Моралът в науката


За мащаба на мислимия морален компромис в науката: по примера на един исторически факултет в един софийски университет

 

Въведение

Този опит за разсъждение е посветен въпроса за базата на общуването между хората, погледнат под един специфичен, професионален и даже научен ъгъл. Начевам от широко споделяното разбиране, че комуникацията при наличие на ценностен разлом е възможна, ако бъде удържана в полето на професионалните отношения. Сиреч, ако между страните бъде постигнат консенсус нито една от тях да не се домогва до въпросите, пораждащи спор, и не прави опити за морално господство, с което неминуемо би нарушила баланса, то общата цел е постижима и служебните взаимоотношения биха могли да плододадат.

Да допуснем обратното!

Почтеността към опонентната теза изисква от мен повече: не само да изложа същината на доводите ѝ, но и да сторя усилие да добавя към нейната убедителност, преди да пристъпя към разгръщане на своята доводна част. Макар този похват да е вече елемент от историята, от един специфичен за Средните векове жанр, сред чиито представители особено важен е Тома от Аквино, то аз ще постъпя тъкмо така, защото намирам този опит за общение с опонента за особено задълбочен. Именно чрез него, чрез полагането си в ролята на диалогичния си контрагент, бих бил в пълно състояние да изпитам не само валидността на своите твърдения, но и да се вслушам в логиката на противника – не просто да докачам нетърпеливо края на речта му, за да разкрия своите мисли, а много отвъд това. Да общувам не формално, сблъсквайки две гледни точки без перспектива за постигане на ефект, а да се единя с общия тон на търсене на най-доброто решение, в което егоистичните вектори, всякога отвличащи дебата от посоката на проверимата рационалност, са поставени в скоби.

Ето защо ще додам следното: общуването без засягане на травматичните зони на другия изглежда смислена стратегия. По всичко личи, че мултикултурното съжителство се базира именно на такъв тип фундаментално уважение към мислите и чувствата на другия. Ненапразно народната формула повелява в къщата на обесения да не се говори за въже – болката не следва да бъде нарочно актуализирана, тъй като нараненият лесно губи връзка със здравия разум и изпада в състояние на агресивна самоотбрана. Или просто губи доверие – тъй като няма начин да вярвам на онзи, който бърка в раната ми.

Дълбокото мълчание по отношение на свещенотайнственото, както заявава Георги Каприев, е основата на заедното битие на християни и мюсюлмани в районите, където те съжителстват у нас. Само благодарене на стабилно установената практика за заобикаляне на въпросите, касаещи сърцевината на вярата на другия, безконфликтното живеене между различни става възможно. Пълната тишина и от двете страни по отношение на тези фундаментални съдържания на вярата, които конституират другия тъкмо като такъв, е условието, без което този модел не би бил възможен – защото всеки опит за говорене, дори реализирано на плоскостта на разпознаваема за всички участници логика, представлява намеса. Нерегламентирана, външна, в последна сметка неприемлива – тъй като вярата в очите на носителите си може да бъде мислена само от вярващи. Тя е емоция. Богът може да бъде мислен само от неговите верници. Параметрите на системата се повлияват дори само от усилието да бъдат измерени, регистрирани, както е заявил Вернер Хайзенберг. Крехкото битие на съкровеното лесно се размагьосва от контакта с външни агенти – били те друговерни или секуларни.

Местните общности съществуват достатъчно ефективно и перспективно и без общение на равнището на святото. Без контакт вяра срещу вяра, но очи в очи. Доверието преминава през отворените вратички между дворовете на християни и мюсюлмани, но, както продължава философът Каприев, само при условието на здравия дувар. Единствено тогава, когато най-уязвимото бъде старателно прикрито. Зад невидимите комуникационни бариери, които държат дистанцията, за която страните са се договорили без думи, ала по силата на взаимния интерес.

Изглежда, че – нататък – подобни „стъклени стени“ пресичат целия социален свят, доколкото знаменателят на общуването, гледан от другата си страна, е спазването на разстоянията. Конвенция, върху която се основава удобството на съобщаващите се. Ролевото превъплъщение на личността е всякога подчинено на съпътстващите – формални и съдържателни – процеси на необходимо филтриране, които уплътняват границите на комуникационната ситуация. Казано инак, всеки ден всеки от нас е принуден от меката репресия на обществото да съблюдава дистанции и да има предвид дистинкции, положени и върху решението за говорене или замълчаване. Една неусетна преса, благодарение на която, гледано генерално, съществуват споделените пространства на социума. Достигайки до логическото дъно на този довод, вероятно трябва да отбележа, че без приемане на гледната точка на другия, очакването да бъде разпозната нашата е чиста проба нахалство. Ако този тип многостранни договорености, които в повечето случаи съществуват далеч преди рождението на индивида и той като цяло малко би могъл да допринесе за развитието им в която и да е посока, просто изчезнат, то обществото би се разпаднало.

В това свое качество социалните конвенции силно наподобяват езиковата среда, в която всички се раждаме и умираме, бидейки във възможност незначително да повлияем на посоките, в които тя поема. Наследяваме я в готов вид – никой не се ражда в контекст, в който езикът е в полу-състояние да покрие и назове реалността; предстои да я предадем в не повече или по-малко ефикасна форма – личният принос е минимален, ако изобщо бъде разпознаваем. Аналогията съвсем не е празна – лингвистичното средство е такава част от обществото, която фрактално повтаря модела му. С всичките му предимства и несъвършенства. Дори от позицията на факта, че говоренето за обществото от вън-поставеност е практически неизпълнимо по начин, подобен на неспособността да разсъждаваме за езика вън от езиковия израз.

В последна сметка: тези прегради съхраняват мен от теб, него от нея, нас от вас, вас от нас. Заставайки помежду ни, те задават мен тъкмо като мен. Другият – това е реалност заплашителна. Губителна – ако дръзна да въведа тук и Сартр. Тези бариери са цивилизационно изкован предел, резец, отвъд който непоканеното присъствие се нарича агресия, а неговият вършител става насилник.

Прочее, на тази плоскост пактът за ненападение по морални въпроси изглежда съвършено обясним. Дори оттатък – би се сторило, че подобен инструмент има здравословно действие. Дотам, че онези, които го промотират, лесно успяват да получат уважение от двете страни на етическата граница, доколкото като стойностна за обществото се приема не крайната позиция, която винаги е изключваща, а умерения мисловен режим, който примирява полюсите.

А дали е така?

В българското научно пространство, не на тази тъкмо задълбочена основа, битува схващането, че можем да работим с всеки, да си правим дребни услуги едни на други, без да придиряме за моралната страна на нещата. Всяка задача е изпълнима дори в екип от мерзавци, ако мълчаливо се уговорим никой да не се протяга към болезнената зона на другия. Сиреч, ако не си причиняваме страдание, ценностните разломи нямат кой знае какво значение. Дори отгоре: способни сме да живеем с етически несъвпади, без да изпитваме болка от това – защото достатъчно е, ако отсрещната страна просто се съгласи да не си бъркаме в раните. Без думи. Посредством консенсус отвъд словото, чиито основания водят до тематично онемяване.

Не е ли, питам аз, това ритуално замълчаване, това заговяване, и форма на обезчувствяване? Не е ли това морална упойка, която замъглява и приглушава собствения рефлекс срещу неправдата? А дали в последна сметка по този начин не се съгласяваме въобще да се лишим от емоция по отношение на скършената справедливост и до каква степен такъв един ход, превърнат в система, не затъпява сетивата ни, превръщайки ни в… тъпи, в насилствено обезопасени остриета. Та, първото възражение срещу подобна политика на общуване пристига по линията на императива на Кант: ако си представим етическия компромис, положен на хоризонта на всеобщото правило, то едва ли някому би се харесало да живее в свят от индиферентни спрямо справедливостта люде. Трудно ми е да си представя, че има такъв, чиято мечта е отстъплението от морала да бъде фундамент на обществото – та тогава всеки насилник би имал свободата да насилва. Направо, а по-перфидните – индиректно. Та нали едната отстъпка води до втора и трета?! Прогресия, която бавно, но сигурно би преместила невидимите граници, маркиращи териториите, ангажирани в пакта за ненападение, подменяйки най-дълбоките значения на думите. Логика, която би лишила битието от опори, около които да завъртим световете си. Изглежда, че този сценарий води далеч по-сигурно до постепенно и безвъзвратно разглобяване на света, разбурмяване до ниво на несглобимост.

