Балканско, твърде балканско! (По следите на Милош Обилич)


(Текст, представен на научна конференция в град Пожаревац, Република Сърбия.)

Независимо от факта, че изследванията (а и „изследванията”) на тема „история на Косово” напоследък се роят като гъби след дъжд, все още възможностите да бъдат поставяни сериозни проблеми в тази сфера не са изчерпани, напротив. Многобройни знайни и незнайни учени (а и „учени”), разпънати между бляскавите аналитични опити на безспорните ерудити и разкъсващите напъни на далеч не дотам презицните в научните си дела, продължават да следват най-вече твърде комерсиалната линия на етническо противопоставяне между сръби и албанци. Смея да заявя – похват доста изтъркан, за да успее да задържи вниманието на уважаемата академична публика за петнадесетте минути, в които се ограничава авторско изложение на конференция, камо ли – да легитимира появата на цели книги, пардон – на цели купчини хартиена маса. Още един довод напук на доскоро радвалото се на статус на азбучна истина схващане, че количествените натрупвания водят до положителни качествени изменения.

В скромната ми библиографска експертиза засега зее хиатос по въпроса за историята на Косовското предание. Да, няма да скрия, че задача като изследването на появата на устната версия на песните от Косовския цикъл, чийто скелет по всяка вероятност се формира още в първото столетие след битката на Косово поле (15/28 юни 1389г.) – липсата на смелост, а и на възможност за аргументация ex auctoritate тук ме кара да бъда по-предпазлив, задавайки широката рамка на цяло столетие[1]; развитието на възможните локални традиции, възпяващи извършеното убийство на турския владетел от (не?)знайния юнак-христинянин плюс всички паралелни – същностни и маргинални – сюжетни нишки; локалните развития на тези словесни потоци, които видимо протичат в сходни посоки, без да съвпадат напълно почти в нито един момент; до тяхното кодифициране и превръщане в „косовска норма” от хора като Петар Петрович Нйегош и Вук Караджич; което на свой ред води до изобретяване на една традиция, този път държавно поддържана и разпространявана като единствена, чийто резултати са видими чак днес; та такава една цел на изследване безспорно не е никак лека, ако се стремим към пълна резлизация, към цялостно изпълнение, грабейки с пълни шепи тактически указания от метода на буквата-пирон, в която заключението не само завършва труда на учения, но изявява и високата претенция да заключи темата, изчерпвайки интерпретативния й заряд.

Но, по същество. Настоящият текст представлява поредното парче от пъзела, който се опитвам от известно време насам да конструирам и да сглобя, наречен „история на Косовското предание” и е посветена на характерен аспект от историята на манастира Туман, който се явява в пряка връзка със лица и събития около сблъсъка на Косово поле, състоял се в горещия, летен ден на 15/28 юни 1389г.

Преди да начена самото изложение, държа да благодаря на моя приятел и колега-историк, магистър Небойша Джокич, който великодушно ми предостави основните податки по темата, до които аз сам не бих намерил начин да достигна. Изключително ценните текстове, съдържащи основните данни, на които се позовавам в своето представяне, са извлечени почти изцяло от специализирани в националната и регионалната история издания, излезли преди столетие и повече; също както и от теренна работа – все неща, за които, ако не беше господин Джокич, аз нямаше дори да подозирам, че съществуват. Благодаря ти, Небойша!

Накратко за местоположението на самия манастир – той се намира при Голубац (от който го делят 8-9 км) на разстояние около 6-8 часа пеши ход на изток от града Пожаревац, което иде да рече – на около 35 км. от града. Храмовата църква е посветена на свети Архангел Михаил.

