За Левски като икона на обществото. Фрагментарно


За Левски като икона на обществото. Фрагментарно

 

Има дни, които не са от дните. Като днешния (б. а. вчера) – годишнина от рождението на Васил Левски, икона на българското национално освобождение. Неговият рожден ден е свързан в рождението на българската нация, ето защо се твърди, че той трябва да бъде прославян – и денят, и роденият на него.

Националните герои са всякога обвързани с даден обществен проект: политики и реторики ги всмукват, превръщайки ги в това, което трябва да бъдат с оглед актуалното мислене на обществената заедност. Ето защо Ботев бива анархист, комунист, убеден демократ, разкъсван между ляво, дясно, техните крайности, и статуквото. Случаят с Левски е по-различен, доколкото той, бидейки далеч по-слабо писмовен, по-рехаво образован и по-повърхностно начетен от брадатия си поет-съвременник, е и мисловно далеч по-нестроен, по-несистематичен и поради това по-лесен за разпознаване в рамката на една ежедневна, оперативно насочена аполитичност, продиктувана от конкретните нужди на каузата, която преследва.

От публикуваното му лично тефтерче личи именно това – няма широки идеологически панорами, каквито гради Ботев и на базата на които политическите му нагласи се нуждаят от интерпретативни ключове, за да влязат в един или друг режим на обществено съ-съществуване. Зад „Наредата“ – основен текст от скромното архивно наследство на Апостола, навярно стои друг автор, далеч по-начетен от синеокия лидер на Вътрешната революционна организация. Довод за това е фактът, че голяма част от политическия речник на документа съдържа думи, които, съпоставени с останалите текстове, категорично принадлежни на Васил Левски, се срещат само там. Ненапразно надделява мнението, че това писание, дълбинно вкоренено във „вносни“ ценности с източник Франция, е изковано от Ангел Къчнев.

Прочее, дните като днешния предизвикват и мисли относно стойностите, които биват внедрени в общественото съзнание чрез моделните биографии на историческите личности.

Ако днес някой директор на предприятие или изобщо ръководител би приписал делото на своя екип изцяло на себе си, той би бил окачествен като себичен, егоист, диктатор. Такъв ход би създал видимост за единовластно управление на дадения колектив – модел, коренно противоположен на демокрацията. Стил, в който място за инакомислие няма. Самата група, водена по този начин, би изглеждала вертикално-йерархична – визия, която също противоречи на тенденциите към хоризонтални управленски механизми, изградени на основата на разпределението на отговорностите.

По всичко личи, че Левски не пасва на този демократичен идеал. Той е човекът, който с действията си заявява директно, че становището на революционната мисъл, обвързана с планове за освобождението на България, не означава повече от празни приказки: решеният да конструира мрежа от революционни комитети на българска територия и да въвлече местните общности в делото, пренебрегва становищата на далеч по-опитни революционери, които отхвърлят това решение по различни причини. Тази нетолерантност, съчетана с характера му на непременно активен, поражда съмнения за редица конфликти между него и тези, чиито мнения той заобикаля без задръжки.

Създадената от него организация също се управлява в подчертано авторитарен стил – става само онова, което самият Апостол е решил. Подобно на вертикалните структури на управленско взаимодействие, в този случай почти напълно липсва практика за делегиране на отговорности – акцията на Димитър Общи с обира в Арабаконак би могла да се тълкува и в тази посока. Видим е стремежът на някои от близките на Левски да докажат на началника си, че са не по-малко инициативни и способни, че и на тях следва да бъдат положени решения, адекватни на позицията им в организацията. Факт е, че във Вътрешната революционна организация отговорен е само един и това е върховният ръководител – самият той, запитан колцина брои заверата му, отговаря, че е сам и други няма. За разлика от прежде казания Димитър Общи, почти с ораторски апломб разказва колко много люде са ангажирани в бъдещото освобождение, как това ще се случи, а обществото ще дължи свободата си не на едного, а на мнозина.

Идеологически мотивирано мълчание потиска артикулацията на два ключови факта, които показват Левски не като светец, а като безкомпромисен престъпник. Едно – инициацията му като революционер силно се различава от популярния мит за лъвския скок, на който той дължал прозвището си. Лъвско навярно обаче е било хладнокръвието му, с което той убива дякона Паисий в Орхание – човек, който далеч не се нравел на мнозина и това не било първото покушение срещу него. Едва Апостолът в ролята по-скоро на мълния на Немезида, на сляпото отмъщение от атавистичните дълбини на древността, сполучва да го отстрани. Екзистенциално. Същото той прави и със слугата на един заможен ловчанлия, за когото доброволното дарение на средства в полза на ВРО никак не било приоритет. На терена на революционната борба подобни ходове обикновено са в най-добрия случай наполовина доброволни, а в случая и по-малко. Нулевата търпимост на Дякона и тук се намесила: сам оглавил операцията по набавяне на потребните жълтици, но в него ден се оказало, че в дома на богатата фамилия, въпреки старателните наблюдения относно дневния режим на обитателите му, както не е било до тогава, е останало едно момче – слуга, българче, което бива занемено навеки с куршум от самия Левски.

