“USA, USA, for Albanians light of day!” Опит за размисъл върху проблема за историята и музея


“USA, USA, for Albanians light of day!”
Опит за размисъл върху проблема за историята и музея

Димитър В. Атанасов

Настоящият текст е докладна версия на статия, представена на научната конференция „Нощни Балкани“, организирана отЮгозападния университет и проведена  на 19-21 април 2012г.

Навярно стандартното начало на изложение като настоящето би наченало от появата на понятието „музей“, от Античността и от идеята за храм на седемте музи и от старогръцката етимология на термина. Макар самият да имам склонност към археологията на смислите, нека ми бъде позволено да избягам съвсем съзнателно от подобен консервативен метод.
Историята на музея би могла да бъде мислена поне на няколко смислови равнища. Първо: историческият музей е музей за историята на нацията. Той побира и съхранява склада на един от базисните национални символи – историческия разказ. Музеят е трансмисията, превръщаща хаоса на миналото в подреден и целенасочен визуален наратив, точно копие на своя текстуален двойник, който повествува какво дадената нация е.
Едва ли би било пресилено, ако се заяви, че и текстуалният разказ, и музеят, са посредници, моделиращи и канализиращи информацията до относително монолитен поток, макар и в двата случая да се създава видмост за липса на каквото и да било междинно звено. Историческият наратив се вижда, чувства, докосва, той носи свой мирис и цвят, подобно на материалните свидетелства, които го изграждат. Тъкмо това обстоятелство дава легитимност на схващането, че музеят овеществява текста, който на свой ред създава нужния порядък в некохерентния свод на миналото, разказвайки идеологическото повествование за онова, което нацията е.
Второ: несъмнено историята в музея е и историята на музея, разбиран като институция, конструирана с ясното намерение да произвежда и уплътнява идеологическия смисъл на социалния проект. Ето защо различните режими на социално битие, обществените моди, политическите насоки – всички те също моделират образа на играча, отговорен за тяхната символическа лигитимация. Перфектен пример в това отношение са значителна част от музеите из българските възрожденски градчета, които са създадени през епохата на социализма и носят целия набор от белези на дадената идеология, в която възрожденските дейци са представени като предтечи на знаковите комунисти, а в събитията, свързани с национално-освободителната борба, е привидяно началото на революцията, довела до онова, което пропагандното клише определяше като „висш и последен стадий на развитието на обществото“. Освен, че създава история, музейната институция има своя собствена история, която често пъти има значещи пресечни точки с разказа, който показва осветлен в изложбените си витрини.
Времето на тази история често пъти не съвпада със социалната рамка на времепротичането. Съвсем нерядко музейното време изостава или избързва (значително) по отношение на времето, актуално на широката територия на обществото, чиито ритъм се задава както от хаоса на непрестанно различния ежедневен феномен, така и от трайните нагласи и дългосрочните проекти, управляващи потестарно и/или политически социума.
Тук, разбира се, се отразява и публичността на музея: степента на съвпадение между музейното време и темпоралния ход на обществото задава съществена част от ролята му на медиум и присъствието му в други информационни посредници. Това на свой ред моделира рецептивните очаквания към музея и към разказа, който той материализира.
Всичко това обвързва музея днес с идеите на Немския романтизъм – обстоятелство, което ми дава допълнителна увереност, че бих могъл да продължа напред и в дълбочина анализа си без безпокойство относно пренебрегнатия античен контекст на музейната идея.
На трето място, музеят е част от всеобщия ток на събитията, ето защо, създавайки исторически разказ, той не престава да бъде обект на актуалното протичане на времето. Музеят побира материални обекти, но самият той също е вещ – притежава сгради, фондохранилища, изложбени пространства. Той не само влияе на обществото, но и на свой ред бива повлиян от случващото се в по-широката рамка.
Тези три равнища на четене биха могли да бъдат разпознати и в историята на Музея на Косово, намиращ се в центъра на Прищина. Нека ми бъде разрешено да започна с едно лично впечатление, което на мнозина би се сторило съвсем ненаучно: това е най-странният музей, който съм посещавал. Предметите, които музеят би трябвало да събере, подреди и изложи, в него почти липсват. Въпреки това институцията не престава да изпълнява своята основна функция – да сглоби разходящите линии на спомените в монолитна конструкция, представляваща исторически разказ, да преходи от информационната среда на традиционното общество към тази на модерността и да създаде минало, мислимо като ресурс, казано още по-дълбоко – като суровина, служеща на дадена групова кауза.
