Експерти vs. милиционери. Доц. vs. соц.
(или за уволнението на доц. Мартин Иванов като шеф на архива)
Не е новина. Уволниха доц. Мартин Иванов, шефът на Държавна агенция „Архиви”. Навярно никой не очкаваше тъкмо такъв ход, но все пак това не е новина. Ненапразно Александър Кьосев обърна внимание, че тази кадрова политика с нищо не се отличава от назначението на Делян Пеевски за ръководител на ДАНС. Да премахнеш професионалиста и да главиш за неговата длъжност лице с кариера в МВР е ход, който особено наподобява мерките, взети от правителството на ОФ след окупирането на властта на 9 септември 1944 г. – повсеместно са уволнени редица безпартийни експерти и убедени демократи, заменени от полуграмотни селяни, част от които са били дори с проблема четивна техника.
Самият председател на днешната социалистическа партия заяви съвсем директно, че на ключовите постове в държавата биват поставяни онези лица, които ще провеждат адекватно политиката на новата „тройна коалиция”. Обстоятелство, което веднага дава приоритет на апаратните кариеристи пред експертите. Сред тях неминуемо е и Пеевски, макар че навярно тук релацията е обърната – някой зависи от него и му дава нужната власт, за да изплати дълговете си. Кой – въпрос с понижена трудност.
Навярно този принцип не буди тревога единствено у „левите интелектуалци”. Цял ред от тях преди близо година апелираха тъкмо към професионалната колегия – тази на историците, от която забележим атом е уволненият директор на архивите. Обектът – да бъде защитена от атаките на медии и кого ли не организираното от тях мероприятие, наречено научна конференция. Конференция – да, в широкия смисъл на думата: събрание на люде с някаква обща цел. Научна – никак. Не е тук мястото да се аргументирам, вече го сторих още тогава. Независимо от това те пожелаха да бъде активирана научната етика и колегите им да ги отбранят, заставайки с авторитета си на личности и с престижа на научното поле зад идеята събитието да бъде легитимирано като академично. И как би било иначе, ако то бъде подкрепено тъкмо от тези, които са носители на академичното?!
Първата ми хипотеза: „левите интелектуалци” са изначално настроени да злоупотребяват с етиката на професионалната общност. Те желаят да получат нейната защита, да се възползват ресурса на колегията, но да не допринесат обратно с нищичко, освен с конференции със съвършено безсъмнителна несвързаност с научното. Ето защо, смятам аз, никой от онези, които съвсем наскоро призоваха академичната гилдия да се мобилизира в тяхна полза, няма да сторят и стъпка срещу решението за уволнение на своя колега, на доказания професионалист, на доцента от БАН Мартин Иванов. Някога те не подкрепиха колегите си в намерението да направят научна конференция по повод идеята да се изследва образът на Баташкото клане в българската национална памет, защото срещу това намерение застанаха доволен брой от техните партийни лидери. Нека да няма заблудени, че същите те и сега ще предпочетат уюта на „Позитано” – 20 пред несигурния терен на обоснованата критична нагласа.
Наблюдение, в което се оглежда най-малко още един факт: самопотискането и самоцензурирането на критични нагласи в името на партийни каузи ясно посочва, че за дадени групи български изследователи участието в академични колегии е декорация, придаваща допълнителна тежест на техните партийно-политически афилиации, а не обратното, както би следвало да се очкава в рамките на едно консервативно разбиране, даващо всякога приоритет на знанието и експертизата, особено когато насреща стои частният интерес на който и да е политически субект.
Не по силата на факта, че М. Иванов някога бе застанал зад инициативата им да върнат post mortem поне част от кредита, даден им някога от щерката на комунистическия диктатор. Той не го стори тъкмо от позицията на причастността си към академичния етос, а заради собствената им претенция за научност това изглежда дълг на левите исторички. Те обаче – нека го откроя оново – няма, няма за рискуват толкова, че да застанат срещу своя председател и зад колегата си. Факт, зад който ясно идентичностната йерархия на въпросните: те са и всякога са били повече партийно, отколкото академично обвързани.
Кадровата политика на някогашната комунистическа партия се възпроизвежда: предпочитат се ловки партийци пред специалистите. При това положение очакванията ни няма как да бъдат повишени. „Какво тук значи някаква си личност?”. Който продължава да упорства, че някогашната тоталитарна БКП и днешната ѝ наследница БСП, съществуваща в условията на общество, изглеждащо като демокраатично, просто страда от липса на дълбочина на погледа.
Няма да изреждам какво направи Мартин за ползваемостта на архивните материали в последните години, докато беше начело на институцията им – това вече сториха дори външните спрямо този тип работа със социалната памет: медиите. Направеното от него е видимо и с простото око на неангажирания наблюдател. Въпреки това не бих повярвал и за миг, че неговата работа ще бъде продължена, както той самият се надява.
Една от причините, заради които той е заменен, е именно това: в рамките на неговото директорство архивът стана прекалено позлваем. Обстоятелство, което не се харесва на онези с неизплатени дългове към обществото. То не съвпада с намерението на архива да даде на всеки данните, чрез които той да се саморазкаже, да се самопредстави и по този начин да изгради образа си в обществото. По времето на доц. Иванов откриването на архивните хранилища и оптимизацията на изследователската работа в тях доведе тъкмо до това: до отваряне на възможност затвореното в папки и досиета да бъде отворено за онези, чийто животи са кодифицирани в тях. Това решение в своята най-голяма дълбочина е възможно максимално демократично възможното. Той стори много, за да премахне административните препятствия пред боравенето с паметта на/за обществото.
