„По-добре недоволен човек, отколкото доволна свиня” или още веднъж за студентските протести: въпроси и отговори


„По-добре недоволен човек, отколкото доволна свиня” или още веднъж за студентските протести: въпроси и отговори

Първото обвинение срещу окупиралите сградата на Ректората на СУ съдържаше тъкмо манипулативно зададен въпрос – те не само, че не били мнозинство (защото действително има логика, която легитимира преобладанието по брой), но с действията си възпрепястват мнозината да изпълняват ежедневните си обязаности, които за тях са особено отговорни, тъй като става дума за спрян образователен процес, за прекъсната последователност на вложенията в себе си. Какво в такъв случай легитимира стореното от тях, с какво те са представителни изобщо? Тук принципът на превъзхождащото число не следва да бъде считан за гарант на правото. Не само защото 45 години тъкмо мнозинството поддържаше един човеконенавистен режим, приемайки за чиста истина плоскоумната пропаганда, конструираща в очакванията им „светлото бъдеще на комунизма”.

Университетът произвежда бъдещите експерти. Тези, на които ще бъде делегирана отговорността за управлението на държавата. От тях ще бъдат излъчени и интелектуалните лидери на утрешния ден. Изглежда съмнително, че от днешните деполитизирани и лишени от политическо мислене люде ще се родят политически активни и способни да вземат решения, следвайки възможните тракетории на обществното благо. Ето защо студентите не само, че не биха могли да не бъдат съпричастни към политическото в най-широкия смисъл, но повече – изподявдането на социално значимите ценности и готовността да бъдат отбранявани е необходимата основа, за да мислим тези хора като лидери в потенциал.

По тази причина университетското пространство не би могло да бъда чуждо на политиката. Бидейки място на автентични стойности, на идеали, университетът произвежда нагласи на повишена чувствителност към неправдата. Тази атмосфера на свобода, изначално мотивираща мисловния процес и изостряща интелектуалната сензитивност, усилва многократно усещането за несправедливост. Задълбоченото гледане на света и отвъд него, съчетано със специфичната академична акустика, която резонира на всяко безумие в обществото и държавата, неизбежно пораждат критично отношение към всяка власт. Един от постоянните корективи на политиката – това са центровете на знанието, населени с гилдия с консервативни вътрешни правила, която е носител на същинската способност за оценка на работата с и в обществото тъкмо поради отделеността си от всяко ежедневно политикантстване. Академичното е чуждо не на политическото, а на ежедневната врява на политическата партизащина и клюкарското дребнотемие. „Aquila muscas non captat!”. Ненапразно сред ключовите фигури на протестите срещу правителството са тези от преподавателите, усетили най-травматично резултатите от престъпното управлвние на страната, довело до практическото ѝ разграбване и превръщане на цели региони в частни владения на агресивни,  самозабравили се, но близки до политическата класа, мутри.

Чувствителността на ежедневното живеене към абстрактните ценности по определение е по-притъпена. Неспирният ход на всекидневните задачки постепенно присвоява цялото внимание, ето защо людете, забързани в изпълнението на поредното битово задължение, трудно успяват да пробият с поглед плътната преграда на вещния свят и да прозрат, че съществуват принципни основания, фундаменти, че само уважението към ценностите от не-ежедневен порядък е гаранция за приличен живот в хоризонта на ежедневното. Насилието спрямо невидимите от всекидневно поставения стойности рано или късно нанася ущърб на битността: игнорирането на прозрачността води до мафиотизация на управлението; потъпкването на свободата обезврежда законите и дава приоритет на произвола и т.н.

Ето защо събранието пред Парламента и Министерския съвет е легитимно, и още как! То представлява мнозинството, макар по брой да е малцинствено. Ето как логиката на студентския протест може да бъде удържана и обяснена – да, окупантите не преобладават по численост, но тяхната нагласа е репрезентативна, тъй като проблемите на обществото отзвучават първо и най-болезнено тъкмо на територията на академичния етос. Количествената диспропорция между участници и безучастни не отнемат от значението на въпроса за смислеността на бунта, нито поставят под съмнение съвестта на авторите му.

