Академичният „Биг брадър“


Или един нестандартен начин за финансиране на висшето образование

Дебатите относно въвеждането на видеонаблюдение стават все по-изострени – както гласи доста лишеното от финес клише. Популярно сблъскани са две гледни точки. Според едната всеки има право на лично пространство, което следва да бъде освободено от всякаква нежелана от субекта намеса. И наистина, сякаш никой няма право да надзърта там, където няма право да го прави или не му е изрично позволено. Ненапразно воайорският рефлекс е положен, ако не вън от закона, то поне в полето на социално неприемливото, на срамното. С което всъщност се твърди не само, че всеки има право на сфера, подвластна само на негова собствена намеса, но дори опитите за нарушаване на интимността биват използвани за дефиниране на социално здравословното, за определяне на хоризонта на ежедневното съществуване, положен между срамното и страшното.

Ключова дума тук е именно „право“. Вън от критиката на идеята за всеобщите права, няма съмнение, че личността се нуждае от простор, проникването в който е по определение възможно, но не задължително. С други думи – аз мога да позволя да бъде монтирана камера в спалнята ми, но може и да не разреша. И двете възможности са по един и същи начин плод на мое и само на мое решение.

Съвсем основателно съврменното право в специализирания, професионален смисъл на думата, е направило опит да отграничи сферите на публичното и частното. В този ред на мисли четенето на чужда кореспонденция, проникването в чужда собственост и отнемането на не-свои притежания са все актове, които водят след себе си наказателна отговорност. Едно уточнение – при наличие на изрично дадено разрешение от страна на собственика или на отговорна институция интимността може да бъде нарушена. Обстоятелство, което се нуждае от сериозната подплата или на личната близост, или на значим интерес на общността. Сиреч допуснат до моята собствена личност може да бъде или близкият ми, който няма да злоупотреби с моята интимност; или отговорният, държавно овластен фактор, който е счел, че моето лично пространство би могло да даде значим за общността отговор, предотвратявайки съществена заплаха.

Ако изходим от първата предпоставка, нарушаването на рамката на нечий личен живот е следствие от факта, че тази рамка вече не е валидна в дадения тип отношение, тъй като ясно е, че идеята за съхранение на част от себе си само за себе си е механизъм, балансиращ уравнението на личността между крайното индивидуализиране и атомизиране на колектива и пределното размиване на личностните параметри в едно вече о-стадено общество, общество-стадо. Това изказване обаче отново израства върху фундамента на решаващата роля на субекта – границата на личното ми пространство пада в семейството ми, където аз съм този, който съм; в приятелския ми кръг, където би следвало общуването да бъде откровено, доколкото събранието на държащи един на друг хора предполага неналичието на маски.

Поглеждайки към втората възможност, подобни ходове са възможни спрямо доказани престъпници или срещу такива, за които има твърди доводи, че са на път да се превърнат в такива, въпреки трудността да бъде някому вменена интенция към престъпление. С други думи, доказаното предположение за нездрав социален компонент на личността води до потъпквне на базисни нейни права, тъй като е вън от съмнение, че иманото изначално и като част от определението за човек като надбиологично същество би следвало да се отнема само под формата на наказание. В дълбочина погледнато, престъплението води до наказание не с цел постигане на душевен катарзис чрез страдание, а с идеята в стерилното социално пространство на затвора социалната конективност да порастне отново, но този път под контрол, за да бъде след това личността ресоциализирана.

Ако върху тази основа бъде поставена идеята за инсталиране на видеонаблюдение в сградите на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, то логично е да се преположи, че студенти, преподаватели и ръководство са в такава степен на близост, че границите на личното и социалното вече не съществуват. Ако това е така, каква е ползата от наблюдение? – Тъй като няма спор, че между приятели всяка информация е достъпна за всички членове на компанията, защото между всички цари максимална искреност.

Няма начин да бъде подмината възможността друг, намиращ се оттатък академичния праг, да има интерес от гледането на случващото се по коридори, аудитории и кабинети. При наличието на академична автономия такова допускане не изглежда особено реално, ако не доведем принципа до крайност, сиреч – преподаватели, стиденти и административен персонал заедно да представляват опасност. Без да разгръщам повече тази линия на осмисляне, нека да преминем към следващата възможност.

