Ако можеха да говорят…


Едва ли бих намерил значими опоненти, ако заявя, че онова, което дефинира човека като тъкмо такъв, е наличието на вторична знакова система. Той говори. В състояние е да формира език и да го употребява за комуникация, без да му се налага да го прави със звуци, миризми и телесен израз. Той разказва за себе си, с което се самополага в света. Ето защо биографичният разказ е толкова съществен – казано по-направо, по биографията се познава кой какъв е. Ако имаш биография на мутра, ти си мутра. Макар и пременена мутра, служеща си със средствата на езика (не много) по-добре от другите представители на този социален вид, ти все пак не си нищо друго, освен мутра. Натовареният с биография на ченге също така трудно би могъл да избяга от собствения си багаж: обучен за професионален интригант, от него едва ли би станало друго. Макар и съвършен професионалист, милиционерът, дори и разнообразен в своите обективации, интересен даже, той остава при своя аксиоматичен център, при милиционерската си школовка. Ето защо мутрите, макар и пишещи, го правеха със средствата на мутролекта, а в речта на служителите на МВР ясно различим елемент е издаващия дефицит на професионално самочувствие специализиран сленг, на който се говори и пише в средите на народната милиция.

Това – за разказа, за думите, стоящи зад нас. За смисъла, който оставаме след себе си като диря, която, бидейки езиково изразима, подлежи на всеобщ прочит. От тази гледна точка всеки от нас стои в света съвършено прозрачен, гол и беззащитен – той би могъл да бъде достъпен за всички, подобно на разказан текст. Ненапразно сравнението „като отворена книга“ – всичко, което сме, мислено в рамките на едно от възможните схващания, би могло да бъде прочетено докрай. Чашата на нашата идентичност може да бъде изпита до дъно от тези насреща – перспектива, която докарва до ужас френските екзистенциалисти (не само тях), а самият Сартр въздъхва, че адът – това са другите.

Езикът е до такава степен важен социален инструмент, че съдържанието и начините му на употреба са личностен и социален индикатор, побиращ много повече от чистата информационна стойност на казваното. Мутрата говори като мутра, а зад това стои не само езикова характеристика, но и – както гласи клишето – начин на мислене. Свят. Ненапразно Лудвиг Витгенщайн твърди, че границите на моя език очертават контурите и на света ми – съждение, което може да бъде допълнително радикализирано чрез преобръщане – нищо извън езика ми не е в наличност в света ми.

Създаденият от нас биографичен разказ е четим единствено от хоризонта на смисъла, а той на свой ред се конструира чрез отношението си към общосподелените смисли. Навярно най-големите топоси, формиращи мега-смислови структури, са ценностите – универсални в дадената общност референциални маркери, служещи на за ориентация на личността. Тъкмо чрез ценностите бива формулирана груповата идентичност – всеки бива причастен към колектива, доколкото признава стойностите му и техните значения.

Ако приемем, че човекът е обществено животно (колкото и непрецизно да е това спрямо Аристотеловото ζώον πολιτικόν), то навярно няма да бъде пресилено, ако отнесем езика еднозначно към социалния компонент на това определение.  Към онзи, които оразличава човека от естествения всемир. Ето защо езикът без съмнение е и хуманитарен проблем. А в конкретни ситуации – особено.

През езика биха могли да бъдат прочетени и характеристики на времето – един е той на терена на националната идея от края на 19 и началото на 20 век, съвсем друг – този на социалистическия тоталитаризъм. Едно звучене имат речите на Сталин, коренно различно – тези на висшите чиновници на Европейския съюз.

Свой език има и войната. Отдавна е забелязано, че при липса на фоново насилие, каквото е военният конфликт, говоренето за насилието е всякога емоционално, драматично. Говорене, което съдържа ясно прочетимо безпокойство, породено от липсата на съвпадение между реалността и референциалната рамка на ценностите, ориентиращи индивидите в общество. Отнетият човешки живот е изключение от хода на нормалното според общосподелената логика. Това правило не трябва да търпи изключения, а ако това все пак става, те биват заклеймявани от всички страни, защото животът е върховна ценност, ценност на ценностите. Тук социална принадлежност, етнос, пол, раса, политически симпатии – всичко това няма никакво значение, тъй като всяко отношение към насилствената кончина, различно от загрижеността, руинира тъкмо мега-стойността и прекършва един от фундаменталните консенсуси, задаващи сферата на безопсано и относително безсътресно съществуване на обществото.