Людмила Живкова между науката и кравешкото благоговение

Доводът тук би могъл да бъде и практически. Например: как съм в състояние да участвам в обща задача с колега, чието настояване е да направим научна конференция, посветена на Людмила Живкова? – Не само това, ами на събитието да поканим щерка ѝ и куп бивши партийци и милиционери, които да славословят бившата си благодетелка, без която трудно щяха дори само да получат високите постове, на които се радваха много години – преди и след краха на идеологическия монопол. Тъкмо това стори преди няколко години проф. Искра Баева, говорейки за въпросната конференция като научна и само научна. Ако бих желал да бъда учен, независим от партийната повеля и развързан от отношенията на благодарност и символна дан по отношение на нечии патрони, аз би следвало да се дистанцирам от организацията решително. И повече – да заявя гилдийно валидното мнение, според което нахлуването на неакадемични агенти в науката с цел подмяна на научното познание с политическа пропаганда от най-арогантен вид представлява доброволен отказ от автономия. От свободата на учения, за която той получава заплащане от обществото – да оглежда в голяма дълбочина и да преценява без зависимости, освен тези, свързани с каузите на обществото, устремено към постигане на „общото благо“.

Благото в подобна ситуация е блато. Тресавището на партийно-политическата самоколонизация – тъй като в случаи като този от партийните централи дори не заплащат жертвата, сторена в името на политическата боя.

Научното познание безсъмнително трябва да бъде употребявано в полза на обществото, а една от практическите му употреби е тъкмо в процесите на вземане на политически решения. От това, прочее, произтича отговорността на изследователя – някой би могъл да му повярва, а ако построението му е основано на външни спрямо каузата за по-дълбинно познаване и обясняване на света, то той би могъл да се окаже косвен причинител на неизмерима щета. Един от моите учители – проф. Димитър Овчаров – припомняше свой разговор с колега, чийто извод гласеше, че историкът (и въобще изследователят на човека и обществото – прибавям) е в състояние да заложи бомба със закъснител. Подобни епистемологически взривове произвеждат непредсказуеми по мащаб разрушения – метафора, зад която изплува тъкмо разбирането на пишещия относно неговия ангажимент към читателя – настоящ или бъдещ. Ето защо връзката между научното и политическото е условна и еднопосочна – проучвателят съзнава шанса да се превърне в разсадник на масово заблуждение и се придържа към автономията на науката. Обществата поддържат университети и академии именно с тази цел – вън от врявата на политическия крясък трябва да има инстанции с достатъчен авторитет, които да залагат различни критически проекти, в които рискът частният интерес да обсеби „общото благо“ практически не съществува.

Ако приемем, че бих могъл да работя с хора, които безсъмнително смятам за съвършено неприемливи, то трябва да приема да изпълня задача и с колега, който се е оказал милиционер от ДС, че дори от неговото Шесто управление – една гнусна институция, свързана с разбиването на безброй животи. Люде с академични титли, имащи този профил, по неизбежност будят подозрение. Независимо дали действат подмолно в момента или са прозрачни в пълнота, то тръпчивият вкус в устата, произвеждащ постоянен фон на напрегнато очакване на поредна интрига – тъй като тези са професионални интриганти – така или иначе остава. Дълбае дупка, която не се запълва от нищо. Подкопава доверието, ако го е имало.

Подобни хора, независимо от показваното благоприличие, са също така нащрек. В първия удобен случай те се възползват и нападат. Същото се случи някога с мен, а историята е с давност има-няма седем години. Дотук не съм я разказвал – не от страх или с очаквания, а поради липса на такава необходимост. Е, въпросът за морала вече е на тезгяха, а отстъпление няма. Ето защо – сюжетът.

Мястото за личната история

Някои хора случват на добри научни ръководители. Други – на проклети. Трети – на зависими. Или некомпетентни. Последният случай е най-близко до хоризонта на възможното, имайки предвид, че съм завършил Историческия факултет на Софийския университет. Моят случай не беше такъв. Научният ми ръководител си изпълняваше задълженията в рамките на доктората ми. Ала се оказа ченге тип „шестак“ – обстоятелство, което той години наред беше отричал публично, че си позволяваше и да се шегува с това, заявявайки очакваната от публичната среда морална стабилност. Първото качество на този тип хора е тяхната безкомпромисна приспособимост, ето защо те са в състояние да печелят доверие, влизайки в ролята, която средата очаква от тях. Те са професионални сеячи на добре сглобени заблуди, чиято методология са изучили прекрасно в партийните школи и курсовете по подслушване и клеветене, маскирани под благовидни формулировки като „убеждаваща комуникация“.

Писах дисертация четири години, а в това време бях и асистент. За известно време – с пълна часова натовареност, но това е друг разказ. Целият период беше белязан от разговори относно бъдещото ми попадане във факултетната колегия, особено и на фона на добре свършената работа като университетски даскал. Да, никак не е самохвално – тенекиената скромност нивга не ми е била присъща. Допираше се до детайли на мястото на кой бъдещ пенсионер от катедрата ще се озова и кои часове е най-полезно за мен като профил да поема. Все детайли, които ме уверяваха, че вписването ми в състава на щатните преподаватели е въпрос на време, тъй като добрата воля е налице. Приказката включваше и обявяване на конкурс, назоваван еднозначно „конкурсът ти“ – фразеология, на която аз решително възразявах, тъй като убежденията ми диктуват да печели не припознатия като „свой човек“, а най-подходящият. И тук постигахме съгласие.

Да, през това време вярата ми във възможността да се поддържат прилични отношения на служебна плоскост с подлеци, лентяи и некадърници все повече изтляваше. Задълбочаването в писанията на колегията логично водеше до въпроси относно уместността на дадени нейни членове не само в актуалните им роли, но в професионални обективации, изискващи висше образование въобще. Полека се превръщах в играч против статуквото, а научният ми ръководител изглеждаше настроен по същия начин. На моето възмущение срещу някои конкретни случки той отговаряше с истории, някои от които стародавни, със същите участници, но далеч по-позорни от моите съвсем частични наблюдения. Сиреч, професорът правеше всичко възможно, за да изглежда в очите ми като реформатор, готов да застане срещу деградацията на звеното и на научното поле изобщо – тъй като предмет бяха и крайно мърляви действия и изказвания, сторени от хора вън от Историческия факултет на СУ.

Прочее, нищо от това не се оказа вярно. Първо – на заседанието на Факултетния съвет, на което беше обявен конкурсът, документацията бе представена с името на спечелителя му. Самият конкурс е оформен така, че предимство да има един-единствен човек. Аванси, подадени по начин, че да не подлежат на обжалване. Шокът беше пълен, когато в деканата лице от тогавашния управляващ екип (чието име няма да спомена поради дадена дума, а не от шубе) ме посрещна с думите, че за този конкурс има кандидат, който ми бе посочен по име, както и професорът, който настоява за неговото включване в средата на преподавателите. Това бил „конкурсът на еди кого си“. Обясни ми и подробно схемата, която е нарочно изкована по начин, че докторатът ми да няма никаква тежест – конкурсът беше за асистент, а не за главен асистент; беше ми забелязано, че конкурентът, който тогава знаех като интелигентен и навярно досега не се е отдалечил от това определение, е предал дисертацията си скоропостижно, за да може късо време след това да се организира конкурс за главен асистент; даже ми беше казано, че въпросният научен ръководител го е броял от самото начало за ново попълнение в катедрата и дори му е давал съвети за академичен тарикатлък – да добави определен брой страници към магистърската си дипломна работа и ето ти готова дисертация по евтин начин!

Разбира се, че изобщо не участвах в този фарс. Който колеги бяха опитали да предотвратят, убеждавайки въпросния професор да обяви два конкурса, защото има повече от един подготвен кандидат – щастливо стечение, което в следващите 20 години може да не му донесе и едного. Уви, безплодни бяха техните усилия! Както не би било мъчно да се предположи, предварително посоченият за спечелител получи постоянното преподавателско място в Историческия факултет – защото при кадрите на този тип служби „грешка няма“. Подобни по профил люде са преминали обучение по всички дисциплини, които правят от тях конвейерни производители на интриги.

