Създаването на разказа за средновековната история на България и съкровищата на първите български ханове


Дебатите за смисъла на Деня на българската независимост биха могли да продължат и по направлението на автономията на науката. Обществото, прочее, би трябвало да плаща на учените тъкмо с цел да остават всякога независими. Дали е така? Опитът по-долу разглежда концептуализациите и употребите на съкровищата на първите български ханове в този контекст. Специална благодарност на съставителите на сборника, където моето усърдие беше отпечатано.

Настоящата статия е публикувана за първи път в Лулева, А.; И. Петрова (съст.) Изследвания на културната памет, културното наследство и идентичности, София, 2015. Дигитално копие на текста с пълни данни и възможност за позоваване – кликни тук.

ОТ СЪКРОВЕНИЕ КЪМ ОТКРОВЕНИЕ

(Създаването на разказа за средновековната история на България и съкровищата на първите български ханове)

Димитър Атанасов

Встъпление: история и действителност

Дръзвам да начена настоящото изложение от общия проблем за историята като социален конструкт. Защо, прочее, идеологическото хомогенизиране, внедряването на споделени съдържания и превръщането на атомите в група се опира на ресурсите на разказаното и показано минало? Та нали миналото, следвайки Лоуентал, е „чужда страна“ (Лоуентал, Д. 2004) – то е всякога трансцендентно, отвъд всеки опит, а достъпът до него е опосредстван от свидетелства и специално обучени професионалисти. На свой ред те си служат не със собственото преживяно, а с експертизата с дълговременна, понякога вековна и хилядолетна давност, филтрирана навярно през няколко трансмисионни звена, в това число и през езиковия посредник, за чиито изначални ограничения дори историкът често пъти не си дава сметка. След като по всичко личи, че гласът на историята и врявата на днешния ден са силно, понякога травматично акустични потоци, то как да си обясним приоритета на миналото в разказа за това какви сме и защо сме именно такива, каквито сме?

Първият отговор бе – вероятно – частично открехнат: историческото познание, предлагайки картина на една отминала действителност, създава видимост за врастване на сегашното, на „тук и сега“, в отминалото, в „там и някога“. Една от популярните постановки на проблема се основава на мисленето на историята като magistra vitae, като учителка на живота. Подхвърленото от Хегел схващане, че проследяването на миналото по-скоро дава да се разбере как никой не се учи от уроците на историята, по същество препотвърждава тази максима, но от друг ъгъл. Върху същата логическа платформа израстват и съжденията от типа: „Народ, който не познава миналото си, няма настояще и бъдеще“ – формули, на един специфичен фолклорно-сентенциозен пласт от ежедневна мъдрост, задаваща базисния ценностен ориентир по въпроса за важността на историята на равнището на популярното съзнание.

Признавам: зад реторическия параван на това встъпление навярно прозира продължително усилие. Опит за даване на действителен, работещ отговор на всички тези въпроси.

Обобщението, разширението на контекста, предоставя цял ред примери за осмислянето на историческото като елемент от настоящето – било от гледна точка на твърдението, че днешният свят не е започнал днес на разсъмване, а има своите здрави корени в миналото; било от дидактичната позиция, миналото като педагогически ресурс, очертаващ социално здравословната траектория чрез примери за това какво трябва и какво да бъде избягвано на всяка цена. Трудна, но не невъзможна задача е проследяването на историята на тези концепции: най-малко техните версии, кодифицирани във „високата“ традиция на философстване, несъмнено могат да бъдат подредени във времето. Няма съмнение, че теоретическите подстъпи към историята се разгръщат в различни културни контексти, които също подлежат на възстановяване.

Опасявам се, че нито един от тези подходи не дава отговор на въпроса за социалната роля на историята. На историята като разказ. Като четиво, към което публиката посяга не само в школските часове по история. Към историята като новина, като произведение на визуалните изкуства, като филм или театрална постановка, като стихотворение или роман, като есенциално положена опора, около чийто ценностен залог бива организиран феноменалният хаос на актуалното битие.

Историята – вече бе забелязано – разказва за миналото, разполагайки възприемателя не само ценностно, но и ролево. Влезлият в общение с историческото минало всякога остава с илюзията за свидетелство. Той не е зрител в салона на театъра, пред когото на сцената се разиграва действие. Историята увлича, създавайки усещането за лично участие. Приобщаването към моралните стойности, подсилено от стратегията на историята за себепредставяне, според която тя е не само разказано, но и направо показано минало, безмедиумно познание, води до усещането за физическо съпричастие. Публиката на наратива за Априлското въстание, независимо колко добре или зле е повествуван той, всякога остава с привкус на барут и кръв. Запознаването с разказа за културното съграждане на България по времето на княз Симеон не само възпитава уважение към ценностите на нацията и причинява патриотичен възторг, но по мистичен начин пренася в Преслав, пред стените на Цариград, в Охрид.

Разказването на миналото, следвайки Бурдийо, се опира на „реалистичния вкус“ (Бурдийо, П. 2004): една величина, свързваща преживяното и разказа за него в недиференциран континуум, в който животът се превръща в разказ и в изкуство, а изкуството и разказът заедно омесват modus vivendi. Казано с други думи, историята сполучва не просто да застане в реда на „нещата от действителността“, а повече – да подмени реалността с представата за нея. Наративът за историята не е представа за реалност, а самата тя. Тя съвпада с актуалния, емпиричния свят, тя следва точно неговите контури и конвенции. Тя не разказва, а демонстрира. Явява. Защото онова, което не може да бъде изречено, несъмнено би могло да бъде показано – отбелязвайки тук и приноса на Витгенщайн.

Недрата на земята и пазвата на нацията: археологията като обективност

Ако историческият разказ, казано метафорично, пренася в миналото и предизвиква съпреживяване, създавайки илюзията за лично съучастие, което ражда свидетелство, подменяйки действителността на момента с тази на историята по правилата на реалистичния вкус (още по-точно – на вкуса, стремежа към реалност), то археологията прави още една стъпка в тази посока. Историческият разказ, дори най-прецизно сглобеният, всякога съдържа авторски печат, подчиненост на субективното начало. Още повече: по всичко личи, че професионално произведеният наратив, съобразен с научните конвенции, в очите на популярния консуматор на идентичност изглежда умишлено лишен от категоричност. Историята, мислена като еквивалент на реалността, се оказва и съответна на истината – по елементарното правило на логиката, според което две величини, равни поотделно на трета, са равни и помежду си. Не тук е мястото да бъде подложено на критика подобно схващане, още повече, че това вече е сторено (вж. Рикьор, П. 1993). От съществено значение е да се отбележи наличието и функционирането на такъв оптически филтър, основан на ежедневното разбиране за истина – истината като крайно постижима и абсолютна стойност, върху което стъпва и масовото разбиране за историята.

Историческото познание колкото по-плътно пасва на критериите за научност, толкова по-открито се оказва за критическите подстъпи на популярната епистемология, крайно нетолерантна към условностите на академичната етика и като цяло – към разбирането на света във феноменални мерки, а не като (вж. Кант, И. 2013). В тази потенциална пробойна между миналото като истина и неговата крехка податливост на научни манипулации, логически изпипани и езиково усложнени, преднамерени и особено перфидни, се настанява археологически изкопаната реалност. За разлика от разказаното, което всякога подлежи на тълкуване, на интелектуално доразгръщане – тъй като историческата действителност никога не се само-разказва, а придобива смислова плътност само след като бъде разкрита. Това на свой ред включва – отново по неизбежността на популярното разбиране – не само фактоизложение, но и прибягване до модуса на интерпретацията.

Археологията е още по понятието си наука за фундаменталното: първият смислоносител – ἀρχή – посочва тъкмо тази максимално постижима дълбочина, на която всяка възможност за рационална спекулация е блокирана от естеството на материала. Едно историческо събитие като Покръстването например би могло да породи, теоретично погледнато, безкраен набор от възможни разказвания, основани на различни тълкувания на текста и контекста на случилото се. За разлика от маската на тракийския цар, намерена през 2004 г., която е „тук и сега“ с цялата си материална наличност, денонсирайки сякаш всяко усилие за интерпретативни прения относно нея. Тя ни пренася в дълбините на автентиката, на основите на битието, където изглежда, че познанието бива комуникирано не чрез своите призрачни отражения, а в непосредствен сетивен досег до неговия първичен λόγος – втората съставка на понятието етикет на обсъжданата наука, ако ми бъде позволено да прибягна до класическото обяснение чрез Платоновия мит за сенките и пещерата.

Ако историята е идентичностна утопия, тя е „тук и сега“, бидейки била „някога и някъде“, то археологията е частен случай, неоспорим коректив на всякога застрашеното от недобросъвестни изкривявания минало. Ето защо съкровищата, а генерално – археологията, са един от най-мощните конструкти, заредени с идеология, широко употребявани и преупотребявани в контекста на последните два века с оглед строежа на модерните нации (вж. Shanks, M., Tilley, C. 1987; Arnold, B. 1990; Silberman, N. 1990; Kohl, P., Fawcett, C. (eds.) 1995; Díaz-Andreu, M., Champion, T. (eds.) 1996; Graves-Brown, P., Jones, S., Gamble, C. S. (eds.) 1996; Meskell, L. (ed.) 2002; Harke, H. 2002; Rowan, Y., Baram, U. (eds.) 2004; Goode, J. 2007; Hamilakis, Y. 2007; Фомозов, А. А. 2006; Курта, Ф. 2009).

