Опиянението като културен, социален, професионален и морален феномен


Пиянството на един факултет

Твърдят, че протестите – на граждани от лятото, на студенти от есента – се били провалили. Реален резултат нямало, защото правителството – обект на възмущение – продължава да е на власт, без да дава пет пари за гражданското общество. Не предостави дори отговор на въпроса за предложилия Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Видимо наглостта на политиците, веднъж излязла извън всеки нормален аршин, надхвърлила дори очакванията на най-големите песимисти, трудно ще бъде озаптена. Веднъж прекършен, редът трудно се възстановява, особено когато онези, които го създават и измислят механизми за спазването му, са на страната на контролирания хаос, от който имат видима полза.

Твърдят, че времената, когато правителствата падаха с граждански натиск, са отминали безвъзвратно, че в обществото се е настанила всеобща апатия, ето защо гражданите просто не били в състояние да произведат онези значими усилия, които доведоха до събарянето от власт, да речем, на Жан Виденов. Ситуацията днес била друга: свободите ни били гарантирани; призракът на зимния глад и студ, ясно откроими през 1996-1997 г., бил съществено отдалечен от българина, ето защо сегашните протести наподобявали фестивали. Събирали се млади, красиви и образовани люде, които сякаш се забавлявали, пеейки и танцувайки под прозорците на блокираните държавни институции, правейки основни пътища в столицата непроходими, подобно на ситуация, в която голяма знаменитост е дошла да изнесе концерт.

Тези протести – казват – няма начин да бъдат чути по същество, защото политикът е особен вид човек, а комунистът – съвсем. Глух за всеки разумен, граждански глас, той реагира само на болкови дразнители. Тъкмо поради това депутати и министри бяха така уплашени след случката с белия автобус и приличаха на деца, гледали филм на ужасите, които се прибират бавно и със страх към къщи, очаквайки зад всеки тъмен ъгъл да дебне някоя от екзистенциалните заплахи от екрана. Това важи в особена степен за министъра на финансите, в чието поведение в нито един миг от мандата му досега не се е прочело мъжество.

Протестите обаче имат един безспорен положителен ефект. Благодарение на това всекидневно, спонтанно събрание на граждани, започнаха да се очертават важните за обществото сфери, където излъчените от него политици следва да вложат усилия. Бяха ясно маркирани и пределните стойности на граждансткото търпение, а доколкото те бяха отдавна надвишени в почти всички области, то притестите промениха гледната точка към съществени елементи от света. Например: примирението, което до преди това властваше свободно, превземайки една след друга душите, сега е все по-далеч от обществения център. Безсилието отстъпва място на съзнанието за собствена и колективна значимост, а на мястото на нихилистичното недоверие към всяка възможност за промяна постепенно идва вярата в капацитета на групата да стори онова, което счита за правилно.

Ето защо започна да се обръща внимание на неща, които инак биха преминали без внимание. Пример е назначението на лицето Пеевски: преди година или две то нямаше да се приеме никак болезнено, а по-скоро с безучастно безсилие, тъй като никой нямаше да повярва, че конструираното около общата кауза „ние“, носител на автентичния суверенитет, е в състояние да се съпротивлява на решения, които го насилват. „Ние“ просто не съществуваше.

Протестите родиха гражданската заедност. Обединението зад правилата и срещу света на контролирания хаос, сторен с цел единици да печелят от него, но мнозинството да бъде всякога губещо във всички отношения. Начената бе промяна на гледането на собствената околност – елементи от света, приемани като даденост, като пейзажно втъкани в живеенето ни, бяха поставени оттатък границата на търпението на заявилото волята си мнозинство. Пръв от това пострада в амбициите си Делян Пеевски: неговата фигура по никой начин не отговаряше на класическата логика квалификация – осъществяване – оценка. Видимо образователната му биография беше непрозрачна, а експертизата му – съвсем недоказуема, ето защо реализацията му на висок пост можеше да подбуди единствено негативи, преди да се е достигнало до фазата на оценяване на неговите резултати. Гражданите просто го изхвърлиха извън борда на държавното управление, макар че Коснситуционният съд го реставрира в минимума на неговия проект за професионално разгръщане – като народен представител в Парламента. Обстоятелство, което бе прието не по-малко болезнено от суверена, от гражданите, но от това не последва нищо: те отново бяха възприети като фестивално празнуващи, докато не атакуваха държавните сгради; и като вандали, лумпени, рушители на реда, когато биваха достатъчно разтревожени и предприемеха мерки за по-директно взаимодействие с видимо неподготвените (и неспособни) за диалог политици. Да, политици, а не просто управляващи.

