Национално срещу регионално (турските телевизионни сериали и провалът на проекта за създаване на “голям разказ” за Българското възраждане)


* Най-първата версия на настоящия текст бе представена на годишната конференция на Дружеството за изследване на XVIII век.

Още в самото начало държа да отбележа, че предложеното от мен заглавие представлява умишлено смекчена версия на онова, което смятам за коректно с оглед замисъла си. Убеден съм обаче, че и тук не е мястото за подобно пълно разкриване. Решение, което има своите основания, които поне отчасти биха могли без усилие да бъдат отгатнати, поради което по този въпрос засега толкова.

Възнамерявам да споделя няколко начални насоки на размисъла си, чиято голяма рамка е мисията на науката в обществото. Напълно съзнавам, че навлизането в подобна огладена почти до съвършена форма от употреба тема крие няколко сериозни риска. На първо място, идеите в следващите няколко хиляди букви са уязвими от позицията на неизбежната библиографска непълнота. И няма как да бъде другояче, тъй като подобни опити за вглеждане в смислеността на дадени механизми, за които сякаш по силата на даденост се смята, че произвеждат смисъл, съществуват кажи-речи от тогава, откакто ги има самите тях. Друга възможна опасност съдържа потенциално безкрайната фактологическа експертиза – факт, който е в сила при всеки опит за езикова археология на думи или значения, които все още не са част само от историята. Работата със „живо слово“ съдържа поне още една опасност, а именно – привлечените факти или направените изводи да се сблъскат с нечие лично или професионално достойство. Още тук държа да заявя, че в нито един миг целта на настоящия замисъл не е била, не е и безсъмнително няма да бъде нанасянето на ущърб от какъвто и да било характер. Въпреки това нека да е ясно, че тоталният контрол на възможно (по)мислимите интерпретации е вън от способностите дори на най-изкусния автор. Твърдение, което няма за цел да омекоти евентуалните реакции към онова, което съдържа настоящия текст, още по-малко – покорно да проси снизхождение. Зад всяка буква тук стои отговорността ми както на гражданин, така и на човек, изправен пред изкушението да се самоопредели като бъдещ изследовател.

Фактът, че образът на завладяването на Югоизточна Европа от османците и вековете османско владичество оформят представи както за регионално, така и за национално, сякаш не подлежи на съмнение. Според гледната точка, актуална в най-широката публичност, балканските народи, в това число и българите, разбира се, са неделима част от Европа и от цивилизацията на Стария континент, каквото и да означава последното. Изглежда по подразбиране се приема, че елинската култура е един от първите камъни в зданието на съвременна Европа, която е основана на ценностите на християнството. Българите на свой ред като един от рано покръстените народи и първи пробили триезичната догма се привиждат като част от авторите на този проект.

Съвсем не така стоят нещата, ако заговорим за Турция. Макар значителна част от Антична Гърция да е на територията тъкмо на днешна Турция, макар формално Османската империя, която Турция директно наследява, да притежава парче европейска земя, правото й да положи подпис под същото това културно здание на съвременна Европа е, ако не отказано, то най-малко силно дискусионно. Аргументите за това започват от географски прецизната констатация, че Турция пространствено принадлежи повече на континента Азия, за да достигнат до съждения, оценъчно описващи я като люлка на варварство и религиозен фанатизъм, като резерват, в който сякаш може да бъде наблюдавано човечество, намращо се на еволюционно по-ниско равнище от европейците. Макар да излизат от рамката на неоевролибералната политкоректност, напомняния от този тип продължават да тревожат сънищата както на политически лидери, така и на изследователи.

Далеч по-обезпокоително е обстоятелството, че мнозинството от гласовете, които целенасочено унижават днешна Турция и нейните граждани, произлиза от лица, които не се стараят да се довъоръжат реториката си с емпирични потвърждения. Често пъти подобни речи държат лица, които гневно посягат към дистанционното на телевизора, когато чуят травматично активното понятие „Турция“ и прелистват с яд страниците в пресата, информиращи за събития при югоизточните ни съседи, без дори да ги погледнат по диагонал.

Логично изглежда задаването на въпроса за началото на тези антитурски нагласи. Както е ясно, те не са характерни само за българското общество, нито са негово изобретение, колкото и раняващо да звучи това на преживяващите се като бранители на българското от турски посегателства.

Нека дадем за малко думата на фактите. В Западна Европа по всяка вероятност – не, ами със сигурност съществена трансмисия на антиосмански настроения представляват т.нар. османски брошури, характерни за края на XIX век, в които се поднася коктейл от по-скоро журналистически разбъркани, фрагментарно отразени факти, и емоционални гледни точки към тях, основани на съвсем скорошни наблюдения, част от които – опосредствани от текстовете на други журналисти, част от които са христоматийно познати в България.

Изглежда безсъмнително, че един от ясно откроимите канали, по които тече информация относно миналото социално битие, е училището. Един не особено старателен поглед би дал да се разбере, че тъкмо часовете по история посредничат при протичането на данните. Според самите тях османското нашествие е сравнявано с природна стихия, с бедствие, срещу което всички средства, изнамерени от човечеството през всичките близо три хилядолетия история на европейската цивилизация, са съвършено безполезни. Дошлите от изток са целенсочено наричани с всякакви метафори, превзети от света на естеството, сред които особена група представляват анималистично-бестиарните изображения.

