„1300 години България“ и мястото му в градския пейзаж


Започнах този свой коментар с надеждата, че ще бъде пределно кратък. Уви, това не се осъществи. Заради което никак не прося извинение. Искаше ми се текстът да бъде диалогичен, защото липсата на чуване и вслушване е залог за непостижим консенсус. Почтената позиция изисква първо да бъде дадена думата на опонента, а изложението на собствената позиция да начене с разграждането на неговите аргументи. Отговорността налага да бъде ясно заявено „защо не“, а след това да се предложи „какво и защо – да“.

Нормално е дори паметници да се затриват. Нормално е, защото изкуството далеч не е толкова вечно, колкото се настоява. Няма го и Родоският колос. Храмът на Артемида в Ефес днес представлява няколко колони, стърчащи от повърхността на блато. Дворецът на хан Крум в Плиска е опожарен още по времето на хана и малко преди битката във Върбишкия проход. Тъжно е, но историята е и това – една носталгична приказка за преходността, за Закона за всеобщото тление и неговото въздействие върху всичко и всички. Всичко тече. Да, няма как да избягаме от ефектите на протичащото време, макар че естествен изглежда стремежът на човека да застопори темпоралния галоп, да забие своите твърди ориентири и да възпре задъханото предоговаряне на всичко, следствие от тъкмо постоянната промяна.

Ето защо доводът за запазване на всичко е невалиден – практически. Ако беше, нямаше да се разрушават сгради, нямаше да се строят нови, не би имало пространство за нищо ново, защото култът към старините би блокирал всяка инициатива към обнова. Опасявам се, че тук грешката се състои в подмяна на консервативност с ретроградност: едното понятие съхранява ценности и пази родството с тях, второто желае да задържи всичко и да спре времето, поради което гледа назад, а не напред. Заради този манталитет Ницше заявява, че историкът накрая започва и да вярва назад – симпатичен парадокс, който отразява състояние на психиката, равносилно на гранично личностно разстройство.

Ходът на времето води по неизбежност и до промяна на нагласите на обитаващите го. Днес приемаме едно за красиво, утре вече красотата се въплъщава в друго, а онова, пред което вчера всинца са лелеели, се е банализирало, вече не е интересно. Обявеното вчера за връх на естетиката днес е някъде по средата на нейната скáла. Да, то вече е по-средствено. Възпроизведен днес, йонийският архитектурен стил с изящните си, издължени колони, с разкошните си фронтони, изобразяващи цели сцени, с прекрасно декорираните си триглифи и метопи, изглежда като… кич. Да, елементи от него, вградени в изгледа на жилищни сгради, водят до поява на мутро-бароков стил: кичова еклектика, крайно неуместна и свързана по-скоро с демонстрация на снобизъм и липса на усет към културното наследство, нежели на родство с класиката.

Тревогата ми тук се състои във факта, че предметът пред НДК, станал повод на толкова дискусии, дори при самото си откриване не е бил естетически добре приет. Не е харесван и има защо да е така. Нямам плътен личен опит относно началната му рецепция, тъй като имагинерният юбилей на българската държавност съвпада с годината на моето раждане. Не помня някой от близките и познатите на семейството ми да е изразявал особена привързаност към стърчащото пред НДК. Даже напротив – измисляха му прякори, а даже добрите партийци, които след това се вляха в редиците на преименуваната, но нереформирана БКП, с неудоволствие извръщаха поглед от вида му. Няколко човешки фигури от метал, няколко надписа, придобили статут на тежко клише, положени върху грамада от бетон и метал с отсечени, геометрични форми, покрити с черен, полиран камък – това трудно би могло да проговори. Да накара някого да се спре, да го разчете, да се съпричасти ценностно и емоционално, да си припомни поменуваното чрез гледката, след което да продължи по пътя си. Прочее, творбата на Валентин Старчев не причиняваше това. Днес съвсем не го прави.

Ето защо първият въпрос към бранителите му следва да бъде дали той им е харесвал тогава. Този ход, разбира се, само като провокация – тъй като не очаквам нито един, застанал да защитава въпросните руини, да заяви еднозначно, че не става дума за естетически привлекателен обект. Сиреч, никой няма да си признае, че отбранява нещо грозно – би било парадоксално, макар че в случая противоречието е привидно.

