„Нашата полиция ни пази“


Съществуват области от обществения живот, в които сякаш нищо не се случва. Такива, за които не си струва да се търси информация дори. Част от нашите държавни институции отговарят тъкмо на това определение. Ето защо наличието им е напълно тъждествено на тяхното отсъствие – така или иначе около, с и поради тях не се случва нищо, ако смятаме, разбира се, че отделяната от нас издръжка за тях чрез данъчното облагане е съвсем нищо.  Без тези институции обществото може да съществува безсътресно.

Има и такива, около които – напротив – все нещо става. Част от тях, за жалост, също не поддават на научен анализ – примерите, които биха могли да бъдат извлечени от тяхната дейност, съвсем не следва да бъдат имани за пример от обществото. Смея да заявя, че без тях също може, тъй като така или иначе зад създаваната от тях видимост за кипяща трудова дейност стои минимална или никаква ефективност. Без тях обществото също може, макар рационалният общ интерес по-скоро да ги формулира не като подлежащи на изрязване апендикси, а като подлежащи на преосмисляне и реформиране активни участници в ключови държавни и социални механизми.

 Отдавна, наистина много отдавна, бях взел решение практически да изключа органите на реда от полезрението си. Причините изобщо не са свързани с респекта ми от палките и калиброваните железа, даже тъкмо напротив – средствата за физическо насилие будят у мен размисли относно психологическия пейзаж на онези, които си служат с тях, било по какъв начин. Струва ми се, че институциите, боравещи изначално със сила, следва да бъдат дистанцирани от нормалния социален живот по определение – все пак упражняваният от тях натиск има за цел да предотвратява аномалии или да действа там, където те вече са се случили. Ето защо нормата би следвало да не бъде осмисляна откъм аргументите на силата, а по-скоро от другата страна – тази на силата на аргументите. Сфера, която е изначално слаба на терена на армия и полиция.

За първи (надявам се и последен) път ползвам тази трибуна, за да споделя конкретен негативен опит, нямащ съвсем нищо общо с академичното поле. Разказът е пределно кратък – отивайки към офиса, в който работя, бях спрян от полицейски патрул, защото съм навлязъл в улица, затворена с подвижен знак, поставен на стойка. Дотук – нищо нередно. Всеки, който свърши нарушение, трябва да бъде така съвестен да понесе последиците си. Случвало ми се е – волно или не – и съм бил търпелив, понасяйки строгостта на закона върху себе си. Оставям на страна въпроса дали този закон е справедлив. Dura lex, sed lex.

Описанието на ситуацията продължава по следния начин:  в момента Столична община е взела решение да бъдат измити улиците в центъра на града. Похвална инициатива, разбира се. С оглед успешното свършване на работата улиците, подлежащи на въпросната процедура, биват затваряни за движение. Обстоятелство, към което също се отнасям положително, макар да създава известни затруднения. Все пак трябва да изтърпим малка несгода в името на по-добрата улична хигиена – класически случай, в който общият интерес надделява над частния и тъкмо така следва да бъде.

Действието се развива на кръстовището на улиците „Опълченска“ и „Дамян Груев“ – детайл може би излишен, но значещ с оглед факта, че става дума за съвсем реално случила се ситуация. Една от многото, в които биват вплетени българските граждани и денем, и нощем. В момента, в който се озовах с автомобила си на завоя, почистването на улицата беше в напреднал ход, а цистерната и почистващият персонал бяха далеч, по-скоро близо до бул. „Христо Ботев“, но без съмнение поне на две-три пресечки разстояние от арената на моите патила. Знакът, посочващ затварянето на улица „Дамян Груев“, беше поставен доволно встрани – така, както биват поставяни знаци и табели, чиито период на действие е приключил, но те като парче метал все още са физически налични. Сиреч – бидейки там предметно, знакът изглеждаше, че не присъства в сигнифициращото си превъплъщение. Може би съвсем ненапразно почти всеки следващ автомобил след моя също така навлизаше в улицата, но в нейното начало вече имаше надлежно поставен субект в униформа, който контролираше отблизо достъпа и отпращаше натрапниците. Някои от тях, разбира се, по стар милиционерски обичай, бяха допуснати на 5-10 метра след кръстовището, след което на някои бяха направени устни забележки, други се отърваха с лека уплаха, а на трети бяха съставени документи, удостоверяващи нарушение.

