Академичната тоалетна в България през 21 век – голямата нужда от модернизация


Заглавието на настоящето разсъждение е заимствано… не, откровено го откраднах от статия на колегата Андрей Лунин, посветена наистина на тоалетната в българското жилище. Аз обаче – парадокс! – тук ще разгърна мнение за БАН. Да, за Българската академия на науките.

Още преди да начена размисъла си, държа да отбележа, че настоящето мнение представя мислите на гражданина Димитър, а не – на група, гилдия, още по-малко – на организация. Пиша като себе си, а ако някой реши, че би могъл да се присъедини, ако някому би се сторило смислено онова, което току що ще бъде прочел – толкова по-добре. Ако такъв не се намери – обещавам да не правя трагедия от това.

„Радините вълнения“, в които Академията изпадна, далеч не са само концентрация на свръхемоционалност, породена от факта, че всеки план за реформи неизбежно влиза в конфликт с дадени интереси. Напротив, една от бедите на плана за преструктуриране е тъкмо този – колкото и парадоксално да звучи, от него няма достатъчно засегнати. Защо изказването ми е толкова радикално? – ще попитат едни реторически, отдавайки го на възрастта ми, която сякаш е диагноза. Да, „млад“ в БАН е заболяване, което времето лекува. Ето защо цялата институция е е вгледана в своето минало, в своята древност, ползвайки я като амулет, който бива насочен като срещу всеки натрапник, дръзнал да се взре в недъзите й,  не дай Боже – да предложи идея за преодоляването им. Ето защо средната възраст на щатния състав на БАН надхвърля 50 години. Възраст, наминаваща с близо 1/5 средната за страната ни по данни на НСИ. Не само фактът, че заплащането там прилича на социална помощ е причина. Тъкмо раздаваните там като заплати крайно унизителни суми мотивират тези, чакащи пенсия в луксозно мързелуване.

Отговорът тук е ясен – открития, публикации. БАН продължава да поризвежда наука, която, видите ли, била многократно по-ефективна от средната за Европа, ако мерим публикация и откритие срещу финансова единица. Да, но тук е мястото дасе обърне внимание на факта, че науката не се състои само в обявени в реномирани списания статии, а доколкото за нея плаща обществото, тя следва в значителна степен да му служи. Така, както е било някога, в далечната 1869г., когато възниква Българското книжовно дружество, по-късно преименувано на Българска академия на науките.

Днес, за жалост, БАН е отчайващо неефективна. Има учени, които са такива само по силата на трудовия си договор, а обществото и хабер няма, че те съществуват. Справки – произволно избран сайт на който и да било от 69-те института. Също такава е тяхната публичност сред образоващите се, сред студентите от съответната специалност. Едва след като завърших специалност „История“ в Университета с изненада установих, че в Института по история работят повече от 4-5 човека. До тогава смятах, че въпросното академично звено е мъничко и свръхефективно, но след това ми стана безпощадно ясно, че – напротив – там работи половин армия, имаща ефективността на охлюва, ползван за транспортно средство – статийка-две годишно, повтарящи онова, което съответните „учени“ публикуват от докторантските си години. Някои даже не поправят печатните грешки, за осъвременяване на стилистиката и идейния товар и дума не може да става. Държа да е ясно, че подобни люде, лежащи като излишно бреме на плещите на обществото, а конкретно – на бюджета на някоя фирма, има безброй. Един поглед в библиографиите на университетските преподаватели дава достатъчно доказателства в полза на това.

Тези – за сметка на четирима-петима, работещи истински и видими както в по-широкия контекст на хуманитарситиката, така и от равнището на студента. За съжаление, ще констатирам може би за пореден път, добрите практики все още са изключение в БАН. Изключение за системата като цяло, не само за БАН. Но сякаш най-вече тъкмо Академията се набива в очите на обществото, защото Университетът поне произвежда висшисти. Добри, лоши – такъв е човешкият материал, без капка позоваване на неотдавна казани думи от не по-малко висш държавен чиновник.

Всякога, попаднал в подобни ситуации, се питам има ли начин да не се стигне до положение толкова окаяно като настоящето. Струва ми се, че можеше, а и още може. Пациентът не е в мозъчна смърт, докато има и учени от другия вид – изследващи, опитващи, откриващи, публикуващи и комуникиращи науката си, а такива, няма спор, продължават да ходят на двата си крака и в БАН, и в Университета. Макар това да прилича повече на лозунг от миналото и също да подлежи на емпирична проверка.