Релативният отговор тук би наченал от субективния характер на естетиката. Да, каменно-стоманената конструкция пред НДК някога е била част от арт-мода, а днес не е. Някога е била елемент от идеологическото самоосмисляне на нацията, а днес няма как да бъде. Въпреки това и тогава, а и сега, няма как тя все пак да не се харесва. Или поне да се оценява като артистична изява, като изкуство. Напук на казаното дотук: заклеймяването на онези, които го харесват, би било действие ирационално, породено от надменност и желание за непременна победа в спора. Вкусът е ужасно субективен и не подлежи на разумно обяснение. Аз харесвам вкуса на ябълката, а друг обича шоколад повече. Едва ли бихме могли да застанем един срещу друг и да изтъкнем доводи в полза на предпочитанията си, тъй като нито единият не би бил в състояние да разложи аналитично своя вкус и да го обясни. Зад „харесвам“ най-често стоят емоционални нагласи, а не разумни логики, подлежащи на излагане и разбиране.

Ето защо естетическата стойност е довод, но не е достатъчен мотив за решение – дори само поради факта, че професионалистите в областта знаят, че естетиката не се свежда до „харесва ми“ и „не ми харесва“, а до история и идеология на изкуството: стилове, представители, послания, рецепция и какво ли още не.

Да се върнем на определението за изкуство и попадането на „Шестокрилия…“ в него. То е ужасно хлъзгаво. Подобно на света като цяло, то също се развива, ето защо днес дадена сфера не е изкуство, а утре вече никой не се съмнява, че е. Пример е градската живопис, която преди половин век беше смятана за форма на вандализъм. На тази основа би следвало да калкулираме и променливата причастност на обекта на настоящия размисъл към дефинициите за изкуство. Този параметър е най-малкото проблематичен.

Вземам повод от казаното от Ярослава Бубнова в „Денят започва с култура“, според която подобно унищожение би подействало демотивиращо на други творци, които желаят да останат в историята. Първо: който е наченал да твори с мисълта за публикация до Фидий или Микеланджело, не твори, а удовлетворява егоцентризма си. Да, нека звучи твърде еднопланово и категорично подобно заявление, поемам отговорността да го изразя. Второ: никой никому не е в състояние да даде гаранции за полагане в разказа за историята на изкуството и нейните престижни списъци, защото дори и те, макар и с трудности, подлежат на редакция във времето. Тук пример са пролетарските поети, които вече не се изучават в час по литература в детайл; както и историята на БКП с всички конгреси и пленуми, която е практически изпаднала от учебниците по история. Трето: творчеството наистина трае. Културата е трайност. Но не всяко сътворено създава знаци по този начин. Наивно е да смятаме, че всеки артефакт, който предяви претенции да е форма на изкуство, трябва да получи всевечност. Четвърто: изкуството е лична изява, която надмогва егоцентризма. Ако не го правеше, едва ли щеше да трае толкоз. Грамаден брой автори са създавали изкуство с мисълта, че то никога няма да бъде на показ и това важи с особена сила за тоталитарните режими, които по определение потискат свободата, включително и в тази сфера. Ако Праксител беше създавал шедьоврите си с мисълта колко ще бъде помнен, ако Огюст Роден беше калкулирал идеята да не го забравят, то до днес на техните места в големия разказ за историята на изкуството щеше просто да има други имена. Последно – обществата показват центровете на столиците си такива, каквито желаят да ги виждат и да бъдат виждани отвън. А не според мярата на идеята да не безпокоим всевечността на творбите. Според една християнска гледна точка подобно виждане е меко казано нахално, защото вечен е само Той, а съизмерим Нему не е никой, даже камъкът.

Та, връщайки се на въпроса дали е изкуство или не е обсъжданият обект, нека не вопием срещу онези, които смятат, че „1300 години България“ не е изкуство – имат същите основания, които и поддръжниците на идеята, че предметът е много арт. Сиреч, довод е, но той никак не е достатъчен, за да решим да съборим предмета или да го запазим за поколенията.

