Разказ за политическата проституция, господине министре


Разказ за политическата проституция, господине министре

От известно време насам у нас гражданското общество започва да се създава. Да се само-създава, както е било навсякъде, дето го има. Факт е, че все повече безобразия биват осветлени, макар че в тази сфера има много какво да се желае – и от информационната наситеност, и от уплътнеността с конкретни събития, заслужаващи възмущението на мнозина.

В същия контекст може да бъде положен и последният ход на изпълняващият длъжността министър на културата. По всичко личи, че държавата е приватизирана, че волята за „общо благо“ е потисната и подменена от частния интерес. Ето защо въпросният висш държавен чиновник си позволи да напомни именно държавната рамка на журналист, служител в обществена медия.

Няколко думи за замисъла именно на медиите, свързани с държавата. Първо – дълбоко насадена илюзия е твърдението, че те са „държавни“. Ненапразно в последно време полека взе да се променя и лексиката, която ги назовава – те са „обществени“. Държавата – противно на схващанията на тоталитарните режими – не е самостояща реалност, призвана да налага волята си с цената на всичко, за да осъществи замислите на онези, които са окупирали институциите, иззели са тяхната неутралност и са ги обърнали в частен интерес. Системата, която наричаме държава, е инструмент за управление на обществото. Тя принадлежи на обществото. Поне от Френската революция насам е ясно, че статутът на поданик отрича равенството пред закона на всички, основано на здравословното, консервативно разбиране за различните таланти на всекиго. Ето защо поданството полека се заменя от гражданство, съставено от комплекс права и задължения, еднакви за всички в рамката на еднакви или близки действия и отношения. Равни са данъците, независимо от социалната позиция на задължения, еднакви наказания се предвиждат, независимо от субекта и обекта на дадено нарушение/престъпление. За разлика от средновековното право, което наказва различно в зависимост от статуса на вършителя и претърпелия действието.

Второ, информационният посредник, принадлежащ на обществото, е призван да огласява всяко становище, значимо за груповия интерес. Както казва Едуард Халет Кар, ако в дадено графство в Англия някой си Джон се разведе, този факт няма причина да бъде вписван в историческия разказ за епохата. Ако, наред с Джон, се разведат още десети хиляди души, тогава сюжетът заслужава внимание, тъй като събитието е придобило обществен мащаб. В този ред на мисли критиката към управлението на правителството и на дадени министри логично бива озвучена тъкмо в тази медия: критична маса експерти заявиха, че поправките в Закона за културното наследство са силно проблематични, създават корупционна среда и дават легален механизъм за заобикаляне на институции. Практика, която би могла да създаде юридически парадокс – институционален играч губи част от дефиниционно принадлежащия му терен, без функциите му да са предефинирани и без на негово място да е предвидено решение, запазващо обществения интерес ненакърнен. В случая става дума за фундаменталната идея за предаване на културното наследство на следващото поколение във вид, максимално близък до: 1. Оригинала; 2. Състоянието, в което е заварен от актуалната генерация.

Да оставим настрана личността и политиката на конкретния министър – ненапразно не си служа с името ми. Не, не копирам Вазов, който не въвежда името на смятания от него за предател на Левски, да не би това да оскверни „песента“ му. Смятам, че имената са последно съществени в случая. Поради същата причина не отбелязвам изрично името на журналиста – обект на министерски закани. Нито дума за подготовката му, за профила му като специалист, още по-малко – за водените от него предавания.

Предмет в случая е особеният начин на мислене, според който общественият интерес съвпада с държавата, а ако не се срещнат, то проблемът е всякога от страната на обществото. Модел, според който ние мигновено трябва да престанем да мислим държавната система като плод на усърдието на обществото да се организира на по-високо равнище, изобретявайки инструменти, еднакво отдалечени от всички, личностно, класово и изобщо индиферентни, освен към правилата – обект на еднакво спазване от страна на всички. Министърът – по характерен за него начин! – обяви края на модерната държава в България и замяната на гражданството с поданство. Следващата стъпка е да бъдем закрепостени, а за посещение на друг град в държавата да се издава нарочен документ. Може би тескере. Този метод навярно предполага и завръщане на телесните наказания като възпитателно средство. В средите на мутро-елита, чиито придворен каменоделец той бе достатъчно дълго време, тези похвати са не само познати и приемливи, но редовни, съвсем логични и приложими с оглед ефективното решаване на конфликти. Едва ли е нужно да споменавам колцина от гранд-мутрите на България вече са на два метра под земята, жертва на нечие дивашко разбиране за правосъдие. „По-добре мултак, отколкото калтак“, нали, господине министре?! Да, избягването на квалификации не трябва да бъде за сметка на смисъла и на разбирането, че нещата трябва да бъдат назовавани ясно и достатъчно отчетливо. Напомням, че на турски език „kaltak“ е едно от тежко обидните понятия със значение „проститутка“, включващо конотация „морална пропадналост“ и употребимо често пъти с укор.

