Category Archives: Наука

Косово на широк екран


Пълният библиографски запис на оригиналната, книжна публикация, е: Атанасов, Д. „Косово на широк екран” – Колева, Д., Грозев, К. – съст. История, митология, политика, София, 2010, с. 255 – 268.

Косово на широк екран

1989 е годината на особено концентриране на внимание от всякакъв тип върху топоса Косово – и в географски, и в имагологичен смисъл. На 28.06.1989г. се навършват пълни шест века от битката на Косово поле (15/28 юни 1389г.), в която сърби и турци сякаш не успяват да се победят, но и двете армии губят своите оглавители. И княз Лазар, и османския султан Мурад, загиват. Ефектът от тези събития съвсем не е еднакъв за техните държави. Надвисналата над пропаст – както поетично се изразяват съвременни (и не дотам) учени – Сърбия така и не успява да се съвземе от този шок, а в пълен контраст с нейното окаянство, както е всеизвестно, начело на Османската империя се оказва Баязид. От този момент нататък на средновековна Сърбия й предстои да се свива, стеснена до есктремност от османците, които на свой ред в края на 15 век завладяват на практика целите Балкани. Самата сръбска държава губи независимостта си в края на шестото десетилетие на същия 15 век век след серия компромиси със завоевателите, които само удължават агонията й, които анонимният фолклорен певец до днес не й прощава – факт, който ясно личи и във филма „Бой на Косово”. В пълно съгласие с нормативната версия на Косовския мит прякото неучастие на Вук Бранкович[1] в Косовската битка той е безпощадно дамгосан като предател и нему бива отредена вината за поражението, което исторически съвсем не е точно поражение. В което обаче гибелта на княз Лазар бива разбрана като смислово равна на ликвидирането на сръбската държава.

Вероятно тъкмо последното изречение съдържа част от отговора на въпроса: „Защо точно Косово се отличава с такава важност за сърбите?”.

Ще си позволя в няколко изречения да се опитам да пресъздам сюжетния скелет на тази лента, за да бъдат последвалите аналитични усилия звучащи свързано и сводми към донякъде ясен предмет.

След началните надписи – едно изречение, в което се чете скромна, но насочваща фактология, а именно – че камерата ще ни пренесе непосредствено преди Косовската битка, следва знаков кадър – годината 1389, изписана на цял екран. Фонът е черен. Вниманието на зрителя не следва да бъде привличано от цветовата решеност на въведението, а от неговата смачкваща сугестия.

Тази стилистика е добре позната от практиката на различни пропаганди, в това число – и на югославската. Достатъчен е един поглед към декора, подбран съвсем нарочно за честването на шестстотин годишния юбилей и издигнат на Косово поле, на мястото на паметника, бележещ знаковата битка – на огромното пано зад оратора с гигантски цифри е изписано простичкото наглед 1389 – 1989. Ключовото ораторско присъствие е това на Слободан Милошевич – фигура, на която обществото в Сърбия[2], а и не само, тагава възлага грандиозни надежди. Да, простичко, но само на пръв поглед. Потискащо грамадните цифри, за чието обхващане сякаш се изисква чак зрително усилие, не оставят никаква интерпретативно запълнима празнота, не оставят свободен ход на посланието, тъй като в подобни случай чисто и просто аналитичните процедури са непрепоръчителни. Зрителят трябва единствено да се съпричасти, да бъде пасивен, но емоционален реципиент на протичащия инфомационен поток, който на свой ред да моделира начина му на гледане на света.

От друга позиция, следва да се отбележи известната театралност на подобен „специален ефект” – подобно на театралната игра, в която всеки жест е свърхакцентиран, за да бъде видян и от публиката на последния ред в салона, тук също внушителният размер на цифрите търси и визуална достъпност на посланието, което по необходимост трябва да бъде попито безостатъчно и от всички.

Краят на видимата хронологическа последователност от шест века е физически наличен – това е самият Слобо, в чиято политическа реторика идеята за реформи и скъсване с Титовото наследство съвсем не е чужда, даже напротив. Основните смисли в тази насока са разположени тъкмо по оста, очертана от декора на Газиместан: 1989 – 1389г. и прочетена през Косовския епос – онзи, който не разпознава себе си в подвига на убиеца на Мурат Милош Обилич, не е сърбин. Не без основание може да се твърди, че връзката е повече от съзнателно търсена – както Милош и Лазар повеждат Сърбия към идеалните предели на Инобитието[3], за да бъде тя спасена от нашествениците, но едновременно с това нейната гибел да се яви факторът, съхранил Европа от инвазията на катастрофично другите, също така Милошевич е приел мисията да върне държавата към нейните фундаменти. Целият този мисионерско-профетически ореол (защото му се вменява и изключителна прозорливост – факт, който възправя към свръхочаквания, характерни за Второто пришествие) – в условията на напредваща икономическа криза, на спад на жизнения стандарт на населението и акумулиране на социално напрежение – все фактори, лесни за (зло)употреба от дадена добре премерена ораторска стратегия.

От гледна точка на коректността към жанровия определител следва да се сподели, че „Бой на Косово” е замислен като телевизионен филм – идея, която му гарантира максимално възможна гледаемост, тъй като потенциалната му аудитория нито е принудена да отдели специално време, за да му се наслади в креслото в киносалона, нито има задължението да заплати за това. Решение, което прибавя още една точка в полза на правата трансмисия на идейно правилните съобщения, които лентата пренася – той не просто да бъде гледан неангажирано и неконцентрирано, а дори да бъде „само слушан” – в котидиена на съществуващите най-вече в битовия хоризонт домакинства често телевизорът работи „за компания”.

Тук следва да отправя едно извинение към почитаемия читател. Филмът „Бой на Косово” прави своя дебют не на широк, а на малък екран. Широка е обаче целевата му група, която фактически и теоретически съвпада със сръбското общество въобще. Ето защо, макар да е показан първо на екраните на домашните телевизори, екранизацията като акт е голяма. Тъкмо това е и основанието ми за тази нарочна неточност в заглавието на текста.

В една значителна степен казаното по-горе е валидно за цялата лента – интерпретативните луфтове са максимално обрани от лицедействието и словесните изяви на героите, отворените перспективи, които са част от определението на изкуството, са стеснени до насочване на зрителя към конкретно съдържание, към точно дефиниран принцип. Всъщност това е лесно обяснимо – нито в рамките на националната пропаганда, нито в левите, тоталитарни идеологии, личността не е поставена в ситуация да избира – да не би случайно да пропусне „правилната” възможност!

В още по-значителна степен характерно за лентата е създаденото усещане за театрална постановка, а не – за филмова лента: героите сякаш говорят не помежду си, сякаш на правоъгълния екран става видимо не попадането на героите комуникационни ситуации, а търсената конективност е насочена към публиката, пред която като на живо играят актьори. На възражението, че подобно кинематографично решение е характерно за киното в годините на неговото „късно детство” като жанр в изкуството (макар безкритичното пречисляване на киното към седемте изкуства съвсем да не е безпроблемно), може да се отговори с довода, че тази „детска болест” не се наблюдава поне от няколко десетилетия у уважаващите себе си кинематографии, сред които югославската е извън съмнение.

Та, по същество – действието на филма започва със сцена на мирен труд. Двойка средновековни селяни, които приличат на средновековни, но не и на представители на селячеството, с усилие забиват земеделските сечива в коравата гръд на земята. Средновековна, но и идеологически коректна сцена! – основната ценност в социалистическото общество е тъкмо труда. Блесналите жита, спонтанно коленичещият в молитвена благодарност в следващата сцена монах, наблюдаващото полската работа на родителите си малко дете, овчарят със стадото си – всички тези детайли са привлечени, за да не остане у никого съмнение, от една страна – в непознаващата агресията на османския завоевател предкосовска действителност; и от друга – съвременният сърбин трябва да знае, че традиционната трудова дейност е естествено състояние на сърбина, който според актуалното в социалистическото мислене клише е честен и незлоблив, на фона на което азиатският новодошъл е представен – направо казано – като зъл и нечестен – епитети, които почти стопяват границата между него и лошите в приказките.

След това средновековно, но и през социалистическа призма дешифрируемо интро, логично следва въвеждането на топоса Косово във визуалния разказ. Това става по всички правила, зададени от фолклора – странник среща сляп певец, когото моли да бъде упътен. Отговорът е повече от знаков – Косово е и натам, и насам, а и нататък, също – и в онази посока. Всички пътища водят от и към Косово – словоизразява по подобаващ на имиджа му на надмогнал суетата на земните гледки омировският типаж. Косово е сръбският Рим. Ето защо на кадрите от Косово поле присъстват само знакови подробности – християнския храм, през който трябва да се привиди изначално християснската същност на мястото, войските на княз Лазар, вплетени в свещена война за защита на сакрализираната територия – факт, който самият православен предводител фиксира в словото си, и, разбира се, на последно място – армията на агресора, в битката с която бойците на княз Лазар Хребеланович ще намерят най-директния път към Инобитието, връщайки се под върховенството на своя земен владетел в точното небесно копие на средновековна Сърбия.

Ето защо на места декорът изглежда доста беден, направо сиромашки. Наличието на цялостна, пейзажна визия, присъствието на елементи, които формират единствено естетска симпатия към екранното случващо се, са все похвати, съзнателно отхвърлени от носещото съобщение, което не трябва да търпи произволни интерференции, тъй като всяко отклонение от идейната правилност би могла да разсее, вследствие на което самата тя би могла да остане неразбрана или още по-неприемливо – невложена в съзнанието на реципиента.

Нататък фабулата се задвижва от вероломния Вук Бранкович, който решава да не жертва своето земно царство в името на намиране на място отдясно на Отца, и от напредването на османските войски, за да се стигне до прелюбопитния момент на княжеската вечеря. За разлика от дотук доминиращата есететика на огромното, на грандиозното, което на моменти е депресиращо грамаданско, то тук, напротив, перспективата се сменя рязко, а като мотив е посочена идеята за вечеря-причастие, приемане на Тялото и Кръвта Христови, а не вакханално пиршество като за последно. А то безспорно е последната вечер и вечеря в живота на повечето герои – факт, който мнозина от тях почти профетически споделят със зрителите си, но сякаш не помежду си. Може да се каже, че диалогичната среда през цялото времетраене на филма, ако изобщо я има, е всякога на път да загине, подобно на героите си. Собствено аз не преставам да си задавам въпроси относно техническата реализация на лентата и мястото на екипа при съживяването на този театрализуем, но крайно лишен от кинематографичност сценарий. С което искам да кажа, че още в текста, с който начева осъществяването на филма, част от замисъла е оставена да умре, без дори да направи опит да бъде провокирана, да бъде преакцентирана, да се разположи правилно потенциалното електрошоково поле, в което виталността на диалога да бъде тонизирана.

Именно княжеската вечеря е времепространството, където и когато се случва фундаменталният сюжетен конфликт – този между Милош Обилич и Вук Бранкович. Последният се явява в ролята на обвинител, усъмнен във верността на младия Милош. Няколко думи за сценографията: атмосферата на лепкава мрачина се разсейва само от светлината на свещите, поставени в масивни до монументалност свещници, единствени означители на факта, че около трапезата се е събрал цветът на сръбското юначество. Самата трапеза е обвита в голямо парче черен плат. Дори облеклото на присъстващите почти не проблясва.