Пътните полицаи не пресичат на червено. Левски – светецът на нацията – не убива. Така изглежда парадигмата за ценностно единен разказ за живота на личността, осмислен от позицията на носещи за него понятия. Светите ликове не вършат престъпления. Те дори не заглеждат чужди жени. Алкохолът и другите съблазни на „светското“ са им непознати. Изкушенията на материалния свят не им влияят. В съгласие с тази логика в биографиите на Васил Левски няма нито дума за това дали е употребявал спиртни напитки, дали е „пиел тютюн“, даже напротив: „девет годин той скита се бездомен… и с сърце порасло и за кръст готово“. Съществуват цяла поредица легенди за него, в които той, подобно на житейски мъдрец, порицава пияниците, безотговорните, неангажираните с каузите на общото благо. Биографичната кохерентност е инструмент за обществена мобилизация, а не факт от живота на който и да е.

Различните идентичности на Дякона и играта му на дегизиране, отразена като негова социално значима черта, та чак проникнала и в художествени произведения, също е осмислена позитивно: той не е измамник, не е подлец и мошеник, не се прикрива. Той е всякога себе си, сиреч герой. Преобличанията му са средство към голямата цел, а постигането ѝ позволява един подчертано релативен морал да бъде считан за абсолютен и да буди възхищение. Една комбинаторика, която изобщо не се търпи със същата усмивка, когато се прилага на терена на откриването на законови пробиви и легализирането на кражби на високо политическо равнище. Склонният към предрешване Апостол на свободата заявява между редовете на разказа за себе си и това – гъвкавата идентичност, отиваща към липса на устойчиво ядро на личността, което я конституира като „тази личност“, не е за порицание.

Биографичните превъплъщения бяха патент на късния социализъм, когато: едно – Държавна сигурност трансформираше живота на гражданите в сбор от секретни документи, голяма част от които – доноси. Никой в действителност не подозираше точно кой е, как изглежда неговият портрет в очите на машината за насилие, ето защо: две – всички се стремяха да създават политически коректна самоличност, а анекдотите против властта се разказваха само пред максимално доверени хора и при затворени прозорци и врати. И три: мероприятията, които не бяха одобрени – гласно или не – от държавата, се осъществяваха при строга секретност, подобна на тази, обвила в тайнственост революционната организация на Василя Левский.

В този ред на мисли не би трябвало да е странно, че тъкмо по това време – епохата на Людмила Живкова – употребите на образа на Апостола се умножиха многократно в сравнение с по-ранни времена. Обстоятелство, което едва ли се дължи само на симбиозата между национализъм и социализъм, а и именно на ценностните насоки, вградени в проекта за социално строителство на това време като цяло: през разказа за нацията преминават всички ключови смислови нишки, които оформят обществото като такова, максимално ориентирано към целеположението на режима. Ето защо служенето – на партия, държава, Партия-държава, на народна армия, на милиция, на СССР и вечната, братска, взаимна дружба – а не гражданското мислене, беше проводено през служебната позиция на всички спрямо Левски във ВРО. Последната на свой ред беше концептуализирана като прото-държава, но и като идеален политически организъм, в който успехът се дължи на послушанието, а несполуките – на изтъкването на собствено мнение.

Именно през този период се канонизира онзи Левски, който и днес ползват широките слоеве на обществото за безвъпросен свой идеал. Както отбелязва Мария Тодорова, есенцията на разбирането за Дякона е книгата на Николай Генчев, посветена на него. Едно изложение, което – отбелязва и вече цитираната – не впечатлява с нищо, освен с каноничната версия на късносоциалистическия Левски. Възприемането на този сравнително кратък текст обаче е впечатляващо – дори за професионалните историци той е приравним към върховната истина за своя обект, от която по-вярна няма. Дори според мнозина от мислещите историци това е същината, от текста може да бъде усетен самият Апостол на свободата. Ореолът си тази книга дължи не на прозренията на автора си – тя трудно може да бъде наречена повече от национал-комунистическо клише. Текстът сглобява в единство всички черти на героя, ключови за времето на своята поява – първо. И второ – снабден и с дисидентското самопредставяне на Н. Генчев, възпрепятствана от поява на книжния пазар, този труд се превръща в знаме на умерения протест срещу социалистическата система, а именно – тази негова версия, базирана на схващането за критичния недостиг на национално съзнание в системата. ДС – не, още по-малко ръководната роля на БКП и СССР, а националната недостатъчност на режима. Нагласа, която няма да коментирам тъкмо тук.

Една от фокусираните популярни употреби на Васил Левски оформи образа на едноименния футболен отбор като избор на свободолюбивите, като решение на онези, които не са част от насилното статукво на социализма. Разбиране, което отказваше да калкулира факта, че поддържаният от МВР отбор растеше и се развиваше в тоталитарната рамка, която не позволяваше изключения. Ненапразно Народната милиция биваше наричана популярно „биещото сърце на Партията“ – шеговито определение, залагащо смислова тежест върху първата своя съставка: органите на реда бият, те са насилници по своята природа. Тъкмо на тази институция беше прикрепен футболният тим, носещ името на Апостола, който, съдейки от делата му, никак не се е противопоставял на крайните методи.

