Стратегии за разказване на средновековната история през периода на социализма


Преди началото на настоящето изложение държа да благодаря на доц. А. Лулева и на доц. И. Петрова за поканата да представя този аспект на заниманията си в семинара на водения от тях проект, в който имах възможност да бъда и участник.

Следва планът на лекцията, която представих – в текстов и аудио-формат, и беседата след представянето – във вид на аудиограма. Текстът е непълен – поради обясними причини. Звуковият запис също не е цялостен с оглед идеята и реализцията ѝ – по същата причина.

Стратегии за разказване на средновековната история през социализма

Лекцията в слушаем вид.

Дискусията след представянето, годна за слушане.

Периодът преди настъпването на социализма:

 

  1. Средновековната история като основен ресурс за българската национална идентичност – причини, проекти.
  2. Националната идея като реплика в многогласието на универсалните културни стойности – национализъм „за износ“, идентичност в съзвучие с ценностите на всеобщо разпознаваемите културни марки. Голяма държава – значима култура. „И ний сме дали нещо на света“, „Де е България?“.
  3. Пример – Васил Златарски и ролята на държавата като единствено възможна рамка, придаваща смисъл на общността, нейната стародавност, националната територия като държавна територия. Ненапразно историята е „на българската държава през средните векове“ – труд, чиито замисъл датира тъкмо от времето преди Първата световна война.
  4. Нацията като културно-дълбинна проекция в ключовете на непреводимото своеобразие – идеология „за вътрешна консумация“, залагаща на уникалното, което е обречено на неразбиране, ето защо неговото съдържание може само частично да бъде удържано на терена на междукултурните взаимодействия и универсалистките проекти. Идеите за всеобща познаваемост на културите на свой ред са мислени като чиста илюзия, политически мотивирана, нарочна наивност, изкована с цел съхраняването на статуквото, реализирано чрез системата от мирни договори след Голямата война. Водещ проблем – „Прекрасно, но що е отечество?“. Родината вече не е понятие от реда на физическата география, а символично пространство, което на Балканите почти по презумпция надхвърля границите на държавите.
  5. Пример – Петър Мутафчиев и уникалността на ханския период, разтварянето на българската есенциалност в християнството, осмислено като чужд, византийски път. Историята вече е „на българския народ“, както настоява още в заглавието на основния си труд историкът.
  6. Влиянието на идеите на Шпенглер – един не дотам задълбочен прочит на немския философ, акцентиран най-вече върху разбиранията му за модела на развитие и разгръщане на цивилизациите (една по същина естественонаучна парадигма), най-вече – по посока на представата за залезът на Европа като съпроводен по определение от разтваряне на културните ѝ граници за външни влияния – ясен сигнал за изчерпване, за креативна немощ и ерозия на базисните определения, на които тя лежи от самото си начало. Сред влиятелните парадигми, част от интелектуалната мода на епохата, са прогнозите на Шпенглер за залеза на Западната цивилизация, филтрирана допълнително през политическия проект за неизбежното рухване на стария свят, възправен от позицията на силата в Париж, върху чиито руини ще се възцари справедливостта. Модел, в чиито основания може да бъде различена Ницшеанска матрица в една преработена, локализирана версия.
  7. Доминацията на позитивизма – немска импортна стока, пристигнала най-вече през специализацията на Златарски, а след това и на бройните му колеги, повечето от които са немски възпитаници.
  8. Немски възпитаници са дори параисториците през периода, а емблематичен пример в това отношение е Ганчо Ценов. Накратко: известен е, освен с богатата си жена от аристократичен произход, благодарение на чиито финансово уплътнен сексапил той бил в състояние кротко да фабрикува исторически разказ, без да се терзае за всекидневието, и с ефектните си схващания, изпълнени в рамката на споделения между войните прабългарски културен ключ към българската история. Та, според него езическите българи – т. нар. прабългари – предшествали на Балканите дори траките, смятани тогава за автохтонно население.