В този миг като мълния се стоварват думите на Вук, който по характерен за словесното си поведение през целия филм начин, като от нищото, хвърля в лицето на Милош Обилич подозрението си в неговата искреност. Разговорът между двамата, в който се намесва и княз Лазар, а се чуват и коментарите на останалите им сътрапезници, е единственият динамизирщ елемент.  Динамизиращ, но не и визията, която е пожертвана в името на посланието, включващо в себе си задължителните за диалектиката персонажи – Добрият (Милош) и  Лошият (Вук), макар последният парадоксално да носи името на тотемното животно на сръбския народ. Може би в опит за компенсация на като цяло трудно смилаемата статичност на сцената, камерата на няколко пъти сменя далечни планове с неагресивна, близка крупност – похват, който за жалост не успява да задвижи случващото се извън емоционалния пулс на словото. В далечните кадри липсата на достатъчна осветеност води не до графичен контраст на визията, а до оскъдност на детайла. Сиреч – някаква продълговата маса говори.

Ако този наглед странен принцип на псевдодиалог бъде съчетан с жанровата характеристика на „Бой на Косово”, основанията за такова режисьорско решение стават ясни. А именно – имитативната диалогичност, по-скоро видима при внимателно вглеждане като речитативност, насочена към публиката, съвсем не е не пропуск. Само това е начинът, ако филмът бъде просто чут от седнал на канапето и полузадрямал, гледащ повече пречупванията на светлината в стъклото на сложената пред него бутилка; само така съобщенията, маркиращи юбилея, могат да бъдат изслушани дори от домакинята, която в сюблимния миг вероятно изобщо няма да гледа гордо изпънатата шия на Милош Обилич, а само ще изслуша словото му, от чиято пресилена интонираност лесно ще стане ясно какво точно трябва да се разбере. Не „подразбере”, защото при подобни замисли подтекстът, надтекстът и изобщо – всеки смислов поток, подлежащ на декодиране, е безостатъчно вреден, тъй като би объркал масовия зрител, чийето ежедневие е далеч от херменевтиката. Последно казаното съвсем не претендира да улови средното сечение на профила на публиката на филма, а да даде отговор на питането защо режисьор като Шотра – доказано име в югославската и сръбската кинематография, създава силно театрална лента със сапунен привкус, която изглежда като творчески провал.

Изображението на баталните сцени, за разлика от прежде посоченото, може да бъде смятано за сполучливо. С изключение на няколко детайла, които касаят режисурата и костюмографията на лентата „Бой на Косово”. За тях ще дойде реч по-нататък в настоящето изложение. Смяната на плановете, относително бързата разкадровка, изборът на различни обекти, означаващи вихъра на боя – всички тези обстоятелства ме правят склонен да твърдя, че във визуално отношение самата битка все пак е едно от попаденията на режисьора.

Все в този ред на мисли – визуалната фактура на лентата е изработена с особена прецизност. Значещи са всички планове на кадъра, макар и посланието им всякога да е едно и също. Фонът е всякога съдържателен, малко са участъците, в които той „потъва” или е просто ненатоварен екстериор. И кадрите със застопорен ракурс и варио на камерата, и тези в движение, са заснети изключително професионално, дори бих казал – по присъщ на Шотра и екипа му начин – все неща, които могат да бъдат видяни в емблемата на творчеството му – „Зона Замфирова”. Филм, който също представлява поглед към определени смисли на традицията и традиционното, подобно на значимите ленти на режисьора, определени от критиката като силни. Даже и тези обстоятелства обаче не създават вътрешна диалогична среда в ”Бой на Косово”, който, въпреки опитите за вграждане на идейните потенциали в съвременна картина, продължава да изглежда нагласен, неестествен. Всички герои знаят какво ги очаква. Вън от познанието са само еднозначно маркираните като „лоши” – Вук Бранкович, султан Мурад и сина му Баязит.

Друга голяма несполука съдържат сцените тъкмо на няколкото персонализирани убийства. Ако цялостно не особено логичната постройка на кинематографичното тéхне да има своето обяснение, то подобни решения, касаещи парциални зони от лентата, трудно биха могли да бъдат ситуирани в причинно-следствена верига, която да ги направи поне инструментално ясни. Например – Милош Обилич идва в султанската шатра, заблуждавайки стражите на падишаха с обърнато наопаки копие. След като пробожда смъртоносно своя противник, той не само, че не е съсечен мигновено, но дори, противно на всяко очакване, нему е дадено време да произнесе патетична реч за достойнството, в която дава да се разбере, че Османската държава и Сърбия са царства от различни битийни редове – новодошлите са просто поредният епизод от хаоса на феноменалното битие и лихата врява на деня, за разлика от Сърбия, която е царство по подобие на Небесното царство, поради което ней е съдено да сублимира, завръщайки се в идеята за самата себе си. Същото право получава и плененият християнски княз. Друг начин за излъчване на послание, безпроблемно в своя текст, поради което – ампутирано откъм подтекст, надтекст, което не участва в метатекстови конструкции, но за сметка на това има транспарентен хипертекст, сякаш не е изобретен.

Актьорското присъствие е достойно за филм, посветен на ядрото на сръбската национална идентичност. Княз Лазар е изигран от Милош Жутич. У него сякаш няма нищо случайно – от визията през словесната му изява до екранното му поведение. Изострения поглед и косата му, започнала да придобива сивкави оттенъци, но все още доминиращо гарвановочерна на цвят в комбинация с оголената зона на върха на темето му го правят да изглежда по особен начин задълбочен и тревожен, носител на знание, което според класическата формула му носи страдание. Сякаш съдбата на Сръбската средновековна държава се е отпечатила върху телосложението му в нейното напрегнато от политическата разнебитеност и военната нищожност състояние, но въпреки това достойна в очакването на своята гибел. Мисъл, равносилна на идеята, че в скоро време субектът ще престане да бъде именно субект, доколкото му предстои драмата на разделянето му от самия него. Въпреки това и младият Обилич, и князът са всякога гордо изправени и гледат строго. Лазар е монументално застинал в позата на царското страдание, наподобяващ своята Сърбия преди и по време на Косовската битка. Дори сянка от усмивка не се появява на лицето през цялото времетраене на филма – трагичната роля изключва не само хумора. Вън от позволените похвати са изобщо разтягащите в поза на спонтанна щастливост.

В този ред на мисли – във филма „Бой на Косово” художествени похвати от смехотворящия спектър липсват. Не, всъщност те вероятно никому не липсват, но са радикално и безостатъчно изключени от видимото на големия екран. С Косово шега не бива! Няма дори витално намигане към войнстващия национализъм познато ни от текстове на сръбски академични люде[4]. По същия начин у нас никой не си позволява съмнителното удоволствие да се развлича по подобен безотговорен начин с Раковски, Ботев, Левски.

В образа на княгиня Милица влиза Горица Попович, на която ролята също пасва перфектно. Силна в подкрепата си към и без това безсъмнително, но трваматично насочения в единствено вярната посока – към Косово – княз; тя остава също така монументално мощна и в скръбта си, а нейната участ сякаш изглежда въплъщение на съдбата на сръбския народ. През нейната биография може да бъде прочетена тази на сърбите в следващите няколко столетия – те няма да имат собствен владетел. Земното отражение на Отвъдното – държавата – ще принадлежи другиму, те чисто и просто ще бъдат изхвърлени от оста на напредващата към Второто пришествие история. При вестта за убития си съпруг княгиня Милица не само, че не изпада в „плач безнадежден”. Тъкмо напротив, нейната съкрушеност се декодира тъкмо чрез безутешното й мълчание. Защото в нейния случай, представителен за всеки сръбски жизнен случай от този момент нататък, наистина „останалото е мълчание”. Замълчаването на нямащия думата по отношение на самия себе си поради трагедията от лишаване от субектност.

Всепризнатата звезда на Косовския фолклорен цикъл, Милош Обилич, е изигран от младия тогава Жарко Лаушевич. Избор, който за пореден път доказва важността на филма, проследена чрез логиката на държавната поръчка и идейната презареденост. Той е един от няколкото образи, принудени да носят и социални послания. Още с първата си поява юнакът Обилич освобождава несправедливо арестувания от сръбски войници лекар от Призрен, действайки като един балкански Робин Худ, като истински войн на спаведливостта. С това свое действие обаче героят, превърнал се в модел за сръбската национална пропаганда, в идеалния сърбин, точно той успява да се застъпи не само за беззащитния, а и в полза на носителя на знание, което не е за всеки. Ненапразно арестувалите лекаря войници ad hoc биват поучени относно обноските си не само към хората, но и към книгите, взети от раницата на своя притежател насила и опитани да послужат за доказателство, че той не е никакъв лекар, а чисто и просто магьосник – обвинение, изключително популярно през 14 век.

Заслужава да се отбележи, че единственият персонаж, чието наличие във филма е плод на удожествено решение на сценариста и автор на драмата „Бой на Косово”, е именно призренският лекар. В този случай можем небезоснователно да въздъхнем: „Малко, но от сърце!”.

Милош Обилич е носител на посланието на бъдещето, което се резюмира в една-единствена дума – борба. Юнакът не скланя глава, макар да рискува да се озове с по-късо телосложение. Убийството на султан Мурад се явява парадигматичен акт – който е сърбин, той няма начин да не признава значимостта да този тип поведение и да не е готов да го повтори във всеки момент, който го предполага, а и който съвсем не го предполага.

Тук е мястото на злодея в драмата, в чиято роля влиза Войслав Брайович. Популярна през 19 век е максимата, че силата е в множеството. В това се състои и вината на Бранкович – той нарушава заедността на сърбите, отказвайки да се включи лично в битката, след която не просто резултатът е няколко хиляди избити и още няколко пъти по толкова объркани съдби. Той предизвиква сръбския Апокалипсис, след който на земята не остава нищо. Също като Юда в евангелския разказ, Вук предпочита да съхрани материалното, да опита с ненамесата си в и без това предварително ясния сблъсък да гарантира на поданиците си, ако не – безбрежно благополучие, то поне съхраняване на статуквото. И тук, и в Евангелието, разказът се развива изцяло под знака на логиката „духът е бодър, плътта – немощна”. Посланието и в тази ситуация е повече от прозрачно – единствено достойнството е ценност, за която си заслужава да бъдат водени преговори, която струва поне колкото самия човешки живот, защото неговата загуба приравнява човека с останалите биологични твари. Казано на езика на Средновековието – лишава битието му от същностен предикат – действие, което директно води до загуба на човешкото, до онтологична деградация, до състояние на неразличимост от по-долното битийно равнище – това на животните.

Въпреки всичко, внимателното вглеждане в случващото се на екрана все пак откроява моменти, които излизат извън модела на контрлираната интерпретация, така хахартерен не само за „Бой на Косово”, а и за доста предмети на идеологически ангажираното изкуство. Много е вероятно фесовете на главите на османските завоеватели да не бъдат отбелязани като елементи с проблемна автентичност – все пак филмът се опира на популярни представи, една от които гласи, че турците трябва да носят този тип френски по произход шапки на главите си.

Сцената на причастието на войските на княз Лазар, ситуирана непосредствено преди княжеската вечеря, в която дъхът на сръбския патриарх е парадоксално видим, също едва ли би подразнила дори и специализираната публика. Трудно е да прочетем този художествен похват като нарочно внедрен с цел изграждане на алюзия с Духа Свети – не само поради факта, че подобно разглобяване би предизвикало скандал със Сръбската православна църква – институция, с която свадите са съвършено непрепоръчителни. Очевидно е противоречието между случилата се през лятото битка и излизащите от дишането на героя водни пари в мигновена кондензация. Да, обяснението е простичко и изцяло свързано с процеса на производството на лентата – точно тази сцена е заснета във време, когато светлата част на деня е по-къса, тъй като това обстоятелство осигурява повече естествено тъмно време за снимки, по-къс период на теренни работи.