За неговото основаване исторически извори напълно липсват, но за наше щастие местното предание далеч не е толкова мълчаливо по въпроса. За първи път неговия глас е засвидетелстван в текст от Йоаким Вуич[2], носещ сигурната дата 1826г. Да му дадем думата:

Stari qudi dokazuju, da je ovog manastira fundator bio Milo{ Obili~, zet i vojvoda kneza Lazara, koji kada je bio zidao ovaj manastir, svagda je kod wega bivao i gledao poslenike kako rade. I tek da sver{i manastir, al eto ti pi{e mu knez Lazar, pak mu u pismu govori: “Tu mani, nego br`e do|i k meni, za{to Turci prekrili{e Kosovo Poqe, pak ho}edu na nas da udare.” Zato ot ove dve re~i Tu mani proizi{lo je naimenovanije manastira: Tuman. – U cerkvi sve po ustavu hristoqubive cerkve u porjatku stoji, i u woj le`e mo{ti svjatiteqa Zosima Sinaita, koji je ovde kako pustiwak `ivio i umreo.”[3]

Имайки пред вид факта, че отец Симеон Николич – монах и настоятел на манастира Витовница през 40-те години на XIX век, роден около 1800г. в недалекото село Войлово[4]. Той убедено е показвал основите на къща, за която е твърдял, че е в нея се е родил и живял същият герой от Косовския епос, не е никак непонятна нито връзката между него и основаването на светата обител, нито въвличането в тази локална легенда на други фигури от същия фолклорен цикъл. Ненапразно това е точно личността на княз Лазар – трудно е да не се повярва на текст, в който реална личност от такъв огромен мащаб е главно действащо лице не само в конкретното сюжетно действие, но и неговите думи, съдържателно ангажирани в условното „тук и сега” на княжеското писмо. Окръжният лекар в Пожаревац Ачим Медович е друг източник, фиксирал същото твърдение[5], но казано от стареца Винул, родом от съседното село Малешево (познато в Късното Средновековие като Малошевци).

Същото сведение даа и Йосиф Веселич, който през 1861г. предприел пътуване из региона с цел именно събиране и изследване на неговото минало и културното му наследство[6].

Тези няколко изречения, казани от двама – по всяка вероятност независими един от друг извори, и повторени от още мнозина, се превръщат в част от текстуалното тяло на локалната традиция, която е била жива поне до началото на XIX век – факт, който по никой начин не й гарантира статут на директна историческа рефлексия, надникваща направо в Късното Средновековие. С което ни най-малко не заявявам, че тази легенда не почива върху някаква форма на историческа истина, макар и силно метаморфирала през вековете.

Откриват се основания именно в тази посока – да бъде считано, че макар във вид на монашеско общежитие, мястото, върху което възниква манастирът, би могло да се отнесе към времето на османско завоевание. Известен е фактът, че след завладяването на Източните Балкани и подането на Света гора под властта на османците, голям брой монаси от пострадалите райони бягат там, където все още има местна политическа власт, търсейки закрила – обстоятелство, което води до появата на нови монашески средища, от едно от които има вероятност да е израстнал видяният от пътешественици и учени през XIX век манастир Туман.

Единадесет години след Вуич имаме и становища на цяла една окръжна комисия, получила назначение лично от сръбския княз. В скоба – подобни държавно назначени експертизи се случват без изключение във всички нововъзстановени балкански държави, изправени пред най-тежко решения аспект на проблема, задаващ границата между съществуването в рамките на Османската империя и самостоятелното политическо битие – намирането на официална идентичност. Становището на въпросната комисия гласи следното:

da je crkva po kazivawu starih qudi iz okolnih sela u vreme kneza Lazara od Milo{a Obili}a sozidana”, ali “tek {to je bio zavr{io crkvu do|e Milo{u glas iz Kru{evca od cara Lazara koji ka`e: Tu mani zadu`binu, evo Turaka na Kosovu, nego pohitaj zemqu da branimo.”[7]

Податка, която по съдържание се припокрива с по-горе цитираната, давайки един нюанс, който все пак може да бъде отгатнат и без директното заявление на изворния текст – този за ролята на издигания манастир, а именно – задужбина на героя, който – нека бъде ясно – все още не е станал такъв. Казаното от крушевачкия господар чрез писмо е първата предпоставка за превръщането му в такъв. Видимо Милош Обилич е имал право на подобен акт на владетелско достойнство, макар неговият суверенитет да бил е ограничен – според традицията той е бил войвода в двора на княз Лазар.

По думите на Предраг Миркович[8] в областта по всяка вероятност е имало две или три воеводства, давани лично от княза на негови приближени. Самият Миркович не оставя съмнение в това твърдение, продължавайки с думите, че Милош със сигурност е бил значим местен феодал[9], но историята не го е съхранила във функцията му на представител на властта.