Първото изложбено пространство, в което влиза посетителят, е парадоксално полупразно. В него няма нито един музеен артефакт. Представена накратко, историята е следната: с оттеглянето си от Косово, в началото на миналото десетилетие сръбската администрация отнася със себе си всички ценности, които биха послужили на следващите политически господари. Сред първите богатства, пренесени на сигурно място според сръбската гледна точка, са фондовете на музеите. Ето как повече от 1 200 предмета, практически цялата представителна сбирка на музея в Прищина, поемат към Белград. До днес един-единствен предмет е върнат обратно на косовска земя.
Държа да е ясно, че онова, което ще споделя оттук насетне не е моята гледна точка, а възстановка на ключовите аргументи на двете страни в косовския конфликт.
Отселвайки се на север, сръбските бивши управляващи на Косово обезсимволяват напуснатия терен, лишавайки го от вертикалната структура, характерна за европейския цивилизационен модел изобщо. Бившите властелини на областта оставят една хоризонтална територия, tabula rasa в културно отношение, която без своите символични белези е земя като всяка друга, част от ежедневния ред на битието. Това вече не е сакрално натовареното Косово, тъй като Косово, което може да бъде показано и разказано, е отнесено в Белград. Факт, който в пълнота отговаря на сръбската национална митология.
Ето защо поражението на терена на политиката е временно, подобно на катастрофата, случила се в равнината край Прищина през юни 1389г. Макар тогава според фолклорната представа сръбската държавата да загива под могъщия натиск на османските нашественици, въпреки смъртта на княз Лазар, мислен за последен сръбски господар, Сърбия не се заличава, тъй като тя, бидейки дадена от Бога, съществува отвека и ще я бъде навеки. Съгласно фолклорния разказ моравският владетел в действителност не загива, а избира Небесното царство пред земното, тъй като за животът в света на същностите, винаги е за предпочитане пред бледото съществуване в реда на техните отражения.
По този начин Музеят на Косово, подчинявайки се на етическия императив, положен още с Косовската битка, продължава да битува, но, подобно на Лазарева Сърбия след Косовския бой, бива преразположен в друг модус на съществуване. Той се завръща в митологичната метрополия, където няма никакво зло.
Стените на Музея на Косово са покрити с плакатно прозрачни образи и послания, разказващи една друга история – тази на музейната сграда и на липсващата епспозиция. Ако се върнем към началното ми усилие за разпластяване на смислите на музейната история, този сюжет принадлежи към отчасти третия слой – този на музея като сграден фонд с вътрешни и външни физически размери, потопен пълтно в събитийния ход на обществото, което той формира и нормира. Залата, която би трябвало да е посветена на началото на косовската история, е празна. Тя е мрачна – нелогично на пръв поглед решение за музейна площ. Осветлението също е оскъдно, но насочено. Тук, разбира се, биха могли да бъдат изолирани и смислите на музея като формулиращ историческия наратив, а и неговата преплетеност със социалния проект и хода на социалното време.
На пръв поглед изглежда, че срещу тежкия национален мит, идеологическото оръжие на сърбите, албанците отвръщат с далеч по-олекотена конструкция, подчинена изцяло на практически твърдения, проверими дори от съвършено незапознатия с конкретната ситуация. В този ред на мисли предметите от Музея на Косово, отнети от отселващата се сръбска власт, изглежда, че трябва бъдат мислени като част от собствеността на прищинската културна институция по силата на съвсем рационално съждение – те трябва да бъдат максимално близо до местонамирането си, тъй като така повелява идеята за съхраняване на тяхната оригиналност, част от която несъмнено е и автентичният исторически (и не само) контекст.
Подобен извод звучи логично, навярно той може да бъде реторически удържан, но в него не е пресметнато едно ключово питане. Именно – това за причината за празните витрини в центъра на Прищина. Струва ми се, че ясната декларация по отношение на сръбската своеволна експроприация и нейните ефекти, изчислени на терена на рационализма, са все идеи, които търпят в парадигмата си и евентуалното попълване на материалните хиатуси с други предмети, не по-малко представителни за историята на Косово и не по-малко ефективни в рамката на действащия социален проект.
