Либералност и свобода. Хомосексуалност и норма


Манифестирането на различията се превърна в особена мода в последното десетилетие. И едва ли подобно стечение на обстоятелствата е нелогично – от повече от век в хуманитаристиката се говори все по-плътно за онези, чиито глас няма излаз към пространства, които биха довели до появата му в дискусиите за дневния ред на обществата като цяло. И на страниците на научните изследвания – факт, който, ако следваме идеала на позитивното знание, би довел до познаването на тези групи, до отстраняването на стереотипичните филтри и до изграждането на едно по-обективно, лишено от страсти и признаващо другия двустранно възприемане.

Няма никакво съмнение, че този модел, макар да звучи изключително примамливо, макар да изгражда ясна до рецептурност представа за начина, по който бихме могли да се справим с един от проблемите на съврението – негативното стереотипизиране на различните, раждащо незаслужена агресия, подобни красиви думи не следва да приспиват интелектуалната сетивност на опитващия да мисли в дълбочина. Тази простичка парадигма изглежда съвършено безпроблемна, а нейните адепти, пленени от тази почти райска простота, не престават да твърдят, че всеки би могъл да я приложи в собственото си ежедневие, за да имаме един по-добър, по-красив и по-шарен свят, тъй като признаването на онези, които не са като нас, отваря нови хоризонти и де-табуира пространства, които до този момент са били тежко дамгосани, поради което тяхното място е било в магиналиите на обществено опасното.

По времето на държавния социализъм един от начините за смекчаване на социалната травма, отворена от нарастващото търсене на фона на перманентния и неудовлетворим от плановото производство дефицит, беше появата на форми, свързани с лично самоучастие в производството на потребителския продукт. Ето защо във времето на късния соц у нас процъфтяваха магазините за предмети, които не бяха годни за директна употреба с оглед постигане на даден ефект, но след полагане на усилия от страна на потребителя те се превръщаха в нещо желано, което правеше действия, наблюдавани от луксозни кутии от екрана на телевизора, когато все пак някоя западна лента се промъкнеше в програмата на държавната телевизия. На първо място, това бяха магазините за резервни части от всякакви профили. От тези, продаващи електронни компоненти, влагайки достатъчно лично време, усилия, нерви и търпение, всеки средно сръчен можеше да си сглоби радиоапарат, на който да слуша, например, радио „Свободна Европа“. Не, че това не ставаше и на стар, германски VEF, но самоделното радио, доколкото можеше да не изглежда като радио и/или бързо можеше да бъде разглобено и съвсем да не наподобява на устройство за слушане на „капиталистическа пропаганда“, беше една идея по-безопасно. То не беше подвластно и на регистрационния режим, валиден за всеки ефирен приемник, бил той радио- или телевизионен… макар тези правила в моето детство да не бяха спазвани от съвсем никого.

Друг начин за централизирана борба с дефицита беше феноменът „Направи си сам“ – верига магазини, в които се продаваха индустриални полуфабрикати, които с няколко стандартни инструмента, част от покъщината на всеки български дом, можеха да бъдат сглобени и приведени в действие. Едва ли би било пресилено да се заяви, че собственото участие, макар и неформално проникнало до най-малката социална клетка, в „Направи си сам“ намери своята формална институция, родена от държавния план и регулирана от него, тъй като дори процесите на любителско конструиране не можеха да бъдат оставени без (идеологическо) насочване.

