Голямото надлъгване


По темата за несъвпадането на гласовете, предназначени за „вътрешна“ и „външна“ употреба, се говори кажи-речи от възникването на аналитичната писмовност. А и на художествената. Една от метаморфозите на разноговоренето с оглед изграждането на паралелни словесни реалности и разрояването до безкрайност на публичностите е познатото ни още от античната литература антитетично осмисляне на понятията „форма“ и „съдържание“.

Тук подобни крайни опозиции ще бъдат целенасочено отбягвани. Не само поради факта, че диалектиката не е нищо друго, освен обидно за интелекта опростенчество. За античният творец това, което се вижда от пръв поглед, рядко бива онова, което в действителност е.

Добър и често употребяван пример, илюстриращ това, е митът за Едип, а и едноименната трагедия на Софокъл – за изоставеното и осиновено дете, което впоследствие става цар на Тива и има нещастието да направи не особено сполучлив от генеалогична гледна точка избор на съпруга действителността пред очите му никога не влиза в точния контур на нещата-такива-каквито-са. Сетивата лъжат, но измамно е и рационалното проникване, тъй като най-доброто решение се взема на базата на пълнота на фактическата картина и прецизен анализ. За щастие или не (дотам) всичките три и половина хилядолетия от началото на европейската цивилизация до днес не са изнамерели модел, според който интерпретацията да бъде пълнозначещ заместител на емпирията. Безпомощен, намереният с подути крака (това е една по-свободна версия на превода на името на владетеля) решава да се справи един път завинаги с източника на своите беди. Ето защо той избожда очите си. Същите, които го подвеждат безчет пъти, въвличайки го в най-големи грехове, които той, ако би имал информацията в пълнота, ако бе познавателно пълноценен, никога не би допуснал.

Редицата може да бъде продължена до брой, който вероятно ще задоволи и най-скептичния ум, отегчавайки нетърпеливите. Драматичното разхождение между различно достъпните нива на познание е един от вечните обекти, който никой век не е разрешил, а поне в близко бъдеще не изглежда да се появи такъв, който да го стори.

Не това обаче е целта на настоящия опит.

Но кому са нужни тези не особено сръчни и като цяло повече от познати наблюдения върху древногръцката митология и литература? Вероятно на мнозина – никак…

Ето защо – на въпроса. Зад фасадата на драматичните протести, прицелени в идеята да бъде спасена българската наука – ход на отчаянието, последна мярка преди машините, поддържащи мътрвеца, изпаднал отдавна в мозъчна смърт, да бъдат изключени, в БАН се провежда лична атестация. Тук попадаме на първото несъвпадение от Едиповски тип – срещу затихващото държавно финансиране на Академията се изправя не мярката, зад която ясно прозира намерение за реформи, които би било логично да се очаква, че ще доведат до по-ефективна наука и по-резонно харчене на парите на данъкоплатеца, които държавата пренасочва. Отвръща се не с довод от регистъра на рационалното, а с въвеждане на нов литературен топос – „плачът Йеремиев“.

На мястото на аргументирания разговор за преустройството на БАН – диалог, който би довел до реални размествания на пластовете на българската наука посредством дълго чаканото въвеждане на правила, бе насадена недиалогична среда, преливаща въпреки това от слово, но от емоционални клишета, които, по подобие на едно излязло не толкова отдавна изследване по въпроса, по-скоро размиват дебата, сливат темите му, превръщайки го в площадно-медийно и всеобщо мрънкане-плач, имащо за цел не оптимизирането на научните ни капацитети така, че те да бъдат ползваеми и употребени от онзи, който разпределя паричните средства в името на плащащия, а напротив – запазването на статуквото. Статукво, което гарантира няколко мизерни стотачки срещу високопарно нищо-не-правене, преливащо в горки тъжби, сливащи актуалната мизерия на академичния (но повече на „академичния“) котидиен с глобалните дефекти на човешкото битие, всякога некадърната политическа класа, международното положение…

Ще споделя отново, че дефицитът на решителност и радикалност относно замисляните промени в БАН, а и не само, обслужва единствено крепителите на статуквото, тъй като полуреформата не е реформа по същия начин, по който бит наполовина няма, а и не само. Липсата на реална представа за точните нужди от преобразувания и недостигът на смелост при провеждането им прави всяка стъпка, сторена под мотото на реформите, да изглежда като трансформиращо и трансформационно движение, зад чиято фасада работите остават съвсем същите. С тази разлика, че доводът за сторена реформа винаги работи, а лъжереформата, използваната като реторически маскирана метонимия, има за цел отново не развитието на науката, а слагането на точка на мъчителния разговор, в който институциите, управляващи процеса на произвеждане на знания, са поставени в ролята на обвиняем. Казано другояче, фасадните промени, подобно на фасадната демокрация, делегитимират критическото говорене за самите тях.

