Обръщение към студентите, окупирали аудитория 272 на Ректората на СУ


ОБРЪЩЕНИЕ

към студентите от Юридическия факултет на Софийския Университет

към студентите от Нов български университет

към студентите от Националната художествена академия

и към всички онези, които заеха позиция по отношение на техния протест

Скъпи колеги,

За първи път използвам това обръщение в неговата смислова пълнота, тъй като тъкмо вас припознавам за такива. Колегиалността на терена на образованието и науката почива на няколко фундамента: единият от тях е, разбира се, споделеният интерес, свързан с получаването на знания и умения. Без него образователен процес няма. Вторият несъмнено е културният праг на участниците от всички страни. Всички, тъй като университетът е отворен далеч не само за даскали и техните студенти. Сиреч, страните биха могли да бъдат в потенциал далеч повече от две. Не на последно място колегите се разпознават по своето достойство. Качество, благодарение на което професионалните общности удържат достатъчно високи вътрешни стандарти, пред които – неизбежно – не един и двама кандидати за въпросното достойнство на занаята се провалят и не попадат във вътрешния кръг на професионалистите.

Вие, колеги, изпълнихте всички тези критерии. Вие видимо желаете да се научите, тъй като не всеки се изправя с лицето и името си срещу толкова съществен епистемологически казус. Нека признаем това – желанието за публично обосноваване на дадено професионално решение носи и този заряд – на стремежа към придобиване на специални знания и опитност, които биха ви изградили като част от дадената професионална гилдия. Какво би се случило, ако преподавател от Техническия университет, прочул се с екстравагантна идея за машинен детайл или апарат, избяга от своята аудитория, загърбвайки питанията на студентите си в тази посока?! Как биха реагирали бъдещите строители и архитекти от УАСГ, ако техен даскал, проектирал изключително провокативна сграда, подмине желанието на онези, които обучава, да бъдат информирани относно неговите основания?! Представете си преподавател в Медицинска академия, който пренебрегне искането на своите бъдещи колеги, попитали го за мотивите му да приложи изключително непопулярно лечение!

Преподавател от Юридическия факултет на Софийския университет стори именно това – не само, че остави без отговор съществен въпрос за професията на юриста, поставен навременно от студентската колегия, но и повече – той избяга, прикри се, не пожела публичност, не огласи своите причини да реши въпрос от правно естество по начина, по който той го реши и се подписа. В този случай естеството на контроверзното питане би могло да не бъда взимано под внимание. От съществена важност е фактът, че онзи, комуто е гласувано доверие да обучава, комуто е платено и от студентските такси (защото, колеги, нека да отчетем и това, че ви обучават и по силата на платените от вас суми – социализмът падна отдавна и безплатно образование няма), който е получил всичко необходимо, за да проведе съответната лекция, не просто не се появява – практика с печално широко разпространение, особено в някои факултети и университети.

Видимо този човек има какво да скрие от вас – обстоятелство, което го компрометира като преподавател. Какво бихте научили от онзи, за когото вече знаете, че най-малко не споделя всичко онова, което знае и умее, с вас. Няма да забравя думите на мой университетски даскал, който някога заяви, че преподавателите са в университета заради студентите си – да бъдат опряни до стената и да се вземе от тях всичко онова, което те биха могли да дадат. Няма съмнение, че нещата трябва да стоят тъкмо така. Това е още едно от измеренията на колегиалността – заедно сме, защото само така нашата работа има смисъл. Едно от пред-условията на тази общност, осмисляща обръщението „колега”, е тъкмо изначалната прозрачност и ежедневното усилие тя да бъде задържана именно такава, че да отговаря на понятието си. Пред вас (не) застана личност, но не с намерението да ви разкрие. От вас бе прикрито. Обект на прикриване и/или подмяна бива онова, което буди срам или страх. Или и двете, както интуитивно можем да се досетим. Срам от взетото решение, което не подлежи на никаква разумна аргументация, плод на процедурни хватки, които всеки представител на правната гилдия у нас е усвоил до съвършенство. И страх от последиците, до които може да доведе публичната поява на човек, който е добре наясно, че е погазил всички морални правила с решение, чиито отражения са достатъчно влиятелни.