  9. Навярно пропуснах да отбележа, че до Първата световна война представата за малобройната прабългарска орда, претопена от славянското море, доминира безалтернативно. За първи път формулираната в научна форма репрезентация на българската етногенетика от същия В. Златарски, е поставена под въпрос след Октомврийската революция. Брест-Литовския мирен договор и информацията за ужасите, съпътствали раждането на СССР, довеждат до разрив в отношенията между българи и освободителка. Бялото петно в отношенията между двете – само припомням – ще продължи чак до лятото на 1934 г., приключвайки с една от първите стъпки на деветнайсетомайския кабинет.
  10. Позволете ми да отбележа очевидното – огромно високата степен на политически ангажимент на темите, свързани с произхода. Това важи още повече за младите общества и държави, които тепърва изграждат разказа за онова, което са.
  11. Конгресът по византийски изследвания през 1934 г. и появата на българската медиевистика на картата на научните изследвания в Европа. Съвпадение е, но същата година е открит официално и първият паметник на хан Аспарух.
  12. Парадоксално, но факт – тъкмо тогава, маркирайки края на разкопките на останалото от ранносредновековно землено крепостно съоръжение, застъпващо частично Морската градина във Варна, се налага концепцията, че изкопаването и излагането на капиталите на нацията, са съвършено недостатъчни процедури. Символичният капитал на земните недра, на съкровищата на историческото „ни“ минало, трябва да бъде стабилно закотвен в градски пейзаж и в актуалното живеене, вертикализирайки точката на общение между „някога“ и „сега“ чрез монумент, който придава не-ежедневен смисъл на гледката, която инак би могла да бъде изпусната от нагледа. Първият кабинет на деветнайсетомайци – този на вече рутинирания превратаджия Кимон Георгиев – не инициира, а наследява проекта за изграждане на Апсаруховия паметник. От същото това време датира и почитта към хана-първоосновател, именувайки на него варненския квартал, станал известен с наводненията преди няколко месеца.
  13. Законите за книгоиздаването от времето на Стамболийски като основа на пролиферацията на популярната история. Всичко това – на фона на особено тежка икономическа ситуация (репарациите след войната, световната икономическа криза в края на 20-те) и на надежди към ревизия на международните договори, оценявани еднозначно като несправедливи.
  14. Появата на десетки малки книжки, повечето от тях – кратки и в джобен формат, еквивалент на „бързата литература“, ползваща разпространителската инфраструктура на вестника и в известна степен подредена на един и същи рафт и смислов ред тъкмо с пресата. Автори – както учебникари (Иван Кепов и др.), така и емблематични литературни имена (Фани Попова-Мутафова). Реклама – повечето от тези кратки наративни порции са част от серии. На задните им корици могат да бъдат видени ретроспективни припомняния за дотук издадените/разказани епизоди от историята, а след разказите им се поместват къси списъци с предстоящите заглавия. Последователността винаги е хронологическа, сиреч историческа.
  15. Културалните разкази превземат и полето на изкуствата, а и на арт-критиката. Тези две десетилетия, предшестващи възшествието на „лявата“ диктатура в България, са особено ясно белязани от дълбинните издирвания на улики относно културната принадлежност на нацията. Ботьо Савов с проблема за скитско и славянско в българската литература. „Родно изкуство“ и идеята за търсенето на корените. Гео Милев и оварваряването – рефлекс тъкмо на културната непреводимост на родното.
  16. Дебатите за произхода – поява на тракийския сюжет, но в историографската периферия и вън от възможните валенции към проблема за етническия произход на българската нация. Залозите: славяни срещу прабългари, туранци срещу хуни и т.н. – политически отражения.
