Володя и малките


Първо беше Крим.

Доводите: там живеели етнически руснаци, които не желаели оставането си в състава на Украйна. Извън отговора, че и аз навярно не бих искал да живея там, където редът е в остър дефицит, където министър на културата е полуграмотен човек (чиито качества на творец не оспорвам, но настоявам, че те не биха могли да служат за обоснование на претенция за управленска експертност), където в последна сметка мнозинството университетски преподаватели във факултета, който съм завършил, са компромисни фигури, за които никога няма да се чуе много оттатък стените на аудиториите, в които преподават… Пренебрегвам тази перспектива, прекалено лична е. Макар да не съм съгласен с девалидирането на личното като изначално негодно в такъв контекст – то, прочее, е част от общата симптоматика.

Баските също не са съгласни с политическия си живот, поделени между Франция и Испания. Ако приемем, че руснаците в Крим са достатъчно различни от украинците, то няма как да не признаем достатъчно дълбоките пропасти между баските и съответните мнозинства – френско и испанско. Само припомням – баският език по структура се доближава повече до грузинския и други кавказки езици с ергативна структура, отколкото до номинативно-центрираните романски езици. „Границите на моя език са граници на моя свят“ – следвайки тази формула, видимо строежа на баската мисъл е различна от тази на отлятата в испанска или френска граматика, ето защо светът на баските има легитимно право на самостоятелност: той е структурно несводим, няма общ знаменател с тези на мнозинствата в съответните държави.

Русините, макар и езиково близки до словаци, украинци и сърби, на чиято територия основно живеят, несъмнено имат аргументи да настояват за различността си. Примери – безброй. На практика няма държава без малцинства – етнически, религиозни, всякакви.

Отделянето на Крим било обективно волеизявление на кримските жители. Ха! Не щеш ли, жителите на значими части от Македония, Западна Тракия, Северна Добруджа, Западните покрайнини, някога – преди масивните етнически прочиствания, някои – маскирани несръчно като „размяна на население“, са се идентифицирали като българи, но бадява – кой да ги чуе?! Особено при положение, че го е нямало Владимир Владимирович да застане зад техния етнически интерес и да отбрани историческото им право!

Да не говорим за сърбите и хърватите в Австрия, за унгарците в Румъния и Сърбия, за арменците в Турция, за албанците в бивша Югославия и в Гърция, за немците в Елзас, за турците в България. И така – до безкрай. Случаите са различни, няма съмнение, но всички те в очите на малцинствените играчи са обединени от едно – несправедливостта, довела до запокитването им далеч от метрополията и на територията на държава с друго мнозинство, която, бидейки и най-толерантната и либералната (а в нашия регион, а и не само, такива няма), постепенно ерозира техните идентичности и ги претопява.

Успоредицата с Косово и двойния стандарт на Запада: никой не би застанал насреща на съждението, че независимостта на Прищина беше в разрез с международните правила, изковани тъкмо за този случай. Въпросът за целесъобразността – отделянето беше от полза и за сърби, и за албанци – не би могъл да не бъде водещ, но налагането на тази рационална логика по никой начин не денонсира действието на рационалността, изкована от международното право. Казано направо: в случая едната логика – прагматичната – има капацитет не да постави под въпрос обхвата и действието на другата – юридическата, а да я замаже, отпращайки към сферата на „обективното“. Именно – статуквото и проектите за развитието му, от които само един е от полза и на двете общности.

Никак не твърдя, че от установяването на косовска независима държава има повече страдащи, отколкото от замисъла за оставане на Прищина под властта на Белград, даже напротив. Питането тук се отнася до отговорността на факторите, изковали по-рано правната рамка на идеята за омиротворяване на конфликта. Нима онзи ден стана ясно, че сръбско Косово се е превърнало в травматична безсмислица? Дали не е било съвършено видимо, че сръбският данъкоплатец би следвало да се погрижи за собствения си стандарт, а не да инвестира скромните си обществени финанси в територия, чието догонващо икономическо развитие изисква милиарди и години търпение? Мъчно си представям, че някой експерт, дори от тези, които познават случая от монитора на своите бюра, е в състояние на подобно късогледство.