С този ход бе денонсиран не само договора за обучение, чиито носители на чиито права и задължения сте вие и вашите преподаватели, погребана беше и представата за колегиалната общност като събрание на люде с общи културни стандарти. Как инак бихме могли да разтълкуваме обръщането гърбом и погазването на всички правила на културата на диалога – един от стълбовете на университетското образование?! Нека пак да припомня – предмет на обговаряне с казус професионален, имащ пряко отношение към процеса на обучение, който е несъмненият общ знаменател на намиращите се в аудитория. Основанията на страха и срама са, освен епистемологически проблем, в случая – и педагогически: зад неспазването на гилдийните норми прозира лошо възпитание като цяло. А неуважението към колегията води до взаимно недоверие и в крайна сметка до изключване. Вие направихте тъкмо това – онзи, който нехае за регламента на университетското общуване, намери учебната си зала окупирана, а в нея четат лекции други преподаватели, колеги, които отговарят на стандартите на академичния етос. Въпросът кой ще поеме отговорността за пропуснатите лекционни часове по дадения предмет вече не стои, тъй като доверието в титуляра на курса е снето.

Още нещо – онзи, чието име съзнателно не споменавам ( пък нека той сам да се разпознае в текста ми!), не на последно място пренебрегна и моралната заедност на колегите. Отказът му да даде мотив за решението си и загърбването на неговата аудиторна общност разби мита за професията на прависта като свързана с правото, в последна сметка и с истината, на която той би следвало да служи, тъй като няма нищо отвъд нея. Къде е истината за случилото се? Съзнателното прикриване и премълчаните отговори допълнително стимулират съзнанието на търсещите обективна информация. Така се ражда версията за единодействието на правораздаване и мафия. За моя огромна жалост по всичко личи, че мафиотските структури и корупционните източници имат свое мощно лоби в университетите. Мафията вече ползва и академичните ни марки, за което несъмнено се отплаща щедро.

Вие, скъпи колеги, застанахте срещу онзи, от когото по всяка вероятност ще зависи вземането на един или няколко изпита. Обстоятелство, което ме кара да мисля, че в аудитория 272 днес има не уплашени ученици, нагласени да излъжат изпитващия, че знаят, а той да им отвърне със същата лъжа, че им вярва, а колеги в пълния смисъл на думата. Такива, за които няма по-дълбоко основание на колегиалността от общата професионална етика. Обратното, за моя огромна жалост, важи в пълна степен за вашия даскал, избягал като подплашено дете, като ученик, уловен внезапно в беля, който не е готов да изтърпи последиците от действията си. Инфактилен рефлекс, белязал поведението на българските правоохранителни и правораздаващи инстанции: почти всички техни решения маскират действителния казус зад членове, алинеи и параграфи, зад административна реторика, имаща за цел да обърква и да отказва всеки, който пожелае да вникне в основанията на дадено събедно определение, нежели да обясни, да разкрие и да заеме отговорна позиция, в която личи достойнство.

Не на последно място – твърди се, че правото е една от най-обективните дисциплини, доколкото всяко негово решение почива върху нормативен акт, чиито дефиниции са основополагащи и трудно биха могли да бъдат напуснати. Съвременното общество добавя поне още един щрих тук: развитието на ораторското майсторство и възможността за използване на всякакви ретирочески и логически стратегии дават приоритет на на обективното, безстрастно четене и приложение на нормата, а на ловкостта на онзи, който извършва тази операция. Разликата между законност и легално насилие почива в съзнанието на прависта или на изпълнителя. Нищо обективно няма в нея: достатъчно е да си припомним, че пътният полицай би могъл винаги да си измисли основание за глоба на шофьора, спрян за проверка; инспекторът от данъчните служби има целия арсенал от възможности да изобрети нарушение на своя обект;… университетският преподавател на свой ред може винаги да намери довод да скъса свой студент на изпит.

