Домашното огнище на царя (или битът на паметта за Самуил)


Домашното огнище на царя (или битът на паметта за Самуил)

 

Доклад от кръгла маса „Образът на цар Самуил – художествена литература, история, фолклор, изкуство“, 3.10.2014 г.

 

  • Легендарен контекст на региона – освен легендите за Самуил, които успяхме да чуем, Кюстендилско и Дупнишко произвеждат цяла поредица още местни разкази:
  • За Юстиниан – реплика в многовековния диалог относно родното място на византийския император, която чудесно пасва на класическия биографичен мит, изкован още през средновековието, идеологическо средство за легитимация на служебно израснали люде без знатна подплата. Местната му версия се улавя в с. Таваличево.
  • За Шишман – Конявската планина се именува така, защото – както се настоява – тъкмо там е паднал конят на мисления за последен български цар; с. Копиловци на свой ред извежда името си от вярването, че е свързано с копието на Шишман; на свой ред Шишковци се тълкува като метаморфирала форма на самата владетелска фамилия. Исторически прецизно, владенията на търновския господар никога не са опирали чак до тези територии.
  • Още в самото начало бих поставил въпроса за историческия канон. За официалната версия на историческия разказ, предназначената за обществена консумация, която по същество е служебен текст на идентичностния проект (какъвто е той в различните времена), и за технологичните отпадъци. За онези сюжети, които стават жертва на монтажа.
  • Няма да бъде изненада за никого, ако заявя, че географията на българското през XIX и първата половина на XX век е организирано около няколко свръхакцента, сред които безспорно първи е македонският.
  • В популярните представи – тогава, а и днес – географията на Македония присъства далеч по-обстоятелствено, отколкото българският Среден Запад: знаем ключови градове, езера, реки, обекти от културното наследство на някогашната област, а днес – държава, но трудно изброяваме повече от няколко, свързани с Дупнишко и Кюстендилско. Трудно се досещаме дори за емблематичните сред тях, съвсем не по-малко представителни от гледна точка и на науката, и на естетиката, а и на възможно репрезентируемата чрез тях културна дълбочина.
  • Земенският манастир е слабо познато място в масовото съзнание, за църквата „Св. Георги“ в Кюстендил малцина за чували, подобна е и публичността на останките от средновековни черкви в Бобошево, край Пастух и др. Далеч повече са тези, които са чували за Битолския надпис – предмет от Македония, един от най-представителните извори относно етническото самоопределение на Самуиловия род, отколкото – например – Ръждавичкия сборник: паметник, чиято история може да бъде дадена като пример за наситеност. Макар и книга с минало, за него просто не знаем.
  • Дори „тракоманията“ подминава тази част от България. Употребата на траките превърна Източните Родопи в едно от добре интегрираните зони от културната карта, а и на символната. Покрай тракийския наратив се промъкват – повече или по-малко успешно – елински, елинистически, и римски сюжети.
  • Макар животът, а и представителният живот в далечните исторически времена, ползваем за изковаване на съвременни репрезентации, да дава достатъчно възможности за вписване в общностно значимите разкази – както в твърдият, каноничен наратив за/на нацията, така и в комерсиално модните сюжети – това така или иначе не се случва.
  • Жителите на Созопол добре познават и експлоатират миналото си, добивайки от него тъкмо онова, което им е потребно. Примерът е характерен, особено на фона на неотдавна намерените мощи на св. Йоан, който беше обявен не за кого да е, а за Предтечата – ход, в който прозира една от основните стратегии за изковаване на културни образи: поддържането на постоянно отвореният хоризонт на очакване.
  • Културата, мислена дори във варианта на репресивно-каноничните построения, не е статична, тъй като застиването води до отпадане от регистрите на модното. Нейното съдържание се формулира от културни инженери, благодарение на които местната общност превръща ценностите от безпроблемно носено, невидимо ежедневие в ресурс за проектна работа.
  • Навярно тъкмо това се случва и с Кюстендилско-Дупнишкия край.
  • Този своеобразен легендарен пояс възниква на границата с географска Македония – Пиянец започва току-оттатък пътя, свързващ двата града. (Според Йордан Иванов дори топонимът има близка връзка с едно от тракийските племена, населявали областта в миналото – пеоните.)