Едно от проявленията на гражданската съвест е окупацията на Ректората на Софийския университет – събитие, което отекна из всички висши училища, които уважават себе си и носят названието „университет“. Градусът на гражданското се покачи съвсем логично и в интелектуалните средоточия. Истина: значима част от промените в българското общество започват тъкмо от Алма Матер.

Студентите бяха тутакси обвинени в политикантстване. Нямали образователни искания. Били използвани в мръсни игрички, в обслужване на подземието, което чрез тях щяло да се върне на власт. Съждение, което някак си предпоставяше, че в момента управлението няма общо с престъпния свят, няма втори, невидим план, който ръководи случващото се, че всичко е прозрачно и декларираното отговаря на емпирично проверимото. Това, разбира се, от само себе си бива отхвърлено – с шеф на ДАНС лице с безсъмнително тъмна репутация, със заместник областен управител на София човек с минало в трибуквените групировки на силовите застрахователи, със заместник-председател на Народното събрание, уличен в пране на пари в международен мащаб, всяко усилие за доказване на добрите намерения на настоящия кабинет е обречено.

Българската студенция беше масивно оплюта, защото привидя като далеч по-важни проблемите в държавата като цяло и превзе собствената си академична сграда, а не вдигна революция срещу хлебарката в студентския стол. Или срещу високите такси за обучение – една мантра, която изразяват гласно крайно левите, за които всичко трябва да е безплатно като първа стъпка към преминаването към обща собственост. Всеки труд се заплаща, в това число и преподавателският. Няма по-унизително от съзнанието, че работиш за нищо, че в нечии очи твоите усилия не струват нищичко. Няма по-неефективна и контрапродуктивна мотивационна техника от безплатното образование. Доказано е, че към скъпия продукт се подхожда всякога като към ценност от висока проба – с внимание и респект, подобаващи на цената му. За ралика от евтиния, който често пъти е словесно приравняван към „боклук“. Ето защо безплатното образование в неговата комунистическа форма е боклук, а Куба и Северна Корея все още не са подготвили умове, сравними с тези в Европа и Америка.

Думата ми е за понижения праг на толерантност към видимостите, считани до този момент за непроменима даденост. Сред тях беше и масовата, почти ежедневна употреба на алкохол на работното място, на терена на Софийския университет, по-специално – на Историческия факултет, чийто възпитаник съм самият аз. Още от моето студентство, започнало в далечната вече 2000 г., пиенето в кабинети и аудитории беше популярна практика далеч не само на празници. Дори повече – цитираха се авторитети, изрекли сентенции по повод напиването в университетска атмосфера, а самата дейност биваше представяна за част от мистичната същност, наречена „Университета“ с главна буква и членна форма. Този университет, който не беше някой си университет, а точно Университет, нашият. Който можеше да бъде разбран само отвътре.

Тази реторическа поза беше характерна за науката от късния социализъм, когато във всички институции, произвеждащи познание, проникна особения езотеризъм, навярно внесен лично от Людмила Живкова, според чието верую научното изседване беше строго специфична работа, подобна на свещенодействие, а нейните жреци, носещи академични титли, извършват ритуали, които в очите на другите няма как да бъдат схванати в пълнота. Ето защо за научни започнаха да се представят откровени бръщолевеници, нищо-не-казвания, основани на стилистиката на Людмилието и обвити в своеобразната научна мистика, която понякога не биваше проумяна в цялост дори от собствената колегия. Според тази аргументативна технология ученият беше всякога светлина, ненапразно тъкмо тогава в хуманитарните изследвания нахлу масирано тъкмо светлинната метафорика и свързаното с нея йерархизиране по лиията светлина-мрак, което придоби и пространствени измерения във фрази като възход, извисяване, изпълнени с не докрай изразимо в думи съдържание. Ненапразно девизът на възникналата тогава Класическа гимназия е „Помогни ми да тя возвися“, апелирайки едновременно към дълбините на старобългарската литература и към помпозната изразност на късния соц.

