Pussy Riot и пътят към храма


Новините имат поне още едно ценно качество, освен информативността си. Случващото се актуално провокира размисли, свързани с дълбочината на живеенето ни. Ето, дебатите около станалото с Pussy Riot накара мнозина да се упражнят по темата за човешките права и ограниченията пред волеизявлението, така характерни за някои политически режими. Бяха направени редица аналогии със СССР по времето на Сталин, а аз бих разширил тази линия на осмисляне до тоталитарните политики въобще.

Мнозина побързаха да се възхитят на момичетата, позволили си да протестират в храм. Ясно заявените доводи бяха повече от разбираеми – в Русия на Путин теренът на свободното слово се стеснява, ако такъв все още е останал вън от всемогъщия контрол на правителствените служби. Примери са убитите опозиционни журналисти, арестуваните без причина протестиращи срещу изборните резултати и какво ли още не.

В опит да достигна максимална дълбочина на осмисляне, ще споделя следното: тук изобщо не е мястото за подобно говорене. Едва ли има разумно същество, което да застане против правото на свободна изява. Управлението на Владимир Путин е наистина емблема на съвременната тоталитарна държава – там всеки инакомислещ, който дръзне да заяви позицията си от чуваема трибуна, бива смазан, а за това широко се използват методите както на легалния терор, тъй като зле тълкуваната буква на закона винаги дава превес на силата на системата над възможностите на личността; така и техниките на чистото насилие, което никой не си дава труд да представи като законно.

Ето защо, макар да звучи дръзко, аз продължавам да мисля говоренето за човешки права в контекста на акцията на предизвикалите известността си руски момичета е чиста проба клише, което не ни носи нищо ново. Да, в Русия се управлява по този начин. От хоризонта на историята мога да потвърдя това с безброй примери, но едва ли подобен ход би бил от полза някому. Някои биха стигнали и до по-дълбоко обобщение – там традицията била такава, манталитетът раждал само този тип политика като възможен и какво ли още не.

Няма да се съглася с това. Не защото мисля, че демокрацията се е пръкнала в центъра на Москва. Първо – мисленето на руските политически практики по този начин реално обрича на пасивност всеки, осмелил се да мисли различно, тъй като традицията надхвърля всеки един от нас и всички заедно: тя е плътната редица от примери, посочващи ни какво сме, калкулирайки нашето участие в този процес на определяне почти само доколкото е съзвучно с вече наличното. Второ – тя деликатно и в рамките на общоприетите морални правила дава възможност за лично неучастие във всичко, което го предполага, легитимирайки пасивността от позицията на довода за всеобемното си всесилие, срещу което всяко усилие е обречено: традицията е всичко, а ние сме почти нищо, ето защо най-удобната позиция е нищо-не-предприемането.

Инцидентът в църквата „Христос Спасител“ предоставя шанс да помислим за поне за още едно нещо, за пътя към храма. Не по начина, по който дадени обществени фигури решиха да не застанат зад младите пънкарки, тъй като християнската вяра всъщност не ни е съхранила като народ през вековете на османското владичество. Трудно ми е да проумея начина за това – една универсална религия, която не прави разлика между народи, раси, пол, възраст и т.н., която чрез думите на Сина Божий полага всички хора като изначално равни, наричайки ги братя и сестри у Бога, тъй като Той е всеобщият небесен създател, как, прочее, тази религия би могла да застане на страната на един народ срещу друг? Ако това все пак е теоретически мислимо от хоризонта на сблъсъка християнство-ислям, къде отива народоопазващата функция на православието, намалявайки мащаба до територията на Балканите? Как ортодоксалната вяра ни е различила от единоверните гърци, сърби, черногорци, православни албанци и т.н.?

Пътят към храма по определение е дълъг. Един от най-дългите. Извървяването му не се измерва нито в брой посещения, нито в друг количествен показател. Мнозина кръстени и формално приети в лоното на православието умират, без да са достигнали храма. Нека това не бъде четено като мистическо клише, а като различна формулировка на идеята, че малцина са онези, които носят вярата с необходимата интелектуална тревога. Пътят на вярата е всякога дълъг, защото той – както гласи клишето – е пътешествие, което съдържа приближаване-задълбочаване и към себе си, а и не само. Едната цел, определена от религията, е многопосочна, тя е начин за обемане и осмисляне на всеобхватното, на всичкото. Ето защо наивно е очакването този път да е кратък, а неговите определения – лесни за постигане.