Обект на настоящата статия са най-вече съкровищата, свързани – без оглед дозата дискусионен заряд – с първите български ханове Кубрат и Аспарух. Техните случаи биха могли да бъдат мислени за емблематични по няколко причини. Първо, двамата владетели са репрезентация на началото на българската държавност: свръхценност, предмет на многократни идеологически присвоявания, в които възможността за съкровищна добавка към личностите им представлява особено желан елемент от версиите, които ги разказват–показват. Второ, във всички случаи изкопаните богатства се намират извън територията на България. Обстоятелство, което, от една страна, активира процесите на триене между действителни и имагинерни картографски проекти, а от друга, събужда мита за похитените съкровища като една от опорите на националната идея (Аретов, Н. 2006). Трето, те се явяват на фона на ясно изпъкнали митологични наративи, доколкото и за двамата първи господари на българите трудно могат да бъдат констатирани позитивни факти. Последно, но не по значение – зад образите на тези съкровища днес стоят истории, които също подлежат на възстановяване и обяснение.

Съкровището на хан Кубрат в официалните проекти за разказване на средновековното минало

Златото на хан Кубрат е намерено по случайност. Както е известно, в летния зной на 1912 г. на брега на р. Полтава пастирче попада на златни предмети, за които веднага известява родителите си. Мълвата се понася бързо, но докато пристигнат археолозите, затвореният комплекс на погребението е силно нарушен, ако е бил преди намесата на малкия откривател. Това е едно от възможните обяснения, разсъждавайки защо не са разкрити и човешки останки – дори и да ги е имало, намесата на местните жители несъмнено е нанесла щети.

Изкопани и иззети от селяните, намесили се след вестта за инцидентно намереното, са голям брой предмети, някои от които – изключително ценни: изработени от благородни метали и заедно представляващи колекция, събирана видимо в продължително време и в широк географски диапазон. Част от нея несъмнено следва да се отдаде на дипломатическата активност на своите притежатели, дарявали и дарявани богато от своите политически партньори. Друг дял изглежда е резултат на военна плячка – също практика, съпътстваща миграциите на народите към пределите на Стария континент, особено началното им общуване със земеделските групи, чиято представа за териториалност до голяма степен кореспондира с господстващата днес, влизайки в противоречие с мисленето по този въпрос на подвижното население. Редица предмети са обработвани допълнително от местни занаятчии – факт, който иде да рече, че, съдейки по равнището на технологиите, господар на тази ценност не ще да е била типичната ранносредновековна варварска знат. До сходни изводи достига и Йоахим Вернер, на когото дължим последната и най-влиятелна хипотеза относно разчитането на монограмите на два от намерените пръстени печати (Вернер, Й. 1988).

Това описание в голяма степен отговаря на представата за пътя на българите през Предна Азия и евразийската степна зона: един граничен терен, посещаван от практически всяка племенна общност, въвлечена във Великото преселение на народите в началните столетия на Средновековието.

В самото начало находката е приписана на безименен номадски вожд, погребан край реката, където навярно е загинал в битка, останала вън от осветлението на ранносредновековните историописни традиции. На този факт трябва да се отдаде обстоятелството, че първите замисли за разказен синтез на Българското средновековие съвършено пропускат този сюжет. Въпреки високата си степен на представителност, намереното не е отразено нито в монументалния проект на В. Златарски (Златарски, В. 1919), нито в този на П. Мутафчиев (Мутафчиев, П. 1943). Липсва и в свода на масовата историческа продукция от 20-те – първата половина на 40-те години на XX в. – връхната точка в производството на четива с насоченост към миналото, предназначени за популярния читател (Съсълов, Д. 1936; Домусчиев, К. 1942; Станишев, Н. 1942).

Независимо от липсата на позитивни улики за приписването на изкопаното на един или друг племенен господар (а такива тъкмо в тази контактна зона – премного), съществува недоказано предположение, базирано по-скоро на интуиция и логическа комбинаторика, и то отвежда именно към бащата на хан Аспарух. Още първата научна публикация по въпроса (Бобринской, А. 1914: 111–119) свързва находката с контекста на края на VII в. – твърдение, което колкото ще съдейства, толкова и ще възпрепятства тази хипотеза. Потвърждават я и следващите текстове по въпроса (Мацулевич, Л. А. 1927: 132). От една страна, според доминиращото до 80-те години мнение, хан Кубрат следва да е починал преди или около средата на столетието (Златарски, В. 1919: 112, 138, 164; Бурмов, Ал. 1968: 74–75; Артамонов, М. 1968: 163–164; История 1981: 70–72; Петров, П. 1981: 130–131), а от друга, изглежда, че периодът на разпадане на Велика България и наченалата самостоятелна политика на някои от синовете му се сглобяват мъчно с тази представа.

Същностният поврат в изследванията на Перещепинското съкровище се асоциира с името на немския археолог Йоахим Вернер. Привлечен от възможностите за разкриване на личността на погребания, той и екип от учени стабилизират предполагаемата идентичност на погребания върху фигурата на хан Кубрат с нови доказателства: на два от златните пръстени печати е разчетено името на българския господар първоосновател, а на един от тях според предложеното декодиране на надписаното фигурира и титлата „патриций“, за която знаем от византийските извори (вж. Вернер, Й. 1988), че му е личен подарък от неговия приятел от детинство – василевса Ираклий.

Българският превод на монографията на Вернер е публикуван през 1988 г., а през есента на следващата година в София е организирана нарочна научна конференция, посветена на анализа на богатата находка, обект на възобновена научна полемика. Сред участниците, освен немския професор, са и водещите съветски изследователи на проблема – З. Львова, Б. Маршак, Н. Залеская, А. Айбабин и др., а групата е допълнена от емблемите на родната археология с ранносредновековен фокус – Ст. Станилов, Ж. Аладжов, К. Меламед, Ж. Въжарова, Ст. Витлянов и др. В дебатите, както отбелязва Светлана Плетньова (Плетнева, Св. 1990: 290), също дала своя личен принос в работата на форума, най-интензивно въвлечени се оказват Й. Вернер и съветската група. Немският учен – с усилията си да удържи идеята за тъждественост на погребания с хан Кубрат, формулирана решително четири години по-рано, а съветските му колеги – с опита им по-скоро да съхранят статуквото, продължавайки установената от техните предшественици тълкувателна насока.

Българските изследователи остават встрани от центъра на дискусиите. Темите на техните доклади до една имат общо с контекста на Перещепинското съкровище, но не и със самото него. Едва три от представените текстове са посветени на заглавието на конференцията, а сред тях нито един няма български автор – факт, който също заслужава да бъде маркиран.

От една страна, иззад обстоятелството, че българската страна оставя диалогичната инициатива на съветските изследователи, навярно би могло да бъде съзряно идеологическо основание: макар проблемът да е пряко относим към разказа за националната идентичност, а във фонов режим все още да се усеща влиянието на грандиозното честване на 1300-годишния юбилей на българската държавност, едва ли някой би се усъмнил на толкова високо официално равнище във водещата роля на съветската наука. Едно – изобщо, но и като академичен моден законодател, източник на знание, изковано чрез метода на диалектическия материализъм и неговите локализации; и две – в сферата на археологията на евразийската степ, която е част от политическата карта на СССР, давайки пълен достъп тъкмо на съветските археолози до емпиричната страна на проблема.

Погледнато от друга страна обаче, сред основанията на българската археологическа гилдия за ненамеса на този и без друго твърде специфичен терен несъмнено не е само политическото решение. Не само респектът към по-големия академичен брат и към международните научни йерархии като цяло, в които България е положена, прочее, като периферия на научния живот, а на българските учени е предпоставено да вървят в следите, сторени от съветските пионери, следва да се смята за причина за този отказ от участие в изработването на фундаментите на собствения национален исторически наратив.

В този ред на мисли: до ден-днешен предположението, че в близост до Ворскла е погребан хан Кубрат, се приема най-мъчно именно от руските изследователи. Дори повече – след като прочитът на надписите на пръстените печати, направен от Вернер Зайбт, трудно може да се оспори аргументирано, а Вера Залеская потвърждава фактологическата основа на възстановката на немския изследвач, добавяйки и трети пръстен печат, върху чиято повърхност е изписано името на хана, тъкмо от петербургската група изследователи бе произведена нова хипотеза, според която става дума за двама души, назовани Кубрат, единият от които по технически причини те изписват с „о“ вместо с „у“ (Залеская, В. 2006: 116)[1]. Тази логика настоява, че находката е свързана с номадски вожд, погребан „не по-късно от 660 г.“ (Залеская, В. 2006: 116), за когото би могло да се предположи, че е бил аварски васал – съждение, което запълва наративната празнина, отворена от развързването на българския владетел от намереното в близост до Полтава. Подобно решение осигурява: едно – интегритета на руската интерпретация, която, веднъж озвучена, се поддържа с всички възможни средства; и две – разказната цялост на периода и географската зона, която се осланя в голяма степен на прочетеното име на хана и на включването в историческото повествование на изкопаното, на гласа на земните недра.

Несъмнено това развитие на въпроса за Перещепинското съкровище съвсем не представлява интелектуален шедьовър, а по-скоро комбинативна хитрина с далекобойна цел, не толкова част от механизмите за управление на политиките на паметта с научни методи, колкото отражение на стремежа за запазване на политически сложените съподчинености в науката, в чиято рамка съветските и руските достижения следва да бъдат мислени като конкурентни на продукцията на световно признатите центрове за правене на научно познание.

Да, от особена важност е да се забележи, че пасивността на терена на опита за разказване на Перещепинската находка се отразява и в полето на познанието за масова употреба. Този относително нов исторически сюжет, изначално обагрен от могъщи идентичностни потенциали, не бива включен, а практически бива изключен от свода на информацията, предназначена да усилва социалното сцепление в обществото чрез набавяне на идеологическа еднаквост около споделеното минало, представяно за заедна актуалност. Тогава, а и сега, повече от три десетилетия след появата на немското издание на текста на Вернер. Ако в условията на перманентно идеологическо противоборство в рамката на блоковото разделение на света подобно поведение от страна на българската професионална историография може да бъде обяснено именно от тази гледна точка, то продължаващото и днес пренебрежение към възможната връзка между личността на хана и намереното трудно може да бъде отдадено само на инерционни сили.