  17. Концептуалната полифония: далеч от идеята за „златен век“ на производството на исторически разказ, следва да признаем, че макар и заета в голямата си цехова площ от позитивните опити, фабриката за историческо познание допуска на конвейера си и достатъчно влиятелни алтернативи. Това ще рече, че диалогичното пространство, представляващо сърцевината на науката, не е запълнено. Всяка конкурентна визия – повече или по-малко логична – би могла да отзвучи съобразно потенциалите си, и да бъде приета – повече или по-малко. Това важи не само за институционалните исторически изследвания, а и за паранаучните усилия, чието място никой не дръзва да оспори, въпреки че логиките им са предмет на постоянни инвективи.
  18. Навярно няма да бъде пресилено, ако заявя, че през този период съюзът между държава и наука функционира ефективно: усилията за създаване на национална общност, на идеологически кратна група, преработвайки регионалните идентичности посредством разказа за миналото, единната, държавна фолклорна традиция и т.н.
  19. Въпреки че националната идея е силно репресивна – достатъчно е да припомним модела на създаване на канона в коя да е област от културата (тук – и историческия канон), за да отчетем тъкмо тази характеристика на идеологията и нейната практика – оказва се, че нейната дефиниционна схема е рамкова. По всичко личи, че национализма предполага не само висока степен на вътрешна толерантност – ето защо през пред-социалистическия период се раждат цяла поредица национални по смисъл проекти за създаване на исторически разказ за средновековното минало – но оставя достатъчно празнини, динамично запълваеми от алтернативни гласове, положени съвсем вън от смятаното за моделно и обществено полезно.
  20. Ключовата дума тук е избор – едно от партизанските имена на науката изобщо. До пришествието на партизаните на терена на науката съществува многовъзможностен избор, макар и белязан от известни ограничения. Няма съмнение, че празната, акустично активна сърцевина на научния дебат – една метафора, която заех от Боян Манчев – предоставя свободно, макар и не всякога свободно от идеологически наслоения, пространство, в което всеки проект с критически потенциал отзвучава, оставяйки по-отчетлива или мимолетна следа, участвайки по този начин в културния процес.
  21. Несъмнено втория криптоним на науката е именно култура: един достатъчно видим слой на академичното знание систематично се съпричастява с културните движения на общността, задавайки ценностния ѝ скелет и фундамента на популярното знание, на културния фон от споделени знания на обществото.
  22. През този период – вече имах възможност да го забележа – не всичко в живота на познанието (академично и популярно), неговото производство, институционалната му инфраструктура, и неговия социален ефект, биха могли да бъдат оценени еднозначно положително. Позволявам си да фиксирам обстоятелството, че – подобно на всяко едно време – и през тези десетилетия на моменти талантливи историци не попадат в центровете за изковаване на исторически разказ. В областта на медиевистиката емблематичен е примерът с Георги Баласчев, чиято кариера бива в значителна степен провалена, тъй като отхвърлянето му от университетската колегия води до разразяване на лична битка между него и Златарски, а това на свой ред превръща текстовете му и тези на неговата група около списание „Минало“ в перманентна опозиция на „официалния“ разказ за средните векове. Факт, който кара мнозина още тогава да не го приемат сериозно.
  23. Позволявам си да въведа оценъчен елемент не с оглед някакво плиткоумно разделяне на действителността на добро и зло, а с намерението да отсея, макар и на начално ниво, параметрите на научната автономия, начините на превръщането на историческия разказ в ресурс за изграждане на общество, за производство на конкретни фабрични версии българи. Не спирам да мисля, че тъкмо разбирането за естеството на връзката между академия и социум предоставя шанса за анализ на процесите в сферата на инак доста крехкото и повлияемо научно поле в търсената смисленост, отговаряйки на най-дълбокия според мен въпрос – този за самотъждествеността на науката. дали, прочее, територията на науката ѝ принадлежи и по какъв начин?
  24. Публичността на историческото познание в контекста на съюза между държава и наука. Историческият разказ е отворена система. В нея участие взимат и ненаучни агенти, конкурентни на традиционните фактори, произвеждащи история

