Проект за създаване на Институт по агентоведение към БАН


Странно, но току вземем, че престанем да вярваме на всякакви теории на конспирацията, заговор срещу българския народ и други нелепици от подяръка на ежедневния, опиващ с тайственост мнозинството ходещи на два крака, дискурс, така характерен за топоси от типа на „Женския пазар“, но за жалост далеч не само, тъкмо започнем да се осеферваме от поредната доза словесна мъгла и ето, че идва времето за поредната доза досиета на агенти на Държавна сигурност.

Често казано, хич не ми пука кой е бил разузнавач, кой – контраразузнавач, а кой, подобно на лицето Ахмед Доган, е започнал кариерата си с подличкото накисване на съквартиранта си, който на свой ред е отвръщал със същото. И въпреки това няма да бъда искрен, ако твърдя докрай, че това не ме интересува. Няма начин да не разсъждавам върху фактите, а те, различни във всеки случай, все пак биха могли да бъдат сведени до определена типология. Доколкото на мислещата и четяща маса е известна разликата между охранявалите сигурността на дадена информация, съществена за държавната политика, и онези, които с детински трепет са чакали да бъдат вербувани, за да се похвалят още същата вечер на супругите си, акцентирайки върху собствената си комплексирана значимост, то в масовото съзнание подобни дистинкции, макар и доста дебели, не се правят.

За средностатистчиеския българин всички с досиета са били ченгета тип „кука“, от които е следвало да се пазят, тъй като подобни люде, предполага се не без основание, охотно смесват идеята за съхранението на държавната ни цялост с тази за личното облагодетелстване – ход, особено характерен за определени политически режими, свързани с внезапно овластяване на новопоявила се политическа сила – съждение, с което далеч не визирам само комунистическата партия след 9-ти септември 1944г. Ето защо този скелет периодически бива изваждан от гардероба, тъй като докато продължава да плаши, той може да бъде доста ефектно и ефективно използван за социален регулатор, за поредната инжекция силен опиум, насочващ енергиите на недоволните не към тези, които са причина за техните фрустрации, а към дирене на справедливост със задна дата. Не, че възмездието за отминали времена е безполезно упражнение на механизмите за въздаване на правосъдие, но подобни мерки изобщо, ама наистина хич не са в състояние да заменят реалните управленски ходове, насочени към постигане на ситуация, в която скелетът няма да плаши.

И тъй като никой няма интерес да работи за обществото, тъй като така неизбежно неговият личен интерес ще бъде изпълнен до равнището на обществения, на гилдията, чиито представител е, то всеки от имащите власт – логично! – предпочита да има повече за себе си, отколкото още повече, но в заедност, като резултат от което индивидът наистина би имал по-малко, отколкото би притежавал като атом от добруващо от плодовете на труда си общество. Нямам никакво намерение да говоря за сигурността на онзи с власт и влияние в рамките на тази парадигма – вижда се, че условие, без което тя не може, е хаосът в правния мир, а следствието от него вече обраха фигури от Андрей Луканов до Боби Цанков, макар разлики, пак подчертавам, да има във всеки индивидуален случай. Съвсем не мисля да откривам разговора за щастието зад 3-метров дувар, за удовлетворението на всякога обградения от няколко приматоидни гиганта, наети да поемат куршумите, насочени към нечий корпус, изобщо не ми е по вкуса темата за радостта от живота на фона на факта, че децата ти трябва да си играят само с такива на подобни на теб фигури, тъй като обикновените родители се страхуват за сигурността на невръстните си наследници в компанията на потенциална мишена, а самите малчугани се стряскат от вида на пълчищата телохранители – подобни безпредизвикателни дискусии не са ми по вкуса, техните основания са предзададени и понятни на всеки.

Струва ми се, че наистина е време за радикални действия, тъй като хората с удвоени от папката в архива на ДС биографии биха могли да стяскат и след като са престанали да принадлежат не само към службите, но изобщо към Мира сего. Изваждането на досиетата капка по капка е видимо изгодно, този начин поддържа обществени нагласи, крайно благоприятни за политическата класа, но в дълбочина блокиращо всяко движение на обществото извън предначертаната траектория, маркирана от полярните граници на (с право) дамгосаната ченгелащина и жертвата на неопетнените. Класическа манипулация чрез социален конфликт, каквато натвори още другаря Карл Маркс през ΧΙΧ век, на чийто последователи дължим онези 45 години, които създадоха всички тези милиционери, ченгета, куки, ушеви и т.н.