За да избегна изпадането неловкото положение да изреждам на труистично известни детайли, ще споделя, че предлаганата информация представлява слят поток, втъкаващ в неделимо цяло както „истината на факта“, така и умопостигнатата истина, резултат от херменевтични усилия. Тъкмо тук следва да бъде поставен особен акцент – в наличната ми експертиза върху учебната книжнина, издадена след 1940г., разлика между факт и тълкуване няма. Това – разбира се, с уточнението, което следва.

Тази представа, наследена видимо от времето на Бъгарското възраждане, безсъмнително има своята динамика, която подлежи на проследяване. Държа да се знае, че изследваната от мен серия учебници не е пълна. Някои не ми бяха достъпни на този етап. Влизайки във формално противоречие с етикета на историка ще отбележа, че от материала, който не успях да достигна, не очаквам драматично да промени рамката на изводите ми.

Втората половина на XX век е белязана от драстична политическа промяна в цяла Източна Европа. Проектът за възможно най-бързо „почервеняване“ на обществото включва по необходимост и познанието, което го произвежда тъкмо в такова, каквото е. Идеологическото клише светкавично е наложено върху учебните дисциплини, считани преди това за стожери на „буржоазния национализъм“. Фактът, че Турция не принадлежи към социалистическия лагер, само благоприятства този процес, осигурявайки възможност преходът в учебниците да бъде осъществен без значими сътресения. Османците все още са наричани „турци“ – понятие, което внася допълнително напрежение в учебните текстове, довеждайки нагласа, принадлежаща на миналото, до конкретно-сетивното настояще, регулирано от общата медийна пропаганда. Непрестанните прес-съобщения за диверсии по общата ни граница и несекващите страхове от значително по-голямата по численост турска армия влизат без остатък в тона на учебните текстове. Или по-скоро обратното, без това да има кой знае какво значение.

В първите две десетилетия на социалистическа България, че и малко отгоре, водена от императивите на маркс-ленинското учение, на историята е наложено едното и единствено тълкуване. Според него срещу османците, макар те да са без съмнение варвари, на които нито една човешка сила не могла да се изправи насреща, широките народни маси все пак имали някакъв шанс, пък макар и за не повече от героическа гибел, резултат от дълга и мъчителна отбрана. За разлика от случилото се – крайно угнетените от своите феодални експлоататори селяни изобщо не били в състояние да се организират за борба срещу нашествениците, ето защо България угаснала, без да е дала решително сражение, в което да присъстват всички атрибути на епическата гибел – убит владетел, превзета столица, унищожена държвност. Този модел логически води към цялостното усъмняване в революционния потенциал на селските маси. Макар да се намирали откъм идеологически „правилния“ полюс на обществото, от страната на угнетените и обезправените, те били съвършено неспособни да се самоорганизират поради липса на развито класово съзнание. Ето защо тяхната роля в историята била възможна само под водачеството на работническата класа, която била създадена, за да управлява „локомотивите“ на историческия процес.

На османците на свой ред се гледа като на носители и задълбочители на феодализма – една от най-тежко дамгосаните от маркс-ленинизма обществено-икономически формации, защото в нея господства експлоатацията на човек от човека, а производителните сили и производствените отношения са разпределени дисхармонично и несправедливо без остатък, тъй като средствата за производство са притежание на върховния феодал – султана, но не само заради това.

Въпреки, че според марксисткия мейнстрийм религията е чиста проба отживелица, на чиито полумъртви реминисценции е отредено да бъдат смазани от мощта на науката (наречена „научен атеизъм”), културата на Средновековна България е оценена като явление, заслужаващо да бъде част от общосподеления спомен за миналото. И няма как да бъде другояче – също азбучна истина е, че Българското възраждане в усилието си да конструира и легитимира българската нация, прибягва до древното, но означаващо, до епохата на Средните векове, величието на българските царе и сътвореното от тях. Въпреки това за емблемите на българското средновековие, които е редно всеки, завършил успешно гимназиалния курс на обучение, да разпознава, е казано, че имат стойност, въпреки доминиращо религиозния характер на цялата културна система.

Ислямската религия обаче няма съмнителното щастие частично да се провре през идеологическата цедка. На първо място, тя бива без изключение назовавана с некоректните термини „мохамеданска религия” и по-често „мохамеданство”, а термините, производни на „ислям” и „мюсюлманска вяра” представляват само няколко единични изпускания, вероятно сторени с цел обогатяване на езика чрез употреба на синоними. Характеристиката й е в пълно съзвучие с тази на османците изобщо – тя е само източник на беди за балканските народи и нищо повече, от нея извира изконно присъщата на завоевателите верска нетолерантност, наречена директно „религиозен фанатизъм” на безброй места. Крайно любопитно за мен е намесването на една либерална по произхождение тема, каквато е тази за човешките права. Особеност на модела на изложение е тъкмо намесването на този концептуален сюжет в ролята му на обобщение, в което сякаш кулминират всички дефицити на политическата система, религията, икономиката, личните характери на османците. Всички те представляват парциално проявяващи се, но четими в заедност еманации на „азиатщина” – понятие, което също се среща, макар и по-рядко от „варварщина”, изказващи в примери пълната несъвместимост на новодошлите в културната среда на региона. Преценка, която според разкодираното на подтекстово равнище очакване, би трябвало непременно да бъде възприета и мигновено осъвременена без каквото и да било рационално валидизиране.

В края на 60-те години освобождаването на някои аспекти на публичността, привидно или не, без съмнение се отразява и в учебните текстове. Учебниците по история също започват да разхлабват идеологическата си хватка, пропускайки съществени елементи от концепцията на историческия материализъм за сметка на нов уклон към национално оцветената проблематика, без, разбира се, клишето да бъде напълно маргинализирано или – не дай Боже – преосмислено. Постепенно марксистката парагигма, разписвана на това равнище и без това в своята най-вулгарна версия, започва да избледнява, а на нейно място остава само националистическият акцент. Вместо османци по страниците на училищните четива продължават да свирепстват „турци”, понятийно идентични с гражданите на Република Турция.