В тематичния контекст на любопитно-забавно-лековатото от съвременна позиция се вписва и шлемът с биволски рога[5] на княз Лазар, който той с почти ритуален жест слага на главата си преди началото на битката. Този носител на идентифициращи съдържания артефакт, в опита си да изобрази културната дълбина на шестте века, изминали от Косовската битка до филма, вместо да не остави съмнение в сръбското юначество като база на сръбството, застава по-скоро нелепо-прекален, отпращащ към скандинавската митология, която и без друго е доста популярна и различима. А с това конкретната поставеност-в-образ на княза пробива и естетиката на екранно случващото се, и неговите интерпретативни потенциали, нарушавайки иначе съдържателно еднозначната, макар и знакова концептуална среда, но не чрез загатване на подповърхнинни смислови пространства.

Без да звучи оправдателно, всеки визуален проект има дефекти, макар несъвършенството на човешката придода като довод да не е сработило в нито една съдебна зала.

Османският султан също не е подминат от абсурдистки елементи. Той говори перфектен сръбски. И не само – целият негов двор общува не на османски, а на съвременен сръбски език. Подробност, която някак си бива безвнимателно подмината от иначе зорко следящата за подобни рецидиви национална идея. Взирането в този „дефект” на филма по всяка вероятност би било излишна аналитична прецизност – в края на деветото десетилетие на двадесети век в националните филмографии все още доминира употребата на националните езици, макар това да не отменя противоречието не само с реално случилото се, но и с принципния императив на национализма, според който същината на националната общност се състои от постоянни, положени вън от времето, факти, безусловно принадлежащи й, сред които е езикът. В интерес на истината, в национално ангажираното кино през деветото десетилетие на 20 век, а и по-рано, съвсем няма практика да се пресъздава в автентичност и езиковата среда на екранното действие. Все в този ред на мисли – със сигурност максималната разбираемост на посланията, имплантирани инак доста прозрачно в тъканта на филма, би могла да се проследи, разширявайки езиковите наблюдения с включване на речта и на сръбските герои. Целият лингвистичен свод на „Бой на Косово” просто не звучи като „Бой на Косово”. И тук автентичността пада жертва на стремежа за максимално широка в социален план рецепция – чисто и просто всеки зрител трябва да бъде наясно, че е сърбин. И не само – нему бива наложена не особено сложна (даже никак) за рационално смилане формула, която във всеки един жизнен случай трябва, да даде един и същ резултат. А именно – потенциално аморфният в национално отношение или не добре установеният в своята националност зрител да бъде безсъмнително формиран като сърбин, като хомо сербикус, версия 1989, държавна поръчка. Ето защо един опит за архаизация на словото на филма по-скоро би довел до по-слаба разбираемост именно от страна на тези, на които трябва да се даде точната форма, големина, да бъдат национално оформени и калибрирани като в края на заводски конвейр.

Тук – едно извиняващо езиковите грапавини обстоятелство. Драмата на Л. Симович, писана също по повод юбилея от битката на Косово поле, още преди литературната си премиера, се превръща в основа за сценарий. И не само. Сценарист на „Бой на Косово” е самият Симович, поради което неговият текст влиза във филма – фигуративно казано – повтаряйки дори печатните грешки на ръкописа си. Особено любопитен е фактът, че в актьорското речево поведение, гледано от тази позиция, пробив няма. С което искам да обърна внимание на факта, че в повечето ленти между източника на текстуалния сценарий и онзи, който е изречен пред камера, почти всякога има разстояние, което бива в зависимост от импровизаторските идеи на режисьора и пресъздаващите съответните образи по-голямо или по-малко.

Е, тук място за свободен ход на въображението няма. Няма как да е другояче – национализмът се приготвя по една и само по една рецепта. Не, той не само, че не допуска вкусови различия – самият той създава вкуса и задава критериите, които далеч не са само естетически.

Дотук многократно стана дума за неподлежащата на интрепретация същина на филма, поради което ми се вижда подходящ опитът именно тълкуването му да бъде разположено в комунакционна парадигма, осъществявана през входно-изходното устройство на класическата комуникационна теория. Именно с определянето на различните роли в акта на общуване се свързва структуриращото действие на това устройство. В този контекст сякаш всеобщо валидна в рамките на традиционна модалност на общуване е схемата на Шенън-Якобсон, включваща следните елементи: адресант – реципиент – съобщение – код – контекст – медия. В зависимост от типа комуникация и историческия хронотоп тези категории формират конфигурации, модулиращи ролевата поставеност и категориалните употреби на всяко едно от понятията от веригата на комуникацията в неправилен многоъгълник, чиито ъгли отговарят на всяко едно от ключовите понятия и отношения. Интерес буди в случая начина, по който входните данни биват структурирани от медията така, че на изхода на това логическо устройство резултатът е тъкмо такъв информационен поток, който не предполага херменевтично проникване и анализ. Казано иначе – как става така, че филмът „Бой на Косово” казва безостатъчно, с физическата безсъмнителност на акустично достъпното, всичко онова, което трябва да бъде разбрано с точност и добре заучено от реципиета?

Отново в термините на комуникационната теория – проблемът е в подмяната на характеристиките на медията. Киното попада в обхвата на т. нар. модерни медии. Отново според теорията на комуникацията в нейната класическа версия Модерността е почти еднозначна на масовизация, но и на избирателност. За разлика от общуването в традиционна среда, където селекцията е невъзможна и немислима поради препятствието на свещеността. Именно сакралната разнопоставеност на входното и изходното ниво в процеса на комуникация предпоставят нормативната сила на съобщението и неговата пълна неинтерпретируемост. В традиционните общности тексът има свойството да задава веднъж и завинаги, а не – да загатва пространства на смисъл – принцип, характерен именно за „новите медии” и Модерността. Свещеният разказ възпроизвежда идентичности, както отбелязва Лиотар[6], а жалоните на общността по определение са константна величина. Поради простата причина, че знанието е невариативно, кодифицирано в свещени писания или традиционно предавано в устна форма от поколение на поколение, застинала е и социалната структура, която то възпроизвежда.

Едва ли по-подходяща комуникационна конфигурация би могла да бъде изобретена, за да се предаде идентифициращо послание през медиен канал, изобретен от модерността. Трудно е да се измисли и по-удачна форма от екранизацията[7] на фолклорен цикъл, за да бъде чрез нея почти директно инжектиран през наративна текстуална модалност, нетърпящия опозиция отговор на въпроса що е сърбинът. Носеният от него информационен заряд обаче е предпредикативната база на гледането на света изобщо, подобна на Светото писание за християнина – текст, в който се вярва.

Тук е мястото да бъде припомнена целенасочено основоположената свързаност с архиначалата в актуалната по времето на филма политическа действителност, със застиналата архаичност на културните дълбини. Реторическите употреби на този концепт водят до натрупване на обществена толерантност към текущата политика, до трансцендиране на проблемите на битността в удобното и уютно битие на същностните неща, където всички добри са и съразмерно с достойнството си велики.

Националната пропаганда умело заменя модерната комуникативност с архаична, оставяйки на изхода на комунукационното устройство до една-единствена – внушена естетически, чрез видео и звук, посредством похватите на визуални и текстуални изкуства, но заменяйки Дионисовия екстаз от изпълнеността на сетивата с идеологически правилното разбиране, смесвайки до неузнаваемост етика и естетика – похват, характерен за тоталитарните пропаганди, подобно на обективацията на субективното, част от което представлява окованата в канони реактивност на личността спрямо света.

Комичните несъвпади във филма „Бой на Косово” заслужават поне още няколко реда. Ако дотук споделената фактология в тази посока все още не е успяла да разсмее никого (бих се учудил, ако е успяла), то съвършено неволната поява за половин миг на широкия екран на предмет, изобретен няколко века след така травматичниото четиринадесето столетие, е един от големите препъни-камъни на продукцията. Иде реч за един електронен, ръчен часовник – обект, особено модерен тъкмо през 80-те. Мога само да предположа, че е съветско производство. В разгара на сражението един от конниците на княз Лазар, сниман в среден план, посяга да изтегли меча си. В този кратък момент на кадъра заблестява в издайническа комичност правилният многоъгълник от сребрист метал, лъснал за миг в съвсем не фешън роля. Нелепост, която откъсва от посоката на правилната идеология и отпраща зрителя към времепространство, доста отстоящо от омисления като парадигматичен край на сръбската история през 14 век[8].

Необясним е пропуск като този – само ще напомня, че филмът е произведен по държавна поръчка, за неговият бюджет никой не е прецеждал с ювелирна прецизност всеки динар, в това число – и тези за актьорски хонорари при нужда от неколкократно заснемане на едни и същи сцени и кадри. Яснота върху този странен детайл хвърля фактът, че масовите сцени са реализирани в самия край на теренните снимачни работи. Сиреч – в момента, когато времето притиска, а всеки миг повече пред обектива води до също толкова по-малко време за постпродукция.

Подобни опити има във всички национални кинематографии. Аз лично мога да гарантирам това за родната ми България, където филмите върху средновековното ни минало като „Хан Аспарух” и „Княз Борис I” съвсем не са идейно по-съдържателни. Те изобщо не са смислово по-разкрепостени, а са смислозаковаващи в пълната грозота и неприемливост на този „изваден от джоба” термин. Не по-различен е и заснетият доста по-рано филм за Скендербег, копродукция на Албания и СССР.

Не са малко споровете в кинонауката относно проблема за политически ангажираните проекти и тяхната реализация. Признатите от публика и критика режисьори – както може да се очаква – не са единодушни. Но примери за добре сторено кино на политическа тематика всеки може да даде, и то – далеч не само режисирано от най-реномираните и модни имена в индустрията. Съвсем не без значение тук е т. нар. Трето кино – идея, според чиито автори кинотворчеството задължително трябва да бъде тясно съобразено с локалните особености, да утвърджава националните култури и с това да бъде контрабаланс на Първото кино – продукцията основно на големите центрове на изцяло комерсиално кинопроизводство и Второто кино – най-вече европейското арт-кино и киноавангарда. Тази трипартитна концепция[9] се заражда в Аржентина и има за цел подходящото експониране на киното на Третия свят.

Макар идеята за Третото кино да е изобретена с оглед документалния жанр, то струва ми се, че подобен систематизиращ концепт намира приложение в кинотворчеството като цяло, особено в това на маргиналните кинематографии. А кинематографиите на Балканите, мислени спрямо Холивуд и авангарда в киното, се намират на почти еднакво голямо разстояние, съпоставимо тъкмо с това, на което са открити киноработилниците на Южна Америка, Африка и Азия в края на 60-те години на 20 век от двамата аржентински режисьори Ф. Салинас и Окт. Хетино.

Ето защо политическият ангажимент и показването на особеностите на местната култура биха могли да бъдат вменени като част от целевата перспектива и на режисьорите от Югоизточна Европа – идея, на която Шотра не е чужд не само в „Бой на Косово”. И бегъл поглед върху филмографията му дава да се разбере, че традиционното и политически локалното са един от трайните обекти на неговия интерес. Сред значимите му ленти в това отношение могат да бъдат посочени и филми като „Плячката на Третия Райх”, „Раненият орел”.

Тези заглавия са обединени от факта, че всички са произведени за „вътершна употреба”, сиреч – тяхната целева група е сръбска. По начина, по който заложената в замисъла на филмите „Хан Аспарух” и „Княз Борис I” потенциална аудитория е българска. За „Бой на Косово” зрителите все още помнят изпълнения с тържествена фанфарозност хоризонт на очаквания, който след началото на финалните надписи се е оказал съвсем празен. Също както и очакването за трансцендентен спасител в лицето на С. Милошевич, който като княз Лазар да възвърне Сърбия в нейните традиционни начала.

Последният въпрос, който ще си задам в настоящия текст, звучи така: Как ли би изглеждал „Бой на Косово”, ако беше продуциран не по случай шествековния юбилей от символичния край на сръбската история и беше прицелен не в „своите” зрители, а в „чуждите”, в тези оттатък линията Петербург – Триест, в чиито вени не текат високте волатжи на заплашената и унизената националност?

