Университетът и розовите слонове (драма в четири действия)


Длъжен съм преди същинското начало да споделя част от историята на настоящия текст. Той се появи като доклад, представен на международна конференция, озаглавена „Бъдещето на университета“, проведена по случай 120-годишния юбилей на Софийския университет (изкупавам се още тук да го нарека просто Университета). Статията беше в миг пожелана от представител на редакция на едно от списанията на БАН, след което текстът бе също така в миг отхвърлен, тъй като откровено унижавал българската наука. И след няколко последвали редакции, последната от която четете в момента, той продължи да бъде желан видимо за прочит, но не и за публикация на страниците на въпросното издание – факт, който в известна степен обезсилва доводите срещу самия опит за анализ.

Всичко това – до днешния ден. Реших тези усилия да не отиват на халос, а най-близката до мен трибуна за целта е блогът ми. Бих бил особено радостен, ако тези няколко хиляди и идеи в насипно състояние букви доведат до диалог, до всичко онова, което дотук ни липсва болезнено.

Действие първо: социалистическата наука и светлото бъдеще! Дайте да дадем то да се изкове!

Историкът има професионална деформация да търси всякога корени, фундаменти и невидими от неговата уникална позиция в настоящето основания на случващите се събития, които той обикновено издирва под камъните, сиреч – в миналото. Изкушавам се в този случай да не направя изключение и да започна изложението си по-назад във времето.

Като всяка тоталитарна идеология, социализмът обръщаше нарочно внимание на младите – те не просто принадлежаха на бъдещето, те бяха самото него. То на свой ред беше не какво да е, а светло! Ето защо държавно контролираната идейна мисъл беше изобретила множество нормативно официализирани и неформални младости. В науката, под лозунга за диктат на трудещите се маси, всички начеващи бяха „млади специалисти” – позиция, в която те, принадлежащите към дефиниционното множество, пребиваваха с несъществени ограничения и също толкова „забележими” привилегии, които не засягаха в принципност обема права и задължения, които имаше и един не дотам млад учен. „Млад специалист”, „млад ударник”, „млад животновъд”, ДКМС и доста други видове младости от всякакви професионални и социални калибри – редицата от примери и в този редуциран вид илюстрира спекулативната комбинаторика на заетите да изковават с перата си-чукове идеологията, в която най-ценни бяха тези с потенциално най-дълъг биографичен дискурс, младите, фиксиращи с това едновремменно и тяхната актуална не-съвсем-пълноценност поради лимитите на неопитността[1].

Институционалната рамка на държавата осигуряваше с променлив успех нужното за работата както на намиращия се в преддверието на академичната Светая Светих, така и на подвизавалия се там, врял и кипял опитен учен. Тя започваше това от самото начало, от началото на началата – докторската степен, наричана „аспирантура”[2] и свързана с понятието „кандидатска дисертация”, накрая на която беше поставено гордо звучащото „кандидат на науките”, сиреч – епистемологически узрял, за да прекрачи прага на Храма на знанието, проверен в нужния минимум академична епспертиза, но вече в свое собствено свещено качество. Е, имаше изключения, но те бяха грешка в рамките на допустимото по пътя към изграждане на светлото бъдеще. За тези изключения се вярваше: едно – че са математически пренебрежима величина, която не повлиява на общия пейзаж на знанието; и друго – че с напредването на социалистическия инженерен проект за ново общество това явление, остатък от миналото, ще изчезне напълно! Държавата си беше поръчала висше образование и наука, имаше ги!

„Учи, за да не работиш” – гласи популярна (до битовизъм) сентенция от онова време, която, макар и излъчваща мирис, от който интелектуалният вкус би се отвратил, съдържаше (а сякаш и продължава да съдържа) смислови кодове, които все още работят, макар и не по съвсем същия начин. Наистина, за пролетариата академичните занимания бяха блажено мързелуване над купчини безсмислени хартии, които по определение никого няма да нахранят – схващане, достигнало като връх на наглостта до позиция да бъде част от пропагандното клише. Справки – филма на Петър Василев „Баш майстора”, в който работещият физически труд си позволява при запознанстовото си с университетски преподавател, на чийто дом му предстои да извършва строителни работи, безпардонно да го зашлеви с въпроса: „Ти да не си от чантаджиите?”, визирайки носената от човека на перото и интелекта най-често чанта като материализация на идейната противотежест – усърдните съградители на светлото бъдеще на социализма с потни чела, чийто сечива кожената чанта не можеше да побере. Пък и оксиморонът на случването на това съчетание би докарал естетически ступор дори и на най-разкрепостения изкуствовед[3].