Твърди се, че наличните учени били жертви на доста дълго проточилия се преход от тоталитарно общество към демокрация. Преход, който натири знанието в най-тъмния ъгъл на социалния ни модел, а с това и неговите нисотели и производители. Факт, който едва ли би могъл да бъде оспорен, макар че съдържа една фундаментална непълнота. Къде бяха тези тъкмо учени, тези значими фигури от обществения ни живот, които ей тъй на! позволиха някой да вземе решение за съдбата им вместо тях? – Да, няма съмнение, че в държавно дирижираната публичност ученият имаше такова място, което някой друг беше издирижирал. Обикновено учените бяха укривани в Академията, където те вършеха разни особено тайни, чак херметични неща, а техните появи бяха подобни по-скоро на цирково представление с животни – появи се мечката, потанцува, седне, легне, па се прибере; излязат лъвовете, прескочат някой и друг горящ обръч, и те поемат към клетката си.

Казано от по-различна гледна точка – хората на перото и на познанието бяха натикани в капана на собственото си честолюбие – те бяха отделени от обществото, защото всъщност врявата на ежедневния битиен ход била вредна за „истинската наука“, която всякога била „наука за самата наука“. Фактът, че понякога – не, ами в миговете, които по дефиниция трябваше да са натоварени с особена значимост, на учените беше давана думата за някоя и друга мъдрост (или „мъдрост“), на свой ред кротичко отглеждаше у тях чувство за екстремна, чак екстрсоциална, важност – безпокояха транса на тяхната сциентогамия само тогава, когато по всичко личеше, че никой друг не би могъл да има нужния капацитет, че да се изкаже. Нагласа паразитна! Нагласа, която изкопа пропаст между науката и обществото, която днес се чудим с какво да запълним.

След 1989г. тъкмо тази режисирана публичност се разби с гръм и трясък, оставяйки своите питомци в състояние на крайна безпомощност. Държавната медия даваше думата на всеки, който имаше достатъчната политкоректност, а ученият имаше особената социална роля на пророк на каишка – думата му се даваше за малко, колкото да рехаво да поръси публиката си с няколко сентенции, но това никога не ставаше просто ей така. Все трябваше да има повод – 9-ти септември, годишнина от смъртта на другаря Ленин или друго събитие, свързано с генеалогията, онтологията или есхатологията на социализма. Тези именно учени не намериха мястото си никъде другаде, не успяха да се вградят в новата публичност, тъй като бързо стана ясно, че скандалът ще бъде ракетата-носител на всяка информация.

А науката не произвежда нито скандали, нито остана критична маса от онези учени, които правеха сензационните открития и караха децата да мечтаят да бъдат като тях. Кадърните или се бяха изнесли в чужбина, или го сториха тутакси след нашата „нежна революция“. Някои се изселиха с авторитета си на академични люде от висока каратова проба и продължиха кариерата си някъде из лелеяния от всички ни Запад, други взеха крайното решение да скъсат с академичния етос, но да си осигурят достоен жизнен стандарт някъде, където и без титла пред името биха били уважавани.

У нас останаха малцина упорити, задушени от никъде нежеланите, напрвили кариера с „фундаментални приноси“ в областта на марксизма-ленинизма. Хора, които бяха изпрофитирали адаптивността си – използвам тази миловидна дума, прикривайки зад нея доволно грозна реалност. Та, най-логично беше дамгосаната до жигосаност идеология на катурнатия полувековен режим да изпадне от публичността, а заедно с това под прага на публичността да останат и личностите-рожби на системата на социализма. Те тъкмо, свикнали да бъдат всякога приспособими, вместо да застанат на фундаменталните позиции на учения, на задаващия интелетуалните моди, по стар свой навик те всъщност дори не пропаднаха до полетата на непрозирните социални тъми. За своя трагедия те не бяха сведени по силата на принудата до обекти, до предмети, които някой друг премества. Сами те се покриха, тъй като крахът на маркс-ленинизма ги превърна в носители на унизено слово, в езически жреци след триумфа на христиняството. За тях някак си друг начин нямаше – те бяха носители на лъжата, крепители на полувековен гнет, на който часовете вече бяха свършили.