Този човек, научният ми ръководител, както споменах, е бил агент на Шесто управление на ДС. Отговарял е за направление „религия“. Бил е ръководител на дирекцията по вероизповеданията. Неговото име е Христо Матанов. Или агент Петър – както е бил познат на колегите си с пагони от милицията[1]. Та, кой би могъл да работи с онзи, който притежава няколко комплекта морал с оглед желания от него имидж? Изглежда съвършено нелогично, абсурдно и мазохистично дори, да се намирам в каквито и да било отношения с хора, които ме усъмняват във всяка изречена дума. Чиито изказвания неволно филтрирам, верифицирам, издирвам и разглобявам стратегии за умишлено въвеждане в заблуждение – да, такива са мнозина от милиционерите, служили на репресивния апарат на комунистическата държава.

Като докторант, ангажиран с проблемите на науката, написах няколко текста[2], планирани да влязат косо и без пощада именно срещу доносниците в академичните общности. И как да бъде иначе, след като от такива хора, професионални подлеци, зависят съдби?! Най-скандалното е, че те все още заповядват. И го правят по фрапиращо ненаучен начин, погазвайки всички правила на академичния етос, без да се показват наяве, за да не бъдат заклеймени. Признавам, че ако не беше една от фигурите от тогавашния декански екип на Историческия факултет – лице, на което покорно благодаря – едва ли щях да знам за кроежите на професора-ченге. С тези думи призовавам читателя да не мисли автора за нещо по-умен и досетлив, отколкото той е в действителност.

Мъчно си представям как подобни напрежения, които водят до колосални драми, биха могли просто да се заобиколят с бодряшко подвикване, че ние можем да си затваряме очите за тяхната мерзост и да работим заедно с тях, че можем да си чиним ситни жестове, без да навлизаме на терена на моралните диспропорции.

Да, сторих компромис да работя с човек, чието минало се оказа дълбоко свързано с политическото насилие в България през 45-те години тоталитарен режим. За целите на правилната хронология – макар решението на държавния орган за опубличностяването на агентурната му принадлежност да носи дата от 2012 г., нека никой не се усъмнява, че тази ключова данна стана позната още през 2009 г., сиреч преди май 2010 г., когато защитих дисертацията си. След узнаването образът му се подреди пред мен по друг начин. Но аз, прочее, избрах да продължа дисертацията си. Сиреч, реализирах заблудата за възможно отрязване на личното и моралното от професионалното взаимодействие. Оказа се, че компромисът с мерзостта е немислим поради още една причина – той всякога получава мястото си не в някаква междинна, ценностно неутрална територия, защото такава не съществува. Отстъпките от моралните принципи отместват границата между доблест и подлост в полето на доблестта. Теренът на достойнството постепенно потъва в етическото подземие. Злото пояжда доброто, тъй като носителите на почтената кауза са склонни да вярват в една сладникава илюзия, според която безконфликтното съ-съществуване между мерзавеца и честния би могло да се договори и да се разгърне в професионалната област, която – незнайно защо – се гледа като лишена от морални знаци.

По всичко личи, че жертвата при подобно съглашение е не само носителят на почтеността, който все някога и някак пати от захаросаната наивност, която поддържа, но и повече: договорът никому не спомага. Напротив – той се превръща в инструмент за репресия, приет отгоре на това доброволно и без да се държи сметка за факта, че отдръпването само изглежда двустранно. Погледнато в дълбочина, очакваното отваряне на етически индиферентно поле не се сбъдва, защото моралната позиция отстъпва, но мерзостта бързо запълва празнината, премествайки разделителната линия между двете. Действие, което на свой ред води до подмяна на ключови конвенции относно разбирането за добро и „общо благо“ – понятия, които – въпреки огромните дебати, които предизвикват, съдържат потенциал за обединение около интуитивно усетени семантични ядра и уместности на употребата, които трудно могат да бъдат атакувани по смислен начин.

Партийна поръчка?

Друг практически пример изхожда от съвсем скоро. Преди седмица в предаването „История.БГ“ Вишински беше наречен „реформатор“. Навярно е „реформирал“ животите на мнозина, но силно се съмнявам, че авторката на този концептуален шедьовър би си пожелала за Коледа да бъде сред обектите на неговата власт. Същата дама през 2004 г. без колебание обясни, че по времето на социализма в т. нар. лагери на смъртта и през двата периода на съществуването им са преобладавали криминалните престъпници над политически инакомислещите, ето защо „Белене“, „Ловеч“, „Скравена“ и останалите следва да мислим като затвори и да не вярваме на журналистически писания. Добави още, че там „не е било толкова лошо, колкото някои твърдят.“. Ако в Германия учен с професорска титла (към онзи момент – доцентска) се одързости да каже публично и на лекция, че в Аушвиц не е било чак толкова неприемливо, че там не са мъчили малцинствени хора, а най-вече престъпници, защото са попаднали там по наказателни закони, то той мигновено би бил осъден, защото поддържа режим, извършил престъпления срещу човечеството.

Същата преподавателка заяви, че „Възродителният процес“ не бил насилствено преименуване на българските турци и помаци, а шанс за интеграция, предоставен от държавата на тези групи. И това – отново в лекционен формат и пред студенти, които, излизайки от университета, вероятно ще изтресат подобна оценка, претендирайки да са дипломирани експерти-историци. Тази дама се нарича Евгения Калинова, също дълбинно обвързана с комунистическата партия и нейните императиви. Зависимост, която надделява над професионалните обязаности, ето защо бъдещите колеги учат историята на България по времето на социализма от „червен“ учебник и с убеждението, че хич не е било зле тогава: в затворите са попадали не политически неугодни, а криминални престъпници; малцинствата са имали пълен шанс за интеграция, дирижиран правилно от държавата; индустриализацията е кипяла с пълна сила и България е изнасяла електрокари за Япония. Ето защо Историческият факултет произвежда не критически мислещи люде с картезианска нагласа, а промити мозъци, зомбита с воля, подменена от заповедите от партийния команден център.

Тъкмо тя – не сама, но водеща, в съюз с онова, което се нарича „колегия“, направи така, че най-талантливият историк за последните 20 години да не получи за поредна година часове на хонорар – тъй като беше политически неизгоден. Става дума за д-р Александър Везенков, който се възпротиви срещу нейното разбиране на Възродителния процес не като престъпление срещу човечеството, а като шанс, даден от мнозинството на малцинството да се интегрира, получавайки етнически неутрални имена. Тя твърдеше в аудитория именно това, ето защо, почитаеми читателю, недей да се дивиш на пролиферацията на националистически нагласи в България днес. Глобален феномен – да, но с локални трансмисии, които не следва да бъдат размивани. Сред тях е и университетското образование, настояващо на легитимността на насилието срещу цяла една група население, очертана като малцинствена и по определение уязвима.

В този случай бях във функцията на студентски представител в състава на Факултетния съвет и в съзнанието ми все още отеква възмущението на не един и двама относно дързостта на колегата да не се съгласи, че дори да опонира на оценки за историческия процес, произведени от лектора в аудитория. Един от пунктовете на най-силно недоволство беше фактът, че това се е случило пред студенти в изпитна ситуация – скандал, който бил водел до разклащане на авторитета на преподавателя. Защото, прочее, властовата безвъпросност на едного или на другиго, както и обгрижването на академичния му лик, са далеч по-важни от обучението в задълбочена мисловност и провокирането на интелектуалните енергии на студентите.

Според придобилото популярност схващане, приписвано на Айнщайн (не съм проверявал факта специално, затова бивам предпазлив в идентификациите), в науката пребивават няколко антропологически типа. Единият е олицетворен от тези, които живеят с и в предмета си. В описанието на автора този образ е последният, тук последователността нарочно е обърната. Става дума за хора, които живеят в други светове. Те съществуват благодарение на абстрахирането. Тук са, но са всякога на друго място. Ето защо пободни люде често пъти изглеждат трудно адаптивни, даже в известна мяра безпомощни. Случва се да им спрат тока, защото са забравили да го платят – в тяхното битие паралелната им реалност няма мисловен допир до мира сего, ето защо това е далеч от важното за тях. Става дума не просто за креативни в ежедневието си хора, а за истински творци, които живеят с и в онова, което сътворяват. Те са автори на истински новото. Затова, подобно на Антонио Гауди, често пъти пресичат невнимателно, взряни в хоризонта на творчеството си.