Отговор на това питане се опитва да даде следващото споменаване на манастира в автентично сведение от очевидец, чул и записал думите на възрастни хора може би в периода 1842 – 1844г. Става дума за Тодор Влаич, учител в Голубац[10], според когото мнастирът е построен от Милош Обилич поради сторен грях. По време на лов стрелата на косовския герой е пронзала и убила стареца-пустинник Зосим Синаит, който, поради движението си из горските шубраци, бил препознат като дивеч. Неговите мощи мощи са положени в манастира след неговото съграждане[11], където лежат и до днес. Ето защо появата на светата обител трябва да бъде мислена като следствие от сакрална вина, която следва да бъде изкупена с велико благодеяние както е според народното поверие.

Според една от двете версии на преданието[12] Милош се оказва принуден да напусне все още недостроения монументален и богоугоден градеж. Въпросът отново се отнася до причината – все пак, няма спор, лесно е да се предположи, че издиганото в полза на Господа е трябвало поне да бъде видяно от своя ктитор-съградител.

Скъсването на логиката е достатъчно очевидно – от една страна градежът е за опрощение на тежък грях, от друга – грешникът, макар и почти довел до край делото на своето покаяние, побързва да замине, без да види с очите си през величието на построеното с негови средства в името на могъществото и благодатта на Господа. Сякаш не остава съмнение, че Милош Обилич е намерил по-пряк път към спасението на душата си. Ето защо неговото категорично решение е да иде и да се срещне очи в очи със завоевателя, с онзи, който застрашава Своето, опитвайки се да го направи негово Свое, което е равносилно на разрушение.

Друг вариант на легендата твърди, че тъкмо завършил строежа на светата сграда, героят е трябвало да напусне воеводството си, за да докаже предаността си към княза и Сърбия[13], взимайки участие в готвения отпор срещу османския завоевател. Което той направил, и още как!

По всяка вероятност този епизод – без да бъде фокусиран върху сюжета за завършването или не на манастира – би могъл да се тълкува като затъмнена от времето и препредаването от уста на уста препратка към събития от края на XIV век, смислово премодулирани, за да се превърнат в пълнозначна част от действителността на традицията, уловена повече от пет столетия по-късно[14]. Дешифрирането на хипертекстовата връзка е следното: избягалите от погромите на военните действия в Източните и Южни Балкани носят със себе си спомена за неотдавна преживяната трагедия, която за тях в качеството им на книжни хора, едни от най-знаещите в епохата на Късното Средновековие, изпълва не само мащаба на личната, автобиографична трагедия, но нещо повече – през собственото преживяване те прочитат болезнено ярко апокалипсисът на християнството, на цивилизацията. Ето защо тук Милош Обилич няма начин да го няма – той е актуален, по същия начин, по който сетивно осезаем е сблъсъкът, причинил смърт и привел в хаоса на Брауново движение толкова лични житейски траектории, колкото дори образованият, който знае всичко, що е Господ низпослал относно границата между живота и смъртта, не може да изтърпи. Прагът на поносимост към смъртта в ежедневнието отпраща към идеята за последната жизнена инициация, изпълваща цикъла на пребиваване в мира сего. За разлика от съвремието, когато личната гибел е трагедия, а масовата – статистика, през Средните векове, в епохата на „безпросветната тъма”, смъртта на мнозина ражда – в този конкретен случай – мисълта за също така масова и мигновена трансценденция към Спасението, главна роля в което трябва да изиграе героят, убил турския султан и загинал подобно на Христос, превръщайки се в обект на религиозна почит от христоподобен калибър.

В лингвистиката този похват е известен под името attractio modi, материализиран тук в директното всмукване на етическата парадигма на Косовския епос в предание с безсъмнително местен произход.

Нерешен остава въпросът имала ли е хипотетичната реконструкция за начало регионална легенда, която времето на османското нашествие е обработило и преакцентирало във вид, който е записан в текст повече от пет века по-късно или традицията се е появила, донесена (което не означава, че тя не е измислена, сиреч – сбор от субективно изкривени отражения) от монасите-бегълци след завладяването на Атон, без това твърдение да задава падането на Света гора като непременна причина за възникването на Туман като средище на религиозен живот.

