За какво служи науката? Кому? Как? А как трябва?


Настоящият размисъл е предизвикан от изказването на министъра на финансите, според когото науката следва да бъде изначално свързана с бизнеса. Веднага държа да отбележа, че подкрепям с две ръце такова мислене, но не и на равнището, на което го изказа авторът му.

Според висшия държавен чиновник изглежда, че научното знание следва да бъде стока. Да се купува и продава. Да принася полза на бизнеса. Да произвежда. „Да строим за родината!“, но формулирано с несоциалистическа фразеология. Въпреки това моето опасение е следното: словесната опаковка покрива съдържание, според което всички създатели на знание бяха третирани като „научни работници“, сиреч като част от работническата класа – силата на триумфиращата пролетарска революция. Клише, което отпраща към ранните десетилетия на социализма, когато хората на интелектуалното усилие бяха „чантаджии“. Когато всички даваха трудови дни на т. нар. Софийско море – неосъществената идея за придаване на морски излаз на столицата, чиито недовършени канали до днес личат в покрайнините на града. Няма да напомням на г-н Горанов факта, че пролетариите са люде без имот, които имат само труда и класовия си интерес.

Навярно мнозина ще ми опонират – около нас гъмжи от постижения на науката, които са видими именно като средства за подобряване на материалния свят. Возим се в технологични превозни средства, употребяваме мобилни телефони, които вече са джобни компютри, плащаме без наличност в брой, общуваме по интернет, лекарите надзъртат по разнообразни начини в телата ни без нарушаване на плътта, произвежда се наденица без месо, но с вкус почти като на месото и в съгласие с всички стандарти за качество… и т.н. Изглежда, че голяма част от цивлизацията днес лежи на плещите на постоянния напредък, който на свой ред е функция на натрупването на знанието, както отбелязва Карл Попър.

Всички тези технологии подлежат на купуване, продаване, замяна, завещаване. Те произвеждат пазарни отношения. Генерират пари. Стоките и услугите се обръщат в пари, за да бъдат те отново конвертирани в стоки и услуги – елементарен кръговрат на консумацията, който е основан на бизнеса, който произвежда, печели и отново влага.

Изглежда, че науката може да бъде внедрена в условията на бизнеса и да се влезе в релациите на пазарното пространство.

Запитал бих господина министъра дали, прочее, познанието е това. Дали е единствено това? – по-точно казано. Няма да давам примери кой и как е продавал Платон, да речем – несъмнено книгоиздателите днес реализират добри печалби от неговата философия. Дебелашкото подръпване на чергата към себе си е проява на лош вкус. Така оценявам говоренето на едро с клишетата на късния социализъм и настояването на „високи стойности“, „духовна култура“ и производните им. Реактивирайки тази реторика, влизаме право в капана на министъра: кръгът около Людмила Живкова си представяше науката като кула от кристал, в която биваха затворени изключителни таланти, подбрани преди това чрез механизми като асамблеите, обучени в училища със специален статут и въведени в „храма на познанието“ – Българската академия на науките.

„Духовната култура“ отдавна изветря, а причина за това е липсата на връзка на понятието със света. Оказа се, че то служи за етикет на реалност, която не подлежи на установяване, измерване и обработка. Терминът започна да излиза от употреба, когато генерирането на ефектна реторика без смисъл, на словесна маса, предизвика рефлексия и постепенно отхвърляне.

Макар „духовната култура“ да не означава нищо вън от мъглявите въжделения на езотеричните домакини, то нужда от назоваването на гледането на света и отвъд него по-иначе продължава да стои. Тук е мястото на критическото мислене – една функционална, проследима замяна, отговаряща както на неотнимаемия коефициент на абстрактност на светогледната нагласа, така и на стремежа тя да бъде все пак мислена в категории, да пасва на критерии и да бъде целеполагана.

Сциентичният мироглед, характерен за все по-размагьосания свят, в който чудото бавно се огъва под натиска на логиката, е основан именно върху критическото мислене. Върху вглеждането в нещата и установяването на закономерностите им – с цялата условност на метода. Върху провиждането пред обектите и предположенията за техните невидими качества. Мисловен модел, който, прочее, включва неизбежната проверка на полученото отвън знание на базата на вече изработени критерии за истинност, оперативност, адекватност и т.н.