Косово, както се видя, не предизвика никакъв „ефект на домино“, от какъвто се опасяваха мнозина, изживяващи се не като социални учени, а като гадатели. Светът утре не може да бъде предположен дори ориентировъчно, защото развитието зависи от процеса на натрупване на знание. Зная – взимам решение – запазвам или променям статуквото. Според Попър никой не би могъл да знае утре какво ще знае. Няма сила, която да прогнозира логиката на научните открития, да речем. Ето защо няма начин да предизвестим какъвто и да било ефект – на домино иил на друга детска игра, както мнозина от дистанционните познавачи си представят местната реалност.

Сравнението с косовския случай е нелегитимно и в още един аспект – Крим мигновено се положи под руска власт, докато в Прищина се гради самостоятелна държава. Албания е желан партньор на косовските институции, а за народа е направо изгубения Рай. Независимо от това, заедността на двете албански държави е символична, историческа, но не и политическа. Повече – Косово продължава да настоява на мултикултурния си имидж пред своите европейски и американски благоредетели – единствени гаранти за оцеляването на тази крехка държава. Кримското общество бе прилепено към руското, а в Косово се разгръща собствен социален проект. Факт, който не омаловажава насилието над международното право, но и по никой начин не делегитимира двустранната полза от косовската независимост.

Друг довод – отдаването на Крим към Украинската Съветска Социалистическа Република (УССР) било сторено в нетрезво състояние от тогавашния съветски лидер, следователно делото следва да бъде обявено за нищожно, а резултатите от него – да се коригират. Направеното от Хрушчов през 1954 г. не трябва да се брои, тъй като възможността да взимат решения, а на такова високо равнище – съвсем, имали право само люде, които притежавали себе си в пълнота, в това число и бидейки в пълна съзнателност.

По същия начин навярно бихме могли да обявим за нищожен договора, сключен от Екатерина Велика за Аляска (1867 г.). Минало е повече време, достатъчно от информацията се е погубила, а живи свидетели, за разлика от случилото се с Крим през 50-те, няма – все обстоятелства, които улесняват повторната анексия на полуострова. Отгоре на това има и още едно съвпадение – и Крим, и Аляска, са полуостровни територии. Ако Крим беше излишен товар за Украйна, навярно същото може да се каже за земите на щатския Север, които едва ли биха оцелели, ако бъдат оставени на собственото си стопанство и без постоянните матетриални облекчения и помощи от страна на икономически активната част на САЩ.

Къде е мястото на кавказките руски републики, които от десетилетия се борят за независимост тъкмо на основанието, че не се чувстват принадлежни към обществено-политическия проект – нито на Русия, нито на СССР преди това?

В Рига днес функционира Музей на окупацията, в който е изложено времето на съветската власт в Литва. Название, което ясно заявява и цивилизационния избор на литовците, отразявайки един травматичен разказ за измамата, с която прибалтийските държави стават част от СССР. За тази откровена манипулация, с която си служи Сталин, за да получи техните територии, в Москва и дума не се чува. Особено силно обаче е озвучен фактът, че присъединяването на Крим към Украйна е неправомерно. На езика на логиката това се нарича двоен стандарт – факт, който приближава Русия не до Европа на довогорените ценности и единните законови регламенти, а до полетата на Азия, където по-силният обръща правилата в своя полза, а дребният приема безропотно, тъй като всеки протест води до нездравословни последици.

Нямат сила и доводите на „новите леви“, според които усилията за удържане на Украйна в руската сфера на влияние било рефлекс срещу напредващата американска инвазия, чиито пътища са най-вече икономически. Според тези анализатори „Студената война“ не била завършила и това проличало по поведението на САЩ и опитите да разширят обсега си, доближавайки се до самата руска гранична полоса. Светът имал – отново според тях – сили да оцелее, ако удържи двуполюсния модел и баланса между свръхсилите, защото допускането на превес на единия от глобалните играчи би довело до пояждане на всичко и всички, до отнемане на суверенитет и превръщането на икономически малките в напълно зависими. Една нова форма на колониализма, в която един мегаиграч съществува на базата на множество свои инструментални придатъци: едни снабдяват с нужните ресурси неговото престъпно благоденствие, други прибират боклуците от дейността му.

