Бялата стая. Кратка история без форма.


Онзи ден бе избран нов председател на Българска академия на науките. Този път процесът мина тихо, под повърхността на врявата на деня. Вниманието на медиите към личността на новия оглавител на най-старата българска институция, наченала преди възстановяването на българската държавност като Българско книжовно дружество, е събитие, по-маловажно от всякога и от всяко друго. Информационните посредници, модерно наричани медии, сякаш пет пари не дават за това – отношение, което ясно личи в няколкото вяли репортажа и кратки, суховати известия, които обикновено читателят/зрителят пропуска, без дори да забележи.

Някои биха побързали да се зарадват – най-после лешоядите с журналистическа легитимация оставиха науката на самата себе си, привлечени от други „горещи“ теми, от които би могло да се излее финасова маса, кръв и други телесни течности. Според това схващане БАН трябва да остане вън от лихата суета на ежедневното живеене, защото това все пак е свято място. Храм, в който се произвежда познание, където журналята трябва най-много кротко да си водят записки на коляно в преддверието. В рамките на тази логика изглежда несъмнено, че науката се нуждае от стерилен периметър, от сакрум, в който право на намеса да имат само онези, които са доказали причастността си към него с букви пред името.

Изобщо нямам намерение да доказвам несъстоятелността на подобен начин на мислене – правенето на знание е работа, наподобяваща всяка друга. Претенциозното дистанциране на една сфера, плащана от обществото, от самото него, следва да бъде смятано по-скоро за сигнал за нередност, отколкото за усилие към запазване на ритуално чисто пространство, в което изследователят да осъществява своите епистемологически свещенодействия. На същото основание може да бъде легитимирано място вън от обществото на всяка друга професия. Наистина, на всяка, въпросът опира до сръчна подредба на доводите.

Нито ще обърна внимание на обстоятелството, че опитите за скриване на нищо-не-правенето зад високопарни „плетения словес“ е елемент от онова нахалство, превземащо научното поле отвътре, което беше въведено от тоталитарната принцеса Л.Ж. Това – и за онези, които неотдавна сториха опит да прекадят отново пред портрета ѝ, наричайки мероприятието си с ангажиращото „научна конференция“ – една подмяна на значенията в техния фундамент, която позволява всичко да бъде всичко, всеки да се представя за всякакъв и в крайна сметка стабилността на нещата да не бъде в ничий интерес, защото всеки е намерил начин да профитира върху този регламент с многопластово дъно. Изглежда обаче, че група, конституирана на тази основа, трудно може да бъде наречена научна общност.

Да, днес бе избран поредният председател на БАН. Не. Думата не ми е нито за академичните му качества, нито за излъчилите го лобита, съвсем не – за новата насока на научните приоритети, които подобна фигура би дала.

Кратка история. Преди няколко години Иван Юхновски беше сменен от своя заместник Никола Съботинов. Не употребявам титлата „академик“ по антисъветски съображения, които на свой ред няма да обговарям тъкмо тук. Тогава събитието далеч надминаваше очакванията за нормални избори на председател на Академията – една институция, която в нормалните обществени очаквания излъчва достойнството на нацията. Ето защо навярно не са изглеждали наивници онези, които си въобразяваха, че смяната на носителят на прдседателството следваше да стане тържествено, достолепно, по начин, който подобава не само на етиката на академизма. Живата връзка с Възраждането, институцията-свидетел на времето на националните емблеми, трябваше да представи и още нещо: наред с безупречен професионализъм, процедурата по интронизация на глава на БАН определяше и стандарта за културата на нацията, чиято емблема Академията е. Освен познавателна адекватност, от членовете на Академията очаквахме и нужния културен ценз – те, те би следвало да служат за пример на децата. Футболистите, чалгаджийките и чичковците с наднормено тегло и луксозен автомобил съвсем не са изтичници на подходящ модел на поведение.