В тази моделна рамка хората, опитващи да проникнат отвъд тежката завеса на амадемичния мистицизъм със средствата на логиката, бяха заклеймявани като наивници и невежи: те си позволяваха нахалството да прилагат общоприети аналитични инструменти върху територия, която се самопредставяше за къс от Божия безкрай, ето защо нямаше как да бъде податлива на какъвто и да е анализ. Тук вероятно мнозина вече привидяха основите на репликата на лицето Костадин Рабаджиев, преподавател в Историческия факултет на СУ, според когото онзи, който прекъсва пиянското събиране, от което той е част, е чиста проба глупак, навлязъл без разрешение в академичния сакрум и опитващ да приложи към него конвенционалните понятия, според които става дума за реално сборище на пиянстващи, установимо опитно.

Нека бъде ясно, че тези практики, говорейки за пространството на Историческия факултет, за което моите наблюдения са свидетелски, са обичайна форма на академично общуване. Съвсем ненапразно мнозина, инфантилно възхищаващи се от пиянството като форма на юначество, мигом заявиха, че един от известните алкохолни злоупотребители – историкът проф. Николай Генчев – е бил блестящ професионалист и изтъкната обществена фигура, чиито таланти са граничели с гениалността. Спекулативен довод, който изравнява Генчев и кварталния пияница. Бих настоял бранителите на алкохолната злоупотреба в публичната сграда от страна на медийни личности (защото университетът е медия) да се справят с това сравнение и да снемат унижението от лика на колегата-историк, комуто наистина дължим много. Едно е ясно – пиянството и гениалността не вървят ръка за ръка, макар някои да се опитват да ни убедят в това.

Далеч по-тревожен е друг един факт: в определени академични среди алкохолът отдавна се е превърнал в културен, социален и професионален маркер. Не пиеш ли, ти си некултурен. Защото на латински „дух“ и „спирт“ се означават с една и съща дума, съчетаваща в себе си екстракт от всички природни стихии, одомешнени и наляти в чаша с цел мистично единение с естеството. Не се ли напиваш, ти няма начин да си социална личност, защото да изпиеш едно питие на маса с люде, за които мярката е бутилка, е равносилно на кръвна обида. В Историческия факултет на СУ алкохолът има функциите да социализира. Той инициира всеки нов член на колектива, който, преди да бъде приет за такъв, е многократно пробван дали държи на пиене, как се държи като пиян, по какъв начин сглобява наратива за случилото се вечерта при среща на следващия ден. Който не владее геройството да се налива, той не е и професионалист, тъй като убедено се вярва, че алкохолът е основен стимул на изследователското въображение. Един вид – пият тези, които са „готини“. На пияна глава ти идват „свежи“ хрумвания. А онези, които не са част от обществото на ежедневните пияници, са смятани за „сухари“, „бастуни“, с една дума – няма как да бъдат от „нашите“.

Тъкмо това е една от причините след Николай Генчев и неговото поколение историята да е превзета от параисторията, а за най-велик историк да е признат полуграмотникът Божидар Димитров. Генчев и компания подбраха своите ученици не по друго, а най-вече по алкохолния маркер – те пиеха, следователно няма как да си вземат за асистенти такива, които не злоупотребяват, защото по този начин краят на алкохолните забавления би дошъл рано или късно. А интерес в тази посока няма. Проф. Генчев навярно наистина е бил уникален талант. Не го познавам лично и не бих могъл да споделя нищо по въпроса. Факт е обаче, че тези, които го наследиха, които застъпиха след неговата генерация, са люде с далеч по-скромно академично присъствие, с почти никаква гражданска позиция, владяни от малодушие и стремеж към запазване на пиянското статукво като културен, социален и професионален стандарт.

Сред останалите след Генчев преподаватели са и Рабаджиев, и Драганов. За вторият би следвало да имам също доволно богати лични впечатления, тъй като се предполага, че през 2004 г. тъкмо при него съм слушал лекции по съвременна история. Такива обаче за цял семестър се проведоха две или три. Преподавателят просто не идваше на работа. Това – на фона на страстен дебат за връщането на заверките и реставриране на зависимостта между правото да се явиш на изпит и процента посетени лекции и упражнения от даден курс. Тогава спонтанно се запитах дали някой би приложил това правило и към даскалите, за да видим дали няма се появят такива, които да бъдат дистанцирани от собствените си студенти по силата на факта, че не са им дали нищо, следователно нямат легитимното право да желаят каквото и да било от тях.