Тъкмо тези „нови леви“ ни отвориха очите за причините, довели до масовата екзекуция в редакцията на Шарли Ебдо: ислямският тероризъм и появата на политическия ислям били отговор на държанието на „Америка“ (няма да питам дали става дума за Северна или Южна), а обект на възмездие бил най-слабият член от про-американската политическа поредица и най-уязвимата група от обществото – хората на перото. В по-глобален план тъкмо „агресивната външна политика на САЩ“ била породила ислямския фундаментализъм: насилието предизвиквало още насилие. Не на последно място – вмъкват се и конспиративни теории, настояващи на тълкуването, че „американците сами организирали всичко, защото по този начин сами си доставяли поводи за войни, които на свой ред обслужвали икономическите им интереси“.

Подред: изборът на Украйна, нейното правителство и народът на страната, едва ли биха могли да бъдат обект на политиката на друга държава, била тя и бившият сюзерен, от чиято власт са се освободили преди две десетилетия и половина. Концепцията за суверенитета включва тъкмо това – всяко общество, избирайки своя държава, да бъде в състояние да управлява насоките на своето развитие. Без оглед на териториалния си размер, икономическата си мощ и военните си възможности. Киев избра пътят към Европейския съюз. Добър или лош, на този етап той няма смислена алтернатива. Усилията на Русия за създаване на евразийски съюз силно наподобяват изобретените от съветската власт механизми за икономическо догонване на Запада, копирайки по руски конкретни западни изделия. Имитации, пред които съвременните китайки ментета изглеждат като инженерни шедьоври.

Като пример ми идва на ум случката със съветския ЗАЗ 968А, който е по същество клонинг на немския NSU Prinz. Разликите – запорожкият завод залага на класически двигател с вътрешно горене, задно разположен, от което следват редица наудобства, сред които лошата работа на охладителната система е най-малкото. Немското изделие е сред уникатите в автомобилната индустрия – двигателят е Ванкелова турбина с КПД близо 40%. За целите на този роторен двигател на купето са монтирани два странични въздушни джоба, намиращи се в задната му част. В концепцията на ЗАЗ те са оставени без функции, а съветските инженери не си дават труд дори да ги демонтират и с това да оразличат своята кола от тази на NSU Motorenwerke, чиито наследник днес е марката Audi. Това води до съдебен процес, завършил с осъдителна присъда за съветската страна.

Сравнението с начина, по който се държат множество китайски фирми в тази насока, не беше произволно. Бодрото потъпкване на авторския труд, липсата на регламенти за авторско право и обществения строй, основан на уравниловъчни принципи, в които всичко принадлежи на всички, разбирай – на държавата, са явления, определящи периметъра на Азия в ясно отграничение от пространството на Европа. Европа, в която авторството е концепт, дълбоко вкоренен в идеята за индивидуалното. За различния талант у всекиго и правото на всеки да извлече от себе си толкова, колкото би могъл – твърдение, което задава жизнения хоризонт на Стария континент.

Именно Европа като културно здание на има-няма 3500 години, е успяла да се смекчи инстинкта на човека, насочен към притежание и повече притежание. Можем да заявим, че с нашите усилия („нашите“ – на всички европейци от Омир до нас днес) Левиатан е почти опитомен и подчинен на правила. Никой никому не отнема, а когато това се случи, пазителите на правото въздават и реставрират справедливостта. По този начин обществото на съвременна Европа е навярно най-уреденото от всички исторически времепространства.

За разлика от това на Азия, където все още деспотът властва така, както му е угодно. Макар да се нарича държава и да поддържа някакви институции, волята на едного се калкулира като единствен фактор, водещ до решения. Един е източникът на слово, което моделира действителността. Принцип, с който Европа на обществения договор, на общото съгласие около важните за заедното съжителство въпроси, никога не би се съгласила. Даже повече – обществената мисъл на Стария континент отдавна е изхвърлила в склада на историята тези практики. Ненапразно европейските монархии са декоративни и по това силно наподобяват азиатските демокрации.