Същата убийствено отекваща тишина следва поставянето на питането относно битието и видоизменянето на преданието във вековете преди повторното основаване на Княжество Сърбия, с чиито начални години са свързани първите сигурни записи, описващи Милош Обилич като преплел съдбата си с региона на Пожаревац. Вън от съмнение е, че от позицията на определено смислово вчитане на преданието в него може да се търси с успех редакция, дала насоки на неговата концептуална схема, така характерни за деветнадесети век и по-специално – за държавната косовска традиция.

В годината на първото му споменаване неколкотомният сборник с народни песни на Вук Караджич, в това число – и тези от Косовския цикъл, е бил вече излязъл от печат и достатъчно познат[15]. С оглед на това – и достатъчен повод за издирване на следи от миналото, колкото по-героични, токова по-добре! Битката на Косово поле събужда ураган от патриотични емоции, с което се явява особено подходящо предизвикателство за подобни дирения. Не на последно място – и попълването на „белите петна” в преданието – процес, който, макар да не може да бъде фиксиран в достатъчност на детайла, все пак оставя за изследователя следи, които биха могли да бъдат тълкувани като знаци за актуално протичащ процес на изтъкаване на Косовска традиция. Рационалната работа с историческата картина, влязла в тъкънта на преданието, е вън от съмнение по същия начин, по който елементите на изгражданата последователност са аналитично зададени, което иде да рече, че биха могли да бъдат ситуирани в различен хронологически контекст – факт, от който започват и различни интерпретации.

Ето защо академичната коректност изисква да бъде направен поне още един опит за прецизиране на не съвсем прозрачните текстуални топоси. Връзката между османския марш по Балканите и формирането на общност от монаси на място, което е вън от селищната и пътна мрежа в региона, там, където – както свидетелства една по-късно записана подробност – е имало само гора[16] и никакво човешко присъствие с изключение на това на светия старец-пустинник Зосим Синаит, изглежда верифицируема, но не непременно вярна. Достатъчно е да бъде припомнен механизмът на възникване на Атонските манастири и други големи монашески общности, за да стане ясно, че пространствената отделеност от врявата на деня, трудната достъпност и святата девственост на мястото са сред задължителните условия, на които локацията на Туман отговаря напълно[17]. Макар че – нека бъде ясно – тези съждения не са нищо повече от умопостижимо предлопожение, а не претенция за непрекършваема логичност и истинност.

Фигурата на отреклия се от светския живот Зосим Синаит от една страна перфектно пасва в парадигмата на ортодоксията – той се явява родоначалникът на общността, първият, чието биографично преплитане с местността я прави различна, сакрална, а с това – годна за монашеско обживяване. Почти излишно е да се споменава, че старецът-отшелник не отнема непокътнатостта на мястото, а напротив – неговото лишено от плътски страсти сиятелство прави възможно разпознаването на топоса като достатъчен за по-нататъшни святи усилия.

Логично изглежда да се счита, че в началото на XIX век със сигурност има функционираща традиция, довод в полза на което е и наличието на показваното с непоколебима убеденост място, където са лежали основите на двореца на Милош Обилич – село Малешево. В поредната скоба следва да се отбележи, че според друг източник късносредновековният герой обитавал в село Дворище[18], чието име подозрително влиза в етимологичното поле на думата „дворец”, какъвто героят в качеството си на местен владетел нямало начин да не притежава.

В Браничевския дефтер от 1467г. данни за манастир обаче няма – нито в землището на Малешево, нито в това на някое от околните села. Предраг Миркович[19] обяснява това отсъствие с факта, че през XV век монасите вероятно или са потърсили убежище зад стените на близките крепости (Голубац), или са избягали през Дунав на по-сигурно място. Известно е, че напредването на османците дава тласъкът, с който православните средища отвъд Дунав влизат в исторически оборот. И не само това – превръщат се в желано място за знайни и не дотам знайни книжовници, намиращи се под властта на империя, в която те са маргинализирани като носители и крепители на вяра, която е различна от тази на господстващите.