Критическото мислене се постига чрез внедряване на научни диалози в образованието. Разказът за хан Аспарух е сам по себе си безсмислен. Той е част от едно мъртво минало, което оживява посредством гледната точка, която би могла да бъде построена чрез него по отношение на настоящето. Ако просто рзкажем, че някакъв предводител е дошъл и е основал България, няма как да очакваме друго, освен примтивен национализъм от Бай-Ганьовски тип, залагащ на могъщото тупане в гърдите на фона на полуживотински звуци. Ханът-първосновател се е разбунтувал срещу баща си – значи собственото мнение и индивидуалното начало са важни и остават в историята. Той обаче е съхранил всичко онова от Велика Стара България, което би му влязло в употреба в новия политически проект – изглежда, че не всичко старо следва да бъде заклеймено и отмито в канализацията.

Това знание би съдействало за ориентация в динамиката на социалното от гледна точка именно на въпроса кое трябва да остане актуално и как да се подходи към инструмента, който доказано не работи или не го прави по начина, заложена в намерението на ползващия го.

Васил Левски, разказан фактологично, е скучен. Наративът за него дава импулс на национализма от маймунски тип, който води до сбивания и жертви по футболните мачове. До разделение. А миналото е общо, защото е призовано да участва в изграждането на общо настояще. Левски е бил диктатор. Управлявал е организацията си без никаква търпимост към алтернативни идеи. Факт е, че след залавянето му се оказва, че друг подготвен ръководител няма – резултат от потискането на всички прояви на лидерство, които не започват и завършват с неговата личност. Дали този управленски подход е адекватен? Дали Вътрешната революционна организация би могла да стори повече, ако в нейната идеология беше имплантирана идеята за плурализъм и демокрация? – Навярно не, защото демократичните процедури искат висока степен на запознатост и образованост, а края на 60-те и началото на 70-те години на 19 век са време на почти гол ентусиазъм. Демокрацията обикновено стига бавно до решенията си. Във време, когато трябва да се действа светкавично, това често пъти би означавало блокиране на инициативите още във фазата на дебата.

С какво все пак Левски е ценен? – Навярно именно с вярата си в смисъла на една „демократска република“, в която спазването на законите превръща всеки в пълноценен гражданин, независимо от етническия произход. Извод, който би следвало да постави под въпрос присъствието на лика на Апостола във визуалната символика на организации, настроени към етнически национализъм и омраза към всички „други“. Самият той, въпреки деспотичните си методи, показва ясно, че историческата перспектива принадлежи на власт, в която едно образовано представителство се излъчва от грамотно мнозинство, а интересът на малцинствата не бива смазан. Един от архитектите на свободата не поставя под съмнение факта, че Османската империя е пред провал не защото е „турска“, а поради обстоятелството, че всички поданици на падишаха са част от потиснато малцинство, чиито глас не се чува. Малцинство, което е принудено да търпи. Да сърба попарата на унижението, защото е имало нещастието да бъде малцинство, макар и количествено да преобладава.

Това мислене лесно проблематизира и границите на понятията за мнозинство и малцинство: мнозинството може и да не е бройна категория, защото в рамката на демокрацията говорим не за числа, а за представителства.

Най-важното – с подобни примери се провокира мисловен процес и интелектуална чувствителност, за да бъде способна личността да усети Левски и хан Аспарух, да проследи генеалогията на техния принос, за да си представи какво имаме днес заради тези люде и какво бихме могли да предложим самите ние, за да бъдем адекватни членове на обществото. Сърцевината на нещата е питането-провокация как Левски бива интериоризиран, как изглежда „моят Левски“, как ти виждаш „своя хан Аспарух“. Средство, което дава приоритет на мисловния експеримент: в пространствата на интелекта, в условията на една обезопасена среда, всеки би могъл да отиграе своята гледна точка, да я разгърне, да я доведе до предел, за да установи до кава степен тя е полезна.

По този начин могат да бъдат мислени повечето понятия, чиито определения се мислята за даденост. Ето това науката не приема и едва ли някога ще приеме – факта, че нещо би могло да бъде окончателно установено. Обстоятелство, което води до постановление на истината за нещото и до затваряне на главата за науката. Научното познание приема света за условност. За не-даденост. За плод на взаимодействието между гледащия, гледането, и видените образи. На начина, по който обекта и инструмента определят картината пред зрителя. Научният дискурс борави със света не като сам-по-себе-си, а като феномен. Като явяващ-се в рамките на взаимодействие. На гледна точка. Пример: опитът ни сглобява листа хартия до разбирането за лист хартия, макар да го виждаме от различни гледни точки. Без опит той би изглеждал веднъж правоъгълен, друг път неправилно четириъгълен, триъгълен или дори като черта, съзерцаван откъм дебелината си. В този ред на мисли науката е и опит. Подкрепа на опитността, която трудно бихме придобили инак.