Трагичната констатация е, че нашето общество беше принудено години наред да храни, макар и не особено обилно, тъкмо такива мижитурки, нищожества, лишени от достойнство люде, които със същия успех можеха да работят не като учени, а като бакали, счетоводители, шофьори… За тях именно храмът на науката, един път отворен, не се осмели да затвори вратите си и да ги остави вън. В името на тези, които трябва да търпят общия знаменател, според който и те, независимо от работоспособността и оригиналността си, биват етикирани като лентяи, глупаци, некадърници, обличащи собствените си интелектуални дефицити във високите стилистични регистри на среднобългарското „плетение словес“ с единствената цел тъповатото нищо-не-правене и очакването на пенсия при ниско, но подарено заплащане, да бъдат маскирани зад смислово непрозрачна форма. Така се явиха постулати като „структура на целта в обучението по история“ и други подобни логически катастрофи, родени от вкопчени в изплъзващия се от собствените им ръце авторитет.

Тези именно люде, подобни на гризачи, изправени пред врага, който естеството им е отредило, тъкмо тези жалки, академични окаянци, поради хроничната недостатъчност, а и пълна липса, и на финанси, и на слава, се оказаха отново вкопчени в старите си вражди. Някога – в службогонство, а днес за какво – никой не знае. Вероятно поради безделие, подправено с тежка компексираност, тъй като ученият по определение изследва и се радва на социално престижна работа. Все неща, които на нашите им липсваха. Травматично.

Любопитно, но стакуквоционисткото отношение можем да прочетем поне в още един факт. Днес, макар да е труизъм, че науката служи на обществото и във вид на комуникирана информация, която покачва не само интереса към себе си, не само играажда сама на себе си позитивен имидж, но в глобален план покачва познавателното равнище на обществото, а това означава най-малко повишена производителност на труда – параметър, за който България е константно критикувана от своите европартньори. За всички вече е ясно, че процесите на производство на познание нито са централизирани в собствено научните институции, нито са монополизирани от хора с комбинация от букви пред името.

Картината обаче се променя из основи, имайки предвид БАН – там все още властва академичния херметизъм, там продължават да правят тайна наука, за която никой друг не следва да бъде информиран, най-малко – този, който я плаща, обществото. Научните изследвания не подлежали на популяризация – отговарят елементарновато и същевременно из основи невярно тъкмо тези, които са готови с телата си да отбраняват статуквото, макар понякога да чуваме от тях слова, заредени в революционен плам. Съждението, отричащо всяка възможност за общуване между научното знание и медийния дискурс представлява фундаментално невежество, отвръщане на поглед пред очевидността, която крещи, че структурата на науката не съвпада с тази на публичността, ето защо академичните полета и тези на информационните медиатори се срещат след известно усилие от страна на субекта, сиреч – на учения. Изследователят на проблемите в Косово, подобно на моя милост, би могъл да бъде привличан като експерт в областта си, който чрез медийна реторическа стратегия да разясни текущо случило се, но проучващият ежедневния живот на Балканите през 14 век би могъл да пребивава в среда на информационни посредници като по-общата си обективация на историк, който оцветява речта си с достатъчно ярки примери от конкретното си академично поле. Иска ми се да вярвам, че тук виновни са глупостта и късогледството, защото мисленето в алтернатива полага като инак възможно основание само стремежа към съзнателно въвеждане в заблуда с цел придобиване или съхраняване на лични облаги. Ненапразно Господнята молитва завършва с думите: „…избави ни от лукавия!“ – животът в лъжа, причинен от друг, е изключително силна болка, особено когато този друг се храни от ръката ти по подобие на БАНските люде, на които прехрана дава обществото.

Друго – поднови се… по-скоро – продължи се роенето на институти и институтчета, без оглед на предмет, мисия и тем подобни неща – те бяха част от академизма, който някъде в края на 40-те години си беше отишъл, без да се чуе дори как затваря вратата след себе си. Малцината му епигони, романтици и апологети на научното знание, не формираха критичната маса, която да надмогне скотоумието, оковано в прангите на идеологията, която всъщност беше аквариумът, предоставящ идеална хранителна среда за този типаж.