Ако подходим към въпроса за видеонаблюдението от позицията на стремеж към съхраняване на общата безопасност в името на нечия интимност, то следва да се заяви, че в академичните сгради се подвизават криминални безсъмнително елементи, оставянето на които без надзор води до асоциални прояви. Ако се върнен на идеята за наказанието, то логично би се сторило съждението, че в Университета израства наново и под контрол нечия неправилна социалност – дефиниция, описваща местата за лишаване от свобода. Лишаване, основано тъкмо на факта, че консумацията на обществена по харктер ценност води не до стремеж към спазване на линията на приеманото и възприетото за правилно от групата, а до руиниране на нейните основания и в крайна сметка до разрушаване на обществото като цяло.

Но в Университета престъпници няма. Професори, студенти и служители са хора, причастни на академичната идея, за които вдишването на въздуха зад стените на Университета означава глътка свобода повече, отколкото те биха имали в друго свое актуално превъплъщение.

И все пак, подобно намерение за поставяне на свободата в пранги не следва да е лишено от доводи. Нека не се забравя, че става дума за Университета, за разсадника на култура на диалога, топосът на логичната, академична мисъл – все неща, които изключват вземането на подобно решение от позиция на безоснователност и необговореност.

Тук историкът в мен проговаря. Ние, людете в будоара на Клио, сме свикнали да помним и да употребяваме фактологическата информация така, че всяко концептуално построение да бъде мигновено срутено. Да, истина е, че няма теоретична рамка, която не търпи изключения. Но тук думата ми не е за това. Има защо ръководството да желае въвеждането на средства, ограничаващи свободата в институция, която в последните седем века се свързва тъкмо със свободното волеизявление. Все още снагата на Ректората е белязана от нечия вандалска наглост, преливаща в надписи, пък нека либералните изкуствоведи да твърдят, че било форма на изкуство! Нима сградата на бул. „Цар Освободител“ – 15 не е паметник на културата? Нима тя не заслужава подобаващо отношение, тоест – да бъде оставена във визуална кондиция, което в случая означава да бъде спазена, доколкото това е възможно, автентичността й?!

Ако проблемът беше само фасаден, то бихме въздъхнали с облекчение, тъй като няма общество, в което варващината да е напълно изкоренена, ето защо никой не е имунизиран срещу издевателство над красивото. Диващината на моменти надделява, избива като струя от стар водопровод, нанасяйки понякога непоправими ущърби.

Бедата е, че вътре, в университетския сакрум, отсам стените на Университета, ситуацията не е много по-различна. Само ще припомня осквернената изложба на снимки на османски обекти. За тези, които не знаят за какво иде реч (естествено, запознатите нямат нужда от това пояснение!) – преди няколко време един красив замисъл, осъществен във фоайето на Историческия факултет, осъмна само на деня след инсталирането си в окаяна форма – върху снимките бяха доста злобно налепени лепенки с четирите букви-инициали на една националистическа организация, свързана с македонското движение (с нещо, което в момента не съществува, сиреч – с лов на розови слонове на Марс, да речем), чието име няма да спомена, за да запазя текста си от радиационното влияние на името й (в някои източни учения името е ключ към личността и носи нейните характеристики, а тази личност не ми допада с действията си). По същото време едно академично лице с професорска титла се разхождаше и заявяваше с (патриотичен, или поне той го мисли за такъв) апломб, че напълно се присъединява към идеята за подобно нападение над изкуството, продължавайки с думите, че ако властовата позиция му позволява, би „извОлнил“ (sic!) всички инициатори на изложбата. Как да бъдем сигурни, че този варварски акт не се е случил, ако не – с прякото участие на професора, то поне с неговото идейно ръководство?

Продължавайки мисълта си в същото жанрово поле, всички сме свидетели как сградата на Ректората, коридори, аудитории, тоалетни, асансьори и всякакви по вид и предназначение помещения също биват старателно облепени. От същата организация, вероятно и от същите ръце, водени от някоя умна глава. Няма съмнение, че това се върши от запознат с вътрешния ред човек (вероятно хора), безсъмнително част от Университета – било като студенти, било като преподаватели. Факт, който свидетелства в тази посока, е обстоятелството, че трудно отстранените лепенки от „първо поколение“ биват бързо заместени от следваща вълна вандализъм.

От всичко това следва простичкият извод, че не външните спрямо Университета хора, които са инцидентно пребиваващо малцинство с различен във времето и пространството състав в университетските сгради, а тези, които са или приети за студенти, които са преминали успешно приемните изпити. Или – по-лошо – онези, които следва да бъдат техни учители и да призвеждат научната мода в България. Ето защо подобни ограждения като магнитни карти (оставям настрана въпроса колцина ще ги губят непрестанно поради специфики на битието си в тъмната част на деня), камери по ъглите и други подобни идеи, възлизащи към практики, характерни за затвори или медицински заведения за душевно болни, едва ли ще свършат работата на некачествения подбор на студенти и преподаватели в Университета.