  • Не би било необосновано да се предположи, че раждането на тези местни разкази би могло да се свърже със символичните битки между регионите, в които някои са провиждали заложена по-пълноценната публикация в каноничния разказ за историята на нацията и в стандартизираната версия на фолклора.
  • Не спирам да мисля, че целенасочената културна политика, облечена и в законови актове, която начева кабинетът на Стамболов (тук – Закон за народното просвещение от 1891), политиката на Българското книжовно дружество с неговите многобройни издания, сред които трябва да отбележа поне СбНУНК, определено задават рамката, в която се разгръщат множество културни проекти, свързани с изковаването на национално значими версии на зони от груповата есенциалност.
  • Продължението на личните усилия чрез институционални механизми е свързано с кабинета на Стамболийски и политиката в сферата на книгоиздаването – практики, които стимулират (пре)откриването на исторически разкази на най-ниско равнище, в това число и послужили за възбуждане на регионални стремежи към запис в канона на националната история.
  • Моето лично мнение е, че ситуацията на терена на Дупнишко и Кюстендилско – възникналите легенди – е ефект от взаимодействието между държавна политика, местни лидери, краеведи и локална общност, дълбинно обвързан с усилието за изстъпване на традиционната родина, на идентичностния белег на предмодерния човек.
  • Важно е да отбележим, че тези наративи са като цяло слабо разпространени. За тях знаят малцина. Не си правя илюзията, че в едно село би имало повече от един или няколко разказвачи, „отговорни“ за трапезното разказване на идентичността на мястото.
  • Класическото фолклорно знание обикновено се носи от „старите хора“: ненапразно и формули като „от стари хора знам…“, „от стари времена се говори…“.
  • Елементарната верификация обаче води в друга посока, а именно – книжно знание с добре известно авторство.
  • Обстоятелство, което насочва към последния познавателен слой, разметнал легендарното си слово върху Разметаница – усилията, сторени по времето на социализма: изобретяването на граждански календар, отстоящ от православния; а през последните две десетилетия на режима и в ясна връзка с полемиките между български и югославски историци за македонската същина на държавата на Самуил.
  • Скромният ми опит сочи, че подобни процеси на съграждане на местна памет могат да бъдат уловени почти навсякъде из Балканите. Примерът, с който бих желал да завърша, е свързан с манастира Туман в сравнителна близост до Пожаревац, сиреч част от сръбския Северозапад – територия, която – подобно на почти целия балкански регион – бива органично имплантирана в тялото на националната държава не без сериозни мъчнотии, ето защо местната легенда настоява, че светата обител е съградена от най-големия сръбски герой, от самия Милош Обилич, а през десетилетията, следвайки приливите и отливите на държавната политика, наративът постепенно се разраства и оглажда до социално консумативна форма. Независимо от това, при сглобяването на историята на националния колектив, този местен фокус бива отхвърлен, той остава в сферата на т. нар. фира.
  • Можем да се запитаме за причините тези инак представително измислени наративи да бъдат изтикани извън корпуса на национално съзнаваното, бидейки оставени на произвола на своето естествено отмиране. Едно от вероятните основания се корени именно в късната им поява – каноничните варианти, веднъж установени, трудно подлежат на редакция без целеположени усилия от страна на утвърдени институции.
  • Такъв е случаят с Перперикон – обект, зад който в очите на популярният потребител на култура застана БАН в лицето на Николай Овчаров, държавата и частният бизнес – един съюз на широка основа, който би могъл да бъде смята за едно от събитията в сферата. И не само с Перперикон, разбира се.
  • Такъв не е случаят с Дупница-Кюстендил – местен интерес за запълване на белите петна в географията на българския културен канон няма.
  • Основания, разбира се, бихме могли да дирим достатъчно. И още по-задълбочено. Един от моите големи въпроси тук е защо регионът все пак не излъчва автентична фолклорна памет. Няма съмнение, че не всичко е конструкция от XIX век, не цялото културно здание е плод на инженерни експерименти и символични борби. Защо, прочее, българският Северозапад и Среден Запад така и не произвеждат собствен исторически глас?

Използваите примери във вид на презентация – тук.

Изложението на Богдан Дичев в аудиоформат – тук.

Словото на Димитър В. Атанасов в слушаем вид – тук.

Posted on октомври 24, 2014, in Наука. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s