Съществуват и хора, от които научното поле изстиксва всичко. Оставя им толкова, колкото да оцелеят физически. Това са хора, които цял живот работят къртовски, свършват огромен обем задачи, но такива, от които не следва признание или запис в историята на науката. Това са класически „черноработници“. Хора, които академичното поле употребява: усвоява и използва за своите цели.

Третият тип са онези, които не пропускат да отбележат какви доктори, доценти, професори и т.н. са, какви големи научни трудове са написали. Люде с изпъчена походка, които живеят с мисълта, че върховната ценност е да бъдат разпознати във величието, което сами са си придали. Затова в обръщенията си, особено в присъствието на външни спрямо професията, се обръщат едни към други с всичката си титулатура, цитират се щердо, закачайки си определения, мислени като знак за голям престиж. Тази група представя хора, възприемащи научната си обективация като брошка на ревера. Като луксозен пръстен. Като бижу, което им придава елегантност, артистичност и аристократичен почерк в обществото. Тяхната наука е за показ, за имидж и за много шик и фешън. Тъкмо те са отличително обидчиви, когато става дума за отношение към стореното от тях като изследователи – защото диалогът е трудна работа. Дискусията изисква критическа дистанция, която егоистично вгледаният няма и няма как да има. Този академичен натропологически тип често пъти отговаря на несъгласията на колегите си, които желаят критичен прочит на даден научен проблем, не с аргументи, а с оскърбления – смятайки, че несъгласието е лично, че възраженията всякога поставят под въпрос не дадено интелектуално построение, а високия авторитет на автора му. В очите на тези хора критиката няма за цел да усъвършенства познанието. Тя изобщо няма за цел процедура от равнището на епистемологическите взаимодействия, защото за тях този слой е зачеркнат. Той е пояден от отношенията на презентативност и лична харизма, на власт и авторитет чрез публикации, проекти и заставане пред аудитория, чрез гостуване в медии и профетическо говорене с претенция за истина от почти божествена инстанция. Няма колегиално несъгласие. Има само опити за миниране на престиж и присвояване на изграден авторитет. Няма диалог. Има борба за символични ресурси и прокарване на граници.

Това е една от причините всеки, причастен към тази етическа платформа, да притежава като лична собственост темата, периода, полето и спецификата на заниманията си. По начин, както се държи феодално владение. Всеки опит от страна на друг агент да предложи конкурентна картина на историческата действителност се възприема като опит за грабеж, като непозволена и неколегиална интервенция на терен, който вече има огласен собственик. Да, науката за тях е притежание, подобно на брошката на ревера. Загубата на изтънченото бижу се преживява трудно. Ако на годишния бал се окаже, че някой показва по-впечатляващи украшения, ако излезе, че колега е успял да произведе истински вдъхновен и задълбочен текст по даден исторически въпрос, пребиваващ вече в нечие владение, то трагедията е пълна, а воплите са нескончаеми.

Тъкмо тази линия на осмисляне на академичното доведе до дисквалифицирането на Александър Везенков като кандидат за преподавател и учен в Историческия факултет на СУ – независимо от качествата на ума си, той се осмели да постави под въпрос хубостта на бижуто, демонстрирано в аудиторен формат от страна на лектора. Хабилитираното лице на свой ред сметна това за персонална атака и за опит за руиниране на авторитет – съждение, на чието произнасяне от страна на мнозина бях личен свидетел като член на Факултетния съвет[3].

Нейна е главната заслуга кандидатурата на доц. Стефан Дечев, кандидат за доцент в ИФ на СУ, да бъде насилствено дерайлирана[4]. За онези, които все още не са отгатнали името – става дума за проф. Евгения Калинова. Дама, която неприкрито застава на страната на социалистическата партия и рекрутира тъкмо такива идейно рамкирани кадри.

Моралният компромис с онези, които обявяват страданието на мнозина за нищожно, за „не чак толкова лошо“, е сигнал за безчувственост. За безчовечност, колкото и терминът да е ненаучен. За липса на емоционална интелигентност – казано пак същото, но с терминологично натоварен език. Факт, който изключва подобни люде от смислотворната сърцевина на хуманитаристиката не само по силата на моралния ѝ кодекс, а и поради базисния абсурд да приемеш хората за свой обект, но да не умееш да вчувстваш и да не ги разбираш, да зачеркваш травмата от тоталитаризма и да заставаш на страната на престъпника. Защото, да, тоталитарният режим беше престъпен. Аргументите за това вече са дадени, а голяма част от тях са инкорпорирани в закона, свързан с инкриминирането на нацизма в Германия.

„Високият“ идеен заряд срещу ежедневната системна хватка на статуквото

Навярно тук някой би си въобразил, че демонтажът на идеологическите ангажименти и партийните обвързаности би довел до повишаване на качеството на кадрите в средата на българската историческа наука и би произвел смислен и полезен образователен продукт. На пръв поглед би се сторило, че външни сили упражняват чрез определени личности принуда, която изкривява силовите линии на научното поле в полза на ненаучни каузи. Ако този модел работеше, то това би означавало, че историците са така групирани, че във всяко звено подчинените на социалистическата партия следва да са мнозинство, та тъкмо техните мнения да надделяват при общо вземани решения, подобни на кадровото възпроизводство.

Фактите сочат тъкмо напротив: партийният „висок“ наратив не обяснява ключови факти. Ако погледнем сформираните в последните десетина години научни журита – период, който би могъл да бъде по-лесно достъпен – то веднага се набива на очи, че съставът им изобщо не е плод на идеологическа координация. В тях членуват както политически привърженици на социализма, така и люде, известни с демократичните си нагласи. Не работят дори разделенията на периоди и области на професионални компетенции – казаната проф. Евгения Калинова веднъж пише в своя рецензия, че кандидат за доцент с публикации по нова българска история (1878-1944 г.) е неуместен за конкурс по съвременна българска история (от 1944 г. до днес), независимо колко на брой и какви по качество са текстовете му тъкмо по съвременна българска история[5]. Грях е ученият да изследва повече от един период, а периодизацията се постановява безвъпросно. Не е ясно от кого и никой навярно няма да разбере защо научната конвенция за разделянето на историческото време чрез различни механични срезове с техническа цел трябва да служи за бухалка, с която да бъдат елиминирани тези, които не са „наши“.

Самата Е. Калинова участва недълго след това като член на научно жури в конкурс в полето на новата балканска история, а трудът, който прилага единственият кандидат, е посветен на хърватската национална идея до 1848 г.[6]. Излиза, че дамата-професор с удивителна морална гъвкавост променя собствените си критерии, за да участва в събитие, на което „свой човек“, такъв от факултетната колегия, следва да получи исканата от административните разпоредби начална скорост. Любопитно, но никъде в текста си тя не поставя под въпрос своите компетенции по история на Балканите през XVIII и XIX век, но прави именно това, когато в друг конкурс един от кандидатите е „външен“, следователно подлежи на елиминиране. Бързо, безапелационно, навременно и по начин, който да остави празноти, ползваеми на чиновническо равнище – тъй като е ясно, съгласно действащия закон подобни процедури не подлежат на обжалване по същество, а само от гледна точка на евентуален пропуск в административната си логика. Сиреч, законодателят е заявил имплицитно, че научното начало, макар да е обект на нормиране, изобщо не е съществено по собствените си смисли, но това е друга тема.

Важен идеен вододел беше окупацията на Ректората. По-скоро би бил, ако имаше професионална общност, а не безформена, оцеленчески нагласена маса, възпроизвеждаща статуквото в перспективата на бавен регрес. Събитието успя да прокара граници в рамките на гилдията, но те функционираха относително само докато то траеше и споменът за него все още беше достатъчно горещ в емоционално отношение. Различните идейни насоки се откроиха. Подобно на протестите срещу кабинета на Пламен Орешарски преди това – все обстоятелства, които до известна степен подредиха инак аморфната преподавателска маса в Историческия факултет на СУ.

