Дай, за да не ти бъде дадено! (или свобода срещу сигурност)


Една от популярните дилеми, заставащи пред тревожния спрямо политическото, е тази за дозата свобода и адекватната на нея порция сигурност, намиращи се в динамичен баланс в живота на обществото. Още по-актуално изглежда това мислене на фона на появил се проект, обещаващ едното за сметка на другото. Често пъти тоталитарни идеологии се настаняват в нишата, отворила се след неуспешен опит за социално инженерство, чийто провал бива ловко представен като ефект на излишъка на свобода. Имахме много повече свобода от тази, която ежедневно сме способни да изконсумираме, ето защо стана така, че обществото заприлича не на човешко общежитие, намиращо средна траектория – казват техните адепти, устремени в провеждането на следващия опит върху обществото.  Ето защо потребна е такава формула, според която нито индивидуалното руинира заедното, нито остадяването, превръщането в стадо, пояжда личността и възможността тя да бъде мислена и вън от социалните й валентности. Казано най-направо, свободата и сигурността биват явени като крайностите на една метрична система, в която ние сме орисани изначално да избираме между едната от двете ценности, без никога да носим и двете в пълнота, освен в сферата на утопиите. Подобно на приказката за двете дини и едната мишница.

На историкът обаче е не дотам присъщо теоретичното мислене, ако то няма връзка с конкретна ситуация или не е провокирано от исторически пример. Ето защо, верен на професионалния си етос, аз ще си послужа с емпирично достъпен случай. Както всяка приказка, и аз ще започна с ключовото „имало едно време“. Тук времето е някъде в началото на последното десетилетие на миналия век, а нашият герой е човек начинателен, комуто 45-те години социализъм не само, че не са настроили ума да работи на честотите на държавната мотивация, а тъкмо напротив – още преди 1989-та той непрестанно мислел с какво да се захване, но тъй, щото то да си е негово, а не на някого. Бил съвършено наясно, че собствеността е отговорност, а доколкото отговорността бива само лична, държавната собственост, пропагандирана като постигане на левия идеал за съвпад между притежанието на средставата за производство и производителните сили, е чиста проба обща безотговорност, която всеки се стреми по откровено незаконен, наказуем, но всякога ненаказан начин, да обърне поне частично, колкото му трябва, в собствена полза. Падането на режима на 45-те и взривната либерализация на възможностите за лична инициатива му сторили идеален случай за разгръщане на големите му бизнес-планове, за които той набързо изкарал скъпоценния си москвич дванайсетак, наследство от баща му, от гаража, а в така отворилите се цели 9,46 квадратни метра направил първия частен магазин за хранителни стоки в кватал „Хиподрума“. Целият блок пазарувал при него, независимо от малко по-високите цени. Да, мнозина мърморели, наричали го „печалбар“ (във все още актуалния речник на соц-епохата това е равносилно на сексуално пожелаване на нечия близка родственица от женски пол, тъй като нарушавало принципа на уравниловката), даже няколко пъти злият старец от втория етаж затръшвал вратата на асансьора току пред носа му, насмалко да го притисне заради анатомичните му особености. Въпреки това щерката и зета на този спонтанен поддръжник на социализма всяка вечер се отбивали в гараж-бакалията, оставяйки с небрежността на заетия човек по няколко кинта, без да се интересуват от надценката.

Гаражният бизнес беше щедро „спонсориран“ от покупките на арабско семейство, живеещо под наем в огромния апартамент на първия етаж в съседния блок, което беше дошло като от нищото през 1993-та, поради което за тези вероятно честни хора се говореше всичко. В устите на комшиите си те бяха от наркотрафиканти до политически бегълци, спасили се в уюта на безрегламентието у нас. Още по-чудати изглеждаха те с възможностите, които демонстрираха, а арена на това действие беше основно бакалията на техния съсед. Е, кой да не ги помисли за престъпници, когато в тази оскъдица си позволяваха да купуват по цяло кило пилешко месо и от най-скъпия кашкавал?! Кой тогава се хранеше със стоки, струващи чак 5 лева?!