Именно тези ежедневни, спонтанни критици на академичната ученост, след това я рекламираха пред не особено страстно участващите в процеса на собственото образование техни наследници, децата им. Пред тях научната сфера беше представяна като не-работене, тъй като работата в парадигмално конструираната действителност на социализма биваше или на строежа, в завода, или на полето, но никога – в лабораторията, още по-малко – в библиотеката или аудиторията. Това луксозно паразитиране, както изглеждаше през семплата оптика на режима всяко мероприятие на разсъдъка, към същото него те не само, че вече не влагаха злобата на роба с цел да го сгромолясат с работните си инструменти по Ницшеански, но тъкмо напротив! Видяли възможност да се възпроизведат оттатък бариерата, отделяща знанието и невежеството, те залагаха на светлото си бъдеще в генеалогична перспектива, защото то наистина съществуваше. В техните очи тази граница съвпадаше напълно с предела, делящ трудещия се (било от какъв вид) от хитрия наглец, усърдно зает с имитация на работа, която се заплаща като да е истинска работа, а именно – всеки труд „на бюро”. Достатъчно беше младият аспирант полека да срича класиците на марксизма-ленинизма, да бъде достатъчно усилен в опитите си самостоятелно да прилага и доказва дълбоките аксиоми на диалектическия и исторически материализъм. А ако вземеше да прави и свои приноси в научното поле, използвайки единствено средствата на единствено одобрената система от интелектуални средства, то той получаваше не само място в науката, но и беше гордо посочван на събранията на партийната младеж, на които по-срамежливите гледаха с обляна в лицева руменина в земята, а по-самоуверените с монументално изражение, характерно за изображенията на другаря Георги Димитров на Лайпцигския процес, зрително обхождаха аудиторията, за да бъдат забелязани и от седящите на най-задните редове.

Първият извод в тази насока би звучал приблизително така: макар първото поколение homines novi в градското, индустриализиращо се пространство на социалистическата Народна Република България радикално и безвъпросно не просто отхвърляха, а направо се нахвърляха върху интелектуалния си елит, сякаш подсъзнателно усетът на същите тези за полезността на знанието се изпаряваше в небитието. Напротив, от друга гледна точка отдаването на сладкото не-работене на учения биваше оценявано като атрактивна професионална дестинация за тези, преди които изборът на професия все още не се е състоял поради възрастови причини… В този модел на силна оптическа редукция не знанието имаше ценност. Напротив! Тъй като беше мислено за сама-по-себе-си и по Хайдегериански сама-в-себе-си реалност, то, без да прества да бъде сфера на безсмислено натрупващи се едни върху други букви, които (отгоре на това) генерират нови купчини графеми, без това съгласно традициите на ортодоксалния марксизъм да довежда до качествени изменения, имаше известна привлекателност. Макар и затворена в и за себе си, науката има репутация, която в комбинация с вектора на бъдещето, сияещо почти като в стих на поет-символист, е по-скоро позитивна. Макар и не от гледна точка на самата нея като стойност, а от позицията на клишето, в което тя насилствено е напъхана, правещо я част от една вулгарна прагма, мотивирана от идеята за облекчено ежедневно оцеляване. Иначе казано, науката и академичните мероприятия се гледаха като начин за институционализирано лентяйстване срещу заплащане, но не какво да е, а престижно, тоест науката беше не просто нищо-не-правене, а съвършеното такова.

Макар следващите думи да съдържат опасно приближение до дидактизма, държа да е ясно, че дори и на най-жестоките критици на социалистическата наука устите лесно биват поне притворени от няколко, но достатъчни факта: именно социалистическият период е времето, в което българин стъпи на Луната. Освен, че родният академичен ръст надхвърли границите на нашата планета, този факт бе особено значещ и за младите. Именно тогава онези, на които идеологическият механизъм залагаше, децата, все повече и повече започваха да мечтаят да бъдат Юрий Гагарин, а покрай него онези, които имаха стремеж към по-нестандартни кумири, се опитваха да премерят ръст с големите изобретатели, с хората на перото и изобщо – със създателите, каквито без всякакво съмнение има във всяка епоха.

Реторическата стратегия на случващото се в тези редове обаче налага да бъдат привличани преимуществено, за да не кажа само, негативните примери и принципи. Вярвам, че не се налага въпросът за причината да бъде отговарян, без това да означава, че на халос би било неговото обговаряне.

От първите самостоятелни крачки до пенсионирането си отдаденият на процеса на измисляне на познавателни съдържания беше обдарен с възможностите, от които той имаше нужда, първа сред които и днес, а и преди два века, е осигуряването на академична публичност. От една страна редовният рекрут на кадри със здраво, класово базирано съзнание, в университетите и БАН правеше възможна появата на диалогична среда в рамките на дадена наука или научно направление – била тя крива (а определена част от нея и не бе), формирана от по-скоро тесноумни, партийни единомишленици, примесени със завистливи некадърници (двата типа нагласи не задължително битуват в отделни тела), била тя въобразена от същата тази партия-държава, която е поръчала висшето образование и науката, част от чийто въобразен свят са и учените глави на това време (но не всички – вън от всякакво съмнение). Погледнато от различен ъгъл, авторите, без да подлагаме на дискусия точно тук техните качества на автори (за настоящия текст това означение е слабо, клонящо към нула) имаха привилегията поне няколко пъти в живота си да бъдат истински автори и да видят името си през стъкло и на титулна страница. За добро или лошо, при липсата на алтернатива, онези, споменатите по-горе обвинители на актуалното на своето поколение учени, които те безжалостно удрят с чуковете си, оставяйки ги болезнено голи, само по белега си „чантаджии”, те снабдяваха своите надежди за родово-биографично и идеологическо бъдеще с тези тъкмо трудове, били те понякога и откровени „трудове”. Тази елементарна до обидност за интелектуалеца логическа верига създаваше чрез пазара на книгата и такъв за наука, колкто и това понятие да не е безпроблемно употребимо в условията на тежката, рестриктивна среда на тоталитарната политическа система.