Бележки:

[1] Исторически известно е, че той изпраща военен отряд начело с Влатко Вукович, но лицето му не се появява на бойното поле на 15/28 юни 1389г. – факт, който натежава до степен във фолклорното отражение именно Вук да е посочен като предател.

[2] Степента на приемане на издигането на Милошевич за положително явление от различните юглславски народи все още подлежи на дискусия. Едно е сигурно – още началото на кариерата му не е било еднозначно осъдено или адмирирано. В този ред на мисли знакова критика може да бъде прочетена на страниците на хърватското седмично списание Нин, издавано в Загреб.

[3] Според Косовския цикъл на Косово се случва тъкмо това – княз Лазар избира Небесното царство пред земното, а Милош Обилич, обвинен в предателство от вече изменилия Вук Бранкович, извършва парадигматичното за достойството на всички сърби убийство на турския султан.

[4] Чудесен пример в това отношение е книгата на професорът от Византолошкия институт и Белградския университет Радивой Радич, посветена тъкмо на въоръжения с образи на миналото национализъм. Вж. Радић, Радовој, Срби пре Адама и после њега, Београд, 2005

[5] Смеховит потрес ме обзема на фона на факта, че костюмите за филма са изработени в България.

[6] Вж. Лиотар, Жан-Франсоа, Постмодерната ситуацияhttp://litclub.bg/library/kritika/lyotard/postmoderne/

[7] Въпросите за екранизацията в киното съзнателно не бяха прогледани през „Бой на Косово” – едва ли има база за размисли относно възможната близост на филма до текстуалното произведение, до типа на избраната интерпетативна рамка и т.н. – лентата просто не репликира нищо от замисъла на автора на драмата „Бой на Косово”, който – както бе казано – е привлечен за сценарист съвсем съзнателно.

[8] Защото в съзнанието на фолклорния творец, който следват и Симович в драмата си „Бой на Косово”, а и Шотра при създаването на филма, историята на средновековна Сърбия приключва не в 1459г., когато прецизните към факта историци установяват, а още в зноя на 15/28 юни 1389г., тъй като тогава намира смъртта си княз Лазар. По въпроса вж. Иванова, Е. „Османското завладяване на Балканите. Митотворчески интерпретации.”, В: Slavia Meridionalis. Studia linguistica Slavica et Balcanica, Warscawa, 5, 2005, p. 233 – 252.

[9] По въпроса вж. Solinas, Fernando, Octavio Getino, “Hacia un Tercer Cine”, in: Tricontinental, 13, October 1969.

Меката сила на културната дипломация: „фабрика“ за политика vs. „фабрика“ за история


Плакат

Плакат

Меката сила на културната дипломация: „фабрика“ за политика vs. „фабрика“ за история

Научна конференция, организирана от СУ „Св. Климент Охридски“, Университетски комплекс по хуманитаристика „Алма Матер“, проект „Бъдеще за миналото: културата на „меката сила“ в контактните зони“

със сътрудничеството на Руския културно-информационен център в София

5 декември 2014 г, ул. „Шипка“ – 34

ПРОГРАМА // PROGRAM

 

9.00–9.30 ч. Регистрация на участниците // Registration of participants

9.30–11.00 ч. Първо заседание. Модератори: чл. кор. Лорина Репина и проф. др Евгения Калинова. Секретар доц. Иво Христов // First panel. Moderated by Cor. Memb. RASc. Lorina Repina and Prof. Dr. Evgenia Kalinova. Secretary Assoc. Prof. Dr. Ivo Hristov

9.30–9.40 ч. Откриване на конференцията. Приветствие от името на ректора на СУ чл. кор. Иван Илчев // Opening of the conference. Address on behalf of Cor. Memb. BASc Prof. Dr. hab. Ivan Ilchev, Rector of Sofia University

9.40–10.00 ч. проф. д.и.н. Румяна Михнева (СУ – УКХ „Алма матер“) “Проектът „Бъдеще за миналото” – културната дипломация и предизвикателствата на съвременния свят” // Prof. Dr. hab. Rumyana Mihneva “The Future for the Past Project – Cultural Diplomacy and the Challenges of Contemporary World“

10.00–10.20 ч. доц. д-р Костадин Грозев (СУ) “Културната дипломация – теория и практика“ // Assoc. Prof. Dr. Kostadin Grozev (Sofia University) “Cultural Diplomacy: Theory and Practice”

10.20–10.40 ч. чл. кор. Лорина Репина (Институт по обща история, РАН) “Публичная история в контексте исторической культуры эпохи глобализации” // Lorina Repina (Institute of General History, RASc.), “Public History in the Context of Historical Culture at the Age of Globalization”

10.40–11.00 ч. проф. д.и.н. Зинаида Чеканцева (Институт по обща история, РАН) “„Политика памяти” и  история” // Prof. Dr. Hab. Zinaida Chikantseva (Institute for General History, RASc.) “’The Politics of Memory’ and History”

11.00–11.20 ч. – Кафе-пауза // Coffee-break

11.20–13.00 ч. – Второ заседание. Модератори проф. дин Румяна Михнева, проф. дин Зинаида Чеканцева  // Second panel. Moderated by Prof. D. hab. Rumyana Mihneva and Prof. Dr. Zinaida Chikantseva

11.20–11.40 ч. доц. д-р Олга Воробьова, “Историческое событие в современном историописании” // Assoc. Prof. Dr. Olga Vorobyova “The Historical Event in Historiography”

11.40–12.00 ч. проф. д-р Евгения Калинова (СУ) „Българската културна дипломация към Западна Европа след Втората световна война“ // Prof. Dr. Evgenia Kalinova (Sofia University) “Bulgarian Cultural Diplomacy in Western Europe after WWII”

12.00–12.20 ч. д-р Веселинка Кастратович (Музей за история на Югославия) “Протоколът в културната дипломация на Йосип Броз Тито“ // Dr. Veselinka Kastratovich (Museum of Yugoslav History), “The Protocol in the Cultural Diplomacy of Josip Broz Tito”

12.20–12.40 ч. доц. д-р Гана Рупчева (Шуменски университет), “Културното сътрудничество между България у СССР през 50-60-те години. // Assoc. Prof. Gana Rupcheva (Shoumen University) “The Cultural Collaboration between Bulgaria and the U.S.S.R. in the 1950s and 1960s”

12.40–13.10 ч. Дискусия // Discussion

13.10–14.00 ч. Обяд // Lunch

14.00–15.00 ч. Трето заседание. Председател доц. Костадин Грозев. Секретар Олга Воробьова // Third panel. Moderated by Assoc. Prof. Dr. Kostadin Grozev, Secretary Assoc. Prof. Dr. Olga Vorobyova 

14.00–14.20 ч. проф. д.и.н. Айслу Юнусова  “Ислямът в Урал и Поволжието”// Prof. D. hab. Ayslu Yunusova (Ufa University) “Islam in the Ural and Volga Region”

14.20–14.40 ч. доц. д-р Валери Колев (СУ) „Българската независимост от 1908 г. и митът за националното единство” // Assoc. Prof. Dr. Valery Kolev (Sofia University) “The Bulgarian Independence of 1908 and the Myth of National Unity”

14-40–15.00 ч. д-р Любодраг Ристич, Институт по балканистика (САНУ) “Чрез мултиезичност към модернизация: Сърбия през 19 в.“ // Dr. Ljuboslav Ristich, (SASc.) “Through Multilingualism to Modernization: 19th cen. Serbia”

15.00–15.20 ч. Кафе-пауза

15.20– 17.00 ч. Четвърто заседание. Модератори проф. д.и.н. Айслу Юнусова и доц. д-р Валери Колев // Fourth pаnel.  Moderated by Prof. Dr. hab. Ayslu Yunousova and Assoc. Prof. Dr. Valery Kolev

15.20–15-40 ч. доц. д-р Иво Христов (СУ) „Дефицитът на доверие в правните институции в страните на Централна и Източна Европа – между проблема и решението“  // Assoc. Prof. Dr. Ivo Hristov (Sofia University) “The Deficit of Trust in Law Institutions in Central and East European Countries – between the Problem and its Decision”

15.40–16.00 ч. доц. д-р Антонина Хабова (Университет за национално и световно стопанство) „Китайското възприятие на световната политика: геополитически измерения // Assoc. Prof. Dr. Antonina Habova (UNWE) “China’s Perception of World Politics: Geopolitical Implications”

16.00–16.10 ч. д-р Светлана Станкова (СУ) „Украйнската криза в западните мейнстрийм медии“ // Dr. Svetlana Stankova (Sofia University) “The Ukrainian Crisis in Mainstream Western Media”

16.10-16.20 ч. д-р Радостина Шивачева (Кеймбриджския университет) „Дистанция и близост – ролята на културната дипломация в отношенията между Великобритания, ЕС и Русия“ // Dr. Radostina Shivacheva (Cambridge University), “Distance and Closeness – The Role of Cultural Diplomacy in the Relations between Great Britain, the European Union and Russia”

16.20-16.30 ч. д-р Димитър Атанасов (ИЕФЕМ, БАН),  д-р Ана Алексиева (ИЛ, БАН) „Меката власт на популярната култура“ // Dr. Dimitar Atanassov (BASc), Dr. Anna Alexieva (BASc),“The Soft Power of Popular Culture”

16.30–16.40 ч. проф. д-р Дейвид Лейн (Кеймбриджския университет) “Мека сила, тъмна сила и академично сътрудничество” // Prof. Dr. David Lane (Cambridge University) “Soft Power, Dark Power and Academic Cooperation”

16.40–17.00 ч. Заключителна дискусия. Модератори чл. кор. Лорина Репина, проф.д.и.н. Румяна Михнева.// Closing discussion. Moderated by Cor. Memb. RAN Lorina Repina and Prof. D. hab. Rumyana Mihneva

Andrićevi dani 2014. Druga međunarodna znanstvena konferencija. Travnik, Bosna i Hercegovina


Andrićevi dani 2014.
Druga međunarodna znanstvena konferencija u oblasti književnosti i jezika
PROGRAM KONFERENCIJE
8. i 9. novembar/studeni (subota i nedjelja) 2014.

Subota, 8. novembar/studeni 2014.

10:00 11:00
Prijava i akreditacija učesnika

11:00 11:25
Otvaranje konferencije
Dr. sc. Edisa Gazetić, predsjednica Organizacionog odbora
Mr. sc. Dženan Kos, sekretar Organizacionog odbora
Prof. dr. Hazim Selimović, dekan Edukacijskog fakulteta
Dr. Nihad Selimović, predsjednik Upravnog odbora Univerziteta u Travniku
Pauza 11:25–11:30
Plenarna izlaganja

11:30 11:50

Edisa Gazetić, Filozofski fakultet Zenica

11:50 12:10
Enver Kazaz, Filozofski fakultet Sarajevo

12:10 12:30
Edin Pobrić, Filozofski fakultet Sarajevo

12:30 12:50
Zvonko Kovač, Filozofski fakultet Zagreb

Pauza 12:50–13:00

Književnost – 1. panel Moderator: Dženan Kos

13:00 13:10
Dimitar V. Atanassov
Stvaranje narativa o srednjovekovnoj prošlosti: istorija i ideologija.
Tragovi traume od kompromisa

13:10 13:20
Bernarda Katušić
Analiza Andrićeva romana Prokleta avlija psihoanalitičkim instrumentarijem

13:20 13:30
Divna Mrdeža Antonina
Kodiranost semantičkih slojeva u Prokletoj avliji Ive Andrića

13:30 13:40
Maja Džafić
Identitet i alteritet Omer paše Latasa

13:40 13:50
Husein Zvrko
Moć i etičnost u romanu Omer-paša Latas Ive Andrića
Diskusija 13:50–14:05

Pauza 14:05–14:35

Književnost – 2. panel Moderatorica: Maja Džafić

14:35 14:45
Amila Kahrović-Posavljak
Salomon Atijas: uprisutnjenje bezglasnih drugih

14:45 14:55
Jelena Vesković (Skype)
Zašto su Andrićevi junaci nemi?