Та, аз кротко направих завоя, регистрирайки знака, който изглеждаше като да е обезсилен вече. По всичко личеше, че е. Моят път продължаваше точно 50-ина метра и свършваше до първата пресечка, където следваше да потъна и да заема паркомясто, далеч от пътното платно и вън от всяка възможност да попреча на хигиената на улиците.  В размера на предишния ден направих същото – макар друга улица да беше затворена, информирах бдящия за сигурността на паважната настилка орган на реда за факта, че движението ми ще бъде кратко и няма да попреча никому, след което бях допуснат. Нищо чудно и вън от реда на нещата.

Пред мен по улицата зави патрулка без пусната сигнализация – навярно се оттегляха към следващото кръстовище, казах си аз. Помислих, че ако има проблем, те ще спрат пред мен, ще разкрия и на тях целта си и ще отново ще бъда пропуснат към мястото си за паркиране, което – подчертавам – е далеч от уличната ширина и от тротоарите. По всичко личеше, че процесът на почистване на улиците мигрира, оставяйки зад себе си все по-чиста София. Ако ли пък не трябваше да влизам в улицата, това щеше да ми бъде заявено добронамерено – така или иначе бях навлязъл 10-иа метра.

Патрулният опел спря пред мен – очакван ход, за който бях подготвен. С усмивка обясних къде трябва да стигна и попитах дали е възможно да го сторя по настощия маршрут или следва да мина назад 10-ината метра и да забиколя. Вместо това каменната физиономия срещу мен ми поиска документите. Не се смутих, защото по начало не управлявам автомобили с документални неизрядности. Полицаят ме призова да го последвам и започна да рецитира в преразказ извършеното от мен. Слово, което нямаше как да не трае кратко – събитието беше далеч от космически мащаб, а реториката на униформата беше минала покрай тази на Демостен на разстояние, равно на това от нашата планета до Плутон. Казано без ирония, нему не е положено да говори, а да съблюдава реда. Ето защо ораторските качества на полицаите не са и не следва да бъдат част от професионалната им характеристика.

Недоумяващ, аз посочих факта на поставения по-скоро край, отколкото в кръстовището знак. Отбелязах, че само идиот би направил нарушение, шофирайки след онези, които могат и ще го санкционират на мига. Подчертавам, че все още имам само българско гражданство, а кодекса на японските мъже-войни е твърде далеч от моето балканско-руско мислене, ето защо ритуалните самоубийства от типа на харакири и сепуку са много дълбоко замразена част от моя речник, обръщаема само в ситуации като дадената. Обясних, разбира се, и това, но без японската културна реалия – в ума ми проблясна идеята по този начин да пробвам здравината на полицейската сериозност, но това намерение умря, преди да се беше родило – едва ли в МВР има почитатели на културата на Далечния Изток. Обстоятелство, което създаваше повече рискове, отколкото шансове за позитивно развитие в ситуация на челен контакт с органите на столичния КАТ.

Пробвах отново да заявя, че имам доводи за маневрата си. Споделих, че много трудно бих могъл да паркирам тъкмо на кръстовището, което изглежда съвсем ползваемо, да сляза от автомобила си и да подгоня на два крака колата със синята лампа. И Юсеин Болт навярно не би приел подобно предизвикателство, макар да става дума за 10-годишен опел. Микросюжет, който отново оставих да се утаи в мислите ми, макар че полицейският контингент обикновено следи спортните новини и името на атлета едва ли е непознато в тези среди. Опита за възбуждане на чувството за хумор на представители на система, от която те са практически неразличими, в ситуация, в която антропологията дори не може да постави граница между личност и системна структура, прецених усилията си за разтоварване на напрежението за съвършено излишен.