Дотук казаното е на практика всеизвестно и то не дава отговор на питането какво да сторим с тези, разкритите, ако все пак продължаваме да вярваме, че има режим, който разсъждава и планира извън рамката на 4-годишния мандат. А няма спор, че тези личности не са чак толкова различни от нас, които поради биографични или морални причини не сме станали част от структурите на легализираната и официализирана престъпност. Въпреки бодрите барабанни удари, че ние не сме и никога не е било да бъдем от другата страна на бариерата на морала, нека никой да не бъде дотам категоричен, дори само защото съвременната тоталитарна машина обладава изненадващо каверзни способни за принуда.

Вземам повод от поредния скандал в Българска академия на науките, където последната проверка на заемащите ръководните постове стана ясно, че приблизително 1/7 от тях са с минало, раздвоено като от кинескопа на руски телевизор. Изразено в проценти, това са има-няма 15% – люде, които, както и да го гледаме, представляват значима (и статистически) маса. Само тези четиридесет и няколко броя личностови атоми са в състояние да формират нов институт в структурата на Академията. От една страна, в БАН няма само институт за пробиване на дупки във водата, сиреч – проектът за акт от такъв порядък по никакъв начин не противоречи на политиката на институцията. Друг ъгъл на гледане също убеждава в адекватността на това решение – ченгетата могат да бъдат спесени от социалните ефекти на собственото си минало и да не бъдат заобикаляни като чумави от своите колеги, с които до вчера са сътрудничили (добре) само тогава, когато или за всички бъдат намерени папки, или тези с вече наличните бъдат отървани от този имидж. И тъй като миналото не би могло да бъде изтрито, остава само първата възможност, а именно – да се организира отделно пространство, в което всички наети на работа да бъдат „от една порода“, намирисващи на задръстващата дихателния апарат прах, покрила собствените им досиета.

Веднага изскача въпросът как точно да бъде формулиран предметът на този нов институт и каква да бъде неговата мисия, тъй като на всеки е ясно, че науката има обязаности към обществото, поради които то я заплаща. На сайтовете на повечето изследователски звена на БАН може да бъде видяна секция, в която накратко е разяснено защо, прочее, трябва да считаме въпросното формирование за смислено, какви са неговите причини да съществува извън луксозното изчакване на пенсия от мнозинството, ле/те-жащо на гръба на няколкото наистина работещи. Но, на проблема. Решението ми бе подсказано от мой добър познат, който взе предвид всесекретността около бившите агенти, които някога са били старателно прикривани от държавната власт, за да вършат дейността си, а днес биват потулвани от актуалните носители на управленския мандат до мига, в който хартиите, удвоялващи образите им, станат нужни с цел за пореден път обществото да бъде сплашено със самото себе си, защото те, същите те, продължават да ходят сред нас – още един признак, по който се наподобяваме. По всяка вероятност полето, на което следва да бъде изписано общественото определение на тази изследователска група, би трябвало да остане празно – все пак говорим не за какви да е хора, а за професионални прикриватели. Ето защо институтът не би трябвало да има уеб-сайт. Или – напротив – нека има, но той да изглежда като всяко нормално местенце в глобалната мрежа – полета за попълване, бутончета „некст“ и „кансъл“, хипервръзки към други сайтове, но нищо повече – останалото императивно трябва да бъде мълчание.

Някои основателно биха попитали какъв начин ще бъде изобретен, за да измерваме техните научни постижения. Как, при положение, че откритията им, ако се съгласим не повече от хипотетично, че такива ще бъдат направени, са засекретени, обществото ще има информация за какво се харчат данъците му? Отговорът на въпрос с друг въпрос е реторически трик, който обикновено носи съмнение в даден параметър на диалогичния партньор – било под съмнение интелигентността му, било чистата му съвест или друго. В този случай, доколкото текстът ми няма ясен адресат, ще си позволя да проблематизирам единствено своята способност за разбиране. Та, как именно бяха преценявани ефективностите от работата на ченгетата тип „кука“ до този момент? Тъкмо никак, защото този тип дейности по определение са подповърхнинни, а при това начално условие дори тотално сгрешените резултати от работата са оправдани. И не само – намесата в дадена система, даже с чистото намерение за измерване на нейни ключови показатели, води до тяхната промяна.