Ефектът беше кратковременен, а ежедневните обвързаности скоростно измиха „високия“ разказ на идеологиите. Възможните противопоставяния и разгръщанията на диалогични енергии останаха неразкрити. Казано другояче, науката и принципните позиции отново потънаха в блатото на псевдоколегиалността, в което всеки е длъжен всекиму, всеки се нуждае от услуга и всеки насреща я дава, защото е наясно, че следващият ход е той да се озове в нужда. Всеки се стреми да изкриви мъничко правилата в своя полза, а всеобщата изгода диктува всички да си затварят очите пред това – днес съм аз, утре си ти, ето защо е в полза и на двама ни да си траем, да не придиряме за морала, и да действаме. Който както е способен. „Аз – на теб, ти – на мен.“. Идейните ориентации са без значение – ежедневната нужда и споделеността на всеобщата грешност като приемлива норма и обект на коридорна клюка, но не и на решително противопоставяне, водят до това.

Примери за това – доволно много. Едно: социалистката Евгения Калинова пише положително становище за конкурса, в който единствен кандидат е македонстващия националист Наум Кайчев. Две: компрометираният, напил се до физическа безпомощност по време на студентската окупация[7], бивш депутат от БСП и водеща фигура в клептократичния проект „Лидер“ Драгомир Драганов (не, няма да въведа името му с академична титла, защото такива люде не са причастни на етичните правила на гилдията, въпреки че такава практически не съществува) споделя комисионна позиция с убедения привърженик на „синята“ идея проф. Борислав Гаврилов. Мероприятието – конкурс за доцент по съвременна история, на което единствен кандидат е лице, чиито научен ръководител по време на обучението в докторската степен е бил именно Драганов. С труд, равностоен по качества на магистърска дипломна работа. Оценките са еднакво положителни, чак възторжени.

И почтените грешат. Или имат нужда някой да си затвори очите пред нарушение. Или пък да стори нещо неправилно. Или неморално, но формално законно, но неприемливо в рамките на една действаща етическа система, базирана върху функциониращ кодекс за професионално поведение. В тяхна полза. Затова никой никому не дири сметка на тази основа. Моралът е… хлъзгаво животно. „Всеки е свободен да има своя истина!“ – пример за злоупотреба с либерални норми в полза на откровени мърлящини. Ето как фундаментът на общуването – възможната среща на ценности, се оказва редуциран до тема за клюкарене. За безсмислено произвеждане на звуци. Или проветрение на устната кухина. Надделява дребнавостта, която продължава да награждава посредствени и некадърни с научен статус в замяна на преданост към системата.

Катедрената заедност заличава всички идеологически различия. Факултетната общност функционира на най-ниското равнище, възпроизвеждайки единствено каузата за физическото оцеляване на всички свои членове. Определение, което особено травматично съвпада с едно от репрезентативните клишета за „турското робство“ – българският народ се бил сгънал идейно-политически и културно, залагайки само на биологическото продължение и преживяването на мъчнотиите. Плод на горчива ирония е осъзнаването, че значим брой от преподавателите в Историческия факултет са или са ученици на тези, изковали този „робски“ дискурс. Системата просто функционира. Толкова.

Толкова като аргумент за немислимия компромис на плоскостта на професионалното сътрудничество. Дори да приемем, че лицемерието е преодолимо чрез изграждане на емоционален имунитет, то фабрикуването на примиренчески разказ за историята, отражение на порядъка в групата от професионално ангажирани със строежа му, изглежда съвършено неадекватен ход. Това е самоделно взривно устройство – както гласи журналистическия жаргон, което нанася непоправими щети върху критическото мислене на обществото.

Прочее, културата на диалог – да или не?

Мнозина биха се подвели: става дума не само за съгласие относно автономията на професионалното поле и незацапването му с политически възгледи и дрязги, но и ясен сигнал за изследователски плурализъм. Та как иначе да се разбира фактологията?! – Всички партийни цветове са представени, видимо няма недоволни и пренебрегнати, а редом до убедените демократи седят бивши агенти на Държавна сигурност, че даже и един кадрови офицер сред тях.

Признаването на разномислието би било ефективен общ знаменател, ако все пак такова се срещаше в писаните текстове. Ако всичките цитирани конкурсни рецензии и становища не бяха до дъното си безсмислено-хвалебствени и написани с цел колегиално подбутване на „нашия човек“.

Културата на диалога включва обмен на съобщения. Разносмислови, но равноправни. В тази ситуация изпълнено е само второто условие. И то – частично, тъй като всяка конкурсна процедура привлича и ред псевдоспециалисти, повдигнати в позиция на вземащи окончателното решение, на чието прекомерно усърдие и патологична институционална привързаност се присмиват дори и най-добре устроените в модела на статуквото.

Посоката е една: в полза на колегията, на „нашите хора“. А споделените мнения не се различават по смисъл. Варира само конкретният словесен състав. Всички дружно намират в текстовете на колеги, подлежащи на оценка за конкурсно участие, едно и също – все поводи за похвали. Некадърността се укрива старателно, а отрицателната половина на оценъчната скáла не съществува при остойностяването на приносите, сътворени от членове на групата. Негативната тоналност служи само за разправа с „чужди“ – в такива случаи положителният дял се демонтира целенасочено.

Разнородните идеологически позиции биха довели до съвсем друг резултат. Биха причинили вътрешни напрежения между членовете на научните журита: един би оценил дадена идея като задълбочена и перспективна, а друг би опитал да я денонсира, впрягайки идеологическия апарат, който е избрал. Налични биха били разнокалибрени методологии и дебати относно подходящата или адаптацията на собствена генерална рамка на изследването. Теориите и техните приложения също биха възбудили прения, в които всеки би отбранявал становището си през инструментални филтри на разумна основа, без да се придържа към силовите линии на статуквото и прокараните граници между „наши“ и „ваши“. Отчетливо би изпъкнал плурализъм в оценяването.

Научното говорене се свежда до първата страница на коментирания текст и изписаното име на автора. Принадлежните към институцията получават зелена светлина. Дори за несръчни преразкази на архивни документи, групирани по ненаучни принципи. Или за изследвания, образцови с неползваемостта си. Да не забравяме, че университетите с държавно финансиране и БАН са създадени от обществото да му служат, а не да утвърждават високи претенции с непотребни хартии с напечатан на тях текст. Това важи далеч не само за конкурсното начало. Дебатите в историческата наука са мислени единствено като способ за отбрана на полето от натрапници, за разгром и причиняване на интелектуален фалит на инак кадърни люде, имали късмета да мислят морала за вектор-носител изобщо на човешките отношения, а оттам – и на взаимодействията между колегите в науката.

Прочее, биха печелили и кандидати, външни за дадената институция, защото са показали по-добри качества и повече потенциал. Факт, който не се случва, въпреки заявката за подбор и обявленията на конкурси с всеобща достъпност при пасване на заложените критерии. Властва негативният подбор.

Дали в този случай примирението в името на професионалната комуникация изглежда възможно. Как да се очертае хоризонт на служебно взаимодействие с носителите на този модел? И с кого ще се сътрудничи в близко бъдеще, когато отрицателната селекция доведе до пълна професионална разруха, наред с моралния фалит на общността?

“Конкурс с евентуален кандидат” – пълзящият консенсус на/за посредствеността

Няма да забравя ступорното си учудване, когато видях на таблото с обявления от Деканата на Историческия факултет информация за конкурси за академични длъжности, а след всеки ред с тире беше въведено името на онзи, който ще го спечели. Формулата беше „Конкурс по (специалност, шифър) – с евентуален кандидат (име)“. Трудно ми беше да повярвам на наглостта, преляла в съзнание за безнаказаност и пълно безсилие на закона, та поради това заснех с телефона си картинката. Дори не съм си направил труд да я проясня със софтуерни средства – нека да се гледа така, както устройството е пленило образа ѝ.