Навярно малцина помнят какво стана всъщност: двамата претенденти почти се хванаха за гушите, настана всеобщо замерване с компромати, характерно за политическите боричкания у нас… или по-скоро за техния медиен образ. Това низко зрелище без съмнение успя да събори минималните останки от достойство на БАН – тя бе превърната, подобно на какво ли не, в залог за нечии домогвания към властови позиции.

Съвсем ненапразно след този срамен епизод Академията, избрала успешно своя председател, се изправи пред доза нови проблеми: беше й отказано финансиране в искания размер, а обществото, вместо да се заложи за един от своите стожери, застана зад политиците, инак универсално виновни. Херметическата затвореност на БАН и пълната непрозрачност на нейните стени бяха успяли да запазят малка, но все още видима доза престиж в очите на ненаучните люде – наследство от времената, когато българските учени работеха в полза на същото това общество, създавайки полезен за него продукт.

Далеч съм от мислъта, че винаги и всичките люде, имащи трудови отношения с академичните средища у нас, са били съвършените изследователи. Във всяко едно време е имало и такива, които са истински ценени заради работата си, и трикстери, заети с изобретяване на начини за продължаваща употреба на академичен статус, изчерпващ се до видимост за такъв. Бедата е, че днес местата на център и периферия са разменени: учените са из маргиналиите, а приказливите лентяи са заели местата им в публичността и в управлението.

Морфология без форма. Скандалът в БАН се превърна в разправа с БАН: държавната субсидия беше намалена почти наполовина, институтите изпаднаха в колапс, спряха парно, топла вода, започнаха да пестят от всякакви разходи, учените бяха принуждавани да вземат неплатени отпуски с цел да се докара фондът работна заплата до числото, с което се разполага. Ако някой вярва, че финанси не са останали – да попита неколцината от Института по ескпериментална морфология и патология, които храбро и почти без риск за свободата си откраднали близо 400 хиляди лева.

Важните изводи тук са поне няколко: освен този за ненаказаността, за всеобщата достъпност на фалшивите дипломи, за липсата на контрол и доказване на квалификацията дори в Академията на науките, тук следва да калкулираме и обстоятелството, че дори тези пари да бъдат върнати, което няма да се случи, ефектът от това няма да бъде кой знае колко голям. Спестени чрез неплатени отпуски, те не подлежат на обратно изискване от страна на онези, които са се отказали от тях доброволно чрез заявлението за неплатен отпуск. Макар да беше предложено на ред ръководни кадри практиката с намалените заплати да бъде разписана като персонален договор за кредитиране на дадения институт – формула, която отваря взможност за погасяване на заема и връщане на парите от страна на жертвалите ги, това не бе прието, тъй като съвременният български академичен човек силно наподобява електрическия ток – движи се спрямо най-малкото съпротивление.

Беше направена атестация – съвършено формално, както всичко останало в БАН, което по-скоро има за цел да имитира кипяща трудова дейност. Оцеляха мнозина изследователи с никакъв научен принос, с никакви публикации и цитати, за които са чували само роднините им. Продължиха да живуркат с гръмките си титли хора с дисертации от 98 печатни страници, основани на съветска метдология. Системата не намери сили да се отърси и от онези, които с практически един текст преминаха през докторантура, доцентура и професура. Оказа се, че признаваме за доценти люде с 20-ина статии за 25 години академична дейност. Без монография, но съставили сборник в прослава на шефчето, което също на свой ред е известно със своята научна анонимност. Тук без всякакво съмнение влиза и голяма част от последната реколта доктори, доценти и професори – произведени от нагласени академични журита, режисирани от безкрупулни началници, за които е важно да имат доживотни благодарители, попаднали в академична среда единствено по силата на мрежите от втори порядък.

Основателно би звучало питането дали имам предвид конкретни лица. Отговорът е със сигурност положителен.