Част от обвиненията срещу протестиращите – студенти и не само – бяха произведени от среди, за които абдикацията на настоящето правителство би донесла лични беди. За групичката доста гласовити, но не особено смислени, „червени” студенти, членове на леви организации от типа на „Призив”, всеки позитив на партията-майка е равносилен на победа. Всеки ден повече във властта захранва илюзиите им за „социална справедливост”, „работнически контрол” и други подобни комунистически клишета, приети днес на въоръжение от хора без ясна представа какво означава съветска власт и какви са реалните ефекти от установяването на лелеяната от тях „диктатура на пролетариата”. За тях Народният съд не е проблем, а лагерите на смъртта изобщо не са се състояли. Атентатът в църквата „Света Неделя” е далечен и невидим епизод, за който само може да се мълчи, а потискането на свободата е приемливата цена, платима по пътя към „светлото бъдеще”.

Усилието за представяне на университета като топос на тотална деполитизация е провалено поради още най-малко една причина. Идеята за запазването на стерилитета на полетата, в които се разгръща общественият живот, отдавна е изгубила актуалност. Релативизацията на вътрешните граници на познанието легитимира и правото на взаимодействие между различните му сфери. По силата на това положение твърдите дисциплинарни определения и непробиваемите ограждения, опасващи епистемологическите терени, не биха могли да бъдат мислени в хоризонтален порядък – очевидно е, че намиращите се едно-до-друго социално значими неща са в състояние на естествено многопосочно влияние. Опитът за обосноваване на претенцията за пълна независимост на академичното от управлението на обществото, осъществен във вертикал, изглежда още по-абсурдно. Пълната изолация на университетското пространство би била мислима в режим на неизбежна самоотбрана, на съхраняване на чистотата на процеса на производство на знание от попълзновенията на политическото, мислено като по-малко престижно, като мръсно и в последна степен – като заплаха за университета в самия му фундамент. Ето защо питането за легитимността на политическите разсъждения и плоскостта на тяхната валидност е провалено в основанията си.

Коректният въпрос отново е свързан с причинителя на това обществено възпаление, а не с легетимността на университета в неговото политическо превъплъщение. Ако приемем инаквото за допустимо, трябва мигновено да се усъмним както в капацитета на интелекта да побира идеите за обществото в дълбочина, надмогвайки лихото партизанско всекидневие, а оттам по „обективен” начин да отхвърлим възможност за научно осмисляне на политиката.

Не би било честно, ако полето на академичното, излъчващо нормотворни енергии, в един момент загърби собствените проблеми и изостави случващото се зад стените на своите сгради вън от правилата. Усилието за промяна на глобалното статукво не бива да изпуска из пред вид локалното. Ето защо питането за легитимността на действията на „Ранобудните студенти”, заснели своите преподаватели в нарушение на правилата, е реакция на тъкмо тази вече очертана съвест с повишено онтологическо налягане. Съвест, която твори действителност и коригира онези нейни зони, които се нуждаят от допълнително усилие по пътя си. На езика на логиката този подход се нарича верификация – метод, при който източниците на дадено правило се оказват подложени на неговото действие. Казано другояче – ако не можем да уредим група от няколко хиляди, налагайки поведенчески ред, културни правила, морални стандарти и професионална етика, как бихме могли да докажем, че имаме капацитет да го сторим в далеч по-широката рамка на обществото?!

Проявата на „Ранобудните студенти” би следвало да се тълкува не в контекста на политикантското свръхпроизводство на компромати, така характерно за времето, в което живеем. Подобен жест, сторен от партизански подбуди, би бил наистина не просто укорителен, а низък и подъл. Макар да показва един от сериозните недъзи в Историческия факултет на СУ – масовизацията на алкохолната прекомерност и превръщането на явлението в норма в дадено академично микрообщество, ако това бе сторено като отмъщение, насочено към преподаватели, които не са подкрепили инициативата за окупация на Ректората, това би било повече от неприемливо. Замисъл като този би влязъл в противоречие с един от основните морални принципи на съвременната европейска цивилизация, според който хората трябва да бъдат мислени всякога като цели, а не като средства – ако си позволя да преразкажа Кант. Тази логика напълно отхвърля поведението в парадигмата на комсомола – готовността на Павлик Морозов за издаване дори на родителя, който не застава зад правилната идеологическа кауза в името на лично кариерно порастване за съкратени срокове. По този начин, например, по времето на социализма мнозина скъсиха пътя от аграрната периферия до епистемологическия център, изобличавайки старателно „противниците на априлската линия”.