Следващият въпрос трябва да бъде до колко социалистически е този монумент. Опасявам се, че и тук ще ударим на камък: проблемът на паметника, който демонтират, изобщо не е в това, че е социалистически, защото той не е такъв. Той е национал-комунистически и няма как да бъде друг, защото е посветен на имагинерна годишнина, свързана с историята, мислена като есенция, дух, мистично единение на времената – платформа, особено промотирана по времето на Людмила Живкова и след смъртта ѝ. Съдържанието, четимо по монументалния корпус, е по-скоро националистическо и трудно пасва на концептуалната рамка на интернационализма, присъщ на комунистическото мислене.

С това отговарям на онези, които настояват, че той има или няма смисъл. Групата съхранители охотно настоява, че руините трябва да се запазят, защото дълбокото им съдържание не е схващано в пълнота от онези, които желаят демонтаж. Твърдят още, че предметът би могъл да функционира вън от идеологическите си наслоения – сякаш става дума за пластове смисъл, които са вторично положени върху тялото на инак обнажения предмет. Та, нека да демонтираме тях и да признаем, че предметът само по себе си е ценностно неутрален – е техният призив.

Всичко това звучи особено примамливо, ако не вземе предвид няколко важни допускания. Първото – част от зрителите гледат, но не разбират. Опасявам се, че демокрацията предоставя равна възможност на всички, а решенията се взимат по силата на мнозинството. Повечето дават тон на събитията. С всички позитиви и негативи от това. Да, до днес никой не си е дал труд да попита столичани дали желаят запазване или демонтаж. Факт е, прочее, че в защита на монументалната грамада застават няколко десетки. Сиреч, тяхната аргументация от позициите на демократичното никак не изглежда стабилна: видимо интересът е прекалено дребен на фона на цялото общество, за да бъдат взети предвид силовите му линии. Второ – неспособността за идейно вникване в „1300 години…“ е сигнал за обществена неадекватност на проекта, а не за природна тъпота от страна на рецептивната среда, какъвто навярно е намекът, стоящ зад „Не го разбирате, нямате право да се изказвате!“.

Трето – да се твърди, че съществуват предмети сами по себе си, е проява на базисно неразбиране на социалния свят. Със сигурност бих си послужил и с по-изострен речник, но се опасявам, че намерението ми за диалог с ответната страна би олекнало значително, без да го желая. Зад всяко градоустройствено решение стоят намерения. Пример е настоящият център на София, който е издигнат изкуствено над природното ниво на терена, за да изпъква, а неговият идеологически акцент – домът на Партията – е положен така, че да затулва гледката към дотогавашната идейно-пространствена ос на града – катедралния храм „Св. Александър Невски“. Премахването на петолъчката и изграждането на статуята на светицата-покровител на града не успяха да предизвикат зрителя да обърне глава на 180 градуса и да застане в унисон с усилието за премоделиране на знаците на града, отклонявайки поглед от монументалните образци на „Сталинския барок“.

На този фон твърдението, че форма и съдържание биха могли да бъдат внимателно разлепени едно от друго и представени поотделно, изглежда незряло, наивно. Или част от стратегия за манипулация, свързана с непременното провеждане на своето решение като правилно. Идеологически невинни решения на нивото на планирането на градовете на практика няма.

И това трудно би могло да сработи: аргумент е, но все още не стига. Защо? – Поради обстоятелството, че все пак има хора, които претендират, че го разбират. Някому той все още говори. Различните гласове, които се чуват от предмета, са причина той по-скоро да бъде съхранен, отколкото за заличаването му.

Дотук разменените аргументативни логики страдат от един дълбок дефицит. Не става дума за убедителност – опасявам се, че в този дебат поне една от позициите се споделя от хора, които са я заели инерционно, някои даже са се оказали в нея, без да бъдат питани, по силата на генерационни и други зависимости, ето защо трудно можем да очакваме повече от глухо отекване на гласове, нареждащи безсмислени звуци. Тъкмо до това се свежда комуникацията, която сблъсква две предварително избрани гледища. Две мнения, избрани, но преди да бъде активиран разсъдъкът – той се включва за отбраната им. Пред-разсъдъчни, плод на идеологически предразсъдъци.

Въпреки изказаните смислени неща, оставам с усещането за липсваща дълбочина. Или за неясно формулиране на истински действащият и смислен довод, около който мнозина кръжат, без да артикулират в пълна яснота.