Едва ли някой би се възпротивил на заключението, че под тази грозна видимост не прозира нищо, което можем дори условно да наречем научна общност. Гилдията е много повече от струпване на дипломирани в една и съща дейност или бездейност. Тя се дефинира първо през общия интерес, но далеч не само чрез него. Няма ли споделена цел, няма общност. Само интересът прдопределя временна общност, която се разпада, след като той бъде изпълнен.

Всяка общност, саморазбираща се като такава, притежава своя етика, имаща задължително поне две съставки: професионална и общокултурна. Тъй като гилдията обикновено обвързва специалисти, тя задължително държи на правилата на специализацията, характеризира се с отработени механизми за инициация, измерващи уменията на всеки кандидат, и приема нови членове само след доказателства, че прдложеното отговаря на стандарта. По този начин се поддържа постоянно високо равнището на работата на общността и възпроизводството на нейните специфични гилдийни ценности. И не само – едва ли има професионална група, която да не поставя като условие за причастяване и изпълнен културен ценз. Културата е залог, че собствено професионалният ценностен набор е израстнал върху фундамента на стойностите, определящи начина на живеене. По този начин се гарантира едино-образието на групата – принцип, съгласно който човек и професионалист в едно тяло са едно цяло, кохерентно мислимо, в което различните обективации са сводими към общ център, към една и съща личност.

Усилията за реформиране на българската наука бяха недостатъчни, анемични, сторени по-скоро с цел последните оцелели фрагменти от онази среда на стерилно и социално непрозрачно нищо-не-правене да бъдат съхранени, тъй като това беше режимът, в който мнозинството от водените на щат в БАН могат да пребивават. Тъкмо в този контекст лесно биха могли да бъдат обяснени и конкурсните процедури, отваряни с оглед заемането на дадено място от конкретен човек без оглед на качествата на останалите кандидати. Наглостта достигна равнища, пред които дори извратеният би онемял – състезанията за заемане на академични длъжности на места бяха огласени „с евентуален кандидат“. Не, този път името на предварително спечелилия не се носеше като фолклор от уста на уста по коридорите, а беше напечатано с кирилица на официалните обявления, разлепени из съответните институти и факултети. Скандал, който помита и последните остатъци от академична етика, свеждайки инициацията на нов учен в съществуващия екип до процедура, еквивалентна на назначаването на портиер или чистачка.

На това място навярно също бих бил запитан дали в съзнанието ми има примери, уплътнени с именна и друга фактология. Тук също ще отговоря утвърдително.

За жалост, приложени към българската наука, условията за общност изглеждат трагично непостижими. Коя гилдия би застанала зад проникването на некадърници в редиците си – не само, но превръщането на корупционните практики в система?!

Всичко това не само, че не произвежда научна гилдия, намираща се в диалогичен режим. Масовизирането на действията извън изначално заложената норма излагат на риск ценностите на общността, а на терена на българската наука те направо отсъстват. Или по-скоро наличието им се е превърнало в изключение – още едно доказателство за подмяната на стойностите и окупирането на регламента не от логичното, изпитаното и ценностно обосновимото, фундаменталното и общополезното, а от преходното, частното, принадлежащото към сферата на личния интерес, което не може да бъде удържано на хоризонта на общото благо.

Преди няколко месеца беше извършен редовен избор на председател на Академията, а начело й застана акад. Стефан Додунеков, мир на праха му. Той бе предпочетен от няколко кандидатури с различни идеи за развитие на БАН. Или поне така бе направено да изглежда пред обществото и пред научната общност. Оставям настрана питането за наличния ресурс, в това число волята и обективните възможности за еднолично налагане на непопулярни сред назначените на академични щатове лица от страна на техния ръководител. Достойно за отбелязване в случая беше, че делата в Академията видимо се раздвижиха, нещо започна да се случва, а то за първи път от много време насам не беше в регистрите на срамното и страшното.