На таблото фигурираше и конкурс с евентуален кандидат дама, която беше издала наскоро третата преработка на докторската си дисертация. Веднъж ѝ беше свършила работа през 70-те за „кандидат на науките“, след това част от нея с добавки – през 80-те за доцент, а в началото на второто десетилетие на 21 век – и за професор. Под фешън заглавие, но със същата наивна и незряла методология, със същите изводи на нивото на седмокласно съчинение тип „отговор на литературен въпрос“ на момиче, претърпяло първите си любовни трепети, облени в сълзливи разочарования.

Същата изстреля с бодра убеденост като в абсолютна истина – отново от ефира на БНТ1 и „История.БГ“ разбирането си за властта през Средновековието – тема, която фигурира в заглавието на професурата ѝ. Тя твърди, че владетелят излизал пред множеството, обещавал какво ще направи, ако седне на трона в двореца, а тълпата се съгласявала – практика, която нарече „обществен договор между владетеля и неговите поданици“. Не, не става дума за зле подготвена осмокласничка, а за професор, преподавател по история на България през Средните векове. Единственият несистемен професионалист в студиото – проф. Лилияна Симеонова – откровено се изсмя на подобна нелепица, след като опита да припомни кога е роден създателят на идеята за „обществения договор“.

Цитатите от този порядък биха могли да продължат, поредицата е предълга. Сред тях особено се откроява мнението, че копия от Именника на българските ханове е имало в крепости и на важни кръстопътища в Средновековна България, а целта на това мероприятие е била „пропаганда на ханската власт“[8]. Само напомням, че в България на хановете по всичко личи, че грамотните не са били изобилно количество, щом голямата част от каменните надписи са изсечени на гръцки, навярно пленници и ренегати. И още: текстът на извора е запазен в три преписа, до един книжни, най-ранният от които датира от XVI век. На камък няма съхранена дори една буква от него, макар в логиката на това построение да изглежда последователно поне едно от този грамаден брой каменни копия да е оцеляло до днес. Такава широкомащабна реклама на държавата и властта не би следвало да се затрива толкоз лесно. Липсва само „Visit Bulgaria!“. Да, името на авторката на тази идея виси на известието за предстоящи конкурси.

Лице от този интелектуален порядък определя правилата в Историческия факултет на СУ. А колегия няма – тъй като в гилдията на обущарите човек с кебапчести пръсти не би бил приет. Ала в групата на интелектуалците са добре дошли тъкмо такива, които изглеждат като обременени не с идеи, а с вечни благодарности за попадането си вътре в контура на институцията.

Свидетелство за спадащото равнище на разумност в Историческия факултет на Софийския университет е обстоятелството, че вече дори аподиктично изписаните обявления, залепени на таблото в коридора на сградата, са считани за достатъчни с оглед очертанието на сферите на своеобразна академична собственост и полагането по недвусмислен начин на демаркационните линии, заявяващи дадени територии като зони с достъп, забранен за „външни“ лица. Официалните информационни сведения за конкурсите за академични длъжности вече се огласяват на сайта на университета в пакет с тема и кратка научна биография.

Например: „2.2. История и археология /нова балканска история – Централна Европа и Балканите, XVII-XIX в./ – един“[9]. Разписание в три смислово носещи понятия (университетски лекционен курс, географска зона и времева конкретизация), на което в цялост отговаря един-единствен потенциален кандидат, който отгоре на това е на работа в институцията, обявила конкурса, че даже е доцент, което го прави съвсем уместен. Преподавателите по нова история на Балканите са повече от един брой, шанс да се избере професор с хронологически профил XVII-XIX в. от повече от един кандидат теоретически също е налице, доколкото общността е произвела такива в няколко екземпляра, но комбинацията тук функционира като съкратена професионална визитка в ключови думи и редуцира избора до един-единствен специалист.

Прочее, как професионализмът да бъде спасен в стечения като описаните? По всичко личи, че конкурсът не само, че не е анонимно мероприятие за подбор на най-подходящия за дадена дейност, а тъкмо напротив – формален механизъм с предрешен изход, впрегнат за каузата на факултетната общност и поддържането на консенсуса „наши срещу всички други“ без съобразяване с интелектуални и преподавателски качества. Все още търся начин да осмисля възможностите за сговаряне на служебна основа с подобни люде. Как да бъдат положени едно до друго в логическа система гилдийното съзнание, стъпило върху безкомпромисни стандарт за културност, специализация и добър вкус, с редукцията на професионалното като мисловно явление до претенциозен орнамент, прилаган като средство за насилие срещу всички вън от конкретния колектив на фона на негласен контракт за физическо оцеляване?

Академичната провинция и бляновете по модернизацията

Видимо става дума за поредната метаморфоза на неизживяна модернизация, за жилав реликт от селското минало. За времето, когато идеологии на равнището на тревата не са съществували – защото мнозинството е било мълчащо[10] и неграмотно, а на върха на мотивационната йерархия безвъпросно е стояла ценността на физическото оцеляване. Ситуация, в която всякога протичат няколко паралелни комуникационни потока: единият е за широка социална употреба и той най-често е основан на съседството и ежедневното съдействие на всеки към всички в нужда; вторият се разгръща зад кулисите, в интимното пространство на дома или пред ограничени публики под формата на подмятания вън от културата на диалога и непродуктивни несъгласия с публично заявеното като емоционална компенсация и снемане на отговорността за стореното от вършителя.

Не един и два пъти общността е гласувала единодушно в полза на решения, които след това са били ерозирани в същината си по коридори и кьошета – тъй като всички са наясно с неадекватността им, но никой не се съмнява, че ход от подобен логически и етичен порядък ще бъде легитимиран от вота на мнозинството в негова полза.

На село комшиите често пъти сплетничат едни срещу други. Колкото по-близки са, толкова по-подробни във фактологическо отношение и екцесивни като емоционална температура са този тип излияния. Дистанцията от по-малко от дувар разстояние води и до експлозии, подобни на перманентените конфликти между снахи и свекърви, зетьове и тъщи и т.н., ако бъдат събрани в общ дом. Тогава напрежението между явното мнение и потиснатия дискурс, който получава изява само в разговори на четири очи, пулсира тъпо, подобно на хипертония, но мощно-разрушително.

В такива контексти няма значение дали комшията е християнин или мюсюлманин. Дори да е съвършено пропаднала личност, неприемлива от всяка гледна точка, будеща жал, а при взаимодействия – силно недоверие, то комшийството налага тъкмо с него да се оре, сее, копае, жъне, стриже. Работната сила следва да се споделя. А в Историческия факултет на СУ – гласоподавателния ресурс. Всеки съселянин притежава умение или средство, което други нямат и с това мястото му в местното общество е уникално. А всеки член на факултетното микрообщество членува в научни организации и има излази към разноформатни групи с различен потенциал. Социално положение, чиито потенции също се оползотворяват в заедност.

Да, съществува поне едно място, където науката е ресурс, присвоим на лична база, подобно на елемент от предметния свят. Картина, изградена от различни групи, формирани на базата на личното приятелство и ненамесата в пространството на власт на другия. Или чрез споделянето му – отново на принципа не на академичното сродство, а на прителските чувства. Цветан Цветанов от политическа партия ГЕРБ е кум на депутата от ГЕРБ Станислав Иванов. Бойко Борисов е кум на многобройни семейства на партиен принцип. Кръстник е на още повече деца. Същото важи и за Историческия факултет на СУ, където ходенето по сватби и кумуването са част от научния живот и пресъздават неформално връзките, които имат техните обладатели като професионалисти. Обстоятелство, което води до тежка пролиферация на жанра „сборник в чест“ – всеки полукадърен полуграмотник, достигнал дадена годишнина, получава фестшрифт, защото се намира в дружески отношения с група, състоятелна откъм прокарването на такова решение в колективните ограни на управление. Практика, дълбинно свързана с кумството. Това ми дава основание да смятам, че сборникът в чест е част от това своеобразно роднинство и комшийство. Тази практика е един от крепителните елементи на контекста, възпроизвеждащ се единствено на принципа на личното „аз – на теб, ти – на мен“ – формула, въплъщаваща до дъно провинциализма на съвременното образование в ИФ на СУ и даваща обяснение защо изследванията, сторени от членовете на звеното, в общия си ток представляват преразказ на извори и цитати от „бащите-основатели“ за престиж. За съ-консумация на техния престиж. За присламчване към техните трапези и празнуване на сватбите, където те са канени за кумове. за хващане на хорото до големите авторитети и подрусване на фона на поредната „Бяла роза“ – практики, които ще превърнат поредния асистент в доцент, а доцента – в професор.