Настоящият министър – нека бъдем коректни към фактологията – анонсира, че при реставрацията на исторически места малко бутафория нямало да навреди. Пример е комплексът под центъра на София, който би следвало да представя Антична Сердика, но – жалко! – по-скоро е свободно съчинение по предварително зададена тема. Ключови епизоди от неговото разкопаване и експониране продължиха предълго, поради което мнозина граждани бяха свидетели на променящата се картина – така, все едно пред очите им не се подготвяше за показ и социализация културно наследство, а сякаш беше прожектиран филм: със сюжетно развитие, изменения, „катарзиси“ (но не по Аристотел) и край, който по нищо не личи от началото на лентата.

Това е човекът, който съучаства в събитията около КТБ, дълго оплаква колосалната си загуба, след което си придоби потъналите авоари с цесия – процедура, обявена от премиера за незаконна, но след като неговият така важен служител вече беше сторил ходовете, нужни с оглед финансовото си овъзмездяване.

Нека напомним и абсурдното изказване по адрес на хориста, който отказа да пътува извън страната с хора „Йоан Кукузел“ с довода, че людете на изкуството не трябва да се чувстват като нещастници поради хроничната недофинансираност на сферата. Министър, който в собствения си биографичен мит е човек на изкуството – няма да поставям това под въпрос, макар че има защо, изтъкна мнението, че възнамерява да подари на певеца сума, унизително дребна по всеки стандарт, за да си прибере обратно негативното мнение. Сиреч, кроеше планове с нищожна сума да направи опит да го подкупи. Да го напазарува за жълти стотинки – както гласи журналистическото клише.

Каталогът с ирационалните решения на господина, послужил по исторически шанс за министър на културата, далеч не е изчерпателен.

От този метод на работа – тъй като вече можем легитимно да предположим, че става дума за цялостен управленски стил, произхождащ от присъща интелектуална матрица (бих я нарекъл и другояче, съзнавам неуместните употреби на понятията от семантиката на интелекта, които не се търпят в заедност до означаващите въпросния министър) – прозира принципът, че където играе пачката, всички замълчават. Има ли пари, няма опозиция. Появи ли се насрещен вятър, той бързо бива елиминиран чрез финансови механизми. Когато кинтите говорят, и боговете мълчат.

Тук, за огромно съжаление, прозира не само чиста ретроградност и опит за внедряване отново на норми, характерни за сегментарните общества. Далеч не само денонсираната Модерност е рамката, в която станалото може да бъде мислено. Френската революция несъмнено не е сред събитията, за които иманият предвид е добре осведомен (отново отказвам тъкмо тук да питам къде е изобщо неговата експертност). Ако беше така, то този безумен порядък щеше да бъде обречен. Платформата на всеобщото равенство пред закона и модерните теории за държавата изобщо не са минали покрай него. Заобиколили са го от невизуална дистанция.

Няма съмнение, че водещ принцип в неговото управление е материалният. Кучешкото душене на миризмата на финикийски знаци видимо е основен мотив в правенето на бутафорни крепости и признаването на идеологията като полезна за обществото. Нездравото рвение към умножаване на паричните символи е несъмнено базата, произвела лептата му в проблема, наречен КТБ. Диалогът, воден през медиите, с изпълнителя от хора „Йоан Кукузел“, беше също центриран около финансовата тема. На оскърбително ниско равнище – и за човека на изкуството, и за „човека на изкуството“.

Изглежда, че поведението на господина, седнал по силата на инцидента „ГЕРБ“ на министерски стол, силно наподобява това на мутро-богаташите, които все още си купуват полицията, прокуратурата, съда и всички онези институции, които са им дотрябвали. Мнозина си напазаруваха общински власи и строителни инспекции, ето защо успешно заляха с бетон черноморския бряг. Не по-малко сполучиха да се внедрят социално в политическата сфера, печелейки обществени поръчки в голям мащаб и с впечатляваща ефективност. Всекидневно се информираме за поредния бандит, прикрил се от правосъдието или обявен за невинен, защото доказателственият материал е събран в прозрачен, а не в черен плик.

Държавата е обект на сериозни приватизационни мероприятия. Такива, сторени от хора със слаб морал и силен апетит към бързо забогатяване.

Ето защо, господине министре, казаното в „Денят започва с култура“ се видя Вам така нелогично – един журналист си позволи да не бъде напазаруван. Не успяхте да го направите свой клиент, както това вече е сторено с мнозина негови колеги, които пишат панегирици във Ваша чест. Малко остава да започнат да споменават името Ви само в слово с мерена реч или акростих – понятия, чиито значения по всичко личи, че не са Ви ясни. Възхвала на властта в достъпна за нея форма. Питайте придворния поет Любомир Левчев! Да, аз също си позволявам да коментирам властта в не-достъпна за нея форма.

