Не подценявайте другарката Нинова! (отново за чалгата в политиката, но с научни средства)


„Демокрацията много ни отне!“ предизвика поредна буря в социалните мрежи и активира водопад от словесни клишета, подобни на прежде употребеното от мен, в опит с бомбастична лексика да бъде продадена поредната глупост за новина.

Зад подобна формула изобщо не се крие чиста проба глупост. Репликата не е изтървана по силата на инцидент, на лоша връзка между мозъчните процеси и говорния апарат, нито е плод на lapsus linguae. Другояче не би могло, доколкото подобно „прозрение“ влиза в плътна сглобка с носталгията по социализма и пълзящата реставрация на положителния му образ на ежедневно равнище. Факт е, че корупцията и владеещата несигурност предизвикват рефлекс у по-широко слоеве от обществото. В съчетание с помненето на събитията с позитивен емоционален знак като механизъм за самосъхранение, то обяснението не е толкова сложно: спомените за несвободата са забравени, защото мнозина до днес не знаят как да използват свободата си. Мълчанието по определени теми, за които се награждава с пътешествие до Белене без завръщане, за мнозинството е била цена, платима на фона на обстоятелството, че има хляб, а понякога – и салам. Ежедневният хоризонт на живеене измива идеологиите. На тази плоскост техните автори изглеждат като луди, които се напъват безплодно – и слава Богу, защото инак биха бутнали порядъка, който не е съвършен, но алтернативи сякаш няма. Или не будят доверие.

Социализмът отгледа една специфична група – провинциалната средна класа и интелигенцията извън големия град. Първата група се състои от счетоводители в ТКЗС, служители на партийни комитети по места, секретарки в кметства, пощи, читалища, полицейски, горски и полски редоопазващи сили, продавачи на билети на гари, кантонери и други железопътници и т.н. Все хора, радвали се тогава на приличен жизнен стандарт, успели да вдигнат къщи на по няколко етажа, да си купят преди пенсия кола след чакане от 15-ина години. Нека бъде ясно – по силата на всички определения за средна класа те би следвало да бъдат оценявани като работничество. Поради спецификата на обществения строй и заради отсъствието на възможност за предприемачество разпознавам тъкмо това провинциално чиновничество и хората на заплата въобще, носители на някакво образование – основно или по-високо – като среден социален слой. Да, това е по-прецизното определение. Подобни люде често пъти дори са ходили на екскурзии из близките страни от Източния блок. По-заслужилите стигаха чак до ГДР, където купуваха миризливи сапуни и си прибираха приборите за еднократна употреба в чантите, за да ги донесат в България и с гордост да ги показват на всички, без да ги употребяват – тъй като недостъпните стоки бяха третирани като музейни експонати.

Втората група включва местния поет, краеведа, даскала, началника на читалището, хореографа на самодейния фолклорен състав, кмета (разбира се!), ръководителят на ОФ-клуба и др. Тези фигури до една бяха професионално ангажирани в системата на социализма. Бяха им делегирани дребни привилегии. Поетът обикновено печели местния поетически конкурс, след което става председател на журито му. Краеведът разказва историята на района на Първи май и на Девети септември, когато хората трябва да чуят наратива за приноса на градчето или селото в разгръщането на партизанското движение. Или за поредното неизвестно укритие на Левски – революциите се преплитат идеологически с ясната цел престижът да бъде прелят от Възраждането към социализма, мислен като второ възрождение. Групата за народни песни и танци беше удостоявана с не особено значими призове на регионални и национални състезания по надпяване, надсвирване, надиграване. Началникът на партийния клуб беше отглеждан като самодържец на полето на идеологическата чистота. В съюз с шефа на милицията – друг административен аристократ от местен мащаб – решаваха да наградят или накажат съобразно поведението в хода на партийното строителство, бдейки за спазването на инструкциите на пленуми и конгреси на Партията. Съществено беше и мястото на най-дребната фракция агенти на Държавна сигурност – те държаха информационните складове и бяха в състояние да въздигат и да съсипват човешки съдби, пленени предварително в папки с надлежно събрани документални свидетелства за биографиите на хорат от местните общности.