Имаме ли основание да мислим заснетия клип и известяването на обществото за случилото се като силно уязвяваща реплика към преподаватели, които не са застанали зад каузата на студентите? Единично почерпилите се без напускане на пределите на нормалното – първо – едва ли биха привлекли внимание. На Балканите толерантността към пиянството е почти безкрайна, ето защо случка като тази, ако не беше част от систематично злоупотребавяне, едва ли щеше да впечатли и студенти, и общество. Ситуацията далеч не е такава: онзи, който е пребивавал непродължително време в Историческия факултет навярно се е сблъскал поне с един преподавател, привеждащ тялото си в режим на подчинение с неистови и неефикасни напъни. Такъв е случаят и с Драганов, за когото д-р Тони Филипов съвсем не без основание заяви, че да бъде уловен пиян е въпрос на няколко часа търпение. Същият не един път е изпадал в трудно разрешими конфликти с ограните на пътна полиция, причинени от показания на уреда за измерване на количеството алкохолни изпарения в издишания въздух.

Ако приемем, че дружеското почерпване с цел разпускане след работния ден приключва с алкохолна употреба до загуба на субектен статус, то тук настъпва първият разрив, който открива обяснението на ситуацията. Видимо става дума за класически „конфликт на интерпретациите”, при който една европейска мярка за почерпка встъпва в тежка колизия с друга, дошла от далечните северни предели на Съветския съюз. Мерителната система на цивилизованите изключва упражнения по безсмъртие чрез опити за удавяне в градусови напитки и тостове, основани на пожелания за бърза среща под масата в неестествена за homo sapiens поза на четири крака. Нямало нищо лошо – твърди носеният като вързоп Драганов – колегите да пийнат по едно за разпускане. Едно, видимо отново в мащабите на червения етикет на питието, надписано еднозначно с маркови, съветски атрибути. Едно, напомнящо на времената, когато в заведенията в СССР – всякога трудно достъпни поради всеобщия дефицит – консумативната единица водка беше бутилката. Питейната доза беше бутилка, а чашите бяха с размера на тези, от които се пиеше вода, а желанието на клиентите за 100 грама се приемаше от келнерите с неподправено недоумение: никой не пиеше само по толкова, ето защо мензурната система не беше така дейтална като българската, регистрирайки не по-малко от бутилка водка.

Отговорът на люде като философа Николай Василев, познат никак с професионалните си анализи като философ, но с биографията си на дисидент от времето на комунизма, според когото „Ранобудните студенти” със замах денонсирали завета на покойния проф. Николай Генчев, съдържа ясно отнасяне към същото: алкохолът не е враг на академичното, защото един всепризнат народен гений е бил и системен злоупотребител, когото мнозина са виждали в десубективирано състояние, почти дисоциирал соматичното от управлението на интелекта. Тук, разбира се, са подповърхнинно вплетени цял ред коварни доводи: след като корифеят го прави, няма начин то да не е добро и превръщането му в норма да не е желано; онези, които следват „светлия пример”, са също толкова „достойни за подражание”; а застаналите насреща им са шайка брутални младежи, несъпричастни към идеята за крехкостта на интелекта и уязвимостта на гения, който всякога страда от намесите на простащината, рушители на познанието и насилници, за които няма нищо свято. Въпреки твърдолинейния си антикомунизъм, видимо критериите за веселба и колегиална почерпка на Н. Василев също са формирани под силно съветско влияние – факт, който още веднъж доказва необходимостта от аналитична ревизия дори на безукорно критичния патос срещу тоталитаризмите. Често пъти аксиоматичните фундаменти на разума са дълбоко потопени в средата, срещу чиито закони и практики гласът на съзнателното зове с пълен набор от аргументи.

