[32]. По този начин той получава данни относно разпространението на новата религия сред славяните преди настаняването на аспаруховите българи в региона[33].

Заставайки на терена на създадената вече българска държава[34], Тодор Събев също пропуска факта, че за поне двама от ранните представители на рода Дуло има данни, водещи към изводи относно тяхната причастност към християнската вяра. Макар сведенията за гоненията срещу християните през първата половина на IX век да са преобилни и представени в духа на добрите традиции на изворната критика, замълчаването относно религиозната принадлежност на българските ханове вероятно е знакова. Обяснението на този значим хиатос в текста навярно се съдържа в поредното жилаво клише, което този път не е политическо по произход. Става дума за дълбоко вкорененото схващане, представящо всички български ханове до княз Борис еднозначно като езичници, а от позицията на църковната история те не следва да бъдат удостоявани с внимание дори при наличие на съмнение относно верността на възприетото за истина. До известна степен подобно втвърдяване на вътрешния контур на рамката на религиозно ориентираните научни изследвания изглежда логично на фона на репресивните методи, с които държавата си е служела, преследвайки каузата за изгонване на демона на вярата от обществото.

Друг ключов труд принадлежи на археолога Йоахим Вернер[35]. Тъкмо в него дебютира хипотезата, припознаваща хан Кубрат в Малая Перещепина – връзка, която до този момент е предполагана от мнозина учени, но никой не е дръзнал да я комплектова с нужния доказателствен материал и да я официализира в писмен текст.

Посветен нарочно на хан Кубрат текст, сътворен от немец, външен спрямо българския научен контекст и моделиращите го идеологически конвенции, едва ли би пренебрегнал обстоятелствата около неговата религиозна принадлежност. Отбелязвайки изрично всичките посещения на българския владетел на византийската столица и познанствата, които той установил там, Вернер изрично отбелязва, че за Кубрат изворите, споменаващи неговата причастност към Христовата вяра, са повече от един, а съществуват интерпретации на материали от неговото погребение, които също насочват в тази посока[36].

Според учения-археолог изглежда няма съмнение, че хан Кубрат е бил християнин – твърдение, което се потвърждава не само от писмените извори, но и от многобройните предмети с изобразени християнски кръстове, които според него са част от подарък, с който е дарен българският владетел от своя ромейки политически партньор в знак на признаване на достойнството му[37]. Няма и дума отностно личните убеждения на хана, а липсата на нарочен фокус мълчаливо насочва интерпретацията към извода, че Кубрат приел Свето Кръщение като част от политиката на собственото си причастяване към модела на цивилизацията, чиито носител била Византия.

Макар авторът да е наясно с продължителния престой на българския господар в двора на василевса на детска възраст, придружен от чичо си Органа и свиделствата на Теофан Изповедник, Патриарх Никифор и Йоан от Никиу, той не достига до дъното на възможното тълкуване и по характерен за археолозите начин заобикаля вероятно най-съществения въпрос, оставяйки отговора му сякаш в сферата на подразбиращото се. Разбира се, този ход на Йоахим Вернер би могъл да бъде разчетен като елемент от неговата презентационна стратегия, имаща за цел да провокира академична полемика по въпроса. Решение, което вероятно в други географски ширини и в различна научна ситуация би дало ход на дебат по проблема, но не и в България в края на 80-те години на XX век. Причини за това – бол, а смислово тежащата част от тях имат малко общо с науката и академичния етос.

Падането на половинвековният комунистически режим у нас се отрази и на науката. Сред положителните ефекти за хората на академичното перо беше внезапно получената свобода на словото и на аргументираното мнение – благо, до което преди това се докосваха малцина. Отпадна и идеологическият ангажимент, ето защо авторите вече не бяха принуждавани да дават дан на авторитетите на марксизма-ленинизма, цитирайки искрено или лицемерно техни трудове в ролята на легитимация на своите.