Не на халос въведох обществените групи на служителите и на водачите почти заедно и с преднамерено размита различимост – всички те бяха обединени от „служенето на родината“ и от ситните привилегии, с които режимът бонифицираше усърдието им. Те бяха капилярите, по които протичаше сякаш по силата на осмотичното налягане волята на единния команден център, низпослана до всеки кът на държавната територия – повече или по-малко тъмен. Участието в системата и редовно полученият дивидент, наличният резултат от работата на всеки, предизвикваше усещане за изпълненост, за осъществен дълг и за полза, надминаваща тази на личния интерес, макар че и това служеше за кауза на мнозина. Социалната значимост като добавена стойност, прочее, не следва да се подминава.

Служебното представителство и ползата за обществото, мислена през критериите на репресивната власт, които мнозина бяха осиновили успешно, защото бяха могъщ генератор на смисъл (на живота (им)), беше комплектовано с други дребни предимства, даващи шанс да бъде преодолян стоковият дефицит и стеснената консумация, инак доминирана от лозунга „Всекиму – според потребностите“. Доброто разположение на личността в системния организъм даваше шанс системата да се разположи реципрочно в полза на охотно даващия своята лична лепта в развитието ѝ. Местните лидери имаха възможност да получат апартаментче в градчето, в което живеят. Или да си купят без ред строителни материали, за да си построят къща. Или да съкратят значително чакането за личен автомобил. Лидерите. А служителите биваха запознавани с точни човек, който да им продаде плат за костюм за абитуриентски бал на сина. Или ги въвеждаха пред онзи, който ще ходи в чужбина и ще им достави лекарство за близък човек. Случаят с нивалина от филма „Понеделник сутрин“ (1967 г.) е илюстрация на тъкмо този зрителен ъгъл, от който дефицитът бива представян за даденост, а механизмите, създадени и управлявани от партията – като единствен способ за неговото ситуационно надмогване. Ситуационно, а не системно: конкретен човек, обладател на точон определен ресурс, съдейства на друг, а в замяна получава онова, с което самият той не разполага. Другарство, отгледано под крилото на режима като еманация на неговата благост.

Тази реалност, макар и силно потискаща за едни, за други беше не просто приемлива, а желана. Животът си вървеше, усилията им най-често се отплащаха прилично, а в което не сполучеха, пробваха отново, търсеха нови алтернативни методи за преобръщане на даденостите и в крайна сметка бяха по-скоро удовлетворени, отколкото фрустрирани. Свободата беше формулирана така, че тясната като каньон ивица за социално движение да не бъде пречка за мнозинството, което така или иначе плуваше в статуквото, снабдявайки се с липсите чрез разнообразието от алтернативни, ненормирани начини, които бяха елемент от социалистическата нормалност. Както беше нормално да работиш в цех за производство на мокет и да осигуриш на продавачката в магазина за месо да си закупи, без да чака ред, парче за хола, а тя да ти избира все най-хубавите късове животинска плът, изваждайки дори от дълбоките запаси на магазина за теб.

Режимът съществуваше благодарение на това, че беше единствен управител на насилието. Прокарваше червената линия между нормалното съществуване и страданието, било то физическо, липса на свобода поради затваряне в затвор или лагер, било консумативна несвобода и страдание от недостъпност на крайни необходимости като жилищна площ, креват, медикамент. Биваш добро момче – получаваш желаното. С или без чакане на опашка – зависи от степента на старание към системата и от общественото положение и мрежовата свързаност на личността. За лошите остава да патят. Горчиво и за назидание. Да нямат и да сещат празнина. Липса. Техните деца също са виновни, ето защо няма да учат в университет. Нито ще получат жителство и гарсониера. Титлата „враг на народа“ се предава генетически, подобно на сините очи и тръпчинката на брадичката. Не, не е просто ефектно сравнение за привличане на читатели, а акцент върху реификацията като стратегия за представяне, присъща на тоталитаризмите въобще – не само, че социалният строй е „естествен“, ключовите неналичия в бита и отвъд него са „по природа“. Позицията в обществото също е обект на натурализация – враждебността към партия и общество се предава по наследство. Да имаш дядо-фабрикант от преди 9.09 е престъпление, чиято вина носят поколения, докато споменът за този „прогнил буржоа и експлоататор“ се затрият напълно, а ако баща ти е бил царски летец или полицейски служител преди сепремврийския преврат – то ти си направо за генетическо препрограмиране в лагер по метода на тоягата.