Стратегии за разказване през социализма:

  1. Едва ли бих направил откритие от ранга, ако не на топлата вода, поне на киселото мляко, заявявайки, че проектът на комунизма и преходът към обществено-икономическата формация на социализма като междинен етап по пътя към безкласовото общество по необходимост – не, а по строга задължителност включва и пълна промяна на разбирането за миналото.
  2. Същото важи с особена сила за средновековната история. Пример – статията на Н. Державин, с която начева новият флагман на историческата наука – списание „Исторически преглед”.Още в този инициационен текст става ясен проектът за пълна промяна на научното поле, на принципите на изследователската работа и най-вече – на подчинението на знанието на идеологическата правилност и на поставянето му в служба на идеологическото преконструиране на обществото.
  3. Скъсана е условната връзка между познание и социален проект, а учените са внедрени в производствения конвейер за създаване на граждани с ясен идеологически профил. За разлика от предходния период, когато историята познава и проекти за разказване, свързани с „наука за науката“, в които е калкулирана отговорността на изследователя, но не труда му не се мисли като инструмент за пряко въздействие върху обществените нагласи.
  4. Критическото поле, празно в условията на демокрация и отворено за отглас на всеки опит за създаване на разказ за историята, след 1944 г. се запълва без остатък от маркс-ленинизма – факт, от който изцяло зависи бъдещето на историческите изследвания в следващите две десетилетия.
  5. Съществено е да се отбележи, че през предходния период, макар интелектуалният елит да произвежда достатъчно програмни текстове, нито един от тях няма претенциите да превземе цялото критическо пространство. За разлика от маркс-ленинската парадигма, която бива въведена на теоретично равнище в историографията във вид на инструкция, която не търпи изключения.
  6. Ненапразно цялата историопис на „буржоазната епоха“ е обявена за незряла и наивна наука. Частично пощаден е само Златарски, макар че и за него направената отстъпка не е голяма – признат е приноса му, но в рамката и под влиянието на политически несъвместим проект, довел до няколко национални катастрофи според лявата пропаганда. Мнозина страдат и физически, а в по-леката форма на „наказанията“ губят работата си на учени и биват изтикани насила в периферията на интелектуалния живот, ако изобщо можем да смятаме, че остават в периметъра му.
  7. Първият период в рамката на социализма (средата на 40-те – средата на 60-те): интернационалният ключ и изобретяването на класовата заедност – една парадоксална, частична универсалност, която е исторически гледана като перспективна и проектирана като бъдеща тотална универсалност, колкото и чудато да звучи този термин, изваден от джоба.
  8. Проектът за разказване на груповата идентичност минава най-вече през филтъра на класовата теория: заедността е основана не на национален признак, тъй като в състава на нацията има и класово некоректни групи. Напомням, че противопоставянето между класите е екзистенциално. Разказът за историята е ценностно ориентиран към света на Източния блок. Миналото на средните векове е представено – по подобие на руската история, гледана като подготовка за пришествието на социализма и създаването на Съветския съюз – като низ от епизоди, повече или по-малко свързани с телеологически предопределената победа на революцията.
  9. В този контекст предпочитанието на изследователите – логично! – се премества от личностите на средновековието, въ-образявани през по-ранния период като национално значими, към обществените движения и организираните форми на съпротива срещу класово неподходящата власт. Такава, разбира се, е всяка една власт, доколкото не представлява „народна демокрация“ или друга форма на представителство на широките народни маси, преходна форма към комунизма и безкласовото общество, в което няма да има управляващи и управлявани.
  10. Особено влиятелен е примерът с книгата на Иван Клинчаров за богомилството. Нейното първо издание вижда бял свят през 20-те, когато тезата за социалния произход на ересите далеч не е ново-откритие: още Златарски (все този Златарски!) въвежда интерпретацията на богомилите като течение, насочено срещу недъзите на църковната институция, имащи за цел връщане към едно изворно християнство. До голяма степен това разбиране е мотивирано от политически съображения (в най-широкия смисъл на това понятие), отчитайки и заложените достатъчно видимо референции към дебатите относно папоцезаризма и цезаропапизма,
  11. По този начин господството на държава над църква в Източна Европа през XIX и XX век, и превръщането на религиозната институция в средство, елемент от реториката и практиката на националното, се легитимира, бидейки представено в културно-историческата ретроспектива на най-бляскавото време на българите – средновековието.
  12. В края на 40-те книгата на Клинчаров търпи още едно издание, но този път – атрибуирана с предговор от немския възпитаник и марксист-конвертит след преврата от есента на 1944 г. Димитър Ангелов.
  13. Характеристики на първия период. Може да се каже, че той продължава до средата на 60-те, макар някои симптоми на промяна да се наблюдават още в началото на въпросното десетилетие.
  14. Популярните четива. Нарочно започвам от тях, а основанието ми не е свързано само с дълбоките и ясно различими трансформации в това поле на взаимодействие между наука и литература. Дори напротив – на равнището на популярния възприемател, масовата публика на историческия разказ, четивата с академични автори и тези от полето на художественото делят един и същи рецептивен ред.
  15. Внезапно изчезва и параисторията: този сегмент на разказване, чиито резултати по дефиниция изхождат от агенти, външни спрямо традиционните институции, ангажирани в изковаването и разпространението на исторически знания. Разказването на историята като непременно национално ангажирано средство за социално строителство, част от не един и два проекта, появили се децентрализирано и в голяма степен по „демократичен“ начин, се заменя от интернационална идеологическа оптика, елемент от силно централизираното мислене на държава и общество през периода на ранния социализъм.