Още нещо – социалистическият идеал за самоудовлетворяване на потребностите трябваше да бъде възпитаван от ранна възраст, за да израстнат децата в идейно правилната насока. Ето защо политическата машинария за тях беше изобретила „Млад техник“ – институция, подготвяща личността за пълноценното ѝ вливане в живота, подчинен на идеологията „направи си сам“. Този тип трудова грамотност на младите беше част от философията на образованието – ненапразно в програмата на училището беше отделено място за предмета „Трудово обучение“, което се диференцираше на „Селско стопанство“, „Шиварство“, „Готварство“, „Конструиране“, „Металообработване“, „Дървообработване“ и др. подобни формули, пряко отпращащи към дадена сфера на ръчната работа. Тази, която ще направи от младия човек един достоен направи-си-сам-овец! Тази политика на ранно запознаване с труда на опорно-двигателната система на тялото намираше израз и в многобройните кръжоци, сред които особено престижни бяха тези, свързани с някакъв тип производство и/или сглобяване – корабомоделизъм, авиомоделизъм, ракетомоделизъм и т.н. Значимостта на физическата работа и на самоучастните процедура в идеологията на социализма се подсказваше и от тежките субстантиви, служещи за названия на различните организирани групи – всички до едно предстаяляват съществителни, но не очакваните динамични, а напротив – сковани, сякаш част от всепроникващия хлад на маркс-ленинската философия.

Хайде да се върнем обратно на темата за различните. Ако погледнем нео-евро-либерал-коректните призиви към мултикултурализъм в ежедневието от тази позиция, то сходството е очевидно: моделът, признаващ другия, видимо трябва да бъде основан на същия тип унифицирани самоучастващи усилия, изграждащи от купчината чаркове някакъв апарат с възграпава визия, но донякъде изпълняващ предопределените му функции – феномен на несръчния опит за компенсиране на дефицита в късния социализъм у нас.

Подобен паралел изглежда още по-приемлив, ако погледнем резултатите на двете системи. Макар да претендират, че са базисно противоположни, те са парадоксално превръщаеми една в друга и обясними една чрез друга: недодялания уред, който съм успял да съчленя от хаоса на изграждащите го елементи, хич не е красив. Той не е потребителска стока, способна да оцелее в условията на истински пазар. Функционалният му обхват отговаря на външния вид – той покрива част от най-основния набор, който се очаква от дадения предмет, а често пъти и не го прави. Навярно никой, който е живял в епохата на тоталитарната затвореност на България, няма да забрави как техниката, особено сглобената с лична похватност и подръчни инструменти, нерядко беше вкарвана в действие с насилие върху корпуса ѝ. Тя, досущ като жива, обикновено привеждаше механизмите си в работно състояние не след обичайния подтик, а подобно на непослушно дете в педагогиката на Макаренко, се подчиняваше само след добре насочено и точно дизирано силово взаимодействие с най-външния ѝ контур. Инструментите не вършеха работа – проблемите бяха заложени дълбоко, някъде на първата повърхност на изделието – тази на неговия инженерен проект.

Наивно беше да вярваме, че дори технически гений е в състояние да неутрализира дефектите на даден продукт, характерно присъщи още преди прехода му от текст към действие. Макар социализмът, особено версията му, предназначена за консумация в собствените му репресивни институции, да ни учеше, че „мисълта убива делото“, в този случай никое активно начало не беше способно да балансира изначалните интелектуални недостатъци на произведението. Никоя самоинициативна поправка не изглаждаше ръбестата визия на предмета, нито беше в състояние да усъвършенства някоя от неговите функции така, че да служи на притежателя си пълноценно.

Тази практика постепенно затвърди легитимността на словосъчетанието „българска работа“, изобретено с цел самоиронично махване с ръка пред поредната недодяланост. Това клише, макар и възникнало за вътрешна употреба и като част от любопитна рефлексия към собствената културна интимност, което препотвърждава актуалните  ѝ образи, постепенно надхвърли границите на България и се настани трайно там, където българското качество беше оценено като проблематично. Пример в това отношение е филмът „Бал-кан-кан“, в който кражбата на килим, навит заедно с трупа на тъщата на един от главните герои, е спонтанно наречено тъкмо „бугарска работа“, макар в бивша Югославия подобна самоортазителна формула да съществуваше – „српска посла“.