Държа да се знае, че пиша тези редове в пълно съзнание и с напълното разбиране, че ще има обидени – явление, което влиза в разрез с доминиращото днес разбиране в родните академични институции, според което трябва да дадем всичко от себе си, за да няма засегнати. Вярвам, тук наскърбени и агресирани ще се окажат вандалите, тъй като със сигурност за нормално пребиваващите в Университета този текст не е нищо повече от по-дълга от нужното констатация на проблеми, които всички ние виждаме. Нека да обидим тези, за които нашите проблеми са свързани с това, че те издавателстват над знанието, над науката, над сградите, над останалите студенти и преподаватели, в крайна сметка – над идеята за университет и нашата свобода вътре в него. Само така можем да разчитаме, че те ще станат и ще си тръгнат от академичната маса, оставяйки ни да продължим купона без тях. Защото университетът е и забавление – пир за интелектуалните сетива, празник за естетиката, колкото и клиширано да би се сторило това някому. Няма спор, че причастните към университетската идея отдавна са усетили това почти метафизично състояние, което не влиза в думи. Или поне влиза така, че по-голямата му и вкусна част остава вън от словеснто усилие.

Логичен е въпросът какво да се направи. Изглежда, че изход няма, тъй като виновни има и сред преподаватели, и сред студенти. Споделям това с ясното разбиране, че става дума за частни случаи, а не за практика, имаща генерално разпространение. Вярвам, че количеството вандали, хуни и други представители на варварския етос в Университета са статистически незначителна величина, която за жалост успява да се самонатрапи на мнозината нормални люде.

Моето мнение е, че все пак не трябва с лека ръка да се отказваме от съвременните средства за контрол, но със значимото уточнение, че те биха могли да се употребят и съвсем не в ролята им на ламаринени полицаи. Ще започна от по-далеч – не много отдавна Софийският университет опита да създаде нещо, наречено университетска телевизия Алма Матер. До днес, струва ми се, никой не е чул тя да е сторила нещо значимо и запомнящо се, въпреки повече от година работа. Работа, която данъкоплатецът заплаща, без значение колко щедро. Тук ще направя още едно привидно отклонение – от една страна, няма начин да се справим с асоциалните прояви, ако не се уповаваме на изпитаната механика на срама и страха като регулатори. Народът е казал „Срам от хората, страх от Бога.“. В случая страхът по-скоро би бил от нетрансцендентна санкция, бъраща дълбоко в нечий бюджет, а срама… Какъв по-голям срам от това да бъдеш показан по телевизията в миг на извършване на варварски акт? Да, вероятно за онези от четирибуквената организация това би било повод за (патриотична, или най-малко те така я считат) гордост, но е вън от съмнение обстоятелството, че визуалният документ би довел до драматично намаляване на средствата им за съществуване.

Всичко това, комбинирано по вече лесния за отгатване начин: камери плюс (безработна) телевизия плюс вандализъм е равно на добро риалити шоу; би дало на Университета неочаквани приходи. От една страна, продаването на българска почва на първия академичен риалити-формат би докарало повече зрители от доста несръчните в това отношение опити като „Красавицата и отличникът“. Това шоу би могло да се продаде зад граница, защото едва ли проблемите с дисциплината в университетите е наш патент. Не на последно място – приходите от глоби рязко ще нарастнат, а дори и спадането им впоследствие няма да направи академичния живот по-малко интересен за гледане от същите тези хора, които стоят пред екрана вечер и с трепет попиват поредната простотия на мимолетна чалга-звезда или скадално глупав спортист. Такъв един ход би имал поне още еди ефект – системното гледане на телевизия Алма Матер, за разлика от продължителното слушане на чалга, ще обогати познавателно нацията ни, в резултат на което возещите се на оранжевите камиони на чистотата ще осъждат последното есе на Умберто Еко, а в такситата по радиоуредбите ще звучат дебати за трансценденталната феноменология и кризата на класическите парадигми в хуманитаристиката… Размечтах се, нали?

Posted on декември 2, 2009, in Публицистика. Bookmark the permalink. 2 коментара.

  1. Pitiful but I don’t portion most of these ideas.
    dimitaratanassov.wordpress.com – go to my favorites!!!

  2. Сегодня праздник, позвольте вас поздравить! Почему именно вас – можно узнать в моём блоге.
    dimitaratanassov.wordpress.com – оказывается ещё и полезный )

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s