Реформа ли?!


Твърде рядко ми се случва (а бих желал никога да не ми се случва) да вземам повод от конкретно случващо се и да го описвам в текст, макар някои мои писания навярно да изглеждат вън от този принцип. В настоящата ситуация обаче става тъкмо това – видях се провокиран до невъзможност да запазя мълчание по въпрос, който бе повдигнат от други. Трябва ли да се пази тишина за онова, което по определение следва да се обговаря и до каква степен тя е здравословна?

Реч иде за случващата се в Българската академия на науките реформа – процес, за който вече имах честта да сложа една до друга няколко думи. Ето защо, подобно на добър ученик на Лойола, тук мога да взема повод не от вчерашния ден, а от собствения си текст. Не направени изказвания, пък дори и от личности, емблематизиращи етапи от историята на науката. Истина, целта ми не е заставането зад становища, чиито носители не познавам лично, че да имам основание да им се доверя. Всичко изглежда ясно заявено, но дали фундаментите на казаното са такива, каквито се очкава да бъдат видяни? – въпрос, който вероятно ще остане без отговор. Поне в настоящия текст.

Първо – какво ми дава право да мисля БАН, след като не съм част от нейната професионална йерархия? Защо, прочее, си позволявам да давам непоискано мнение? – Крайно нахално от моя страна! Доводите ми са същите, каквито са тези на председателя на Академията да критикува политиката на българските власт имащи (изобщо, а не на тези или онези). Също както той има, от една страна, право да желае управляваната от него институция да се радва на уважението, което й прилича, а от друга – говоренето с доводи е право на всеки гражданин – не, ами функция на гражданската съвест, именно заради това и аз, нищожният спрямо славното минало и не особено завидното настояще на БАН, се занимавам с луксозната дейност „критика“. Луксозна, защото такова е всяко преливане на (словесна) маса от една точка в друга с пълното съзнание за безсмислеността на това деяние. А критика, защото като продукт на хуманитаристиката с труд моите учители са ме свикнали, че няма стойност, която да бъде приемана безпроблемно, нито съществува авторитет, комуто е гарантирано всякога и в абсолютна пълнота истинословие.

Бях умерен в преценката си на намеренията на ръководството и местните ръководства на БАН – позиция, за която съжалявам. Не един път ми се е случвало, но това сякаш е мой проблем, а не на Академията, още по-малко – на уважаемия читател. Споделих, че в БАН радикалните намерения за действие са далеч под критичния минимум – факт, който вчера с думите си потвърди почитаемият акад. Никола Съботинов. Да напомня – той заяви, че всички научни направления щели да бъдат запазени. Разбирай – правело се всичко, че и невъзможното, за да бъде съхранена българската наука. Думи, от които следва, че отново няма да станем свидетели на закрити академични звена, нито ще видим уволнени хора, радващи се удобно на очакваната пенсия в статус на учени. За разлика от новинарите, които всякога душат дори за капчица кръв, която да превърнат във всенародно зрелище, моята позиция е продиктувана от всеобщо споделеното схващане, според което научните ни институции са пълни не с безполезни, а с откровено вредни елементи в човешка опаковка. Хора, на които данъкоплатецът (аз, ти, той, всички ние) безропотно плаща заплати, които с оглед никаквата академична продукция не са нищо друго, освен подарък. Подарък в тъповата до вдлъбнастост форма. На фона на нито страница научен анализ за последната петилетка, на нито един експеримент, дори употребата на понятието „подарък“ е некоректна, тъй като даруването е знак на взаимност, каквато „учените“ видимо смятат, че не дължат на обществото, което ги изхранва. Ето защо коментарът за качеството на въпросната прехрана е съвършено излишен, тъй като срещу никаква работа всяко заплащане е чиста проба печалба, плод на случаен късмет, подобна на тази от лотарията. С тази съществена разлика, че нито един фиш не гарантира ежемесечна издръжка без инициатива насреща, без минималното начално вложение.

Погледнато от друг ъгъл, провеждането на институционална атестация бе напълно обезсмислено от факта, че поради липса на смелост или наличие на механизми от „втори порядък“ персонално атестиране не бе проведено. Неговото начало е отложено някъде след приключването на сливанията на академичните звена – тогава, когато същностната конфигурация ще е наредена по начина, по който я виждаме днес, но фасадата ще е сменена, ще бъде монтирана аеродинамична плюнкоотблъскваща повърхност, по която критиката няма да полепва. Качеството на науката обаче ще стане същото, защото със стари учени нова академия не се прави. Тези, които не са работили няколко десетилетия, но за това си бездействие, облечено в гръмки фрази, са били удостоявани с награди за научно творчество, едва ли тепърва ще се втурнат да поправят кривиците си пред обществото. Освен, разбира се, ако не бъдем достатъчно глупави да повярваме, че в годините им е пречела не личната некадърност, не трикстерството и ленивостта им, а системата – носител на универсална вина! За да бъда докрай фундаментален, отново ще забележа, че по същество връзките и начините на взаимодействие в БАН няма да се променят от реализацията на реформения проект – самият й председател сподели намерението всичко старо да бъде съхранено, сякаш не академично средище, а музей управлява.