„Българската работа“ беше компенсирана от усилия за „побългаряване“ – сторено с лични усилия дребно или не дотам несъществено преустройство на даденото изделие, което обикновено го превръщаше в пълна гротеска, но за сметка на това очакваното от него действие се изпълняваше или по-ефективно, или поне по-предсказуемо. Видите ли странен предмет, от които нещо стърчи съвсем нелогично или чийто вид по смешен начин не съответства на понятието му, но го напомня повече или по-малко, то няма съмнение, че стопанинът му е вложил личен труд да го „побългари“ – факт, от който той често беше горд, защото това го явяваше като пълноценен представител на българската „нация техническа“; но не по-рядко предизвикваше и у него иронично-безсилна усмивка – колкото и абсурдно да изглежда „побългареното“, в условията на икономиката на постоянен дефицит алтернатива няма, ето защо за потребителя остава само да се надсмее над стореното от себе си… и/или да тресне уреда по подходящия начин и там, където трябва, „с чалъм“, за да го приведе в действие.

 Същото важи, но с още по-голяма непременност, и за обществените модели. Самоучастните редакции на парадигмите за развитие на обществата е формулировка, която, макар и либерално-коректна, може да предизвика само съчувствените погледи на по-задълбочено мислещите. За пример тук може да бъде привлечена идеята за представителна демокрация, която не е нито представителна, тъй като народът като суверен не съвпада с народа като емпирична реалност, нито е демокрация, ако търсим пълно съответствие между понятието и наблюдаваното, защото не всеки е въвлечен в процеса на вземането на решения, а гражданските инициативи най-често потъват или в дълбините на нечия ловка политическа реторика, или биват удавени в бумащина и превърнати в преписки между граждани и институции – операция, която обикновено води до преход от действие към текст, разбивайки заинтересоваността в стената на бюрокрацията до фрагментирана апатия, която не подлежи на обратно съчленяване и активиране.

Вън от цялото гигантско клише, формирало днес силно изтърканите, чак матрически втвърдени значения около понятието за демокрация, едва ли има някакво съмнение, че опитът за смисловото му разпластяване е обречен. Властта на народа по необходимост калкулира като свръхценност личната лепта в политиката – обстоятелство, което е силно проблематично поне от няколко гледни точки. Тук, разбира се, трябва да бъде включен и ултимативно демократичният постулат за всеобща и безусловна свобода, който е един от стълбовете на принципа за самоучастието. Всеки би следвало да бъде свободен до степента, в която не нарушава пределите на ничия друга свобода. Изобщо нямам намерение да навлизам в темата за мъчното дефиниране на свободите и изначалната склонност на личността към експанзия и завладяване на непринадлежащи ѝ изначално (мисловни, но и не само) терени.

Далеч по-съществено ми се вижда онова, което всъщност наблюдаваме днес, а именно – солипсисткото разпадане на свободата и демокрацията, които от всеобщи принципи все повече се превръщат в субективно разбрани редакции на общите разбирания за тях, нямащи контактна повърхност помежду си. Обстоятелство, което на свой ред поставя още по-остро въпроса за полезността на практиките, произтичащи от тях. Едва ли скептицизмът към понятийно сходни, но съдържателно несводими към споделено схващане проекти за обществото може да бъде пресилен. Особено модерното дослучване на изкуството в съзнанието на реципиента, преразположено на територията на социалното строителство, изглежда няма как да доведе до допълнително оглаждане на консенсуса, а тъкмо напротив – разбягва и без това трудно удържимите му пластове.

Ето защо демокрацията не може да бъде пряка, а само представителна. Факт, който редактира самото мислене за демокрация така, че същностната му част да излезе от самото него. Представителната демокрация и демокрацията – няма никакво съмнение – имат точно толкова общо, колкото столът прилича на електроческия стол. Също така и свободите не биха могли да бъдат универсални. Свободата – да, е всякога отношение, бих могъл да бъда свободен или не само в някоя от жизнените си валенции. Ако бих могъл да сторя дадено дело, то аз съм свободен. По това свободата прилича грубо на властта – тя е релационна категория. Което, разбира се, не поставя изобщо под въпрос наличието на набор от фундаментални и неотнимаеми човешки свободи, които ни най-малко не страдат от мисленето им всякога в свързаност. С възможностите, които дадена свобода отваря. Вън от които по определение трябва да остане самото релационно определение, тъй като няма по-лесно от това зад коя да е свобода да застане нужната ѝ казуистика, която да доведе до легална злоупотреба с нея. Само ще припомня, че Хитлер и Сталин не са извършили нищо незаконно, ако не смятаме тук предефинирането на базисните релации на човешките свободи.