Нашият герой залагал на мързела на съседите си и по всичко личало, че не грешал – всякоя възраст, пък особено младите и динамичните, предпочитала да измине няколкото етажа до бившия гараж, в който насъщният ще му струва някоя дребна стотинка повече, отколкото да инвестира усилия в изминаване на стотици метри до гастронома, макар там изборът да бил и по-голям. Макар след 10-ти ноември потребите на личното стопанство от ръчни коси за тревни площи, дръжки за тесли и разни калибри мотики рязко да спаднали. Не поради датата, а като резултат от все по-огражданяващия се живот на бившите селяни, изпълващи София до пръсване. Сиреч – заради трансформацията на личното стопанство в домакинство. Макар до днес историята да не познава случай на град, пукнал се заради лавинообразно нарастналия си брой жители от екстраурбанен произход.

Москвичът живял още една зима. Пролетта вече представлявал куп ламарини. За него гаражът бил conditio sine qua non. Но на кого му пукало? – Изпълнил задачите си по снабдяване на магазинчето, още през следващия април той бил заменен от 10-годишен „Опел“, който тогава изглеждал в очите на хората недостижим в лукса си, подобно на последен модел „Майбах“ днес. Още година била нужна, за да бъде направен ремонт на апартамента на този спонтанен предприемач. Обновяването продължило със закупуване на чисто нов видеомагнетофон (тогава все още наричали това устройство по начин, характерен за края на 70-те години), двукасетъчен дек със стерео-колони и цветен телевизор, който изхърлил стария, руски „Юность“ на село… по-точно – „на вилата“, където този знак на отминалата епоха получил заслужен отдих.

Вече се намираме в средата на 90-те, а нашият познат кара нарочно закупен за малкия си бизнес пикап, разбира се – „нов внос от Германия, без забележка“. Факт, който възбуждал вълна от завист в блока, но, както се казва, с няколко милиона във валута на Каймановите острови нека да ми завижда всеки, който ще! Само за някакви си 5 години Раят наистина бил спуснат на земята. Но без вериги, въжета и чукове, а доброволно и с личен труд, възползвайки се от авансите, които давали къде нормите на нововъзникващата система на пазарна икономика, къде (и по-скоро) – дупките в нея.

Гаражната търговия се развивала толкоз добре, че там някъде купен бил и гаражът на комшията – на него така или иначе му откраднали ладата още през 1992-ра, а да се ползва за мазе помещение с такъв небивал потенциал си било живо разхищение, граничещо с престъпно нехайство. Все едно да имаш петролно поле и да го засееш с люцерна, вместо да вложиш в оборудване и да се превърнеш в арабски шейх! Още повече – съседът имал мазе, та някак не било в духа на социалната справедливост да има два броя, без да предостави едното на своя ближен-бизнесмен. Пък макар и срещу скромна сума. Непосредствено преди хиперинфлацията била направена още една ключова покупка – двустаен, панелен апартамент в ж.к. „Младост – 4“, тъй като всеки баща трябва да помисли овреме за челядта си и да я осигури със собственост, както повелява българската (може би балканската, но нейсе!) традиция поне от Средните векове насам.

Кроели се грамадански планове за „Дачия“ на изплащане, защото хем качеството било гарантирано от французите (каквото и да значи това), хем била наша, балканска сглобка, което намалявало цената й в сравнение с конкурентните модели, произведени от френския концерн „Рено“. Междувременно, следвайки гънките на тази лична история, трябва да се спомене и обновяването на новопридобитата жилищна площ, където „синът“ веднага се нанесъл – акт, съпроводен с всички познати ритуали, а и няколко непознати, донесени като обичаи от далечни роднини. Сред тях не всички били достойни за описване, но същественото е, че цялото човешко множество роднини накрая били щастливи. Кой – от новия си дом, кой – от факта, че освобождава мечтаната една стая за себе си и съпругата си в собствения си дом, което неминуемо щяло да направи холното канапе безработно в дотогавашната му функция на семейно ложе, кой – от погълнатата храна и още нещо.