Тяхната вяра продължава да бъде не ислям или мюсюлманска, а „мохамеданска“ – обстоятелство, което според мен сигнализира не опит за конфесионално конотиране на обекта на описание, а по-скоро откровено непознаване на материята, гарнирано с категорично нежелание за по-дълбинно познаване. Това на свой ред отново активира идеята за непреживяната травма, за оттлаксването на малоценния в собствените очи от онова, което причинява драматичния несъвпад между проектирана действителност и непосредствен наглед. Същото е валидно и за периода, в който в учебниците за тотално валидни и единствено верни се налагат обясненията на историята чрез класовата борба и неадекватността на селячеството, заето единствено с усилия да се противопостави на опитите на „лошата“ знат да го изтреби физически чрез експлоатация.

Може с основание да се твърди, че през целия половинвековен период (1940 – 1990г.) една от опорните точки, около която продължава да се върти сюжетът на „големия национален разказ за историята“, е османският, наречен „турски“. Тази нарочно допусната терминологична непрецизност е поправена чак през 1990г.[1]. Ясно личи усилието идеологическата щампа да бъде надхвърлена и преосмислена, без това да породи тежък конфликт със съществуващото и вече излъчено чрез образователната система познание. Ето защо тук доминиращото понятие е „османски турци“. Добавен е предикат, модулиращ посоката на смислите и преакцентиращ посланието от регистъра на високите, национално ангажирани тонове, към този на автентичните свидетелства на изворите. Макар по инерция все пак на няколко места (например в самия край на един от уроците за османското нашествие) да са изпуснати известно количество „турци“ без епитет.

Оттам, та до ден-днешен, в учебнитите по история (и по всичко, което механично продължаваме да наричаме с това понятие, въпреки, а може би напук на, опитите за изобретяване на нови такива), „турците“ и „робството“ изчезват яко дим. Адекватни техни субститути са термините от далеч по-неутрални в емоционално отношение зони на познавателната скáла, оформили се около смисловите центрове „османци“ и „владичество“. Разказът логично губи крайните си тонове, фактите биват обяснени по-скоро празаично, ясно личи тенденцията към избягване на лексика и техники на повествование, характерни за героичното.

Османското завладяване на Югоизточна Европа е драма, но тя е следствие както от междуособните борби и крайната политическа фрагментация на региона, така и от стратегически и тактически грешки на самите балкански владетели, които вече не са злобно-самодоволната аристокрация, която сама пуснала вълка в кошарата, защото гледала на историята от ограничените позиции на загнилата си класа, а факт, свързан с нарастващите политически амбиции на фона на намаляващ ресурс на полуострова. На свой ред новодошлите, пленени от богатствата на градовете, решили да останат тук. И изглежда, че няма по-очаквано решение от това, тъй като военното им превъзходство също било факт, но не поради варварската жестокост, граничеща с тази на хищниците, а вследствие на шока, който изпитали местните жители при вида на непознати, които за тях били чуджи до последна степен.

Ислямът започва да съвпада със своето понятие, а за мохамеданство изобщо престава да се говори. На мястото на твърденията за религиозна нетолерантност се настаняват обяснения, според които пълноправното население в Империята неизбежно трябвало да приеме нейната основанието на нейната имперска идеология – религията. Ограниченията, наложени на местите християнски жители, също не са пропуснати, но процедурата по аксиологическо разполагане на тези факти е филтрирана в обяснение, включващо автентичната, османска система от норми, които не правят разлика между българи, гърци, ромеи. Ето защо темата за човешките права тук липсва, макар намекът за дискриминацонна политика да присъства.

Решителен довод е отправен и срещу твърде лесно звучащата теза за масовите помюсюлманчвания, които в по-ранните учебници неизменно са „потурчвания”. Султанът нямал никакъв интерес в империята му да живеят само мюсюлмани, защото тъкмо населенито с различна вяра било източник на по-високи данъци, а всяка държава се стреми първо към финансово обезпечение.

Османското нашествие е и сред най-обгрижените теми в Историческия факултет на Софийския университет. Дори не особено прецизен поглед върху днешната програма за обучение на студентите от специалност „История”, основната във факултета, ще доведе до заключението, че нахлуването на османците в Европа под една или друга форма присъства в пет основни лекционни четения – тези по История на Средновековна България, История на българските земи (15 – 17 в.), История на Византия, Средновековна балканска история, Нова балканска история. Стремежът към максимална точност тук изисква малко повече. Нека да не забравяме заговарянето за османците като фактор в Новата история на Европа и откриването на Америка заради блокираните от Османците традиционни пътни връзки с Индиите, както и фокусът върху парещо актуалната османска тема в историята на България след Освобождението. Не само студентите от специалностите в Историческия факултет биват срещнати по време на висшето си образование с фактология, отнасяща се до завладяването на Балканите и османските векове. Доколкото преподаването в балканските и славянските филологии също е организирано на исторически принцип, студентите в тях също в края на обучението си следва да са информирани, че в Османската империя робите и покорените народи представляват множества, които в по-голямата си част не съвпадат. Същото може да се твърди и за дипломираните балканисти.