В този път храмът е положен като здание духовно, което не прилича на никое друго. Той е дом на Бога и място за общение с Него. Не е просто покрив над нечия глава, а топосът, който концентрира общността на вярващи пред очите Му. Там се вижда тъкмо това цяло – от незнайно кога случилото се „някога“, видимо в свещения разказ за светиите; чак до неизвестно кога предстоящото, от което Бог съзерцава молещите се, от края на краищата. Между „някога“ и есхатологичния предел се намираме ние, а предназначението на биването ни в храма е и това – обглеждането на цялото битие, на цялото чудо на бекрайността.

За добро или зло, храмовата хармония е твърде крехка. Съзерцанието на чудесата Божии е процес, който се нуждае от спокойствие, от почти отвъдна хлад, тъй като усилието на крайното, на човека, за едновременно възприемане на всичкото, е неимоверно. Подобно на всяко достигане на предела и преминаването оттатък, този процес притежава красотата на не-ежедневното, на докосването до същностите, но подобно на всяко прекрасно, той също е екстремно чуплив. Мигът, в който трансцендентната заедност се строшава, е всякога болезнен. Богомолецът страда, когато мистическата заедност на очи-в-очи, лице-в-лице, между него и Него, бъде принудително скършена, а молитвата му не произведе нищо. Словото твори битие и нему не е дадено да бъде безпомощно, безизлазно изливано в празното пространство между пода и купола на храма, да се изпарява в нищото, сякаш не съдържа смисъл. Това е част от причината в дома на Господа молители и посетители да пазят тишина.

Ето защо стените на храма са дебели – те са нещо повече от граница между интериор и екстериор. Зад тях е съкровената тишина, обгръщаща попадналия в дома на Бога, която е първата предпоставка за общение с Него.

Вероятно тук е мястото на един грапав паралел – съвсем не на халос въстаналите перущенци по време на Априлското въстание търсят убежище в храма – неговите зидове са гаранция за оцеляване на битието зад тях, а то на свой ред е всякога заплашено. Не, Той, Всевишният, няма да слезе и да спаси събралото се множество. Него молят, но Той не е стражар. В Неговият дом няма място за битки. Ето защо очакването на лирическия говорител от одата „Кочо“ на Вазов, че Бог все пак би могъл да не гледа от свода през гъстия дим тих и невъзмутим, не е нищо повече от поетическа фигура.

Ето защо апелът към уважението на храмовата святост изобщо би могъл да не бъде адресиран към християни. Респектът към чуждата сакрална територия следва да се сглобява с усещането за свещен статус на своята. Или просто с представата за религията като част от традицията. Но не онази, поставяща Путин и компания в ясно проследима логика, отвъд която сякаш нищо не подлежи дори на мисловно експериментиране, а на традицията, която създава чувството за непрекъсната поредица от мен назад във времето. Плътен ред, който – вярващ или не – ме прави носител на идентичност, произвежда ме от „някой си“ в „себе си“. Този тъкмо ред е въобразената гаранция, че моите действия днес, тук и сега, имат смисъл, че нищо от мен и от стореното от моя милост няма да пропадне в безсмислието – та нали зад мен са застанали един до друг толцина люде!

Насилието срещу църковния мир по определение е ненаказуемо – богомолецът е пред лицето на Бога, лишен от всички атрибути на физическото. Той е смирен, без сили и оставил всеки ищях за борба пред прага на храма. Откровението е постижимо само по този начин – чрез радикален отказ от грубостта на телесната тежест, която в известна степен формира човешката идентичност вън от подкуполното пространство. – Защото всеки от нас в ежедневието си поставя пълно равенство между себе си и тялото си.