По всичко личи, че реформата в Академията на науките не се различава от представения модел. Тя видимо цели и без това оскъдното обществено внимение, обърнато към българската наука, да бъде отклонено, за да продължат зад дебелите стени на институтите да се се случва това, което се е случвало и до сега – жалко равнище на науката и учения, тук-таме някое голямо откритие, което хич не е изключение от всеобщата мизерия; лелки, които обсъждат страстно плетки и сапунки; чичковци, които запълват времето си с друга работа, за която получават и пари, а в БАН не им се виждат очите по цели месеци.

За да бъда докрай искрен, ще споделя, че реторическата инвокация на реформата беше често срещано средство за легитимиране на БАН като заслужаваща, ако не повишено, то поне не намалено финансиране. Публичността познаваше усилията на ръководството на Академията, направили възможно оценяването на всеки институт като цяло, реализирано от Европейската научна фондация – авторитетна организация, която трябваше да установи правилата на прекършения поради различните изходни позиции диалог между управляващи и академици. И това беше така до края на лятото, сиреч толкова дълго, колкото направената от европейци оценка можеше да бъде употребявана за новина, която да смекчава агресивните тонове на критиката, посочваща българската наука като бездейна и неефективна.

Самата оценка не беше нито прекалено добра, нито катастрофално лоша. Имаше институти, оценени положително поради приноса си, намираха се и такива, за които беше преценено, че според критериите на атестиращите не покзват нужното равнище или перспективите им са затихващи. Някои бяха подценени в собствените си очи, но за надценени никой не отвори и дума, макар че такива също се намираха. Важно беше, че в един по-едър мащаб оценката беше уравновесена и справедлива. Дотук – нищо смущаващо. С толкова пари – такава наука.

Дойде ред да се разбере какво, прочее, стои зад генералните твърдения на европейските учени и научни бюрократи, а именно – за персоналната атестация. Ясно беше, че истински дълбокото проучване, което ще даде възможност за сглобяване на картината за състоянието на науката в БАН с повече от две измерения, беше именно личната оценка на всеки един академичен атом. Казано на езика на булевардната журналистика – ето тук щяха да излязат истинските „криливи ризи“, които докладите на Европейската научна фондация скрива, разтваряйки конкретните и безостатъчно лични отговорности до „общи приказки“ за колективи и звена. Вероятно малцина си правеха илюзиите, че стореното от външните оценители е повече от среден срез, който, макар в някои случаи да е безспорно полезен, тук сякаш беше по-скоро заблуждаващ, тъй като уравновеси в индиферентна словесна маса контрастно различните резултати от работата на дейните и кадърни с тези, които са отдавна задрямали в луксозно нищо-не-правене, каквито има в почти всеки институт. Нужно ли е да посочвам, че усредняването на богатото меню, изобилно на месо и най-отбрани деликатеси, и скромното, съдържащо хляб и лук, не е диета от пържоли, гарнирани с френски сос, малко лук и добавена филия хляб?

Затварянето на реформената страница за публичен достъп беше повече от очаквано. За мнозина това се дължеше на плитката и общовидима причина за характера на обществено значимата информация, чиито чудеса траят не повече от 72 часа. Миракулозните трансформации в БАН, чакани вече две десетилетия, превърнали се в част от съвременния градски фолклор, също за има-няма няколко дни изветряха. Новината за събудения рефлекс към обективиране на самооценката на българските учени успя да се превърне в новина и в журналистическия смисъл, а по подобие на всяка данна с подобен характер бързо се разтвори във времето. И наистина, интересът към медиите се мотивира от скандалността на данните, които те представят, а няма свада от подобен характер, която да остане във близкия фокус на обществено внимание повече от няколко дни. Примери в това отношение – бол. В случая дните бяха месеци, тъй като дефицитът на научни новини повишава срока на годност на всяка една от тях. Това обаче е без особено значение.