Макар няколко от тези предмети да не са част от четеният в Историческия факултет от неговото възникване, историята на учебните програми ни най-малко не отрича твърдението, че падането на Югоизточна Европа под османска власт и следващите този процес няколко века от самото начало на съществуването на преподаване по история на България в Софийския университет са сред най-стабилно присъстващите теми.

Без навлизане в статистическа конкретност, дотук казаното прави възможно да се предположи, че завършилите в пследните 20-ина години студенти от всички споменати специалности без съмнение тежат с броя си. Лека до незабележимост обаче е публичността на онези съдържания, които те се очаква, че са усвоили през 4-те или 5-те години усилия в сферата на университетското образование.

Тук е мястото да се отбележи още едно положение, имащо статус на всеизвестна истина. Историческата информация далеч не е само училищен или университетски монопол, нито в информираността за миналото следва да бъдат търсени единствено причини, съврзани с образователната система. Не само преподавателят дава на младите основанията да се чувстват българи. Разказите за преживяното на баби, дядовци и по-далечни прародители, споделяни вечер на трапезата, са без всякакво съмнение една от неформалните институции за съхраняване и предаване на родовата памет, а част от нея неизбежно бива модулирана от поток информация, изхождащ от школото или от друг фактор, свързан с проекта за широко разпространение на унифициран и стабилизиран наратив, тъй като онова, което не може да се покаже или изкаже в дефиниционна модалност, би могло поне да се разкаже. Ето защо отношенията между различните медии, моделиращи посоките и определящи начините на разпространение на данните, служещи за оформяне на обществени нагласи от подобно ниско ниво, също не следва да бъдат оставени без внимание.

Думата обаче ми е за възможно най-обективно наличния от този комплекс от фактори – неговото измерване коства най-малко усилия, а факт е и друго – различните лични и локални разкази също проявяват тенденция към влизане в рамката на конструирания „голям наратив”, тъй като само по този начин субективно значимото би могло да бъде прочетено и оценностено през топосите, задаващи границите на общността. Последното е все по-валидно, придвижвайки се от традиционно протичащото в домашна среда време на Българското възраждане към насочения сякаш наникъде темпорален вектор на съвременното консуматорско общество, обладано не от страст към миналото и старание по отношение на вписването си в общността посредством нейните утвърдени маркери, а крачещо към света на глобалното, на материализираната „тук и сега” реклама, която дава усещане за време, събрало сякаш в миг и безалтернативно положило личността в тоталната коагулация на удоволствието. Самоопределението и причастността на единицата към колектива се опира все повече не на чутото от предишни поколения, а на марки, на мода и на степента на възможна вписаност в колкото може повече възли на мрежата, чиято крайна задача е перманентно пребиваване в хедонистичния сакрум.

С този ред първата част на експеримента ми приключва. Всички тези данни и размисли едва ли са в състояние да обърнат нечия представа. Ето защо ще споделя, че дотук това беше опит с предизвестен край.

Две десетилетия историческата насока на българското образование настоява, че през XIV и XV век говоренето за „турско робство“ е крайно неточно, макар да има своите основания, елемент от които е и началната скорост, събрана още от епохата на Възраждането. Последното – с цялото съзнание за проблемността му. Ако предположим, че инерцията е причина у нас двадесет години нагласите към петте османски века упорито да не се променят, това ще бъде само част от търсения отговор. Няма спор, че общественото мнение по въпроси, отнасящо се до мислената в монументални мащаби сграда на българското, е твърде трудно променлива величина, а всеки опит за намеса води до обвинения към историческата гилдия, която за пореден път опитвала да манипулира масите, да насади чужд интерес в недрата на собствено българското, доказвайки за пореден път досадно известната максима, че историята не може да бъде повече от слуга на политиката, а „истинската история“ – това е не произведеното от учените знание, а сводът завещан от предците, които са видяли всичко с очите си.

Този тип изказвания фиксира една от постоянните трудности, свързани с осъществяването на мисията на историка (а и не само) в обществото. Стъпвайки върху тънкия лед на националното достойнство, той всякога рискува да се окаже по-тежък от поносимото. Факт, който по правило сублимира неговите усилия, превръщайки ги в плячка на лесното, на лековатото говорене, което не изисква повишено внимание и опит за верификация, а само слушане и механично словопоглъщане. Споделям това и от позицията на лесната констатация, че у нас авторите на учебници за различните нива на училищното образование и на научни изследвания по правило се побират в едни и същи тела.

Вследствие на това изследователят бива изправен пред избора да се окаже непотребно тежък, поради което да олекне в опит да съхрани непокътнат в собствените си представи етосът на науката; или да застане сред тъплата от плащадни кресльвци и наукоидни, но все пак паранаучни злоупотребители, погазвайки стойностите на собствения си професионализъм. Винаги, разбира се, съществува и трети път, а именно заявлението, че тези дребни крамоли не са достойни за академично внимание, че проблемът на давещите се е техен и ничий друг, в това число лични трябва да бъдат и терзанията на невежата, че, както е казал древният римски мъдрец, „Орелът не хваща мухи.“.

Преди да опитам да отговоря на това питане – няколко изречения и по въпроса за основанията терминологичния апарат, завъртян около семантиката на „робството“, да бъде ревизиран, моделирайки съвсем различен образ на османското нашествие и следващите го няколко столетия. Смятам, че подобен ход е необходим, макар отговорът да изглежда самоочевиден. В този ред на мисли без съмнение трябва да се разположи случилата се по същото време в България политическа промяна, изведнъж случилото се публично демонизиране на българския социализъм и демонстративното денонсиране на научната парадигма на историческия материализъм.