Диалогът в чертите на Божия дом е съкровен и няма за цел установяване на надмощие. Няма доводи, които трябва да поразят тези на опонента. Това е разговор без идея за доказване на правота или основателност – в храма няма нищо без фундамент, в това число и словото. То е дотолкова плътно, че създава плът. Речта в църквата не е ораторски акт, а откровение. Пред Отца всички сме такива, каквито сме: няма социални превъплъщения. Няма ги маските, които надяваме често пъти без замисляне по много ежедневно, тъй като живеенето ни налага да бъдем различно обективирани в низа от ситуации, в които попадаме. Това е следващото парче от основанието на храмовия покой – извън него разговор с Онзи, който е най-близо и най-далеч, който е „тук“, „там“ и навсякъде, бива „сега“ и „тогава“, е не само невъзможен, но направо немислим.

Наказанието за нарушителите на църковния мир е само едно – те просто не достигат до храма. Макар и физически в зданието, те не попадат в духовните му предели. Тежка епитимия за християнина, която се страда лично. Глобата е равна на разбитата заедност между Бог и човек, до дистанция между Творец и творение, която не се измерва с нищо. Мерителната скала е субективна – чувствителността на всеки един.

Пътят към храма би могъл да бъде екстремно скъсен. Толкова, колкото трае физическото придвижване и влизането в сградата.  Формално причастният към религията и онзи, съзнателно избрал атеизма за свое кредо, тук изглеждат еднакви: те просто прекрачват прага на църковния храм така, сякаш това е сграда като всяка друга. Те не оставят нищичко пред дверите му. Проникват на този свят терен така, сякаш влизат в ресторант, сякаш се качват в метрото. В това пътешествие няма самопознавателен момент по същия начин, по който прекрачването на стъпалата на автобуса е действие автоматично, отигравано хилядократно, съдържащо само практически смисли, свързани с употребата на трнспортното средство. Тази цел е съвсем еднопланова, плоска – отивам там, където отивам, поради което имам нужда да използвам трамвая и се качвам на него; гладен съм – отпрявам се към място за хранене и удовлетворявам желанието си. Не съм съгласен, избирам място и заявявам различното си мнение, ако имам смелост да понеса последиците от това, тъй като – нека да не се заблуждаваме – дори там, където инакомислието е норма, поднасянето на алтернативни разсъждения винаги е рисковано, въпросът опира до естеството на риска. Навсякъде из местата на ежедневието разговарянето с параметри на гласа в нормата не е забранено, защо то трябва да не бъде и елемент от пребиваването в храма?!

Този храм не е ничий дом, той е просто сцена, на която се наблюдават театроидни зрелища, облечени в не-театрална идеология. В него се изпълняват ритуали, елемент от миналото. Или от настоящето, сторени с цел правилно управление на черните котки и снабдяването на присъстващите на събитието с коридори за движение, чисти от зловещи знамения. Все едно, неверието и суеверието еднакво отстоят от реалността в църковното здание.

В тази постройка няма нищо, което не може да бъде видяно където и да било другаде. Храмът е част от света, а в света има практически всичко, тъй като нашият свят е нашето всичко. От тази позиция трудно може да се възрази срещу идеята на светия терен да бъдат вършени неща, които биха могли да бъдат осъществени къде ли не другаде. След като се протестира на площада, а църквата (джамията, синагогата и т.н.) са част от същия смислов порядък като него, кое би попечило тя да бъде отредена за акция, насочена против дадено политическо решение?!

Там няма никаква хармония, а просто тишина, която е налице по силата на сговореност между посетителите. Да, няма богомолци, а само някакви си посетители, тъй като храмът не е място на общение с друга реалност, с инобитието, а нещо, което донякъде наподобява музей. Сиреч, стойността на църковния дом не следва да бъде търсена в сферата на нематериалните стойности, а в полето на културата, в което важна е не неподлежащата на измерване ценност, а обективираната в цифров израз цена.

Тъкмо това гласи логиката на нео-евро-либералите.

Особено лесно е да се заявява инакомислие там, където то е норма. Достатъчно е да се сетим за Бийтълс и протеста, на който те са носители. Уважението към мисленето на другия и отчитането на неговите доводи като основателни от неговата гледна точка е началото на свободата на волеизявление. Изказвайки алтернатива, говорещият става част от даденото общество. Не по-трудно е да бъдеш насилник там, където норма е насилието. Пехливанските похвати срещу другото мнение също могат да бъдат начин, който узаконява някого като пълноправен елемент от определена група.