Та, паметник ли е наистина „Шестокрилият…“? Паметникът паметува. Напомня за стойността на събитие, личност, ценност. Той задава ценностни ориентации, подпомага изграждането на картината на света. За какво точно напомня предметът пред НДК? Моят отговор – още в самото си начало той беше прицелен не в припомнянето на това колко е важно, че България има тринадесет века традиция. Грамадата от метал и полиран камък представляваше абстрактен излив на креативност, останала напълно неразбираема за зрителите си. Това беше едно произведение на монументалното изкуство, което нямаше как да бъде гледано без етикетче. „1300 години…“ се нуждаеше от паратекст, за да бъде разбран. Още при откриването му никой не знаеше какво точно наблюдава: едни разчитаха клоните на много непокорно дърво, други привиждаха вкаменените езици на огъня и отпращаха към „Мислете за мен като за огън“, а мнозина зяпаха оглупели, без да са в състояние да си дадат отговор на въпроса какво се паметува, как, каква е връзката между гледката и онова, което се настоява, че тя е планирана да припомня.

Нека бъде ясно: сред важните параметри на едно послание, отправено чрез елемент от градската среда,  е неговата широка разбираемост. Бюстът на Иван Вазов нито може да бъде сбъркан с друг предмет, нито някой се съмнява, че той изобразява народния поет. Чрез присъствието си той напомня на текстовете на портретувания и на ценностите, които са низпославани чрез училищното образование и другите медии, които читателят сам е изнамерил, които привижда в режима на приемствеността и културната дълбочина. По този начин гледащият получава усещането, че не е сам, че зад него стоят в плътна редица емблематични люде, от чиито порядък той няма как да изпадне, докато държи въпросния идеен курс. По този начин се създават традиции – консервативна работа, почваща именно на усещането, че между мен и Платон има общност, че между Светлин Русев и Скопас няма нищо общо.

Същото важи и за творбата на Валентин Старчев и смислопораждащите вериги – в такива тя не участва. Намираме я в съзнанието на онези, за които социализмът е бил свързан с огромен личен и родов просперитет, които имат да връщат услуги на режима. За тях той е земен рай, а всяко усилие за преподреждане на знаците му е „кощунство“, „варварщина“, „липса на уважение към историята“. „Тяхната история“ не е „нашата история“. Не е довод, разбира се. „Техният монумент“ не ни обогатява. Не ни научава. За нас той не припомня нищо, защото не изглежда като нищо. Опитът за интерпретация не води до дълбини, от които изпомпваме, подобно на петролни съоръжения, стойности за днешния ден. Богатства от недрата на историята – не, положеният пред НДК градеж никога не е бил актуален с това. Бидейки нечетим, той остава непоучителен.

Паметникът непременно учи. Той е инструмент за поучение. Опасявам се, че обсъжданият отдавна не го прави. Ще бъда още по-радикален – не го е правил никога. Ето защо той не е паметник, а просто вехтория. Развалини на нещо, които досаждат в нелицеприятния си вид и зацапват гледката на идеалния център на града. Отгоре на това, тази (псевдо)антика създава опасност, тъй като от нея току се откъртва по някое парче, което опасно полита надолу, застрашавайки минувачите. Не всяка старина следва да бъде запазена.

Съоръжението, посветено според описанието си на юбилея на българската държавност, е един изстинал символ. Неговата емоционална температура се е уеднаквила постепенно с тази на околните градоустройствени обекти. Той не причинява никому приятно възбуждение. Никой не се усмихва, освен иронично, преминавайки във визуалния радиус около него. Идентичността е емоция. Присъединявам се към онова, което ми причинява позитивни чувства. Енергията, с която беше зареден от Партията, бързо се разреди. Ето защо днес тази грамада железа и бетон предизвиква реакция само в хоризонта на отсъствието си. Паметникоидният многокрилник възпалява само като потенциална липса. Наличието му отдавна се е превърнало в даденост. В елемент от пейзажа, от хоризонталния ред на нещата, който няма нищо общо с леко патетичната приповдигнатост, присъща на света на ценностите и на говоренето в режим „широко ние“.