Književnost – 3. panel Moderatorica: Maja Džafić

14:55 15:05
Anna Alexieva
Trauma, national meta-narrative and literary canon

15:05 15:15
Marija Marić-Mitrović
Orijent i okcident u Prokletoj avliji Ive Andrića: Granica kao mjesto razlike/susreta i (pre)ispisivanja identiteta

15:15 15:25
Alma Skopljak
Drugi/a u sistemu
Diskusija 15:25–15:40

Pauza 15:40–15:55
Književnost – 4. panel Moderatorica: Alma Skopljak

15:55 16:05
Marija Mitrović (Skype)
Tipovi stranaca u Andrićevom delu

16:05 16:15
Bojana Anđelić
Tužna sudbina kapetana velikog transatlantika „Titanik“

Književnost – 5. panel Moderatorica: Alma Skopljak

16:15 16:25
Naida Osmanbegović
Acting out isključenih (o filmskoj adaptaciji Andrićeve pripovijetke Zlostavljanje)

16:25 16:35
Emina Selimović
Opetovane traume

16:35 16:45
Merjem Mujkanović
Balkanske traume

16:45 16:55
Merza Tucaković
Prisutnost traume kao odlike nekih likova u djelu Ive Andrića

16:55 17:05
Miroslav Artić
Traumatično iskustvo drugog u Andrićevom romanu Omerpaša Latas

17:05 17:15
Nermin Šušić
Traumatična iskustva Andrićevih likova u Prokletoj avliji

17:15 17:25
Dženan Kos
Poetika (ne)izrečene traume:
aveti rata od Mustafe Madžara do Vehaba Koluhije
Diskusija 17:25–17:40

Završetak prvog dana
Svečana večera 18:00

Nedjelja, 9. novembar/studeni 2014.

Književnost – 6. panel Moderatorica: Amela Bajrić

09:30 09:40
Ozrenka Fišić i Ruža Tomić
Propitivanje etičkoga načela odgovornosti kroz biblioterapijsko iskustvo čitanja i izvedbeni performativ Andrićeve pripovijetke Deca

09:40 09:50
Lejla Ovčina
Metodički model usmjeren na drugog i drugačijeg u Andrićevoj pripovijetki Aska i vuk

09:50 10:00
Jovanka Denkova i Mahmut Čelik
Traumatična iskustva detinjstva u pričama za decu Iva Andrića i u nekim delima iz savremene makedonske književnosti za decu i mlade
Diskusija 10:00–10:15

Književnost – 7. panel Moderatorica: Ozrenka Fišić

10:15 10:25
Tatjana Đurišić-Bečanović
Jezik prostora u Andrićevom romanu Travnička hronika

10:25 10:35
Jelena Ratkov Kvočka
Lepota, dobrota i učenost u Prokletoj avliji ili vizija sveta bez granica

10:35 10:45
Vildana Pečenković
Percepcija Drugog i topos granice u Priči o kmetu Simanu

10:45 10:55
Vladimir G. Aleksić
„Strah od Turaka“ posle Maričke bitke

10:55 11:05
Stojan Đorđić
Stigmatizacija i tragično stradanje nemoćnog pojedinca u pripoveci
Mara milosnica

11:05 11:15
Melida Travančić
Diskurs moći i straha u Priči o vezirovom slonu

11:15 11:25
Amela Bajrić
Snovi i trauma Mustafe Madžara

11:25 11:35
Dijana Simić
Naslijeđe Maksove traume i iskustvo drugoga u Andrićevom Pismu iz 1920. godine i drugim književnim tekstovima iz Bosne i Hercegovine
Diskusija 11:35–11:50

Pauza 11:50–12:10

Književnost – 8. panel Moderatorica: Vildana Pečenković

12:10 12:20
Branka Šiško
Čudno je, kako je malo potrebno da budemo sretni

12:20 12:30
Snežana Milojević
Gospođica Ive Andrića u svetlu imagologije

12:30 12:40
Mahmut Čelik i Jovanka Denkova
Detstvo tovora skazite na Andrikira skazite za deca kaj turski tepisateli vo Republika Makedonija

12:40 12:50
Milena Mileva Blažić
Sistemska didaktika slovenske mladinske književnosti
Diskusija 12:50–13:05

Jezički panel Moderatorica: Amela Bajrić

13:05 13:15
Darko Vujica
Jezik i ideologija

13:15 13:25
Naira Jusufović
Jezik i patologija identiteta

13:25 13:35
Amela Šabić
Jezičke različitosti među Bošnjacima i bosanskim Hrvatima u periodu nakon rata u BiH

13:35 13:45
Zrinka Ćoralić i Mersina Šehić
(In)direktno izražavanje trauma putem jezika: emotivno vrednovanje frazema u romanu Na Drini ćuprija

13:45 13:55
Sanja Ledić
Pogled u leksiku Andrićeve Travničke hronike

13:55 14:05
Amira Turbić-Hadžagić i Samra Hrnjica
Jezik/jezici lika i pripovjedača u Anikinim vremenima
Diskusija 14:05–14:20

Završna riječ 14:30

Zatvaranje konferencije

Раждането на визуалния образ на княз Лазар от духа на Модерността. Аспекти на балканските идентичности през XIX век.


Настоящето представяне е докладна версия на студия, която бе предложена на академична публика за пръв път в края на 2013 г. на научна конференция, която се проведе в Сърбия. За реализацията на замисъла благодаря особено на моите приятели Борис Стойковски и Светозар Бошков, и двамата – преподаватели в Университета в Нови Сад. А видеото придружавам с презентацията, посветена на Раждането на княз Лазар от духа Модерността, неразделна част от замисъла.

 

 

Заключението, което бе пропуснато заради липсата на време, а по постмодерни причини:

1. Няма съмнение, че идеологическите проекти, създаващи визуалния разказ за националната история, реферират към различни източници, ползвайки ресурси от всякакъв порядък. В сръбския случай с княл Лазар представянето даде да се разбере, от една страна, че сред моделите безспорно са тези от актуалния артистичен живот в Цетрална Европа – художниците „европеизират“ своето изкуство, въвеждайки елементи както от поетиката, така и на равнището на идеологията, чиито извори са във Виена, Пеща и др. Това съвсем не е нелогично, имайки предвид обстоятелството, че първото изображение, в което княз Лазар не е мъж в разцвета на силите си по православното схващане за идеалния мъжки образ като подобен на Христа, а зрял владетел с побеляла брада и коса, е произведено от художник, творил в голяма част от живота си оттатък Сава, където европейското от столиците по Дунава е било далеч по-силно от османското.

2. Ясни са и връзките към православната традиция, които бих откроил в два основни плана. Единият – същностни, свързани собствено с тялото на ортодоксалната традиция, съдържащи концептуално прицелени позовавания на философията на православието в нейната исихастка редакция от последните векове преди османското завладяване на Балканите. Другият – референции към един репрезентативен слой на православната традиция, сторени с намерението да бъдат четими от публиката си, за която „високата“ традиция е достъпна във формат на редукция, пригодена за широка публичност, елемент от модерната епоха. Православието, концептуализирано във версията, активна в очите на рецептивната среда, вложено във визията на/за сръбската нация, влиза в точна сглобка с идеите на сръбския национализъм от времето на 70-те и 80-те години на XX век – време, в което – за разлика от борбения атеизъм на голяма част от Източна Европа – в Югославия е белязано от трайно инсталиране на религията в парадигмата на нацията, като елемент, подсилващ мобилизиращата функция на националната идеология и подсигуряващ по-плътно прехода от посланието към действието.

3. Връщайки се на терена на XIX век, логично изглежда да бъдат направени няколко предположения. Косовският сюжет в изкуството се ражда оттатък Сава, където османската власт е фигурурала виртуално – като „страх от турците“, като слухове за тяхната свирепост, донесени от участниците в сраженията с тях, от свидетели на случки, сполетели техните противници, от местния елит, поддържащ връзките между образа на османския завоевател и библейската традиция, от фолклора, изравняващ „новите“ и „старите“, традиционно познатите „варвари“. Този синтез очевидно не може да се състои в териториите под османска власт. Историята показва, че това не се и случва. Караджич събира епоса за битката на Косово в Херцеговина и отново – в земите оттатък р. Сава. Косовско Косово няма, както няма Косовски песни в Крушевац – столицата на княз Лазар. През XIX век чисто новото сръбско княжество начева действия по (пре)откриване на разказа за идентичността си. Множество местни легенди, отговарящи на стандартната за народната традиция формула „живял един цар“ или „имало едно време един юнак“, са всмукани и преработени до косовски-коректна форма. Навярно тъкмо това се случва с легендата за Милош Обилич като основате на манастира Туман в близост до Пожаревац – в самото начало героят няма име, както е безименен убиецът на Мурат преди Орбини да го назове с име в началото на XVII век. Косово обаче се появява като народна история (ако можем изобщо да въведем това понятие с нужното доверие) в Западните Балкани. От това можем да заключим, че Косовският мит е сръбски, но сюжетът „Косово“ като ресурсен източник на сръбския национализъм е запазен оттатък терените, считани за „сърце на Сърбия“.

Домашното огнище на царя (или битът на паметта за Самуил)


Домашното огнище на царя (или битът на паметта за Самуил)

 

Доклад от кръгла маса „Образът на цар Самуил – художествена литература, история, фолклор, изкуство“, 3.10.2014 г.

 