Първият епизод от настоящият текст свърши. Първото огледално преобръщане на имижда на науката се завърна в самото себе си безконфликтно, оставяйки да трае единствено следата на нейния дамгосан като кух престиж, все пак контрастен спрямо нерадостния и не дотам светъл делника на средностатистическия представител на работническата класа.

Действие второ: социалистическата наука и светлото бъдеще? Бунтът на чуковете[4] (!).

Няма спор, че свръх възможността да бъдеш млад и да не работиш, защото твоята работа привидно няма вземане-даване с усилията на физическия труд, от благината да получиш и бохемски да споделиш с другарите по рвение към светлост на бъдещето хонорара от първата си публикувана книга можеха да се възползват и същите тези не-работещи, но дейно участващи в разполагането на светлините и тяхното коректно регулиране тъй, щото внезапното заслепително заблестяване след евокацията и пришествието на бъдещето да мине без жертви, по-надарените млади, чийто поглед е устремен към правилната истина, а писанията им я изтъкват по едновременно правилен и оригинален (който често беше „оригинален”) начин.

От дотук казаното следва да бъдат направени няколко основни заключения. На първо място – макар и стабилно критикувана още във времето на своята актуалност, държавната наука имаше среда и средства за развитие, гарантирани й преимуществено от изпълнената нормативна рамка, която поставяше интелектуално (или „интелектуално”) изпълними условия, съгласно които желаещият и отговарящ на зададените критерии да се озове работещ в научна институция. Критерии, определени със значещи документи, продукт на правната мисъл, възпиращи първичния социален хаос на вратите на академичните топоси. Сиреч – естественото възпроизводство на научните направления, макар тук да съм принуден за втори път да не отварям дума за качеството на тяхната работа – позиция, която не е била чужда на представители на самите тях – е осигурено.

Казано по различен начин – подходът на коректното дефиниране (защото за своето време той е бил точно такъв) натиска прекъсвача и затваря електрическата верига на разпознаването, но не за да светне светлината на губещото се в мъглата на държавната пропаганда светло бъдеще, а за да потекат по нея човешки потенциали. Ето как образователно-научната сфера получава своето условие, без което не може – непрекъснатост на професионалната редица, защото тъкмо цикълът на индивидуалната биография е единицата, посредством която се измерва дължината на такта на академичния темпорален ход. Принцип, който ми дава основание тук да си послужа с понятието „традиция”.

На свой ред сигурността (разбирана от най-ниското ниво на битовия ракурс до почти гарантирания обществен авторитет) като основна характеристика на традицията е факторът, който привлича такава величина интелектуални фигури, че дебатът за качеството на академичния продукт не само да не стихва, но да бъде непрестанно обновяван по начин, който на моменти да изненадва и участващите в самия него. Хората на същинския академичен труд не се побират в рамка, а всички те – в единствена такава – съвсем не. Самоочевидно е обстоятелството, че фигури от подобен надидеологически мащаб не са същностна част от описанието на кой да е политически строй – историята ги явява, без да е ясно има ли пряка политическа закономерност в този процес – без от това да следва да се разбира, че интелект и политика са взаимно изключващи се понятия, въпреки че в този период често академичният ум е напълно неглижиран от имащите политическа власт. Тук е и началото на процеса на преосмисляне на заложената от супериора не само на науката регламент. В него, поради неговото естество, без разтърсващи мъчнотии се намират не само идеологически пробойни, но се и изнамират начини те да бъдат ловко оползотворени, а системата – сръчно манипулирана под прозрачната повърхност, на която като лозунги стоят все още припознаваните и споделяните от институцията-възложител канонотворчески съждения.

Неусетно се дойде до финала на второто действие на настоящия разказ за младите и Университета, откроявайки следващото преобръщане – системата в очите на свои личностни елементи се обръща срещу самата себе си, за да я доведе тази ротационна метаморфоза до противоположност на дефинитивно заложеното й идеално състояние. Тъкмо млади бяха онези, вляли се като аспиранти и асистенти във все още функциониращата цялост на образованието и науката. Насочили ударите на своите вече рационални чукове не към полето на знанието, а към неговата по неизбежна задължителност налична идеологическа черупка и провокирани от кухото й изкънтяване, именно те, младите, къде с усилна работа, къде – със здравословен сарказъм, я обърнаха с главата надолу, доказвайки нейната съмнителна ефективност… всъщност – безсъмнителна неефективност. Защото образование и наука наистина не се правят така! – На държавно заръчаните и платени университетско образование и наука все някога им писва и започват да функционално да разделят държавната поръчка от същинската работа на учения, оствайки едновременно и държавно платени, и учени.

Действие трето: младите учени в епохата на антиутопиите. Инструментите са същите.

Третият епизод от четриактовата драма, която представлява моят замисъл, започва без капка носталгия към вече отминалите действия. Макар само с цел допълнителен контрол върху интерпретативното отзвучаване на настоящия текст ще отбележа, че примитивната, наивистична радост, насочена към система, чийто обхват по дефиниция не съвпада със своя обект и не проявява гъвкавост да бъде премоделирана според естеството му не заслужава да бъде считана за повече от дял от историческия опит на човечеството.

Да, ключовата дума тук е „система” и нея следва да подчертаем с дебела, червена линия! Защото фалстартът на светлото бъдеще докара на всички систематично мислещи не ситуация на академичен уют и сигурност на фона на вече действащо множество от скачени съдове, които формират образователно-научната система. Вместо това всички те бяха принудени да останат само с червеното подчертаване, и то – при хронична липса на светлина, защото предстоящето се беше трансфигурирало от светло, та чак искрящо, в само крещящо.