Петрификацията на миналото е съдържателно равна на неговото унищожение. Дали ще мислим историята като „свещена крава“ или като „презряна страна“ изглежда все едно – и двете сигнализират за проблем с масовото съзнание и с културната памет. И двете нагласи реално спречват достигането до консенсус относно знаците на отминалото, тъй като взаимно се неутрализират. Видяхме, че на физическия демонтаж бе отвърнато с атака на крана и обезвреждането му поне за известно време.

Смислената посока, разбира се, включва рационализирането на нагласите и внимателният поглед към аргументите на опонента. Признавам, убежденията ми са против всяка диктатура, ето защо не мога да почерпя пример от социализма. Навярно поради това бих се съгласил изправеното пред НДК нещо да бъде разрушено без остатък. Рефлектирайки собствените си понятия, откривам празнини, плод именно на идеологическото възприемане на света: реверансът към инакомислието е задължителен. Ето защо бих предложил стъпка по посока музеифицирането на комунистическото наследство – нека то не заема гледката в града, нека не буди настроения в полза на тоталитарния режим, но наред с това нека съхраним неговия вид. Травмата, причинена от половинвековният терор над всяко съмнение в ролята на социализма, трябва да бъде преработена, а пътят към тази цел минава не през триумфа на разрушителните нагласи. Заложената бомба не бива да бъде взривявана или закопавана на голяма дълбочина, тя трябва внимателно да се обезвреди, след което да се покаже на всички именно като инструмент за убийства, който вече е неутрализиран, положен зад витрина и подлежащ на ценностно възприятие. Прочее, лошавините на комунизма трябва да бъдат контролирано излагани на показ, а не строшавани.

За целта ми се струва, че предметите на комунизма биха могли да бъдат рапзоложени в парк-музей, посветен на тоталитарните системи. Бихме могли да го наречем поетично „Градина на насилието“… Или „Музей на безчестието“… или както ни хареса. Тъкмо на такова място трябва да положим и паметника на съветската армия. Едва ли пейзажът на града трябва да бъде акцентуван от подобно съоръжение. От друга страна, вслушването в доводите на опозицията и в гласа на собствената ранена психика сочи, че разрушението му не е полезно решение. Днес той не учи никого. Утре, преместен в подходящ контекст, обяснен с нужните средства, той има силите да бъде част от гражданското образование. Да, тези паметници могат да участват в производството на осъзнати граждани. Ако ги унищожим, бихме делегирали тази функция на монументи от типа на този на цар Самуил в центъра на София. Не съм убеден коя от двете инициативи е по-безполезна.

Иска ми се да беше оцелял дворецът на хан Крум, защото неговото управление е важно. От него можем да извлечем ориентири за днес. Казано максимално опростено, Крум има капацитет да ни учи, а монументалният предмет в центъра на София – никак. По-скоро обратното – ние бихме имали способността да се поучим от Крумовия дворец, бихме могли да изкопаем онези смисли, които да превърнем в ценности днес. Ханът, управлявал в началото на деветото столетие, е плод на далеч по-консенсусно възприемане – от него извличаме квинтесенцията по-лесно. Колкото по-дистантно е миналото, толкоз по-леко го превръщаме в ценностен екстракт на настоящето.

Иска ми се… Желая да видя и „Парк на смелите и техните недостойни противници“. Или „Музей на погубената чест“. Или пространство, посветено просто „На властващото насилие“. Неутрализацията би била ясен знак за обезкървяване на чудовището. За това, че скелетът е преминал в други селения – той вече не обитава гардероба и не стряска съня на почтените, а се намира в кабинета по биология, където можем да го изучим, без да се страхуваме от него. Имаме нужда от това. А не от обвинения във варварщина и неразбиране, защото срещу тях ще изправим такива в грозота, идеологическа непригодност, пропаганда на човеконенавистни режими. От което диалог няма да произтече.

Езиците на възхвалата и отрицанието не биха могли да се сговорят. Наивно е да се мисли, че две радикални позиции, изковани в различни светове, биха могли изобщо да се досегнат на смислово равнище, че да обменят послания. Видимо двете страни ще продължат да се блокират и саботират взаимно. Пробивът би се постигнал – възможно – от различното предложение. Такова, което е еднакво далеч и от двете страни, без да играе в полза на антихуманността. Компромис – да, но не и с нашите ценности. Моето предложение звучи така.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s