Това е едно от основанията да бъде забранено смъртното наказание – мисленето на живота като крехък и пред властта е лицемерие, вътрешно противоречие, което разбива на пух и прах всичко от „обществения договор“ на Русо насам, основаващо модерната държава като сбор от институции, предназначени да създадат механизми, облекчаващи стремежа към общото благо. А той на свой ред е една от базисните цели на човешкото общежитие изобщо. Не може онзи, който чрез политиките си удължава средния ни престой в Мира сего, със същите средства да го отнема, пък макар и след доказване на тежка вина.

Навярно мнозина вече се чудят на какво се дължи това споделяне на труизми. Кое, прочее, смятам за важно, та чак и пиша за него? – Тук е мястото да разкрия замисъла си. Старая се да не пиша по политически поводи – за емоционална натура като моята това често пъти води до ненужни крайности и до извинения, до нуждата от които е могло и да не се стига. Врявата на деня често пъти увлича и води до прекрачване на предели, което добре премереният самоконтрол би могъл да избегне. И още нещо – както политикът обикновено не прави наука, защото неговият дневен ред не е този на науката, а на политиката, така и онзи, който изследва нещата вън от политическите им превъплъщения, навярно трябва да страни от управлението. Съждение, което ни най-малко не отменя гражданската отговорност на когото и да било. Управлението е резултат от съюза между гражданите и онези, които самите те са излъчили да ги представляват. Или поне така си представяме, че трябва да бъде.

Има дни, в които политиката причинява щети, далеч надминаващи партийните прения и бомбастичните заглавия в новините. Съществуват моменти, в които политикът е в състояние – иска или не – с една-единствена дума да предизвика хуманитарна криза, а някога – катастрофа. На това станахме свидетели в последните дни, но едва ли ще бъде откритие, ако споделя, че езиковата опаковка на българската политика изглежда така от далеч по-отдавна.

Езикът на настоящите управляващи у нас не един път стори проблем. Неведнъж един или друг политик изплю по-остър камък, отколкото отговорността му налага, предизвиквайки поредния медиен взрив. Струва ми се, че избухванията на информационните посредници в повечето случай не са отражение на някакъв съзнателно следван и логически кохерентен ред, а на инциденти. Мислени в по този начин, внезапните и шокиращи отдалечавания на политическия език от нормата не следва да произвеждат притеснение, надминаващо грижата за ситуацията – зад тях все още не стоят биографии. Едва ли има политик, саморазбиращ се като част от гражданското общество, който съзнателно изгражда разказ за себе си, в който той погазва ценностите на същото това гражданско общество. Концепцията за постмодерната идентичност, която е некохерентна, чиито сюжети дори си противоречат, гледани като част от един и същ, плавен разказ за личността, тук не върши работа. Ето защо политическите гафове са част от световната политика. В тях българският принос е ограничен – толкова, колкото на всички останали народи.

В последните години у нас носителите на властта започнаха да се саморазказват не като биография, а като статистика – всеки политик залага на цифрите, а колко реалността подкрепя изводите му – за това никой пет пари не дава. Подобно на Хегел, за когото проблемът за несъответствието между теория и факт е у факта. Стандартът на живот беше сведен до числа и сметки в таблици, които бяха насочени така, че да застанат плътно зад твърденията за „финансова стабилност“. Нищо, че стоките, нужни за ежедневно оцеляване, поскъпват, а заплатите в най-добрия случай не се променят. В крайна сметка виновник е животът! И тук все още не прозира кой знае какъв проблем. Или, ако го има, той отново не е български патент, тъй като ЕС-реториката също непрестанно настоява на проценти: икономически растеж, валутни флуктуации, поскъпване на суровия петрол и на ценните метали, числен израз на движението на цените на акциите – данните за всичко това са предназначени да убждават. Инвеститорите – да влагат, потребителите – да потребяват. Както и да го гледаме, този подход, да, мотивира задълбочаването на проблемите на консуматорското общество, но едва ли някой би прозрял тук екзситенциална заплаха.

Опасността идва тогава, когато животът също се подчини на тази военно-временна стилистика. Когато кончината се превърне в загуба в жива сила, а палежите на автомобили – в материални щети. В не едно свое изказване премиерът на Република България г-н Бойко Борисов нарече загиналият с техническата терминология на войната – тук човекът не е душа, дух и тяло, от когото в даден момент разпознаваемо остава само тялото, той е „труп“. Парче плът, каквото представлява всеки жив организъм, след като бъде напуснат от живота. По този начин човекът бива положен в един смислов ред с кучето, коня, гризача, с вредителя от биологичен произход. И с животното, отглеждано с оглед някаква полза. Той не е цел, както го мисли Кант, а средство. В условията на бойни действия по-способните превръщат повече от противниците си в трупове, за да напреднат, да спечелят битката, а навярно и войната.