  • Легендарен контекст на региона – освен легендите за Самуил, които успяхме да чуем, Кюстендилско и Дупнишко произвеждат цяла поредица още местни разкази:
  • За Юстиниан – реплика в многовековния диалог относно родното място на византийския император, която чудесно пасва на класическия биографичен мит, изкован още през средновековието, идеологическо средство за легитимация на служебно израснали люде без знатна подплата. Местната му версия се улавя в с. Таваличево.
  • За Шишман – Конявската планина се именува така, защото – както се настоява – тъкмо там е паднал конят на мисления за последен български цар; с. Копиловци на свой ред извежда името си от вярването, че е свързано с копието на Шишман; на свой ред Шишковци се тълкува като метаморфирала форма на самата владетелска фамилия. Исторически прецизно, владенията на търновския господар никога не са опирали чак до тези територии.
  • Още в самото начало бих поставил въпроса за историческия канон. За официалната версия на историческия разказ, предназначената за обществена консумация, която по същество е служебен текст на идентичностния проект (какъвто е той в различните времена), и за технологичните отпадъци. За онези сюжети, които стават жертва на монтажа.
  • Няма да бъде изненада за никого, ако заявя, че географията на българското през XIX и първата половина на XX век е организирано около няколко свръхакцента, сред които безспорно първи е македонският.
  • В популярните представи – тогава, а и днес – географията на Македония присъства далеч по-обстоятелствено, отколкото българският Среден Запад: знаем ключови градове, езера, реки, обекти от културното наследство на някогашната област, а днес – държава, но трудно изброяваме повече от няколко, свързани с Дупнишко и Кюстендилско. Трудно се досещаме дори за емблематичните сред тях, съвсем не по-малко представителни от гледна точка и на науката, и на естетиката, а и на възможно репрезентируемата чрез тях културна дълбочина.
  • Земенският манастир е слабо познато място в масовото съзнание, за църквата „Св. Георги“ в Кюстендил малцина за чували, подобна е и публичността на останките от средновековни черкви в Бобошево, край Пастух и др. Далеч повече са тези, които са чували за Битолския надпис – предмет от Македония, един от най-представителните извори относно етническото самоопределение на Самуиловия род, отколкото – например – Ръждавичкия сборник: паметник, чиято история може да бъде дадена като пример за наситеност. Макар и книга с минало, за него просто не знаем.
  • Дори „тракоманията“ подминава тази част от България. Употребата на траките превърна Източните Родопи в едно от добре интегрираните зони от културната карта, а и на символната. Покрай тракийския наратив се промъкват – повече или по-малко успешно – елински, елинистически, и римски сюжети.
  • Макар животът, а и представителният живот в далечните исторически времена, ползваем за изковаване на съвременни репрезентации, да дава достатъчно възможности за вписване в общностно значимите разкази – както в твърдият, каноничен наратив за/на нацията, така и в комерсиално модните сюжети – това така или иначе не се случва.
  • Жителите на Созопол добре познават и експлоатират миналото си, добивайки от него тъкмо онова, което им е потребно. Примерът е характерен, особено на фона на неотдавна намерените мощи на св. Йоан, който беше обявен не за кого да е, а за Предтечата – ход, в който прозира една от основните стратегии за изковаване на културни образи: поддържането на постоянно отвореният хоризонт на очакване.
  • Културата, мислена дори във варианта на репресивно-каноничните построения, не е статична, тъй като застиването води до отпадане от регистрите на модното. Нейното съдържание се формулира от културни инженери, благодарение на които местната общност превръща ценностите от безпроблемно носено, невидимо ежедневие в ресурс за проектна работа.
  • Навярно тъкмо това се случва и с Кюстендилско-Дупнишкия край.
  • Този своеобразен легендарен пояс възниква на границата с географска Македония – Пиянец започва току-оттатък пътя, свързващ двата града. (Според Йордан Иванов дори топонимът има близка връзка с едно от тракийските племена, населявали областта в миналото – пеоните.)
  • Не би било необосновано да се предположи, че раждането на тези местни разкази би могло да се свърже със символичните битки между регионите, в които някои са провиждали заложена по-пълноценната публикация в каноничния разказ за историята на нацията и в стандартизираната версия на фолклора.
  • Не спирам да мисля, че целенасочената културна политика, облечена и в законови актове, която начева кабинетът на Стамболов (тук – Закон за народното просвещение от 1891), политиката на Българското книжовно дружество с неговите многобройни издания, сред които трябва да отбележа поне СбНУНК, определено задават рамката, в която се разгръщат множество културни проекти, свързани с изковаването на национално значими версии на зони от груповата есенциалност.
  • Продължението на личните усилия чрез институционални механизми е свързано с кабинета на Стамболийски и политиката в сферата на книгоиздаването – практики, които стимулират (пре)откриването на исторически разкази на най-ниско равнище, в това число и послужили за възбуждане на регионални стремежи към запис в канона на националната история.
  • Моето лично мнение е, че ситуацията на терена на Дупнишко и Кюстендилско – възникналите легенди – е ефект от взаимодействието между държавна политика, местни лидери, краеведи и локална общност, дълбинно обвързан с усилието за изстъпване на традиционната родина, на идентичностния белег на предмодерния човек.
  • Важно е да отбележим, че тези наративи са като цяло слабо разпространени. За тях знаят малцина. Не си правя илюзията, че в едно село би имало повече от един или няколко разказвачи, „отговорни“ за трапезното разказване на идентичността на мястото.
  • Класическото фолклорно знание обикновено се носи от „старите хора“: ненапразно и формули като „от стари хора знам…“, „от стари времена се говори…“.
  • Елементарната верификация обаче води в друга посока, а именно – книжно знание с добре известно авторство.
  • Обстоятелство, което насочва към последния познавателен слой, разметнал легендарното си слово върху Разметаница – усилията, сторени по времето на социализма: изобретяването на граждански календар, отстоящ от православния; а през последните две десетилетия на режима и в ясна връзка с полемиките между български и югославски историци за македонската същина на държавата на Самуил.
  • Скромният ми опит сочи, че подобни процеси на съграждане на местна памет могат да бъдат уловени почти навсякъде из Балканите. Примерът, с който бих желал да завърша, е свързан с манастира Туман в сравнителна близост до Пожаревац, сиреч част от сръбския Северозапад – територия, която – подобно на почти целия балкански регион – бива органично имплантирана в тялото на националната държава не без сериозни мъчнотии, ето защо местната легенда настоява, че светата обител е съградена от най-големия сръбски герой, от самия Милош Обилич, а през десетилетията, следвайки приливите и отливите на държавната политика, наративът постепенно се разраства и оглажда до социално консумативна форма. Независимо от това, при сглобяването на историята на националния колектив, този местен фокус бива отхвърлен, той остава в сферата на т. нар. фира.
  • Можем да се запитаме за причините тези инак представително измислени наративи да бъдат изтикани извън корпуса на национално съзнаваното, бидейки оставени на произвола на своето естествено отмиране. Едно от вероятните основания се корени именно в късната им поява – каноничните варианти, веднъж установени, трудно подлежат на редакция без целеположени усилия от страна на утвърдени институции.
  • Такъв е случаят с Перперикон – обект, зад който в очите на популярният потребител на култура застана БАН в лицето на Николай Овчаров, държавата и частният бизнес – един съюз на широка основа, който би могъл да бъде смята за едно от събитията в сферата. И не само с Перперикон, разбира се.
  • Такъв не е случаят с Дупница-Кюстендил – местен интерес за запълване на белите петна в географията на българския културен канон няма.
  • Основания, разбира се, бихме могли да дирим достатъчно. И още по-задълбочено. Един от моите големи въпроси тук е защо регионът все пак не излъчва автентична фолклорна памет. Няма съмнение, че не всичко е конструкция от XIX век, не цялото културно здание е плод на инженерни експерименти и символични борби. Защо, прочее, българският Северозапад и Среден Запад така и не произвеждат собствен исторически глас?

Използваите примери във вид на презентация – тук.

Изложението на Богдан Дичев в аудиоформат – тук.

Словото на Димитър В. Атанасов в слушаем вид – тук.

Стратегии за разказване на средновековната история през социализма


Семинарът за млади изследователи, част от проекта „Стимулиране развитието на научния потенциал в изследванията на културната памет, културното наследство и идентичности“ има честта да Ви покани на своята сбирка, с която открива академичната година.

Времето: 21.10.2014 г., 11:00 часа

Темата: „Стратегии за разказване на средновековната история през социализма“

Мястото: Институт по етнология и фолклористика с Етнографски музей, БАН, ул. „Московска“ 6А, зала 19

Лектор: Димитър В. Атанасов

Виж новината на сайта на ИЕФЕМ

Lecture BAN, 21.10.2014

Едва ли има съмнение в идеологическия характер на историята. Замервана от мнозина поради това, моето скромно мнение настоява тъкмо на обратното – превръщането на миналото в история не би могло да се осъществи без входно-изходно устройство, което подрежда хаоса в порядък и задава начина на неговото четене. Ето защо не спирам да вярвам, че функцията на историка никак не е да се срамува, считайки ангажимента на историята за непоправим родилен порок. Повече: заставам зад схващането, че тази позиция издава изначален страх от отговорността изобщо – дефект на съвременните нео-либерални общества, още повече – на изследователите. Социална стратегия, която – ако си позволя да преразкажа непрецизно думите на Цветан Тодоров – представлява „новото предателство на знаещите“.

Едва ли би бих открил киселото мляко, ако заявя, че именно в работата с идеологическия филтър е – ще се изразя максимално дълбоко – достойнството на историка. Начинът, по който изследователят се до-полага и стои-до.

Моделирането на миналото, следователно, създава (поне в контекста на три-хилядолетната европейска културна парадигма) настоящето, излъчвайки онези ценностни нагласи, които обществото припознава за трайни, за важни в максимално консервативния смисъл на думата.

Ето защо признанието за идеологическия характер на историята не следва да бъде гледано като заявление за изначална съпричастност към неистината, възлизайки към представата за една флагрантна, но масова и съвършено неизбежна манипулация, на която непринадлежните към гилдията на историците биха могли да бъдат само невинни жертви. Подобна позиция, макар и удържима от една повърхностна гледна точка, трудно може да бъде валидирана, ако идеята за социално конструиране бъде отърсена от заплашителността си, наследена от тоталитарните режими на XX век.

Стратегиите за изработване и разказване на историята на средните векове, изковани и приложени от един от тези режими, ще бъде обект на опита за представяне.

Специални благодарности към Университетски хуманитарен комплекс „Алма Матер“, без чието материално и институционално съдействие този замисъл едва ли щеше да се осъществи.

Образът на цар Самуил – художествена литература, история, фолклор, изкуство. Национална кръгла маса


НАЦИОНАЛНА БИБЛИОТЕКА „СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ”

И БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ

 

НАЦИОНАЛНА КРЪГЛА МАСА

 

„ОБРАЗЪТ НА ЦАР САМУИЛ – ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА, ИСТОРИЯ, ФОЛКЛОР, ИЗКУСТВО”

Заседателна зала на Националната библиотека

9.30

Откриване: Боряна Христова, Директор на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”; Елка Трайкова, Директор на Института за литература при БАН

Водещ заседанието: Б. Христова

9.45

Никола Бенин, Русенски университет „Ангел Кънчев“

ВЕЛИЧИЕ И СТРАДАНИЕ – ОБРАЗЪТ НА ЦАР САМУИЛ В БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ

10.00

Сава Сивриев, Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“

ЦАР САМУИЛ В „ЦАРСТВЕНИК“ НА ХРИСТАКИ ПАВЛОВИЧ

10.15

Албена Хинкова

ОБРАЗИ НА ЦАР САМУИЛ В ХУДОЖЕСТВЕНАТА ЛИТЕРАТУРА И ТЕХНИ ПАРАЛЕЛИ В ПУБЛИЦИСТИКАТА НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ

 

10.30

Людмил Димитров, Софийски университет „Св. Климент Охридски,

Людмила Маринова-Димитрова, Театрален колеж „Любен Гройс”

СМЪРТТА НА ЦАР САМУИЛ В ЕДНА СЛОВЕНСКА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ (ЙОСИП ПАЛИАРУЦИ – КРИЛАН)

 

10.45-11.00 Кафе пауза

 

11.00

Радка Пенчева, Музей „Емилиян Станев”, Велико Търново

„ПРЕДАТЕЛСТВОТО СЕ НАКАЗВА СЪС СМЪРТ…” (ОБРАЗЪТ НА ЦАР САМУИЛ В ТВОРЧЕСТВОТО НА АНГЕЛ КАРАЛИЙЧЕВ)

11.15

Страшимир Цанов, Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“

ЦАР САМУИЛ В ТВОРЧЕСТВОТО НА АНТОН ДОНЧЕВ – ИДЕОЛОГИЧЕСКИ И ЕСТЕТИЧЕСКИ КОНТЕКСТИ НА ХУДОЖЕСТВЕНИЯ ОБРАЗ

 

11.30

Йордан Ефтимов,  Нов български университет

НАСРЕД ПИЯНСТВОТО НА НАЦИОНАЛИСТИЧЕСКИЯ КИЧ: „ВОЙНИЦИТЕ НА САМУИЛ” НА ЗЛАТОМИР ЗЛАТАНОВ (1983)

 

11.45-12.15 – Дискусия

 

12.15-13.30 – Обедна почивка

 

 

 

13.30

Юлия Карадачка, Елена Янакиева, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”