За разлика от ежедневното мислене, за което доматите и краставиците винаги са шопска салата. В което границите между думите и нещата винаги са твърди – защото усъмняването в шопската салата крие риска да останем гладни, макар и на терена на рационално плътни разсъждения.

Мисленето за света като за не-даденост ражда новите идеи. Някога някой си представил, че кръглата форма би могла да се употреби, за да бъде облекчено ежедневното физическо усилие по премъкването на улова в пещерата. Или на събраните плодове. В резултат на това хрумване днес се возим на автомобили. Ако този незнаен изобретател не беше дръзнал да погледне оттатък границите на видимото, не беше отворил вратите на чисто мислимото, ако никой не го беше направил за всичките хилядолетия, днес вероятно щяхме все още жизнерадостно да висим по дърветата, полюлявайки се на опшаките си.

Критическото мислене като качество е потребно не само на философа. Не само литературознанието, историята, културните изследвания и всички хуманитарни и социални науки ползват интерпретацията като метод. За да се появи успешният бизнес продукт, е нужна идея. На едного тя ще хрумне за решаването на проблема с набавянето на питейна вода в недоразвитите зони в Африка. Друг ще измисли гениално прост начин за шиене на чорапи. Трети ще се сети как да примири противоречието между безкрайно голямото и безкрайно малкото. Всичко това – защото някой си е дал труд да приучи всички тези люде на проникновение, което наричам критическо мислене.

Научните изследвания би трябвало да са част от учебните програми под форма, адекватна за възприемане именно с оглед постигането на критическо мислене. Гражданското образование, което бегло демонстрирах с примери, се обогатява, добавяйки и историята на идеологическото моделиране на миналото. Важно е да се види как различните времена въобразяват груповата идентичност. По този начин лесно се дисквалифицират глупостите на куп популистки политици, които се уповават на полуграмотността и критическата импотентност на мнозинството. Така става ясно кой политик лъже и с каква цел. Проглеждането зад реториката на медиите е важна част от изграждането на собствена позиция.

Това не е факт. Учебници най-често се пишат от слабо кадърни представители на университетските гилдии, които не споделят маркираните ценности. Наративите за историческото минало са потресаващо неефективни – и като средства за изграждане на критически рефлекс към настоящето, и като проекти за гражданско образование. Разказът е представен като проста поредица от нанизани един след друг факти, на които не е придаден никакъв ценностен смисъл. Диалогично напрежение няма и това превръща учебните текстове в дъно, утаяващо една ултимативна досада.

Фигурата на учителя също работи слабо и по изключение, а не по заложеното в нормите на системата. Добрите и мотивиращи даскали са единици. При заплащане като настоящото няма как да бъде иначе – към професията на учителя се насочват онези люде с дипломи, които инак биха били абонати на трудовата борса. Сиреч, достигнахме и до отговорността на политическата класа, която не финансира образование и наука. Не защото иска да ги опропасти, защото лесно е да управляваш невежи, както гласи клишето. В сферата на знанието проектното финансиране е най-много със седем цифри. а в строителството – с доста повече. Лесно е да отделиш корупционен дял от отсечка на магистрала и всички да бъдат доволни. От образователна или научна инициатива сумите не биха били такива. А малкият рушвет е обида и за двете страни.

Проучванията на учените следва да бъдат интегрирани и във висшето образование. Научните дискусии следва да отправят предизвикателства към студентите и те постепенно да отглеждат критическо мислене у себе си. Да, но образователните формати са застинали преди десетилетия. Замръзнали са и лекционните курсове. В конспектите и списъците със задължителна литература влизат заглавия на добре поставени, лично свързани, а не непременно на интелигентни изследователи. Сещам се за достатъчно примери, в които образователно ценни се оказват не интелигентно написани, атрактивни и предизвикателни, естетически вкусни текстове, а такива със спорни качества, чиито автори са социални концентратори.