Ето защо достатъчно смелата реформа в БАН касае тъкмо отърваването от тези люде. Изначално безполезни на науката, те всъщност продължават с лениво и възкисело примляскване да се изяждат финансите, предвидени за научна работа, пояждайки по този начин науката въобще. Въпросът е има ли достатъчно воля в настоящето ръководство на Академията да скъса със сиромахомилското мислене, което постепенно я превърна в старчески дом, концентрирал осколки от Людмилието, давайки й търсения нов образ – на институция, работеща ефективно и в полза на обществото. Безпощадно ясно е, че раковите клетки в БАН имат лични имена. И фамилии. И научни титли. (Повечето.) Ако от тях не бъде започнато преустройството, рискуваме БАН да остане същата, но с нова, лъскава структура, образувана по модерни принципи и със съвременни понятия, дори с нова апаратура, повишено финансиране и с нови оглавители.

Коктейлът би добил една идея по-завършен вид, ако добавим тук всеобемащия призрак на Държавна сигурност. В последно време за всички стана кристално ясно, че освен от напълно не-ставателните си колеги, малцинството отдадени на науката са тормозени от още една категория – ченгетата тип „кука“, „Ало, Любке!“ и т.н. Преди време непредпазливо предложих да бъдат отделени в самостоятелен институт, тъй като по този начин този морално канцерогенен фактор би бил ограничен, а самата Академия би била опазена от подмолно, но неумолимо пръскащите се метастази.

Струваше ми се, че инак отречената мярка на създаване на концентрационни лагери тук би помогнала, защото в действителност ничия свобода нямаше да бъде нарушена – ченгетата щяха отново да нищо-не-правят, за което щеше да им се заплаща, но в сметката нямаше да бъде калкулирано достойнството на работещите, на тези, които създават положителен образ на науката, а такива все още има.

Нека да е ясно, че сред изнесените като сътрудници на ДС без съмнение има и хора, които не са били доносници, а част от научно-техническото разузнаване, благодарение отчасти на което България произведе втория в света микропроцесор и още какво ли не. Има такива, за чиито морал поне десетима биха могли да се подпишат и с двете ръце на празен лист.

Така представени, фактите сякаш предизвикват повече възхищение, отколкото спонтанна погнуса. Нашите не били куки, а достойни люде, на чиито плещи легнал целия научно-технически прогрес на страната ни! Изпадането във възторг пред гения на българския учен-разузнавач обаче е крайно нежелателно, защото покрай тези, морално неукоримите, биха могли да се промъкнат и крайно проблематични фигури като агент Колева (ползвам агентурното име на съответната дама, макар то да е плод на доста ограничена фантазия – Николова е станала агент Колева). Дамата е директор на научно звено, измислено навярно с нарочната цел добрият доносник да се почуватва професионално удовлетворен от звънеца на бюрото. За да няма конфликти с отдавна бетонираните ръководства на съществуващите институти на БАН, ней се дава нов такъв, носещ инак предизвикващото гордост у нас заглавие, свързано с изследване на делото на славянските първоучители Кирил и Методий.

Сиреч – институтите се размножават като зайци не само заради лични конфликти и невъзможност за продължаване на работата, а и с оглед да бъдат добрите ченгета турени на подобаващи постове, от които те ще продължат да служат на своите свързаности по силата на „вторите социални мрежи“. Не се чудете, ако след структурната реформа в БАН тези останат самостоятелни звена – тях никой няма да дръзне да слее, защото доносничилите люде с минало (и не само) на същия тип мерзавци от Парламента, Министерския съвет и останалите органи на държавна власт за подобни непремерени жестове бият през пръстите.

Защо споменавам всичко това?

Все пак тези факти са известни, всички знаем, че е тъкмо така. До този момент в сянката на скандала оставаше въпросът за същината на тази планирана реформа, а на нея именно бих желел да акцентирам тук. Излиза, че замисленото преструктуриране на Академията, сторено чрез сливане на институти, е безсмислено – отново вън от правилата ще останат тези, които до този момент са били недосегаеми, кротко мижитуркащи в безделие, гарнирано с академичен статус. Излиза, че този ход няма да отърве БАН, а и обществото ни, и от онези, които поминават във всякога обтекаемата си форма, която отново няма общо с етоса на учения. За какво, тогава, се мисли изобщо за реформа в БАН? Има ли смисъл да се преконфигурира наличното, ако не бъдат заменени елементите, които отдавна са доказали неефективността си?