Подобна мисъл обаче отново би представлявала не повече от половината от това, което търсим. Далеч по-съществената рефлексия на трансформациите в обществото представлява прекъсването на традицията на държавно дирижираната научна истина, а това на свой ред либерализира и учебното съдържание, изравнявайки го с резулатите на академичните изследвания. Ето защо в школските текстове от последните двадесет години Турция не е изначален враг, срещу когото трябва да застанем в състояние на непрестанна бдителност, тъй като той е коварен и дебне за най-малък шанс да ни погуби. Такъв не беше вече нито Гърция, дори Титова Югославия престана да бъде сред враговете на народа и неговата власт. Източният блок пропадна, а с него удавена бе и реториката, която легитимираше заедността на всички социалистически народи, насочена срещу алианса на капиталистите и заговора на загиващите, но все още достатъчно опасни Западни сили.

На хоризонта на науката се появи нова цел – договаряне на нови параметри на българската идентичност, които оставят съседската омраза между България и Турция в миналото, където й е мястото, построявайки в съзвучие с еврокоректните либерални тенденции един балкански регион, уникален в културно отношение, в който безконфликтно съжителстват векове наред толкова различни народи и вери. Учебната книжнина стори тъкмо това – омразата като свръхценност и усещането за перманентен недостиг на идентичност бе изтикана от стойностите на толерантността и признаването на различията, тъй като Другият има право да бъде това, което е, също толкова, колкото го притежавам и аз.

От позицията на дотук казаното изборът на историка изглежда привидно лесен – релативността на познанието съдържа дълбоко в своите основания идеята за диктата не на Инстината, изписана с главна буква и членна форма, а на истината, която дадената реторическа стратегия е успяла да легитимира над друга истина, която на свой ред би могла да бъде също толкова валидна в друга ситуация. По всичко личеше, че освободените гласове на науката ей сега щяха да започнат честна конкуренция.

Опасявам се обаче, че и тези няколко изречения не успяха да запълнят изначалния дефицит на дълбочина, представляващ едно от родилните петна на твърдението за просто някаква си промяна на политическата среда.

С падането на тоталната държава от пан-публичността също остана само спомен. Тази тъкмо публичност осигуряваше на историка високата трибуна, от която всяка негова дума биваше чута без остатък и жадно изпита от публиката му, държана съзнателно в потиснатост от перманентната заплаха, а като напомняне за нея бяха неотдавните няколко „национални катастрофи“, виновни за които бяха както управляващата буржоазия с нейните тяснокласови интереси, така и вероломните съседи, които бяха част от един друг ред, на за когото Маркс безпощадно беше отредил роля само на страниците на историческите четива.

За мястото на всеобемащата публичност, в която всичко биваше централизирано низпославано, за да се преодолеят личностните в името на общите класови интереси, на практика не бе предложено нищо ново. Никакъв алтернативен механизъм не бе изобретен, макар нуждата от възстановяване на свързаността между науката и новите публични полета, резултат от разпадането на мегапубличността, да беше травматично ясна за всички. Вероятно също толкова травматично преживявана, колкото потискаща беше за представителите на периода по-рано темата за османското нашествие и неговите последици.

Единствената публичност на единствения легитимен разказ, полагащ като основна ценност в началния период класата вероятно (почти?) наравно с нацията, а в следващия даващ несъмнен примат на нацията, без да обръща гръб на класата, се разпадна на множество микропубличности. Вгледани в себе си, затворени почти херметически, те се оказаха без излаз. Словесните потоци, произведени в публичността на университетската лекция и в училището като медийна среда не само, че се оказаха сред потиснатите гласове, но и повече – стана безпощадно ясно, че техните публичности, мислени до този момент като самодостатъчни, вече съвсем не са такива. Естествените валентности между науката и обществото, които бяха създадени и функционираха единствено през и чрез регламент, зададен от единния център, се оказаха свързани само със затворения кръг на конкретна ситуация-фрагмент, която не е в състояние да произведе повече от самата себе си. Кръг, който в последна сметка излезе задънената улица.

Публичността на науката след т.нар. демокртатични промени до голяма степен изглежда като тази на тайните общества. Вгледани само навътре спрямо контура на групата, те не излъчват информация от/за себе си така, че тя да бъде общодостъпна, камо ли – общо ползваема. Ето защо участта на нейните продукти – училищното преподаване и четенията в университета, колкото и смислени да са сами по себе си, тяхната значимост остава видима само за тях. И не само това – често пъти, подобно на прежде казаните херметични организации, науката бива натоварена с вини, които тя по определение не носи. Една от които е тази за нейната безполезност – познанието като такова ex definition не би могло да не носи, а и да не създава смисъл. Стига се още по-далеч – тази конкретна наука, която обществото издържа с данъците си тук и сега, бива обявена за откровено вреден феномен, доколкото получава, а не дава. Това тъкмо е причината дадени опити за разбременяване на обществените финанси от тежести, които изглеждат излишни, да имат определен успех.

Напредването на процесите на глобализация и постепенното обладаване на социума от нагласите на консуматорството задълбочиха процеса на маргинализация на знанието. Онова, което няма бляскава реклама, просто не бива регистрирано като съществуващо. Дори да е част от ежедневната задължителност, подобно на училището, на него се гледа като поредната пречка, спъваща личността в устрема й да грабне поредната фешън лъскавина от някоя витрина.