Тази промяна в научната среда доведе до реставрация на писането, посветено на проблемите на религията, стъпващо върху основанията на академичното религиознание. Контекст, който породи няколко текста, излезли тъкмо в средата на 90-те[38].

Статията на Бистра Николова влиза в методологическа дефиниция, основана на схващането, че средновековното ни минало е драстично разделено на езически и християнски период, а историческият процес е осъществяван в и през рамката на държавата, ето защо няма начин езическо общество да бъде управлявано от християнски владетели. Ако можем да мислим подобни мащабни промени, отнасящи се до един от стълбовете на средновековното общество – вярата, то това става първоначално плавно и отдолу-нагоре, за да бъде в даден момент случващата се трансформация забелязана от властовите люде. Факт, който води до превръщането на стихийната промяна в проект, част от визията за развитие на държавата, ето защо той бива институционализиран и довършен с политически усилия. Това обстоятелство на свой ред в тази консервативна, наследена от традициите на позитивизма, стъпил върху немския романтизъм, логика на изследване отново връща мисълта към мисленето в терминологията от политическия смислов ред, легитимирайки твърдо ролята на държавата като единствен фактор в историята.

Ето защо това кратко изследване не прибягва до анализ на религиозната принадлежност на хановете, управлявали България до Покръстването – след като говорим, за езически период, те няма начин да са други, освен езичници. Разсъждение, което, превърнато в правило, би следвало да не търпи никакви изключения.

Нетрадиционно тълкуване на епизода с покръстването на хан Кубрат предлага книгата на Иван Венедиков ­Прабългарите и християнството. Според неговият разказ българският хан бил преднамерено привлечен във византийския двор и покръстен, демонстрирайки с това лоялност към ромеите и готовност за съдействие срещу един от значимите врагове на Империята в началото на VII век – аварите[39]. Изследователят отделя значително внимание на въпроса за възрастта, на която създателят на Велика Стара България посетил за първи път Константинопол и бил присъединен към числото на християните. Изводът му обаче еднозначно клони към идеята за политически акт, ритуализиран допълнително от християнския елемент. Действие, чрез което българите получили могъщ съюзник срещу аварските племена, които тормозели и техните владения, а Империята си гарантирала Кубрат на своя страна – ход, който, предвид географското положение на държавата му, заемаща дял от степните на север от Черно море, реално пресичал пътя на аварската опасност.

В анализа намират място и разчетените златни пръстени с монограм, открити сред предметите от Перещепинското съкровище, на които е написано името на владетеля на Фанагория – факт, тъклуван от Венедиков отново през призмата на добрите отношения между хана и василесва, удвоени и на равнището на държавите им.

Макар възпроизвеждаща по нов начин представата за водещия политически мотив  в покръстването на хана-родоначалник на българската държавна традиция, тази хипотеза звучи твърде екстравагантно на научната общественост у нас, поради което не само, че не е възприета достатъчно широко, но тя дори не е калкулирана сред сериозните умопостроения по въпроса.

Да преминем към питането за вярата на хан Тервел според И. Венедиков[40]. Обвързвайки оскъдните данни от ­Именника на българските ханове и пръстена-печат с името на българския владетел, той формулира становището, че дадената му от ромеите титла „кесар” по всяка вероятност е получена в резултат от помощта, която той оказал на император Юстиниан II при връщането му на престола през 705г. Авторът прави предположение, че василевсът не е дарил с охота българският господар, а под натиска на обстоятелствата[41]. Той продължава с предположението, че византийският титул представял Тервел във външната му политика, тъй като подобен ранг съдържал общоразпознаваем код, възлизащ към идеята за политическия суверенитет. В Плиска той продължавал да бъде хан.