В османски дефтер от 1572/3г. попада информация за два манастира на името на св. Архангел Михаил, поне за един от които има вероятност да е Туман[20], макар той да не може да бъде разпознат с точност. Манастирът може да бъде прецизно посочен в следващия дефтер, издаден по времето на султан Мурат III (1574 – 1595г.) – той се намира в околностите на село Туман, има доход от 1512 акчета и двама монаси. Днес обаче, както отбелязва П. Миркович, на терена няма никакви белези за локализирането на въпросното село[21], което изправя нов проблем – имаме ли право да говорим за приемственост на друго, освен на името на манастира, след като ориентира, според който той е разпознаван, по-голямата точка на картата в близост до него, не може да бъде установена по никакъв начин?

Обителта се споменава и във връзка с плана за сръбско въстание през 1689г., когато през пролетта на същата година със сигурност граф Джордже Бранкович е бил негов гост. Предполага се, че небезизвестната среща между него и патриарх Арсение Царноевич се е състояла именно в манастира, който традицията отдава лично на Милош Обилич – както предполага Йован Томич[22]. Основание за това се явява фактът, че сръбският патриарх по същото време се е намирал в Пожаревац. Дали знаковата среща се е състояла наистина в Туман или тази подробност е по-късна добавка с цел християнската свещеност на манастира да бъде допълнена от освещаване посредством националната кауза – е въпрос, до чийто отговор учените едва ли ще се домогнат.

Още едно напомняне – годината, за която става дума, е 1689, а всички знаем за функциите на календара и колко са важни кръглите годишнини в парадигмата на национализма. И не само това – Джордже Бранкович и патриарх Арсение Царноевич с присъствието си задават от една страна – връзка с епизода на сръбското Велико преселение (Велика сеоба), в който начело на страдащите маси сърби, изселващи се от Косово, застава не кой да е, а църковният глава; и, разбира се, граф Джордже Бранкович, въплъщаващ светското начало, личност с типично възрожденски профил – поддържащ връзки в политическите кръгове в няколко държави (Австро-Унгария, Русия), един от дипломатическите оглавители на сръбското надигане от 1689г., чиято биография завършва отново по парадигматичен начин – в затвора.

Тези акценти правят топоса „Туман” да функционира на няколко нива, сред които най-ясно разграничими сякаш са: на първо място – връзката с Косово поле от 15/28 юни 1389г., разчетена през юнака Милош Обилич и неговата биография; второ – ясното препращане към следващата национална травма, свързана с Косово – принудителното изселение на сърби оттам, водени от духовно осветяващия пътя им патриарх – връзка, която се разплита поне в още два концепта – едно – обществено съществената трагедия на напускане на родното и ценностно неподражаемото; и друго – разпознаването на драмата, но и на величието на сръбския народ през положеният на другия край на скáлата пример, през биографично единичното – съдбата на Бранкович, чието наличие на свой ред дефинира следващия смислов слой, препращащ към Бранковичи, последната сръбска владетелска династия през XV век.

Дали този многопланов спомен за средновековното сръбско царство, възлизащ сякаш по необходимост към идеята за освобождение на сръбския народ от османско владичество, представлява съзнателно вложен имплант, акцентиращ по особен начин ролята на Пожаревачка област в историята на Сърбия, е въпрос, поставен по този начин, откроява не толкова познавателни потенции и енергии, а по-скоро прави видим риска от поредното влизане в задънена улица, питайки за онова, което изворите видимо не знаят. Факт е обаче, че този именно смисъл е бил по всяка вероятност разчитан от носителите на преданието, носено концептуално неразчленено от идеята за Косово като сърце на сръбската държава и култура, като предпредикативно носено, регионално отражение на големия Косовски мит.

Манастирът Туман се появава като ясно различим елемент от топографията на Браничевска епархия едва през 1733г., когато единственият му монах бива разчетен с името си – Исая – като представител на църковно-народния събор в Сремски Карловци[23]. Между края на четиринадесети и края на първата третина на осемнадесети век, рамкиращи раждането на обителта според легендата и нейната първа сигурно установена кодификация, се отваря хиатос от почти три века и половина, в които по въпроса за този манастир историята тягостно мълчи. В ролята на пояснение – единствеността на монаха не е събитие, а по-скоро част от общата статистическа картина на епохата – малки манастири с минимален брой черни духовници или със само с един са масово срещан случай[24] дори в началото на XIX век.