Непреходните стойности на косовската история, иносказани чрез няколкото фигурки, изобразени върху черните тапети, и чрез няколко знака за културно богатство – поставено във витрина отворено ковчеже, в което се виждат светло проблясващи на фона на околния контролиран мрак лъскави предмети, всъщност не отсъстват. Но липсват. Съвсем ненапразно още Паскал заявява, че присъствието и празното неналичие са понятия, мислими едно чрез друго. Онова, което го няма, продължава да е тук, но по най-болезнения начин, по който може да пребивава изобщо нещо в света. Ето защо в случай като този незапълнените от реални музейни експонати места също произвеждат смисъл.
Ситуация като тази би могла да бъде осмислена и в сравнителен план. Достатъчно е да припомним, че една от ключовите празнини в Българското възраждане е тъкмо липсата на собствено български глас, разказващ за средновековното ни минало, за славните битки на царе-великани, за бляскави културни проекти и за всеобщото добруване под властта на „своята“ държава.
Друг съществен елемент от националната митология е митът за похитените съкровища, както го формулира проф. Николай Аретов – изобретение, компенсиращо липсата на достатъчно представителни артефакти, действащи като културни марки не само в рамките на културната интимност, но и употребими за износ, за повишаване на културния престиж на собствената държава и нация в очите на пионерните общества. Лишената от символи територия лесно ще приюти чуждите и ще се превърне в „своя“ за друг, за актуалния носител на властта. Този сюжет израства и върху рехава икономическа основа и/или разреден имагологически ресурс у общества, имащи нисък стандарт на живот и/или оскъдни символически капитали, осмислени като възкъси спрямо тези на комшиите. Ето защо той може да бъде мислен като механизъм, компенсиращ настоящето чрез трансцендирането му по посока на миналото.
Сред стълбовете на националната митология е този за собствената нация, концептуализирана в образа на озлочестена фамилия. Като род, на който са отнети базовите опори. В традиционно общество, основано на принципите на „мъжкото господство“, родът без мъже е под постоянна заплаха. Неговото достойнство, практически се изпарява с последния мъжки представител, ето защо той лесно става обект на посегателства. Поради тази причина в Музея на Косово, в дозираната тъмнина на първия му етаж, могат да се видят намерените части от облеклото на мъжете, безследно изчезнали по време на нападението на армията на националкомуниста Слободан Милошевич в края на миналото хилядолетие.
Тази част от музейната изложба, представлява визуално и формално институционализирано продължение на косовската „Стена на плача“. По същество това е оградата на двора на една от евроинституциите в Прищина, на която висят снимките на стотици, пропаднали без вест по време на агресията на бившата югославска войска – място на памет, тъмно петно в историята на европейската цивилизация, но светла диря в историята на Косово, елемент от новия косовски Гранд наратив и несъмнено част от идентичностния код на новата нация.
Тематично продължение на болезнените липси на съкровища и хора представлява своеобразната градина от увиснали надолу от тавана на първия етаж на Музея на Косово червени рози. Една ярка метафора, която навярно би следвало да се дешифрира по един-единствен начин, отпращайки смислово към една противоприродна ситуация, за стичащата се към земята кръв, за почитта към знаковите мъртви, които допринасят със загубата на живота си за свободата на новата държава. Навярно няма да бъде нелогично да се заяви, че това визуално решение допълва като цяло поетичния облик на началото на постоянната изложба на Музея на Косово.
Сумрачната атмосфера, липсата на музейни експонати от типа на обичайните и трагически увисналите от тавана цветя с цвят на кръв оставят у зрителя усещане за безвремие. Нищо не маркира вече протеклото време, тъй като то просто не се е случило. Нещата са станали вън от времето, в една болезнена безвремевост, в чието нищо са потънали животите на мнозина. Опорните пунктове на един музеен визуален разказ от класически тип тук сякаш нарочно са скрити, но въпреки това наративът тече.
Тук зрителят запомня всеки детайл. Съвършено неволно. Ситуация, силно наподобяваща тази в българските регионални възрожденски музеи, където епохите преди тази на национално-освободителната борба са представени твърде оскъдно и сякаш само с цел отдаване на дан на позитивната коректност. Времето в тях сякаш присъства „по задължение“, без него може да се мине, (и още как!) а носител на фактологическия наратив е пределно краткият период на постигането на политическа независимост, осмислена като национална.