Стана видимо, че по времето на социализма, макар грижата за науката и нейния логичен излаз на светло в обществото да беше повече от дискусионна, гарантираше без съмнение поне едно – мястото на познанието в обществото. До този момент другиму принадлежеше отговорността за плодовете на научното изследване да бъдат адекватно опубличностени. Да, в то наистина беше накрай осмислено като „адекватно”, но все пак беше част от един непрекъснат сигнал, в който външния спрямо гилдията, произвеждаща наука, привиждаше една работеща система. Обстоятелство, в името на чиято вярност 20 години след промените изобщо не бих заложил главата си.

На коя от тези възможности залага човекът на науката? Макар да имам достатъчно плътни наблюдения, ще задържа този отговор за себе си. Така, както всеки един е сторил самия избор тъкмо за себе си. Не съм в състояние да давам подобни оценки, защото това би означавало или да поема част от дадена вина, или пръв да хвърля камък. „Не съдете, за да не бъдете съдени!”.

До ден-днешен, независимо от заедните усилия на училище и университет, в обществото сякаш продължава да надделяват негативните нагласи спрямо съвременна Турция, натоварена с наследството на учебници и други източници на исторически разказ, датращи без съмнение от преди 9 септември. Все още турците са диви варвари, които живеят като животни, нямат нито култура на общуване (защото са всякога готови да те измамят), нито уважават човека срещу себе си, ако не е турчин (наричат го „гяур”), нито междуполовите им отношения са в ред (защото жената е поставена почти под ярем, заедно с което турците се плодят като зайци). И днес далеч не са глухонямо малцинство онези, които отказват на Турция място както в Европа, така и в региона на Балканите – в представите на крайните националисти тя е еднакво далеч и от двете зони. И като география на местата, и като символична поставеност.

Това обаче отново е половината от валидната констатация. Все повече са тези, за които Турция е пространство, твърде подобно на нашето, в което господстват нрави, типични и за Балканите, където хората живеят така, както го правим самите ние. В последните няколко години зачестяват твърденията, възлизащи към извода, че и те са като нас. Общество с патриархални обичаи, в което мъжете не стават от масата, докато не се нахранят, а децата да принудени често пъти против волята си да не разсъждават върху родителските повели, а просто да им се покорят. Територия, в която гостуването е силно ритуализирано, макар и част от ежедневния хоризонт на общуване, а пристъпването на прага на чужд дом предполага мигновено събуване на обувките – настояване, на което все още можем да се натъкнем дори в градски домове у нас. Държа да отбележа, че това няма нищо общо с „икономиката на дефицита” и влошения достъп до стоки за битова употреба, а с традиция, която датира от доста по-стари времена.

Още другарят Владимир Илич Ленин е прозрял значимостта на визуалната пропаганда. Докато народът е непросветен, от всички изкуства за нас най-важни са киното и цирка[2] – споделя той. Смятам, че когато един от всепризнатите майстори на пропагандата се изказва за нейната същественост в живота, трябва да му се вярва. Позволявам си нахалството да допиша идеолога на руската революция, добавяйки към поредицата от канали за визуално въздействие и телевизията. За разлика от киното, което изисква специално внимание и вникване в екранното действие, то телевизията е „дъвка за очите”. Формулата принадлежи на Франк Лойд Райт. Тя е всеобщо достъпна, а по правило нейният конвейр произвежда стока, предназначена за всеобща консумация. Ето защо нейната публичност е възможно най-широката. Ето защо, ако има феномен, който би могъл да бъде мислен като пресечна точка на всички характеристики на съвременното консуматорско общество, това – няма спор – трябва да бъде тъкмо телевизията.

Няколко думи за турските сериали. Те са продукция, предназначена за износ. В тях е прецизно получен екстракт от Ориента, който създава непременно позитивен образ сред тези, които седят пред телевизора или просто го имат за компания в някоя ежедневна работа. Сюжетите обикновено са лесни за интелектуално храносмилане, битовизирани до крайност, а емоционалността, която пресъздават, перфектно пасва в клишето за топлите, балкански страсти. Там няма варвари, нито кърваво насилие. По-голямата част от екранното време е заето от диалог – еднозначен маркер за цивилизован контакт и принадлежност към европейската културна сфера. Ислямът е одомашнена религия, част от традициите на обществото, елемент от търпимата и желана другост. Макар персонажите, особено женските, често пъти да употребяват словесни формули, зад които ясно прозира нерефлектирана религиозност, тя не бива отхвърлена, а влиза в сглобка със свобствената вяра, в която върхът на сакралния свят е зает не от християнския Бог, а от някаква необяснима, анонимна и аниконична сила, която в масовото съзнание активира комплекс от атавистични страхове и надежда за въздаване на справедливост.

За лесната възприемаеност на турските сериали значително допринася и достъпността на техните заглавия, които: едно – доколкото са имплицирали пределно широка аудитория, не подлежат на аналитично разслояване и алтернативни прочити; и две – са близки, конкретни, част от света на ежедневно мислимото, за разлика от някога популярните латино-сапунки, които чест пъти бяха озаглавявани по начин, отпращаш към интерпретативни усилия, които винаги се оказваха съвършено ялови. Вероятно това беше една от причините сериали като „Вдовицата в бяло” да не се настанят някъде в гънките на българския идентификационен код, а турските, въпреки кратковременното си все още присъствие на малък екран, вече да могат да се похвалят с това.