За сметка на това не един път вечерно време виждахме професорът, бивайки изкасян като вързоп от заведение, намиращо се в близост до Ректората, във видимо нетрезво до безпомощност състояние. Това предизвикваше възмущение у мнозина. Начина за преживяване на времето извън работа обаче е личен проблем. Какво прави даден преподавател извън аудиторията не е въпрос, който следва да бъде във фокуса на вниманието на студентите му. Тези граници бяха спазвани от наша страна. В частния си живот преподавателят трябваше да може да разполага със себе си напълно и безусловно, ако не пречи някому.

Не така обаче помислиха поддръжниците на „пиянството на един факултет“, които бързо успоредиха кадрите с пияните преподаватели с библейската сцена, в която един от синовете на опиянения Ной видял голотиите на баща си, за което бил проклет, прокълнат бил и народът, на който той дал начало – ханаанците. Несъмнено библейската образност не възпитава респект към пиянството. Сцената с опилия се старозаветен патриарх има съвършено различен смисъл – всекиму се полага лично пространство, където достойнството му следва да бъде отбранявано дори в моменти, когато той видимо се е изпълзнал от самоконтрола си и е изпаднал в срамна ситуация. Ако Драгомир Драганов и Костадин Рабаджиев бяха заснети да се забавляват, злоупотребявайки с „огнена вода“, в заведение, преднзаначено за консумация, в нечий дом или под открито небе дори, това би било компромат. Тогава паралелът с пияния Ной придобиваше легитимност. Казано в образите на библейския разказ, след като Ной сам се бе проснал на средата на селището, в което живее, гол, излагащ на обществена показ срамотиите си, едва ли някой следва да му отдава каквото и да е уважение, съхранявайки достойнството му. Тъкмо това различава Ной от пияницата – следпотопният родоначалник на людете също се опива, но нему това не е ежедневие, ето защо, опит веднъж от алкохол, за него следва да се погрижат.

Никакво деликатно внимание към безпомощността си не заслужават онези, които обиждат в активна самоотбрана и използват унижаващи квалификации към свои колеги. Уважението към пияния е и форма на реверанс, на жест към единично сгрешилия. За двамата, уловени от камерата, това далеч не е инцидент, а начин на живот. В случая с Драганов твърдението лесно се доказва – не всекиго хващат да шофира с над промил и половина алкохол в кръвта, след като е направил катастрофа. Никакъв респект към онези, които се поставят над правилата, за които по силата на някакъв шефски пост редът не важи. Тук навярно мнозина биха прочели изказването на Рабаджиев, че като шеф на катедра „Археология“ не е задължен да уважава порядъка, наложен от правилници и други документи. Реторика, която също възлиза към времената на късния социализъм, когато всеки можеше да потули всичко и да бъде над, под и като цяло извън всеки стандарт – професионален, културен, морален и т.н., ако се намира на нужния пост и има достъп до подходящите ръководни кадри. Ето защо на въпросния чак ректорът на Софийския университет, когото винаги съм уважавал, а по време на настоящите протести – още повече – му е почти на една ръка разстояние, готов да застане зад всяка свинщина, представена за елемент от свещенотайственото производство на наука.

Ако проблемите в Историческия факултет на СУ се изчерпваха със злоупотребата със спиртни напитки, това, въпреки че нямаше как да бъде лесно подминато, далеч не беше толкова жестока язва, каквато представлява глобалното опиване на съвестите.

На първо място – обезчувствяването на съвестта довежда до колапс на културния модел, изкован от университета. Преподавателят вече не е еталон, а това беше драматично посочено и от ректорското ръководство в призива към окупиращите студенти да не слизат на равнището на онези, срещу които протестират. В това послание се четат поне две признания: от една страна, общението с дадени преподаватели е унизително не само за колегите им с научни титли и звания. Тук бих отпратил към речта на проф. Георги Каприев по случай 24-и май преди вече десетина години, в която той открито заяви, че в Алма Матер има не само безполезни професори, но и откровени вредители. От друга страна в споделеното от проф. Иван Илчев в качеството му на ректор на СУ стана ясно разбирането на ръководството, че исканията на студентите далеч не са само политически. Обучаваните желаят повече академизъм там, където те го заплащат с таксите си, а цялото общество – с данъците си.