В този отговорен момент вие, колеги, получихте най-същественото знание. Разбрахте от опит, че правото е функция не от законовия норматив, а от очертаните по-горе три сфери на причастност към правилата на колегиалността. Незапознатият може да сгреши фрапантно, ето защо професионалистът всякога знае. Невежата греши без да го желае. Чуждият на културния норматив създава напрежение, защото нему са далечни основните правила за общуване между хората, той се отнася със себе си и с колегите си неадекватно на стандарта на професията. Аморалният на свой ред руинира самите основания на професията си, допускайки недопустимото с пълното съзнание за основанията и последиците от това. Най-голяма опасност за гилдийната заедност представлява последният образ – онзи, който целенасочено действа против интересите на колегите си по начин, по който общността от специалисти губи доверие у онези, които биха прибегнали до експертността на нейните членове.

Българският съд и този път се скри зад законови текстове. Субективното отново бе представено за ултимативна обективност. Демокрацията е дълбинно положена тъкмо върху идеята за законност, за равенство пред закона и правото на апелация, за ревизиране на съдебно решение, нанасящо ущърб на правата страна. Тъкмо за тази цел усилията за удържането на демократичните ценности трябва да бъдат ежедневие – силите на мрака, посяващи в недрата на демократичното подмяната на закона със законоидния терор, настъпват постепенно, подповърхнинно, превземайки дори и бастионите на знанието, културата и морала, какъвто вярвам, че е Софийският университет. Залагам главата си, че на това определение отговарят и онези университети и академии, чиято студенция застана на страната на колегите им от СУ, на които им бе отказано право на познание по най-безпардонен начин.

Моралът на правната гилдия е величина, производна от личните морални императиви на нейните членове. Настоящите такива хич не са за похвала. Вижда се с просто око, че битката за демокрация и за приоритет на закона, а не на легалното насилие, е изгубена безвъзвратно. Иска ми се да вярвам, че в най-голямата аудитория на Ректората на Софийския университет беше поставено началото на ново поколение прависти. Безкрайно щастлив бих бил един ден да заявя, че тези, тези хора, тези колеги, пораснаха като специалисти в среда на реални, болезнени казуси. Радостта ми ще бъде безгранична, ако тъкмо тази общност съхрани качествата, които я отграничават на настоящото юридическо количество. С онова, което правите, вие вписвате себе си в пълнотата на значенията на думата „студент” като човек, който се учи. Ненапразно „студент” е понятие, пощадено от всякакви тенденции към изчистване на езици. Студентът няма превод или регионална локализация. Той навсякъде е субект на образователен процес, който придобива знания и умения, характерни за дадена професия, усволявайки и нейния етически кодекс. Днес такива сте вие, скъпи колеги!

Вие сте моите колеги. Подкрепям вас, зад вас заставам, с вас намирам професионална, културна и морална общност. Вие сте за пример, а не онези, срещу които застанахте. Вие сте вън от задкулисието, което управлява България вече близо четвърт век. На фона на всеобщата апатия и на беззвучното мрънкане, на фона на липсата на рекация от страна на правителството на обвиненията в корупция на всички равнища, вие застанахте с лица и тела, заявихте волята си и потърсихте отговора на въпроса за срастването на подземие и политика, чиито метастази вече обхващат и университетите. Нашите университети. Едва ли има друг случай в историята на българското висше образование, когато студентите определят кой да има достъп до Светая светих на висшето образование – аудиторното пространство, и с какво точно допуснатият да влезе. Не се сещам за друг пример, в който словото на студентите сътворява действителност. Вие избрахте кой да ви учи и на какво, с което посочихте още един недъг на нашето държавно висше образование – липсата на изборност и пълното отсъствие на гъвкавост, държана като конструктивен принцип на обучението съвсем преднамерено. Дали, питам аз, ако в Софийския университет бъде внедрена реална система за оценка на преподавателските резултати и изборност на курсовете, мнозина от даскалите, съвършено външни на всякакви академични правила, няма да останат без часове още през следващата година?!