Можем с чиста съвест да заявим, че академичните мафии си промотират продукцията, без да дават шанс на никаква алтернатива, а това често пъти води до драстично падане на качеството на продукта, който образователната система трябва да създаде. По този начин, вместо критически ориентирани личности, университетите произвеждат дипломирани полуграмотници, част от които след това се вливат в редовете на академичната гилдия, превръщайки се в следващата генерация академични интриганти и насилници. Някои от тях дори застават на ръководни постове – не по силата на избор, а на зависимости – от чиято влстова висота започват да репресират работещите. Практика, която води често пъти до демотивация. До съсипване на малкото останало здраво и критически нагласено ядро в списъчните състави на научните институции.

Липсата на държавна политика води до привличане на неподходящи учени. Ниските заплати са привлекателни или временно за ентусиасти, които бързо охладняват и се пренасочват професионално, или за такива, чиято реализация инак е повече от спорна. в резултат на това качеството на научното знание катастрофира и то се проваля в мисията си да създава критически мислещи личности.

Разбира се, дори и в система, жертва на пълен блокаж, продължава да има функциониращи членове. Проблемът се състои в обстоятелството, че изнамереното от тях познание се изсипва в нищото. Остава неупотребено за целите си. Имаме нужда от системен подход. Всяка друга стратегия би причинила временни и неудовлетворителни резултати. Философът Мартин Хайдегер и физикът Алберт Айнщайн живеят почти по едно и също време, бидейки емблеми в областите си. Академични марки. Защото обществото, чиито образователни политики създава критическо мислене, обезпечава разгръщането на техните таланти по начин, та всеки да допринесе за общото благо.

Ако желаем наука от личности, а не от ниско платени зомбита, формулата е вложения срещу повишено качество на резултатите, срещу реформи и срещу критерии, според които неефективните да отпадат. Финансовата инжекция без изисквания и без налагане на правила би довела до стабилизиране на позициите на носителите на днешното неприятно статукво. Вместо ниско платени зомбита – средно високо платени зомбита. Самостоятелният повик за реформи би демотивирал и малкото все още днамични и креативни учени.

Ако обществото желае образование на средно поне равнище, инвестициите в наука са задължителни, защото това означава подготвени учители и смислени учебници.

Ако бизнесът е настроен към успех, всичко това трябва да се финансира. Ето защо заявих в началото, че индустрията и пазарът няма как да бъдат отделени от знанието и неговото производство. Връзката обаче не е права. Не е повърхностна и не следва да бъде мислена в циничния модус на стоки, пазари и пари като средства за още стоки, по-широки пазари и по-големи печалби. Всичко това е следствие от критическата нагласа и възпитаната креативност, превърнати от обществото в норма. Финансирането на научното нищожество не би ликвидирало интелектуалната мизерия, която днес в известна степен властва в традиционните академични центрове. Нула плюс пари прави лъскава нула. Невежата в скъп автомобил е в най-добрия случай претенциозен невежа.

Posted on ноември 2, 2016, in Публицистика. Bookmark the permalink. 3 коментара.

  1. Много ми хареса това, което прочетох тук.

  2. Съгласна съм! Най-после нещо смислено по темата.

    • За мен е особено важно да признаем, че главната отговорност е споделена: държавата няма политики, които изискват научен капацитет, това е факт, но не бива да забравяме, че за достатъчно много учени ситуацията е съвършено приемлива – да не правиш нищо срещу 500-600 кинта ги устройва. Сред нас е пълно с демотивирани и депрофесионализирани люде. Има и достатъчно такива, които никога не са били мотивирани и професионалисти. Пълно е с такива, които и седмица не биха преживяли в бизнеса, защото там се изисква работа, а те са свикнали да нищо-не-правят. Ако не се освободим от некадърниците, лентяите и измамниците, нищо добро не ни чака. Лошото е, че съзнание за гилдийна общност липсва. Ако имаше мисъл за професионална заедност, общността трябваше да отхвърля неподходящите, а не да чакаме да го направи някой извън системата, а ние тихо да вопием за това, че „колега е жертва“. Има колеги, които не са ни колеги. Неприятно е, че на много места този тип вече е мнозинство и надделява при вземането на решения.
      Вън от съдържателния отговор: благодаря за положителното мнение! Нещата биха се променили при рационална мисъл над критичната маса.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s