Тази фигура допълнително убеждаваше идеологически коректните в полезността и здравословността на техния избор. И в справедливостта му от гледна точка на морала – след като едни не желаят да късат синджира на (не)свободата си, те получават. А стремежът към разкъсване на ограниченията всякога влече след себе си отговорности – звучи етически приемливо, правдиво, чак достойно.

Малцина бяха онези, които си задаваха въпроси за моралните основания на монопола над насилието изобщо. До каква степен модерната държава, която така или иначе си служи с нормативна сила, би могла да я употребява? Какви са невидимите граници, които не бива да бъдат прекрачвани, за да не се превърна държавата от неутрална и предсказуема система от институции и правила в полудял деспот, обладал цялата унищожителна мощ и готов да я приложи тук и сега, без стореното от него да е ни най-малко прогнозируемо? – Не, Партията е строга, но справедлива – клише, което е вградила дълбоко в мисленето на своите питомци.

Днес ситуацията е променена. Хора с дребни партийни привилегии на практика няма. Останаха само тези с едрите преимущества – синове и дъщери на някогашната върхушка, или старателни кариеристи, успели да избутат от коловоза по-малко агресивните. Да си печелил три пъти конкурса за поезия „Хасковска пролет“ в края на 60-те вече не е гарант за прилична пенсия и място на обществен лидер. Бившите дребни риби от йерархията на репресивната власт не само, че са загубили господството си върху конструирането на публичните образи в общността, но още – на тези техни обективации се гледа с нексрито презрение. Не всякога, нека бъда максимално ясен. Именно техните козни служат за обяснение на дадени лични провали на техните съседи – факт, който прокарва вътрешни граници на местен терен.

За тези групи, някога „служили на родината“, за които да си част от насилническата властова конфигурация е било справедливо и морално превъплъщение, равно на патриотизма им, тъкмо за тях социализмът се оказва извор на носталгия. На болка по отминалото с неговите предимства. Да, днес можеш да си купиш автомобил, но той струва много над възможностите на местния жизнен стандарт. Няма да чакаш 10 години за него, предоставяйки на държавния търговец вноска в аванс, но няма и да го изплащаш 10 години по 20 кинта на месец. Щерката и синът могат да учат, но какво от това, след като реализация на локално равнище няма. Оставайки в големия град или мигрирайки в митичната чужбина, те оставят родителите си практически без деца. Защото българинът е свикнал снахата и зетят да са на горния етаж и да чуват нощем скърцането на спалнята. Или най-много през 2-3 села. Наблизо, че да се виждат честичко и да им помагат със селскостопанска продукция за отхраната на внуците. Няма ги привилегиите. Няма и работни места. Няма ги децата. Внуците вероятно ще пораснат, но като испанци. Или каквито и да е, но граждани на други държави, които едва ще сричат български. Които вече са „други“.

С падането на социализма цялата прослойка от провинциална служебна класа и обществени водачи останаха в празнината на безсмислието. Бяха вложили всички, а сега нямат нищо. Ето защо за тях демокрацията е щета. Заради нея те загубиха всичко. Както някога не са си давали сметка, че Партията не е изворът на благото, а насилникът, който нарочно държи системата на стоковия недостиг – консумацията стимулира нагласи против идеологията, така днес те няма да се задълбочат във въпроса колко точно демокрация сме имали и в какво качество. Кои са нейните архитекти и главни носители? Кой застана начело и какво получи в замяна? Онези, които атакуват „прехода“ – вън от натрупаната му сметка ли са или тъкмо напротив: те изконсумираха онова, което не им се полага, но ние така или иначе ще платим?

Тези хора бяха жертва на илюзията, насаждана и от образователната система в България. Защото в часовете по история се учеше, че висш и последен стадий в общественото развитие е комунизмът, а ние сме на прага му. Инициацията, прочее, изисква жертви. Преки и косвени. Които ние трябва доброволно да дадем. Като лагерите, Народния съд, дефицита, списъците със забранена литература, жителството… Те правеха всичко спред предписанията и в рамката на системата се чувстваха добре. Днес, след пропадането ѝ, те са обезсмиелени. Занулени. Идеологически, социално, дори като родители – една фундаментална роля, заложена твърде дълбоко, за да бъде нейният крах лесен за преглъщане.