Разказът за ВРО е силно Левски-центричен – във всеки сюжет е замесен Левски, дори повече – този проект за национална еманципация се изчерпва до дъно с името на своя ръководител. Обстоятелство, зад което далеч не прозира само интерпретативна манипулация с образа на революционера, а тъкмо – засилен или не – отговор на реално случилото се, в чиито център наистина е бил лидерът. Нещо повече – решенията в рамката на Организацията, които не са взети от него, са непременно неефективни, че и повече. Пример е напрежението, което внася Общи с акцията в Арабаконак и признанията си в пред османското правораздаване. Ударът върху революционната мрежа е свързан не с Левски, а с отклонението от неговите повели – ето как разказът за раждането на българската свобода инсталира предварително не анонсираната от самия Левски „демократска република“, не гражданското съзнание, основано на обществения договор, а служенето и подчинението – черти на системата, която бунтът на българи се очаква да разруши. Изглежда, че самият Апостол на свободата изобщо не е бил убеден в предимствата на тази ценност на управленско ниво. А на кое, прочее, тя би била по-приложима?

Левски е единствен и незаменим – това показва телеологическият разказ за българското освобождение след обесването му: неколцина опитали да поемат ролята му на водач, но – както гласи клишето – никой не притежавал качествата му. Тълкуване, което внедрява идеята за неизбежната диктатура и мястото на политическия водач още по-дълбоко в съзнанието на широката социална рецепция на въпросния официален исторически наратив. Сравнението със самия Тодор Живков се налага от само себе си, а след краха на социализма тази насока се превърна в една от носещите линии на носталгията по отминалото – неук бил, нямал маниери, но пък сторил толкова много за народа си, честен бил, по някоя вила най-много да са построили тези около него, а той – нищичко, един направо свят мъж бил той! Днешните, за разлика от него, са пълни мошеници – продължава гласът на (само)съжалението. Завършва с твърдението, че съграденото от Живков не би могло дори само да бъде боядисано от приемниците му. Съждение, което перфектно пасва на модела, зададен от историците за Левски – него никой не съумя да замени, неговият гений и честност се оказаха твърде висок стандарт за „поквареното ни общество“.

В такива дни, които не са от календарния котидиен, които не са от хоризонталния ток на времето-от-ден-в-ден, логично изглежда да се запитаме какви точно национални герои бихме желали да имаме. На какви парадигматични биографии да опрем настоящото си живеене така, че да създадем работеща заедност, в която всеки да знаем мястото си и да уважава другия? Дали високите стойности на революцията са подходящи за целта? От какъв точно преакцент се нуждаят обичайните ни разбирания, за да бъдем по-ефективни граждани?

Проблемът – както звучи изтърканата фраза за него – е мъчно решим. Дръзвам да предложа един различен поглед: дали не е настанало време да се подредим не зад моделните лица от миналото, а зад каузите им? Дали това клише – да мислим разказа за това какви сме и защо сме такива – през личностите, натоварвайки ги с ролята на „локомотиви на историята“, не е свръхусилие, което ражда не нагласа „към ценности“, не принципно рационални граждани, ценностно стабилизирани върху убеждението, че моралът не зависи от обстоятелствата, както ни учеше един прекрасен даскал в моя осми клас; или напротив – склонни сме да продължим да възпроизвеждаме идентичността си посредством поредицата хан Кубрат – хан Аспарух – хан Тервел… цар Иван Шишман… Левски?

Конфликтът на съвременното българско общество няма абстрактни измерения. Промяната на системните правила няма да катурне корупцията – тъкмо защото масовото мислене е ориентирано към лични отношения, отражение на немореднизирано политическо мислене. На неразкъсана връзка между лично и обществено. Разказът за груповото битие като наниз от личностни биографии, повдигането на паметници на личности, а не на каузи, повтаря тъкмо този модел. На това се дължат предварително решените конкурси (лично бях жертва на около два такива в Историческия факултет на Софийския университет). Оценката на хората не по професионални качества, а по маркера на личната близост до влиятелни покровители, не води до поява на граждани, а на клиенти. А гражданите на свой ред се демотивират и хващат първия полет, водещ оттатък линията Петербург – Триест.

Ценности срещу лични връзки – сблъсък, който е нерешим на нормативно ниво. Стабилен морал срещу етически хамелеони – болезнена колизия, в чиято основа е всякога разбирането, че всичко е лично. На това ни учи и примерът на Левски. Всяка буква от разказа за него убеждава тъкмо в това. Готови ли сме да продължим да понасяме този тежък товар?

Думата ми не е за Левски като национален герой. От него несъмнено обществото има нужда: след като се намира там, където се намира. Съмнението ми е дали точно „този Левски“ служи на каузата на собствената си „демократска република“ по най-добрия начин.

Posted on юли 19, 2015, in Наука, Публицистика. Bookmark the permalink. има 1 коментар.

  1. Ми то според теб най-добре ще е агент Буда за икона (не Сандокан, мале, за икона).
    Щом Левски за такава не става.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s