Там, където волята на единовластния е закон, а писаните закони са само украшение, няма Европа. Ето защо днешна Русия опитва да създаде съюз на евразийските държави – едно хилаво подобие на ЕС, в което думата на батюшката ще бъде единственият законотворчески орган, а всяка негова изява ще бъде приемана не с картезианско, здравословно съмнение, а с немедленни и нескончаемо ръкопляскания. Защото другото води до нежелани пребивавания. Справки – ареста на Гари Каспаров, озовал се ненавременно на наподходящо място.

Европейското мислене от векове се основава на равно-правието, на еднаквата поставеност пред нормите на закона. Произволът е изключение, изтиквано с неспирни усилия в периферията на обществения живот. Никой не си позволява да пояжда никого, защото това води до наказание за насилника. В противовес на природния свят, в който все още пребивава азиатецът – там всеки завладява, усвоява и експлоатира всекиго, ползвайки за единствено основание своята големина. Голям съм – значи мога да изям по-дребните. Няма закон, който да се застъпи за тях, признавайки им равна причастност към човешката природа и към обществото като организъм, в който всеки дава своята лепта. Ето къде е инсталирано основанието на „новите леви“ да мслят днешния свят в термините на „Студената война“.

Недоверието в собствените ценности е част от екзистенцията на Европа, доколкото всяка стойност е условна и белязана от различна степен на контекстуална уместност. Приемането на чуждата система от важности всякога крие опасности. Една от които е да оцениш своето от позицията на чуждото. Например – да заявиш, че Украйна няма глас относно собствената цивилизационна ориентация. Или – да доведем този тип мислене до предел – да заявиш, че лелееш Червената армия на Дунава, защото инак САЩ като глобален хищник ще закуси с теб.

На подобни атавистични опасения, съвършено външни на европейската културна рамка, рационалното начало отговаря така: все едно е кой би бил световният кръволок – САЩ, Русия, Китай, ислямистите. Ако някому бъде насилствено изтръгнато правото на самоуправление, ако някой погуби суверенитета си и свободата му се окаже нищожна, едва ли има особено значение какво получава в замяна – дали американски консумеризъм, широтата на славянската душа на руснака или дисциплината на Северна Корея. Все едно е дали ще се молиш в църква, джамия или синагога, ако по пътя към храма някой във военна униформа те тика в ребрата с автоматично оръжие, за да не кривнеш в друга посока.

По всичко личи, че призраците на „Студената война“ съществуват. В главите на тези, които не си дават труд да приемат Европа. Да я схванат в дълбочина. Защото разбирането на културното построение всякога изисква усилие от страна на познаващия. И интелектуална подготвеност – информираност относно историята на европейските проекти. И възпитаност – в принципите на личния принос в живота на общството, сред които фундаментално важен е този за търсенето не на най-лесния, а на най-ефективния път към обяснението на действотелността. Entia non sunt multiplicanda praeter necessitatem (Не умножавай същностите повече от необходимото) – ако следваме формулата на Окам, приета за рождено лоно на съвременния рационализъм. Важи обаче и обратното – същностите не бива да бъдат опростявани повече от потребното. С други думи: познавателният проект трябва да бъде правилно прицелен. Само по този начин бихме могли да отстраним животинските си страхове и да идем да работим, защото очакването на братята-московци с цветя на дунавската ни граница има и още едно неприятно следствие – докато едни пишат в подкрепа на Путин, жаждайки го като избавител от потенциалното американско робство, все някой трябва да изработи прехраната им. Ако не приемем, разбира се, че тя вече е щедро предоставена в аванс, сметната на базата на приноса им за каузата на „Голямата северна страна“.

Светът не е и не би могъл да бъде двуполюсен. Тъкмо Европа ни учи на това: двузначността в обяснението на обкръжаващото не работи. Светът е многополюсен, с динамично променлива геометрия. Интересът е конкретно понятие. Днес. За разлика от терминологията на XIX век, когато аспирациите на Великите сили често пъти са били следствие от дълготрайни посоки на интересите. Последното несъмнено важи в пълна сила за Руската империя и нейните стремежи за излаз на топло море с цел вливане в глобланата търговия и придвижване напред на проекта за модернизация, който не би могъл да се случи без инфузия на рационални идеи.