Логично първата вълна отнесе държавните пипала от можество сфери на обществения живот, една от които беше познавателната. Казано максимално директно, изведнъж свръхинституционализираността катастрофира, за да се превърне в своята противоположност, в липса на институционалност. Озовали се без институция, която да ги управлява, младите първи усетиха ущърбността на новото академично битие. Не само защото техните възнаграждения като заемащи най-ниския сегмент в професионалната йерархия бяха най-малки. Не и поради сублимиралия обществен престиж на научните занимания. Още по-малко верни бяха отправените им обвинения, че са млади и не знаят какво си причиняват, че вярната стратегия не е спасението поединично, а застиването в познатата от соц-реализма поза на монументално достойнство, за която никой вече не даваше пет пари. Не, не и не! Поради всички прежде споделени мъчнотии, които обаче, забъркани в коктейл, дават като краен резултат несигурността.

Всекиму е аксиоматично ясно, че най-крайните и енергийно най-автономни елементи от дадена физична система най-лесно се отделят. Облечено в социална терминология, младите асистенти и научни сътрудници си тръгнаха първи, освен поради прежде маркираните основания, и поради факта, че сцеплението с групата на личността в общия случай е правопропорционално на фактора време, с което искам да кажа, че новопостъпилите са най-слабо идентифицирани със средата, ето защо и най-лесно затварят вратата след себе си.

Не, реално дори липсата на сигурност, която в този случай беше слязла до равнищата на ежедневната битност, към която дори и най-абстрактният ум не е непричастен, не беше голямата причина Университетът да започне да се обезселява от млади учени. Крахът на социалистическия експеримент, краят на тоталитарната държава, повлече след себе си всички, изнамерени по него време идеологически обагрени концепти, обслужващи режима специфично. Един от тях беше младостта, гроздовидно натоварена с конотации и разрастнала се в разни видове младости, които се изпариха в миг, заедно с ценностите, от чиято далеч не безсъмнителна аксиоматика бяха порастнали преди това.

С други думи – на мястото на старата и безспорно неадекватна система[5] останаха само собствените й фрагменти, останали от ударите на чуковете на богоборчески отреклите се от комфорта на битието в розовия облак от обещания за светло бъдеще. Новото начало – трафарет от идеологическата платформа на новонастанилите се на първите места в държавата, на свой ред беше отложено за неопределено време. На мястото на стария регламент нов не се състоя, макар хоризонтът на очакване към него отдавна да мина точката на своето изкипяване. В момента всички сме свидетели не на формиращ се във възходяща перспектива групов интерес, а на херметизиращи се и травматично вторачени в себе си субективни вери. Както знаем поне от Кант насам, вярата започва там, където свършват основанията на разумно проникване и достигане на логично организирано познание. Високата цел да бъдат привличани талантливите, за да бъде в състояние Университетът да се поддържа във високите равнища на модата в образованието и науката, постепенно загуби етическите и естетическите си съдържания, за да започне бездната на аватистичния хаос да поглъща и епистемологичните му фундаменти. Това затвори вратите към научна кариера на рационално нагласените млади хора. Осмислено с различен акцент, за тях просто нямаше и продължава да няма шанс – попадането в какъвто и да било надличностен контекст предполага самият той на първо място да съществува, а как биха могли да бъдат открити младите учени на картата на Университета, ако не според обективно описание, произтичащо от норматив?!

Такъв именно липсва! Прибавянето на предикат към индивидуланата идентичност предполага неговата яснота за реципиента, а каква би могла да бъде тя при положение, че липсва маркер, чрез който по утвърдения логически път да се започне от акта на разпознаването на елементарните кодове?

Пряко доказателство за заменянето на нелепата перспектива на светлото бъдеще и разграждането на носения от него нормативен периметър с нищо е фактът, че на първо място се разтопи прагматичното осмисляне на научното дирене като платено и съвършено удобно нищо-не-правене. И не само! – Обществената нагласа към избора на научното поприще за професия на младите стана същото нищо, а какво да го правим нищото, освен да му се надсмеем за това, че е нищо[6]?! На мястото на предишното ситуативно-двузначно отношение към академичността и познанието се озова аморфното отрицание от типа „не знам как е, но не е така”, най-често привиждано вечер в пречупеното отражение на собствения лик в стъклото на бутилката с течност с градусова мярка. Ето защо социологически опити за измерване на мотивациите сред младите посочват, че няма намиращ се пред избор на професия българин, току-взел диплома за висше образование в десница, който да има за свой пример ректора на Софийския университет или някой от емблематичните учени, чието име представлява различим етап от историята на даден дял от науката – та нали комшията едва има осми клас завършен, а кара кола, струваща всички стипендии, заплати и премии на човека на интелекта – от скромен и никому неизвестен докторант до академик, умножени по няколко (десетки, стотици…)?!