На село наука няма – познанието вече е изобретено и завещано от предците. Генерациите са в състояние да го обогатят минимално, а свръхценност е непокътнатото му предаване на потомците. Образованието също е твърде проблематична величина с много спорно въздействие върху средата, ако тя се консолидира с цел запазване на статуквото, остойностявано като задоволително функционираща житейска перспектива.

Знанието прелива от поколение в поколение. Цитират се едни и същи авторитети с бавно нарастващо благоговение, компенсиращо спадащата професионалност – прилепването към големите имена се смята за чудесна кариерна тактика, а цитатниченето без смисъл – за истинска научна методология. Един от най-почтените преподаватели, които съм имал честта да слушам – Светослав Будинов (лека ти пръст, Слави!) – заявяваше, че не един и двама от колегите му четат десет книги и пишат единадесетата. На пиянка след конференция, представена като научна, възникна питане дали даден текст е компилиран от два или три чужди труда – защото от два е препис по тема, а при три източника това вече е авторски принос, който следва да бъде награден със статусно изражение.

Двигател на системата са личните отношения. Конвенциите на Модерността за власт, изхождаща от идеята за неутралитета на законите и еднаквата отдалеченост на правораздаването от всички частни интереси се провалят. Прочее, никога не са били внедрени в достатъчна дълбочина. Работят нормите на селската община, в която общата отбрана от разбойници и споделянето на ресурси с оглед справянето със суровото ежедневие, са истинската стойност. Ненапразно Андрешко оставя пристава в блатото, за да спаси житцето на съселянина си. Тук няма човещина, защото „общественият договор“ окачествява отстъплението от държавата, каквото сме излъчили с процедури, базирани на демокрация, като двоен стандарт. Като корупция. Нефинансова, но корупция. Като пречупване на правилото. Нарушителят е такъв по силата на намерения или действия, а не по разписа на социалната си положеност. Нито съгласно практиката за подмяна на регулаторните механизми със свързаностите от частния живот.

Функционирането на равнището „Аз – на теб, а ти – на мен.“ ликвидира и друга базисна разделителна линия, част от планирането на обществото – тази между публично и частно. Важни са не споделено важните компетенции и професионалните качества, с които всеки е способен да додава за разгръщането на „общото благо“, а приятелските кръгове, регионалната принадлежност и съ-селячеството. Подобно на традиционното общество, в което публичност и приватност не са ясно разграничими, и в Историческия факултет превес взима моралната мъглявина, основана на мрежови зависимости от порядък, различен от мисията на университета като средище на специализирано подготвени и умствено талантливи люде.

Съхранената менталност, присъща на етнографските локални култури, не достига до модела на модерната специализация и неутралитета на правилата, налагани с умерена репресия от институции, равно отдалечени от всички социални атоми с цел удържане на здравословна развойна траектория, кратна на споделения просперитет. Как би протекло взаимодействие при изначално разположение, в което квалификацията е изначално денонсирана като стойност в полза на другарството, катедрената общност и факултетната заедност? И кой компромис би заличил тази жестока аномалия?

Още веднъж за Държавна сигурност и науката

Съчленяването на научната етика и правилата на системата за насилие, наречена Държавна сигурност, реализира друга гледна точка към проблема за възможния сговор за професионално отношение без морални съдържания. Драмата на избора далеч не опира само до чистото доносничене, което е сред най-очакваните ефекти от подобни афилиации. Често пъти принадлежността към репресивната власт повлиява на научното поле по начин, характерен за тоталитарната държава: академията губи автономията си в полза на извънакадемични фактори. Сиреч, професионализмът отново се оказва поставен в скоби в името на кауза, която му е неприсъща по определение.

Агентите, ченгетата – дребни или не, усърдни в накисването на другарите си или формални членове на тази общност – са неотнимаем коефициент на академичния живот. Ще продължат да бъдат там поне до пенсионирането си. Наред с тях в последните години се оказа, че пространствата на научното дирене и университетското преподаване са превзети отвътре от лица с профил, който поставя под въпрос ценностната им свързаност с фабриките за познание. Става дума за офицерите от ДС, подвизаващи се в гилдията на учените.

Емблематичен е примерът с Пламен Митев (не смея да употребя титла, защото обектът сам трудно се определя като полковник или като професор, след като в досието му пише, че ще бъде внедрен под прикритие на преподавател в ИФ) – бивш декан на Историческия факултет на СУ цели два мандата. Разминаването между словесните му изяви в аудитория и писанията му е шокиращо. През 2003 г., когато бях негов студент, той беше смел и оригинален даскал. Не беше националист. Още тогава забелязах, че като изследовател е плах, недомлъвкав, безличен.

Обяснението навярно звучи така: докато беше под пагон и се радваше на триизмерния щит на репресивния апарат, дръзваше в аудитория да бъде ревизионист. В писмен вид – никога, защото все пак scripta manent, а момчетата с милиционерските униформи не се държат на монопола върху познанието и не разрешават пробиви в сигурността на наратива. За лекция от катедра при свидетели студенти от няколко специалности това си беше съвсем приемливо. Един вид договор: той си вършеше работата на преподавател, студентите бяха научени и пленени от алтернативното му мислене, но той не пише много-много, пък колегите с униформи не му придиряха какво говори в аудитория.

Легитимация на тази реторика на умерено преосмисляне беше и Николай Генчев, употребен крайно спекулативно, разбира се. Сега, след като вече П. Митев не носи пагон под сакото си, след като институционалният чадър го няма, то нему остана да се прилепи към старите си познайници, с които са си козирували по коридорите в народната милиция – шефовете на някои фондации, промотиращи се като „общобългарски“. С тях обаче такъв консенсус е невъзможен. Комунистическите служби (каквито са и днешните) дават широка автономия на работещите в тях. За разлика от капиталистическите ченгеджийски организации, които прецеждат трикратно всеки лев и искат дивидент в пъти спрямо вложеното. Сиреч, покровителите са същите, но механизмите са променени и се налага концептуалната рамка да се смени с очакваната от новите господари.

Споделям това с искрена тъга, защото помня Пламен Митев другояче. Беше един от любимите ми преподаватели. Още преди да постъпя в ИФ като студент.

Още в първи курс мен ме учеха, че „обективна истина“ няма в историята. Също тогава обясняваха, че „въобразените общности“ на Бенедикт Андерсън не са опит нациите да бъдат изкарани плод на лъжа, а на колективно въображение – защото само така можем да обясним, че за всички българи основно важен е, да речем, хан Аспсрух, когото те само си представят, без да са се ръкували с него на живо. Той е плод на въображението, което става споделено, когато съдържа сходни неща, инсталирани от образованието, да речем. Учеха ни, че да хвърляш кал по Запада, защото си некадърен да напишеш нещо на ниво над Каспичан, не е конструктивен подход. Опитваха се да ни дадат доводи за това, че да печелиш научни проекти изобщо не е подлост и предателство. Тикаха ни в ръцете четива, писани от Едуард Саид, Мария Тодорова, Весна Голдсуърди, Лари Улф и много други. За да се ограмотим. Защото на всички бяха известни последиците от масовизираното невежество.

В предаване, посветено на предварителния мирен договор от Сан-Стефано, излъчено на 3 март 2017 г., Пламен Митев скърши идеята за конструираността на света на историческото минало[11]. С бодряшко намигане към националистите той опита да сведе феноменалното битие, с което борави науката, до свят на абсолютни стойности, присъщ на мисленето на ежедневно равнище. Модел, в който дебатът като цяло трудно се състои, защото размяна на доводи няма, а на мястото на културата на общуване се настанява стремежа към обеззвучаване на опонента. Логиката бива подменена от разправата. Е, Пламен Митев опита да се разправи с инакомислещите от екрана.