В кварталната бакалийка нещата се развивали все по-добре. Нейният собственик постепенно се запознал с трикове като „промоция“, „томбола“, въпреки слуховете, че той изкуствено надувал цените, за да ги намали след това в опит да залови клиентите в желаната хватка на собствената им психологическа настройка. Витрините грейнали с ново осветление, самите те също били обновени, а старите шкафове от кухнята, които му служили вярно за рафтове след оттеглянето им с няколко етажа надолу били сменени с чисто нови, алуминиеви стелажи, бели като сняг и позволяващи настройка спрямо височината на стоките, които трябвало да поберат. Така дошъл краят на друга една мъчнотия, родена от демократичния преход, свързана със съхранението на бутилки – предмети, неподаливите на друга геометрия, освен на своята собствена.

Бавно и полека настъпил новият век, а с него у нас започнали да навлизат големите търговски вериги, които предлагали всичко на едно място. Лъскави витрини, големи етикети с цени, неоново осветление и огромен мащаб – и физически, и финансов. Сякаш изведнъж ситуациите от поезията на Христо Смирненски оживяха. Но някак тихомълком, без никой да се вгледа в тях от тази зрителна позиция, тъй като поетите от този тип бяха ловко низвергнати, за да останат да гледат от марчнините на литературния канон – онова лепкаво, намирисващо на нафталин, чак и на мухъл, пространство на словото, което някога беше извикано на живот, за да произвежда българи, каквото и да означава това, сведено до конкретна историческа ситуация.

Клиентите полека започнаха да мигрират към тъкмо тези големи места за пазаруване, защото на връщане от работа всеки можеше да мине през тях, да натовари колата си с покупки за следващата седмица и да се прибере, облекчавайки се от задължението да захранва хладилника си ден за ден. Отваряше се свободно време, което инак се стопяваше в разговори с комшии и дискусии със собственика-продавач в бакалийния гараж за нещата от живота. Онези сладки, но съвършено безполезни словесни крамоли, пресъздаващи на квартално равнище боричканията между сини, червени, зелени, жълти, гюл-пембени и т.н. безвъзвратно си отиваха, а с тях потъваше в небитието и бизнесът на нашия познат.

По този начин той изкара още малко по-малко от година и половина – време, след което вече и бабите пазаруваха в хипермаркета – за тях това беше особено престижен акт, възкресяващ спомените им за ритуалното посещение на гастронома, което винаги се осъществяваше в пълен семеен комплект, в който всеки имаше своята ролева идентичност, отговаряща в някаква степен на статуса му у дома.

Гаражът взе да опустява – както гласи белетристичното клише. Постепенно той започна да побира по-малко и още по-малко стока, защото тя не се купуваше и се налагаше да бъде ударно консумирана тъкмо преди изтичане на годностния й срок… или по-скоро малко след това събитие. Получаваха се трапези „като за последно“, които съвсем не будеха протестите на съпругата в семейството, макар тя да беше перманентно на специални диети. От това обаче джобът на нашия търговец отъняваше все повече.

Случи се логичното. А то бе вече и очаквано. Един ден гаражът просто остана затоврен. Съседите забелязаха това чак след няколко дни. Не затворените врати, а слухът, че техния комшия-магазинер е вече втора седмица „на риба“ ги накараха да се замислят и да зашушукат. Той не беше на риба, даже никак. Не беше дори напускал дома си в опитите си да докаже консубстанциалността на човешкия дух и спиртните течности. Експеримент, интегрална част от която беше не музиката, както по-рано, а съвсем липсащото озвучаване. Вероятно само в напълно стерилна акустична среда кристалите на мастиката можеха да бъдат преживяни в тяхното екзистенциално сливане с атомите на душата.