  16. На историята започва да се гледа само като на „сериозно мероприятие“, а заниманията с миналото се мислят като специална привилегия, която задължително включва дипломата, чрез която образователната институция се превръща в особен вид цензор, даващ или не право.
  17. В случая то е по-скоро обвързано не с разказването на история собствено, а с равнището на политическата коректност. Сиреч, още тук споделям, че на историята се гледа като на инструмент за социално инженерство, ето защо анализите на миналото социално битие и наративното представяне на идентичността на групата са затворено поле, подобно на тези на процесите в индустрията, създаваща материални блага. Както позицията на шлосер изисква непременно свидетелство за умения за работа със струг, така и достъпът до терена на историческото разказване е ограничен от дипломата, знак за принадлежност към гилдията и привилегията да интерпретираш миналото, но само в политически коректната рамка.
  18. Периода на национал-комунизма (средата на 60-те – 1989 г.) и (пре)раждането на националното, но върху маркс-лениска диалектика и класова теоретична основа.
  19. Идеята за дискусионния въпрос в науката и режима на разказване, свързан не с предоговаряне, а с преодоляване на проблематичните полета в историографията. Пример – статията на Петър Ангелов – опит за инвентаризация на историописнането по проблема за началото на средновековна България, в която авторът безкомпромисно обявява голямата част от спорните зони за примирени. Текстът е публикуван във ВИСб във връзка с честването на 1300-годишнината на България.
  20. Режимът на разказване и идеалът за история без конфликтни точки – само изглаждането на всички вътрешни противоречия би извело българското общество на правилния път към комунизма, тъй като всяко диалогично напрежение води до усмняване в постулата за безкласовото общество, възвръщайки ни към етапи от историята на познанието, които следва да бъдат не актуализирани, а дълбоко архивирани, за да не пораждат повече конфликти. Тук, разбира се, няма как да не отбележа и реторическата страна на въпроса – в български контекст, предвид травмата от войните през първата половина на XX век, стратегиите за инсталиране на безконфликтността като градивен принцип на обществото, печелят симпатиите на мнозина.
  21. Ето защо и историята трябва да бъде обезопасена и одомашнена, придавайки на хтоничния хаос форма и въдворявайки го в идеологически коректна форма, за да служи на обществото като първа идентичностна инстанция, да отдели нашето от чуждото, а оттам да се натовари и с функцията на аксиологически означител, определящ кое е достойно и кое е истинно.
  22. Тук е мястото да се върна на сюжета за етногенезиса и началото на българската държава. Дебатите за 680 или 681. История на въпроса.
  23. Петър Петров – проблема за популярно и академично, историческия канон.
  24. Разликата във филтрирането на познанието през популярната и през научната идеологическа критика.
  25. Високият регистър на маркс-ленинската историопис – Димитър Ангелов срещу Страшимир Лишев. Залозите на формационната теория. Преходът към феодализъм и принадлежността на българската държава към „същинското“ средновековие. Двете основни възможности: от самото си създаване по силата на феодалния характер на прабългарското общество; държава в стадий на преход към феодални отношения.
  26. Книгата на Д. Ангелов, посветена на образуването на българската народност през средните векове.
  27. Извороведи и марксисти. Спомена на Василка Тъпкова. Проектът за „наука без идеология“ – възможен ли е изобщо той? – Усилията за удържане на автономията на историческото разказване чрез парадигмата на немския позитивизъм и взирането в изворния факт при отказ от интерпретация в условията на агресивно налаган марксизъм.
  28. Публичността на историческия разказ и параисторията. Дали параисторическите опити се раждат след краха на социализма и държавно дирижираната научна и популярна публичност на знанието или – напротив – енергиите на този модел на разказване, дълбоко свързани с психотератевтичния ефект на самовъзвеличението, са битували под повърхността на официалното като потиснат глас, който след пропадането на репресивните агенти е придобил равен шанс за публично присъствие?
  29. Ролята на академичните средища за напредъка на параисторията и доброволния отказ на титулуваните учени от дебат с представителите на това направление като форма на суспендиране на собствения научен морал и прекъсване на връзката между знанието и обществото.
  30. Настаняването на параисториците в нишата, изоставена – навярно поне в известна степен съзнателно – от традиционните производители на исторически разказ.
  31. За финал съвсем преднамерено оставих проблема за надеждността на знанието. В съвременната епоха, когато носим грамаден, неизбродим за няколко живота информационен ресурс в джоба си, въпросите за епистемологическите аспекти на доверието и изработването на критерии за отсяване, постепенно поставят на дневен ред и по друг начин темата за валидността.
  32. Доверието в произведеното познание в очите на масовия читател се основава на илюзията за биографична кохерентност на автора – вярва се на този, който е житейски последователен. Мъчно се хваща вяра по отношение на онзи, който с начина си на живот е доказал непостоянство на гледната точка. А на автора, който има от какво да се срамува след падането на идеологическите повели, държали творчеството му в актуалност, съвсем не се вярва, макар сред този кръг учени да има и коректни към предмета, и такива, които отговарят на критериите за академично познание не по-малко от днешните си колеги.
  33. Съвсем ясно е, че знанието и научният начин на мислене бавно (или не дотам бавно?) превземат и последните остатъци от магическия свят на традиционното общество, а с това и дериватите на вярата, сред които сякаш особен приоритет има доверието, възможността за верово до-положение с цел придаване на истинност, биват всмукани и преобразувани в рационални понятия. Светът е сциентифицира.
  34. Ето защо изследването на основанията на познанието и изграждането на критерии за оценката му придобиват нарастваща значимост. В това число и историята на информацията като идеологическо четиво и като поглед от различни гледни точки към механиката на действие и взаимодействие в това поле.

Posted on август 14, 2015, in Uncategorized. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s