За мнозина тъкмо изборът на оглавител с балансирано поведение и умерено консервативна визия беше залог за промени. Такива, каквито малцината работещи очакваха с намаляваща вяра години наред. Изглежда, че имаше проект за управление на БАН за първи път от няколко мандата насам. Нека бъдем искрени – химикът Юхновски беше вкопчен статуквонист, чиято кауза беше запазването на всички във вида, в който го е приел, настанявайки се на стола в Централно управление. Физикът Съботинов се саморекламираше като българския Лутер, но за него нужните преобразувания се изчерпваха с това да се изготви атестация от Европейската научна фондация, чиито доклад да бъде прочетен в угода на управляваната от него институция – тъй като не следва да има съмнение, че сродните организации дават една на друга приятелски оценки, чийто тон задължава слабото да бъде представяно за добро, а посредственото – за много добро.

Няма да бъде справедливо, ако заявя, че в Академията не е имало и такива, готови да предложат възможно работеща алтернатива, в която дефектите на досегашните управления са осмислени и вероятно поне до известна степен преодолени. Не става дума за статуквобранителната опозиция, за онази част от управленската периферия, която прононсира бунтовна нагласа и желание за промяна в името на собственото си овластяване. Въпросът не е кой ще бъде новият носител на проваленото статукво, а да бъде проведена истинска, същинска реформа.

Всяка драма има своите герои, а всяка вина е изначално извикана от виновник. В случая това би следвало да е реформаторът-ретроград Никола Съботинов. Тукобаче нещата далеч не стоят така, защото не става дума за конвенционална вина, установима по безспорен начин не само в прекия смисъл. Ясно е, че пропуските в управлението, макар и довели до редица проблеми, в този случай не са навредили по доказуем недвусмислено начин, независимо от стратегията на реторическо представяне на нещата. Казано съвсем направо – никой не може да бъде обвиняван, че представите му за преобразувание включват елементи, които в действителност не отговарят на конкретните нужди.

Тъкмо така стояха нещата по времето на мандата на председателя-физик. Обстоятелство, което отново отправя към идеята за все по-дълбока управленска криза в Българската академия на науките. Държа да поясня, че спадането на качеството на научните изследвания и изчезващия властови потенциал на учените биха могли да бъдат мислени във връзка, но със същия успех биха били и съвършено развързани. Академичното равнище би могло да бъде управлявано и от бюрократи, макар българската традиция да залага на друг принцип.

Колапсът в БАН обаче е повсеместен. За нищожния капацитет на идентифициращите се като интелектуален елит отдавна беше ясно, а по времето на Н. Съботинов това стана безпощадно ясно – атакувана с намалена субсидия, институцията отговори с хилави протести на шепа хора, които с недостойносто си поведение доказаха, че са твърде далеч от академичния етос. Ако това там бяха българските учени, няма по-очаквано решение от това обществото да спре да плаща за тях.

Няма да пропусна и темата за раждането на култура на протеста у българския академичен човек. Изглежда, че протестите като цяло се настаняват все по-уютно в един особен социален модус, измествайки усилията към установяване на диалог и подменяйки същинската си роля на терена на интелектуалното – средство за привличане на внимание, за осъществяване на граждански натиск, чиято кулминация се помества на масата за преговори. Не е нелогично пресата към политиците, осъществявана от улицата, да бъде често пъти злоупотребявана от обществени групи, чийто комуникационен арсенал включва диалога твърде периферно или направо не го включва никак. Не би ме учудило, ако под прозорците на държавните сгради с плакати в ръце и лозунги на уста се видят тези, които слабо владеят технологията на аргумента – всеки употребява онези усилия, които се намират в негова достъпност.