Тази опасност дебне всяка ценност, определена в обтекаемите формулировки на либерализма. Стъпил на този хлъзгав терен, комплексът от понятия, свързан с разбирането на другия, също е заплашен от съвършен разпад, тъй като – това изобщо не може да бъде поставяно под въпрос – широките възможности за лично участие в изграждането на подобни основополагащи разбирания не усъвършенстват консенсуса. Личните интереси са изначално разходящи, а силата, която ги преобразува в общ интерес, подчинявайки ги на общото благо, е принудителна спрямо всеки един от тях, макар и в различна степен. В крайна сметка траекторията на всеобщото добро няма как да бъде наложена, освен чрез известна принуда, пък била тя и произведена от категорическия императив на Кант. Дори джентълменското „длъжен съм“ обаче не снема напрежението между фундаментално тоталитарната природа на консенсуса и миловидната му аргументация.

Ето как либералите, макар проповядващи ценности, които по определение са всякога отворени и формулирани така, че да отговорят на адаптационните стратегии на личността, получават едно изключително право върху ценностното мислене изобщо, заставайки зад титанични клишета от типа на „демокрация“ и „общо благо“ . Нека не бъда разбиран погрешно – тези понятия, задаващи определени съществени за обществото смислови стандарти, едва ли биха изглеждали толкова лицемерно разкрачени, ако чисто и просто признаем ограничения обхват на идеята за правата и свободата. Това изключително право води либералните мисли към тоталитарна практика – всъщност не всеки има правото да мисли онова, което пожелае; още по-малко всеки би следвало да се чувства свободен да върши нещата, които не пречат никому. Съвършено не! Имало, видите ли, някакви либерални нормозадавания, настояващи все пак за някаква ценностна основа на обществото. Консенсус, от който, видите ли, не трябвало да се отстъпва.

Тук е мястото да се върна отново да заявлението за всеобщата възможност за самоучастие в дефинирането на ценностните ориентири. Излиза, че зад тази инак красиво звучаща и на първо четене актрактивна формула дебне призракът на тоталитаризма – обвинение, което адептите на либерализма всякога са хвърляли в лицето на консерваторите, стъпвайки на терена на правата и тяхната изначалност и/или релационна природа, макар видимо те самите да не са способни да се справят с критичната доза лицемерие, генетически вплетена в тяхната собствена идеология.

Излиза, че аз не съм свободен, но трябва да се чувствам като такъв. Моята мисия тогава би трябвало да бъде да се самозалъгвам успешно, че не ми липсва свобода, че бих могъл да моделирам поне собствените си възприятия така, както намеря за добре, ако този мой стремеж не възпрепятства никого. Трамвайното обяснение тук би потвърдило факта, че противоположностите – либерализъм и тоталитаризъм – лесно се превръщат една в друга. Задълбоченото мислене със сигурност би маркирало поне още няколко неща. Първо – аз не съм свободен. Ако някой вземе да ме поучава за наивността ми, да бъде така добър да се запознае с всички лозунги на нео-евро-либерал-коректността и с това да провери стабилността на собствената си позиция.

Да, аз не съм свободен. Нямам свобода, защото срещу нея тутакси се възправя кула от вини, дълбоко в основата на която ясно личат образите на Хитлер, Сталин, Херострат II… Демокрацията като синоним на безкрай възможности би следвало да включва дори и отказа от самата себе си, сиреч неучастието на личността в демократичния процес. Ако не желая, доколкото с това не преча никому (а доказателството на противното е чиста казуистика), бих могъл да не гласувам, да речем. Сторя ли го обаче, аз автоматично ставам деспот, тиранин, тоталитарен тип, заплаха за демокрацията. Как, прочее, фактът, че съм избрал да сложа кисело зеле, да ида на кино или да прочета интересна книга, вместо да участвам в некадърно режисирани пиеси с предизвестен край ме прави враг на обществото – това, повярвайте ми, не знам.