Нормално би било пияни да бъдат студентите: бидейки „още деца“, на тях следва опиването да носи непознати и невкусени емоции, на тях следва да допада хулиганският имидж. Нормално е да очакваме, че трансгресията – да се напиеш там, където това е забранено, да прекрачиш границите, е сладко преживяване, носещо емоционални спомени и разказвано като геройство, за младите и неукрепнали, които все още не различават духа от спирта. Алкохолно злоупотребяващи в академична среда, гаменски претъпващи правилата на порядъка, се оказват техните преподаватели. Бих нарекъл това преобръщане „карнавално“, ако беше сторено на празник, в рамката на време, отредено за екстатични преживявания. Ако беше станало, да речем, на 8 декември. Тук обаче става дума за трагична подмяна на стойностите: пияните, инфантилни професори, се държат нагло и арогантно, обиждат на лична основа така, сякаш са деца, уловени да пушат цигари или да пият от питието „за възрастни“. Преобърнат е културният стандарт, който прави университета да бъде просто някакъв си университет. За „Университет“ вече съвсем не говорим.

Вече съм имал честта да предложа своето разбиране за академичност. То включва равностойно споделени представи за културно равнище – академичният човек притежава култура и изтънченост, умее да се контролира и различава различните комуникативни ситуации и модуси на общуване глобално.

Подменен е професионалният стандарт, заложен в определението за висше училище: код за разпознаваемост не е академичното майсторство, научното въображение, възможността за създаване на прецизен и вълнуващ продукт, резултат от висока чувствителност, а алкохолната податливост и носимост. Бъдещият асистент е онзи, който умее да носи на пиене. Изборът между различни изследователски насоки, научни парадигми, теории и т.н. е заменен от дилемата между водката и ракията, в която са привнесени национални, регионални, политически, екзистенциални съдържания в името на това пиенето да бъде осъщностено и представено за част от мистиката на правенето на история. Това ясно личи във факта, че близо 20 % от общия щатен състав на Историческия факултет представлява преподаватели без защитен докторат, повечето от които – със значителен стаж и многобройни възможности да сторят това по улеснен начин. Тук не включвам онези, които след докторските си дисертации не са направили нищичко, нито даскалите, които бяха взети без конкурси и/или се отличават с практически подарени научни степени. Добавя ли и тях, бройката на обективно доказалите непригодност към определенията на академичния живот биха станали близо 30 души. От общо 85.

Няма да спестя признанието, че самият аз имам причастност към тази колегия и като студент, и като даскал, макар и рекордно краткотрайна във втората обективация. Нито имам намерение да крия обстоятелството, че в определен епизод от живота си имах амбиция да попадна там дълготрайно. Не, гроздето не е никак кисело – както навярно вече мнозина побързаха да помислят. Изказвал съм се остро по повод странно изкривените норми в Историческия факултет и като студент, и като докторант. Бидейки член на Факултетния съвет, не един и два пъти съм чувал заплашителни реплики по повод принципното ми заставане по някой въпрос и липсата на готовност за компромис с правилата и в полза на някоя конкретна личност или група. Убеден съм, че именно тази откритост ми спести позора днес да бъда част от людете, които публично и с пълно право сочат като пияници, като безполезни лентяи, маскиращи мързела и некадърността си зад гръмки, наукообразни фрази. Факт, за който съм благодарен не на себе си, а на задкулисните игри в Историческия факултет и на слепия шанс. Днес съм още по-убеден, че там място за кадри, доказващи се с професионалните си умения, няма.

Колко значими изследвания, направени от историци от Софийския университет в последните 10 години можете да изброите? Колко са важните публични позиции, които бяха защитени в последно време от колегията? С какво изобщо е известен Историческият факултет, освен с (не?)увяхващата слава на проф. Николай Генчев и с пиянския скандал от миналата седмица? Няма да пропусна и обстоятелството, че Генчев, взет днес на реторическо въоръжение за емблема на българската историография във всяко едно отношение, като преподавател е бил изгонен от колегите си, поради което участва активно в центъра за културни изследвания, който по-късно се превръща в катедра „Културология“ към Философския факултет, изнягвайки старателно професионални афилиации с историците. Сравки – издадените му спомени.