За добро или лошо, църквата е място консервативно. Не по начина, по който консервативен е музеят. Музейните експонати се купуват и продават, сградният фонд на музеите също е пазарен обект, за разлика от храма, който не се купува и продава. Той е до такава степен враждебен на търговията, че даже около него подобни практики са непрепоръчителни. Достатъчно е да си припомним разказа за изгонените от Иисус търговци – тяхното място е в мира сего, а не там, където контактът има друго естество.

Бидейки място не на цена, а на ценост, църковното здание побира друг тип диалог. В него аргументите, изложени с цел реторическа победа над опонент, са изначално изключени. Ето защо в храма просто няма кой да отвърне на доводи – там аргументативната логика е различна от ежедневната.

Навярно не на един е направило впечатление обстоятелството, че протестната акция на руските пънкарки мина изненадващо гладко: нямаше охрана, която да ги изведе заради нарушение на принципите на църковно поведение, нито се появи някое зло отче, което в миг да им наложи епитимия или направо да им издърпа ушите. Людете, дошли за молитва, също не реагираха с остротата, очаквана от всяко друго място на всекидневно пребиваване – от сграда на властта те щяха да бъдат немедленно изхвърлени, на площада по всяка вероятност никой нямаше да им обърне внимание. По този повод си спомням арт-протестите на някога съществувалото Движение на младите учени „Cogito“, с което самият аз достатъчно отдавна имах общо – зрители на случващото се, макар то да не беше безинтересно дори само поради факта, че у нас не се правят поетически вечери и не се играят театрални сценки с цел изразяване на алтернативно мнение, бяха неколцина нехайни зяпачи, които видимо нямаха по-смислена алтернатива за запълване на времето си, и няколко десетки журналисти, които винаги бяха основната група.

От храма никой няма да бъде изхвърлен, тъй като пред Бога и в под Неговия покрив всички сме равни. „Не съдете, за да не бъдете съдени.“. Другаде нещата хич не стоят така.

Идва ми на ум поне още един пример: случката с ръжена между Витгенщайн и младия Карл Попър, решил да посети лекция на един от най-модерните философи в края на 40-те години на 20 век. С оглед настоящето разсъждение точната последователност на действията на двамата и пълното описание на самите им жестове няма отношение. Важно обаче е това, че Попър доказва на своя опитен опонент, че неговият метод – верификацията – не издържа сама на себе си. Верификацията сама е неверифицируема, следователно не може да претендира за всичко онова, за което създателят ѝ я предназначава.

Видимо така стоят нещата и с акцията на бунтовните музикантки от Москва – стореното от тях бива смачкано от собственото си тегло. Бунтът на площада е част от културата на съвременна Европа не само поради максималната чуваемост и видимост, втъкани в това обществено пространство. На съседния площад, даже на същия, със същото основание биха могли да се окажат също толкова хора, заявяващи принципи, противоположни на тези на първата митинг-група. Нарушението на правилата е обект на зоркия поглед на органите на реда, ето защо всеки, дръзнал да стори каква да е глупост пред очите на събралите се с цел популярност – лична или на каузата си – би могъл спрян и да се окаже под ударите на закона.

В църквата всичко това няма начин да се случи – не само защото под един купол трудно ще се поберат две протестиращи групи.

Няма по-чудато решение от това дамите (не знам дали това определение е джендър-коректно, но пет пари не давам за това) от Pussy Riot да бъдат осъдени от държавата за деянието им, да им бъде търсена сметка по силата на гражданското правораздаване. Тяхното насилие има за обект институция, в която законите са други. Неразбираемо е дори решението те да бъдат глобени – каква по-голяма глоба от лошото възпитание, защото дори атеистът мъчли в храма от уважение към традицията, която го изнедрява в едно или друго негово значение, но винаги като предмет смислен и носител на „нещо“?!