Последното десетилетие възроди плановете за събиране на цялата налична информация за историята на България. Идейни проекти, в които средните векове заемат само един от сегментите. Едва ли би било пресилено, ако се предположи, че този ренесанс на „големите разкази” влиза не толкова в отношения с динамиката на издирване на формулата на българската национална идентичност и появата на съвременна редакция на национализма, а по-скоро представлява опит за построяване на алтернативен разказ, паралелен на академичната история, за която мнозина признават, че е остаряла фактологически и концептуално още преди издаването си.

Годината е 1999. В три тома излиза първият резултат от усилията на авторски колектив, поставил си задачата да представи в цялост историята на България, започвайки от средновековното минало и приключвайки с преврата от 9 септември 1944г.[42] Още в самото начало прави впечатление крайно консервативното хронологическо деление, изключващо социалистическия период от разказа за историята. Избор, който без съмнение се дължи на разбирането, че историята може да бъде гледана само от достатъчна времева дистанция, а вчера миналото все още не може да бъде историзирано – един крайно остарял начин на гледане на историята, който обрича историка да бъде чиста проба изследовател на миналото, взрян назад и накрай вярващ назад.

По-рано вече беше забелязан фактът, че изложението в дела, описващ историята на Велика Стара България[43], чийто автор е Васил Гюзелев, възсъздава познатото притчово клише, според което Кубрат завещал на синовете си идеята за заедността[44], която единствено може да ги съхрани силни на бран и достойни в дипломатическите дела. Макар никъде да не фигурира директно позоваване на този сюжет, неговото подповърхнинно действие е повече от осезаемо, а опитът да бъде прикрит посредством заобикаляне на директното му цитатно вплитане в изложението се проваля съвършено.

Инак школуван в традициите и на позитивната наука, авторът не пренебрегва изворните данни и споменава двукратно покръстването на хан Кубрат, единият път тъкмо в цитат от автентичен текст[45]. На читателя е оставена възможността за анализ на фактите и конструиране на лично становище, но на подтекстово равнище се прокарва идеята за религията като инструмент на държавната политика.

От особено значение е обстоятелството, че макар да заявява претенция за цялостно изложение на средновековната история на България, текстът филтрира съществени детайли, без да легитимира селекционните процедури. Така например няма и следа от златните пръстени-печати, чиито притежател е бил хан Кубрат. Погребалната находка, за която Йоахим Вернер доказа две десетилетия по-рано, че представлява имущество на българския владетел, изобщо не фигурира в разказа. Тук, освен непризнаване на силата на доводите на немския учен, прозира и историята на напрегнати лични отношения, които често пъти осакатяват подобен род четива, превръщайки ги във „версията, произведена от единия лагер”. Не един и два са случаите, в които произведената наука от непринадлежащ към груповите деления и приятелските кръгове в българския академичен живот, поради което работи с безспорни качества биват възприети от част от българската академична общественост не сами по себе си, а през определени нежелани посредничества, което автоматично я декласира.

Не така стоята нещата с пръстена-печат на хан Тервел. Той е смислово носещ елемент от авторовия наратив, описан е в подробности, а посветеният му параграф завършва с хипотезата, че получаването на кесарско достойнство навярно е било свързано с преминаването на втория плисковски господар в християнството. Придържането към фактологията обаче все още не означава прецизно свършена работа. Тълкуването на жеста на християнизация на българския владетел тук едва ли би удовлетворило и най-непретенциозния ум. Според автора смяната на вярата „била в духа на установената българска религиозна толерантност”[46].

Не би било акт на скрупульозна точност, ако се зададе въпросът как, прочее, бихме могли да обясним в такъв случай изгорените църкви и манастири в околностите на Константинопол, останали в руини след рейда на войската на Крум, разгневен след неуспешните преговори и опита за покушение срещу него?[47] Нима тук няма място за религиозна търпимост? По какъв начин да положим разбирането си на вече станалата обичайна верска нетолерантност по времето на хан Омуртаг – период, за който самият Васил Гюзелев изрично отбелязва активизирането на византийската агиографска традиция – обстоятелство, в което лесно се провиждат знаците на провежданата в Плиска политика против християните?[48]

Последният засега проект за създаване на цялостен разказ, събиращ историята, но този път не на България, а на българите, имащ амбицията да побере изложенията на академичните корифеи в отделните сфери на историческото познание, стартира през 2003г. с издаването на първия том от осемтомна поредица[49]. Именно в него намират място и средновековните ни ханове, князе и царе.