Светлината на обновата в Музея на Косово е разположена на втория и последен етаж на неговата сграда. Още с влизането си посетителят е насочен съвсем недвусмислено – в залата е разположена изложба, посветена на американската помощ за косовската независимост. Тук изобразителният принцип е коренно различен. На първо място, интериорът е подчинен не на контролираната тъмнина, а на безпрепятствено влизащата отвсякъде светлина. По стените са разположени множество витрини, осветени и от изкуствено осветление. Пред светлинните източници се различават снимките на Бил Клинтън, Мадлин Олбрайт, ген. Уесли Кларк и др.
На първия етаж времевият ток сякаш беше спрял. Тук той е забързан до задъхване, а визуалният разказ, почти напълно отсъстващ в позитивен детайл в началото на постоянната изложба, тук е доведен до преобилие от факти, което почти загубва зрителя. Получава се ефектът на „рецептивното оглупяване“ – удавен в подробности, зрителят бързо губи остротата на своите възприятия, механизмите за запаметяване в съзнанието му почти се изключват и той започва просто да крачи бавно, но облян в първичен, атавистичен възторг.
Темпоралната гъстота също е почти смазваща – десетилетие и нещо е събрано на площ, равна на цялото останало пространство в музея. Най-близкият за мен паралел тук също е с градските музеи, посветени формално на историята на селището, но фактически центрирани тежко и сугестивно върху събитията от национално-освободителното движение в България.
Какво може да се каже относно подбора на политически послания и производството на политика чрез музейните образи в тази насока?
В този план разказът, заложен в музея, съвършено отговаря на популярната представа за ролята на САЩ в постигането на косовската независимост. Америка е „големият брат“, който бди над своите по-малки роднини.
Днес и имиджът на руската международна политика се намества между гледането на света от страна на значими групи от сръбското общество. По подобен начин стереотипично бива придивяна и позицията на САЩ и международните правни институции, в които според съществена част от косовските албанци се оглежда идеалният образ на тяхната собствена национална кауза.
Сръбско Косово роди Косовския фолклорен цикъл – хетерогенен сбор от песни, възникнали по различно време, но събрани от Вук Караджич в единен наративен свод. Косовско Косово днес също произвежда фолклор. От типа, който е собствено разпознаваем на място днес. Въплъщаващ работещите рецептивни очаквания, чиято употреба довежда до дублирането на музейния наратив в песен.
Тук е мястото да си призная какво точно означава избраното от мен заглавие. Това е рефрен от популярна косовска песен от жанра „турбофолк“, произведена и издадена специално по повод новопридобитата свобода и част от особено известна музикална компилация, поубикувана под знаковото „Wellcome, independence!“. Въпростното парче, според което Америка е светлината на деня за косовските албанци, е написана в най-добрите традиции на академичното книгоиздаване. То досущ прилича на аудио-клонинг на авторитетни изворни поредици: текстът се разгръща куплет след куплет последователно на албански и след това на английски, за да бъде музикалният жест разбираем и за онези, към които е отправена благодарността.
От всичко дотук казано могат да се направят няколко основни извода. Първо: процесите на национално строителство, случващи се днес в Прищина, имат плътни аналози в историята практически на всички балкански държави, а и не само. Присъстващото отсъствие в Музея на Косово е частен случай, екстремна ситуация, чиието решение изглежда израстнало от дълбочината на един ясно различим романтически фундамент, който е среда за развитие за идеологически коректния фактонаниз.
Второ: срещу едрокалибреното оръжие на сръбския Косовски мит албанците от новопоявилата се държава изправя една наглед съвременна имагологическа армия, която би могла да бъде разбрана през рационални съдържателни ключове. Подобно схващане обаче бива съвършено делегитимирано от обстоятелството, че, подобно на всяка национална митология, тук също работим с двойно смислово дъно.
Може да се заяви открито, че и двете страни произвеждат еднаква по количество и качества национални наративи, част от която е предназначена за вътрешна консумация, а определени елементи без съмнение служи за износ на международните пазари на символика и митология. Музеят – една от ключовите институции на обществената памет в Косово, нормира наратива на нацията в една все още нестабилна форма, в която епическият фермент все още задава твърде високо равнище на емоционалните волтажи.

USA, USA, for Albanians light of day

Posted on април 30, 2012, in Наука. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s