Логичното питане тук не е дали тази гледна точка е валидна, тъй като, поставена в рамката на даден начин на гледане, тя видимо е такава. Въпросът е дали можем да си позволим да приравним гения към пияницата и можем ли да признаем, че алкохолът и задълбоченият интелект са единосъщни. Изглежда, че макар на терена на умствената гимнастика това да е възможно, примерите от действителността сочат тъкмо обратното. Ако не беше така, то всеки един пияница щеше да бъде креативен поне колкото Генчев. Не бих се одързостил да включа в сравнението и Драганов: диспропорцията е видима и с просто око, но не съм в състояние категорично да заявя в чий ущърб е тя. Вън от съмнение е, че и най-отвратителната система има своите апологети. Позицията на Николай Василев и на цялото факултетно войнство, подкрепило колегите си, доказват тъкмо това. Редица хора оцеляват професионално само благодарение на изключително изкривените норми на статуквото. Вън от тази интелектуално и морално патогенна среда те не биха били тези, които са. Те осребряват по един или друг начин шансовете, които един подреден професионален свят би разпределил по друг начин, оставяйки академичните блудници, продали съвестта си за една незаслужено положителна атестация или за друга дребна услуга, извън състава на университета, запазвайки го като територия на повишена чувствителност към всеки абсурд и задълбочен коректив на неправдите.

Плод на случайно съвпадение е, че в онази вечер заснети бяха (само) Драганов и Рабаджиев. Героите на този позорен филм можеше да бъдат други. Кандидати за главни роли в такива жанрове Историческият факултет е произвел достатъчно на брой. Ето защо под въпрос следва да бъде поставен не фактът, че дадена свинщина е заснета и показана на всички, чиито пари се харчат за тъкмо този университет, факултет и за поддържане на такива академични норми. Следва да се запитаме съгласни ли сме това да продължава.

Мнозина опитаха да оправдаят опиянените преподаватели с довода, че те съвестно изпълнявали задълженията си и в аудитория били безупречни. Смея да заявя, че и това съвсем не е така. Бройни са лекциите и упражненията, които не са се състояли по вина на преподавателя, докато бях студент в Историческия факултет. Сред най-ярките експоненти на даскалската наглост беше Драгомир Драганов, при когото 4-часовата лекция по съвременна история, предвидена да бъде държана всеки петък от 9 до 13 часа, редовно пропадаше. Навярно мнозина биха привидяли в тази фрапантна професионална небрежност особен арт-почерк и биха застанали срещу прецизните, които някак си изглеждат като пуктуални глупаци. На всички е ясно, че изпълнението на задълженията дава шанс дадена работа да бъде свършена. Преподавателят не е сложен на катедрата си на халос: предполага се, че неговите лекции биха допринесли за изковаването на специалисти в дадената област.

Би следвало тук обратното също да е валидно – липсата на преподавател ощетява студентите. Нанася ущърб и на колегията, защото нарушава принципа за равно оценяване на равните резултати от дейността. Прочее, уврежда обществото днес, разхищавайки средствата му за нищо; влияе на потенциала му утре, защото недоучените студенти са бъдещите професионалисти, в това число преподаватели, че и управленци. Тази вреда се усилва допълнително от безпринципното поведение на лекторите, от неподходящия им вид пред аудитория, от неадекватното психо-соматично състояние на някои от тях. На част от няколкото лекции, на които Драганов благоизволи да се появи по времето на моето студентство, той се поклащаше подозрително и излъчваше миризма на спирт, която не може да бъде сбъркана. Независимо от гледната точка, подобно поведение, на което споменатият далеч не е единствен представител, се нарича разврат – тотално обръщане на стойностите, при което долницата се оказва горе, безкрайно унизителното идва на мястото на престижното, а в пример за подражание се превръща мерзкото, разрушителното.