Успоредно с това държавата, макар формално вече извън утежняващата си роля на поръчител и инвеститор на образование и наука, от една страна продължава да има нужда от човешки потенциал, за да не спира тъкмо от тази позиция да се намесва в работата на образователно-научните институции. Този път не на принципа „работа срещу финансиране”, а в съгласие със същото онова нищо, което вече бе разкрито по-горе. Няма модерна държава, в която да липсва държавно образование и държавно финансирана наука. Втората част на това съждение е основанието именно за вмешателството, което бегло маркирах. В какво се състои самото то? – Броят на студентите-бакалаври е държавно закован до определено число във всяка специалност, а в студентските книжки на всички фигурира печат, в който се чете надпис „държавна поръчка”. Тоест – държавата продължава да поръчва.

Логично изниква питането има ли защо тези носители на дипломи за разни специалности да бъдат дефинирани по брой при положение, че този опит за въвеждане на регламент няма никакви практически следствия за обектите в аспекта на тяхното професионално осъществяване. Същото важи и за числото магистри, които отново са поръчани, но в заведение, в което неплащането на сметката не се наказва, защото няма информация кой е изконсумирал поръчаното, а и качеството на облужването е повече от проблемно, макар на никого да не му пука от това. Скандалът става пълен, когато към тази бройка прибавим и докторите, от които държавата също има нужда, но за нищо. Вън от дебата млади учени ли са докторантите следва да се премине и през факта, че в последните години докторантурата в унисон с девалвацията на образоваността и знанието също се озова някъде на дъното на Мариянската падина на ценностите. Следователно няма нищо ненормално в това, че напоследък поръчаните от държавата кандидати за докторска степен и реално преминалите прага на Университета като такива се различава в пъти. Един личен пример – когато аз кандидатствах за докторантура, в Катедрата по история на Византия и балканските народи на Историческия факултет на СУ имаше три места, за които се състезаваха два броя, а накрая само един от индивидуалните планове се озова в ръцете на стопанин.

Държавният норматив във висшето образование – напук на новопоявилите се идеи за либерализация на пазара на знание – остана (и остава) до такава степен всеобхващащ, че определен е и максималният размер на таксите за обучение, възлизащи на процент от изчислената от чиновниците финансова издръжка на студент за година. Бъде ли тя намалена от същите тези съвестни държавни лъвове на бюра, спадат и преките приходи на държавните висши училища, предоставени на базата на приетите студенти, но редуцирана се оказва и цената на университетските лекции и семинари за самите студенти, защото намалената стойност на въпросната издръжка влиза два пъти в сметката – един път пряко и още веднъж косвено. На този фон частните субекти на пазара за висшето образование, които се препитават най-вече от семестриални такси, са съвършено освободени от подобни „либерални” правила. Те вземат толкова, за колкото биха се намерили платежоспособни (клиенти). Разбира се, че университетът (впрочем – само Университетът) има социална мисия, която често не може да бъде измерена в материален, твърд еквивалент! Разбира се, че частно и държавно висше образование следва да бъдат равно причастни към този принцип! Поръчващата държава обаче някъде успява да наложи своите правила, наричани гордо „честни”, правейки го по начин, наследен от миналото, а именно: за сметка на част от системата, преднамерено припозната като „различна”, сиреч – част от новите правила на либералния пазар. И ако това не е двоен, кентаврически двоен стандарт, то тук бих признал опита си за назоваване на това явление като личен провал!

Ето защо твърдя, че от държавно формиран и нормиран пазарът на висшето образование у нас стана „либерален” по познатия модел, който успя да отделечи говоренето за реформи и скъсване със съществуващия социален и политически строй с практическото приложение на новоизкованите принципи, предадено чрез ключовата разлика между същинските и конструктивни преобразувания, проектирани от словесната сфера в действителността като обслужващи частни интереси и силно провинциални „риформи”. Съждение, което далеч надхвърля образователно-научния сегмент по значение.

Черешката на тортата от липса на идентичност, допълнена от минимизирания социален образ, представлява отсъствието на публичност на науката въобще или наличието на деформирана такава. Краят на мегаиздателствата на соц-епохата донесе повеят на лелеяната свобода, която обаче, подобно на всичко ново, в светкавичната динамика и неописуема еуфория, взе своите жертви. И без това страдащият от хронична анемия пазар на академично четиво на практика изчезна. Потъналите в прах плодове на нечии рационални усилия, били те достойна храна за интелектуалния глад на съвременната четяща публика или не, постепенно потънаха в небитието, а на тяхно място се появи квазинаучна продукция, даваща познание, по-скоро полезно като методологическа рамка за готварска книга, нежели – за текст, след чието прочитане възприелият го би могъл да обогати познавателната почва на ума си, приучавайки го към изобретяване на нови начини за гледане на света и отвъд него.

В среда на познавателен вакуум не е вън от очакванията да се настани познанието от перспективен тип, интелектуалното проникване и – както е казал Ерих Фром – не битийно срастващото с носителя си, а знанието като чисто притежание, тържеството на готовите решения. Мълниеносно бързо ориентиралата се полунаука тикна пръст в лицето на намиращата се в институционална криза и липса на публичност академична наука и успя да я додискредитира в очите на тези, от които се очаква тепърва да избират своето професионално поле – младите хора. С това тяхното присъствие в научните локуси стана почти физически болезнено – използвам съвсем умишлено дефиницията на Блез Паскал за човешката липса като частен, но травматичен случай на наличието. В ситуация, в която потенциалната публика, колкото и тънък слой от обществото да е тя, е заинтригувана не от научната култура на диалога, а от готовите решения, също както предпочита да хапне на крак в заведение за бързо хранене тип МакДоналдс, а не домашната кухня, където да изпита целия букет от наслади, затворени между приготвянето и консумцията, циркулиращото знание също сменя своите параметри – то се макдоналдсизира. Ефект не само на напредващата глобализация, появил се у нас далеч преди първите нейни симптоми да бъдат налични за емпирично наблюдение[7].