Авторът на текстовете, отразяващи най-ранната българска история е Цветелин Степанов – изследовател, осъществяващ се в едно от средищата, алтернативни на Историческия факултет на Софийския университет. Може да се предположи, че тъкмо на това поне отчасти се дължи придържането на текста към установените факти и техните зависимости, оставяйки в голямата си част аналитичните усилия, насочени към разбиране и вникване в историческата материя, да бъдат осъществени от читателските разсъждения.

На този принцип е подчинено и представянето на събитията, описващи Велика Стара България и хан Кубрат. Изследователят не пропуска да привлече в изложението си разпознаването на намереното край Малая Перещепина като погребално съкровище, принадлежало на българския владетел[50]. Накратко са описани и трите пръстена-печати, върху които специалистите разчитат името на господаря на Фанагория – доказателство тъкмо на хипотезата, разгърната и аргументирана в пълнота от Йоахим Вернер. Степанов няма съмнение в християнската принадлежност на хана. Той дори твърди, че ханът получил Свето Кръщение на детска възраст, докато бил в почетен плен във византийската столица – практика, която била използвана често пъти за гарантиране на мирни отношения. Придържайки се плътно към идеята за построяване на исторически разказ от повече факти и по-малко аналитични отклонения, авторът не навлиза в дълбочината на въпроса относно наличието на лични подбуди около християнизацията на хан Кубрат.

Религиозният живот на българското общество е разгледан в отделна структурна част[51], в която, наред с внимателното говорене за езическата българска религия, виждания относно възможността за ранно проникване на християнството сред определени социални слоеве не присъстват. Това може да се обясни както като резултат от усилието на изследователя да проследи последователността само на сигурно установените исторически факти – принцип, поради който недоказани, но придобили статус на азбучни истини за старобългарското езичество не намират място в текста; така и в контекста на господстващото схващане, според което, ако изобщо е бил християнин Кубрат, то това е сторено с изцяло политическа цел както от страна на покръстителя, така и от приемащия Кръщение.

Друга част от разказа за ранната история на българите е фокусирана специално върху проникването на християнската проповед сред тях, преди разделянето на Велика Стара България[52] – ход, който може да бъде наречен революция в българската медиевистика, която до този момент охотно отдава дан на маркс-ленинското наследство, според което религията като надстроечно явление изобщо не е съществена, а пък когато не е свързана с автентични за етноса черти – принцип, който активира втория компонент от идеологическата платформа, наречена с право „национал-комунизъм”, навлязла у нас с пълна мощ след издигането на Людмила Живкова като политик в областта на българската култура, този път показва самостоятелно мислене и развързаност от клишетата, опростяващи текста и неговите послания с цел попадането му в парадигмата на политическата пропаганда. Навярно не би звучало пресилено, ако заявя, че в това действие се забелязва съществено усилие към връщането на науката на самата нея.

За Цветелин Степанов покръстването на Кубрат, чичо му и част от неговите синове не подлежи на съмнение – за това има достатъчно исторически извори, а мисията на историка се състои в сглобяването на разказ от тях, а не в заставането срещу автентичните известия и упражняването на насилие над тях. Християнската вяра е била позната за ранните представители на владетелската фамилия Дуло и това не следва лековато да се игнорира, било поради какви причини. За нас, а и за учения, остава въпросът до кава степен ревностни християни са били всички те, колко точно са спазвали предписания от религията начин на живот и дали изобщо биографиите им биха се стекли коренно различно, ако не бяха покръстени. Ако за определен набор от аристократични лица имаме преки потвърждения, че са били християни, то за обикновените българи данни от такъв порядък напълно отсъстват. Това кара Степанов да предположи, че дори и феноменът криптохристиянство да е получил разпространение в чертите на Велика Стара България, масата от населението останала недокосната от евангелската проповед.