Повече от очаквано е да се запитаме за причината това да бъде тъкмо така. Защо, прочее, ръководството на Академията не извади най-силния коз – този на вече случващата се реформа, добре осъзната от самите учени, която е conditio sine qua non за тяхната работа и за голям дял от българската наука? Промените, случващи се без външен натиск, дори при сгрешена посока, са довод, срещу който все още не е измислен обезсилващ отговор.

Няма спор, че всекиму е съществено да приложи в дадена конфликтна ситуация именно доводите, които биха осигурили надделяването над твърденията на опонента. Изглежда няма съмнение, че подмяната на характера на разговора в скандал, след който винаги словесно по-немощният бива изкаран жертва без оглед на отговорностите си в рамките на рационалната логика на разплитане на конфликта – стар колкото света трик – трябва да бъде четен не през твърдите позиции на жертвата-мъченик и насилника-гадина, а посредством агресии от друг порядък.

Колкото и тривиално да е, нека опитаме тук да развием  една контрафактуална хипотеза. Приемаме, че БАН започва не само да се реформира, но огласява това така, че на всеки да стане ясно колко работливи и оригинални са изследователите ни, какво точно допринасят те с работата си за изглаждането на възграпавото битие на човека и обществото. Казано иначе – нека да си представим, че за миг не само, че сме добре информирани относно простичкия въпрос за какво именно плащаме на тези, които са затворени зад стените на БАН, но средствата от нашите данъци се разпределят достатъчно ефикасно, поради което вече знаем стойността на научните занимания за обществото, без да сме принудени първо да се лишим напълно от тях, както гласи популярната максима.

Съзнавам напълно, че за здраво стъпилите на земята реалисти подобно усилие на въображението е практически неосъществимо. Ето защо ще си позволя да споделя резултатите от собствените си опити за инимагинация, без да им придавам представителност.

За да бъде дейността на Академията на науките прозрачна, на първо място такава би трябвало да има и да бъде осъществявана не от статистически незначителен процент от заемащите позиции на учени. Условие, което поне засега не е изпълнено – БАН продължава да дава трудово убежище в очакване на пенсия на хора, които нито изследват, нито публикуват в научната периодика, още по-малко се занимават с популяризиране на познание. В този ред на мисли, но с по-различен акцент казано, пенсионирането на отдавна изпълнилите условията за това е наричано от управляващите Академията с гръмкото „промяна на възрастовата структура“ – пореден словесен жест, маскиращ връщането на БАН в нормата спрямо трудовото законодателство зад фрази, които стряскат обикновения човек с монументално-епохалното си звучене. Жест, който апелира към смисли от едно дамгосано минало чрез някога популярния реторически език, изтъкан от претендиращи за елегантност дебелашки клишета, който иронично наричаме „осколка от Людмилието“. Ала от подобни реторически фойерверки обаче малцина наистина биха се видяли респектирани. Ако доведем до предел този ефектно формулиран принцип, трябва да се съгласим с парадокса, че всеки гражданин, който не пресича улицата на червено, следва да бъде считан за реформатор поне от мащаба на Мартин Лутер. Веднага изниква питането къде в оценъчната градация да разположим Томазо Торквемада, но нейсе! Ще оставим великия инквизитор за друг разговор. Тези люде, прочее, проф. Георги Каприев в своя реч нарече не само безполезни, от откровено вредни за науката, за обществения й образ, за всичко, свързано с производство и разпространение на знания.

Вероятно мнозина биха възразили тутакси, навирайки в очите ни двустепенната атестация, на която бяха подложени първо отделните звена на Академията, а сега неин обект са самите учени един по един. Тук е мястото и този въпрос да получи своя отговор. Макар да бяха предложени най-разнообразни схеми за оценяване на работата на персонала, ръководството на БАН взе на въоръжение вероятно най-неадекватната. Не защото атестационните карти и възможните сборове от точки са така формирни, че най-работливи да се окажат дадени научни клонове, представени най-масово в органите на управление. Ни най-малко не твърдя, че коректните принципи на разписване на условията за конкретните единични актове на атестиране не са съществени за вниманието ни, дори напротив. Не спирам да мисля, че при наличие на принципно заложени дефекти, системата не би заработила по очаквания начин при всички усилия в тази полза. Или тъкмо напротив – резултатите биха били тъкмо тези, каквито на всички би било изгодно да бъдат.