Важни изследвания, произведени от кадри на ИФ, разбира се, има. Те обаче са изключение, а не правило. Достатъчно дълго време на повечето лекции се чуват не открития на лектора, а общоизвестни истории и заключения, които трудно биха могли да бъдат окачествени другояче, освен като академичен спам. Извод, който лесно се валидира чрез начина, по който се обявяват конкурси за доценти и професори: всеки параграф, отговарящ за нов конкурс, е въвеждан с думите „с евентуален кандидат“, тъй като инак някои от перманентно опиянените – буквално и метафорично – биха могли да сбъркат и да подадат документи за „чужд“ конкурс. А състезателното начало и идеята най-добрият да слечели – да, спазват се, но само когато най-ефективно представилият се е „от нашите“. За всички останали просто се отбелязва, че не са сред евентуалните кандидати, значи не са „наши“.

По този начин опиянението – буквално като често и почти ежедневно напиване; и метафорично във вид на приспана, занемена и в крайна сметка отровена съвест, е част от академичния живот в Историческия факултет. В този ред на мисли особено важно място има поканата за споделяне на трапезата. Сигурен съм, че мнозина вече различиха Костадин Рабаджиев като поканител на студентите, пожелали да сложат край на пиянското събитие на територията на Ректората. Поканата за присъединяване към дадена пиянка (терминът е на прежде казания проф. Н. Генчев), от една страна, е мислена като универсално средство за решаване на проблеми. Поканата е сакраментално действие, единяващо профанното и свещеното, инициирайки дадена профанна субстанция в съпричастяването ѝ към сакралното. Защото, както вече отбелязах, наукоправенето в очите на представителите на късния социализъм, чийто продукти са Драганов, Рабаджиев и голяма част от факултетните деятели (косвено и техните ученици, умело присъединени към модела), е свещенотайнствена процедура, която включва много високоградусов алкохол. Поканата в този контекст е почти равносилна на молитвата в православието – тя е директният контакт между човека (наричан в случая „глупак“, което ясно посочва неговото профанно естество) и мистично-тайнствената субстанция (чиято йерофания е регистрирана в словоформата „професор“ – с това сложно понятие той няма начин да не е нещо грамадно, безкрайно, божествено).

Вторият елемент от схващането ми за академичност е високият професионален еталон. Да бъде подбран най-добрият, да властва конкурсното начало, работата да бъде измервана по възможно по-обективни показатели, всеки да изпълнява задълженията си. Ако това беше факт, нямаше детински упорстващи университетски даскали да бъдат показвани във възможно най-лоша светлина, пияни и недостойни. Едва ли колегията щеше да търпи асистенти без докторски степени и с по 3 статии за цялата им кариера, още по-малко – асистенти, пенсионирани като докторанти, отчислени с право на защита преди има-няма 30 години, които отгоре на това получават след пенсия часове на хонорар, макар да са убедили всички в непрофесионализма си. Трудно ми е да съвместя критериите за качество и съзнанието за гилдия, характерно за градска Европа, с конкурсите „с евентуален кандидат“, още по-малко – с отчайващо ниските изисквания за научни степени и звания. Редица хора обновиха буквите пред имената си като форма на социална политика, както се изразява един от колегите-историци, попадащи в сферата на изключенията.

Прочее, скършен болезнено беше и моралният модел на учения. Тук е мястото да отбележа, че преподаватели от Историческия факултет, заклели се в авторитета на проф. Николай Генчев, нито за миг не последваха поставения от него нравствен, граждански еталон. Те нито веднъж не застанаха очи в очи с някой обществен и/или държавен проблем. Предпочетоха да се прикрият, изчаквайки бурните времена да отминат, а пластовете отново да се наместят. Подсетете ме за едного от Историческия факултет, застанал различимо на позиция, отразяваща гражданска съвест. Посочвам неколцина: доц. Пламен Митев, обявил се съвсем открито в подкрепа на студентската окупация, към чието ДС-минало призовавам за диференциран подход и толерантност поне докато досието му не стане достъпно; и доц. Михаил Груев, също декларирал ясно гражданската си позиция: проблеми има и те следва да бъдат решавани. Навярно бих добавил тук още няколко имена. От общо осемдесет и пет. През това време останалите не преставаха да свещенодействат, канейки този и онзи на трапезата си.