Тесктът, разказващ историята на България под управлението на хан Теврел, носи авторския почерк на Георги Бакалов. Наред с постиженията на владетеля в политическата сфера и военното дело фигурира и информация за неговия пръстен-печат, който бил надписан така, че за личен покровител му била дадена Богородица[53]. Тълкуването е обичайно за българската историческа наука – възможността за покръстване на властващия над езически народ е определена като „странна”[54], а предметът е положен в логиката на стандартния изглед на владетелските инсигнии – виждане, което ученият предлага и в друго свое изследване, центрирано върху проблемите на титулатурата и символите на властта в средновековна България[55].

На тезата за мислима на базата на изворите ранна християнизация на рода Дуло е обърнато особено внимание. Според автора византийската историописна традиция „недопустимо мълчи”[56]. Навярно сведенията на двама от представителите на ромейското историческо слово, написали съчинения, които до ден-днешен носят основната фактологическа тежест на разказа за българската история до началото на IX век, са недостатъчни, а удивителното съвпадение между техните изложения и отдалечения от средищата на византийската историография Йоан, епископ на Никиу в Етиопия, не е достатъчно. По всяка вероятност и фактът, че детето-Кубрат едва ли е било в състояние да схване политическите импликации на даден религиозен акт, дори и след като те му бъдат надлежно обяснени, също не създава плътност на интуицията за искрено приемане на вярата, но изповядване в криптовариант.

По всичко личи, че наборът въпроси, повдигнат от наглед простичкото питане за религиозната принадлежност на първостроителите на българското ханство, стъпва върху далеч по-широка основа и обема повече фактологически и теоретичен материал, отколкото това изглежда на пръв поглед. Няма съмнение, че настоящата статия ще има и втоа част, залагаща не на контекстуалната деконструкция на вече сторените опити за проникване в историческата материя, а на обратното изграждане на историческите факти, запълвайки празните пространства, отворени от изворни дефицити, с умозрителни построения.

Струва ми се, че от дотук случилият се текст стана ясно и още нещо. Нестихващите обвинения в постоянно пренаписване на историята, които нерядко изхождат от професионално ангажирани с писане на история среди, са съвършено безпочвени. Проследявайки историята на даден проблем, ясно проличава динамиката на неговото изследване и преливането на изследователската енергия от един акцент в друг, отчитайки кога академични моди, кога – дневния ред на обществото, кога – заповедите на една или друга институция.

Трудно е да се отсече с математическа точност какъв трябва да бъде критерият за правене на наука и кога дадено четиво влиза безпроблемно в конвенциите на академичните жанрове – питане, което също все по-отчетливо излиза на повърхността на историческите изследвания, доколкото традиционните средища за производство на историческо знание и утвърдените начини за това все повече стесняват полето на своята публичност, изтласкани от нови играчи – паранаучни и деконструктивни, или от собственото и бездействие. Ако продължаваме да не си даваме сметка за контекстите, които моделират историческото знание, започналата миграция на най-цения ресурс на науката, на авторитета, по посока на новите научни средища, методологии и теории, и маргинализацията на академичния исторически разказ ще продължи – перспектива, чиито край отказвам да си представя.

Използвана литература:

 

[1]      Ангелов, Д. „По въпроса за същината и ролята на религията”. В: Българско средновековие – идеологична мисъл и просвета, С., 1982.

[2]      Ангелов, Д. „Покръстване на българите – причини и последици”. В: Православието в България (генетико-историческо осветление), С., 1974.