Непримирим парадокс е, че понякога именно младите учени биват призовани от своите учители да оглавят със свежите си и изобретателни умове битката срещу академичната чалга. Защо? – Такъв един акт на челно сблъскване с чука на авторитет (да, „авторитет”) се оказва, че няма никакво отношение към възходящата крива на кариерното развитие, а просто допълва абсурдистките черти в социалния образ на младия учен – в миг той се оказва под прицела на цяла кохорта драскачи, чието перо върви по-бързо от мислълта, подгонено от звъна на сребърниците, и неизменно крачещите в почти интимна близост зад тях легиони от техни последователи. Едните, движени от чистата вяра, а другите – вярващи в силата на финикийските знаци, бързо доказват, че всеки опит за посочване на фалшивите тонове в техните произведения води дори до смяна на силата на аргументите с доводите на силата. А там цивилизованите наслагвания от последните три хиляди и петстотин години културна история на Европа се оказват съвършено неизползваеми.

Не на последно място – преди около година и половина се появи организация, нарекла себе си „Движение на младите учени в България”. Още заглавието й подсказва идеята масата от млади хора в академичните институции, доколкото такива няма само в Червената книга на изчезващите видове, да бъде мобилизирана около общия им, самоочевиден интерес[8]. Не съм в състояние да пренебрегна опита, който доказа, че общ множител, който да бъде изваден извън скобите на частните (институционални, дисциплинарни и всякакви видове лични и групови) интереси на младите в науката, засега не е изнамерен, въпреки опитите на мнозина. Тъжно е, но на младите учени беше успешно наметната една теза, еманация на войстващото невежество, според която учените съвсем не са едно цяло, тъй като има такива науки, без които светът няма да бъде това, което е; и цели дисциплинарни направления, без които всеки би могъл с лекота да мине. Без усилията на едни гладните никога не биха имали шанс да се нахранят, а без други сводът на битието никак не би рухнал на главите ни. Едните произвеждали, а другите витаели из облаци, които отгоре на това сами си били измислили предварително, за да изглеждат важни в очите на гледащите ги.

Подобно на някогашното разделение на университети – места, където няма наука, а само даскалък на по-високо ниво; и БАН – топосът на научната креативност, който именно затова е освободен от учителстване, тъй като всяко общение с обекти, намиращи се извън сградите на Академията, е опасно, дори пагубно за държавно поръчната херметична наука, днес учените, били те млади или не, също не престават да търсят и намират червени разделителни линии. Линии, които дефинират сакралните простори на произвеждащата наука, в които учени-свръхчовеци битуват вън от обществото, безпардонно неглижирайки не само нямащите академичен статус, но и тези, които имат наглостта да не произвеждат, а да си присвояват (съвсем нелегитимно!) етикета „учени”!

Това обстоятелство наложи на все още неродената общност от млади учени още една форма на насилие, чиито вектор започва от собствения им телесен контур, за да се насочи отново към самите тях. Няма спор – подобна присъда е тежка. Тя е насочена и към автора на настоящия анализ. Не само поради факта, че той стори не съвсем незабележим, но съвършено несполучлив опит да застане насреща на нагласената да търси сякаш по силата на превърнали се в автоматизъм рефлекси на разделение, успешно употребявани от всеки опонент…

Въпреки усилията на тези, които формираха в самото начало въпросната организация, пулсациите на числото членска маса, двата файтона учредители, до днес са довели до нарастване с отрицателен знак, тъй като усилията за дефрагментация на парче от академичната сфера се оказаха стегнати в липсата на юридически регламент и в собствените людоедни инстинкти. Още по-незначително е то на фона на четирицифрения брой докторанти, асистенти и млади научни сътрудници. И не само това! Незаинтересоваността на по определение ангажираните в академични процеси и възрастово пасващи съдържа поне още един аспект – макар да се появиха такива, сетили ущърбност, млади учен, потърсили отличаване на правата си от рамката, която организацията дефинира и прави опити да налага в широк, обществен контекст, засега те не раждат алтернативни идеи, надрастнали родилните петна на дисциплинарно разпаднатия интерес на можество интереси, намиращи се в перманентен конфликт поради частния си до безпринципност характер, не достигат до истински плурализъм, а по-скоро представляват поредна доза мрънкане на неколцина, засегнати от намесата във фактори, които, ако не им осигуряват безостатъчен комфорт, то поне са част от ежедневния, житейски навик. Ако първата констатация е би могла да се подмине просто като поредното превъплъщение на апатията, то безостатъчната атараксия, безучастното неглижиране на опита да бъде бръкнато в нечие гарантирано право, това е мотивационен апокалипсис. С оглед на това мога само да заключа, че у нас днес млади учени няма, а доколкото все пак тук-таме се появява по някоя фигура с подобни претенции, това е изключиение. Според моето скромно мнение тежестта на доводите прави такова съждение да звучи като лесно различим и от птичи поглед детайл.