Професионалистите сред преподавателите, онова малцинство, което беше застрашено от изчезване още по времето на моето студентство, настояваха, че да бачкаш с националистическите фондации е чиста проба политическа поръчка, че това не е наука, а чалга-история. Терминът въведе проф. Иван Илчев с цел именно напомняне коя е професионалната траектория на историка. Пламен Митев е дълбинно свързан с една такава фондация, която тегли не на Запад, а на Изток. Ненапразно във въпросното предаване западните гледни точки към историята бяха маркирани на едро, без смислов детайл, но всякога с неприкрита насмешка и мека форма на обвинение в неразбиране на местните културни специфики. Вероятно тежненията, които се опитваше да прокара, трябваше да сочат съм сибирските полета.

Шефовете на въпросната фондационна структура, известна с книгите си със зеленикави корици, са ченгета от ДС. И двамата. А Митев е бил кадрови офицер. Пак там. Преподавателят от мое време и авторът през цялото му творчество се различават до пълно объркване. Не желая да се поставям на мястото на бъдещия читател, за когото Пламен Митев ще бъде само текстуално достъпен – навярно спомените на съвременници и авторовите му текстове биха породили въпроса дали става дума за един и същи човек. Продажни без кавички са значим дял от думите му в предаването. Личи поръчката на националистическата фондация, която видимо е заела мястото на допълващ източник на доходи след отпадането на заплатата на офицер от милицията. Името му стои на не един и два проекта на тази организация.

Макар примерът да е екстремен, убеден съм, че за непредубедения читател стана наистина безпощадно ясно до какви мащаби е деформиран моделът на професионалните отношения в институцията, обект на настоящото изложение. Вероятно никой няма съмнение, че моралното разминаване е комплектувано и с несъвпад относно представите за границите на професионализма – факт, който прави съ-говорянето с личности, носители на проблемни етически императиви, неосъществимо. Немислимо. Освен ако целта не е ликвидацията на моралната позиция и приемането на ненормалното за мяра.

Заключение

Прочее, отстъпките в областта на етиката винаги водят до постепенно пояждане на нейната сърцевинна територия от деградиращите агенти, каквито – както стана ясно – има в преизобилие. Компромисното решение е всякога в ущърб на морала.

Дали е користно или не, невежеството води до убийства. В този контекст неговите носители са наемни (или самонаети) академични убийци, бракували безчет обещаващи научни кариери. Сторили безчет насилства. Поради морални разминавания.

Дори говоренето по проблем, свързан само с науката, е морален акт. Заемане на позиция, която има непременни морални импликации. Ето защо договореността за етически неутралитет е илюзия, изкована от пораженците. От слабите, които разчитат за оцеляването си на услуги от страна на статуквото. На дребн(ав)и жестове, на незаслужени побутвания и на думи на ухо за подкрепа пред трети страни. На ходатайства и на върнати услуги. „Аз – на теб, ти – на мен.“ – механиката на този тип морални отстъпления, които в крайна сметка водят до легитимация на мерзостта. И до мълчаливо вливане на балансьорите в средите на подлеците. До постепенно разпространяване на заразата посредством фантазмите за възможната морална изолация при общение на професионална основа.

Дори говоренето за наука е показ на морална позиция. Ситуация на зависимост. Или на развързаност от зависимости. Компромисът е колонизация. Правена задълбочено, науката включва и позиция по текстовете на неавтономните. Изваждане на светло на техните зависимости като производствен дефект на създавания от тях интелектуален продукт. Разглобяване на съжденията им до техните идеологически основания. Тема, която няма как да укрие етическите проблеми при направените избори. Трудно съвестта би оставила да не бъде сторен опит да се разкрие командният пулт, от който се управлява дистанционно един или друг учен, провеждащ политиката на синовете и дъщерите на палачите от Народния съд. На милиционерите и офицерите от ДС. На техните ученици – обикновено некадърници с провинциално мислене, гласуващи вярно на равнището на факултет и университет.

Преднамереният пропуск поставя собствената академична смисленост под въпрос. Защо, прочее, се занимавам със знание, ако нямам смелост да достигна до първото основание, което задвижва неговата производствена линия? Замълчаването по въпросите на моралното води до трайни щети. До перманентно заглъхване на моралните сетива. До пропаст на образа на учения, доколкото онзи, който занемява и занулява професионализма си по силата на неглавно споразумение за съхранение на нечий академичен авторитет, не е нищо повече от академичен паразит. Параучен, носител на парасъвест. Оцеленец, премерен по най-малкото деление на собствения му двоен аршин. В крайна сметка не балансьор, а представител на така характерната академична шизофрения – макар да знаят как трябва да бъде, тези хора се примиряват с това, което е, защото то им носи дребни облаги. Дребни, чак незабележими, но на стойността на морала. На онази жертва, която задава границата между смислено и безсмислено.

Ето защо твърдя, че общуването между човеците се основава първо върху моралния съвпад. Липсата на етическо сходство прави контакта мъчен и за двете страни. Отстъпката е не само непродуктивна, но и повече – тя всякога води към бездната. Защото полярните морални становища са разделени от пропаст, над която левитацията е гибелна.

 

[1] Вж. Решение №327/14.03.2012 г. на Комисията по досиетата.

[2] Вж. https://dimitaratanassov.wordpress.com/2010/02/12/chengetavban/, https://dimitaratanassov.wordpress.com/2011/08/01/lucky-cop/

[3] Тук е мястото да препоръчам на уважаемия Исторически факултет да избира на такива отговорни позиции само себеподобни, сиреч чинопоклонни и послушни, тъй като липсата на право на глас в повечето гласувания не е ограничение на фона на достъпа до информация на толкова голяма дълбочина. Ироничната усмивка тук е задължителна!

[4] Подробен разказ и анализ вж. на: http://anamnesis.info/fonts/versiq.1.3/journal/flash_journal/broi18-ALL/Dechev_St_Pravo_na_otgovor_Anamneza_kn_4_2013/Dechev_St_Pravo_na_otgovor_Anamneza_kn_4_2013.html, както и крайно неубедителния отговор на председателката на научното жури: http://anamnesis.info/fonts/versiq.1.3/journal/flash_journal/broi18-ALL/Kalinova-E_Pravo_na_otgovor_Anamneza_kn_4_2013/Kalinova-E_Pravo_na_otgovor_Anamneza_kn_4_2013.html

[5] Вж. https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/content/download/122822/926823/version/1/file/Recenzia-E_Kalinova-za_RMarinova_SDetchev.pdf

[6] Вж. https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/content/download/142600/1041178/version/1/file/Evgenia-Kalinova-stanovishte-Naum-Kaytchev.pdf

[7] Ненапразно тъкмо за този случай отдадох предпочитанията към „недоволния човек“, който използва средствата на гражданското неподчинение, нежели към людете си ниска култура на консумация, макар последните да са окичени с научни титли и да се възползват от тях, служейки си с авторитета като със средство за морално насилие и изкривяване на правилата от позицията на потестарната власт – вж. https://dimitaratanassov.wordpress.com/2013/12/20/unsat-hum-satis-pig/

[8] Изслушах тази версия за първи път на научна конференция „Университетски четения и изследвания по българска история 2006“. Бях начеващ докторант и очакванията ми към научната колегия бяха колосални. Смятах, че никой от сочените за академични авторитети не е некомпетентен, нито е в състояние да мисли елементарно. Опитвах да се убедя, че хората с такъв статус дори правят домашна лютеница по научни методи и с най-нови теоретични способи режат шопска салата. Допусках, че не ги разбирам, защото умът ми все още не е привикнал към подобни интелектуални висини. Ето защо поддържах заблудата, че зад достъпните ми езикови конвенции стои друг смислов пласт, който все още е загадка за мен. Това е причината да продължавам да преживявам провала на това инак комплицирано обяснение и като лична драма.

[9] Вж. https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/novini/konkursi/konkursi_za_akademichni_dl_zhnosti/arhiv/sofijskiyat_universitet_sv_kl_ohridski_obyavyava_konkursi_za_akademichni_dl_zhnosti_dv_br_103_27_12_2016_g

[10] Аарон Гуревич нарича Средните векове изключително сполучливо с изкования от него термин „култура на мълчащото мнозинство“. Същата парадигма добре пасва като обяснително средство на академични живот у нас в много негови сфери.

[11] Вж. http://www.bgonair.bg/denqt-on-air/2017-03-03/istorik-balgariya-nyamashe-da-ya-ima-ako-ne-beshe-podpisan-sanstefanskiyat-dogovor

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s