ОБРАЗЪТ НА ЦАР САМУИЛ В БЪЛГАРСКАТА И ЧУЖДЕСТРАННАТА ЛИТЕРАТУРА

14.00

Нона Петкова, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”

ОБРАЗЪТ НА ЦАР САМУИЛ МЕЖДУ ИСТОРИЯТА И ИДЕОЛОГИЯТА

 

14.15

Григор Х. Григоров, Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей

ЛОКАЛНАТА ПАМЕТ ЗА СЮЖЕТА САМУИЛ УБИВА БРАТ СИ АРОН В ОБЛ. РАЗМЕТАНИЦА (ДУПНИШКО И БОБОВДОЛСКО)

 

14.30

Богдан Дичев, Димитър Атанасов, Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей

ДОМАШНОТО ОГНИЩЕ НА ЦАРЯ (ИЛИ БИТЪТ НА ПАМЕТТА ЗА САМУИЛ)

 

14.45-15.00 Кафе пауза

 

 

15.00

Божидар Алексиев, Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей

ПАРК-МУЗЕЙ „САМУИЛОВА КРЕПОСТ“ И РОЛЯТА МУ В КУЛТУРАТА НА СЕЛАТА ОТ ПОДГОРИЕТО (ПОДГОРИ́ЯТА)

 

15.15

Ивайло Марков, Виолета Периклиева, Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей

ЦАР САМУИЛ И БЕЛАСИШКАТА БИТКА В ПОГРАНИЧНИЯ РЕГИОН ПЕТРИЧ (БЪЛГАРИЯ) – СТРУМИЦА (МАКЕДОНИЯ): КУЛТУРНА ПАМЕТ И КУЛТУРНИ ПОЛИТИКИ

 

15.45

Стоянка Кендерова, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”

БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ПРИ ЦАР САМУИЛ СПОРЕД АРАБСКИ ИЗВОРИ

 

 

16.00

Дискусия

 

 

16.30

Закриване на Кръглата маса

Balkan and Baltic States in United Europe – History, Religion, and Culture. International Conference


 

 

PROGRAMME

Balkan and Baltic States in United Europe – History, Religion, and Culture II

 

October 1 – 3, 2014, Sofia, Bulgaria

International Conference

 

Balkan Ethnology Department

Institute of Ethnology and Folklore Studies with Ethnographic Museum

Bulgarian Academy of Sciences

 

 

 

Wednesday, October 1, 2014

 

9.00 – 10.00 Registration

IEFSEM, Moskovska 6 A, Second floor

 

Opening session, Hall N 19

10.00 – 10.30 Words of Welcome

10.30 – 11.00 Coffee break

 

 

Panel I. History, Hall N 19

 

11.00 – 12.00 Session I. History and Its Interpretations, Hall N 19

 

Chair: Petko Hristov

Discussant: Galina Lozanova

 

Ilze Boldāne, University of Latvia, Riga. The Interpretation of Latvian History in the School Textbooks and Interviews

 

Evgenia Troeva, IEFSEM – BAS, Sofia, Bulgaria. National Genealogy and Festivalization of the Past

 

Ivaylo Markov, IEFSEM – BAS, Sofia, Bulgaria. Cultural Heritage, Collective Memory and Ethnic Boundaries: The Case of Albanians from Republic Macedonia

 

Dimitar Atanassov, IEFSEM – BAS, Sofia, Bulgaria. Imagining the Past: Visual Narrative and Ideology

 

12.00 – 12.30 Discussion

 

12.30 – 14.00 Pause

 

 

14.00 – 15.00 Session II. “Others” – History, Memory, and Identity, Hall N 19

 

Chair: Ilze Boldāne

Discussant: Evgenia Troeva

 

Hristo Kyuchukov & Gyulsum Islak, Free University of Berlin, Germany. The Mehter Roma of Bulgaria – Who Are They?

 

Каспарс Зеллис, Университет Латвии, Рига. Воспоминания геноцида: истребление цыган/рома в годы Второй мировой войны в коммуникативной культуре общины рома Латвии

 

Inese Runce, University of Latvia, Riga. Jewish Religious Congregations in Latvia during the Times of Authoritarian Regime of Kārlis Ulmanis: 1934 – 1940 and Contemporary Historical Memory

 

Петко Христов, ИЭФЭМ – БАН, София, Болгария. Роль праздничного календаря в конструировании идентичности в диаспоре (на примере украинцев в Софии и болгар в Одессе)

 

15.00 – 15.30 Discussion

 

15.30 – 16.00 Coffee break

 

 

16.00 – 17.15 Session III. Post-Modern Identities, Hall N 19

 

Chair: Piret Voolaid

Discussant: Каспарс Зеллис

 

Olga Brusylovska, I. I. Mechnikov Odessa State University, Ukraine. Post-Communist Identities and Their Transformations: Cases of Poland and Romania

 

Венета Янкова, Шуменский университет „Епископ Константин Преславский”, Болгария. О татарах в Литве – проблемы идентификации

 

Edin Smailović, Bosniak Council of Montenegro, Podgorica, Montenegro. Muslims from Bijelo Polje in Turkey: History and Relation to Homeland

 

Мария Галанова, ИЭФЭМ – БАН, София, Болгария. Традиционные стереотепные представления и современные медийные образы этнических меньшинств в Болгарии

 

17.15 – 17.50 Discussion

 

 

Panel 2. Culture – Traditions and Innovations, Hall of Mirrors

 

11.00 – 12.00 Session I, Hall of Mirrors

 

Chair: Ekaterina Anastasova

Discussant: Valeriia Kolosova

 

Rasa Račiūnaitė-Pauţuolienė, Vytautas Magnus University, Kaunas, Lithuania. Change of Identity in the Bulgarian and Lithuanian Families in the Beginning of the 21st Century

 

Рачко Попов, ИЭФЭМ – БАН, София, Болгария. Имена святых и их праздники в традициях балканских народов

 

Reet Hiiemäe, Estonian Literary Museum, Tartu. Food and Magical Thinking: Dietary Ways to Protect the Body and the Self

 

Irma Šidiškienė, Lithuanian Institute of History, Vilnius. Contemporary Culture: Professions Days in Lithuania

 

12.00 – 12.30 Discussion

 

12.30 – 14.00 Pause

 

14.00 – 15.00 Session II, Hall of Mirrors

 

Chair: Rasa Račiūnaitė-Pauţuolienė

Discussant: Reet Hiiemäe

 

Anete Karlsone, University of Latvia, Riga. The Ttraditional Craft Skills in Modern Latvian Cultural Environment

 

Андрей Тонев, ИЭФЭМ – БАН, София, Болгария. Западно-европейские монеты в болгарских украшениях (ХVII – XIX вв.)

 

Petya Bankova, IEFSEM – BAS, Sofia, Bulgaria. An Ordinary Day of a Child’s Life in the Bulgarian Traditional Culture

 

Евгения Иванова & Велчо Крыстев, Региональный исторический музей, Стара Загора, Болгария. Магические практики болгар и цыган/ромов – взаимопроникновение в традиционной культуре

 

15.00 – 15.30 Discussion

 

15.30 – 16.00 Coffee break

 

 

16.00 – 17.15 Session III, Hall of Mirrors

 

Chair: Dimitar Atanassov

Discussant: Anete Karlsone

 

Marju Kõivupuu, Tallinn University, Estonia. Ash to Ash. Construction of Traditions: Cremation Ceremonies in Estonia Today

 

Irina Kolarska-Mladenova, IEFSEM – BAS, Sofia, Bulgaria. Assigning Holidays

 

Екатерина Анастасова, ИЭФЭМ – БАН, София, Болгария. Традиционная культура – между „культурным наследием” и „культурным туризмом” (на примерах из Болгарии, Эстонии и Латвии)

 

Александр Пригарин, Одесский национальный университет им. И. И. Мечникова, Украина. Глокализация по-одесски: торговые практики в современном мегаполисе

 

17.15 – 17.50 Discussion

 

18.00 – 20.00 Reception

Second floor

 

 

Thursday, October 2, 2014

 

 

Panel 2. Culture – Traditions and Innovations, Hall of Mirrors

 

11.00 – 12.00 Session IV, Hall of Mirrors

 

Chair: Irma Šidiškienė

Discussant: Plamena Stoyanova

 

Valeriia Kolosova, Institute for Linguistic Studies (ILI), Russian Academy of Sciences, Saint-Petersburg. „Bear“ Plants in Bulgarian Folk Botany Nomination

 

Rasa Paukštytė–Šaknienė, Lithuanian Institute of History, Vilnius. The Culture of Leisure Time in the Lithuanian Family

 

Piret Voolaid, Estonian Literary Museum, Tartu. Our Olympic Winner and Doping Lore: Constructing a Culture Hero Online

 

Liisi Laineste, Estonian Literary Museum, Tartu. Social Memory, Internet Humour and Sharing: Central Cultural Logic of Web 2.0.

 

12.00 – 12.30 Discussion

 

12.30 – 14.00 Pause

 

 

Panel 3. Religion, Hall N 19

 

9.00 – 10.00 Session I. Religion and Politics

 

Chair: Mare Kõiva

Discussant: Inese Runce

 

9.00 – 9.30 Keynote paper: Виктор Шнирельман, Институт этнологии и антропологии Российской академии наук, Москва. В ожидании Антихриста

 

Ţilvytis Šaknys, Lithuanian Institute of History, Vilnius. Ritual Year in Lithuanian Town: Religion, Ethnicity and Ideology

 

Веселин Тепавичаров, Софийский государственный университет им. Климента Охридского, Болгария. “Левое” и “правое” в болгарской политике

 

10.00 – 10.30 Discussion

 

10.30 – 11.00 Coffee break

 

 

11.00 – 12.00 Session II. Religion, Beliefs, and Sacred Places, Hall N 19

 

Chair: Ţilvytis Šaknys

Discussant: Matthias Bickert

 

Richard Witt, Athens, Greece. Christianized Pagan Beliefs as a Central Element of Baltic and Balkan Society

 

Aušra Kairaitytė, Lithuanian Institute of History, Vilnius. Traditional and Contemporary Religiosity: Cult of the Mother of God and the Saints

 

Jonas Mardosa, Lithuanian University of Educational Sciences, Vilnius. Hill of Crosses in Lithuania: Features of Pilgrimage and Folk Religiosity in 20th – Beginning of the 21st Century

 

Mare Kõiva & Andres Kuperjanov, Estonian Literary Museum, Tartu. Sacred Places – the Destinations of Travels and Pilgrimages

 

12.00 – 12.30 Discussion

 

12.30 – 14.00 Pause

 

 

14.00 – 15.15 Session III. Religion and Religious Communities, Hall N 19

 

Chair: Aušra Kairaitytė

Discussant: Mara Kiope

 

Galina Lozanova, IEFSEM – BAS, Sofia, Bulgaria. Ethnic and Religious Exclusion Attitudes in Muslim Stories of the Prophets

 

Matthias Bickert, University of Bamberg, Germany. Between Spatial and Spiritual Presence – Islamic Re-Sanctification in Albania

 

Nadeţda Pazuhina, University of Latvia, Riga. Socio-Cultural Practices of Latvian Old-Believers: the Experience of Self-Organization Practice and Religious Education

 

15.15 – 16.00 Discussion

 

16.00 – 16.30 Coffee break

 

 

Panel 4. Migrants and Migrations, Hall of Mirrors

 

14.00 – 15.15 Session I, Hall of Mirrors

 

Chair: Daniel Goeler

Discussant: Anna Krasteva

 

Mariyanka Borisova, IEFSEM – BAS, Sofia, Bulgaria. Bulgarian Female Migration to EU – Characteristics and Tendencies

 

Mila Maeva, IEFSEM – BAS, Sofia, Bulgaria. Bulgarian and Baltic Immigration in the Great Britain (Comparative Research)