Заминаха си даже и чужденците. Арабското семейство смени няколко апартамента в блока, което им спечели име на капризни наематели, а накрая изчезнаха така, както се бяха появили – без да оставят нито следа, освен в спомените и малкото фотографии на тези, които им бяха станали междувременно близки; и, разбира се, в сърцето на бакалина, за когото тяхната загуба бе равносилна на рухването на Ефеския храм. Крах, който вероятно имаше и своя Херострат, витаещ из (ве)черните подозрения на нашия герой.

Втори уикенд вече бакалийката не работи, а по паркираният сравнително евтин джип ние виждаме, че от апартамента си в „Младост“ на гости е дошъл наследникът на несъстоялата се търговска империя. Който вече бил част от друга търговска имеприя, доста по-истинска от прежната. Младият мъж от няколко месеца, предвкусвайки краха на бащините си въжделения, реши да се отдели от родителите си радикално. За тази цел той начена да търси друго занятие за себе си, тъй като ролята на снабдител му беше втръснала, преминала фазата на безразличието и започнала трансформацията си в сляпа ярост – онова усещане за всесилие, предизвикано или от всевластие, или от тотална безвластност, поставяща личността чак оттатък властовите отношения, оттатък физическата болка, отвъд генетично-метафизичната връзка между баща и неговия син. Ето как малките момчета стават серийни убийци! В този случай обаче не бе тъй, даже напротив.

Разговорът ще да е бил дълъг, защото джипът остана да нощува пред блока, а с него – и онзи, що го ползуваше. Никой не знае какво точно е наговорил на баща си младият, но още в понеделник първият се вдигна, па отиде в офиса на голяма търговска верига от магазини за хранителни стоки, където подаде своите документи, надлежно подготвени преди това от неговите наследници в евро-формат: СиВи, мотивационно писмо и т.н. – все неща, чиято  всеобща (без)полезност за него бе съвсем безспорна.

Опитът му като квартален изхранител на цели няколко блока бе взет предвид и той бе назначен… като управител на сектор „свежи зеленчуци“ – служба, от която той откровено се срамуваше, особено при появата на своите комшии, чиито приказки той отново бе принуден да пренебрегва, но този път не заради силата на финансите и позицията на горд търговец, а заради безсилието на наемника, от когото нищо не зависи. Това бе, значи, капитализмът, разсъждаваше той в малкото мигове, в които не подреждаше репички и не опаковаше салати.

До днес йощ в квартала, с или без буря да зафаща, той кротко реди зеленчуци или помага на някоя възрастна жена да занесе до касата торба картофи, радвайки се на умиления й от благодарност поглед. Вън от това той все още кара опела си, комуто скоро празнуваха 21-годишнина. Пълнолетен е и по американските закони, шегуваха се горчиво. Плановете за евтин автомобил на изплащане глътна крахът на магазинчето-гараж. Пикапът стоя на паркинга пред блока 2 години, а накрая, полуизгнил, беше продаден преди една Коледа с тайната надежда парите да стигнат за нов телевизор. От онези, „тънките, плоските“. Да, помогна и синът, та телевизорът бе купен.

Каква равносметка можем да направим от тази история, което е толкова въображаема, колкото изобщо образност може да побере словото и едновременно с това толкова реална, колкото могат да поберат само думите? Социалистически живеещият човек няма нито свобода, нито сигурност, защото не е свободен да прави онова, което желае, а това неизбежно го прави неудовлетворен и несигурен в правотата на всяко едно свое решение. Несигурен е и в другия смисъл на думата, неподсигурен. Заради обстоятелството, че всякога зависимият от нечия воля може да стане както неин фаворит, така и жертва на нейния полет, който по силата на тоталитарната конвенция се ограничава само от собствените способности. Или собствената наглост. Ето защо сигурността на тоталитарната политика можеше да бъде само държавна (този игрив израз е спонтанно откритие на проф. Георги Карпиев, на когото покорно благодаря). И тя беше тъкмо такава – Държавна сигурност.