[3]      Бакалов, Г. Средновековният български владетел (Титулатура и инсигнии). С., 1995, изд. Анубис.

[4]      Бурмов, Ал. „Против буржоазно-идеалистическите становища по въпроса за налагането на християнството в България”. В: Исторически преглед, 2, 1954.

[5]      Венедиков, И., Прабългарите и християнството, Стара загора, 1995, изд. ИДЕЯ.

[6]      Вернер, Й. Погребалната находка от Малая Перешчепина и Кубрат – хан на българите. С., 1988, изд. на БАН.

[7]      Гюзелев, В. Княз Борис I. България през втората половина на IX век, С. 1969.

[8]      Дринов, М. Поглед върху произхождението на блъгарский народ и началото на блъгарската история. Пловдив, 1969.

[9]      Дринов, М. „Заселение Балканскаго полуострова славянами”. В: Чтения в Императорском Обществе истории и древностей российских при Московском университете, 4, 1872; също така В: Избрани съчинения, т. 1, с. 186 – 362.

[10]    Дринов, М. Избрани съчинения. т. 1, С., 1971, изд. Наука и изкуство.

[11]    Дринов, М. „Поглед върху проихождението на българския народ и началото на българската история”, ч. 5 – „Кратък преглед на няколко теории за произхождението на нашия народ”. В: Избрани съчинения, т. 1, с. 108 – 122.

[12]    Еленков, Ив. Родно и дясно Принос към културната история на несбъднатия десен проект в България от времето между двете световни войни. С., 1998.

[13]    Живкова, Л. Казанлъшката гробница, С., 1974, изд. Наука и изкуство.

[14]    Златарски, В. История на българската държава през средните векове, т. 1 – „Първо българско царство“, ч. 1 – „Епоха на хуно-българското надмощие“, С., 1919; второ фототипно издание – С., 1994, акад. изд. Марин Дринов; трето издание – С., 2007, изд. Захарий Стоянов и университетско изд. „Св. Климент Охридски”.

[15]    История на България в три тома, С., 1999, изд. Анубис.

[16]    История на България, т. 2 – „Първа българска държава”, С., 1981, изд. на БАН.

[17]    История на българите в осем тома, т. 1 – От древността до XIV век, С., 2003, изд. Знание, изд. къща Труд.

[18]    Мутафчиев, П. История на българския народ. С., 1943; С., 1998, изд. Петър Берон.

[19]    Николова, Б., „Ранното християнство в България. Теории и реалност”. В: 1100 години Велики Преслав, Шумен, 1995, с. 182 – 194.

[20]    Попнеделев, Т. Списание „Исторически преглед” (1945 – 1948г.). Към марксисткото преустройство на историческата наука в България, С., 2006.

[21]    Снегаров, И. „Християнството в България преди покръстването на княз Бориса (865г.)”. В: Годишник на духовната академия, 5 (31), 1955, с. 195 – 220.

[22]    Събев, Т. „Проникване на християнството в България до 865г.”. В: Годишник на духовната академия, 15 (41), 1964, с. 1 – 33.

[23]    Събев, Т. Самостойна народностна църква в средновековна България. Християнизаторски процес, основаване и възход, автокефалия и международно положение. Църква и държава, роля и значение. С., 1987, Синодално издателство.

[24]    Detchev, St. Who are our ancestors? “Race”, Science and Politics in Bulgaria (1878 – 1912). 2010, Lambert Academic Publishing.

[25]    Threasure of khan Kubrat. Culture of Bulgars, Khazars, Slavs. Sofia, 1989.

---

[1] Текстът е част от студията Поглед върху проихождението на българския народ и началото на българската история и носи самостоятелното заглавие „Дохождането на Аспаруховата дружина на Балканския полуостров; основаването на Българското царство; началото на сегашния български народ. Погърчването на няколко славянски племена; произхождението на сегашните гърци” и първончално излиза като самостоятелно книжно тяло – вж. Дринов, М. Поглед върху произхождението на блъгарский (sic! – бел. моя, Д. А.) народ и началото на блъгарската история. Пловдив, 1969. Цитатите в настоящата работа са по Дринов, М. Избрани съчинения. т. 1, С., 1971, изд. Наука и изкуство.