Ето защо в това уравнение следва да бъдат калкулирани и ефектите от развитието на националния метаразказ и отношенията, в които той встъпва в процеса на своето изковаване.

Годината вече е 1999. Публикуван е пореден академичен синтез на българската история (Гюзелев, В., Божилов, Ив. 1999) – от тракийското минало до преврата на 9 септември 1944 г. – нарочно хронологическо предпочитание, зад което прозира консервативното разбиране за историята като отминало социално битие, за разлика от актуалността, чиито незавършени процеси не биха могли да бъдат мислени научно. И още нещо – подобна изследователска рамка представлява индиректно заявление за липса на политически ангажимент, доколкото неписаната конвенция гласи, че повече от половин век назад и преди шокиращите промени, наложени с пришествието на маркс-ленинизма в науката, политическите влияния, оценявани като деформиращи, са несъществени.

Разказът за изкопаното в Мала Перещепина[2] като дискусионен въпрос в историческата наука остава в периферията на разказите в учебната книжнина (Делев, П., Ангелов, П., Бакалов, Г. 1996). Сюжетът не е усвоен дори и за употребата на историята като склад от ценностно организирани примери с дидактическа насоченост и в системата, която произвежда граждани – тази на държавното средно образование.

Насоката на представяне на цялостен наратив – диалогично обезвреден и предпазен от всякакви ревизионистки стремления – е запазена и в кандидатстудентския жанр. Редица помагала, запълващи преднамерено отворения зев между изходното ниво на средното образование и критериите за достъп до университет, които по същество надграждат фактологическата основа на школските учебници, стриктно се придържат към твърдата концептуална рамка на метаразказа (Матанов, Хр., Калфова, М. 2002; Петков, П. 2005), чиято стратегия – по всичко личи – е основана на плановете за придвижване само в траекторията, предварително начертана от логиката на статуквото.

Привидно отклонение от това наблюдение представляват публикуваните курсове за кандидат-студенти, произведени от алтернативни фабрики за познание, положени все пак в широкия периметър на консервативното, очертан от широката етатистка скоба, легитимираща групирането им в общ смислов ред. Важно е да не бъде изпускан фактът, че този тип разкази, имащи функцията на медиатор между нарочно отдалечените образователни нива, възпроизвеждат не само доминиращия в съответната колегиална среда набор от схващания, но и определят критериите за попадане на университетска скамейка. Равнище, което следва да бъде надстроено от четенето по съответната дисциплина от курса на висшето образование по история.

Ето защо наративът преходник, произведен от търновската историописна школа и обезпечаващ на любознателните място сред потенциалните историци, изиграва ролята си, освен посредством различния по организация конспект и всички тънкости относно подредбата на кандидатстудентските изложения, и чрез полагането на Малая Перещепина на въобразената карта на българската есенциалност, очертавайки собствения си хоризонт на възможното, сиреч на професионално мислимото. Именно: съкровището е (пра)българско, но връзката му с хан Кубрат не е явена несъмнено (Спасов, Л., Павлов, Пл. 2005: 23; Мутафова, Кр., Андреев, Й. 2005: 14). Алтернативни разкази настояват и на по-крайна теза: в погребението трябва безпроблемно да бъде различен българският владетел (Аначков, М. 2002: 17).

Същата празнота е ясно видима и в университетските общи лекционни курсове, посветени на средновековното минало[3]. Изреждането на знаковите отсъствия на връзката между хан Кубрат и намереното близо до северната граница на степната зона би могло да продължи до безкрай – практика, която едва ли ще бъде от особена полза на настоящото изложение.

От съществено значение е да се отбележи, че производителите на официални наративи за средновековната история на България – на академично и на учебно равнище – преднамерено заобикалят Перещепинското съкровище, въпреки видимия залог то да послужи за разширение и детайлизация на началата на нацията, прилепвайки ги към един комплекс с висока икономическа и културна цена. Навярно за образователната модалност това може да бъде обяснено така: учебникът, бидейки част от социално значимото знание, следва да бъде съотнесен не само към актуалното състояние на научните открития, анализи и към съвременните ценностни ориентири. Образователният паноптикум по необходимост пресмята стойностите на цялата генерационна пирамида. Разказът на учебника, за да бъде успешен като обучителен инструмент, следва да бъде синхронизиран с цял ред паралелни (и конкурентни) източници на знание: масови медии, трапезни разкази от възрастни роднини, електронни игри с историческо съдържание, киноиндустрия, художествена литература, музейни наративи и др. Ето защо често пъти изглежда, че съдържанието на стандартизираното, държавно обучение изостава спрямо тенденциите в развитието на обществото и знанието.

Ако фактът, че учебникът оперира в очертанията на траекторията, заградена от историческия канон, без да предлага резки промени, би могъл да бъде разбран в дълбочината на своите социални валенции, то същото поведение на академичните деятели на разказа за средните векове мъчно би могло да бъде удържано на терена на социологията на познавателния процес.

Един от редките гласове, дръзнал да озвучи намереното край река Полтава вън от протичането на каноничния разказ за началото на българската история, принадлежи на Димитър Овчаров (Овчаров, Д. 1992). Неговото изложение, прицелено в популярния рецептивен сегмент, разкрива в неочаквана за четиво с такава целева група детайлност и дълбочина историята на съкровището – от случайната находка и първите му публикации до стореното от екипа на Йоахим Вернер и разчитането на пръстените печати. Привлечени са съществени епизоди от академичната биография на немския археолог – фон, на който ревизията на прочита на монограмите от Перещепина изглежда логично развитие на постепенното му надграждане като специалист.

Текстът се появява по-малко от три години след знаковата научна конференция в София, която се превръща в арена на полемика между конкурентните тълкувания на богатата находка, чиито следствия са различните наративни включвания на обекта – като част от историята на хазарите: версия, която едва ли би напуснала построенията, предназначени за тясна научна публика; като елемент от историята на българите, разделяйки хан Кубрат от погребания край Полтава негов съименник – замисъл, който също едва ли би отекнал извън стените на академии и университети, тъй като разказаният Кубрат остава родоначалник, а за другия, макар и престижно, чак неприлично богат, писмените извори мълчат, ето защо той – неразказваем – мъчно би сдобил публикация в общностно значимото минало; и във вариант на пълна идентичност с известния ни хан – модел, който дава възможност за въвличане на материалната находка в наративен оборот, обогатявайки националния метаразказ.

Тъкмо очертаната на последно място подредба на миналото с авторитетното разширение на фактографската база, описваща рождението на българската есенциалност, Д. Овчаров единствен се осмелява да предложи. Хвърлената от него ръкавица обаче остава без отговор. Колегията от историци и археолози не приема това диалогично предизвикателство – коловозите на гранд наратива, огладени от вековна преупотреба, са несравнимо по-удобно убежище от риска на дебата, в чийто модус едната страна всякога излиза по-малко права.

Търсенето на комфорт на всяка цена и избягването на операции с неясен изход: един колегиален консенсус, наследен от социализма – време, в което поривите към преразглеждане не бяха поощрявани, освен с изненадващи посещения от страна на органите на МВР, който постепенно банализира емоционалните волтажи на разказа за пътя на „народа ни“ през вековете, редуцирайки го до елемент от дежурната досада на образователния процес като задължителна инициация, свързана със служебната реализация на бюро, а не с лопата в ръка. Модус, в който средновековните изследвания продължават да оперират преимуществено, залагайки не на замисли за обновяване на разказа, за представяне на наративно различни перспективи, изградени върху разнопосочни ценностни платформи. Тропите на историческото повествование, пораснали върху репрезентационната илюзия за съживяване на наследството на „бащите“ на българската критическа историопис – потиснати в идеологически мотивирана забрава, се оказват носещият детайл на споделеното съгласие относно начина на функциониране на историята изобщо. Един сговор, постигнат без дебат и без усилие за валидирането му – факт, който насочва още веднъж към въпроса за политиките на знанието в условията на тоталитарните режими. Механики, които, оказва се, далеч надживяват своето идеологическо лоно.

През 1994 г. идентификацията на намереното в Перещепина с хан Кубрат е подкрепена и от справочника на известните досега личности, асоциирани към Българското средновековие (Андреев, Й., Лазаров, Ив., Павлов, Пл. 1994: 234–235). Замисъл, резултат от работата на групата медиевисти от университета във Велико Търново, чрез който се набавя не само академичен, но и политически ефект (в най-обширния смисъл на понятието) – залагайки на практическото си оразличение от колектива на Софийския университет, въобразил себе си за моден законодател в полето на историческото познание, представителите на „старата българска столица“ изграждат самочувствие на автономно звено, произвеждащо историческо познание за академична и масова консумация. Отново в традициите на Златарски и компания, но с гарнитура от разумна доза ревизионизъм, дистанцирайки се чувствително (и не всякога запазвайки етоса на академичното) от удобството на национал-комунистическите репрезентации на „златния век“ на българската историопис.

Намереното в Мала Перещепина и паранаучното разказване[4]

Територията на хтоничното откровение, на гласа на земята, представен за говор на недрата на родното, за естествена родна реч, се оказва особено плодоносен за алтернативите на традиционните фабрики за исторически разказ. Сред първите предмети на тези нови тенденции в медиевистиката е този за произхода, в частност – етническата биография на древните българи. Актуализирането на въпросите около ранносредновековните археологически находки от степната зона и възможните им български притежатели до известна степен би могло да се смята за следствие от внезапното оживление – научно и съвсем не научно – в сферата на тракийското минало.

Последните години на XX в. донесоха тракийски одежди на византийската монетарница Перперикон. Резултат от осъзнаването на имаготворния потенциал на историята на Древна Тракия и въобразяването ѝ за национална културна марка, подобно на елинското наследство за Гърция, е превръщането на археологията на траките в свръхакцент. По този начин през първите години на новото хилядолетие бяха разкопани гробниците в Александрово[5], Старосел, Хоризонт могила, Голяма Косматка, Светицата (където беше намерена изключително ценната маска на тракийския цар, чието откритие основателно предизвика съществени съмнения), Далакова могила, Якимова могила, Гаговската гробница и др.