Послужих си обаче с друг пример: мой познат, живял в САЩ, преди години направил нарушение, возейки току-що посрещнат от летището в американския град български професор, гост-лектор в местен университет. В зимната виелица и поради не доброто си познаване на града сторил нарушение: навлязъл в улица, отбелязана със забранителен знак, но с пълното съзнание за онова, което върши. В края на улицата по Закона на Мърфи го чакал патрулен джип. Последвал стандартен разговор, който моят познат прекъснал с довода, разбира ситуацията, но също така с тежащото всякога изречение, че в автомобила му го чака български университетски поредавател, поканен от американска академична, когото той бол поел задължението да достави в общежитието. Последвал отговор, който обръгналият на милиционерски трикове българин изобщо не очаквал – униформеният просто му казал да го последва. Не към участъка, а към търсеното общежитие.

Този мой кратък разказ (наистина беше къс!) беше придружен от коментар – нека да не забравяме, че популярното говорене изключва възможността за дослучване и на най-транспарентното послание в съзнанието на възприемателя. Принцип, на който почиват най-добрите пропаганди, доказал ефективността си в много битки с демокрацията, до една спечелени. Заявих отговорно, че призвание на полицията е чрез създаването на порядък и наказването на нарушителите му да улеснява живота на гражданите, които ѝ се отплащат за това с данъчни отчисления, служещи за заплащане на полицейския труд. Гласът ми се разби като в стена на нацистки бункер в смразяващия поглед на овластения. Просто нямах шанс! В този момент осъзнах пълната безполезност и нерелевантност на университетското ми образование – то беше само частично полезно в общуването ми със субекти, чиито пиетет към речта клонеше към теоретично постижимата точка, в която замръзва материята и нейните градивни частици спират да трептят.

Тук, разбира се, няма да пропусна и това, че за българския полицай легитимацията на човека на науката насреща не означава съвсем нищо, за разлика от американския му колега, комуто щатската образователна система е успяла да вложи, че човекът на интелектуалния труд заслужава уважение. Все пак никой не проси снизхождение за сторена глупост. Уважение, което ако не приемем, че включва някакво екстремно внимание към споменатата социална група, то без съмнение калкулира някъде факта, че дори полицейските права имат предел, а настроеният негативно орган на реда може лесно и вследствие на формално приложени правила да окриви дори и най-уставния водач, даже и най-съвестния гражданин.

С изражение на извънземно великодушие ми бе предложен компромисен вариант – да ми бъде съставен фиш, който не водел от отнемане на контролни точки, а само до леки финансови мъчнотии.

 Тук дойде моят миг. Вярвам, че всеки човек има своя жизнен пик, в който силата е на негова страна. За момент усетих прилив на енергия. Имах усещането, че зад мен са Батман, Супермен и всички герои, превъплътени преди няколко месеца във фигурите на Паметника на съветската армия в София. Пожелах да застана точно под юмрука на българския закон, въоръжен само с правотата си. Заявих, че желая да ми бъде съставен акт. Тук, разбира се, има и юридически подбуди – фишът не подлежи на обжалване, за разлика от акта, който може поне да накара някого в униформа един или повече пъти да упражни писмовната си техника в даване на обяснения на хартия. А това, предвид степента на активна грамотност на българското население като цяло, все пак е някаква кауза!

Млада дама, постъпила като мен – упътила се към патрулката с намерение да разбере дали този знак наистина загражда улицата, се размина с лекото наказание – написаха ѝ набързо фиш, а работата бе връчена на най-младия член на милиционерската тричленка – видимо с намерението да свиква, да тренира ръкописа си и умението да плува в дълбоки, сини очи. Очи!

Продължих: ясно потвърдих готовността си направо да бъда лишен от шофьорска книжка (която на милиционерски сленг носи неразчитаемото от простосмъртни съкращение СУМПС), тъй като видимо идеята ми да се иформирам все пак затворена ли е улицата, без да правя изначално обречени усилия за съревновние с бързината на движещия се патрулен автомобил, е нарушение, което заслужава много голяма санкция. Тук първоначалният ми отказ от всякакви опити за евокация на чувството за хумор на униформените, за апел към човешкото зад синия цвят, се сглобиха съвършено с действителността – отговорът насреща беше достоен за най-сериозния диалог: дрегерът бил на задната седалка, а аз съм можел да си уредя лесно отнемане на право да шофирам, ако ида в съседното заведение, изпия няколко питиета с градус и се подложа на проверка с уреда.