[2] Дринов, М. „Заселение Балканскаго полуострова славянами”. В: Чтения в Императорском Обществе истории и древностей российских при Московском университете, 4, 1872; също така В: Избрани съчинения, т. 1, с. 186 – 362.

[3] Дринов, М. „Поглед върху проихождението на българския народ и началото на българската история”, ч. 5 – „Кратък преглед на няколко теории за произхождението на нашия народ”. В: Избрани съчинения, т. 1, с. 108 – 122.

[4] Цит. съч., с. 81 – 82.

[5] Буквален превод на белгийския национален девиз.

[6] История на България в три тома, т. 1 – „История на средновековна България VII – XIV век”, С., 1999, изд. Анубис, с. 74 – 84. Автор на текста е Васил Гюзелев, който към момента на издаване на текста е действащ професор в Историческия факултет на Софийския университет.

[7] Златарски, В. История на българската държава през средните векове, т. 1 – „Първо българско царство“, ч. 1 – „Епоха на хуно-българското надмощие“, С., 1919; второ фототипно издание – С., 1994, акад. изд. Марин Дринов; трето издание – С., 2007, изд. Захарий Стоянов и университетско изд. „Св. Климент Охридски”. Библиографските посочвания тук са почерпени от второто фототипно издание.

[8] Вж. цит. съч., с. 91 – 96.

[9] Цит. съч., с. 93 – 94.

[10] Цит. съч., с. 94.

[11] Пак там.

[12] Мутафчиев, П. История на българския народ. С., 1943; С., 1998, изд. Петър Берон. Позоваванията в настоящата работа насочват към изданието от 1998г.

[13] Мутафчиев, П. цит съч. с. 118.

[14] Цит. съч. с. 113 – 114.

[15] Цит. съч. с. 123 – 124.

[16] Цит. съч. с. 124, 164 – 167, 168 – 174.

[17] Пак там, с. 132 – 134.

[18] Пак там, с. 161 – 167.

[19] Пак там, с. 77.

[20] Анализ на десните проекти, определящи родното вж. у Еленков, Ив. Родно и дясно Принос към културната история на несбъднатия десен проект в България от времето между двете световни войни. С., 1998.

[21] По въпроса за употребите на етногенетическия мит в историческата наука вж. Detchev, St. Who are our ancestors? “Race”, Science and Politics in Bulgaria (1878 – 1912). 2010, Lambert Academic Publishing.

[22] Макар да е част от друг жанр, от съществено значение е да се знае, че в периода след 1945г. Бурмов като главен редактор на списание Исторически преглед – флагманът на академичната периодика в областта на историческото познание, е бил един от двигателите на преобразуването му по маркс-ленински модел (по въпроса вж. Попнеделев, Т. Списание „Исторически преглед” (1945 – 1948г.). Към марксисткото преустройство на историческата наука в България, С., 2006). Ненапразно, макар да е образователно обвързан с Виена, където специализира в началото на 40-те, след рекордно кратка кариера на доцент в университета в Скопие, след 9-и септември мисловната му трансформация към коректност към партийната повеля бива бързо оценена положително и той почти пробягва кариерната стълбица в Софийския университет – през 1945г. той е скромен хоноруван асистент, а само година по-късно вече е избран за редовен доцент. Недълго след това Бурмов вече е професор, а водеща причина за това без всякакво съмнение е прецизното и почти безкритично следване на маркс-ленинската метода в трудовете му.

[23] Бурмов, Ал. „Против буржоазно-идеалистическите становища по въпроса за налагането на християнството в България”. В: Исторически преглед, 2, 1954.