Тази линия, представителна не толкова за тракийските изследвания, колкото за ресурсната употреба на сюжети от миналото с цел изковаване на позитивни образи с културно-историческа дълбочина, доположени и противостоящи на регионалните знаци на авторитет с източник дадено национално минало, беше бързо притеглена и към средновековните изследвания. Начена се, както бе отбелязано, с ново издание на романтическото съревнование по древност, в което на българите беше изобретено значително разширение, прилепено към наличния исторически разказ по силата на факта, че степните култури са безписмени, а сред мигриращите общности маркерите на групова идентичност не функционират по начина, по който това става на терена на земеделските народи. Голям брой от инак представителните находки не биха могли да се разкажат с лични имена, тъй като зад тях стоят археологически достъпни култури, обозначени с технически понятия, част от езика на професионално научното, които нямат място в гранд наративните замисли за масова консумация, транспортиращи идеологическа хомогенност.

Заобикаляйки без обяснение тези базисни парадигмални трудности, намереното край Мала Перещепина беше интегрирано в наративния корпус на ранната българска история – един ход, който изравняваше престижа на тази сравнително слабо осветена зона от миналото с вече утвърдените на българска почва знаци, изковани от тракологията. Едно от първите усилия за легитимиране на връзката между съкровището от северния край на степта и хан Кубрат бе сторено вън от обичайната познавателна инфраструктура – от фондация Тангра ТанНаКра. Става дума за един от първите проекти за умерена ревизия на наличното познание относно историята на България въобще, вдъхновен от една по същество паранаучна платформа: настояването, че наративът за миналото, произвеждан в държавните научни средища, страда от недостиг на ангажимент към националното. За разлика от по-ранни и по-късни инициативи на тази организация (вж. Добрев, П. 1998; Добрев, П. 2004; Вълчев, Й. 1998; Вълчев, Й. 2008; Александров, Д. 2004; Хофарт, Ал. 2002; Цветков, Пл. 1998 и др.), които трудно биха могли да се впишат в конвенциите на академичната историопис, замисълът (История 1998) – обект на анализ, е изначално маркиран от далеч по-умерен тон, а една от основните причини за това е привлеченият академичен състав, в който личат имена от средите на традиционните историописни средища.

Погледнато максимално прецизно, симптоми на промяна, на умерена ревизия на „големия разказ“, свързани с уплътняването му с нови сюжети – факт, чиито последици са видими и в полето на неговата символична стойност, набавяйки му допълнителен престиж, биха могли да бъдат регистрирани още в началото на 90-те години. Такова е предложението на един от познатите учебникарски синтези на българската история, появил се през 1993 г. (Бакалов, Г., Ангелов, П., Георгиева, Цв. 1993: 21). Защо този текст следва да бъде мислен в един порядък с паранаучните четива? Първо: предложеният в него наратив до ден-днешен представлява малцинствената гледна точка в медиевистиката. Обстоятелство, което на свой ред дава второто основание за причисляването му към наукоидната периферия, а именно: независимо от насоката си към масовото средно образование и от старателното изписване на историята на две равнища: общообразователно и специализирано, то той остана неразпознат и непредпочетен в школското преподаване по българска история.

Пребиваването на тази учебна книга в маргиналиите на полето на официалното историческо образование съвсем не означава, че той е забравен и изпада от регистрите на публичностите на държавното обучение. Подобно на паранаучните изложения, които институционалните играчи пренебрегват с аристократичното мълчание на статуквото, но широките рецептивни слоеве се насочват тъкмо към тях с цел снабдяване с историческа информация, забавление или подсилване на националното самочувствие, тъкмо по този начин и „учебникът с гербовете“[6], както е популярно познат, изтласкан от часовете по история, се радва на масова употреба в паралелните образователни форми като частните уроци и до-обучителните школи, подготвящи за кандидатстудентски изпити.

През 2003 г. излиза от печат друг жалонен метанаративен проект (Бакалов, Г., Ангелов, П., Попов, Д. 2003), сравним с този от 1999 г. и, навярно, с дълго зрелия замисъл на БАН за направа на академична история на България: идея, съзвучна със социалистическата визия за преодоляване на конфликтите като необходимо условие за прехождане към мечтаната обществено-икономическа формация на комунизма. Ето защо този текст, останал, подобно на комунистическото общество, неизпълнен до днес, би могъл да се тълкува не като версия на договореното минало, а като усилие за изковаване на последна инстанция на истината за националната история, отлята в текст, мислен като окончателно решение на засегнатите в него въпроси.

Този път историята не „на България“. Инструментът, служещ за концептуално проникване в отминалото социално битие, не е държавно-центрираната призма, характерна за разгръщането на подобни замисли в тоталитарни условия (Василев, В. 1981; Гюзелев, В., Димитров, Ил., Косев, К. 1981; История 1981; Калинков, А. 1970; Косев, Д., Христов, Хр., Ангелов, Д. 1962; Ангелов, Д., Цветкова, Б., Шарова, К. 1958; Димитров, Д., Косев, Д., Ангелов, Д. 1953; Державин, Н. 1946). Напротив – в настоящия пример е нарочно въведена историята „на българите“ – реторическо развитие на историята „на българския народ“ на Петър Мутафчиев, безкомпромисно дамгосана като остатък от стария, буржоазен режим, като пример за „монархо-фашистки“ възгледи, поради което потисната и забравена за десетилетия, изтрита от паметта на тънкия слой читатели на нехудожествен исторически разказ, в крайна сметка потънала под прага на общественото съзнание, за да бъде съживена след падането на социализма (1998 г.).

На този фон следва да бъде разположен наративът за началото на българската история и съкровищата на първите ханове. За разлика от История на България (История 1999), предназначена да бъде осъвременен вариант на наченатия от Българска академия на науките многотомен текст, дълбоко враснал в честването на 1300-годишния юбилей на българската държавна традиция, в този случай погребалната находка от Мала Перещепина е разказана като част от българската история, макар и в диалогична модалност, доколкото несигурността на разпознаването на погребания продължава да стои (Бакалов, Г., Ангелов, П., Попов, Д. 2003: 61–62).

Едва ли установяването на връзка между комерсиалния профил на публикуващата институция – издателство „Труд“, и привличането на сюжет относно богатството на първите български владетели като доказателство за принадлежността им към една „висока“ култура, следва да се подлага на съмнение. Времето на кризисен преход в България доведе до пролиферация на историческите разкази, изпълнени в ключа на масовия национализъм, тъй като авторитетът на едно пан-презентно минало, употребен като обществен ресурс, беше в състояние да даде отговори на болезнените въпроси на настоящето, изковавайки стратегия за споделена психотерапия.

Първият том на този замисъл за цялостно изложение на българската история обхваща периода от Древността до края на XVI век, а вторият – Късно Средновековие и Възраждане – периодизация, която видимо декласира османските векове като историческа същина, представяйки една изцяло европейска времева линия. Факт, който отново кореспондира с История на българския народ на Петър Мутафчиев, по-конкретно – с начина, по който текстът на византолога от междувоенния период, останал недовършен и спрял на годината 1323, е дописан от В. Мутафчиева. Инициатива, която несъмнено калкулира напътствията на автора на замисъла и отговаря на неговите разбирания за протичането на историческия процес.

Отговорен редактор на тази част на изданието е Георги Бакалов – професор по история на Византия, прочут с привързаността си към патриотичните идеи от последната генерация преди възшествието на социализма. По всичко личи, че нему трябва да бъде отдадена хронологическата схема на тази алтернативна историческа поредица. Сред въвлечените в замисъла автори са младите асистенти Васко Арнаудов и Цветелин Степанов: специалисти, чиито кариери започват току след краха на тоталитарната система – факт, който обяснява идеологически неангажираното им боравене със сюжети, част от йерархиите за правене на политика и пре-потвърждаване на лидерството на СССР като модел във всички сфери на живота до 1989 г.

Намерените край Полтава предмети възбуждат още един важен въпрос – този за възможната християнска принадлежност на погребания (бил той хан Кубрат или не). Навярно не би било пресилено да се твърди, че духът е пуснат от бутилката с появата на изследването на Иван Венедиков Прабългарите и християнството (Венедиков, Ив. 1995) – текст с ясно заявена ревизионистична енергия, ако съдим по заглавието му. Възможната християнска принадлежност на хановете от рода Дуло, базирайки се на откритието от Перещепина и тълкуването му от Й. Вернер, е разгледана в контекста на нацията – методологическа техника, наследена от немската редакция на позитивизма на XIX в., умело всмукана от маркс-ленинизма, тъй като освобождава от потребността редукцията на религията до политически инструмент да бъде легитимирана сама по себе си.

Решението, което предлага разказът на неколкотомната история на издателска къща „Труд“, е издържано в консервативен дух и с цената на минимална редакция на национално значимия разказ – бидейки от детските си години свързан с византийския император, хан Кубрат е бил и желан политически партньор. данни за отношенията между Империята и Велика България по времето на Ираклий (610–641 г.) са оскъдни – обстоятелство, което се интерпретира в рамката на сложилата се традиция, начената още от Васил Златарски. Видимо двамата владетели са задържали взаимна добронамереност и липса на конфликти, а титлата „патриций“, изписана на пръстените печати, е отдадена на ромейската дипломатическа практика, в която даряването на варварски (или „варварски“, но във всеки случай смятани за „други“) предводители с подобни преимущества следва да се разбира като политически влог (Бакалов, Г., Ангелов, П., Попов, Д. 2003: 57).