Някъде в разговора ми беше подметнат ключов детайл, който ми проясни ситуацията съвсем – нарушението ми си било нарушение, нямало начин просто да си продължа по пътя, тъй като в центъра на София никому не било ясно кого следят, от коя посока и кой от шефовете се намира на третата страна на информационния канал. Съждение, което ме накара да се върна към „Айхман в Йерусалим“ и прозрението, че системата е нещо лекпаво, гадно и съвсем безлично, в което дори свръх-субектът, вземащият големите решения, е фикция, обслужваща запазването на нейната цялост и относителна функционалност. В случая един без-лице се аргументираше с нещо, което изначално няма свой образ, но може да се прероди в неподходящ момент практически във всеки, дори в случайния минувач, който би могъл съвсем да не се окаже случаен, а още по-малко минувач. Обстоятелство, което за малко успя да върне в мислнето ми призрака на ДС и начина, по който се разказваха политически вицове – само пред проверени хора и по възможност тихо, тъй като техническите средства за подслушване не бяха в състояние да предадат артикулирана реч, ако тя беше произнесена с характеристики, намиращи се под прага на нейната чувствителност.

Няма съмнение – подписах акта с възражения, които смятам официално да явя в сградата на КАТ. Не само поради факта, че престъпността – битова и срастнала с политическата класа – върлува без страх.  Все пак една от функциите на полицията е да контролира спазването на правилата за движение по пътищата. Не, че не ми пука за всеки втори, който шофира с телефон на ухото, затруднявайки мен по този начин, но и не само мен. Довод в случая не е и обстоятелството, че в България преходът от съветски към западни возила доведе до правово неравенство на пътя – никой даже не си прави труда да подхранва Оруеловската илюзия за по-равните. Пука ми, но не е важно това, че тях никой не санкционира за простотиите, които вещаят опасност, а нерядко я и реализират. Тук дори и статистиката не желае да излъже.

Възпросът, разбира се, подобно на не един в моя живот, е принципен. След като очевидно нито съм идиот, нито се самопоставям над закона, а на моя страна са и доводите от конкретната пътна обстановка, не спирам да мисля, че действията срещу мен могат да се тълкуват по два начина: 1. Полицейски терор, имащ за цел да създаде у обикновените граждани  представа за работещо МВР. Чисто пропаганден фокус, който служителите на възпросното ведомство са безсилни да изградят с работата си. 2. Способ за евтино допълване на все държавната хазна, чието дъно вече се вижда застрашително. Двете интуиции не си противоречат.

Добре схващам, че можех да мина евтино и лесно – фишът практически можех да не платя никога, тъй като държавата ни упорито отказва да въведе механизми за събиране на вземания. Може би от тях биха пострадали и такива, които трябва – напротив – да продължат да добруват, тъй като това е залог за нечие благосъстояние. Вратите на Рая обаче са тесни, а пътят към него – трънлив.

Накрай, за докзателство прилагам сканирания акт за нарушение – действие, което възнамерявах да сторя още докато наблюдавах попълването на формуляра. Целенасочено залях полицая с въпроси при полочаването му – мое право беше да искам информация за всичко около документа, а негово задължение – да ми я предостави, независимо от количеството и градуса на глупавостта на питанията, с които я достигам. Униформеното лице, както повелява уставът, ми отговаряше с прикрито нарастваща досада, но също така униформено. Бях привозан да чета внимателно и дребните букви, на което не пропуснах да отвърна, че дотук съм написал повече, отколкото някои са прочели, включвайки в словесната им експертиза и субтитрите от порно-филмите.