Изкривяването на мисията на обществената медия, превръщайки я в оръжие за масово информационно поразяване, принадлежно на държавата, може да беше възможно във времената на „Мултигруп“. По всяка вероятност днес също не е съвсем непостижима цел. Не можете ликвидира до край нито една група в обществото – нито съвестните, още по-малко мерзавците. Калтаците, използвайки позната Вам дума на турски език, но без никакви негативни внушения относно езика и етноса.

В този аспект общественият информационен посредник е подобен на науката и културата – те биват платени, но не срещу подчинение, а за да бъде поддържана независимостта им. Принцип, който едва ли ще бъде проумян от личност от калибъра на актуалния изпълняващ функциите на министър на културата: по всичко личи, че моралът му – платформата, от която следва да бъдат валидирани обществено значимите ценности като свобода и достойнство – е силно проблематичен. Доминиран от изцяло материалния интерес, той трудно може да бъде различен от идеологията на онези, които продават телата си срещу пари. Дали производството на фигури за домовете и дворовете, за офис сградите и кабинетите, на знакови бизнесмени от подземието, дали да работиш за господарите на подмолите, изпълнявайки капризите им и задоволявайки стремежа им към кич, следва да се мисли на разстояние от топоса на магистралата и нощните труженички, които продават – не мутро-естетика, но тяло. На зажаднели тираджии. Кой знае? – Може пък да го правят и на добре охранени типове с черни, бронирани автомобили и черепи като на Нomo Australopithecus!

Трудно намирам различия между предварително завардените заведения, в които се развихряха показни гуляи, банкетите на някогашната соц-върхушка, и окупираната днес държава, превърната в богата трапеза от шепа насилници с ДС-връзки и слаб интелект, но отлична корупционна ориентация. Не мога да разгранича държавния контрол над медиите по времето на социализма, изкупуването на медии и превръщането им в оръжия за унищожение и масова промивка на мозъци, и наглото напомняне на министъра относно фигурата на всевластния работодател, чиято сянка – видите ли – трябвало да кара всекиго да се чувства незначителен, нищожен, абсолютно нищожество. Трик, ползван от всички тоталитарни режими. Мит, основан на идеята за всесилието на „системата“ – свръхсубект, чиито смисли и обхватни периметри надминават тези на ангажираните в нея личности. „Какво тук значи някаква си личност!“.

Арогантното актуализиране на приказката за „държавната хранилка“ търси зависимости. То форматира зависими хора. А не личности. Ясно е, че засегнатият журналист няма да бъде сред тях. Поне такава е надеждата ми. Сигурно е, обаче, че не един и двама от зрителите на конфликта допълнително ще стабилизират убежденията си, че държавата е по-голяма от всички нас, взети заедно. Че държавата не е средство, изобретено от обществото и рамкирано от обществения договор (по Русо), а хипертрофирано по размер чудовище, Левиатан (тук – по Хобс), което заплашва да пояде всинца ни, стига да го пожелае. Монстрозно същество, чиито планове сме безсилни да предотвратим, дори и те да достигат до идеи за изтреблението на (части от) човечеството. Справки – отново тоталитарните режими.

Иска ми се да вярвам, че мутро-артистът с морал на „kaltak“ няма да постигне тази далекобойна цел. Не бих желал да му я вменявам, тъй като по този начин бих сторил образът му да изглежда като тънък познавач на обществото, впрегнал най-перфидно незабележими средства в своето социално планиране. Напротив, става дума за усилие критическото мислене да капитулира пред бруталността, за страхообразуване, за практики, насаждащи поданичество, но в неговия уродлив, кичозен и чалга-формат, взел доста физически и манталитетни жетви през последните двадесетина години.

Остава надеждата, че гражданската мобилизация срещу подобни „калташки“ етики и явления ще бъде достатъчно мощна, че в този случай рефлексът към придобиване на държавата от частно лице няма да успее, че нито ще „караме бясно, на червено“, демонстрирайки нулева търпимост към подобни души „кристални кат‘ мастика“, които мислят, че онзи с парите е „номер едно, хайде да не спорим“.

Posted on юли 6, 2016, in Публицистика. Bookmark the permalink. 3 коментара.

  1. Всичко това е вярно.И още по-лошо:законите не почиват на конституцията и вече не може да се говори за държавност,нито за държава.

  2. Сергей Герджиков

    Браво Мите, браво! Така си го натаковал тоа… Олекна ли ти след написването? Мите, нещата не са такива, каквито ги виждаш. Няма нужда да споря точка по точка, но като цяло това е пореден памфлет на наш интелектуалец, който показва с все същите изрази все същото недоволство от една нормално развиваща се и прогресираща балканска държава с безспорни успехи и в културата, включително и на сегашния й министър и партията, която представлява. И явно това не е инцидент, а тенденция, и в крайна сметка избор на гражданите. Бъди здрав!

  3. Не искам да чувам за политика направо… бясна съм! Какви са тези излагации, каква е тази наглост… какви са тея „управници“ Срам и позор..

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s