Хан Кубрат е бил покръстен (Бакалов, Г., Ангелов, П., Попов, Д. 2003: 52, 56, 57) – факт, основан на разказ, срещу който трудно може да се възрази. В нарочната структурна част, в която е разказана религията на езическите българи, темата за ранното проникване на християнската проповед сред тях – било в кой социален или родов сегмент от тяхната общност – е съвършено пренебрегната (Бакалов, Г., Ангелов, П., Попов, Д. 2003: 69–73). Още повече – в текста, определен на темата, е небрежно подхвърлено, че данни за покръстване на представители на рода Дуло има, но никой не би могъл да заключи доколко старателни християни са били те – съждение, което служи за обезсилване на всеки аналитично постижим довод в полза на конкурентното допускане. Придаването на първенство на политическото начало съдържа програма за разчитане на миналото, йерархия на ценностите, с които груповата идентичност бива атрибуирана. Концепция, в която самостойно място заема само полето на политическото, а всички останали сфери са подчинени нему – далечно озвучение на националната идеология от деветнадесетото столетие, чиито епигонни отражения се оказват особено привлекателни за разказването на историята на България през постсоциализма.

Тук е мястото да бъде откроена още една особеност на метода на неоромантическото производство на история, реанимирано през последното десетилетие на ХХ в. у нас: за разлика от идеологически интегралните планове за разказване на общностно значимо минало от периода до „войните за национално обединение“ и този между двата световни конфликта, родени от влиятелни контексти и базирани на ясно различими идеологически програми, техните отгласи след краха на социализма, възникнали при съвършено различни условия, придобиват очертанията си в модуса на смешението и ситуационно зависимото превключване между различните режими на функциониране на понятийния апарат, преработвайки по този начин концептуалните им матрици в отговор на една променена актуалност.

Независимо от доукрасата на някои от емблематичните находки на местна почва и вън от византийските художествени традиции, възползвайки се от златото на степта – червеникаво поради медните си примеси, Г. Бакалов, в обективацията си на автор на статия, нарочно посветена на проникването на християнството сред езическите българи (Бакалов, Г. 1998: 45–64), настоява, че „изказаните напоследък хипотези, че християнството става семейно изповедание на рода Дуло, което е и причина за отстраняването на династията през първата половина на XIII (sic!) в. – не са убедителни.“ (Бакалов, Г. 1998: 52 – 53)[7].

Друг автор от личния състав на проекта – директорът на Националния исторически музей, едно от лицата на крайностите в българската историография през последните две десетилетия и половина, заема същото становище. Макар изкушението на максимално дълбокото преосмисляне да е привлекателна възможност, особено когато бъде проектирано върху добра стратегия за личен PR, тук поривът към заставане на алтернативни, но академично удържими позиции, е осъществен с приоритет[8]: според него „няма данни дали кан Аспарух е бил християнин“ (Димитров, Б. 1998: 66).

 

Находката от Вознесенка и мястото ѝ в разказа за националната история на България

Съкровището от Вознесенка има съвсем различна академична биография. То е намерено през 1929 г. по време на разкопки, ръководени от Владимир Гринченко. Според началните усилия за тълкуване то следва да бъде приписано на киевския княз Светослав, загинал и погребан през 972 г. Самият му откривател настоява на славянския характер на находката (Грінченко, В. А. 1950: 37–63) – твърдение, зад което трудно би могло да бъде привидяно друго, освен дълбочината на проникване на политическото в сферата на науката и степента на отнета автономия на интелектуалната работа по времето на сталинизма.

Още в средата на 50-те години, но след кончината на Йосиф Висарионович, хипотезата за връзка между комплексите във Вознесенка и Мала Перещепина е формулирана ясно (Корзухина, Г. 1955: 61–82). Поставен е и въпросът за българския произход на намереното от Гринченко (Корзухина, Г. 1955: 78).

За разлика от Перещепинското откритие, тук шансът за идентификация на притежателя на заровените предмети, почиваща на улики от обективен характер, е нищожен. Разказването на степните народи, бидейки безписмени, е повече от предизвикателство. Случаят с хан Кубрат може да се нарече щастливо съвпадение: византийските извори, съчетани с текста на никиуския епископ Йоан, задават рамковата конструкция, която управлява наративните залози на съдържанието, изкопано от земята. По този начин разказът за Велика Стара България се оказва възможен.

Не така стоят нещата с биографията на хан Аспарух. Родоначалникът на българската държава е познат бегло, а осветлението на византийските исторически текстове завършва едва със сключения мирен договор след битката при Онгъла. По-нататъшните действия на господаря на оногондури се оказват съвършено безинтересни. Автентичен български глас, способен да опише случилото се през последните две десетилетия на VII в., липсва. Ето защо хан Аспарух – основател, родоначалник, личностен фундамент на средновековна България, остава обективно неналичен. Зад името му може да бъде разчетена типична митологична схема, използвана за създаване на разкази за началото – той пристига, бива силно притиснат от могъщите сили на статуквото, но в крайна сметка с разумната си преценка (разбирай – чрез превъзходството на интелекта над физическата сила) успява да надделее, основополагайки новото общество.

Залогът в насочването на усилията за повествуване на тази най-ранна, но оригинално българска история, е възможността този епизод, емблематичен за миналото като обществено значима величина, задаваща споделени ценностни ориентири, да бъде изобщо разказан/показан. Както вече беше отбелязано, наративът за историята е цялостен проект за разказ/показване, в който минало и настояще са преднамерено слети: на равнището на обектната даденост, на предметите, мислени като „машина на времето“, която пренася актуалния субект във времето на корените и същностите; и като емоция, репрезентирайки ценностните примери на отминалото като стандарт на днешния ден; и ролево – всичко това прави от зрителя пряк свидетел, защото историята – това е актуалното. Защото текстуалното въплъщение на историята и музейните  ѝ образи се самозаявяват като неопосреден глас, извиращ директно от недрата на вековете.

Миналото отговаря на „реалистичния вкус“ на публиката си. Ето защо водачът на българите оногондури трябва да бъде разказан. Оставен в полето на единичния факт, разказвачът поема риска да превърне могъщия господар, надвил всепризнато силната ромейска армия, в приказен юнак, чийто образ е способен да срещне изискванията на една инфантилна действителност, която мъчно би могла да се побере в критериите на историческата достоверност. Съкровището от Вознесенка отваря вратата пред рационално кохерентния хан Аспарух, съответстващ на „реалистичния вкус“ на общността от потенциални възприематели на разказа за него.

Годината вече е 1977. Станчо Ваклинов, професор по средновековна археология, формулира предположението, че във Вознесенка може би е погребан хан Аспарух (Ваклинов, Ст. 1977: 38). Обективни доказателства няма, освен сходството с изкопаното по-рано край Полтава, което вече е потвърдено от съветските учени (Корзухина, Г. 1955; Артамонов, М. 1970: 17–20), смятани за пионери в научните изследвания в Източния блок. Малкото писмени знаци, изчертани върху предметите от евентуалното съкровище на хан Аспарух, са невъзможни за дешифриране. Ето защо тази идентификация остава изцяло на терена на хипотезите. Косвено доказателство предлага текстът на Българската апокрифна летопис от XI в., където е отразен фактът, че „Испор цар“ загива във война с „измаилтяните“ – сюжет, зад който навярно стои неуспешна война с Хазарския хаганат, провела се далеч извън територията на България. Факт, който би могъл да послужи за обяснение на решението владетелят да бъде погребан толкова далеч от господарството му (Ваклинов, Ст. 1977: 37–38).

По този начин богатата находка внедрява в наративен оборот и сведението от домашния източник, който по определението на действащата у нас историческа школа заслужава най-голямо доверие – схващане, оправдано от инстанцията на прекия опит, зад което обаче също биха могли да бъдат съзрени очертанията на „национализма на родната земя“, в чиято парадигма най-ценно е „своето“.

Времевият контекст също отговаря на подобно смело допускане: от една страна, вече почти десетилетие са в ход културните проекти на Людмила Живкова, чиято основна цел е знаците на социализма като човеконенавистна система, потискаща свободата и смазваща несъгласните, да бъдат смекчени посредством демонстриране на забележителна културна дълбочина и силно подчертано уважение към стойностите на историята, представени за споделен хоризонт на социално конструиране. Наближава и честването на 13-вековния юбилей на българската държавност – проект, чиято цел напълно отговаря на мащаба на подобно допускане.

Въпреки това хипотезата на Ст. Ваклинов остава без диалогични последици. Академичната колегия отново избира удобството на мълчанието, макар в случая политическите залози да са нищожни – това съкровище не предоставя никакви данни, които биха могли да послужат за разпознаването на неговия притежател, ето защо съветската наука се удовлетворява, след като отхвърля идеята за славянския му характер, да го припише на Салтово-Маяцката култура. Бидейки свързана и с езическите българи, тази рамка разтваря находката в археологически определена, но наративно неосъществима среда. Индивидуализацията на стопанина на предметите през широката бленда на археологическата култура е невъзможна – звучи логично такова богатство, заровено в края на VII в., да е било собственост на владетеля, но това е само една от множеството насоки на разбиране, равна по липса на доводи в своя полза на всички останали.

Прави впечатление, че разказването на средновековната история по времето на социализма, особено след средата на 60-те години, затъва в коловозите на гранд-наратива. Една от причините за това е специфичната идеологическа модалност, в която научното познание за миналото работи. Според телеологията на общественото развитие заедният напредък не е постоянно валидна цел с променливо съдържание, подлежащо на предоговаряне – практика, която непрестанно измества центъра на споделения замисъл и в резултат всякога оставя целеположението в непостижим, но движещ остатък. Напротив – движението на групите е мотивирано от представата за „светлото бъдеще“, за битието в социален покой в условията на безкласови отношения и безконфликтност[9]. С оглед на това конфликтите от историята следва да се обезсилят, а проблемите в полето на писането на разказа за историята – да бъдат решени в режима на окончателност и безвъзвратност. Казано съвсем направо – очакването към миналото беше то да бъде изровено, примирено и обратно заровено, оставяйки на повърхността само престижните следи, подлежащи на музеификация.