Тук е мястото да бъдат казани няколко думи и за главния герой на преданието и на Косовския мит. За него няма по-важно дело от онова, което му се случва през лятото на 1389г. на Косово поле, ето защо той и зарязва манастира недостроен или току-що завършен според „разночетенията”. На фона на сблсъка, сравним с този между ураничните и хтоничните божества от гръцката митология, от който изходът е екзистенциален, при който междинни стойности няма, в негово присъствие никое друго събитие не удържа първенство по важност и се стопява, погълнато от мощната традиция, в която множествеността е недопустима по начина, по който от огъня и водата на едно и също място по едно и също време оцелява само едната стихия. Ето защо, макар и двете възможности да са подчертано христинянски, традицията не ги равнопоставя, с което отново заявява както принципа, че на Косово предстои да се случи събитие с космически мащаби, а в онази епоха „космос” е равно на светът, населен с християни; така и идеята, че задужбината тук е ценност, но в аксиологическата скала нейното място е далеч под съобщената от княз Лазар Хребелянович битка на живот и смърт. Не на последно място се откроява и често срещаното както във фолкора, така и в ранните прояви на новите литератури на Балканите внушение, че съграденото за поколенията може да не бъде видяно от никого, за разлика от смъртта в името и пред общността, която веднага се превръща в пример, идеал, който си струва да бъде следван.[25] Казано по друг начин – словото може да поеме драстично повече смисъл (от всяка една гледна точка), отколкото кой да е физически наличен предмет.

С други думи казано – Обилич избира пътя на епически герой, който му е предопределен сякаш. Отново класически случай – вярното концептуално решение е телеологичната неизбежност – поради същото елементарно основание. На езика на епоса – няма по-значещо от Косовската битка, затова всичко преди нея изглежда като подготовка за сблъсъка, а всичко онва, което следва – като очакван резултат от случилото се на бойното поле; а облечено в термините на съвременната наука – имаме пред себе си трансфер на концепти, който уеднаквява смислово „преди” и „след”, защото оста на въртене е една – заключена в сетивно неуловимия, но кинематографично разтегнат миг, едното трепване на актуалното „сега”. Именно тази ос, съпоставима с митологичната axis mundi, детерминира всчки събития и съдби, изключвайки възможността за личен избор.

Логичен изглежда изводът, че времето в това пределно кратко, регионално предание, притежава всички особености на митологичното време. Тук е мястото да бъде поставен акцент – митологично не е само протичащото в кръгова темпоралност, а характерно онова, което не предполага развитие, промяна и с това – отразяване в тридименсиална схема. Не във всички песни и локални предания, свързани с Косовския цикъл, хорнотопните особености са еднакви, което сочи както към различно време на поява, така и в посока на различаващи се условия на развитие. Последното – единствено във вид на констатация, която, за съжаление, поне на този етап не се нуждае от разгръщане в информационна пълнота.

Твърди се, че героят почти е успял да види появата на новата обител – градежът е бил почти до покрив построен, когато е бил позован от крайната нужда да се яви с войска в Крушевац – както твърди сякаш по-разпространеният вид на преданието. След неговата гибел народът е достроил манастира, който е просъществувал, заедно с украсяващото го предание, още векове наред. По всяка вероятност изследователските апетити към манастира Туман са провокирани и от факта, че в 1825г. той е ремонтиран и сградите му са подновени. Както на случайно минаващи люде, така и на тепърва появяващи се експерти в областта на локалната история са могли не само да чуят преданието, но и да бъдат интроизирани в неговата истинност чрез гледката на манастира – монументален подпис на героя, акцентиращ безалтернативно ландшафта, в това число – и мисловния пейзаж на местното население.