Предвид уязвимостта на съвестта, тя се оказва първа атакувана от тази подмяна на местата. Ето защо лицето, носено като багаж под мищница, придоби смелост не само да се окаже в състояние на омерзение – позиция, която може да бъде удържана само с уговорката, че оценностяваме положително кочината, но и повече – онагля до крайност, наричайки „Ранобудните студенти” с хибридния термин „соросомолчета”: многоцелево аргументивно оръжие, извадено директно от арсенала на Студената война. С първата си съставка тази дума, плод на спонтанно словесно творчество, активира антиамеринскаките предразсъдъци на широката публика: САЩ в лицето на своя представител Сорос са империалистическа сила, имаща за задача да завладее подмолно целия свят, но не с военни средства, а идеологически и икономически, поставяйки всички в зависимост. Злите сили оттатък Атлантика бдят така, както някога бдеше капиталистическият враг, който периодически замервахме с лозунги; а Джордж Сорос и кръга около него на воля пазаруват политически партии и протестни движения, дестабилизирайки инак добруващи общества. Внедряването на хтоничните езици на партизанския социализъм внушава изначална правота – няма начин страдащият от интервенциите на глоблания заговор срещу България да не е на страната на „експлоатирания народ”. На този апокалиптичен фон, произведен със средствата на нелегалната радиостанция „Христо Ботев” преди 9 септември 1944 г., пиянството на няколко преподаватели, даже на цял факултет или университет, изглежда като фасулковско заяждане, лишено от далновидност. Дори и да не са „американски шпиони”, студентите пропускат голямата цел в името на незначителната и по този начин неволно правят услуга на „империалистите”.

Вторият компонент ясно посочва една отдавна заклеймена организация на социалистическата младеж, кадрови резервоар на БКП, чиито методи на действие бяха сочени като еталон за аморалност. С това Драганов изтрива всяко съмнение в уклон към тъмно червения инструментален сектор, заявявайки непоносимостта си към най-неприемливите форми на онази власт, превърнали се в клиширани означения за негативни практики. С това студентите директно бяха обвинени в користни намерения: те били оръжия на някакъв „заден план”, на местните, български представители на Сорос (ненапразно наречени с безсмисленото „соросоиди”), които упорито работят за интересите на една „чужда сила”, която в близко бъдеще ще им се отплати подобаващо, осигурявайки им желани от тях неща: пари, емиграция в чужбина, добра и платена работа и т.н. Няма да пропусна да отбележа базисната, изходната безумност на такова размишление: едва ли самият Драганов е получавал средства за научната си дейност само в рубли; съмнявам се, че може да се намери сериозен учен, който не е усвоил поне веднъж в кариерата си средства от източници оттатък Голямата локва; в последна сметка за всеки изследовател би следвало да отдава предпочитания на финансирането в американска и/или европейска валута, пренебрегвайки шансовете за получаване на белоруски, севернокорейски, кубински или венецуелски пари.

Да видим кой е истинският губещ от случилото се. Протестиращите понесоха цунами от клевети, тиражирани с охота от медиите. Това навярно не е най-важното, тъй като подобен ефект няма как да не бъде калкулиран от тях. Бяха намерени снимки, на които те участваха във веселби, които нямаха общо с университетската територия или бяха заснети на 8 декември. От кадрите бяха преднамерено отрязани преподавателите – флагрантна манипулация, срещу която реакция не се чу.

Всички те обаче могат да загубят нещо много по-важно. Преподавателска гилдия няма, но съществуват групи по интереси, в това число и по споделяне на бутилки с алкохол. Тъкмо на тях биха се натъкнали окупиралите – достатъчно много са, за да не могат да бъдат заобиколени. Тук надвисва опасността дадени изпити да не бъдат взети поне до Второ пришествие, а преместването в друго висше училище да не реши кой знае колко, защото академичната среда в България е достатъчно малочислена и опасана изцяло от лични контакти, познанства; скрепена от многонишкови зависимости. Призракът на стореното може да преследва „Ранобудните” до Калотина, за жалост и ужас. Някои от тях са докторанти. Припомням, че комисиите за защита на дисертационни трудове се определят от ръководителя на звеното, в което докторантът се подготвя – катедра, секция. Предвид вече маркираните корупционни фундаменти на българската наука, труд от няколко години би могъл да остане без резултат, ако своеобразната колегиалност сработи. Неколцина са вече доктори, намиращи се на прага на първото си академично работно място. За тях заплахата е да бъдат изхвърлени навеки и усилията им, желанието им да се захванат с наука, да не бъдат осъществени.