[24] Снегаров, И. „Християнството в България преди покръстването на княз Бориса (865г.)”. В: Годишник на духовната академия, 5 (31), 1955, с. 195 – 220.

[25] Вж. Гюзелев, В. Княз Борис I. България през втората половина на IX век, С. 1969.

[26] Тъкмо това отговаря авторът на припознаването на съкровището като принадлежно на хана-първостроител на България Йоахим Вернер на въпрос на българска журналистка дали все пак там със сигурност лежи Кубрат.

[27] Ангелов, Д. „По въпроса за същината и ролята на религията”. В: Българско средновековие – идеологична мисъл и просвета, С., 1982; Ангелов, Д. „Покръстване на българите – причини и последици”. В: Православието в България (генетико-историческо осветление), С., 1974.

[28] История на България, т. 2 – „Първа българска държава”, С., 1981, изд. на БАН.

[29] В този контекст следва да бъдат ситуирани тълкуванията на монументални публикации като тази на Казанлъшката гробница, чиито автор е самата Людмила Живкова – вж. Живкова, Л. Казанлъшката гробница, С., 1974, изд. Наука и изкуство, а и много други.

[30] Събев, Т. Самостойна народностна църква в средновековна България. Християнизаторски процес, основаване и възход, автокефалия и международно положение. Църква и държава, роля и значение. С., 1987, Синодално издателство.

[31] В скоби добавям, че авторът има и по-ранен опит върху тази проблематика, излязъл през 1964г. в Годишника на Духовната академия – издание, което, макар и обект на безпощадна идеологическа критика, до известна степен успява да се съхрани като орган, публикуващ размисли за религията и нейната история, които сякаш не пасват на естеството на пропитата с тежки пропагандки клишета публичност, регулирана от късо разстояние от държавата. Вж. Събев, Т. „Проникване на християнството в България до 865г.”. В: ГДА, 15 (41), 1964, с. 1 – 33.

[32] Събев, Т. Самостойна народностна църква в средновековна България. Християнизаторски процес, основаване и възход, автокефалия и международно положение. Църква и държава, роля и значение. С., 1987, с. 86 – 93.

[33] Събев, Т. цит. съч. с. 93 – 103.

[34] Пак там, с. 106 – 120.

[35] Вернер, Й. Погребалната находка от Малая Перешчепина и Кубрат – хан на българите. С., 1988, изд. на БАН.

[36] Вернер, Й. цит. съч. passim, но особено с. 37 – 38 и с. 41.

[37] Пак там, с. 37 – 38.

[38] Николова, Б., „Ранното християнство в България. Теории и реалност”. В: 1100 години Велики Преслав, Шумен, 1995, с. 182 – 194; Венедиков, И., Прабългарите и християнството, Стара загора, 1995, изд. ИДЕЯ.

[39] Венедиков, И. цит. съч. с. 17 – 24.

[40] Венедиков, И. цит. съч. с. 66 – 75.

[41] Пак там, с. 70.

[42] История на България в три тома, С., 1999, изд. Анубис.

[43] Цит. съч. с. 74 – 82.

[44] Пак там, вж. по-специално с. 78 – 82.

[45] Пак там, с. 75 и 76.

[46] Пак там, с. 107.

[47] Пак там, с. 136.

[48] Пак там, с. 147 – 148.

[49] История на българите в осем тома, т. 1 – От древността до XIV век, С., 2003, изд. Знание, изд. къща Труд.

[50] Цит. съч. с. 56 – 57.

[51] Цит. съч. с. 69 – 73.

[52] Пак там, с. 92 – 94.

[53] Пак там, с. 189 – 190.

[54] Пак там, с. 190.

[55] Бакалов, Г. Средновековният български владетел (Титулатура и инсигнии). С., 1995, изд. Анубис.

[56] История на българите в осем тома, т. 1 – От древността до XIV век, С., 2003, с. 190.