Особено тревожно е пребиваването на учените на улицата. Отбелязвам мимоходом, че докато пиша този твърде нестроен анализ, получих поредния призив за протест, този път – срещу безобразията във Фонд „Научни изследвания“. В това личи едно особено самозабравяне на българския учен, който е загърбил предназначението си, начевайки да се намества в клишето на професионалния революционер. Позиция, която буди поне няколко агрумента насреща си. Първо – всяка група в обществото брани интересите си с довода за полезност. Заплашеният реагира с допълнително доказване на факта, че той служи на общото благо. Пренесен на научна територия, този довод би следвало да доведе до знанието на широката публичност резултатите от проведените изследвания, акцентирайки върху техния ефект. Един-единствен път това стана – изследователи подариха символично на депутати свои разработки. Тогава това доведе до диалог, скършен от нова вълна улични прояви, сторени не от самозабравили се, а от никога-не-познавали-себе-си-като-учени хора.

Тук е мястото и на второто – проблемът за нереализирания диалог между науката и държавата. Едва ли би било честно, ако вината за това бъде поета само от едната страна. Не е въпрос на лицемерен баланс и бездушно примиренчество да се утвърди, че наистина проблемът е двустранен. Моята тревога обаче е насочена към мъчнотиите в общението, заложени от страната на жреците на познанието. В кавички. Няколко чифта. Не защото другите не са важни. Всеки довод в полза на академизма изхожда от някаква негова положителна черта. Науката е информация, проникване във все по-фини детайли на битието, но тя е и културен факт, който се потребява от обществото, подобно на кинофилма, на театралния спектакъл, на изложбата в галерията и музея, на доброто четиво. Ето защо художникът показва картините си като доказателство за смисъла на това негово превъплъщение изобщо, писателят – своите книги и т.н. Ученият би следвало да се заяви чрез своите изследвания. След като информация за такива няма, навярно липсват и самите те. Изключвам докторските дисертации по история на литературата, възлизащи на 98 странички печатен текст, изградени върху съветска аналитика, остаряла преди повече от половин век, които денонсират и професионалната етика на учения, и изискването за неговото културно равнище.

Тези тъкмо люде вчера избраха свой председател. Посочи го група, събрание, но не и общност. Събитие, което буди тревога поне по няколко причини. От една страна, конкуренция този път нямаше. Едно от обясненията е намерението този път Академията да бъде запазена от възможни крамоли. Оставям извън фокуса на мисълта си какво тъкмо този път охраняват научните люде. В името на етиката или с цел да остане светла паметта за споминалия се бивш оглавител – въпрос, който едва ли има значение, тъй като нито един от тези доводи никак не попада в една парадигма с идеята за доброто управление и общото благо.

Изборът – не мога да пропусна и това – ни пренесе в едно неотдавно време, както гласи шаблонът. Преди малко повече от две десетилетия голям част от важните за обществото решения се вземаха именно по този начин – с формално единодушие, без алтернативни проекти, без критични гласове и съвсем без вот „против“. В реда на нещата е този модел да се възпроизвежда до днес не къде да е, а в БАН – една от най-бавно променящите се институции. След това обяснение обикновено следва махване с ръка и квалификации, сред които „сталинистки динозаври“ е една от най-неутралните. За жалост не мога да опонирам на нито една от тях. Впрочем, разбира се, че бих могъл, но няма да го сторя. Защото Академията трябва да се мисли не в порядъка на високопарните слова от Людмилието, а от позицията на нейната реално свършена работа и принесената полза.

Изборът – съвсем няма да пропусна това – имаше поне още няколко смисъла. Той беше наистина избор на едно от едно. Изначално той нямаше как да се състои. След всичко станало, след като авторитетът на най-авторитетната научна институция у нас беше свален някъде на дъното на Пасифика, след като научната общност от десетилетия се попълва не с интелектуалци, с хора с гражданска позиция, а със скромни, смачкани, мижитуркащи хорица зад бюра, най-голямото прдизвикателство беше да бъде изнамерено истинско лице на БАН. Човек, който ще бъде на прицела на колеги, управляващи и общество заради предстоящия нов провал в опитите Академията да бъде реформирана; и най-важното – който изобщо да се съгласи да напусне уютната, макар и зле отоплена поради икономиите, бяла стая и да бъде поставен в режим на публично битие.