Отгоре на всичко дотук споделено, българското Министерство на образованието поне от година насам с охота (или може би просто с цел) раздава проектни задания, адресирани специфично към младите учени. Въпреки това младият учен продължава да няма нито институционална разпознаваемост, нито публичност, нито усилията му за придобиване на собствена, социално симпатична физиономия, са принципно целенасочени, поради което продължава да го няма и него самия[9]. Дръзвам да заявя (надявам се – с достатъчна тежест), че докато не бъдат поставени условията, ситуиращи младите в Университета и Академията, докато проблемът с недостатъчната или дефектната дефинираща база продължава да тегне, на качествен рекрут науката ще се радва само по изключение. Последното, което твърдя е, че за всичко това грижа трябва да има държавата, тъкмо напротив! Ненапразно Университетът още от самото си възникване преди има-няма седем века се отличава със своята автономия, с правото да определя вътреинституционалните си отношения и да дефинира връзките си със сродни структури и с неакадемичния свят.

Опитът за надникване зад този ход на държавния супериор на образованието и науката дава повод да се мисли така: наричането на несъществуваща действителност (тъй като на този етап младите учени по правило отсъстват) в рамките на един анализ на целеполагането би могло да бъде доказателство за стремеж към провокиране на преход от схоластичен номинализъм към реалност, който отново да докаже, че „В началото бе словото”. Реалността обаче се моделира не от слово, зад което не стои напрегнатост, водеща до следствия, до действия. А подобни напъни водят до появата на утопии, за които е препоръчително почти до задължителност да останат по страниците на художествената литература най-малко поради тегнещите като Дамоклев меч примери от историята. Другата възможност в тази насока е интенцията на държавните чиновници да не бъде декодирана като изхождаща от положителни, но нескопосно реализирани планове, а като сума от изказвания, заиграващи имагинерната сфера на „добрите намерения”, заплатени с мълчанието и ненамесата на другата страна. Имам предвид мантрически звучащите формули, с които през Средните векове са гонили зли духове, а в случая техен обект са група млади натрапници, имащи наглостта да бъдат несъгласни с очеизвадния парадокс на собственото си неналичие. Които, вместо да мълчат като комунисти на разпит, си позволяват словесни волности, на които трябва да се отговори така, щото устите им отново да бъдат затворени.

Моля да бъда простен, но моите опити за намиране на логическо общо кратно на тези две възможности доказват, че такова няма, доколкото сръчни умове в дълга редица се провалиха в търсенето му[10]. Ако опитаме, верифицирайки, да възстановим обекта „млад учен” посредством двете близко мислими интерпретации на подхода към него, то отново удряме на камък. В класическата логика това е довод, според който обектът може да започне да бъде мислен като имагинерен, принадлежащ на един и същи смислов ред с „кентавър”, „верволф”, „сфинкс”. Факт, и то какъв е, обаче, че млади учени с променлива и по-скоро намаляваща концентрация продължават да бъдат откривани в родните академични средища – наглед, който доказва крайната нелепост на същите. Разбирайте – системна неприпознатост, от която следва и рухналия имунитет на концепта срещу подобни логически каламбури, които в този случай са, ако не безспорно полезни, то поне безвредни – най-малко в качеството им на интелектуални предизвикателства.

Двата експеримента, проведени дотук: единият – на държавно свръхучастие с оглед създаване на здрави сили, ангажирани с мистичното раждане на светлото, но оказало се по-скоро неясно, бъдеще, доказа следното: първо – идеологическата, тоталитарна държава продуцира преимуществено безсъмнителна в своята идеологизираност наука, която наука в даден исторически момент започва да се трансформира първо в квазиидеологическа, за да стане псевдоидеологическа, а накрая – видимо идейно коректна, но по същината си антиидеологическа, анти „тази” идеология, проблематизирайки динамично собствените си основания. Вторият опит, резюмиран във формулата „несръчна намеса срещу мизерно финансиране в условията на институционален колапс, криза на научната идентификация и публичност, въпиющо неравенство между различните научни субекти” е видимо също толкова неефикасна – държавният чиновник не знае и няма нужда да знае какви са необходимостите на образователно-научната сфера и на обществото от знаещи хора, не проумява механизмите на функциониране на академичната общност, поради което и не си дава зор да направи така, щото елементите от системата да бъдат приведени в състояние на взаимодействие, сиреч – да съществува система изобщо.

Без да бъдат изпълнени тези условия сме обречени като Диоген да обикаляме със интелектуална свещ в ръка, търсейки младия учен, който потискащо няма и няма да се появява. От подобна позиция този текст, както изглежда, този текст не без право носи заглавието: „Университетът и розовите слонове”, тъй като младият учен из университети и академии пребивава не съгласно ограден и нарочен за него статус, не благодарение на разпозналата го система – акт, извършен изцяло по силата на правилата, по които самата тя действа, а напротив, като изключение, чиято наличност, макар и доста разрехавена, е въпреки, а понякога направо напук на същата тази система.

Драматургията на това изложение предлолага краят на неговото трето действие да бъде поставен именно тук. Макар преобръщанията, регистрирани и – надявам се – до някакво ниво обяснени да бяха повече, отколкото в предишните епизоди…

Действие четвърто: „В бъдещето тъмно той гледаше ясно…”[11]. С чук в ръка?

