Убийство по класически


Всяка кауза струва. Безценността, без-цената на дадено убеждение, е реторическото клише, чрез което сме свикнали да заявяваме, че принципите не зависят от обстоятелствата. Или вярваш и следваш, отбраняваш и прилагаш до самия край, или не се залавяш. Условията се променят. Ценностите са опората на човека в битието. Начина, по който заставаме, бидейки закотвени от изборите си, противейки се на хаоса на феномена. На вечно променливия свят, който все и всякак се изплъзва, подобно на пясък, през пръстите ни.

Каузата на свободата струва живота на милиони. Даже на повече – историята няма надеждни средства да изброи всички, загинали, за да бъдат свободни – те или потомците им. Ето защо няма безценна причина. Никоя стойност не може да бъде безценна, макар в някои случаи стойностите да не подлежат на измерване дори в едро приближение.

Хер Бойко Атанасов почина. Мир на душата му!

Неговият живот се присъедини към тези много милиони, оттекли се в името на дадена кауза.

Въпросът тук изобщо не е в това. Бойко не е герой. Той стана жертва. Когато избираш да заличиш дадено приятелство – ти моделираш жизнения си хоризонт, задавайки ширината на личната си свобода. Ако не стоим на примирими позиции, по-добре и за двете страни е да се отдалечим, за да избегнем заложените в нашето различие конфликти и да не причиним невъзобновими щети. Заставайки зад идеята да се омаскариш – което вече цялото бившо и настоящо ръководство на НГДЕК сториха, независимо от усилията да бъдат удържани в рамката на нормалното – това също става по силата на ненасилствено волеизявление. При положение, че не ми пука за това, че живея в общество, че моят начин на действие – особено бидейки директор или създател на нещо – е и модел на поведение, в който мнозина се оглеждат, ако пет пари не давам за това, че изказванията и действията ми са в пълен разрез с обективните договорености – подписаните и изпълнени контракти – и с моралните правила, то аз съм свободен от положителния си образ. Няма начин да бъде другояче – политиката напук на ценностите на обществото води до разкъсване на валенциите с него: партизанското име на омаскаряването.

Спорът е ужасяващо напечен. Температурата на конфликта се доближава до тази в казаните на самия Ад. Но последиците от случващото се все още са обратими. Засегнатото достойнство подлежи на реставрация – частична или не, възможна или не. Дори никога да не се погледнем, ние бихме продължили да живеем в пълнотата на своето живеене. Казано с други думи, животът – даден по благодат – продължава в относителна непокътнатост, а личностите свободно разгръщат талантите си.

Животът обаче спря. Стореният избор се оказа невъзвратим, а последиците от него никой не ще изправи. Бойко си отиде. Универсалната мярка е тъкмо границата на фаталното – ако даден избор е необратим, ако той засяга първото благо – живота – той просто не бива да бъде сторен. Никой няма право да отнема онова, което не е дал, нито е способен да даде, реставрирайки направените щети. Битието катастрофира в безразсъдството на делата, в които не са калкулирани възможните резултати от тях. Ако моите действия биха довели някого оттатък ръба на живота, то аз съм убиец. Волно или не, стореното не може да бъде назовано с други думи.

В случая убийците имат имена. Наемните морални убийци, които доведоха класическата гимназия до евтина сензация и медиен парцал, вчера извършиха и физическо убийство. Създадохте я. Унищожихте я. Днес убивате в нейно име. Къде е разликата с онези, които убиваха „в името на народа“, произнасяйки 2730 смъртни присъди? Кое различава настоящото ръководство на НГДЕК от онези, които – малко преди тях – отнемаха животи, мотивирайки се с идеята за осигуряване на жизнено пространство на своята раса?

Класическата гимназия агонизираше. Вчера апаратурата, която поддържаше жизнените ѝ функции, спря. Няма НГДЕК. Тя съществува там, където се окажат заедно двама или повече нейни възпитаници. Вярвам в това, защото съм го усещал и продължавам да го усещам. Ние сме, нас ни има. Срещаме се. Общуваме. Уверяваме се, че Гимназията е тъкмо това – общност. Такава, каквато не създаде никоя друга институция. Бившите министри не се познават, бившите премиери не се поздравяват, но класиците не се забравят. Нека някой да нарече това сантиментално клише! На фона на смъртта на Бойко би било особено уместно, наистина!

Подобно на средновековните балкански държави, които се изпаряват, трансцендират в имагологическа цялост, за да възкръснат векове по-късно, вчера настъпи преселението на класическата гимназия в Отвъдното. Остава ни да се надяваме тази институция, създадена от и за заедността, която тя произвеждаше, да бъде възкресена. Някога. Без участието на тези, които днес говорят с престорена загриженост, пръскайки слюнки като бесни кучета.

Неманичи и Бранковичи не върнаха Сърбия от Царството Небесно. Сториха го Караджорджевичи и Обреновичи. Гърция няма нищо общо с Драгаши и Палеолози. Не родът на Шишман или Срацимир въстанови България.

НГДЕК няма да има нищо общо с Гергина Тончева, Мариела Папазова, а с Ирина Репуц – която с пълнооборотна и незаобиколима арогантност опита да се инсталира в същностните пластове на Гимназията – съвсем. Убийците са сред нас! Le roi est mort…

Sit terra tibi levis, Boiko!

Posted on март 6, 2015, in Есета. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s