Статистиката, тази блудна сестра на математиката, представлява поредица от числови информации, вътрешни и външни зависимости, графиките им и т.н. – все неща, които в очите на масовата публика трудно могат да не бъдат приети. Битува представата, че математиката е най-обективната от всички науки. Обективността на обективностите, така да се каже. Та нали две дървета са винаги две дървета, двама от петдесет са четири процента, а басейнът, който се пълни от две тръби, а се изпразва от една, все някога ще се напълни и това подлежи на изчисление и точно предсказване! Тъкмо тази прогностична възможност, вложена сякаш изначално в работата с числа, дава възможност статистическия анализ да се представи за „реалността сама по себе си“. За разлика от истории някакви, дървени философии и други „разказвателни предмети“, в които онова твърдо ядро на двете дървета и четирите процента липсва. Числата и таблиците служат за студен душ, с който се облива всяко загрижено говорене. Ето защо цифрологията представлява максимална безотговорност, макар да се представя за тъкмо обратното.

Снощи г-н Борисов анонсира откриването на трупа на младо момиче, жестоко убито и заровено. Трупът му – това вече не е нейната личност. От нея е останала само физическа маса – кръв, кости, плът. В очите на армейския командир и на милиционера това е труп. Загуба в жива сила. Един по-малко, но има още много, така че не е страшно – мислене, което няма начин да не тревожи. В количествена мярка, тъй като не личи езикът им да дава разбиране за личност, чиито душа и тяло са насилствено разлъчени. В пълен унисон с тази стилистична рамка, министърът на вътрешните работи г-н Цветан Цветанов също неколкократно оповестява откриването на един или друг труп. На някакви парчета месо, които по нито един закон не би трябвало да правят смисъл. Този език, заобикалящ личността у мъртвия, отказващ да формулира загубилия живота си като повече от антропоморфна маса, не различава месото в магазина от тленните останки от човешката личност.

Още по-притеснително е, че подобно отношение се регистрира и в езика, говорещ живите. Хората не са телесно-душевно-духовно единство, а брой, количество, преброяване на населението, което регистрира колко атоми от един и същи национален вид обитават дадената държавна територия. Ето защо безпокойството не е насочено към качествените показатели, които причиняват този спад на числеността. За демотивиращата среда в България се говори, но не от правителството. Корупцията е магическа дума, с която биват замервани противници. Пред ЕС тя отново бива превърната от хуманитарен проблем в статистика. Механизмите, водещи до пробиви в системата, не се ремонтират, а самите дупки се „замазват“, нарушавайки визуалната връзка между ситуацията и наблюдаващия отстрани. Действия от този порядък обаче не спират мъките на решилия да взаимодейства с държавни чиновници на което и да било равнище.

Емигриралите люде не са загубени души и пропилян интелектуален потенциал, а просто някакво количество неналични. Хората отново липсват. Тяхното неналичие травматично отеква в ушите на тези, на които им пука. За наличните, разбира се, също се говори обектно – те не са „двама шофьори“, както повелява правилото за личностно ориентирано говорене, а „два шофьора“, които с нищо не се различават от „два песа“, например. Дори министрите са „два, три, пет министъра“, а не „двама, трима, петима министри“. Всички те нямат личности. Доколкото личността е носител на биографията, те нямат и биографии, защото никой обект няма нужда от разказ за собствения си живот – той е произведен да служи, да бъде инструмент. Кой си е въобразявал биография, да речем, на клещите или на чука? Всъщност мнозина, но това не е описанието на живот, генерирал смисли сам по себе си, а спомен за низ от ситуации, в които даденият предмет е бил използван.

Всичко това силно напомня, от една страна, на вица от епохата на държавния социализъм, в който малкият Иванчо знаел не само, че системата е предназначила всичко за благото на човека, но дори можел да го назове по име. Не смея да се запитам каква точно биография личи зад този език, мислещ людете като предмети.