Навярно някой майстор на аргументацията би посегнал към сравнението с Тайната вечеря и близостта между поканени студенти и канещи преподаватели, успоредима с отношенията между Иисус и учениците му. С близостта до Сина Божий. Не би ме учудило и подобно светотатство – етиката на защитниците на пиянството не струва много повече от тази на справедливо омаскарените.

Моралът на изследователя и на преподавателя беше постепенно и безболезнено изтръгнат. На негово място се настани безпринципността. Факт, който се провижда без усилие през разказа за миналогодишната конференция, посветена на Людмила Живкова: събитие, наченало с доклад на щерката на бившата Първа, озаглавен „Майка ми като ръководителка на културата“ и продължил с онези, които въпросната беше наградила щедро приживе, ето защо те се видяха длъжни да участват в това своеобразно прекадяване на тамян пред портрета ѝ. Същите малко по-рано предпочетоха да замълчат, виждайки техни колеги от България и чужбина силно притеснени от институционален и политически натиск, защото се осмелиха да организират конференция, имаща за обект Батак като „място на памет“.

Това бяха активностите, произвели информация извън стените на сградата на Ректората: безучастното вдигане на рамене по повод отбраняването на колеги срещу партийни другари (защото спряната конференция за Батак не се състоя след намеса на агент Гоце и Божидар Димитров); периодическите осветления на бивши ченгета от ДС, членове на колегията (практически всички възрастни професори имат картончета, но нито един от тях не си даде труд да поясни какво точно е правил и дали не дължи професурата си, освен на цитати от Маркс, Енгелс и Ленин, и на „важни информации“ за колегата от съседното бюро или от стаята отсреща); пиянството на преподавателите, които биват носени като вързоп, сещайки известни медицински мъчнотии, неспособни да се справят с физиологията си. Нагласените конкурси, търпимостта на гилдията, загубила отдавна съзнанието си за особена общност, отбраната на пиянските сборища от страна на уязвимите, на задължените някому за неадекватно полученото си място на преподавател в СУ – това са все факти, които тепърва ще излизат наяве.

Пиенето – физическо или метафоричното упойване – е и част от моралния код на историческата общност. Ако това беше показано преди година време, никой нямаше да го сметне за значимо: нямаше го онова „ние“ с ниска толерантност към свинщините. Нямаше общосподелено съзнание за нужда от коректив на случващото се. Нямаше ги студентите, които първи призоваха за нов морал в политика и общество. Днес всичко това е налице. Промяната може да започне, благодарение на младите, които рискуваха всичко. Избраха искрената позиция, а не онова, което бяха виждали от преподавателите си – прикриване, спотайване, говорене по коридори и кабинети, споделяне в медийно безизлазни, глухи пространства, най-вече пред кривото си отражение в чашата с алкохол.

Алкохолната злоупотреба се превърна в барометър за непрофесионализъм, арогантност, двойни стандарти, липса на правила, нисък морален стандарт. Това трябваше да се случи. Всички ние поне в ролята си на данъкоплатци имаме право да знаем за какво се харчат парите ни. В наша полза е да не си затваряме очите пред абсурдите, защото компромисите по някои теми са невъзможни, немислими. Възможни са само мерките са изтикване на всички тези явления в периферията. Всички искаме да плащаме за работещ университет, за ефективна БАН, за такива институции, които организират обществото. Дошло е време да откажем нашите средства да бъдат изразходвани по несъстоятелен начин.

Веднага бих попитал какво би станало, ако пиян беше заловен висш държавен чиновник. Дали той нямаше да се прости с поста си мигновено? – Въпросът не търси отговор, защото дори не дръзвам да пресмятам шансове. Вън от съмнение е, че всеки, опозорил се по такъв начин, нанесъл значим ущърб и на представляваната от него институция (а Рабаджиев беше така нагъл чак да се до-полага до институцията и височината на поста си), щеше мигновено да загуби работата си. Университетът може да има общо с Дионисовите празненства само по академична, изследователска линия. Да, г-н Рабаджиев!