Като историк знам, че нямам авторско право върху документ, който не съм съставил. Никой не ми забранява обаче неговото оповестяване – нито дребни, нито по-едри букви отразяват подобно положение. Искрено, тук забрана не би ме спряла, но не само поради факта, че съм в състояние с не повече от две изречения да докажа несъстоятелността ѝ. Анонимността на виртуалното пространство също е обстоятелство, за което пет пари не давам – за по-наблюдателните съм предоставил и домашния си адрес.

Все още не мога да си отговоря категорично на въпроса дали МВР е институция, която така или иначе нищо не прави и без нея може, та чак и трябва да се мине – питайте криминалните журналисти. Научната журналистика, ако имаше такава, лесно можеше да залинее физически, но криминалната – никога. Ненапразно България не се асоциира нито с киселото мляко, нито с Джон Атанасов (тук и аз се съмнявам в легитимността на линка), а с организираната престъпност и симбиозата ѝ с политиката. Явно е, че тук полицията се проваля, макар вече на никого да не му пука за това. Свинкали сме да живеем в такава среда, търпимостта ни към престъпленията, извършени под старателния заслон на управляващи и опозиция, вече дори не ни карат да обърнем глава.

Ако вземем предвид случилото се с мен днес, МВР е служба, която прикрива бездействието или невъзможността си за действие с доста дебелашки демонстрации пред редови граждани, които трябва да посеят съзнание от типа „нашата полиция ни пази“. Народният гений и тук си каза думата. Поради което силата на народния дух, възпята от поетите-романтици, никога не бива да се подценява. Фолклорният отговор на този рефрен беше не по-малко експресивен: „Пази, но някой друг.“. Гений е не само народът ни, но и големият Петко Бочаров с неговото „Да, да, ама не!“. За пореден път ще прибегна до неговата сентенция, опитвайки се да мислосмеля станалото днес: усилията за покачване на обществения престиж на дадена държавна институция не следва за нищо на света да включват непремерена репресия – унижението, превърнато във всенародно зрелище, трябва да бъде понесено от онези, които всички сочат с пръст, но полиция и правораздаване продължават упорито да не регистрират, сякаш са загубили зрението си. Слепота, но златна, ако мога да си поволя да пре-/до-пиша популярната елинска сентенция.

 Съвсем на финала: обществото продължава да страда от дефицит на ред.  Борещите се коефициенти на ентропия са с колосални стойности. Това навярно би било адекватно предизвикателство за органите на народната… пардон, на полицията. А не водачите, спазващи условията за движение, шофиращи с безжична слушалка и с винаги поставен колан. Обикновено акциите свещу практически невинни ги превръща в жертви, тъй като имащият силова власт е „престъпник по статус“ по думите на Фуко. Крачката между редоопазването и легалния терор е много малка, почти незначителна. „Едно сърце и две ръце престанаха завинаги да бият.“. Законното насилие не възмездява, а изправя грешки. То винаги минава през усещането за лична вина и отговорност. Ако реши да заобиколи този епизод, рискува да създаде фрустрации, които на свой ред водят до това, което днес наблюдаваме в България – няма ли полицай, правилото не се спазва; няма ли ангажиран собственик, зорко бдящ за притежанието си, свещеното право на собственост не важи и тя може лесно да премине в други ръце.

Бях се определил да не пиша по въпроси, свързани с МВР. Надявам се никога повече да не ми се налага да споделям подобна опитност. Ето защо настоящият текст – изключение от политиката на блога ми изобщо и в частност, ще остане тук временно. Той е за мигновена консумация, подобно на бързата храна. На новините. Може би донякъде – на картината, нарисувана от хранителни продукти и подлежаща на бързо разваляне, която се изяжда непосредствено след като публиката е видяла как артистът я е нарисувал пред очите ѝ. Стане ли ясен изходът от моята кауза, той ще се изпари в нищото. Няма да бъде новина. Не спирам да вярвам!

Posted on юли 11, 2012, in Публицистика. Bookmark the permalink. има 1 коментар.

  1. policia promivane na glava .realiti policai sprql prostitutka kazal kaji kade 6te otide6 cqla planeta se podslu6va

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s