Не беше направено никакво усилие за изнасяне на атестационния процес извън Академията. Все още оценката за работата на изследователите се случва в рамките на институтите и звената, извършват я лица, принадлежащи към конретните научни общества, които гледат в очите своите колеги, но не партньори, важни в своите професионални обективации, а като лични приятели, които са избрани за такива не според параметрите на своята работа, а на базата на емоционалното съвпадение и социалната съчетаемост на човешките им качества. Обстоятелство, от което по правило не произлиза нищо по отношение на предмета на дейност на Академията – науката. Нека да припомним известното от само себе си – БАН е институция, ангажирана в производството на познание и превръщането му в използваем от обществото ресурс – определение, в което никъде не присъства представата за затворено и самодостатъчно общество, изтъкано на базата на братовчедски отношения – факт, който на свой ред обосновава всеобщата презумпция за невинност на всеки един от неговите членове пред външен спрямо групата субект. Казано с други думи, БАН възпроизвежда не професионални отношения, а семейни връзки, които генерират общество, взряно по-скоро навътре, отколкото навън.Общество, което, подобно на родовия колектив, е всякога готово за отбрана на нападнат свой член без оглед възможността на базата на рационален анализ да се изясни наличието и степента на вина.  Това е част от причината българската наука да има публичност, приближаваща се към точката на замръзване.

Именно на това се дължи липсата на осъзнатост на смисъла от преобразувания и тоталното отсъствие на воля за подобряване на положението вън от даваните даром средства от бюджета на страната, които и без друго стигат единствено за физическото оцеляване на научния колектив. Както в семейството често пъти се налага да бъдат приемани за валидни очевидни заблуди в името на неговото оцеляване, така и в БАН всички се лъжат, гледайки се в очите, но никой не се одързостява да подложи на рационална критика протичащите словесни потоци, тъй като това автоматично би денонсирало неговата причастност към „семейството“, без от това да пострада общата сговореност по отношение на приеманото за валидно и истинно. Дори не особено красивата жена в своето семейство е по-прекрасна от всички красавици на света, а даже мъжът, който не се отличава с лидерски заложби, когато се намира до съпругата си, е най-могъщият оглавител на семейна заедност. Тъкмо поради това в научните ни институти подобни опити за разумно разсейване на семейно топлата и емоционална атмосфера биват приети отрицателно, а осмелилият се тутакси бива изхвърлен от йерархията на въпросното микрообщество. От принадлежен към „задушевното“ (тук не мога да спестя иронията, към която насочва този лепкав, журналистически епитет) пространство, мислено в усвоената форма „ние“ той бива изтласкан в полето на хаоса, назовано чрез студеното и дистанцирано „те“. „Ти“ вече е „той“, на свой ред конотирано като „някой си“ и „някой незначещ“, бил е част от „нас“, но вече е от „тях“. Той е от другия отбор, вярва в други ценности, станал е от „лошите“.

Тъкмо поради това на многобройните предложения за обективиране на атестационния процес чрез съставяне на нарочни комисии, в които (драстично) преобладават външни спрямо Академията лица беше отговорено емоционално и безоснователно – никой не познавал научния живот в първата ни обществена институция по-добре от самите учени (добавям – и много повече „учени“), които работят в нея.

Всички извън контурите на БАН обаче са именно „лоши“, тъй като те по дефиниция правят усилие не да повярват, а да разберат. А там от позицията на разума има твърде малко или почти нищо за разбиране. Според речниковата конвенция продукцията, която поради изначална неползваемост е съдено да подпира врати на шкафове или да седи под няколко пръста прах вместо фикус в ъглите, не следва да бъде смятана за наука, ама изобщо. Съгласно общосподеленото разбиране систематичното лентяйстване, обгърнато с ореол от високопарна реторика, в която се разчитат все още елементи от Людмилието, за нищо на света не би трябвало да бъде назовавано с понятие, създаващо му смисъл на академична работа. Оживените разговори с обекти герои и случки от популярни сапунки също не могат да бъдат напъхани в конвенцията за академичен диалог. Не на последно място, преводите на художествена литература, присъстващи в определени атестационни карти в графата за научни дейности, хич не пасва на идеята за научна дейност.