Навярно тук се крие част от причината за знаковата тишина, обгръщаща някои инак централно важни проблеми от разказа за българската история. Не бива да се пренебрегва и фактът, че политиката на Л. Живкова даде възможност за повторно актуализиране на автори, изтикани насила в периферията, към които историческата гилдия не би могла да изпитва друго, освен респект като логична форма на отношение към интелектуалните отци, които политическата репресия постепенно беше обгърнала и с мъченически ореол. Едно отражение, което дефинира, постави границите на нова зона за сигурност – официална – в условията на всеобща нестабилност и заплаха от идеологическа критика – полето на наследството, но прекроено по мярката на късния социализъм.

Следващата актуализация на въпроса за намереното във Вознесенка и възможното му до-полагане до фигурата на българския хан дължим – отново! – на Д. Овчаров. Вторият портрет от популярната му книга, посветена на господарите на ранносредновековна България, е посветен на Аспарух (Овчаров, Д. 1992: 22–36). И тук разбирането за историята като условна възстановка на феноменално наличен свят е водещата концепция: след като е очертал доказателствения свод по въпроса за идентичността на погребания в Мала Перещепина с Кубрат, предизвиквайки размисъла на читателя, без да налага готово решение, изследователят прокарва същия стратегически план за разказване.

Връзката между загиналия в битка с хазарите хан Аспарух и заровеното при Вознесенка имане е далеч по-трудна за удържане, ето защо Овчаров не напуска модуса на умопостроението, разкривайки и тази технологическа част от изложението си – все обстоятелства, които приближават това текстово усилие на Д. Овчаров не към жадната за сензации параисторическа парадигма, а към комуникираната история – една сравнително нова методика за популяризиране на познанието, стъпила не върху консервативното разбиране за важността на формата и съдържанието, а относима към Хабермас с неговия акцент върху интереса като база на познавателния процес. За разлика от традиционната дидактика, вкоренена в разбирането за предварително фиксираните роли на субект – обучител, и обект – обучаван, чието систематично прилагане по-скоро изгражда бариери и задълбочава дистанции, нежели да привлича и включва, подреждайки се на върха на мотивационната скáла на личността. Принцип, който в последна сметка понася конструктивното усилие по поддръжката на фикцията за сегашност на исторически представяното, превръщайки по този начин аморфната информационна маса факти за миналото в исторически разказ, диалогично зареден и интерактивно предизвикателен.

Нито едно свидетелство не води пряко към хан Аспарух и Вознесенското съкровище. Ето защо продукцията на традиционните цехове за историческо познание съвършено игнорира този сюжет. Дори национално ориентираните школи – пример тук е Търновската – не се осмеляват на такава съществена ревизия. Обстоятелство, което би могло да обясни в дълбочина смисъла на направеното тук разделение на историческите разкази на академични и параисторически със съответните за всяка от двете групи вътрешни дистинкции – принадлежните на полето на науката проекти се придържат към мета-разказването. Напротив – наукообразните имитации на академичен наратив се противопоставят на модуса на „големия разказ“, доколкото той е гаранция за съхраняването на статуквото: практика, в която ролите са отдавна разпределени и дори епизодичните появи са отредени другиму, а не на гилдийно непричастните алтернативи, някои от които дори не биха могли да бъдат окачествени като (симпатичен) експеримент.

Ето защо линкът от Вознесенка към господаря на Онгъла не е усвоен от нито един гранд наративен план. Употребен е от Историята на издателство „Труд“ (Бакалов, Г., Ангелов, П., Попов, Д. 2003: 184, 188), чието параисторическо определение вече беше въведено във валидност. От привличането му се отказват и представителите на по-либералното крило сред носителите на традицията в писането на история – учените от университета във Велико Търново. Изпълването на тази ниша се е видяло рисковано на всички. Този ракурс, обагрен с високо полемично напрежение, служи за индикатор, сигнализиращ принципната еднаквост на заводските конвейери, функциониращи в София и Търново, както и близките стойности на техните производствени мощности: режимът на мълчалив консенсус е предпочетен, защото не застрашава ничий академичен авторитет и причинява най-малко главоболия; движението по огладените от преупотреба настилки на гранд наративните пътища изисква минимално усилие и гарантира най-безпрепятствено кариерно развитие.

История vs. параистория: битката на/за символите

Една от характерните особености на постсоциалистическата историопис е слабото ѝ вписване в медийни обороти извън онези, в които тя се осъществява по силата на определението си – преподаването на история. Пропадането на държавните монополи в науката неизбежно доведе и до разпадане на публичността на принуждението. Строго очертаните механизми за научна комуникация, както вече беше отбелязано, изключват диалогичния модус и конкуренцията на идеи. Ето защо след колапса на социализма производството на исторически знания не бе обратно съчленено в научна публична среда, а това на свой ред доведе до изпадане на академичния исторически разказ от апаратурата на масовите информационни посредници. Ретроспективното градиво на българската национална идентичност бе превзето от медийно положени непрофесионалисти, ето защо разказът за началото на общността на българи трайно се отдели от позитивната основа на изворния наратив. Празен остана и периметърът на реконструктивните модели в ключа на „средновековната цивилизация“.

Широките полета на публичността бяха завзети от лесно производимата параистория, в чиито жанрови рамки се надпреварват цял ред автори, произведени от споделена идеологическа матрица. Всички те издирват една и съща древност – „българската“. Еднакъв е и речниковият ресурс, впрегнат в изкопаване/изковаване на архинационално – този на етнонационализма, в чиито термини всяка идея за групова онтология по дефиниция е етнически обагрена. Единственото обяснение на културните факти е ключът на генетическата заедност, ето защо наративът за началото на българската история бива пре-етнизиран: няма и следа от идеята за етническия конгломерат, който, доведен от Аспарух между Истър и Хемус, постепенно губи номадския си етос. Българското бива мислено като неизменна и неразрушима субстанция, ето защо границите на понятийната система, върху която израстват този тип разкази, са твърди, подобно на реалността, която възсъздават. Тази идеологическа платформа възкресява и интереса към земната твърд, която пази непокътнати съкровенията на нацията – такива, каквито те са заровени в митичното „някога“, доказвайки с днешното им разкриване, че духът на народа е вечен.

Реанимираният интерес към съкровищата открехва поне още няколко тълкувателни позиции. От една страна, особеното настояване за високата стойност на съкровищата е елемент от рекламната стратегия на историческия наратив, който в случая бива прицелен в създаване на културна марка. Тя на свой ред е в състояние да (пре)насочи съществени интереси и паралелните им финансови потоци. Скъпоценните находки биха могли да бъдат мислени и като метафора на познанието за миналото, което, бидейки от изключителна величина, е всякога прикрито и изисква специални мероприятия, за да бъде разбулено и доведено до форма, достъпна за обществена консумация. Благородният метал, фината изработка и съществените културни препратки, символичната принадлежност на обектите конструират пласта на буквалното разбиране, чиято „обективна“ база е безценната сама по себе си почва, върху която израстват останалите им значения.

Важно е да се отбележи, че високата цена на среброто и златото, макар да имитира върховна обективност – те са редки и трудни за добиване, в действителност също е плод на социална договореност. Процесът на изкопаване би могъл да бъде разбран като своеобразна материализация на интелектуалните операции, опрени на разбирането на познанието като слоеста структура, разкриваема чрез метода на археологията (ако си позволя да се позова отчасти на Фуко): значенията не са даденост, те биват разкрити след упорита и продължителна работа по отсяване и разпластяване, напомняща за действията на археолога, който прониква в недрата на смисъла, следвайки естествената стратиграфия на неговите отлагания и съхранявайки само оцененото като важно, което е статистически пренебрежима величина на фона на грамадите от материя, декласирана като отпадък. Съкровището е пряката връзка със стойностите на отминалото. То доставя директно доказателство, че миналото си струва, а цената му не е само културна абстракция, чието разчитане изисква капацитет, който обладават малцина избрани. Разкриването на едно минало, скъпо в пазарния смисъл на думата, дава да се разбере, че „ние“ наистина почива върху йерархия от значения, възприети за същностно определящи, чието формиране може да бъде проследено от демиургически далечните времена чак.

Изровеното от земните скривалища всякога се обвързва и с митовете за закопани съкровища – атавистични сюжети за бързо забогатяване, осъществено чрез заобикаляне на тежкото и безалтернативно посредничество на труда или аристократичния статус. Непредизвиканата теофания изкривява нормите на мира сего, донасяйки на едни небивал просперитет, а на други гибел. Често пъти докоснатият от свръхсилите намира скрито имане, а в античните митологии за тези прастари представи съвсем ненапразно отговарят божества, които в класическите им исторически периоди намираме като атрибутивни реминисценции при покровители на авантюрното начало от типа на Хермес/Меркурий. Когато изнедрената ценност бива концептуално филтрирана през националната идея, потенциалният носител на просперитет, който трябва само да бъде разкрит, се разширява, съвпадайки с пределите на нацията. Ето как материално наличното съкровение, изкопаемо от земната пазва, води след себе си разбирането за очаквано всеобщо благосъстояние – ключово на фона на актуалната постоянна икономическа криза в България, чието последно издание трае вече четвърт век; основавайки го на вечния съюз между народа и божеството, което го води през мъчнотиите яко едного пророка Моисея, извел някога народа Израилев от непоносимия египетски плен.

Навярно активирането на тези представи в последното десетилетие доведе до лавинното нарастване на броя на незаконните изкопвачи на археологически материал, наричани популярно иманяри. Представата за придобиване на бързи резултати от образователните вложения, подсилена от медийната слава на неколцина археолози, също е сред факторите, които подреждат мотивациите на бъдещите студенти и оформят желанието на мнозина да се отдадат на науката за материалните останки от миналото. В този ред на мисли нека бъде ясно, че архетипичната схема на античните митове трудно може да бъде удържана на аналитичното равнище като научен конструкт, а не като обект на проучване. Очевидно в случая става дума за аналогии, за история на типове представи без претенция за непременност, а не за дълбоко вградени мисловни предпредикатни схеми, които произвеждат вербализираните съдържания на интелекта без участието на неговия носител[10].