Не съм свободен да избера и базисното си отношение към едни или други групи от обществото. Аз съм длъжен да имам униформена усмивка спрямо всеки. Нямам право дори на лична емоция, защото тя би могла да засегне някого. Факт, който изобщо не възнамерявам да отхвърлям, между другото – моите чувства биха се видяли някому източник на неприятни усещания така, както нечии емоции биха могли да причинят болка на мен. Мислейки в тази парадигма, социалната мисия на всеки би следвало да бъде намаляването на страданието на всяка цена, тъй като то поражда агресия, а тя на свой ред руши обществото. Факт, срещу който трудно би могло да се опонира аргументирано. В този ред на мисли заявлението, че страданието е част от живота, е меко казано цинично, макар вярата в неговото пълно премахване с методите на либерализма да е безостатъчно наивна.

Нямам свободата да не харесвам или да заявя отношение, различно от това, което основните тенденции на новия европейски либерализъм формулира. Ако го сторя, ставам не просто идеен противник, който според самите либерални норми обогатява мисловния космос, а противен, чак враг. Човек, който заслужава само презрение. Ето защо аз не съм свободен да изразя пълното си неразбиране на гей-парада. Подобно на режисьора на сръбския филм „Парад“, посветен на същото събитие в Белград, трудно различавам националистическите шествия и агресивните настоявания за „България на три морета“. В едното съм коректен спрямо превзелата цяла Европа идеология на либералното безкритично словогълтачество, тъй като не се радвам на онези, които нарушават уравниловката в обществото. Простете, но либералните идеи налагат уравниловъчни стандарти. Справки – тук, по-горе. Другото ми отношение обаче, макар също насочено към група, акцентираща нахално върху дадена разлика в обществото, посочваща с присмех един от белите му шевове, се явява не просто проблемно и заслужаващо дискусионно внимание, а напротив – дори мисълта за неприемане на манифестираните различности, които отнемат част от моето визуално и акустично пространство, вече ме е превърнала във „фашист“, „тоталитарен тип“ и т.н.

Притежавам правото да застана срещу протеста на производителите на мляко. Или да не одобря празнуването на 8-ми март. Или да се обявя в защита на горите и зелените пространства на планетата. Ако инициирам кауза за забрана на националистическите политически партии, навярно тълпа нео-либерал-коректни организации ще ме превърнат поне за ден с своя емблема. Реша ли публично да призная, че съм вярващ и православен – на това вече нямам право, защото светът бил секуларен. Не само това – верниците, представители на други религии и конфесии, биха се почувствали нападнати от такова мое изказване. Ето защо религиозността, от която следват цял ред консервативно формулирани ценности, някак си остава вън от възможните права за избор. Освен ако не съм представител на маргинална религия – случай, в който на мен се гледа като на фактор, допринасящ за религиозната толерантност в обществото. Не искам да си помислям какво би се случило, ако взема да се самоопределя гласно като хетеросексуален – навярно няма да бъдат малцина тези, които ще гледат на мен със спонтанна погнуса – та аз имам наглостта да заявявам неща, които биха обидили представителите на сексуалните малцинства! И никакви доводи по отношение на биологията тук не работят, дори да бъдат подплътени с обсценен емпиризъм.

 Да, аз не се радвам на гей-парада, а за това имам поне няколко довода: Първо – никой никога не е забранявал алтернативната полова ориентация. Говоря за времето, на което съм пряк свидетел и което директно участва във формирането на нашето настояще. Независимо от това, няма никакво съмнение, че дадени физически и зридически субекти настояват на противното. Всякога прекрасният английски хумор е уловил това в следния виц:

Английски аристократ говори със своя слуга:

– Джон, каква е тази врява на улицата?

– Гей-парад, сър.

– Какво искат тези хора? За какво се борят?

– Желаят еднополова любов, сър.

– Че кой им пречи?

– Никой, сър.