Не спирам да вярвам, че все пак има някой, за когото безсловесната участ е за предпочитане пред тази на говорещите твари. За тях именно Йордан Йовков въздъхва, че естеството не им е дало език, но въпреки това те не са комуникативно непълноценни. Та какво по-непосредствено изразително от радостния кучешки лай, от плахия поглед на кошутата?! Нима има човек, който никога не се е губил в дълбоките, кафяви очи на кравата?! Мнозина са преосмислили себе си при вида на безкрайната преданост на вълчицата. Едва ли интуицията, че животните, макар и мислени като обекти, имат своя биография, би изглеждала само като художествено решение – та кой не помни всичките живи същества от реда на животните, с които е споделял дома си?! На кого те до едно не му липсват и на кое от тях стопанинът не е в състояние да разкаже живота?! Ненапразно всичките носят човешки имена, които често пъти шеговито или тържествено отвеждат мисълта към знакови културни реалии, подобно на човешките названия, често пъти свързани със светии или велики личности от различен мащаб – техника, която осигурява продължение на помненето и своеобразно сливане на биографиите. Ако аз съм внук на дядо ми, чието име нося, от мен се очаква достойнство, поне равно на това на моя предшественик и живот, най-малко съпоставим с неговия. По същия начин и живинката, с която живея в едно пространство, носи името на тази преди нея, наставяйки спомена за нашата заедност.

За разлика от бележития разказвач, аз хич не жаля, че те не могат да говорят. Не желая да си помисля какво би било, ако можеха! Навярно те нямаше да бъдат Балкан, Атлас и Анубис, а просто три песа, подобно на „трите чиновника“ или на „петте миньора“. Струва ми се, че ако те бяха словесни и комуникативно равни на хората, щяха да изпаднат от обхвата на престижа, който безсловесността в момента им гарантира: тях „кучкарите“ ги обгрижват, те получават пържоли, закупени от заплатата на министъра. А колцина заслужили българи от човешки вид биха могли да се похвалят, че заради стореното от тях са получили министерска почерпка?… Не, че е задължително, разбира се, но ако за людете не е, то кое легитимира подобно действие спрямо другите твари?

В очите на „кучкаря“ не просто настъпва изравняване на хора и кучета в посока на животинския вид. Четирикракият има биография, той не е обект. Макар да не може да се разкаже, него го разказват. И повече – той дори има достойнство, което понякога му осигурява награди: някоя и друга „пържолка“, тъй като това подхожда на неговата натура. Това му е важно – него получава. За разлика от хората, на които даже човешкият глас не гарантира статус, различен от този в реда на вещите.

Струва ми се, че военно-временната лексика и мисловност далеч не е част само от войната. Съществува поне още една ситуация, която води до радикален отказ от човешко за човека. Това се случва при лишаване от свобода, но не в кой да е затвор, а в специалните затвори на тоталитаризма, в лагерите. Хората като брой, към който се придава и от който се вади сборът на падналите – този начин на говорене на хората е характерен за времена, които до дне-днешен представляват скандал за паметта – те са част от групова, даже от цивилизационна биография, но заедно с това у тях сякаш няма какво толкова да се помни, освен негативният пример. Той обаче травматизира, сковава, причинява ступор на съзнанието, настроено на вълните на хуманитарната конвенция, според която човекът е личност, а личността е вечна, тъй като всеки от нас ще продължи да живее с делата си и в спомените. Някои ще бъдат помнени в семейството и рода си от своите наследници, други – в измерението на региона си, а за трети памет ще има в учебниците. Този факт обаче парадоксално не отдалечава хората, а ги доближава – все пак всеки някъде ще бъде помнен, всеки един ден ще бъде положен на място, от което стореното от него, разказът за живота му, ще се употребява за оценка на направеното днес.

Лагерът отнема биографията и превръща личността в безличност. Монополизира наратива за живота – аз не съм това, което съм, а онова, заключеното в папките за мен, които съдържат „автентичния мене“. Някой друг създава биографията ми. Не „аз“, а „Аз“ – съвсем. „Аз“ мога да бъда само „мене“ – предметът, равностойностен по думите на Варлам Шаламов на камъка, на птицата, на утъпкатана пътека в зимния сняг. В лагера езикът е военен, език на насилието, превърнато в част от ежедневието, макар и на фона на мирно време. Хората са сведени до природните си характеристики, няма значение кой кой е: всеки по-рано или по-късно ще се превърне в „труп“. Няма да бъде погребан, защото погребението – това е израз на почит към личността, която лишеният от човековост не притежава. Той просто ще бъде заровен – в яма с други нечистотии или с още „трупове“. Ще премине в другата графа на таблицата. Няма повече да бъде считан в сумата атоми, съставляващи дневната работна сила. Неговото число ще бъде пренесено в друг сбор, нищо повече.