Преди време попитах дали имаме дързостта да се освободим от онези, които ежедневно мамят системата, обличайки отсъствията си от работа с аргумента, че наука се произвежда не само на бюрото, което се дели с още петима-шестима, а и в библиотеката, архива, лабораторията, аудиторията. Наричат изписаният като П. Нора (Пиер Нора) – съвременен антрополог – с неприсъщото му „Пол Нора“, приписвайки на нищо не подозиращият французин авторство върху сборници, на които той е само съставител, служейки си коректно само със съветска литература с отдавна изветрели смисли, която, както по всичко личи, са чели преди трийсетина, че и повече, години. Обстоятелства, от които лесно се вижда, че пълното покриване на мързела със значещи за даден професионален сленг реалии е възможно само донакъде. Съмнявам се колко точно печелим от разкриването точно на тази истина. Ако трябва да бъда докрай честен, иска ми се подобни случки, определящи цели сегменти от научния ни пейзаж, просто да ги няма. Наречете ме даже наивник!

Можем да изритаме неставателните за научна работа, в състояние сме дори да направим зрелище за народа от това, ако имаме за съюзник медиите, които всякога дават мило и драго дори за един косъм от главата на някой обвиняем, независимо колко и кому е крив. Безсилни сме обаче в идеята за прогонване на некадърността от тези, които години наред са били заети да изпързалят колкото може по-ловко системата, представяйки нищо-не-правенето си за кански усилия, решаващи фундаментални проблеми на човешкото битие, които в края на краищата раждат по-трудно забележимо от амеба вместо по-гигантско от слон. Ето защо шоу-елементите и медийните бомби са излишни без остатък. Макар на мнозина да би се сторило наопаки. Дори и само поради обстоятелството, че на достатъчно негативния имидж на науката у нас (за който впрочем заслуга има не само БАН, макар нейната контрибуция да е несъмнено разпознаваема) само подобен „черен ПиАр“ му липсва… Последното средство, приложимо по отношение на академичната реформа, е абордажното превземане от външни спрямо науката сили от граждански произход, търсещи дъното на дупката, в която потъва струята на техните данъци, подобно на отвора в земната твърд, в който се прибрали водите на потопа в мита за Девкалион и Пира. Съждения, които ни най-малко не подтиква към подобна разправа с Академията, тъй като подобна процедура би била не мярка по отношение на нея, а срещу нея. Това на свой ред би представлявало опит за срутване на институция, създадена от обществото преди държавата. Революцията в науката не би трябвало да изглежда като Френската революция. Дори и само с довода, че след подобно действие наука не би имало. Без с това изказване да бъде денонсирана идеята за коренно преобразуване на съществуващите правила, които са продънени, а през техните дупки нефелността и хроничният синдром на бездеятелно многословие изглеждат като реална научна работа в полза на мнозината.

Как продължава предложението, което дава самата Академия? Как изглежда бъдещето на БАН през дупките на пробитото корито на най-голямата българска научна институция?

„Облекчаване на кариерното развитие на младите. Всичко – в името на младите!“

Това изречение изглежда като лозунг от епохата на младите ударници и младите животновъди, когато ювенилността беше обгрижвана подобно на рохко яйце, защото на правилната й манипулация почиваше продължителната екзистенциална перспектива на лъжливия режим на тоталитарно управление. Дали в БАН се управлява все още според нормите, които обществото ни поне от двадесет години се опитва да отсмуче от себе си? – Съдейки по реториката, отговорът е положителен. За жалост.

На фона на това мнозина знайни и най-вече никому незнайни нАучни (ударението поставям на първата гласна) труженици виждаме втурнати към придобиване на нови научни звания. Част от тях – защитили докторските си степени около половинвековния си личен юбилей. Какъв по-желан подарък от това да станеш част от науката?! Особено при положение, че в последните няколко десетилетия тя те е хранила, макар и не особено обилно, но срещу нищо-не-правене?! Какъв по-подходящ дар за оногова, който цял живот е подлагал бананова кора на системните правила, който, след няколко неуспешни опита да бъде сторен с академична титла, най-накрая сполучва да докара плана си до неговия край, сиреч – да добави към подарената си всеки месец заплата и академично звание – знак за вложения в собственото познавателно ниво, което се дава и в името на обществото?!