Всичко това може лесно да бъде видяно в документацията, оформена и попълнена от самите изследователи, но най-вече в тази на „изследователите“, по повод периодичната оценка на техния труд. Да, там няма нищо по повод телевизионните сериали. Но от всичко друго, което тук бе споменато, има достатъчно много. Факт, който прави ползваемостта на реформирането на Академията като аргумент твърде проблематична извън стените на институтите, пък било то и с цел обезсмислянето на дадено агрсивно-критическо говорене с извънакадемичен източник.

От друга страна, опубличностяването на семейно значима информация ненапразно популярно бива назовавано „изваждане на кирливи ризи“. Често пъти фактите, случващи се зад затворената врата на жилището, биха могли да бъдат срамни или поне компрометиращи за този, когото засягат. Тъкмо такива биха се сторили фундаментите на българския академичен речник – понятията, представляващи скелетната конструкция на науката, благодарение на които е възможна не само научната комуникация. Срамно до скандалност би се видяло за поставения вън от начуните институции използването на терминология, зад която седва да се четат повече или по-малко определени смисли, които в дадения случай в голяма степен или напълно отсъстват.

Ето защо значителна част от информационното съдържание на диалога за финансирането на БАН бива спестена по тактически причини, подобно на нещастния Едип, който в действителност имал само един грях – непознаването на „правилния“ смислов слой (докрай). Обстоятелство, което в неговия случай поражда заблуждаващо тълкуване на фактологическия материал, на свой ред въвеждащо в действия, чиято оценка еднозначно ги пречислява към сферата на обсценното.

Трагедията на неслучващата се атестация в БАН изобщо не е проблем на тези, които работят там, водейки се просто на някакъв трудов договор, по който им се полага заплата. За тях перспективата е твърде съмнителна. Формулирам своята преценка тук оптимистично, макар за мен техният шанс да е съвсем безсъмнителен. Факт, за който ни най-малко не съжалявам. Истинската драма настъпва тези, които произвеждат наука и желаят да продължат да го правят. Те не са млади или стари, нито мъже или жени, още по-малко концентрацията им в различните научни направления и институти е кой знае колко променлива величина. Те са просто тези, които работят. Има и такива. Има ги сред личните ми познати. Не са един и двама. Не заслужават жал онези, които имат онова, което имат, но не го използват така, както трябва, или го притежават по силата не на правилата, които са изначално заложени за тази цел. Ето защо с този текст нямам за задача да бъда поредният, който ще подритне почти безжизненото тяло на БАН с клюкарско любопитство, след което ще го подмине в забързан ход, за да сподели в махалата видяно и чуто.

Струва ми се обаче, че е време най-после перспективата на мениджърското мислене за човешкия фактор в Академията да се обърне. Квантитативните критерии в този случаи размножават недъзите, тъй като изглежда, че първата ни научна институция е превзета от фактори, които вредят и на нея, и на обществото. В опитите за спасение на давещите се липсва калкулация за тези, които все още се намират над водата. Ако продължава да властва всеобщия стремеж към ненакърняване на нечие лично или професионално достойнство, истински достойните ще предпочетат да станат от „лошите”. Дали ще се слеят с хора на критиците на академичните нрави у нас или ще изпаднат в самозащитна атараксия по отношение на проблемите в БАН е въпрос на стечение на обстоятелствата, но резултатът би бил сякаш един и същ – наука няма да има, защото чакащите пенсия ще довършат започнатите трансформации, но не по посока на залагането на рационални принципи в управлението, произвеждането и оценяването на процесите на създаване на знания, а напротив – съхранението на статуквото ще допревърне БАН в луксозен старчески дом, в който последните титулувани люде само ще регистрират нейната кончина.