Демократичните промени за него се явиха наистина като своеобразен „Голям взрив“. Той сполучи да бъде първият и единствен в дадена пазарна ниша, която майсторски запълни, осигурявайки си среден стандарт на живот, който тогава в България беше повод за откровена завист. Та кой можеше да си купи апартамент и да притежава два автомобила а старо?! Вън от сарказма, в средата на 90-те наистина тези притежания, напълно нормални за всеки работещ в едно здраво общество, изглеждаха небивал лукс в очите на тези, които едва смогваха да оцелеят физически. В техните очи комшията-бакалин имаше свободата, защото можеше днес и да не отвори магазина. Така разсъждаваха комшиите. А в собствените си очи той обладаваше неограничения хоризонт на развитие, резултат от който е поглъщането на загубилия предназначението си гараж на съседа, който бързо бе превърнат в складова площ. Факт, който донесе сладостното раждане на мечтата за чисто нов автомобил. По този начин собственикът също бе безкрайно свободен – той не преставаше да мечтае, а щастлив е тъкмо онзи, чиито сънувани наяве планове за бъдещето надхвърлят актуалните му възможности. Бавното нарастване на възможния периметър пък беше гаранция, че нещата ще се случат така, както ги възнамерява. Последното обикновено наричаме сигурност, тъй като най-сигурната сигурност е усещането за сигурност, което произвежда мисълта, че всичко е в ръцете на субекта си, че негова е отговорността за случващото се, а качествата му правят даден план успеше или не. А не волеизявлението на някой от ЦК, ДС или други подобни абсурдни абревиатури, които нито правеха смисъл, нито наличието на такъв зад тях беше въпрос на вяра. Те чисто и просто не бяха. Не бяха нищо. Защото личната инициатива, която потискаха, беше всичко. А тя се базира на частната собственост. Да, времето може да доведе до объркване. Като това между понятията „гараж“ и „магазин“, като това между роднини и служители. Сгрешеният смисъл обаче не всякога сътворява безмислица. Също както наполовина пълната чаша не всякога е наполовина празна, макар че сравнението е логическо мошеничество от моя стана. Тъкмо наличието на собственост довежда до стъпка, която я превръща в средство за печалба. А за кого печели държавната собственост? – Питам, тъй като частните притежания биват профитирани от онзи, комуто принадлежат – очевидност, която едва ли може да бъде отречена, освен на базата на частния случай, което по никакъв начин не делегитмира принципа. Защото частната собственост е именно принцип, първо условие.

Наличието на частна собственост явява необходимостта от нейното признаване. Както от имащите, така и от непритежаващите, тъй като всеки би могъл да има, но възможности има и да няма. Тъкмо това обстоятелство на свой ред е така лелеяната сигурност – на базата на конвенция аз мога да бъда убеден, че нищо не застрашава онова, което имам, поради което неговото разгръщане е плод на моите усилия и ограниченията на закона, който е изобретен, за да охранява нашата заедност в рамките на предположеното юридическо равенство. Свободата дава възможност да бъде направена първата стъпка, да се поеме рискът, а сигурността гарантира осъществимостта на следващите крачки.

Какво има собственикът на гараж-магазин днес? Той вече не работи за себе си. Не е господар на труда си поради факта, че процесът на наместването на понятията в техните утвърдени значения изхвърли от актуалния пазарен речник неговото формирование. Въпреки че продължава да има същата собственост, тя вече не е достатъчна като основание за собствен бизнес. По-точно казано – нейната недостатъчност се появи като следствие от факта, че изведнъж нейното несъпоставимо битие се озова в конкуренция, в сравнимост с обект, чиито мащаб направи компарацията предизвестена, а с това – съвършено безмислена. Безмислена като съществуването на гаража във вид на магазин на фона на безсъмнително по-големия хипермаркет в квартала.