На свой ред полагането на колкото може по-голям брой пречки пред желаещия да отвори дори само инфромацията за себе си и рода си в архивите е една от коварните тактики на тоталитарната политика, скрита зад маската на фасадна демокрация. Няма съмнение, че днес отказът на достъп до данни, произведени от обществото, е абсурд. Достъпът до информация е едно от фундаменталните човешки права. Откритостта на архивно съхраняваното обаче следва да бъде зорко контролирана. Проблемните следствия от степента на отваряне на архивите ясно личи в политиката към досиетата на бившите агенти на Държавна сигурност – макар да нямат кой знае каква стойност след близо 25 години, те все още са размахвани като скелет от гардероба и в ролята на реторически аргумент за омаскаряване на противници. Ако тоталитарната държава преди 1989 г. имаше капацитета да прогнозира това развитие, навярно от тези папки нямаше да остане нищо. Или голямата част от ползваемите за компромати щяха да бъдат извадени от архивен оборот и старателно прикрити.
Второто ми предположение: съвсем ненапразно експертът Мартин Иванов, убеденият демократ, бива заменен с фигура от милиционерски калибър и папка в архивите на репресивния апарат. Монополът на саморазказването следва да бъде стеснен, а личният избор на идентичност съобразно миналото трябва да стане елемент от държавната политика за справяне с най-неудобните.
Не се съмнявам още, че голяма част от историческата гилдия, която не е прононсирано лява (за разлика от онези, които прекадяват тамян пред портрета на своя патрон Людмила Живкова и представят това за наука), също ще запази мълчание по случая. Едно – заради страх от репресии, макар зад това миловидно оправдание най-често да се спотайват далеч по-грозни реалности: липса на професионална дързост; завист към колегата, който е постигнал малко повече; вторично академично мишкунство, култивирано в годините на социализма, когато преклонената главица е била гаранция за оставане далеч от Белене. Когато си виждал някого лично на място, което днес не се ползва с авторитет, когато една колегиалност е надделявала над друга и едната е била ползвана за упражнавяне на насилие над другата, няма съмнение, че единствената рецепта за оцеляване днес е мълчанието. Това – за онези дами и господа с научни степени и звания, които някога са се разминавали без всякаква тайнственост из коридорите и кабинетите на управленията на ДС с онзи, когото днес виждат начело на Държавна агенция „Архиви”. По всичко личи, че призраците на държавно институционализираните репресии от близкото минало и сътрудниците им, мнозина от които са обучени за професионални интриганти, направили научна или друга кариера тъкмо с помощта на офицерските си звания, продължават да определят повече, отколкото трябва, ако това мое допускане излезе вярно.
Последно – надявам се, прочее, този анализ да надценява твърде много средата, която обективира. Много би ми се искало премахването на Мартин от директорския пост да е просто „червена метла”, а назначението на милиционер за шеф на архива да е плод на прагматично решение: все пак къде би могъл да се чувства достатъчно спокоен пенсионираният кадър на милицията, ако не сред купищата хартии, които може да бъдат потребни някому, но може и само историците ( тези безкрайно досадни книжни плъхове!) някога да заявят потребност от тях. Във втория случай към архивното проучване се подхожда с предварително увеличена доза търпение и множество стратегии за справяне с всякакви (административни и не само) безумия. Доц. Мартин Иванов е експерт, а не политическо лице. Ще ми се да повярвам, колкото и наивно да звучи, че само това е причина за уволнението му и зад него не стоят никакви дълбоки намерения, свързани с авансова или ретроспективна манипулация на ресурса, от който се конструира важният за обществото разказ за миналото, който казва/показва кои сме и какви сме.
Ако някой продължава да се съмнява методологическата приемственост между комунисти и днешни социалисти, ако все още има такива, които правят разграничение между социалисти, „леви интелектуалци” и комунисти на български терен, то това – по всичко личи – е дефект на личния поглед: нежелание и/или невъзможност за поглед отвъд, за аналитично разгръщане на видимото зад повърхността на доста плоската партийна реторика, прицелена в манипулация на масите, телешка вяра в правотата на думите на батюшката. Тук само ще припомня, че дори католическата църква вече приема, че папата говори непогрешимо единствено ex cathedra, а не изобщо. В православието тежка и философски уплътнена претенция за безгрешност на патриарха или на когото и да е от клира практически няма. Видимо българският комунист още не е на критичната висотата на християнската църква, макар в неговите очи религията все още да е „опиум за народите”, а църквата да е дамгосвана систематично като ретроградна институция, която няма място в атеистичния свят, пред който обект на преклонение са само Партията и Вождът.
Ако все пак някой от „левите” реши да опонира на този анализ, нека се чувства свободен да го стори с делата си. Защото ние ги познаваме по онова, което правят. В крайна сметка тъкмо изграденото остава. Думите, особено нахалните, партийни манипулации, обидно подценяващи аналитичните способности на реципиента си, отлитат в небитието, предизвиквайки незначителна суматоха около мига, в който бъдат артикулирани, но не повече от това.
Казано с думите на Ботев, иска ми се те просто да са идиоти… Въпреки всичко те не са идиоти. Престъпници – да, но не и идиоти.
Блогът на Димитър Атанасов 