Ако моята цел беше просто да злепоставя някого, трябваше да приключа тук. Или да продължа с изреждане на проблематични практики, позовавайки се на фактологически детайли, в това число и имена, които да не оставят у никого съмнение относно достоверността на разказа. Смятам, че и по този начин описана, ситуацията е напълно разбираема, ето защо детайлите оставям за специализирана дискусия относно нужните реформи в Историческия факултет на СУ… която вярвам, че няма да се състои поне в перспективата на моята биография.

Отговорността към предмета, не към пияните люде и опитите съвести, изисква да бъде предложено и възможно решение на проблема. Считам, че то се очерта от само себе си – граждански контрол над ставащото в университета до превръщането му в университет. Говоренето за „Университет“ все още е в сферата на химерите. Дори с ясната възможност за превръщане на университета в пошло риалити шоу, в терен за унижение на неадекватните, всеки следва да бъде отговорен за действията си, намирайки се на работното си място и в публична среда, до която достъп имат не само студентите, но и всеки данъкоплатец в България. Струва ми е, че по-низко от настоящето положение няма как да бъде постигнато и по-голям позор няма как да бъде турен на най-старото ни висше училище.

Няма съмнение, че дълбоко вкоренените проблеми изискват задълбочени решения. Ето защо мисля, че моделът, по който се разви Философският факултет след падането на комунизма, е добър пример. След като загубиха идеологическия монопол на марксизма-ленинизма, след като тази дисциплина отпадна от програмата за кандидатстуденти, философите бяха принудени да се преобразят. Първо – намерена бе алтернатива на „черния пазар“ на образование: частните уроци за кандидатстващи отпаднаха рязко. Нещо, което подмина историците, които и днес експлоатират бъдещите студенти на Юридическия факулет, предлагайки им разработени теми по история. Второ – колегите-философи бяха принудени да реорганизират целия си факултет. Основната им специалност – „Философия“, драстично намали броя на приеманите студенти, което се превърна и в залог за по-високо качество. Цял ред специалности бяха открити и това даде възможност за запазване на преподавателския състав без съкращения. Стана така, че професорите се намериха в ситуация да избират задължително най-добрия за свой асистент, защото вече Партията-майка я нямаше, а възможността качеството да бъде мерено с цитати от марксически корифеи отпадна по болезнен начин. По този начин се създаде школата по средновековна философия, която изнася познание, конвертируемо на световния научен пазар. Така възникна и групата по философия на науката, която също се държи прилично в конкуренцията. Накрай, така бе формирана цялата катедра „Културология“, която приюти негодните по идеологическа линия от преди 10 ноември, а те в значителна степен бяха квалифицирани и креативни. Ненапразно тъкмо това звено произвежда една от най-разпознаваемите академични стоки в българската хуманитаристика.

Накрай, само два от лошите примери бяха посочени с имената им. Останалите са обобщени в различни случаи и практики. Безкрайно любопитни биха били рекациите на читателите на настощия анализ и най-вече кой би се разпознал зад някой пример, по какъв начин и т.н. Това би дало достатъчно сигурна информация за авторефлексията на людете, обитаващи професионално Историческия факултет, а и не само. Считам, че това е реалната основа, от която трябва да започне всеки един план за реформи – саморазбирането на реформираните и информацията, която може да бъде извлечена от този специфичен социологически, социопсихологически и психологически параметър.

Протестите имаха смисъл. Продължават да го носят.

Posted on декември 2, 2013, in Uncategorized. Bookmark the permalink. 3 коментара.

  1. Димитър Владев

    Сърдечни поздравления за развитата тема „Опиянението като културен, социален, професионален и морален феномен“, с актуална част – „Пиянството на един факултет“! Надявам се, повече хора да прочетат написаното … и дано нормалните да наберат кураж и станат по-активни, а пияните (след като не могат да изтрезнеят и се извинят) поне да замълчат!

  2. Лилиенцето Иванова

    Браво, много се радвам за Вас господин Атанасов, че Ви има, и че сте споделили светлите си разсъждения, тъмни наблюдения за алкохолизираните акаденични свинчоци- професори в СУ.
    Много се радвам, че Ви има по едно и също време на едно и също място (в БГ) с мене и други нормално мислещи хора, които ще стават все повече🙂

  3. Силен текст, поздравления. Пълен с метафори за цялото ни общество. Настръхват ти косите и се питаш чак пък толкова ли сме зле?!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s