На тези, на тези хора Нинова заяви, че са загубили много, проявявайки съпричастие към травмата им. Тях активизира. Те са адресати на нейното послание. В това отношение тя опитва да играе ролята на Бойко Борисов – на национален психотерапевтичен модел. На всеобщ утешител с потенциал за ангел-хранител, ако не сбъркат след седмица. БСП като Параклет! Тази партия, която твърдеше, че „религията е опиум за народите“, днес има поведение на църква. Или по-скоро на секта от най-зловреден тип. От онези, чиито вождове през 90-те примамваха хора с нестабилна психика и ги принуждаваха да има правят крупни дарения.

Или по-скоро на чалга-изпълнителка – народът иска да му пеем „Карай бясно, на червено…“, защото след петата ракия през нощта се прави именно това – безсмъртието се установява с продължителни тестове. Водката върви с утеха, когато е двойна и за негова сметка. Нищо, че мръсникът се натиска на съседната маса с най-добрата ѝ приятелка! Важното е да има водка и чалга! Важното е песента да отразява живота и да го засилва по трасетата, по които движението освобождава енергия, която на свой ред се осребрява майсторски. От „Пайнер“. Или от политическия пайнер, локализиран на „Позитано“ – 20. Защото отказът от реална политика в името на реторическата реализация на очакванията на масите е именно това – поп-фолк. Както гъзотресението в чалготеката носи моментно охлабване на страстите за вършителите си, но не произвежда дълготрайни смисли и като цяло не трае, така и политическата чалга и ораторските напъни на равнището на говорене, съответно на телесната долница, водят до ефекти, които не надминават еуфорията от победата на „нашите“. Махмурлукът от евтината водка и сърцеболът от тенекиената утеха не се различават особено от новото потапяне във фрустриращата действителност, след като Парламентът гласува новото правителство и обещанията му преминат от твърдо в газообразно състояние.

Монополът над насилието се превърна в монопол над лъжата. Някога съпартийците на Нинова насилваха. Единствени. Това ги конституираше. Затова те бяха личности, скрити зад престижна групова идентичност. Днес те опитват да заместят агресията с нов вид монопол. С лъжата, превърната в норма. С културата на лъжата и монопола над говоренето на лъжи, представяни за свети истини посредством активиране на популярни нагласи.

Играта на подобни тънки струни безспорно носи електорален успех. Подмяната на насилниците с лъжци обаче не е в полза на никого. Освен на самите тях.

Нека този текст не се приема за (анти)политическа пропаганда, а като усилие. Като вложение в рационалното и критическото начало. В мисловния процес, повдигнат в качество и водещ до информиран избор. Такова качество, в което БСП не инвестира и няма да го стори, защото това би и изтеглило килима изпод краката. Няма да го стори никой от досегашните участници в плолитиката – ресурсът е поделен още преди изборите. Преди миналите и по-миналите избори. Победителят не е известен, но всички знаят възможните сценарии до какво водят. Задкулисните договорки са направени. Исторически погледнато, изходът е един: добре образовани граждани и избиратели със съзнание за отговорността, мислещи в нужната дълбочина. Кой предлага това? Кой? Моят отговор е ясен.

 

Advertisements

One thought on “Не подценявайте другарката Нинова! (отново за чалгата в политиката, но с научни средства)

  1. Атанас


    https://polldaddy.com/js/rating/rating.jsТекстът е великолепен, защото отразява колизията между утопичните ментални стереотипи на строго консервативния червен електорат и съществуващата паралелно на тях социална и политическа реалност. Проблемът на този електорат е, че той се подхранва именно от носталгията по утопията, по мита за социалистическото благоденствие. Следователно за червената бабичка няма значение колко добра е демокрацията, важното е, че социализмът й е по-мил. В публичното пространство анализаторите сякаш се подхлъзнаха да оборват думите на Нинова в контекста на отнетото от демокрацията, а не в контекста на даденото от социализма. Съществува още едно второ голямо подхлъзване, което не работи в полза на статии от типа на тази на Митко: Аудиторията, която чете подобен текст в интернет, не се нуждае от него; тази, която трябва да бъде просветена, или не би достигнала до него, или не би го разбрала. Колко жалко, нали?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s