Повечето зрители определят телевизионни поредици от порядъка на „Перла”, „Листопад”, „Пътищата на съдбата” и др. като „топли”, „семейни” филми – впечатление, свързано и с технологични особености на тяхната направа. На първо място вероятно е начинът на заснемане, твърде непопулярен в европейското и американското кино. Агресивните близки планове, заснети „от ръка”, не са откритие на турските сериали, а на скандинавската кинематография, макар че повечето съвременни кинокритици ги определят като един от кошмарите за съвременния филм. Тук обаче забележимото, но ненатрапливо, движение на камерата, следващо ритъма на естествената телесна динамика на оператора, създават усещане за поглед очи в очи. Този похват в случая сякаш елиминира посредничеството на кинолентата, пренасяйки реципиента директно в ситуацията, разиграла се пред обектива при неговото неналичие. На свой ред диагоналните изтегляния по елипса с употреба на варио, изобретение на американските сериали от края на 70-те, създават усещане за сериозност и техническа задълбоченост в реализацията на визуалния продукт.

Екстериорните сцени съдържат любопитна и аналитично податлива група, а именно: често пъти героите на сериалите са заснемани в отворени пространства – тераси, романтично надвесени над морето или с елегантно акцентиран от режисьора и оператора изглед към него. Този като цяло средиземноморски обичай за строеж на открити площи, огледани във водата, поради причини от регистъра на домашната практичност и на климатичните даденост в България трудно се реализират. Струва ми се все пак, че надделява първото основание, а причина за това мое предположение представлява фактът, че вън от жилищните комплекси там, където недостигът на пространство за обитаване не се усеща постоянно, тъкмо такива тераси, надвесени над басейн или буквално опряни в гледка от отсреща изправената планина, са масово срещани. Рядко ще се види българска вила, която е лишена от външно пространство, достатъчно просторно, на което стопанинът по изгрев или по залез да не седи блажено взрян в романтичната преходност на природата. Ето защо, въпреки твърде слабото си разпространение в гъсто населената градска среда, подобни екстериорни решения представляват елемент от емоционално положително и с оглед на това търсено, че дори мечтано преживяване. Ето защо седящият с чаша кафе в ръка герой на турски сериал е не просто детайл от поредната филмова сцена, а обект на възхищение, което у някои прераства в мечтание.

Няколко думи за музикалния фон. Той по правило е ненатоварващ, но знаков. Истинска рядкост са застъпванията на реч на някой от персонажите и музика – принцип, особено характерен на свой ред за съветската киношкола, а оттам и за българската. Акустичното оформление винаги има отчетлив, но не настоятелен привкус на Ориент, направен по шаблона на т.нар. world music – поредното превъплъщение на неоевролибералните стратегии, чиято реторика е обърната по посока на преодоляване на взаимно изкривяващите оптики, отстраняването на митовете и стереотипичните представи и общуването в максимална нефилтрираност. Принципи, които в областта на политическото все още не излизат забележимо извън терена на добрите пожелания, но в сферата на визуалната пропаганда раждат работещи стратегии за износ на имидж. Имидж, който успява да свърши работа, с която академични кръгове се борят десетилетия, а успехът им величина, сводима по значимост към статистически възможната грешка.

Масовото навлизане на турските сериали в България несъмнено бележи началто на една промяна, свързана с трансформацията на словесната агресия към османското наследство и подозрителността към съвременна Турция и всичко, смислово и географски принадлежащо към нея, в съзнание за заедност, което прелива дори в размисли за общата ни съдба в последните вече повече от седем века. Една промяна, която учебната литература опитва да осъществи вече две десетилетия. Ако към текста съзнанието и обществената нагласа проявяват екстремно упорство, категорично отказвайки да възприемат „поредното пренаписване на историята”, каква е причината на турските сериали – артефакт, комуто изобщо не е вменено да носи позивитно знание, да свършват тази работа? По всяка вероятност отговорът не е еднозначен. Не си правя нескромни излюзии, че тук и сега ще успея да го предложа в готов вид. Не спирам да мисля, че именно тази публичност на науката, дефектирала и катастрофирала в началото на т.нар. преход у нас, е една от съществените причини за това.

Как тези „топли”, „семейни” сериали, в които българинът спонтанно отразява своята представа за турчина, но внезапно в огледалото на екрана вижда своите собствени очертания, как при това положение, питам аз, да не се сломи жестокостта и най-коравото, националистическо сърце. Как да не бъде спонтанно резивиран твърдият наратив за Българското възраждане – та турците изобщо не са дребни, черни и кривокраки? Някои от тях, даже повечето, изглеждат красиви, а всички без изключение се отличават с добре сглобен външен вид! Как да не бъдат обезсилени хтоничните езици на националното, след като сериалите, приемани не като фикция, а като напълно съответни на света извън телевизионната кутия, показват ясно, че няма повод да чувстваме заплаха от „потурчване”, нито от фичиеско изтребление на българския род.

Настъпи моментът да споделя същинското заглавие, което породи замисъла за този текст. Сведено до подзаглавие с оглед конкретни обстоятелства, то е „провалът на мисията на българската историческа наука”. Преглъщаема или не, мислъта за решителното участие на турските сериали в демитологизацията на най-проблемната зона от българския национален проект е факт. Тъкмо този терен, хлъзгав за учения, беше сякаш без драматизъм овладян от турските сериали. Ще си позволя да бъда още по-радикален: с това твърдение, въпреки че отказа си по-горе да отговоря на поставения от самия мен въпрос относно избора на историка, тук го правя за историята изобщо. Публичният образ на историята изглежда тъкмо такъв. Няма да пропусна уточнението, че предложените размисли представляват все пак субективна, умопостижима, макар и не докрай умопостигната истина. А маркирането на обстоятелството, че всяко правило търпи и своите изключения, не следва да бъде тълкувано като нито като усилие за извинение на прежде казаното, още по-малко – като опит за демаскаряване на личности. Отговорността на давещите се принадлежи на самите давещи се – ако ми бъде позволено отново да си послужа със сентенцията на Илф и Петров, апелирайки към един по-широк и метафоричен неин слой.