Ако в БАН все още има мисъл за реформа, тя трябва да бъде наистина радикална, тъй като всяка друга мярка нито ще доведе до покачено финансиране, тъй като науката ще продължи да вегетира, качена на фалшивия си Олимп, който й гарантира само умиране от глад, без да падне на колене; още по-малко подобни мерки ще увеличат комуникацията в институциите и износа на наука в посока широката и неспециализирана публика – с тези люде, маскиращи зад примитивно Ницшенаство нищо-не-моженето си, такива цели изглеждат като план за полет в космоса с ракета-детска играчка. Излиза, че не броят институти бърка с перверзно старание в очите на наблюдаващите БАН, а тяхната безпомощност в решаването на значими проблеми, неучастието на Академията в стремежа за подобряване на делника на всички ни – дефиниция, която е част от фундамента, върху който израства Българското книжовно дружество.

Ако посмеем (без да се посмеем, защото положението е по-скоро плачевно, макар и фонетичното припокриване да е налице, и крайностите често пъти да преливат направо една в друга) да направим нужното, колкото и радикално и не-социално да звучи то, има шанс идеята да се провали. Но не по-малък е шансът да сработи. Но ако не се осмелим да стигнем до дъното, но въможно мислимия предел на реформата в БАН, тогава без съмнение обгрижен ще се окаже интересът на статуквоционистите, за които другата възможност за работно място е трудовата борса, а не истинските учени, в чиято полза сякаш са всички тези грандиозни напъни.

Казано с други думи, мисията на настоящето ръководство на Академията не е свързана с мерки за разкрасяване – парфюмът в тоалетната прави миризмата още по-отвратителна. Нека да не хвърляме усилия в парфюмиране, а да направим така, щото оттук нататък да причинителя на вонята да бъде отстранен.

Време е да видим дали БАН има воля да се превърне от селски нужник, в който фекалиите се полагат слой по слой в ямата до преливането му, във ватер-клозет, където нечистотиите се отмиват след всяка негова употреба. Казано без опримеряване – цел на всяка реформа е не само закърпване на положението, а осигуряване на плавно развитие в бъдеще в рамките на възможен набор от ситуации, които не биха се изпъзнали от контрол по начина, по който това е станало сега и чиито отровни плодове берем. Ненапразно в Библията е казано: „Хлопайте и ще ви се отвори.“. Да видим до каква степен склонни към хлопане са ръководителите на БАН и колко точно ще им бъде отворена вратата. От полза за всички нас е те да похлопат звучно, отчетливо и предизвикателно, а портата пред тях да се отвори без остатък – само така бихме имали работеща наука и общество с високо средно ниво на познание, убедено в ценността на инветициите в интелекта.

Държа да е ясно, че споделям всичко това в пълно съзнание, в това число – и за възможните последици. Не веднъж критичната ми настройка е била разчитана в конструктивен аспект, не като Картезианско съмнение в качествата и потенциалите на видимото, а като атака срещу съществуващия ред, която рискува да обиди дадени личности. Радикалните действия – единствено възможните реформени стъпки – предполагат тъкмо обидени. Няма начин именно некадърникът, лентяят и вредителят по академичната нива да не разпознаят себе си тук и да се уловят, подобно шарани на гола кука. Ако трябва да дирим засегнати страни, то това не са обърналите БАН и Университета на почивни бази, а тези, които данъци биват изсипани в небитието. Тъй като научният принос на гореспоменатите е сводим към нула, към нищо. Отчасти за тях реших да пиша, въпреки обстоятелството, че не произлизам от Академията. Заради тези, които продължават да стават доктори на или след прага на 50-те, защитавайки дисертации, негодни даже за амбалажна хартия. Които в блажена атараксия ще продължат да се хранят с плътта на българската наука, подпомагани в това деяние от ченгетата, които изпаряват и последните капки морал – единственото, което науката има безсъмнително.

Ако аз не сполуча в намерението си да ги обидя, то нека ръководството на БАН да вземе мерки така, че те да престанат да бъдат определяща част от родния академичен пейзаж.

(Няма да излъжа – подобен революционен финал не влизаше в първоначалните ми планове за изгледа на този текст, но ето на! – той излезе като току-що отпечатан в нелегална печатница за агитационни материали.)

Posted on март 14, 2010, in Публицистика. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s