Намери се един. Повече няма. Само ще напомня, че нашата наука упорито продължава да държи на принципите на геронтокрацията, въвличайки в собственото си управление хора на 50+ години. На тази възраст липсата на мениджърски опит практически не би могла да бъде компенсирана. Това – при пложение, че мислим все още Академията като самоуправляваща се. Нещо, в което съм все по-силно усъмнен, а видимо не само аз: само напомням, че правителството неотдавна въведе външен управленски орган – борд, в който влизат редица политически лица, чието съдаване сигнализира липсата на доверие относно способностите на учените да насочват дейността на институцята си.

Днес същите тези притестират, имитирайки общност. Група, вдъхновена от образа на професионалния превратаджия, пасваща като жизнена среда на другаря Владимир Илич и нямаща нищо общо с учения статус, тъй като виковете „Оставка!“ прекъсват диалога, преди да се е явил шанс за осъществяването му. Излезли от своята бяла стая, българските академични люде показаха още по-ясно, че общност няма. Че общ интерес травматично отсъства, тъй като първият му компонент следваше да бъде ниската толерантност на гилдията към некадърните и некултурните. Какво ни остава да мислим при положение, че тъкмо слабо причастни към ценностите на академизма днес си присвояват правото да говорят от името на цялата наука, а на тази фактическа узорпация на права никой не отговаря?!

Проблемите във Фонд „Научни изследвания“ също доказват, че на мястото на българската научна общност днес има празно място. Това е хронологически последният днес факт, който обаче изобщо няма да бъде последен сам по себе си, в който се отразява обосноваността на наблюдението, че у нас професионалното равнище на учените е катастрофално ниско – сред управляващите фонда е личност с голям докторат от жалка в птеренциите си печатница за дипломи, неизвестна никъде извън България, плод на стремежа на социалистическат държава да произведе чиновници за нуждата на столичните и провинциалните библиотеки; насреща му застават люде, чиито техники за аргументация се изчерпват с повишаването на тон и щедрата употреба на прилагателни от реда на обидните квалификации с лична насоченост.

Замисълът беше да напиша кратка история. Получи се не дотам кратка. Никак не се радвам, че е имало какво да споделя. Без капка лицемерие. Когато някога прочетох в статия на Александър Кьосев, че в в България няма научна общност, макар доводите да бяха пред мен, подобно твърдение ми се стори по-екстравагантно от дозата, която в онзи момент можех да понеса. Днес – напротив – бих заявил, че остротата на автора е подминала или пощадила цяла поредица факти, които хич не са без значение. Няма да го сторя – историята има свойството да се разкрива от дистанция. Съзнанието прави връзки между „сега“ и „някога“, откривайки по този начин някои от смислите на миналото в непосредствено наблюдаваното.

Нека бъде ясно, че написаното тук също не е изчерпателно. В нито едно едно отношение. Истински радикалната позиция изисква да употребя и имена. Не го правя не поради липса на готовност – някъде вече съм го и извършил, макар и частично. Липсата на експертиза върху цялата ни наука прави всяко подобно осветляващо начинание обидно за едни и прикритие за други. Ето защо: такова действие следва да се предприеме от група, мислеща себе си като общност и имаща професионален и личен морал. От хора, които могат да докажат това по недвусмислен начин. От алтернативна академична общност, която не предявява претенции към съществуващите първи места в науката и не си изгражда нови, а работи съгласно своите предварително договорени стандарти и дава да се разбере полезността й – и като възможно приложение в някоя практика, и като културна фактология, издигаща обществото като цяло на друго, по-високо равнище, създаваща манталитет. Вън от бялата стая, но не до портрета на другаря Ленин.

Няма значение кой би ръководил безформена маса, но трябва, трябва да бъде важно кой е начело на гилдия, особено научна.

Posted on декември 5, 2012, in Наука, Публицистика. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s