 Тук е и представата за похитените ценности, мислени като насилено национално богатство (Аретов, Н. 2006) – всяка високостойностна находка все някога е била заровена, а този епизод често пъти бива  инкорпориран в сюжети на върховна опасност, когато само убежището на земните недра може да бъде смятано за сигурно. Например така се раждат легендите за съкровището на цар Иван Шишман. За него народната памет настоява, че е последният български владетел. Тази визия допълнително усилва очакванията, че навярно преди трагичната си гибел в битка срещу османския завоевател, станала на незнайно място, той е успял да съхрани богатствата на царството, единявайки ги буквално и мистично с родната земя, от която някога са произлезли и на чиито народ принадлежат.

Предатирането на намереното край Над Сент Миклош съкровище и свързването му с края на VIII в. (Балева, М. 2009) изстрелва хан Аспарух начело на класацията по богатство между българските владетели. Дори сред тракийските царе няма фигура, притежател на цели две съкровища. В тази логика е разположено и изказването на всеобщия исторически авторитет Б. Димитров, който настоява, че богатствата на древните българи по нищо не отстъпват на тези, украсявали резиденциите на Терес, Ситалк, Котис и техните съплеменници (Балева, М. 2009). Такова благополучие приляга тъкмо на основателя. Дидактиката на историята, моделирана съгласно популярния национализъм, „ни“ учи, че ценностите са разпознаваеми като такива от самото си начало. Факт, който на свой ред полага наличието на изворни стойности – трансцендентни зададености вън от пространство и време, представляващи „народния дух“, следвайки отблизо парадигмата на класическия романтизъм.

Приписването на бройни съкровища на основателя на Дунавска България има и още един ефект. Съгласно романтическата представа за историята стойностите на общността са вечни – имало ги е отвека и ще бъдат актуални навеки. Динамиката на битието, врявата на днешния ден често пъти ги изтласкват в обществените маргиналии, където един ден биват преоткрити и обратно внедрени – движение, представено като „завръщане към изворите на нацията“. Златообилните находки създават представа за богато всекидневие – желана житейска цел на всеки българин, отегчен от доминиращите песимистични нагласи и оплакванията от проблематичния преход от социализъм към отворено общество. Представата за тайните на земята, свързани с безбройни заровени богатства, трансцендират по особен начин идеята за обществено добруване и материално благополучие, оневинявайки субекта за провала на личността и групата. Мисленето на началата на българската история като „Златен век“ в буквален и преносен смисъл, прикрит от наносите на времето – отново директно и метафорично казано – създава илюзията, че разкриването на стойностите е близо и просто изисква правилното, а не канско усилие, че „ние“ сме богати хора, но ни е нужно точното средство, за да разкрием имането си и да живеем дълго и щастливо, активирайки отново поредица от митологични връзки.

Материалното отражение на богатствата на хана допълват представата за националната история като свръхценна от самото си начало, като високостойностен начален стандарт. Господарят на рода Дуло и неговите съкровища, чието великолепие оставя дори специалистите без дъх, задават високия рожден стандарт на българщината – по всичко личи, че българските племена са притежавали, следователно Аспаруховите съплеменници са изначално белязани с печата на чрезмерно великите стойности. Това имане – буквално и метафорично – няма как да бъде затрито: закопано за векове, то рано или късно бива изнамерено, за да послужи отново на своите притежатели, на народа. То е материално-духовното единство, българската есенциалност сама по себе си. Върху фундаментите, положени от родоначалниците, се надграждат ценностните приноси на следващите културни творци, чиито дела оформят разказа за българската история, съхранявайки ненарушимостта на изначално втъканите съкровища. Българщината е неподражаемо велика сила от самото си порождение.

Ето защо популярният образ на Българското средновековие е резюмиран разказ за грамадни, шеметни възходи, редувани с дълбоки и разтърсващи пропадания – факт, който е забелязан още от Петър Мутафчиев (Мутафчиев, П. 1987а: 139–152), макар че в неговия анализ той е остойностен като философска основа на националното историческо битие, мислено в контраст със средновековното минало на сърби, което, гледано от същата перспектива, се привижда като низ от епизоди на бавно, но сигурно надграждане (Мутафчиев, П. 1987б: 152–155). Съвременният прочит на това схващане на бележития медиевист – странно защо – продължава да пропуска обстоятелството, че то е изковано от определена гледна точка, чиито деформиращи филтри подлежат на реконструкция. В контекста на няколкото загубени от България войни историята на Сърбия наистина изглежда като постепенен напредък, за разлика от крайно нестабилното поведение на българската държава в края на XIX и първите три десетилетия на XX в.

Заключителни думи

Динамизирането на наратива за раждането на средновековна България – обогатен с нови факти и/или интерпретации или не – е доказателство, че почвата, върху която се гради зданието на българската национална идентичност, е плодоносна. Усилията за все по-задълбочено проникване в тъканта на миналото и откриването на все по-деликатни дистинкции, установими през интелектуалните движения около пулсациите на приемане-отхвърляне на различни възможности, чието разиграване докрай прави видими аргументационните стратегии и механизми, чрез чиито конвейери бива фабрикувано подлежащото на разказване за средновековното („ни“) минало, съвпада с идеята за научно дирене в полза на общото благо. Съгласно една от най-стабилните популярни представи за науката последната е предназначена да подрежда и подчинява на логически закономерности онова, пред чието обяснение интелектът на непрофесионалиста капитулира в безпомощност. Затрупаното под патината на времето подлежи на внимателно разкриване, разпластяване и разказване. За тези процедури се произвеждат нарочни специалисти.

Ако не задава ритъма на обществото, то академичното поле най-малко го следва от пренебрежимо късо разстояние, поемайки ролята на активна критическа инстанция по отношение на действащия социален проект. Отказът от подобна целеположеност, сторен съвършено съзнателно от обичайните епистемологически цехове, доведе до девалвацията на изготвяното в него знание, а пазарният му дял бе завзет от параисториците, които демонстрират с охота несъгласието си със самоизолацията на държавно финансираните научни центрове, атакувайки ги най-първо в екстремно болезнената зона на обществения престиж чрез доказване на нарочната им ретроградност и безполезност[11].

Едва ли подобни съждения трябва да се приемат като нещо повече от маркетингов трик, имащ за цел по-добро пласиране на собствените четива. Академичната етика изисква да бъде признат и фактът, че една от най-печелившите стратегии за налагане на пазарен продукт е радикалното отричане на статуквото – ход, който дава преимущество на рекламираната стока по саморазбиране. Ето защо сериозен дял от този тип четива, без да предлагат кой знае колко ясно проследима алтернатива, нападат безкомпромисно всичко и всички, принадлежни към гилдията на професионалните историци, вменявайки им куп вини. Едно от могъщите оръжия на параисторията е тъкмо всякога ловко маскиран зад конвенциите на научната дискусия, доколкото задава въпроси и хвърля нерешени проблеми като предизвикателство. Решение, което също допада на широката публика, всякога в трескаво очакване на зрелища и внезапни обрати – интелектуално подплътени или не, плод на добрия вкус и благоприличните нрави или съвсем не.

По всичко личи, че вялото или никакво участие на научната общност в дебатите, вълнуващи широките рецептивни слоеве, е в полза на параисториците, но далеч не само. Престижното ѝ бездеятелство поставя под въпрос смислеността ѝ, гледана и от позицията на неолибералната наука от фондационен тип, заета най-вече с разбиване на митове и деконструкции на вече формулирания исторически разказ. Сюжетът за порождението на България досега не е бил обект на забележимо усилие за разглобяване, а навярно сред важните причини за това е естеството му – монументален наратив, задвижен от контекстуалната си окръжност.

Известните неща за хана съградител на държавата са пределно малко – той бил трети син на баща си, дошъл от степите, надвил ромеите и им отнел парче земя, което именувал на своя народ. „Българската апокрифна летопис“ – извор доста късен и несъмнено кодифицирал и фолклорна памет, добавя малко детайли: родил се „детище“, сиреч от появата му било ясно, че ще бъде великан, а такива биват помнени; и загинал като истински юнак – в битка с „измаилтяните“, които по всяка вероятност са хазарите. Последното обстоятелство прави възможен линка към погребалното съкровище от Вознесенка – ако владетелят е паднал в бой на север, то вероятно местоположението на неговото погребение е някъде в пояса, където е намерена тази важна находка. Истина, тези няколко фрагмента трудно могат да произведат повече от… паметник. Ето защо хан Аспарух е обект на ритуализирано помнене, зад което неговата демиургическа фигура стои неподвижно, със свъсени вежди и в епическа поза – той е извършил нещо „сериозно“, пасващо на идеята за строгите, херметични правила на историята, имаща единствена право да борави с миналото; а стореното трябва да бъде превърнато в ценност, стойността на съзиданието само по себе си, пред което малки и големи да се прекланят.

Александров, Д. 2004: Бойни изкуства и военно дело на прабългарите. София.

Аначков, М. 2002: История на България 681–1945. Примерни кандидатстудентски теми. София.

Ангелов, Д., Цветкова Б., Шарова К.и др. 1958: Кратка история на България. София: Наука и изкуство

Ангелов, П. 1980: Образуването на българската държава в съвременната българска медиевистика. – Военноисторически сборник, 3: 71–84.

Ангелов, П. 2013: Българско средновековие. Лекционен курс. София.

Андреев, Й.Лазаров, Ив. Павлов, Пл. 1994: Кой кой е в средновековна България. София.

Артамонов, М. 1962: История хазар. Ленинград.

Артамонов, М. 1970: Болгарские культуры Северного и Западного Причерноморья. – Доклады Географического общества СССР. Этнография. Т. 15. Москва, 17–20.

Атанасов, Д. 2011: Маргинализацията на академичния исторически разказ. – В: Маргиналното от/за литературата. София, 536–562.