Лишен от възможност да се саморазкаже, човекът остава без достойнство. Ето защо нему непрекъснато се налага да се извинява – той бива обременен с перманентна и неотнимаема вина. Нещо повече – човекът се свежда до постоянната си виновност, проичтичаща от нищожноста му, поради което търпи унижения. Няма лична биография – няма достойнство – няма спомен. Екзистенциално гол, отделен принудително от живота си, поставен пред онези, които управляват живота и изковават паметта за него. Без емоция, защото чувствата се полагат също на личността. Тя заслужава, защото има достойнство, надминаващо физическото ѝ пребиваване в света. Тази човекоопакована маса обаче не заслужава – тя няма нищо, дори не си самопринадлежи.

Извинението е основната комуникативна модалност и на близките на лишеният от личност – след смъртта му те са тези, на които се полага да поемат товара на постоянното извинение и да продължат да изживяват неговата недостойност. Подобно на родителите на убитото момиче от Перник, които получиха не съчувствие, не човешко състрадание, тъй като то не се полага на „трупове“, а само на тела, принудително разкъсани от душата си, на личности. Подобно на роднините на лагерниците, на тях също им беше натрапена вина, която не може да бъде легитимирана другояче, освен чрез идеята за обезличностяването на личностите, за отнемането им от самите себе си.

Вероятно накрай, в най-последните изречения, трябва да бъде намерен повод за оптимизъм. Но не по формулата на сладникавите полицейски сериали от края на 70-те, в които финалната сцена представя щастливият униформен, вече по цивилни дрехи, на фона на залез, камина или нещо подобно, нито хепиенда с влажния, кучешки език, резултат от кучешката награда – „пържолки“ или друго. Въпреки очевидните съвпадения между този тип сцени и словесната покривка, която медиите представят за „обективна информация“, сглобяваща „самата реалност“. След хуманитарна катастрофа с подобни мащаби, в която живите отдавна не са живи, а само цифри, само вярата би могла да удържи света, разхвърлян и разпадащ се. Първичната, примитивната и единична вяра в това, че те никога няма да проговорят, че нещата ще се върнат по местата, които сме им определили, че съзнанието ще бъде в състояние да приеме обратно възможността да формира личността чрез натрупване на биографичен багаж в рамките на живот под собствено управление.

Posted on януари 14, 2012, in Публицистика. Bookmark the permalink. 9 коментара.

  1. Така е речта, но и не само тя, ни правят нещо повече от животни!

  2. Страхотно е и благодаря !

  3. И.Аврамова,57 г.

    Благодаря за написаното.Действа успокоително, но не оптимистично. Сигурно не бихте го изказали на езика на масовия четящ, но пък чувствителността и интуицията му така и така се изострят от самите събития.

  4. Когато човек е подложен на нечовешко напрежение, както е при Борисов, той без да иска, става малко или много безчувствен към събитията, правещи впечатление на околните. Ако не беше тази способност на организма и на психиката, никой не би издържал.

    • tutankhamon661 съжалявям че мислиш така но това не е оправдание, можеш да кажеш какво ли не или да не те разберат правилно, обаче Борисов се изложи като кифла, той се хилеше като идиот пред камерите докато обясняваше как било успех че намерили трупа на момичето и на кучето трябва да се дадат пържоли и семейството да се извини. Ти ми кажи адекватно поведение ли е това, честно ми кажи! Не ми защитавай премиера си, защото истината е по важна от Борисов!

    • Напрежението не е довод за нищо. Нито изначалното несъвършенство на човешката природа. Ако приемем, че притесненият трябва да е безотговорен към собствените си действия, то тогава всеки, който е убил, трябва веднага да бъде оневинен, защото едва ли има човек, който убива ежеднвено, а от това следва, че отнемането на живот винаги представлява нещо обезпокояващо.
      Относно безчувствеността – не я бъркайте с филтрирането и създаването на приоритети. И друго – ако отнемнето на живот на младо момиче е сред нещата, които трябва да бъдат изхвърлени от дневния ред на съзнанието, с какви ценности боравим? Кое, прочее, трябва да оставим у себе си, върху какво да мислим, ако не – върху хуманитарните проблеми?

  5. много хубаво пишеш, продължавай така, поздрави и до скоро, пожелавам успешна нова година на всички

  6. Статията и разсъжденията са много хубави. Допада ми стила ти като цяло. Разбира се, има неща, с които не съм напълно съгласна, но това не е от толкова голямо значение.

  7. Така е във всяко едно отношение, но кой обича да си признава грешките?! Не и правителството!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s