– А тогава защо развалят следобедното ми четене с тези крясъци?

– Передаси, сър…

В очите на либералите всеки консервативно мислещ, залагащ на ценностите на хетеросексуалното семейство, което е способно да даде биологическо потомство, изглежда така, както изглеждат двама души, говорещи арабски, в летателен апарат над Ню Йорк в очите на всеки средностатистически американец. Справки – филма „Диктаторът“. Обстоятелство, което денонсира цялата либерална парадигма.

Нямам нищо против сексуално различните. Нито съм вражбеден към вярващите в други богове. Така са ме възпитали – да уважавам различията, макар да не ги приемам за свое кредо. Озовавайки се сред католици, едва ли ще инициирам разговор за еретичността на filioque в края на осмия член на Символа на вярата. С удоволствие обаче бих аргументирал своята вяра в несъстоятелността на тази добавка. Доказателството обаче ще бъде сторено от позицията на религиозната традиция, към която принадлежа. Факт, който не задължава никого, тъй като моята истина няма начин да бъде наложена силово. Не го желая – истината се преживява, а на набиване подлежат гвоздеи и други предмети.

Познавам достатъчно хомосексуални люде. Работил съм с такива. Част от компанията по време на следването ми също включваше личности с други разбирания по въпросите на пола. Сред тях няма такива, които се радват на развяването на сексуалната ориентация в регистрите на най-широката публичност. Още нещо, с което либералите едва ли ще се съгласят – работите, случващи се под завивките, са предназначени да останат там. Релативизирането на границите, особено вътрешните предели в обществото, не трябва да става самоцел, тъй като това обръща нещата с хастара навън. Обръща човешките възприятия с най-чувствителната им зона към непознатото – обстоятелство, което винаги носи страдание.

Не, не желая да отговарям на гей-парада с шествия на хетеросексуалните. Нямам какво да доказвам в тази насока. Който трябва, добре знае какъв е полът ми. За останалите това знание е ненужно. Факт, който също навярно ще провокира нео-евро-либерал-коректните – информацията не е всеобщо достъпна. Това е част от не-свободата, с която трябва изначално да се съгласим. Всеки трябва да знае онова, което му е работа. Ето защо съществува и понятие за класифицирана информация. Е, има неща, които трябва да останат там. Заключени за обществена консумация. Там е мястото им – в сферата на интимното. Ако не беше така, всички щяхме да живеем в домове с двупосочно прочрачни стени.

Опасявам се, че продължаващото развяване на телесни членове, били те елемент от хомо- или от хетеросексуални тела, ще извиква все по-нетърпеливи реакции от страна на консервативно разбиращите тези неща – били те спонтанни или осмислени консерватори. Един пример в това отношение – шофирам относително мощен автомобил, но не потеглям с превъртане на гуми на място. Не съм пробил никъде отходната система, за да се чува характерният гъгнив звук, който привлича погледите на случайните свидетели и превръща задволанния субект в център на вниманието. Не съм монтирал никакви допълнителни светлини, още по-малко съм сменил фабричните джанти с такива, будещи спонтанен възторг у мъжкарчетата тип „кисел, квартален тарикат“. Нямам намерение да го правя. Не преминавам бавно покрай дамските компании с отворени докрай прозорци и усилена до отказ музика – наслаждението на хубавия звук изисква подходящи децибели, а включената автоклиматична система налага прозорците да бъдат плътно затворени. Не страдам от комплекси в тази насока – автомобилът е просто средство за придвижване. Купчина ламарини. От това по никакъв начин не следва, че не полагам нужната грижа за него.

Едва ли някой би могъл да слее бездните в либералната теория. Изглежда, че няма сила, която да различи практиката на либерализма достатъчно от тези идеологии, на които самата тя се привижда като антитетична алтернатива. На последно място – има нещо дълбоко дефицитно в манифестирането на пола. Подобно на мъжете, които играят на нежния фронт само с цел статистика, които дълбоко в себе си са неуверени, неуравновесени, инфантилни.

Posted on юли 3, 2012, in Публицистика. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s