Бакалов, Г. 1998: Християнството и българите. – История на българите: потребност от нов подход. Преоценки. Втора част. София, 45–64.

Бакалов, Г. Ангелов, П. Георгиева, Цв. 1993: История на България за гимназиалната степен на общообразователните и професионалните училища. София: Булвест 2000.

Бакалов Г., Ангелов, П. Попов, Д. 2003: История на българите. От древността на края на XVI век. София: ИК „Труд“.

Балева, М. 2009: Съкровището от Сент-Миклош: Аспарух е бил християнин. – Труд, 24 апр. 2009.

Бобринской, А. 1914: Перещепинский клад. – Материалы по археологии России, 34: 111–119.

Бурдийо П. 2004: Правилата на изкуството. София.

Бурмов, Ал. 1968: Въпроси из историята на прабългарите. – Избрани произведения. Т. 1. София: 1968, 50–76.

Ваклинов, Ст. 1977: Формиране на старобългарската култура VI–XI век. София.

Василев, В. 1981: История на България. Кратък очерк, София, 1981.

Венедиков, Ив. 1995: Прабългарите и християнството. Стара Загора.

Вернер, Й. 1988: Погребалната находка от Малая Перещепина и Кубрат – хан на българите­. София.

Вълчев, Й 1998: Две изречения на Иисус Христос. София.

Вълчев, Й. 2008: Древният български календар. София.

Грінченко, В. А. 1950: Пам’яткаVIII ст. коло с. Вознесенка на Запоріжжі. – Археологія, 1950, вип. ІІІ: 3763.

Гюзелев, В. Божилов, Ив. 1999: История на средновековна България (VII–XIV век). – История на България. Т. 1. София: Анубис.

Гюзелев, В., Димитров, И., Косев, К. 1981: Кратка история на България. София.

Даскалов, Р. 2011: Чудният свят на древните българи. София.

Державин, Н. 1946: История на България. Т. 1–2. София.Димитров, Б. 1998: Ранна християнизация на България – VII в. – средата на IX век. – История на българите: потребност от нов подход. Преоценки. Втора част, София, 65–70.

Димитров, Б. 2001: Българите и Александър Македонски. София.

Димитров, Б, 2002: Българите – първите европейци. София.

Димитров, Б. 2005: Седемте древни цивилизации в България. София.

Димитров, Б. 2006: Десетте лъжи на македонизма. София.

Димитров, Б. 2007: 12 мита в българската история. София.

Димитров Д., Косев, Ангелов, Д 1953: История на България. Т. 1. София.

Димитрова, Цв. 2013: Народната история между устност и писменост. София.

Добрев, П. 1991: Българските огнища на цивилизация на картата на Евразия. София.

Добрев, П. 2004: Балхара край Памир. Поглед към българската прародина. София.

Домусчиев, К. 1942: Отъ ханъ Испериха до царъ Бориса III. Кратка българска история за деца и младежи. София.

Залеская, В. 2006: Златото на хан Кубрат. Перещепинското съкровище. София.

Златарски, В. 1919: История на българската държава през средните векове. Т. 1, ч. 1. София.

Илчев, Ив. 2005: За чалгата в историята. – Сега, 7 ян. 2005.

История 1981: История на България. Т. 2. София: Изд на БАН.

История 1998: История на българите: потребност от нов подход. Преоценки. Втора част. София: Тангра ТанНаКра.

Калинков, А. 1970: Лекции по история на България. София.

Кант, И. 2013: Критика на чистия разум. София.

Корзухина, Г. 1955: К истории Среднего Приднепровья в середине I тыс. н. э. – Советская археология, 22: 61–82.

Косев, Д., Христов, Хр, Ангелов, Д. 1962: Кратка история на България. София.

Курта, Ф. 2009: Създаването на славяните. История и археология на Долнодунавския регион ок. 500–700 г. София.

Лоуентал, Д. 2004: Миналото е чужда страна. София.

Матанов, Хр., Калфова, М. 2002: История на България за кандидат-студенти. Темите. София.

Мацулевич, Л. А. 1927: Большая пряжка Перещепинского клада и псевдопряжки. – Semminarium Condacovianum, I, Прага, 127–140.

Мутафова, Кр., Андреев, Й. 2005: История на България. Помагало за кандидат-студенти и зрелостници. Варна.

Мутафчиев, П. 1943: История на българския народ. София.

Мутафчиев, П. 1987а: Нашата политическа и културна съдба. 1. Възходи и падения. – Книга за българите. София, 139–152.­

Мутафчиев, П. 1987б: Нашата политическа и културна съдба. 2. Сръбската история като пример за бавно, но прогресивно развитие. – Книга за българите. 152–155.

Николов, Ал. 2013: Параисторията като феномен на прехода: „преоткриването“ на древните българи. – В: Тодоров Ю., А. Лунин (съст.). Историческият хабитус: опредметената история. Сборник в чест на 65-годишнината на доц. д-р Р. Донков. София, 24–63.

Овчаров, Д. 1992: Човек и добре да живее, умира. София.

Петков, П. 2005: Кандидат-студентски теми по история. – http://historyexam.hit.bg/index.htm

Петров, П. 1981: Образуване на българската държава. София.

Плетнева, Св. 1990: Симпозиум „Сокровище хана Кубрата. Культура болгар, хазар, славян“ (София, сентябрь 1989). – Советская археология, 4: 289–291.

Рикьор, П. 1993: История и истина. София.

Спасов, Л., Павлов, Пл. 2005: Кратка история на България. Кърджали.

Станишев, Н. 1942: Кратка история на България. София. (ІІ изд. – 1994).

Съсълов, Д. 1936: Пътят на България. София. (ІІ изд. – 2000).

Формозов, А. А. 2006: Русские археологи в период тоталитаризма: Историографические очерки. Москва.

Хофарт, Ал. 2002: Изгубените кодове на древните българи. София.

Цветков, Пл. 1998: Славяни ли са българите? София.

Arnold, B. 1990: The Past as Propaganda: Totalitarian Archaeology in Nazi Germany. – Antiquity, 64: 464–478.

Goode, J. 2007: Negotiating for the Past: Archaeology, Nationalism, and Diplomacy in the Middle East, 1919–1941. Austin.

Díaz-Andreu, M. Champion, Т. 1996 (eds.): Nationalism and Archaeology in Europe.

Hamilakis, Y. 2007: The Nation and its Ruins: Antiquity, Archaeology, and Aational Imagination in Greece. Oxford: Oxford University Press.

Harke, H. 2002 (ed.): Archaeology, Ideology, and Society: the German Experience. Frankfurt.

Graves-Brown, P., Jones, S., Gamble, C. S. 1996 (eds.): Cultural Identity and Archaeology: The Construction of European Communities. London: Routledge.

Kohl University Press.

: Routledge.

Rowan, Y., Baram, U. 2004 (eds.): Marketing Heritage. Archaeology and the Consumption of the Past. Walnut Creek.

Shanks, M., Tiley, C. 1987: Social Theory and Archaeology. Cambridge: Polity Press.

Silberman, N. 1989: Between past and present: archaeology, ideology, and nationalism in the modern Middle East. New York: Henry Holt.

[1] Автор на конкретния текст е Злата Львова.

[2] Въпреки предпочитанието на българските изследователи към формата Малая Перещепина (Малое Перещепино у Овчаров, Д. 1992: 9 и сл.), в настоящата работа ще се придържам не към русифицирания топоним от съветско време, а към неговата украинска версия. Причините – исторически: селото се намира на територията на Украйна, ето защо коректността изисква да бъде съблюдавано местното четене, следвайки го колкото може по-близо.

[3] Актуалната програма на четенето по този предмет в СУ е достъпна на адрес: http://www.clio.uni-sofia.bg/bg/ig/srbgist.pdf (последно посетен на 20.12.2014). Вж. също така и Ангелов, П. 2013.

[4] Относно определението за паранаука, залегнало в основата на настоящия анализ, вж. Атанасов, Д. 2011; Николов, Ал. 2013; Илчев, Ив. 2005.

[5] През 2000 г. като студент в първи курс все още помня приятното възбуждение на университетските люде от находката. В академичните среди все още не се осъзнаваше реалният мащаб на онова, което предстоеше да се случи. Тракоманията все още беше в натална фаза.

[6] Появата на разпознавателно назоваване посочва именно това, че книжното тяло присъства и в ежедневния езиков пласт, ето защо нуждата за обръщане към него по разбираем и енергийно изгоден начин е обективна.

[7] Замяната на осми век с тринадесети следва веднага да отдадем на печатна грешка, която възпроизвеждам с цел прецизност на цитата.

[8] За разлика от други текстове на същия автор, в които намерението за постигане на идеологическа сглобка с масовия читател ражда съвършено различно поведение, където научните принципи имат малко общо – вж. Димитров, Б. 2001; Димитров, Б. 2002; Димитров, Б. 2005; Димитров, Б. 2006; Димитров, Б. 2007.

[9] Емблематичен пример е текстът на Петър Ангелов, замислен като критичен преглед на историографията относно създаването на българската държава (Ангелов, П. 1980), в който младият асистент в СУ заявява, че проблемите на възникването на България са почти решени (Ангелов, П. 1980 : 84).

[10] Позволявам си това привидно отклонение, защото в някои изследвания в последно време се появиха интерпретации, рамкиращи подобни явления, емпирично установими (за разлика от архетиповете, за които непосредствена опитност няма) на равнището на организационните схеми на съзнанието – вж. Димитрова, Цв. 2013: 35–46, 56 и сл. Решение, което смятам за доста пресилено.

[11] Примерите за подобни тежки инвективи, насочени срещу академичното статукво, са безбройни. На терена на историческите фундаменти на нацията сред най-характерните е Добрев, П. 1993. Повече за модата на параисторическата прабългаристика в подчертано ироничен жанров ключ вж. у Даскалов, Р. 2011.

Posted on септември 23, 2015, in Наука. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s