Твърди се, че през поредната хабсбургско-османска война през 1788г. манастирът е запален и опожарен[26], но за това директни сведения липсват, дори на терена не са видими следи от изгаряне. Йован Томич настоява, че още в края на века местното население е получило разрешение от османските власти да възстанови изгорялата сграда.

По времето на Първото сръбско въстание манастирът е изографисан, както гласи сведението – с прости, водни бои, изключително семпло и с гръцки надписи[27].

Както вече бе маркирано, следващият значим акт, свързан със съдбата на Туман, е неговата обнова през 1825г. – почти изцяло благодарение на заслугите на Павел Богданович, кнез на Пожаревачка нахия. В следващата година той успява да ремонтира и килиите на манастира[28].

През наситената със събития в цяла Европа 1848г. Милошевият градеж се сдобил и с кула, каквато до този момент нямал[29]. През 1879г. голямо земетресение не пощадява и светото място. Църквата се пропуква застрашително и е съборена, но на нейно място е построена нова едва след поредицата войни през второто десетилетие на 20 век, макар разрешение за това да е получено доста по-рано[30].

Сградата на големия конак е построена през 1935-1937г. поради разрастването на монашеското братство, а от останалите годни за преизползване строителни материали от стария конак е издигнат малък конак, в който има само кухня и две стаи за гости[31].

От 1966г. манастирът функционира като женски, какъвто е той и до днес[32]. В църквата все още се съхраняват мощите на стареца Зосим Синаит, нещастно паднал жертва на заблудената стрела на Милош Обилич.

По особен начин въздейства комбинацията от слово и образ. Ненапразно наричат киното „осмото изкуство” – то представлява най-близкия паралел на реалния живот. Именно реалността, сетивно осезаемата реалност, е онзи ключ, който отключва вратата на Туман, за да побере манастирът цялото време от Късното Средновековие до ден-днешен, въплътено в слово и образ – разказ за построяването му, за героя Милош Обилич, за съществените топоси от сръбската история, свързаващи сръбския Североизток със сръбския Югозапад, но не как да е, а по начина, по който според българския поет Атанас Далчев[33], макар далеч във времето, членовете на една и съща национална общност продължават да бъдат „братя”: „пак по кръв, само че пролята” – формула, която – също като преданието – поема в себе си най-силната връзка – генетическата, извършвайки жадуваното легитимиране на темпоралната несъвместимост – посредством общия интерес, който е общ, доколкото обща е травмата, загубата на политическата свобода на сърбите, равносилна на загуба на достойнство пред историята. Ето на този принцип видимо е базирано и преданието, претворяващо в традицията на ортодоксалния Косовски мит всички жалони на националното, били те исторически верифицируеми или не!


[1] По същество – няма съмнение, че сводът, който наричаме „Косовски цикъл”, започва да се формира още в годините, следващи непосредствено битката на Косово поле – за това има сведения, които, макар и косвени спрямо устната традиция, представляват достатъчно основание да се предполага, че първият един век е именно времето, след чието протичане основните сюжети, образи и техните знаци в Косовския мит са вече факт.

[2] Вж. Миљанић, Жељко, „Задужбина Милоша Обилића”, у: Православље. Новине Српске Патријаршије, бр. 927. Статията е достъпна на уеб-сайта на изданието: http://www.pravoslavlje.org.yu/broj/927/tekst/zaduzbina-milosa-obilica/

Авторът отбелязва сякаш мимоходом, че за първи път съществуването на манастира е регистрирано през първата пловина на XVIII век от митрополита на Белград Максим Раткович, но липсата на библиографско позоваване прави начинанието по използване и проверка на достоверността на източника невъзможно начинание. Остава съмнението дали непрецизността на автора не изпуска инак важното споненаване на монах Исая – единственият обитаващ манастира и представил го на събора в Сремски Карловци през 1733г. – вж. Руварац, Димитрије, Митрополија Београдска око 1735 године, У: Споменик СКА, XII, разред II, Београд, 1905

[3] По въпроса виж М. Милићевић, “Манастири у Србији“, у: Гласник Српског ученог друштва, IV, 1967, с. 60. Поради разбираемостта на изворния фрагмент не считам за нужно той да бъде превеждан на български език. Този подход ще бъде следван навсякъде, където придържането към оригинала не е в очевиден ущърб на достъпността.