Светът беше двуполюсен. Днес плащаме цената на този модел. Който, освен икономическата си неефективност, е и интелектуално безсилен, та чак обиден за търсещия ум. Той обаче има едно видимо предимство – непомосимата лекота на битието, моделирано чрез него. И в този случай бръсначът на Окам трябва да изреже тази логика като опростенческа. Като обяснение, в дефицитно и на умствени усилия, и на културна дълбочина – две от партизанските имена на Европа. Ако съдим Стария континент с критериите на Азия, то няма начин да очакваме той да не ни се изплъзне. Да не придобие вид на гротеска, на обърната наопаки реалност, подобна на азиатската, преценена според стойностите на Европа.

Широкото оглашение на проекта за обръщане на всичко вън от Америка в американски колонии също може да бъде снабдено с логично обяснение. До голяма степен тук прозира носталгията по рухналата съветска икономика, която задаваше модата в половината свят. Русия не намери капацитет да удържи сама себе си, ето защо индустриалните гиганти на социализма пропаднаха, оставяйки разбити човешки съдби. Колабира и българското стопанство, привързано изначално към съветската суровинна база. Приватизацията доведе интернационални компании в икономики, които си представяхме като национални. И повече – като самодостатъчни.

Онзи, у когото са парите, започна да диктува условията, спазвайки рамката на закона. Или съобразявайки се с шансовете да бъде наказан. И едва ли има нещо по-нормално от това: в родината си международната фирма се държи коректно, а у нас и в Русия – като колонизатор. Не поради нео-колониализма на САЩ, а заради корупцията във властта. Ненапразно Салтиков-Щедрин отбелязва, че строгостта на руските закони се смекчава от незадължителността на изпълнението им – факт, който отново ни отвежда към пределите на Азия, в които дори легално действащи субекти се приспособяват към плаващата рамка на правото, която подлежи на ситуационно определение чрез финансови стимули. И тук излезе, че проблемът никак не е у злите сили на атлантическата демокрация, а по-скоро във реда в Русия, който повече наподобява едно „ново средновековие“, ако си послужа с термина на Бердяев.

Реакцията на Русия по повод масовия разстрел в редакцията на френския хумористичен седмичник и българските „нови леви“, припелени към словото на тяхната идеологическа родина, беше ясен индикатор за азиатщина. Само в света, в който надделява не суверенитетът и правото, а силата на по-големия, доводите за заслужено наказание без съд и присъда, биха могли да сторят смисъл. Там, където юридическата покривка на обществото е тънка до имагинерност, където опозиционни лидери биват арестувани и държани в затвора без основание, правото е на страната на онзи, който го завладее. Където обществото не се сговаря в институции, а всички са лично разположение на единовластника.

В Стария завет е казано, че на онзи, който ти извади едното око, можем да отвърнеш с избождане на неговото. Дори този варварски принцип, който игнорира обективното правораздаване и въздаването на справедливост от не-лична гледна точка, е основан на идеята за относително равенство между полученото и причиненото страдание. С други думи, ако някой те наплюе, нямаш право да му изтръгнеш езика или да обезобразиш лицето му с нажежено желязо. На словото и на рисунката може да се отговори със словесен акт и/или с изкуство, а не с куршум.

Това обаче могат да заявят европейците, които векове наред са дебатирали по въпросите за стойността на човешкия живот и в рамката на цивилизация, която е създала институции за нерешимите индивидуални спорове. Еднакво дистанцирани от всекиго управленски субекти, слепи за личното, призвани да увеличават дозата справедливост сред нас и да усилват значението ѝ като ценност. Навярно за мнозина справедливостта трудно би могла да се удържи в такава концептуална конструкция. В това число и за мен. На терена на обществените отошение – за добро или лошо – по-ефикасен начин сякаш още не е изобретен. Най-властната алтернатива изглежда, че е завръщането в пазвите на естеството, където всеки се задоволява инстинктите си с другия, стига да е по-грамаден и по-могъщ от него. Едва ли искаме тъкмо това лесно решение.