Реторическото (зло)употребяване на реформата в Академията на науките в последно време достигна до непознати „висини”. Премиер и председател на БАН заявиха, че без пари никой не прави усилия за прехождане към организационно и енергетически по-ефикасна структура. Полицаят-пожарникар-спортист-доктор-генерал в типичен стил битовизира дебата за така лелеяните промени в държавата, използвайки сравнение от прозаичното ежедневие, а противно на всички очаквания академикът на академиците взе, че се съгласи с него, та дори го допълни (какво нахалство от негова страна!) с думите, че, видите ли, научните институти, вслушани в казаното от батюшката от Министерския съвет, нямали какво да кажат, но щели да дадат скромна лепта за доказването безпределната му мъдрост, спирайки всички опити за преобразувания, които до този момент са били в ход. Две в едно – протест срещу липсата на финикийски знаци, аргументиран с квазисакралното слово на онзи, който във всичките си изказвания плаща еднолично, макар да го прави с обществени финанси.

В това спонтанно откровение личат поне няколко съществени факта: едно – никой не бива да отхранва вредни въжделения, още повече – да има нахалството да настоява за случване на нещо, което видимо няма причина да се случва. Първо – защото никой не намира реофрмите в БАН за нужни; и второ – поради простия факт, че драстичните разминавания между представа и действителност води хората до фрустрации, а не всеки се казва Христо Ботев, за да очакваме подобна психична динамика да доведе до стихове, статии и героична смърт. Предвид последното, вероятно и по-добре. И друго – по всичко личи, че онези, които наистина си вършат работата съвестно, оставяйки във всеки детайл, който изобретяват, частица от съществото си, нямат никакъв повод да вярват в доброто у човека. Особено ако той се намира някъде в управленската йерархия на Академията. За тях видимо никой не мисли, макар те да са автентичните обитатели на храма на науката.

БАН не пронадлежи на обществото. Отдавна. Макар да е била част от него. Инструмент за събиране, съхранение и използване на знание. Днес академията е оградена по подобие на феодално владение, за което никой никому нищо не дължи, тъй като зад зидовете случващото се не е важно за хората, тъй като те по определение не са част от българската наука. Науката е особственена, присвоена и злоупотребявана от комбинативни тарикати, за които не е останало нищо свято, макар за малцината истински учени поне науката им е иделано пространство, осигуряващо им уютен кът, в който да се прислонят, опазвайки себе си от хаоса на социума. За това място в света, което сякаш не принадлежи на грапавото ежедневие, те си плащат с откритията, които подобряват живота на тези, които им осигуряват стерилната среда, лишена изкуствено от заплахи, които биха ги унищожили.

Не на тях, не на тях днес принадлежи Академията на науките. Те работят коректно и също така разчитат да бъде оценен трудът им. Те обаче ще оцелеят трудно. Ако изобщо преживеят бурята на псевдореформите и лъжовната атестация. Защото те никого не мамят – просто не го умеят. В техния свят няма място за дългосрочни стратегии, свързани с витиевати презентационни стратегии, които не само да превърнат нищото в нещо, но и да установят такава конвенция, според която всяко нищо ще бъде наричано нещо, но не просто някакво си нещо, а нещо голямо, свято, кат‘ Термопили славно, безгранично. Ето защо атестацията заплашва да остави зад борда на българската наука не лелките и чичковците, не ченгетата тип „райбер“, намерили на тълпи спокоен пристан в дебрите на институти и лаборатории след дълги скиталчества от управление в управление, а истинските хора на интелекта. Тези, за които онова, което се вижда, подлежи на многозначно тълкуване, но никога материалът, получен от опита, не следва да бъде подменян с една от възможните му интерпретации – процес, който обикновено се извършва няколко пъти върху една и съща действителност, докато тя придобие „правилния“ вид.

Една дълга, дълга агония… предстои, ако не бъде спряна манипулацията. Грандиозната подмяна на дефиниции и стойности, в която жертви на голямото надлъгване за значението на науката, произвеждана в БАН, ще бъдат не само всички членове на обществото, но и няколкото десетки останали учени – човешки вид, който вече е време да впишем в Червената книга. Или да направим истинска реформа. И истинска атестация. Или истинска наука, произвеждана от учени, или (п)разноречиво говорене, основано върху непрозрачни конвенции за стойността на безсмисленото, обричащо Академия и общество на постепенно изглупяване. За да страдаме всички по-малко.

Posted on ноември 8, 2010, in Публицистика. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s