Ето защо там никой и не бива да се меси! С една дума – да оставим агентите на себе си, тъй като е далеч по-добре да им заплащаме за нищо-не-правене, отколкото за онова, в което те са най-добри.

По този начин събрани обаче, озовали се в нарочно открития за тях Институт по агентоведение, тези безпомощни хорица, претоварени от миналото си всесилие, биха били изключително лесен обект за изписващите се като морални атлети, част от които без съмнение с охота биха пробвали да разчистят стародавни сметки. Сиреч – дори и на охранявалите държавната сигурност днес е нужна някаква форма на защита. При тяхната численост аз се опасявам, че взривоопасните настроения лесно биха достигнали маса над критичната, а за да се предотврати това моето предложение е техният статус да бъде нормализиран. Нормализиран по начина, по който всеки друг е гражданин, намиращ се в дефинитивно зададени отношения с държавата. Всеки друг е гласоподавател, който бива партийно представен, всеки, който не е доносник, има всички конституционни права в техния пълен обем, ако обстоятелствата не налагат различно решение.

Могло, значи, всякакви малцинствени и социално маргинализирани групи да имат свои репрезентативи, моги жени, деца, пенсионери, роми, леви, десни, откровени мошеници, националисти, нихилисти, озверели лумпени и най-разнообразни други да бъдат представени партийно, а някои – и парламентарно равнище, а за всезаслужилите труженици на ухото – не. Къде е справедливостта, за която нашите деди са дали живота си? – биха попитали националистите. Къде са печките? – ще изкрещят лумпените. Само да не поискат и на тях друг да плаща тока! – ще добавят ромите… Но, да не се отплесваме. Въпросът е в това, че хората с дългите слухови сензори също се нуждаят от представителство. Изхождайки от относителната им численост, подобна политическа сила лесно би се превърнала в парламентарна – идея, която отново би овластила доносниците, но с една легална власт, подобна на тази на нововлезлите в последните парламенти мутри, превърнали се доста бързо в момчета с бели якички, изглеждащи трудно преодолими физически, якички (тук ударението е на „я“).

Бихме си надробили една нова държава в държавата, която обаче ще бъде подчинена на правила. Поне до мига, в който куките отново ще станат повече от обектите си и ще поемат цялат власт с страната: един ще управлява от Министерския съвет, под него ще са подредени в шпалир тъповати, но покорни послушковци, дебнещи с големия ханджар шефът да се обърне с гръб, за да му го забият до дръжката в плътта по вече утвърдените норми на подлостта; от креслото на кмета ще зове друг, също толкова старателен – и в работата си, и в ролята си на бдителен за бързо кариерно израстване, пък майната му на каква цена…

Попадаме в затворен кръг. Кръга на компромиса. Веднъж направен, както казва Калин Янакиев, той гарантира следващ и следващ, а от този модел излизане няма. Ето защо всички въпроси относно това какво да сторим на ченгетата са излишни, доколкото методи от вида на колективното им изпращане на Северния полюс все още са незаконни, а не е в ничия полза да се легализират, защото утре там, гръб до гръб с ченгето, с истинския престъпник, можем да се окажем аз, ти, той, даже и тя и то. Ето защо въпросът, истинският морален, но и практически възпрос, е трябвало да бъде зададен тогава, когато архитектите на българския комунизъм, които дори не успяха да го направят повече от „недоносче“ поради дълбоко врязаната им провинциалност, а не сега. Днес на нас остава само да гледаме отварянето на поредното досие на човек, когото сме считали за честен и доблестен. Спектакъл, за който продължаваме да плащаме, макар в очите на никого той да не струва и пет пари.

Posted on февруари 12, 2010, in Публицистика. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s