По всичко личи, че „новите леви“ са „нови“ само по номенклатура. Всички комплекси на някогашното ляво се четат и в техните обяснителни построения. Дори и двуполюсния модел на маркс-ленинската философия, комбиниран с примитивната омраза към свободния пазар, а оттам – и към свободата. Ясно различим и е рефлексът на отнасяне към чувствителните теми на обществото: докато европеецът, който не е нито „нов“, защото на Стария континент новото е добре забравено старо, нито „ляв“, защото примерите от историята показват по недвусмислен начин колко беди е донесло лявото на човечеството, настоява на заедно достигане до взаимно приемливи решения на базата на диалога, на проследими рационални процедури, защото се уповава на институциите, които бранят живота, честта и свободата му; то мислещият в режима на „Студената война“, навикнал да се притаява от шубе пред възможността да бъде посетен изненадващо от органите на политическата милиция, е склонен на идеологическо мълчание, заменяйки излюзорно правото на свободна волеизява срещу сигурността на удобното битие. Една подмяна, в която в последна сметка разкрива фундаменталната безотговорност на „новите леви“.

Защото вегетативното оцеляване не е, ама изобщо не е ценност. Оцеленческият проект, прочее, отпраща отново към безкрайните полета на Азия, където човекът се спасява или в един полуживотински модус – избягвайки естествените си врагове; или изобщо не преживява.

Подобно на някогашните „леви“, които говореха за нетлението на българо-съветската дружба, днес техните синове и дъщери, атрибуирали се за украса като „нови леви“, настояват на правилността на руската интервенция в Крим и в Украйна. Една стъпка ги дели от признанието, че добре би било, ако България прегърне своите руски братя-славяни, срещайки с килими от цветя окупационните войски, решили ненадейно да си върнат дълга от 1877 – 1878 г., когато руският император освободил една малка държавица, оказала се в историческа перспектива както най-предан съюзник, екстензия на руския интерес, така и непокорно, опако дете, което се възпитава по методите на Макаренко.

Та, какво струват Сан-Стефано и Берлин пред каузата да се самопровъзгласим за част от една велика държава! Симеон Велики не сполучи да седне на византийския трон. Калоян не сполуч, той не се справи с Латинската империя. Фердинанд също беше спрян току-пред триумфалния си вход в столицата на Империята. Дали пък днес лидерите от „Позитано“ – 20 няма най-после да реализират този хилядолетен български блян – сънародник да застане до най-големите, общувайки с тях като равен, без в действителност да го е залсужил с делата си?!

Напук на огромното си несъгласие, срещу всички свои доводи, негодувайки с цялото си същество срещу това „ново средновековие“, към което ни тласка Владимир Путин, няма да спра да отстоявам правото на неговите акустични тела, каквито в България взеха да се появяват многобройни, да изразяват мненията си свободно. Макар те да отричат моето право на становище, настоявайки на снишаването като далеч по-успешна стратегия, отколкото рационално основания протест срещу напредването на Азия и опита Стария континент да бъде денонсиран като цивилизационно пространство от една безкрайно овехтяла алтернатива, самоопределяща се на основата на правото на по-силния.

Накрай, една уговорка: не се съмнявам, че на този текст ще бъде отговорено с аргументи, започващи с „Америка…“. Да си призная, слабо ме интересуват подобни дискусии. Причини за това – много, но тук ще очертая няколко. Първата – говоренето за Русия обективира руските дела. „Ама и американците“ е реторика от арсенала на детската градина: „Не съм само аз, Гошко също се наака!“. Привличането на САЩ в този разговор е плод на опит за размиване на отговорността, изоставяйки руското в диалогичната периферия – една не особено сръчна подмяна на обекта, която още тук заявявам като неприемлива. Втората – ако руската политика следва контурите на американската, то това иде да рече, че във Вашингтон добре си вършат работата и контролират даже своите най-непримирими противници. Автономията на Русия следва да бъде уважавана и в текстовете на нейните бранители. Третата – властта и влиянието имат една базова специфика: не минават само със субект. Ако аз желая да властвам над някого, но той не приема моите претенции, то отношения на господство няма. Ето защо проблемът за тълкуването на външната политика на САЩ като стремеж към установяване на нов колониален ред е самоколонизиращ призрак, ефективен само в главите на онези, които са приели да обясняват света по този начин. Отказвам да бъда един от тях.

Posted on януари 26, 2015, in Публицистика. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s