[4] Вж. Браничевска епархија у првој половини XIX века. Приредили Небојша Ђокић и Љубодраг Поповић, Пожаревац, 2005, с. 110 – 111.

[5] Медовић, Аћим, “Окружије пожаревачко“, у: Гласник ДСС, Београд, 1852

[6] Мирковић, Предраг, Светиње Браничева, Београд, 2005, с. 149.

[7] Вж. Браничевска епархија у првој половини XIX века. Приредили Небојша Ђокић и Љубодраг Поповић, Пожаревац, 2005, с. 110.

[8] Мирковић, Предраг, Светиње Браничева, Београд, 2005, с. 149.

[9] Употребата на неадекватна спрямо балканските условия реалия следва да бъде отдадена на терминологична инерция от неотдавното минало, в което историографията беше идеологизирана и боравеше задължително с подобни нелепи клишета – вж. пак там.

[10] А не в Туман, какво твърди Миркович. В периода 1835 – 1845г. там не е функционирало училище, поради което даскалуването му е било невъзможно – вж. Браничевска епархија у првој половини XIX века, с. 110, бел. 294. Вж. също така оригиналния текст на Влаич – Влаић, Тодор, Србскиј венац, Београд, 1850

[11] Вж. Мирковић, Пр., op. cit., с. 151; също и Браничевска епархија у првој половини XIX века, с. 110 – 111.

[12] Вж. Мирковић, Пр., op. cit., с. 146. Тази версия докладва и д-р Ачим Медович.

[13] И двата варианта на преданието са кодифицирани както в ранните източници, така в по-късните, аналитични опити за проникване в тъкънта на фолклорния текст, поради което е трудно да се настоява за „автентичност” на единия или на другия.

[14] Вж. Миљанић, Жељко, op. cit.

[15] Колекцията на Караджич излиза за първи път през 1824г. – по-малко от десетилетие след възобновяването на сръбската държавна традиция, а първият запис на преданието за Милош Обилич и манастира Туман датира от 1826г.

[16] Вж. Мирковић, Пр., op. cit., с. 148

[17] По този въпрос вж. Божилов,Иван, „Основаване на светата атонска българска обите Зограф. Легенди и факти”, в: Светогорска обител Зограф, т. 1, с. 13 – 22.

[19] Вж. Мирковић, Пр., op. cit., с. 160 – 161.

[20] Милошевић, Радомир, “Туман“, у: Српска православна епархија Браничевска – Шематизам 2003, Поваревац, 2003, с. 291.

[21] Вж. Мирковић, Пр., op. cit., с. 147.

[22] Јован Томић, Десет година иѕ историје српског народа (1783 – 1793), Београд, 1902

[23] Вж. Руварац, Димитрије, Митрополија Београдска око 1735 године, У: Споменик СКА, XII, разред II, Београд, 1905

[24] Вж. Списак Цркви находећи се у Окружју Пожаревачком, и описаније сваке Цркве по наособ у целином њеном состојанију – АС-ДСIIБфI №30/836. Този документ, носещ дата 1819г., бе направен достъпен за мен изцяло благодарение на колегата Небойша Джокич, за което отново му благодаря.

[25] Първият достатъчно очевиден пример в това отношение е стихотворението „На прощаване”, в което поетът Христо Ботев чрез речта на своя лирически герой заявява директно: „… Но стига ми тая награда/ да каже нявга народа/ умря сиромах за правда/ за правда и за свобода.”.

[26] Мирковић, Пр., op. cit., с. 156.

[27] Мирковић, Пр., op. cit., с. 156.

[28] Пак там.

[29] Мирковић, Пр., op. cit., с. 159.

[30] Пак там.

[31] Вж. Браничевска епархија у првој половини XIX века, с. 115.

[32] Пак там.

[33] Далчев, Атанас, Съчинения в два тома, т. 1 – поезия, С., 1984, с. 106. Забележителното стихотворение, съумяло да предаде национална чувствителност в не-националистически патос, се нарича „Надпис”.

Posted on септември 30, 2008, in Наука. Bookmark the permalink. Вашият коментар.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s