 

Irina Airinei Vasile, National School of Political Studies and Public Administration & Sorin Bordusanu, Bucharest Comission for Attribution of Street Names, Romania. The Territory North of the Danube, a Welcoming Refuge for Balkan Populations

 

15.15 – 16.00 Discussion

 

16.00 – 16.30 Coffee break

 

 

16.30 – 17.30 Session II, Hall of Mirrors

 

Chair: Irina Airinei Vasile

Discussant: Mila Maeva

Daniel Goeler, University of Bamberg, Germany. On the Variability of Migration Systems. Experiences from Latvia and Albania Emigration

 

Anna Krasteva, New Bulgarian University, Sofia, Bulgaria. Being Bulgarian Abroad (From Migration to Mobility)

 

Alberto Alonso-Ponga García, Salamanca University, Spain. Identity in Construction. Identity Definitions in the Integration Process of the Bulgarian Community in Castile and Leon (Spain)

 

17.30 – 18.00 Discussion

 

 

16.30 – 17.30 Panel 5. EU and EU-integration, Hall N 19

 

Chair: Alexander Ganchev

Discussant: Sofiya Zahova

 

Mara Kiope, University of Latvia, Riga. Shifting Perception: Attempt to Generate a Latvian – Bulgarian Communal Space in EU

 

Enis Kelmendi & Pajazit Haizeri, University of Pristine, Kosovo. The Religious Coexistence of Albanians – a Good Experience for the European Union

 

Yelis Erolova, IEFSEM – BAS, Sofia, Bulgaria. Bulgarians and Romanians – “New” Old Europeans

 

17.30 – 18.00 Discussion

 

18.00 – 19.00 Ethnographic films, Hall N 19

 

Collection of the National Center for Intangible Cultural Heritage, Institute of Ethnology and Folklore Studies with Ethnographic Museum, Bulgarian Academy of Sciences

 

 

Friday, October 3, 2014

 

9.00 – 10.00 Panel 6. Empires and States, Nations and Communities, Hall N 19

 

Chair: Jonas Mardosa

Discussant: Olga Brusylovska

 

9.00 – 9.30 Keynote paper: Raymond Detrez, Ghent University, Belgium. The Orthodox Christian Community in the Ottoman Empire: a Failed (Proto-) Nation?

 

Nikolay Nenovski, CRIISEA, University of Picardie Jules Verne, Amiens, France; ICER, Torino, Italy & Pencho Penchev, University of National and World Economy, Sofia, Bulgaria; CRIISEA, University of Picardie Jules Verne, Amiens, France. Money without a State. Currencies of the Orthodox Christians in the Balkan Provinces of the Ottoman Empire (17th –19th centuries)

 

Светлана Коч, Институт социальных наук Одесского национального университета им. И. И. Мечникова, Украина. Национальные приоритеты в выборе стратегии развития этно-культурными региональными группами (на примере Бессарабии)

 

10.00 – 10.30 Discussion

 

10.30 – 11.00 Coffee break

 

 

11.00 – 12.00 Panel 7. New Religious Movements, Hall N 19

 

Chair: Nadeţda Pazuhina

Discussant: Richard Witt

 

Solveiga Krumina-Konkova, University of Latvia, Riga. New Religiosity in Latvia: Self-Development Webinars as a Near-Religious Phenomenon

 

Mariya Serafimova, South-West University “Neofit Rilski”, Blagoevgrad, Bulgaria. A New Religious Sensibility

 

Svetoslava Toncheva, IEFSEM – BAS, Sofia, Bulgaria. The Vision of Bulgaria’s and Greece’s Future during Social Crisis in Mantic Discourse

 

Mario Marinov, South-West University “Neofit Rilski”, Blagoevgrad, Bulgaria. New Religious Movements and Social Development

 

12.00 – 12.30 Discussion

 

12.30 – 14.00 Pause

 

 

14.00 – 15.00 Panel 8. Transformations of Post-Socialist Society, Hall N 19

 

Chair: Виктор Шнирельман

Discussant: Svetoslava Toncheva

 

Agnė Kalėdienė, Vytautas Magnus University, Kaunas, Lithuania. Historical Reconstruction Clubs in Lithuania: Searching for Identity in Post-Socialist Society

 

Branko Bošković, University of Donja Gorica, Podgorica, Montenegro. Modernity and Identity in the Contemporary State of Montenegro

 

Sofiya Zahova, IEFSEM – BAS, Sofia, Bulgaria. Is It Possible to Have a Civic Nation on the Balkans: the Case of Montenegro

 

Plamena Stoyanova, IEFSEM – BAS, Sofia, Bulgaria. The Birth of the New Bulgarian Civil Society (or the Rebellion against the Failed Transition)

 

Ruta Ubareviciene, Lithuanian Social Research Centre, Vilnius. Ethno-Political Effects of Suburbanization in the Vilnius Urban Region. An Analysis of Voting Behaviour

 

15.00 – 15.30 Discussion

 

15.30 – 16.00 Coffee break

 

 

14.00 – 15.00 Panel 9. Language, Ethnogenesis, and Ethnic History Hall of Mirrors

 

Chair: Edin Smailović

Discussant: Hristo Kyuchukov

 

Александр Шапошников, Отдел этимологии и ономастики Института Русского языка им. В. В. Виноградова РАН, Москва, Россия. Финеиды – Гелон – Прибалтика: глоттогенез и этногенез брутенов, литовцев и латышей по данным гуманитарных и естественных наук

 

Александр Ганчев, Национальный университет им. И. И. Мечникова, Одесса & Владимир Мильчев, Запорожский национальный университет, Запорожье, Украина. Этногенетические связи населения нахии Караджа-даг и «туканцев» Буджака в первой трети ХІХ вв. (по материалам церковной и светской статистики и учета)

 

Юлия Узун, Одесский национальный университет им. И. И. Мечникова, Украина. Проекты пространственной реструктуризации на Балканах в контексте процессов этнонациональной консолидации

 

15.00 – 15.30 Discussion

 

15.30 – 16.00 Coffee break

 

16.00 – 18.00 Final Discussion, Hall N 19

 

Conclusions and Prospects for New Cooperation

 

19.00 Farewell party

 

Restaurant “O! Shipka”, 13, Budapeshta Str

По повод един идеологически неусвоен героичен сюжет от българската история


Международна научна конференция „Герои и героично“ – програма


БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ

ИНСТИТУТ ЗА ЛИТЕРАТУРА

ГЕРОИ и ГЕРОИЧНО

12.12.2013 г. (четвъртък), 9.00 – 18.00 ч., Институт за литература, Голям салон

ПРОГРАМА

9.00 – 9.10 ч. Откриване на Колегиума: Румяна Дамянова, ръководител на направление „Литература на Българското възраждане” в Института за литература при БАН.

Първо заседание. Модератор – Румяна Дамянова

9.10 – 9.25 ч. Александър Панов (Институт за литература). За необходимостта от героизма или от „нехрани-майка излезе” до „да каже нявга народът”.

9. 25 – 9.40 ч. Недка Капралова (Институт за литература) Герои ли са възрожденските спомоществователи?

9.40 – 9.55 ч. Надежда П. Александрова (СУ „Св. Климент Охридски). Любов и революция в биографиите за Райна Попгеоргиева (Райна Княгиня).

9.55 – 10.10 ч. Камен Михайлов (Институт за литература). Антигероят.

10.10 – 10.25 ч. Богдан Дичев (Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей). Метафорика на бледината като визуална проекция на героичното във Вазовата „Епопея на забравените”.

10.25 – 10.40 ч. Северина Плачкова (Великотърновски университет „Св. Св. Кирил и Методий”). Партений Павлович – между Мъченика и Героя.

10.40 – 10.55 ч. Дискусия
10. 55 – 11.10 ч. Кафе пауза

Второ заседание. Модератор – Анна Алексиева

11. 10 – 11.25 ч. Николай Аретов (Институт за литература). Началото на българското време.

11.25 – 11.40 ч. Антоанета Балчева (Институт за балканистика). Илирийската идеологема и нейните проекции през Възраждането.

11.40 – 11.55 ч. Svetozar Boškov (Университет в Нови Сад). Grčki heroji u srpskim udžbenicima u 19 veku. (Светозар Бошков – Гръцките герои в сръбските учебници от 19 век).

11.55 – 12.10 ч. Радослава Илчева (Институт за литература). Героичната биография на руския държавник. Модел и реализация.

12.10 – 12.25 ч. Николета Пътова (Институт за литература). Герои и героични пози в българската възрожденска драма.

12.25 – 12.40 ч. Наташа Куртума (Университет в Нови Сад). О значењу предлога „nach”. (Наташа Куртума – За значението на предлога „nach“).

12.40 – 12.55 – Дискусия
12.55 – 14.15 – Обедна почивка

Трето заседание. Модератор – Николай Аретов

14.15 – 14.30 ч. Анна Алексиева (Институт за литература). Възрожденският героичен пантеон – изобретяване и употреби.

14.30 – 14.45 ч. Amila Kahrović-Posavljak (Университет в Сараево). Heroj i antiheroj: Poredak i anti-poredak u romanu “Na rubu pameti” Miroslava Krleže (Амила Кахрович-Посавляк – Герои и антигерои: порядък и анрипорядък в романа “По ивицата на разума” на Мирослав Кърлежа).

14.45 – 15.00 ч. Пламен Антов (Институт за литература). За една неочаквана фигура на героичното.

15. 00 – 15.15 ч. Димитър Атанасов (Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей). По повод един идеологически неусвоен героичен сюжет от съвременната българска история.

15.15 – 15.30 ч. Aleksandra Tomić (Университет в Нови Сад). Хасанагиница- некад и сад (компаративна анализа народне песме „Хасанагиница“ и истоимене драме Љубомира Симовића). (Александра Томич – Хасанагиница – някога и сега (сравнителен анализ на народната песен „Хасанагиница“ и едноименната драма на Любомир Симович).

15. 30 – 15.45 ч. Кристина Димовска (Институт за фолклор „Марко Цепенков“, Скопие). Епскиот антијунак како стигматизиран верски алтеритет. Кристина Димовска (Епическият антигерой като стигматизирана верска алтернатива)*

15.45 – 16.00 – Дискусия
16.00 – 16.15 – Кафе пауза

Четвърто заседание. Модератор – Димитър Атанасов

16.15 – 16.30 ч. Николай Чернокожев (СУ „Св. Климент Охридски). Героят, битие преди словото.

16.30 – 16.45 ч. Vildana Pečenković, Nermina Delić (Университет в Бихач). Re/interpretacija herojstva i drama priznanja u romanu “Tišine” Meše Selimovića. (Вилдана Печенкович, Нермина Делич – Ре/интерпретация на героизма и драмата на признанието в романа “Тишина” на Меша Селимович).

16.45 – 17.00 ч. Марта Методиева (СУ „Св. Климент Охридски”, НГДЕК). Херакъл, между греха и геройството – трагедията на един херос.

17.00 – 17.15 ч. Борис Стоjковски (Университет в Нови Сад). Угарски великаши-српски епски јунаци. (Борис Стойковски – Унгарските велможи – сръбски епически герои).

17.15 – 17.30 ч. Яница Маринова (магистрант в УНСС). Чудаците на Йовков – Индже и Шибил – в търсене на красотата и спасението по пътя на човешките знаци.

17.30 – 17.45 ч. Елисавета Стойчева, Елена Тачева (Югозападен университет „Неофит Рилски”). Паисий с оръжие в ръка.

17.45 – 18.00 – Дискусия

Закриване на чаша вино

Отбелязаните със (*) доклади няма да бъдат представени на конференцията, но ще бъдат включени в подготвяния електронен сборник.