Всички участници в протеста имат достатъчно за губене. Те обаче доказаха готовността си да платят цената, девалвирайки питането за плодовете на протеста си. Ако си послужа със сравнение: те се събраха, викайки от болка. Тези викове, материализирани в лозунги за оставка и морал в политиката, са насочени, те имат своя адресат и това са политиците. Подобно на телесната травма, която предизвиква вопъл или вик, отправен към Бог (следвайки разсъжденията на проф. Калин Янакиев), към създателя на природата, провиквайки се срещу законите на битието, според които сигнал за нередност е именно неприятното усещане, нарушаващо удобството на живеенето. Несгодите на обществото са причинени от онези, които го управляват в последните няколко десетилетия. Към тях тъкмо е насочен болезненият крясък на най-чувствителните към тази рана. На младите, на университетските люде. Те по определение са малцинство. Техният вик преля в действия, от които ефектът е един – стана ясно, че така наистина не може повече. Положението е нетърпимо. Те прецениха, че на фона на ежедневната, тъпа болка, причинена от непрекъсващите глупости в общество и държава, възможната загуба на една диплома за висше образование, на една докторска степен или на някакво си бачкане като учен, са риск, който си струва да бъде поет.

Накрай, удовлетворяването на самовлюбената свинщина, макар и носена от професори, трудно може да произведе граждани. Това прави заявяването и отбраняването на принципната позиция, независимо от отпора насреща, от неговите източници и от потенциалните опасности. Подобно на Алеко, аз също ще заявя, че всякога бих предпочел недоволния човек (разбирай гражданин) пред доволната свиня (включвайки тук  с особено критичен патос и свинята с титла, говореща от катедра). Недоволството е факторът, довел далечния homo australopitecus до homo sapiens, до „разумния човек“. Тъкмо неудовлетворението, комбинирано с простичката вяра, че не само можем повече, но повече сме заслужили, отколкото имаме на разположение във всеки смисъл, е в корените на европейската култура, чийто норми Драганов, Рабаджиев и компанията им решително и с един замах денонсират. Този начин на мислене в последна сметка подменя homo sapiens с homo sovieticus – цивилизационен избор, част от друго време, от друг свят, с който всички се уверяваме, че сме скъсали из основи. Твърдо убеден съм, че въпросът за вярата и движението напред е необходимата, конструктивна илюзия, благодарение на чието решение разумният човек (с и без кавички) пропада етически и онтологически до равнището на удовлетворената до пръсване свиня или продължава да бъде не докрай задоволен, но причастен към човешкия род, следвайки парадигмата на напредъка като резултат от здравословния и креативен несъвпад между желано и реално налично.

Posted on декември 20, 2013, in Uncategorized. Bookmark the permalink. има 1 коментар.

  1. Господа, как на къде?! Взима се властта и с цялата отговорност като сериозни хора, ако сте такива, раздавате правораздаване по заслуги за виновните лица от всички предишни власти до момента и без компромисно. Вторите, които последват са посредствените и нагаждачите, които са техни слуги!? Същите веднага се опитват да се нагодят към новата власт и по-това ще ги разпознаете. Спрямо тях, същите следва без милост да бъдат отстранени и да бъдат насочени за надзиратели над първите, за да получат възмездие едните и другите, защото са били винаги скачени съдове. След това остават третите, четвъртите и т.н., които остават за здравата материална маса, след като се отреже гнилото преди това. А след това остават, след 87-те следват безхаберните, мързеливите и мижетурките на които въобще не може да се разчита никога! Бог с нас!!!
    Харесвам · · Сподели · Unfollow Post · преди няколко

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s