В резултат на тези трансформации той загуби свободата си, не само поради ликвидирането на независимостта на неговия труд – той и инак беше зависим от нормите, от данъчните проверки, от желанията на комшиите. Неговата крачка беше създаването на тази бакалийка – акт, който днес той не би могъл да извърши, без да прозвучи като наивност, пред която и самият Дон Кихот би ударил в земята бръснаското легенче, което ползвал за рицарски шлем. Днес той работи за друг, всяка негова крачка в рамките на работното му време е регламентирана, а отклонението от идеалната траектория води до сакнции. Не, че ако не отвори двойната врата на гаража, щеше да завърши деня си на печалба. Днес обаче онова, което има, зависи изцяло от друг, тъй като нито пазарната конюнктура, нито личните му усилия в развитие на бизнеса и вграждане на съвременни техники за успешно търгуване, биха могли да увеличат или намалят сумата, с която всеки месец той издържа себе си и семейството си. А някога „промоциите“ и „томболите“ привличаха клиенти от далечни блокове, предизвикваха децата на комшиите да пият все повече безалкохолни с надежда да им се падне автомобил, апартамент или екскурзия до екзотично място. Днес промоциите вдигат нечии приходи, но не и неговите.

Нямайки възможност да направи първата крачка, да даде начало на идеята си, той няма никаква необходимост да бъде кой знае колко сигурен. Сигурността – онази категория, която регулира протяжния аспект на дадени отношения, нему е непотребна, тъй като чисто и просто неговите отношения са зависими не от него. Всеки момент той може да сгафи и да бъде изхвърлен от работа. Някога гафовете му костваха загуби, сега щетите биха били потчи тотални.

Ако приемем, че дотук артикулираните изводи, посочени от мен като един драматург-романтик, седнал на първия ред на собствената си пиеса, да не би, Божем, някой актьор да сбърка думите или публиката да ги разумее грешно, то следващите изречения съдържат акцентът, заради който се случи текстът дотук.

От всичко казано излиза, че свободата и сигурността или биват употребявани заедно, или нарушаването на комплекта им води до изтребление и на двете. Лишеният от свобода е несигурен, а и няма повод да бъде такъв, нито има смисъл да бъде дарен с възможността да използва само половината на цялост, която работи именно като такава.

Факт е, че в последно време ни убеждават да жертваме част от свободата си в Университета, съгласявайки се с инсталиране на уреди за видеонаблюдение из коридори и акдитории. Това, видите ли, трябвало да го сторим в името на повече сигурност, която е потребна на всички нас с оглед изпълняването на обязаностите, довели ни в академичната Светая Светих. Оставям настрана темата за университетът и свободата. Не защото съм склонен, подобно на авторите на дадения план, бодро да махна с ръка пред въпиющото нарушаване на конвенция, благодарение на която университетът (и Университетът) е това, което е.

Струва ми се особено удачно да си послужа със сравнение, чийто автор не съм самият аз. Та, проф. Калин Янакиев сравни загубата на свобода в името на обещана сигурност с Прокрустово ложе – съгласието ни да бъде отнета която и да е от двете ценности чисто и просто би обезсилило и обезмислило наличието на другата. Факт, който води не до изместване на центъра на социално здравословното по посока на една от двете ценности, а до компромис, поддържащ илюзията, че все пак не сме дали нещо, за да получим насреща нищо. А той води до друг компромис, отново дължим на факта, че в началото чисто и просто сме били изиграни, избирайки да дадем всичко, измамени от възможността за съглашение на тема, която самият ни отказ би закрил като актуална.

Който желае, нека се съгласява. Комуто е потребно, нека бъде наблюдаван. Дори в тоалетната и в спалнята си. Аз Университета не давам!… Макар никой да не пита мен.

Posted on декември 14, 2009, in Публицистика. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s