[1] Вж. учебник на изд. Просвета, автори Христо Матанов, Георги Сотиров, Людмил Станчев.

[2] „Пока народ безграмотен, из всех искусств важнейшими для нас являются кино и цирк“ – цит. по. Полн. собр. соч. – 5-е изд., т.44, с. 579: Беседа В. И. Ленина с А. В. Луначарским).

Posted on ноември 25, 2010, in Наука. Bookmark the permalink. 9 коментара.

  1. Харесах текста. Вероятно обаче мнозина няма да го дочетат – дълъг е и тезите му са разпръснати.
    Не е тайна, че в България „разказът“ за османската власт и за Възраждането в момента вече е хаотичен. Вече я няма монолитността на националната пропаганда, а още я няма и монолитността на политкоректното нищонеказване. В този интервал може би историците ни имат шанса да наложат една нова историография: максимално некоректна както към ураджийството ни, така и към нихилизма на неолибералните условности. Но коректна към богатството на фактологията. Да си го пожелаем.
    Не е тайна и че българските зрители полушокирано-полуспокойно разпознават някакъв битов идеал в героите на новите турски сериали.
    Това, което може би не знаем тук, е, че турските телевизии произвеждат сериали с различна атмосфера за различни пазари. В Азербайджан се продават едни продукции, а в България – други.

  2. Голямата част от турските сериали са добре прицелени и имат конкретна зрителска група, към която са насочени. Поради това в различните региони на света продават различни сериали. В Европа проникват тези, които изнасят положителен имидж на Турция, който не влиза в конфликт с европейските клишета за Ориента, но въпреки това опитва да ги промени, да докаже причастност към рационализма. Турчинът в гледаните в нашите географски и културни ширини сериали е емоционален, но не е унищожителен, неговата емоция винаги има ясен контрапукнт, който е маркиран ценностно. Гневът всякога е справедлив, радостта е искрена, а на публиката трябва да стане ясно, че на фона на европеизираната ориенталска музика се развива действие, което не се различава от това, което Европа днес си представя, че е според клишето на европропагандата – единно мисловно пространство, в което различните региони притежават собствен колорит, но над всичко владее духът на рационализма, на ясната логика от картезиански порядък. Турските домове са подререни, чисти, героите са облечени перфектно, тук-таме се прокрадва по нещо, свързано с представата на Запада за турското народно облекло, но само за цвят…
    За сериалите, правени за Саудитска Арабия, например, нещата не стоят така. Пред ислямския свят Турция демонстрира принадлежността си към исляма. Факт, който се дължи на това, че в очите на арабите Турция винаги е страдала от липса на ислямска причастност.
    Казано направо – със сериалите до голяма степен турците правят опит да компенсират имагологични дефицити и дефекти в очите на различни комшии. Ето защо турските сериали са и пропаганден инструмент – съждение, което не оценностявам. Не е нито добро, нито лошо да се ползва телевизия и кино за тази цел, въпросът е как се прави това. Правят го всички, а наш проблем е, че не сме сред тези „всички“. Навярно на този фон не изглежда абсурдно да се твърди, че у нас турските сериали се справят с образа на турчина като архивраг, като изначален мъчител и нищо друго. След тях Турция в очите на българина придобива по-човешко лице, а турчинът става човек като всички нас, както често си споделят помежду си зрителите на този телевизионен продукт.

  3. Отличен анализ. Впечатляващо определение – „наукоиди“! Прочетох на един дъх.
    Благодаря!

  4. Цветан Петров

    „За да избегна изпадането неловкото положение да изреждам на ТРУИСТИЧНО известни детайли, ще споделя, че предлаганата информация представлява СЛЯТ ПОТОК (?), втъкаващ в неделимо цяло както „истината на факта“, така и умопостигнатата истина, резултат от ХЕРМЕНЕВТИЧНИ усилия (ОТ ЗАПЕТАЯТА СЛЕД „ПОТОК“ НАТАТЪК – ПРОСТО БЕЗ КОМЕНТАР ).“

    Много тежък стил, с много чуждици, смъглена реч, „терминологични“ безсмислици… Никак не се чете, още по-малко се разбира, а нали това е целта?!

  5. И какво искаше да кажеш, че не стана ясно?

  6. Хаха, подкрепям последния пост. Макар че аз мисля, че разбрах какво иска да каже автора, но тезите са много неясно формулирани. Казано другояче, добра идея, лошо изпълнение🙂

  7. Статията Ви привлече вниманието ми, но много скоро ме отказахте да я прочета докрай поради многото правописни и граматически грешки на бълг. език, както и безкрайното количество чуждици, факти, говорещи за разминаване между претенции за изпълнение и действително изпълнение. Ще опитам все пак да я прочета докрай.
    Поздрави

  8. Много се радвам че попаднах на толкова интересна и подробна статия.Винаги е от полза да научиш нещо или пък да си припомниш от учебници по история нашето минало и как сме стигнали до днешната си свобода.В крайна сметка мака ри Османското завладяване на Югоизточна Европа да е било леко като драма , тя е следствие както от междуособните борби и крайната политическа фрагментация на региона, така и от стратегически и тактически грешки.Нима и днес не страдаме от грешки,които правят нашите политици или пълното им бездействие- факт е.Сао нашите човешки грешки са ни докарали до това ниво,което сме.Но когато то грешките си вадим поука вече е друго.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s