И не само – някои, имащи академична биография, запълваща едвам заглавната зона на нормална печатна страница, са впуснати в игра на прескочи-кобила – дейност, в която са достигнали съвършенство. Те, току-що отбранили геройски онова, което са нарекли гордо „докторска дисертация“, написана след полувековни напъни, достойни поне за епически цикъл, подобен на този за подвизите на Крали Марко, мигновено и със завидна сръчност се вкопчват в идеята да се прекатурят успешно през научната йерархия, слагайки на рамото си няколко нашивки наведнъж. Подобни изключения се правят изключително рядко и само за прояви на всепризната гениалност. За огромно съжаление в Академията, а и не само, подобни явления в последните две десетилетия липсват, но не поради неналичието си, а заради обстоятелството, че истински талантливите биват или бързо отвратени от дребнавите тарикати и техните предани помагачи, или избират изначално друга сфера за професионалната си реализация, бидейки наясно с наличието на застанали плътно като самата Китайска стена некадърници, ограничаващи свободното им движение до екзистенциално минималното, но само ако са послушни и не казват никому за онова, което са видяли зад стените на съответния институт.

Част от тези труженици на нАучното (отново акцентът е върху първия вокал) поприще, макар превалящи петдесетте, с охота биват включвани в начинания, чиято целева група са младите учени. Тъй като дефиницията позволява всеки постдокторант, намиращ се на разстояние между 5 и 12 години след получаването на докторската си степен, да бъде считан за млад учен. Правило, според което люде на 60+ години биха могли да бъдат считани за млади учени. Какво нахалство! Скандал! Не е далеч от истината твърдението, че ученият с нормално развила се кариера трябва да посрещне петдесетте си години като професор, тъй като малко след това той вече ще бъде прочетен вестник, полезен само с опита си, но не и с острия, откривателски ум, който е имал по-рано. Тази действителност именно пасва на термина „феодализация на науката“ – по-пригодните заемат високите йерархични нива, от които нареждат свои по-слабо пробивни и по-некадърни приятелчета-лентяи, за да бъде цялата научна система превзета от тях, за да няма място за реално млади и свежи умове.

А те, младите – желаещи и възможни да произвеждат наука – стоят поради това обсебване на всичко, що е наука, с години на нейния праг в оредяващи редици, докато бъдат смлени от мизерията и превърнати в клонинги на онези вътре, чието място рано или късно заемат, но загубили себе си. Каква ми е ползата от себе си, ако престана да бъда себе си?

„Промяна на възрастовата структура на българската наука.“

За човек, чиято юридическа начетеност клони към нула, изказванията от позицията на правната наука са немислими. Би било наглост тъкмо аз да говоря за право в дисциплинарния смисъл на думата. Ето защо тук избирам перспективата на общата логика, на която са подвластни и право, и биология, и история, и всяко научно познание, а и не само. Умът ми не побира начинът пенсионирането на хора, намиращи се отдавна във възрастта за тази процедура, да се намира в една парадигма с друго лозунгово твърдение, подобно на налагането на нов възрастов модел на БАН. Нима до днес ние имахме не Академия на науките, а луксозен старчески дом? Нима спазването на трудовото законодателство, в което има фиксирана пенсионна възраст, нормативните документи на БАН, в които също е ясно написан възрастовият праг за работещите, може да се нарече „реформа“, ако не приемем термина в неговото мантрическо значиение, сиреч – откажем да го прогледаме в логическата свързаност на неговите основания и следствия. Питам се кой е наглецът. Дали задаващият въпроси върху онова, което са констатирали очите му, или онзи, който нарича началото на влизането си в рамката на закона, скъсването си с правно дисхармонично съществуване, „реформа“?! Всъщност хич не се питам…

Подобно на неколцина от някогашните комунистически лидери, които привидяха като достатъчно за прошка признанието на извършените престъпления, по подобен, характерен за соц-след-соца начин ръководителите на БАН видимо мислят спазването на закона за заслуга, достатъчна за коронясването им с лаврови венци, подобно на олимпийци. В какво, прочее, се състои тяхната победа? Във факта, че са признали грешността си, но са счели това не само за достатъчно с оглед получаването на прошка, че и ръкоплещение?! Или в това, че са направили опит да турят в нови одежди лъжата така, че в близко време приетите средства за нейното откриване и локализиране да не я ловят?!

Подобно на прошката, реформа като тази също трябва да бъде радикална. Радикален отказ от себе си. Пристъпване на прага на храма на науката и спазване на наложената зад стените му дисциплина с пълното съзнание, че от това може никога нищо да не произтече, че за спазване на правилата никой не е получил аплаузи, но възможност да работи. В полза на онзи, който дава, защото, за разлика от пристъпващия с вината си към всеопрощаващия Бог, комуто се дава, без да се желае нищо насреща, обществото действа на принципа „Давам, за да ми дадеш.“. Онзи, който не дава, бива изхвърлен зад борда. Защото той е безполезен товар. Защото нито БАН, нито Университета, са социални заведения, а средища на знанието.