Четвъртата част на този етап ще съдържа само няколко реда. Не, за жалост няма хепиенд, макар българските млади учени да имат остра нужда от солидно запълнена академична перспектива. Не би било нелогична интуицията, че тъкмо този ход би дал началото на процеса на постигане на груповата идентичност на учения и на частния случай на младия учен – основа, от която очаквано би порастнала нова дефиниция за учения като цяло, в която няма блеещи из гънките на битието нахалници и истински изследователи, произвеждащи всеки ден поне по два нови вида лютеница и македонска наденица – продуктите, с които гордо ще се възправим срещу световния глад!

Едно – щастливият край няма да се състои тук и сега в условното пространство на текста, защото все още не е намерен кодът, който отключва формулата на всеобщото щастие, и друго – поради простия факт, че обикновено този художествен похват е инструмент за спасяване на некачествена продукция, правена от слаб режисьор и непохватни актьори. А ние вярваме, че тези на все още неявените млади учени са мощни – до един при това! Без да се отказваме да бъдем една идея по-щастливи, макар институционалната щастливост да е поредната грандиозна безмислица, която често застава на мястото на институционалната осигуреност, правейки последната да изглежда смешна дори пред погледите на най-пламенните фидеисти.


[1] Не тук е мястото да бъде обсъждана изначалната лицемерност на идеята, че бъдещето принадлежи на младите – все пак всеки има право да участва в оформянето на битието, част от което е. Все пак считам, че макар настоящето изложение да може да мине с лекота и без подобно подмятане, то не бива да бъде пропускано поради дълбоката си свързаност с господстващата и единствена за времето си идеологическа система – без това да означава, че младостта е ценна и самостоятелно конципирана само в среда на социалистическа мисловност.
[2] Факт, който етимологически сочи същностната свързаност между науката и духовността, сиреч – производството на култура, на свой ред процес от ключова важност във всяка една тоталитарна система. Което по никой начин не иде да рече, че само левите тоталитаризми съдържат същностен акцент върху човешката дейност по създаване и надграждане.
[3] Нито в епохата на социализма живееха само подобни интелектуални непричастници, но за сметка на това – нахални злоупотребители, нито всички хора на физическия труд изпитваха спонтанната озлобеност към интелектуалеца – съждение, което считам за излишно с оглед по-скоро ораторския характер на текста, в който неизбежно определена страна от действителността получава текстуално пространство, непропорционално на нейното място в действителността.
[4] Пропуснах да отбележа още в самото начало, че метафоричното заиграване с културната реалия „чук” си позволих волно да „открадна” не от Фридрих Ницше, а от Александър Кьосев – вж. Кьосев, Ал., „С помощта на чук. Към критика на гилдийната идеология”, В: Култура и критика, ч. 4, електронно издание, ЕИ „LiterNet“, Варна, Първо издание, 2004-2006 – http://liternet.bg/publish4/akiossev/chuk.htm
[5] Която, макар и в основни линии неефективна и имитативна, все пак не е съвършено бездействаща – обстоятелство, което вече бе отбелязано.
[6] Макар че в случая крайността на хумора е заплашена да се превърне в своята огледална противоположност – безнадеждната мъка, преминавайки някъде вероятно и през истеричния кикот – сигурен знак за наднорменото ниво на патология в системата като цяло.
[7] МакДоналдсизацията на познанието заслужава серия от самостоятелни изследвания. И ги получава. В настоящата работа биват засегнати отделни идейни ракурси, свързани с обстоятелството, че не само високоразвитите, технологични общества се ориентират към знание „за директна консумация”, към преработени до директна приложимост в ежедневието идеи, приличащи повече на елементарни формулни конструкции, еднозначно предписващи действия, подобни на медицински рецепти. Това се случва и на места, които западната наука нарича „развиващи се страни” или „страни в преход”, където социалните атоми съществуват при социално сцепление с пренебрежимо ниски стойности, които дори изтънчените инструменти на науката едвам регистрира. Това се дължи на факта, че в такива обществени системи, страдащи от силна фрагментация и липса на общосподелени опори, няма място за самостоящи ценности. Казано най-просто, че и опростенчески (но за целите на настоящия текст повече не трябва), да знаеш продължава да се продава трудно, освен ако знанието не дава лесни за заучаване и прилагане житейски рецепти. Ето защо в „страните в преход” се наблюдава и повторно раждане на идеите на национализма – парадигма, която дава отдавна приготвени лекове за настоящите болежки, представляващи опит на група съждения да се представят за знание. В най-достъпния ми пример нещо, представляващо разказ(че) за миналото, опитва да се самопредстави за история, за познание с научен статус, макар и изковано извън традиционните центрове на науката. На това се дължи и пазарния успех на подобна книжнина – „жълтите” вестници, булевадрната литература и тънките книжки, в които собствената нация се представя за по-древна от праформи на живот като амебата, излизат в големи тиражи, тъй като се представят за знание, но не феноменалното, дискурсивно знание на Университета, а за „знанието на знанията”, за онова, което нищо и никой не надминава по смисъл, който на свой ред винаги е Смисъл.
[8] Говоря всичко това и от позицията си на част от най-успешните дни на въпросното сдружение.
[9] Вероятно неналичието на документален норматив за младите учени е факт, който би могъл по своята негативност да бъде конкуриран само от млад учен, съществуващ само на хартия.
[10] Ще се въздържа да опубличностявам примери в това отношение.
[11] Подценително за публиката би било библиографското посочване на източника на този цитат.

Posted on юни 12, 2010, in Публицистика. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s