Нямам съмнение, че интелигентните форми на протест са характерни за хората на знанието. Ние не управляваме таксита, за да блокираме с тях важна държавна сграда и така да принудим нарочно оглушелите да ни чуят. Нямаме на разположение значим днес обществен ресурс, който да употребим в полза на нашата кауза – дали ще бъдат обучени няколко стотици студенти повече или по-малко, дали като цяло студентите получават качествено образование и кой тъкмо им преподава, на какво ги учи – това са все въппроси върху които обществото ни дружно нехае. Протестът на интелектуалците обаче не изключва и различни форми на заплаха. Радикалните искания за промяна на статуквото минават през крайни форми на гражданско неподчинение.

Те нямат нужда от вас. Вие също нямате нужда от тях. Имате, имаме нужда от друго. От други. От различни. Какви реално хора са потребни на обществото, за да бъде то истинско, да бъде повече от сбор от индивидуалности, от атоми, всеки – взрян в собствената си посока! От какви методи имаме необходимост, за да постигнем това!

Posted on октомври 25, 2013, in Uncategorized. Bookmark the permalink. има 1 коментар.

  1. Уважаеми Димитър,

    с интерес прочетох обръщението и с много от твърденията в него не мога да не се съглася. Има, както в повечето случаи в живота, едно „обаче“ и то се състои в това, че проблема, който засягаш се корени много дълбоко в историята ни и неговото смислено и окончателно разрешение не е в протестирането, в тази му форма. С твое позволение бих искала, за мен ще бъде удоволствие да споделя и прокоментирам и другата гледна точка. Древните са казали – Cogito ergo sum – мисълта и способността на мозъка да възприема и анализира обсотятелства е дала, както знаем, основното предимство на Homo sapiens пред останалия животински свят, населяващ Земята…. жаждата за знание, самопознание и то там благоденствие и развитие, би следвало да е основна цел на академичното общество…не само у нас, но и по света.

    Развитието на човешката раса е довело до „раждането“ на множество инструменти, чрез използването на които, човек може да оцелява и просперира (не само в сугубо материален аспект). Един от тези инструменти е правото, чието място ти изключително точно определяш в своето обръщение. Правото обаче е механизъм с две страни – правото на знаещия, можещия и силния и правото да имаш право …. много е тънка границата между упражняване на правото и злоупотребата с него….коварно е и непочтено тези хора да бъдат манипулирани по този твърде примитивен и подценяващ ги начин. Меко казано, този подход на силите за мен лично е унизителен.

    В основата е теорията на държавата и правото. Сегментиране на тези два елемента, единствено и пълноценно функциониращи, когато са в симбиоза, би довело до пагубни както за сържавността, така и за населението, последствия….което е видно от масовото недоволство и тихите безредици в страната. По моето скромно мнение, тези млади хора (сред които сме и ние, бих вметнала) следва да се върнат час по-скоро към учебните занятия и със същия плам да изискват от преподавателите си мисловно, осъзнато и аналитично обучение, а не усвояване на вече установени и доста остарели норми. Проблемът, който се визуализира в този случай е, че много от заучените нам норми са били „прекопирани“ в българската действителност, без да бъдат пригодени към мисловната нагласа на Балканите. Имам предвид следното – не е полезно да се препоръча лечение с химиотерапия на човек, на когото не са направени адекватните прегледи и не е поставена адекватна на лечението диагноза. Същото се получава и с държавата и с образованието – налагат се неадекватни рамки, несъобразени с нуждите на наслението, на младите, на студентите и простосмъртните в тази държава.

    Аз също протестирам, но моя протест не включва принизяване на институциите в държавата, не включва тъпкане на Конституцията на тази държава….не включва възпрепятсването на учебните процеси в СУ и други учебни заведения….не включва многочасово висене и крещене по улиците, което смущава живота на друга част от гражданите. Моят протест е чрез образование – образованият народ е трудно манипулируем и следователно трудно управляем….Още повече, светът е такова място, където колкото повече знаеш, толкова повече се убеждаваш колко не знаеш…а лично за мен – образованието…виското и качествено образование е израз на себеуважението.

    С уважение!
    Ирина Дилкинска

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s