„Обновяване на структурата на звената с цел повишаване на тяхната ефективност. Сливане на институти и центрове.“

Вероятно има научни клонове, представени в/от достатъчно много структури, които биха могли да бъдат обединени. Има и такива, които никой дори не би помислил да окрупнява. Защото е ненужно, защото работят добре, а правилото гласи, че на ефективна машина частите не се сменят. Не така мислят ръководните кадри в Академията, които с действията си създават предпоставки да се смята, че или интелектът се е скрил някъде в потайните дебри на Централно управление на БАН без изгледи неговата крехко-плашлива природа да се успокои, за да се яви при настоящата въпиюща нужда у хората, правещи реформата, или при проектирането на действията по сливане превес вземат фактори, които всички знаят, но доказателства за тях няма. Изхождайки от предпоставката, че все пак управляващите Академията са съществен елемент от умствения елит на страната, като възможен и логично мислим остава само вторият сценарий. За съжаление. Отново.

Как ще се осъществи сливането на институти, намиращи се на различни места? Навсякъде ли ще има администрация? – С нея ученият общува всеки ден, макар често да го прави по принуда. Тя е като надеждата – необходимо зло. Ако приемем, че ще я има на всички местоположения на даден нов институт, тогава следва да се запитаме по каква причина се осъществява административното сливане. Колко точно се пестят от надбавките към заплатите на един шеф и двама заместници? Двеста лева месечно? Триста? – Дори да умножим тези суми по двадесет и няколко, колкото са проектираните обединения на звена, то общият сбор няма да надхвърли няколко хиляди лева на месец. Ала от това цяла академия не се храни, дори бюджетна дупка не закърпва. Остава втората възможност – административното обслужване да бъде съсредоточено в една от точките, а в останалите да останат само учени. Тук лошото е, че на оставените без чиновници ще им се наложи да губят повече време в транспорт, отколкото в правене на наука, защото комуникацията на академичната и административната част е ежедневно нужна. Нужда, която нито интернет, нито общуването в движение може да покрие напълно.

Научните звена имат нужда не от сливане, вливане и отливане, а от реални критерии, според които да работят. Да работят! Не като Центъра по архитектурознание, получил най-ниските оценки при институционалната атестация, когото искат да пришият с бели конци за добре оценено звено, за да може, след като веднъж сме скъсало с легалните и експлицитни форми на уравниловката, въвеждайки норматив за дейността, да вкараме пак нея, но през задния вход и на тъмно. Тъй като математически много плюс малко прави средно – прилагателно, което всякога свързвам с подредственото. Дано това, подобно на моята не достатъчна радикалност, да е само мой проблем.

Извън въпроса за полезността на изследването на архитектурата, който за мнозина е повече от значим, конкретното БАН-ско звено е доказало по съвършено недвусмислен начин факта, че няма място в новосмислената структура. Къде е волята подобни тумори да бъдат отрязани, за да не се повлекат метастазите им целия организъм надолу? Къде е заявеното намерение поне получената оценка, издадена от Европейската научна фондация, макар и непълна без индивидуална атестация, да бъде употребена? Дали отново не бяхме излъгани, тъй като изхарчването на няколко стотици хиляди видимо не доведе до употреба на резултатите от този разход. Все едно да си купиш салам и да го оставиш да се развали!

Мисля, че настъпи мигът да запазя мълчание. Тъй като управляващите органи имат нужда от време, за да вземат правилните решения. Макар да съм далеч от мисълта, че моето писание ще доведе до някакво помръдване. Ето защо този текст е лукс. Голям лукс. Подобен на говоренето, което претендира да има смисъл. Като настоящето, колкото и самонадеяно да изглежда това заявление. На мен ми струва един следобед работа и още не знам точно колко и какви единици натрупване на опитност и база данни. Сиреч – нищо. Българинът е свикнал да не остойностява труда си. А учените ни отказват изобщо да работят. Поне повечето от тях.

Замълчавам. Но не поради факта, че тишината е норма в социалните заведения. Нито поради факта, че се мълчи в лудницата, напук на етикиращото я понятие. А защото се надявам повече съвестта ми на гражданин да не бъде провокирана от жалките окаянства на българския учен. Той заслужава уважение! Него обаче трябва да гарантират първо прекият му началник, след това по-едрокалибреният му шеф, а най-накрая – минисърът, президентът и цялото общество. Няма уважение, дами и господа, преди самоуважението! А то на свой ред е функция от добре свършената работа и уместното говорене – все фактори, които в БАН в последните няколко десетилетия са в хроничен дефицит, клонящ към травматична липса.

Posted on юни 28, 2010, in Публицистика. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s