Защо, прочее, го направиха? – Наивно е да си мислим, че те са няколко идеалистично настроени момичета, взели отговорното решение сами да се положат във входното отверстие на системата, която изплюва всеки във вид, както казват математиците – „удобен за логаритмуване“, сиреч – с „правилна“ политическа осъзнатост, реална или не съвсем.

Вероятно зад обяснението стоят цифри. С не особено впечатляваща музика и поведение, излизащо извън рамките на всяка скандалност, две руски девушки, нарекли се „Тату“, извъртяха един-два албума и залязоха в куп пари. В съвременния свят, в който презентационните стратегии отдавна са изчерпани, а на зрителя се предлагат все по-изкуствени, откровено изчанечни продукти, от които на него все повече и повече му се повдига, дори за гениалния музикант е трудно да бъде забелязан всред обилието на дразнители и прогресивно притъпяваща се сетивност на потенциалните потребители.

Нови парчета, албуми, концерти и какво ли не бяха представяни къде и как ли не. Отговарящите за връзките с обществеността и авторите на реклами дадоха всичко от себе си, а в много случаи то беше повече от пошло, гнусно, отблъскващо. Справки – плаката на Азис в интимна сцена с друг мъж, изпълнена в стилистиката на порнографията, окачен тъкмо срещу паметника „Левски“. Стара максима обаче гласи, че лоша реклама няма. Справки – отново Азис, биографичен епизод по избор на реципиента.

Ето защо не ме напуска съмнението, че всичкият този шум бе вдигнат съвсем преднамерено – всяко мнение срещу Путин, колкото и (без)смислено да е, се продава добре на Запад, където всички по определение не се радват на нищо руско, особено когато то има и металния привкус на КГБ. Църквата, избрана за място на постановката, определено е находка – дотук никой не се беше досетил, че храмът и пънк-музиката биха имали съдържателна пресечна точка. Пред вратите на държавна сграда, на площада или просто на тротоара, в Русия неизвестните, но одързостили се срещу когото не трябва, биват лошо бити. Пример – носеният като агне на Гергьовден от униформени Гари Каспаров. Ако се беше именно той, вероятно снагата му щеше да понесе поне няколко контактни мига с полицейска палка. Вероятно това би ги сполетяло, ако бяха окарикатурили молитва към Богородица другаде. В храма обаче те имаха неоценимия шанс да извършат своето добре мотивирано представление от начало до самия край, без да бъдат обезпокоени съществено – там е място мирно, място за душевно успокоение.

Реакциите на обществеността сякаш дойдоха , за да потвърдят това тълкуване – мнозина западни авторитети, сред които и самият Пол Макартни, един от водачите на социалния протест в Англия преди няколко десетилетия, побързаха да обявят Pussy Riot за жертви. В стройна редица застанаха знайни и незнайни български словогълтачи, за които храмът не означава нищо повече от някаква постройка, в която е сумрачно, неприятно и мирише на неща, които не са много фешън.

Най-тъжното няма общо с насилието към храма, макар да ми се иска да е така – сторилите го все някога ще понесат своята отговорност. Бог няма да ги порази с мълния, разбира се, макар ежедневните християни навярно да очакват възмездие от този ред. Това събитие, сигнализиращо сериозни проблеми в обществото, тъй като как инак да мислим поругаването на светините, беше употребено. От не една група и/или партия в стремежа им към достигане до фокуса на внимание на онези, отегчените зрители и потенциални гласоподаватели. Стигна се до там, че на страната на православието застана един от най-компрометираните ни политици, свързан не с кого да е, а с братя Галеви – емблематични престъпници, които едва ли ще бъдат открити и чието преминаване от твърдо в газообразно състояние за полицията също силно мирише на връзки от втори порядък.

Не мис е иска да вярвам, че ценностите на обществото са до такава степен преобърнати и брутално насилени, че най-големите християни се оказват не кои да е, а наследниците на тези, които по Великден отцепваха храмовете с милиция и записваха имената на всички богомолци с цел да бъдат порицани като „буржоазни остатъци“, които „не отговарят на атеистичното възпитание на социалистическия човек“, призван да бори „божествените теории, поставяйки ги на марксистко-ленински основи“.

Posted on август 31, 2012, in Есета, Публицистика. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s